Неподражаемият Джийвс

16КЛОД И ЮСТИС НАПУСКАТ СЦЕНАТА, МАКАР И С ГОЛЯМО ЗАКЪСНЕНИЕ

Чувството, което ме облада, след като леля Агата ме сгащи онази сутрин в леговището ми и изплю страшната новина, бе, че най-сетне късметът ме е зарязал насред калта. Защото по правило мен не ме намесват в Семейни Скандали. В случаите, когато една Леля се обажда на друга Леля като мастодонт, ревящ над праисторически блата, или когато писмото на чичо Джеймс относно озадачаващото поведение на братовчедката Мейбъл минава от ръка на ръка („Моля те, прочети го внимателно и го препрати на Джейн“), кланът има тенденцията да не помни за съществуването ми. Това е едно от преимуществата на статута ми на ерген, или, според любящите ме, на слабоумен ерген. „Всякакви опити да заинтересуваме Бърти са хвърлени на вятъра“ е приблизителният им лозунг и аз го крепя с две ръце. На мен ми дайте мир и спокойствие. Затова осъзнах, че Проклятието най-сетне ме е споходило, когато леля Агата нахълта с надути платна в гостната ми, тъкмо когато мирно и кротко си пушех и си гледах в любимата точка пред себе си, и взе невъздържано да споделя с мен за Клод и Юстис.

— Слава богу — каза тя, — че най-сетне уредихме Клод и Юстис.

— Уредихме ли ги? — изненадах се аз.

— В петък отплават за Южна Африка. Господин Ван Алстин, приятел на горката Емили, им осигури места в своята фирма в Йоханесбург и ние се надяваме най-после да си седнат на… местата и да просперират.

Пак нищо не разбрах.

— В петък? За вдругиден ли става дума?

— Да.

— Южна Африка?

— Да. Отплават на „Единбург Касъл“.

— Но за какъв дявол? Сега е средата на семестъра в Оксфорд.

Леля Агата ме закова с полярен поглед.

— Ти наистина ли се опитваш да ми кажеш, Бърти, че дотолкова не проявяваш и елементарен интерес към делата на най-близките си роднини, че чак сега чуваш за изключването на близнаците от Оксфорд? Оттогава има две седмици!

— Стига бе!

— Не, ти си просто безнадежден! А аз си мислех, че все пак би могъл…

— Защо са ги изритали?

— Поляли с лимонада заместник-декана на своя колеж… И не виждам нищо забавно в тази възмутителна постъпка, Бърти!

— Така е, права си — побързах да се съглася. — Не се смеех, а се задавих. Нещо ми заседна на гърлото.

— Горката Емили — продължи неумолимо леля Агата, — която е от тези глупави, всеотдайни майки, дето погубват с глезотии децата си, какво ли не направи да ги задържи в Лондон. Щяла да им намери място в армията, можеш ли да си представиш! Аз обаче бях непреклонна. Колониите са най-подходящото място за необуздани младежи като Клод и Юстис. Затова ще отплават в петък. Последните две седмици прекараха при чичо ти Клайв в Уърстършир. Утре вечер ще бъдат в Лондон, за да хванат в петък сутринта влака за пристанището.

— Не е ли прекалено рисковано? Да не се развилнеят утре вечер сами в Лондон?

— Няма да са сами. Ти ше отговаряш за тях.

— Аз!?

— Да. Ще отседнат при теб за през нощта и ти ще имаш грижата на сутринта да се качат на влака.

— Ама не, такова!

— Бърти!!!

— Как така, не може, ще знаеш, такова! Не че имам нещо против двамата, свестни момчета са и прочее, ама и дума не може не става. Те не са с всичкия си, сама знаеш. Винаги ми е приятно да ги видя, но чак да ги приютявам за цяла нощ в квартирата си…

— Бърти, нима до такава степен си се потопил в самодоволно себеугаждане, че не можеш да си нарушиш и за няколко часа удобствата заради родните си…

— Добре — махнах с ръка. — Съгласен.

Защо ли изобщо съм взел да споря. Леля Агата винаги ме превръща в желирана змиорка. Никой не е излязъл на глава с нея. Като ти каже „Скачай, момче!“, дори не поглеждай надолу в пропастта, ами затваряй очи и добре се засили.

След като си тръгна, аз звъннах на Джийвс да му съобщя новините.

— А, Джийвс. Господин Клод и господин Юстис ще преспят тук утре вечер.

— Много добре, сър.

— Радвам се, че мислиш така. Лично аз съм черноглед. Нали ги знаеш що за стока са!

— Младите джентълмени имат доста висок дух, сър.

— Аз бих ги определил като циреи върху чувствителните седалищни части. Само те ми липсваха!

— Ще желаете ли нещо друго, сър?

Аз се изпъчих високомерно. Ние, Устърови, се стягаме като не знам какво, когато дирим съчувствие, а срещаме хладна резервираност. Знаех каква е работата, разбира се. Ледена пелена се бе спуснала над дома ми от вчера насам заради джазовите гети, на които бях налетял по време на златотърсаческа експедиция в Бърлингтънската аркада (Пасаж с много скъпи бутици на улица Пикадили. — Б. пр.). Някакъв крайно мозъчен изобретател, по всяка вероятност същият, комуто бе хрумнала страхотната идея да произведе табакери в цветовете на дъгата, бе приложил същото красотно виждане върху серия живописни гети. Представете си значи вместо обичайното сухо сиво или бяло, да си наденете самата лазур в гамата на вашия полк или на любимото старо училище. Трябва да си далеч по-силен мъж от мен, за да устоиш коравосърдечно на онзи слънчев чифт гети в краските на родния ми Итън, който ми се усмихна от витрината. Вече бях сключих сделката, когато ме светна през ума, че Джийвс може да не ги одобри. И в интерес на истината, той не понесе удара. Макар да мога с увереност да твърдя, че Джийвс е най-добрият личен прислужник в цял Лондон, няма защо да си затваряме очите пред неговата реакционна консервативност. Този дебелокож слепец е върл враг на Прогреса.

— Друго няма, Джийвс.

— Много добре, сър.

И като хвърли поглед като кофа студена вода върху гетите ми, той вирна глава и си излезе. Ама не, може ли така, на какво прилича!

Нивга не бях лицезрял нещо по-кипящо и сияйно от близнаците, нахлули в апартамента ми, докато се обличах на другия ден за вечеря. Аз съм само пет или шест години по-възрастен от тях, но те неизвестно как съумяват да ми внушат, че съм техният овехтял вуйчо, който кротко и безропотно чака сетния си час. Още не бях свикнал с мисълта, че са сред мен, когато те вече бяха успели да обсебят най-удобните кресла, да се почерпят от специалните ми цигари, да си налеят по едно уиски със сода и да зачуруликат безгрижно, сякаш бяха постигнали заветната си амбиция, а не ги грозеше безвъзвратно изгнаничество.

— Как си, Бърти, старче? — започна Клод. — Много мило от твоя страна да ни приютиш.

— Няма нищо — отвърнах. — Само ме е яд, че няма да останете за по-дълго.

— Чу ли, Юстис? Иска да останем за по-дълго.

— То ще му се види достатъчно дълго — философски отбеляза Юстис.

— Чу ли за нашата малка лудория, Бърти? Искам да кажа нашата неприятност.

— О, да. Леля Агата не ми спести нищо.

— Напускаме завинаги страната — каза Юстис.

— Ще има да стенат в бара, като опънем платната — закани се Клод. — Какво ти каза леля Агата?

— Каза, че сте напръскали заместник-декана с лимонада.

— Защо, по дяволите — раздразни се Клод, — хората не се научат да предават точно фактите? Първо не беше заместник-деканът, а главният преподавател.

— И не беше лимонада — доуточни Юстис, — а най-обикновена газирана вода. Горкият взе, че застана под прозореца ми тъкмо когато се бях надвесил навън със сифон в ръка. И има глупостта да вдигне нагоре лице. Е, съгласи се, че не можех да изхвърля на боклука възможност, каквато я се предостави на човека веднъж в живота, я не. Пръкнах го право в окото.

— Така е, не можеше — съгласи се Клод.

— Втори път едва ли — каза Юстис.

— Едно на хиляда — обобщи Клод.

— А сега, Бърти — смени Юстис темата, — какво си предвидил като развлечение за гиздавите си гости тази вечер?

— Намерението ми беше да вечеряме тук. Джийвс вече приготвя необходимото.

— А после?

— Ами мислех да си побъбрим уютно и после по-раничко да си легнем, защото влакът ви потегля в тъмни зори.

Близнаците се спогледаха.

— Бърти — започна Юстис. — Програмата я бива, но с едно малко недоглеждане. Ето как аз виждам тазвечерното разписание: след вечеря се замъкваме в „Сайрос“ и по този начин ще убием времето докъм два-три часа.

— След което добрият Господ ще се погрижи за нас — допълни Клод.

— Ама аз мислех, че ще искате хубаво да се наспите.

— Да се наспим? — залитна Юстис. — Чакай, ти да не си допуснал, че имаме намерение да си лягаме тази нощ?

Лошото е там, че вече не съм каквото бях. Целонощните подвизи отдавна не крият за мен едновремешната неотразима привлекателност. Спомням си, че като студент в Оксфорд един бал в Ковънт Гардън до шест сутринта, последван от закуска в „Хамъндс“ и няколко рунда свободна борба с отбрани хамали беше за мен като предписано от лекар. Днес обаче два часът е горната ми граница, а в два часа близнаците тъкмо бяха загряли и се канеха да започнат.

Доколкото имам някакъв спомен, след „Сайрос“ двамата ме замъкнаха не знам къде и играхме бакара с някакви момчета, които виждах за пръв и, надявам се, последен път в живота си. Минаваше девет, когато незнайно как се намерих у дома. Дотогава, що се отнася до мен, първичната лекомислена свежест се бе поизтъркала, та силите ми едва стигнаха да се сбогувам с близнаците, да им пожелая приятно пътуване и много щастие в Южна Африка, преди да изпадна в блажено забвение. Последният ми спомен е как онези пееха на два гласа под студения душ, като прекъсваха изпълнението си само за да изкрещят на Джийвс да побърза с яйцата и бекона.

Минаваше един часът, когато след кратка схватка със себе си отлепих клепачи. Чувствах се като нещо, отхвърлено от Комисията за здравословни храни, но една бодра мисъл ми повдигна духа, а именно, че по това време близнаците стоят, облегнати на парапета на презокеанския лайнер, и хвърлят последен поглед към родните брегове. Именно тази оптимистична мисъл направи шокът непосилен, когато вратата на спалнята ми се отвори и вътре влезе Клод.

— Добрутро, Бърти. Добре ли поспа? Насъбра ли сили? Какво ще кажеш за един хубав обяд?

От мига, в който главата ми бе докоснала възглавницата, бях тормозен от толкова много изпълнени с въображение кошмари, че в първия момент си останах да лежа спокойно, твърдо убеден, че това е поредният от тях, само дето е по-страшен. Чак когато Клод седна върху краката ми, до мен достигна потресаващата истина, че това е строгата неумолима действителност.

— Мамо! — изпищях аз. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Клод ме изгледа с много укор.

— Не очаквах подобен тон от домакина си, Бърти. Та ти едва снощи изрази съжалението, че няма да ти гостувам по за дълго. Е, мечтата ти се сбъдна. Ще ти гостувам донасита.

— Но защо не си на път за Африка?

— Знаех си, че ще искаш обяснения — огорчи се братовчед ми. — Работата е следната, старче. Помниш ли онова момиче, с което ни запозна снощи в „Сайрос“?

— Какво момиче?

— Че то беше само едно — хладно ме смъмри Клод. — Само едно, за което си заслужава изобщо да се говори. Името й е Марион Уордър. Ако се напънеш, ще се сетиш, че аз доста потанцувах с нея.

Нещо взе да се промъква в мъглата. Марион ми е дългогодишна приятелка. Много е свежа. Участва в онова шоу в „Аполо“. Взех да си припомням, че я зърнах в „Сайрос“ и че близнаците настояха да ги представя.

— Ние сме създадени един за друг, Бърти — продължи Клод. — Стигнах до този извод призори и колкото повече мислех по въпроса, толкова повече се убеждавах в неговата истинност. Случва се, ще знаеш, две сърца да туптят като едно и така нататък. С две думи, на гара Ватерло се изхлузих от Юстис и право тук. Не е справедливо да се забия в Южна Африка, докато това момиче стои самичко тук в Лондон, Единодушно подкрепям имперската идея и не възразявам колониите да получат своя дял пълноценна кръв, ама няма как. В края на краищата — изтъкна той напълно основателно, — Южна Африка доста сносно се е оправяла досега без мен и не виждам защо да не устиска още малко.

— Ами Ван Алстин или как му беше името? Той ще ви чака с изплезен език.

— Нали ще получи Юстис! Това би трябвало да го засити на първо време. Юстис е много кадърно момче. Ще свърши живота си като магнат и аз ще следя развитието му с буден интерес. А сега би ли ме извинил за минутка, Бърти? Искам да издиря Джийвс и да го убедя да ми забърка една доза от динамитния си специалитет. Не разбирам какво е това главоболие, какво е това чудо!

И ако щете вярвайте, вратата едва се бе затворила подире му, когато в стаята нахълта Юстис с грейнало сутрешно личице, от което ме заболяха очите.

— О не! Не!

Юстис се закикоти неудържимо.

— Страхотна изработка, Бърти, направо страхотна! Жал ми е за горкия Клод, но нямах избор. Приспах бдителността му на Ватерло и се изплъзнах в такси. Горкото старо магаре сигурно се тюхка сега къде ли съм. Но какво да се прави. Ако искрено, с чиста съвест си очаквал от мен да се погреба жив в Южна Африка, нямаше защо за ме запознаваш снощи с госпожица Уордър. Искам сега да ме изслушаш, Бърти — започна той и се намести удобно върху краката ми. — Аз не съм от мъжете, които се влюбват във всяко срещнато момиче. По-скоро бих се определил като силен, мълчалив мъж. Но когато срещна своята заветна половинка, аз не си губя времето. Аз…

— Божичко! И ти ли си се влюбил в Марион Уордър?

— И аз? Как така „и“ аз?

Тъкмо да му разкажа за Клод, и онзи влетя персонално с изумително живнал вид. Джийвсовите бърканици имат същия ефект и върху египетски мумии. Клод се кокореше като току-що полята саксия, но за една бройка да си възстанови увехналата форма при вида на проклетия си брат, който му се звереше иззад таблата на леглото.

— Какви, по дяволите, ги правиш тук? — пожела да узнае той.

— Какви, по дяволите, ти ги правиш тук?

— Да не си дошъл да натрапваш гнусното си присъствие на госпожица Уордър?

— А ти затова ли се върна?

Продължиха в този дух още доста време.

— Е — рече най-накрая Клод, — щом вече си тук, нека спечели по-добрият!

— Ама не, не може така! — реших да се вместя аз в диалога. — Какви се ги намислили? Къде, според вас, ще живеете, докато сте в Лондон?

— Ами че тук — изненада се Юстис.

— Къде другаде? — повдигна вежди Клод.

— Ти, Бърти, нали нямаш нищо против да ни подслониш? — попита Юстис.

— Разбира се, че няма — сряза го Клод. — Бърти е джентълмен.

— А бе, глупави магарета, ами ако леля Агата узнае, че ви укривам тук, когато се предполага, че сте в Южна Африка? Къде ще си намеря място?

— Вярно бе. Къде ще си намери място? — обърна се Клод към Юстис.

— Все ще се оправи някак — успокои го Юстис.

— Разбира се — грейна Клод. — Той е оправно момче.

— И още как! — възхитено ме изгледа Юстис. — Много е находчив този наш Бърти.

— А сега — каза Клод, изчерпал веднъж завинаги темата, — какво стана с онзи обяд, за който ми говореше преди малко, Бърти? От този джийвсов коктейл в сърцевината ми зейна незапълнима хралупа, но да се надяваме, че шест пържоли и пудинг с масло ще свършат работа на първо време.

Всеки мъж минава през черни периоди в живота си, към които не може да погледне назад, без да го парят очите и треска да го втресе. За някои, съдейки по романите напоследък, това си е ежедневие. Но на човек като мен, със закръглени независими доходи й завидно храносмилане, рядко му се пука гумата на возилото на живота. По тези причини гледам само в краен случай да възраждам в съзнанието си спомена за онази изтерзана, изстрадана епоха. Защото дните, последвали неочакваното възкресение на триждипроклетите близнаци, бяха тъй необозримо страшни, че нервите ми щръкнаха от телосложението и се навиха по краищата на масури. Състоянието ми до голяма степен се дължеше на факта, че ние, Устърови, сме честни, прями и открити, и ни боли, когато лъжем и мамим.

На другия ден леля Агата намина да си побъбрим. Двайсет минути да беше подранила, шеще да свари близнаците с пълни усти с яйца и бекон. Тя рухна в едно кресло и тутакси ми направи впечатление, че не е обичайната ми слънчева леля Агата.

— Бърти — каза, — много съм тревожна.

Аз също. Не знаех нито колко време ще остане, нито кога ще цъфнат близнаците.

— Започвам да се питам — продължи тя, — дали не бях неоправдано сурова с Клод и Юстис.

— Не, не би могла!

По този въпрос бях непоклатим.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… ъ… ти не би могла да бъдеш сурова с когото и да било, лельо Агата.

Много съм бърз. На старата роднина й стана хубаво и тя ме изгледа с по-малко погнуса от друг път.

— Много мило, че го казваш, Бърти, но все си задавам въпроса дали са в безопасност.

— Дали са в какво?

Употребата на тази дума във връзка с близнаците, които са ненакърними като две млади тарантули, направо ме гръмна.

— Смяташ ли, че всичко е наред с тях?

— В какъв смисъл? — предпазливо помолих аз за уточнение.

Леля ме изгледа с една особена премреженост.

— Да ти е минавало през ума, Бърти, че чичо ти Джордж е ясновидец или екстрасенс?

Защо имах чувството, че прехвърча от тема на тема?

— Екстрасенс?

— Възможно ли е, според теб, да вижда неща, които са невидими за обикновеното око?

Твърде възможно, макар и малко вероятно. Чичо Джордж е празнично настроено старо яйце, чийто живот минава във волно сноване от клуб в клуб, за да се черпи с други празнично настроени стари яйца. Замержелее ли на хоризонта, келнерите ше си изпотрошат краката да търсят тирбушона. Именно чичо Джордж е великият откривател, който изнамери, че алкохолът е храна и с това изпревари значително съвременната медицинска мисъл.

— Чичо ти Джордж вечеря с мен снощи и беше силно разтърсен. Твърди, че по средата на пътя между Девонширския клуб и клуб „Будълс“ внезапно съзрял фантазма на Юстис.

— Кое на Юстис?

— Фантазма. Това е термин, с който се обозначава материалната изява на духа на тяло, намиращо се на хиляди мили разстояние. В първия момент помислил, че вижда Юстис в плът и кръв, ала фигурата изчезнала зад ъгъла и когато чичо ти Джордж стигнал там, вече нямало нищо за гледане. Крайно озадачаващо и притеснително. Въздействието върху чичо ти е забележително. Цяла вечер пи газирана вода и държанието му е крайно неадекватно. Мислиш ли, че горкичките момчета са в безопасност, Бърти? Дали не им се е случило нещо неописуемо страшно?

Потекоха ми лигите при тези думи, но казах — не, едва ли им се е случило нещо неописуемо страшно. За мен Юстис беше нещо неописуемо страшно, а Клод — нещо още по-неописуемо страшно, но премълчах. А тя си тръгна все тъй угрижена.

Когато онези двамата се върнаха, аз им поставих въпроса ребром. Колкото и да е приятно да изкараш акъла на стария чичо Джордж, все пак не беше редно да се развяват при пълна видимост из столицата.

— Ама старче — каза Клод, — бъди разумен. Нищо не бива да сковава нашите действия.

— И дума да не може да става — подкрепи го Юстис.

— Цялата същност на въпроса е, че трябва да сме волни, за да се придвижваме необезпокоявани тук и там.

— Сега сме тук, после сме там — поясни братът.

— Но, по дяволите…

— Бърти! Не пред детето!

— Донякъде обаче разбирам гледната му точка — замислено изрече Клод. — Защо не си купим маскировки?

— Скъпо мое момче! — погледна го Юстис с нескрито възхищение. — Каква идея! Сам ли се сети?

— Не, Бърти ми я подсказа.

— Аз?!

— Нали ни разправи онази вечер за Бинго Литъл и брадата, която си лепнал, за да не го познае чичо му.

— Ако си въобразявате, че ще допусна двама и без това грозни тръни в очите човешки да влизат и излизат от апартамента ми с развети бради…

— Има право — призна Юстис. — Тогава рунтави бакенбарди.

— И изкуствени носове — додаде Клод.

— И, щом казваш, изкуствени носове. Значи, Бърти, момчето ми, свалихме канара от плещите ти. За нищо на света не бихме те притеснили по време на това импровизирано малко гостуване.

Отидох да търся Джийвс за утеха, но той само изрече нещо за буйната младежка кръв. Ни капка съчувствие.

— Добре, Джийвс. Отивам на разходка в парка. Приготви ми Итънските гети.

— Да, сър.

След два дни Марион Уордър пристигна у дома към пет часа, тъкмо когато се канех да пия чай. Огледа предпазливо стаята, преди да седне.

— Братовчедите ти няма ли ги, Бърти?

— Не, слава богу.

— Тогава ще ти кажа къде са. В моята всекидневна. Гледат се на кръв от два срещуположни ъгъла и ме чакат да се прибера. Бърти, на това трябва да се сложи край.

— Ти май доста ги виждаш напоследък?

В този момент влезе Джийвс с чая, но горкото момиче беше тъй разбълникано, че не го изчака да се махне, за да продължи с бележките си. Имаше вид на прескрипан заек.

— Крачка не мога да направя, без да се препъна в единия или другия. Най-често и в двамата. Развиха навика да се явяват едновременно, след което сядат мрачно и чакат; да видят кой ще издържи по-дълго. Изнемогвам до пълната крайност!

— Знам — казах с много разбиране. — Знам.

— Казвай тогава какво да правя.

— Хабер си нямам. Защо не кажеш на прислужницата да им съобщава, че те няма?

Тя потрепера.

— Опитах вече. Те опънаха палатка на стълбището и не можах да мръдна от къщи цял следобед, а имах много важни ангажименти. Защо не ги убедиш по някакъв начин да си вървят в Южна Африка, където явно ги искат.

— Май силно си ги впечатлила.

— И още как. Сега пък започнаха да ми правят подаръци. Или поне Клод. Снощи настоя да приема тази табакера. Дойде в театъра и отказа да се махне, докато не я взема. Макар да съм длъжна да призная, че никак не е лоша.

И не беше. Забележителна изработка от масивно злато с неприлично тлъст диамант, забучен в средата. А най-интересен беше смътният спомен, че някъде съм виждал подобна вещ. Акълът не ми стигаше откъде Клод е изнамерил налични за подобен разкош.

Другият ден беше сряда и тъй като обектът на тяхното благоговеене имаше сутрешно представление, близнаците бяха свободни от дежурство. Клод понесе бакенбардите си към Хърст Парк за конните надбягвания, а ние с Юстис си беседвахме у дома. Или по-скоро той беседваше, а на мен ми се искаше да го няма.

— Любовта на една прекрасна жена, Бърти, трябва да е нещо неописуемо вълшебно. Понякога… Божичко! Какво е това?

Външната врата се бе тряснала и откъм коридора проехтя гласът на леля Агата, който питаше вкъщи ли съм. Гласът на леля ми е всепронизващ и всепроникващ, но веднъж в живота си аз бях благодарен за това. Разполагахме само с две секунди, за да разчистим терена, но и те бяха предостатъчни за Юстис, който с невиждана чевръстина се гмурна под канапето. Последната му обувка тъкмо се бе изгубила от оцъкления ми взор, когато леля връхлетя в стаята.

Видът й бе разтревожен. Крайно време беше, доволно си рекох аз, всички да се поразтревожат.

— Бърти — попита тя, — какви са непосредствените ти намерения?

— Ами ще вечерям с…

— Нямам предвид тази вечер. Зает ли си следващите няколко дни? Разбира се, че не си — сама си отговори услужливо. — Ти никога нищо не вършиш. Целият ти живот е едно плътно, едно безкрайно… но за това друг път. Дойдох да ти съобщя, че искам да заминеш с горкия си чичо Джордж в Харогит (Минерални бани в графство Йоркшир. — Б. пр.) за няколко седмици. Колкото по-бързо тръгнете, толкова по-добре.

Това вече ми дойде толкова нанагорно, че изквичах в знах на протест. Не че имам нещо против чичо Джордж, но такова, и дума да не става. Опитах се да й го разясня, но тя само махна с ръка да си затварям устата.

— Ако в теб е останала капка човещина, Бърти, ще правиш каквото ти казвам. Горкият ти чичо Джордж е преживял съсипителен шок.

— Пак?

— Той е убеден, че само пълен покой и опитна медицинска помощ ще могат да възстановят нервната му система до обичайната й непоклатимост. В миналото бил извличал много полза от харъгитските води и сега желае пак да бъде отведен там. Ние преценихме, че не бива за миг дори да остава сам, затова ти ще го придружиш.

— Ама такова!

— Бърти!

В разговора настъпи кратка пауза.

— От какво естество е поредният шок? — попитах глухо.

— Между нас да си остане — зловещо зашепна леля Агата, — но лично аз смятам, че всичко е плод на превъзбуденото му въображение. Ти си все пак член на семейството, Бърти, затова ще си позволя да говоря пред теб открито. Знаеш не по-зле от мен, че горкичкият Джордж от години вече е… е развил навика да… как да се изразя?

— Да се изживява като сюнгер?

— Пардон?

— Да лочи без задръжки?

— Не одобрявам разюздания ти речник, но съм принудена да призная, че чичо ти не е може би въздържателят, който бихме искали да бъде. Лесно е възбудим и… Накратко казано, претърпял е тежък шок.

— Пак не разбрах какъв точно.

— Ами именно това не можем да измъкнем от него поне с приблизителна точност. Въпреки положителните си качества, чичо ти Джордж има тенденцията да става нечленоразделен, когато е в плен на силни чувства. Можах само да изкопча от него, че е станал жертва на обир.

— Обир!

— Някакъв непознат с ужасяващи бакенбарди и много особен нос нахлул с взлом в апартамента му на Джърмин Стрийт в негово отсъствие и задигнал някои от вещите му. Когато Джордж се прибрал, той заварил непознатия в гостната си, но веднага хукнал да бяга.

— Чичо Джордж?

— Непознатият. А чичо ти твърди, че му липсва изключително ценна табакера. Лично аз съм склонна да отдам всичко на неговото въображение. Не е на себе си, откак си внуши, че е срещнал Юстис на улицата. Така че от теб искам, Бърти, да заминеш с него за Харъгит не по-късно от идната събота.

И като ми обърна решително гръб, тя напусна стаята, а Юстис изпълзя изпод канапето. Непрокопсаникът беше силно развълнуван. Аз също. Беше ми причерняло при мисълта за няколко седмици наедине с чичо Джордж между четирите стени на Харъгит.

— Значи ето откъде била табакерата, гръм да го уцели дано! — огорчено се провикна Юстис. — Може ли такъв мръсен номер! Да окраде собствената си плът и кръв! На този човек мястото му е в тъмница!

— Мястото му е в Южна Африка — казах аз. — Също и твоето.

И с красноречие, което силно ме изненада, аз не млъкнах поне десет минути на тема задължения към семейството и други такива. Призовах към човещината му. Разхвалявах му стръвно Южна Африка. Казах му всичко, за което се сетих, в по-голямата си част два пъти. А на онзи само пяна му излизаше от устата относно братовата му низост. Неизвестно защо беше убеден, че благодарение на красивия дар Клод го води поне с една точка. Последва болезнена сцена, когато онзи се върна от Хърст Парк. Цяла нощ ми надуваха главата. Не бях виждал някой да минава с по-малко сън от тези двамата.

В апартамента става напрегнато, тъй като Клод и Юстис не си говореха. Аз съм дружелюбна животинка и много страдам, когато съм принуден да деля покрив с двама близнаци, всеки от които не забелязва присъствието на другия върху географията и отрича правото му на живот.

Човек неминуемо започва да си мисли в такива случаи, че това просто не може да продължава и слава богу, то не продължи. Ако някой обаче ми се беше явил предишния ден за да ми каже какво щеше да се случи, аз само шях да се усмихна вяло, Тъкмо бях изпаднал в непоклатимото убеждение, че нищо по-слабо от динамит не е в състояние да откърти тия двамата от непосредствената ми близост, когато Клод се промъкна в петък сутринта при мен в спалнята и ми снесе своята новина. Аз се усъмних, че чувам добре.

— Бърти — каза той, — много мислих над въпроса.

— Кой въпрос?

— Целия. Дето си губя времето в Лондон, докато мястото ми е в Южна Африка. Не е почтено — с много чувство добави той, — не е правилно. С две думи, Бърти, старче, утре заминавам.

Аз залитнах и добре, че още си лежах.

— Заминаваш? — хлъцнах обезсилено.

— Да — потвърди Клод. — Ако, разбира се, имаш добрината да изпратиш Джийвс да ми купи билет. Боя се, че ще трябва да те обруля за пътните разноски, старо. Нали не възразяваш?

— Да възразявам! — изкрещях аз и се вкопчих спазмотично в ръката му.

— Значи всичко е наред. О, между другото, нали ще си мълчиш пред Юстис за моите намерения?

— Ама той не идва ли с теб?

Клод потрепера.

— Не, слава на господа! Направо ме втриса при мисълта да бъда затворен с този подлец на един кораб. Не, нито дума на Юстис. Слушай, дали ше успееш да ми осигуриш билет за толкова кратко време?

— И още как!

По-скоро щях да купя кораба, отколкото да допусна подобна възможност да ми се изплъзне.

— Джийвс! — разкрещях се аз, щом се втурнах в кухнята. — Бързо в кантората на „Юниън-касъл“ да осигуриш една койка за господин Клод на утрешния параход. Той ни напуска, Джийвс!

— Да, сър.

— Господин Клод изрично помоли дума да не се споменава пред господин Юстис за тези му намерения.

— Да, сър. Господин Юстис изрази идентични желания, когато ме изпрати да му купя билет за същия кораб.

Аз зейнах.

— И той ли си тръгва?

— Да, сър.

— Нищо не разбирам.

— Да, сър.

При различни обстоятелства бих дал по-изразителна изява на чувствата си пред Джийвс. Бих поподскачал от радост и покрещял от възторг, но онези гети препречваха като непреодолима бариера общуването ни. Със съжаление трябва да спомена освен това, че не пропуснах да му натрия носа. Беше ме изтормозил с липсата на съчувствие в час на безподобна несгода, затова просто си го просеше да му натякна, че хепиендът е осъществен без дори най-малката му намеса.

— Такива ми ти работи, Джийвс — подсмихвах се невъздържано. — Край на болезнения епизод. Знаех си, че нещата ще се оправят от само себе си, ако не ги припираме и им дадем да отлежат и — най-важното — ако запазим присъствие на духа. Много момчета на мое място биха загубили въпросното присъствие.

— Да, сър.

— Биха се юрнали да молят за помощ.

— Не е изключено, сър.

— Но не и аз, Джийвс.

— Така е, сър.

И с тези думи го оставих да мисли, та белким му дойде акълът в главата.

Дори мисълта, че ще трябва да се заточа с чичо Джордж в Харъгит, не успя да ме депресира в събота, докато оглеждах внимателно апартамента и се опитвах да свикна с мисълта, че Клод и Юстис не са в него. Бяха се измъкнали крадливо и поотделно веднага след закуска, Юстис за да хване влака от гара Ватерло, а Клод за да се промъкне в гаража, където си държа колата. Не можех да допусна двамата да се сблъскат на гарата и да си променят решението, затова подсказах на Клод колко по-приятно би било да отиде с кола до Саутхамптън.

Лежах по гръб на любимата кушетка, съзерцавах миролюбиво мухите по тавана и си мислех в какъв прекрасен свят живеем, когато в стаята влезе Джийвс с писмо върху подноса.

— Донесе го специален куриер, сър.

Разкъсах плика и първото нещо, което изпадна отвътре, беше банкнота от десет лири.

— Божичко!

Самото писмо бе надраскано с молив и не беше никак многословно:

Джийвс стоеше де мен, протегнал десетачката, припърхала на пода.

— Задръж я — казах. — Доколкото разбирам, предназначена е за теб.

— Сър?

— Казвам, че парите са за теб. Госпожица Уордър ти ги изпраща.

— Много мило от нейна страна, сър.

— Защо, по дяволите, те обсипва със злато? Твърди, че си й спасил живота.

Джийвс се усмихна снизходително.

— Госпожицата надценява моите услуги.

— И какви бяха тези услуги, ако не е тайна?

— Свързани е господин Юстис и господин Клод, сър. Надявах се госпожица Уордър да не повдига пред вас този въпрос, тъй като не желаех да си мислите, че своеволнича.

— В какъв смисъл?

— Случайно се намирах в стаята, когато госпожица Уордър се оплакваше с много плам от начина, по който господин Юстис и господин Клод й натрапват обществото си, затова си помислих, че при възникналите обстоятелства евентуално би било оправдано да предложа употребата на незначителна измама, за да й помогна да се освободи от тяхното внимание.

— Майчице! Да не искаш да кажеш, че ти си в дъното на тяхното скоротечно отплаване!

Ето че ме изкара глупаво магаре в собствените ми очи! След като му натърках носа в неговата непричастност към благословеното отърваване.

— Просто ми хрумна, че ако госпожица Уордър спомене пред господин Клод и господин Юстис поотделно, че възнамерява да отплава за Южна Африка поради сключване на театрален ангажимент, може и да се постигне желаният ефект. Както стана ясно, предвижданията ми се оказаха основателни. Младите джентълмени попиха думите й, без да зададат и един въпрос.

— Джийвс — започнах аз, — ние Устърови може и да гафим безподобно, но поне не сме прекалено горделиви, за да не си го признаем. Ти просто нямаш равен на себе си.

— Благодаря ви, сър.

— Ама чакай! — изведнъж ме трясна ужасяваща мисъл. — Като се качат на кораба и открият, че нея я няма, кое ще им попречи да дотърчат обратно?

— Предвидих и тази евентуалност, сър. По мое предложение госпожица Уордър осведоми младите джентълмени, че ще пътува по суша до Мадейра и там ще се присъедини към тях на плавателния съд.

— Кое е следващото пристанище след Мадейра?

— Няма следващо, сър.

Известно време просто полежах, за да може щастието да ме просмуче. Картината имаше един единствен дефект.

— Яд ме е само — казах, — че на такъв голям лайнер те ше могат успешно да се отбягват взаимно. Толкова ми се иска Клод да получи неограничена доза Юстис в обратното.

— Боя се, че така и ще стане, сър. Осигурих на двамата джентълмени двуместна каюта. На едната койка ще спи господин Клод, а на другата господин Юстис.

Въздъхнах с чист, неразреден екстаз. Срамота беше все пак в такъв радостен ден да се затрия от столицата подръка с чичо Джордж.

— Започва ли вече да ми стягаш багажа, Джийвс?

— Багажа, сър?

— За Харъгит. Нали заминавам днес е чичо Джордж.

— Да, разбира се, сър. Забравих да ви осведомя. Сър Джордж се обади тази сутрин, докато още спяхте, и предаде, че е настъпила промяна в намеренията му. Отказал се е от престоя в Харъгит.

— Е не, толкова щастие на едно място!

— И аз допуснах, че ще останете доволен, сър.

— Каза ли кое го е накарало да зачеркне планове? си?

— Не, сър. Но научих от неговия прислужник Стивънс, че вече се чувства задоволително и не изпитва необходимост от поглъщане на минерални води. Позволих си да дам на Стивънс рецептата за моя освежителен коктейл, който вие толкова високо цените. По данни от Стивънс сър Джордж го информирал тази сутрин, че се чувствал като нов.

Е, оставаше ми само едно. И аз го направих. Не твърдя, че сърцето не ме болеше, но не виждах алтернатива.

— Джийвс! По повод онези гети.

— Да, сър?

— Искрено ли не ги харесваш?

— От все сърце, сър.

— Не бих ли могъл по някакъв начин да те склоня да погледнеш на тях с по-бащинско око?

— Изключено, сър.

— Е, няма как тогава. Точка по въпроса. Можеш да ги изгориш.

— Много ви благодаря, сър. Аз вече го сторих тази сутрин преди закуска. Сивият цвят ви отива много повече, сър. Благодаря, сър.