Неподражаемият Джийвс

5НАРАНЕНА Е ГОРДОСТТА НАУСТЪРОВИ

Едно нещо поставям над всичко в този живот и то е спокойствието. Не съм от онези, които се чувстват смазани от неспокойство, ако постоянно не им се случват случки. Нищо не може да е прекалено хрисимо за мен. Дайте ми редовно хранене, чат-пат някое сочно представление с хубава музика, двама-трима приятели, с които да се размотавам из града, и повече нищо не искам.

Затова ударът, когато ме настигна, беше крайно болезнен. Бях се завърнал от Ровил с убеждението, че оттук нататък нищо не ще помрачи ведрото ми ежедневие. На леля Агата, мислех си аз, ще са й нужни месеци, за да се съвземе от аферата Хеминг, а като изключим тази моя леля, никой не може да предизвика нежелани вълни върху кроткото езеро на иначе безоблачното ми съществувание. Тъй че заживях с увереността, че небесата са сини и Господ бди над моя свят.

О каква заблуда! Ритникът ме е дебнел още на гарата.

Веднъж в годината Джийвс, неблагодарникът, си дава две-три седмици отдих, като че ли много се е преуморил, и се смотава нейде из морските курорти. А на мен лошо ми се пише, докато го няма. Но трябва да се търпи, така че аз стискам зъби, още повече, че той обикновено успява да си намери що-годе сносен заместник, който да се грижи за мен по време на отсъствието му.

Е, този момент отново ме връхлетя и Джийвс сега беше в кухнята, където даваше наставления на дубльора си относно неговите задължения. Тъй като пишех писмо и ми потрябва марка, аз се запътих натам да му я искам и понеже това магаре беше оставило кухненската врата отворена, гласът му ме хласна по тъпанчето.

— Веднага ще ви стане ясно — казваше той на заместителя, — че господин Устър е много приятен и благовъзпитан джентълмен, но съвсем не е гигант на мисълта. Не, не бих го причислил към големите умове на тази нация. В умствено отношение природата се е отнесла към него с престъпна небрежност.

Ама не, таквоз… как може!

Вероятно трябваше да нахълтам вътре и да му продъня слуха с находчиви възражения, но едва ли нещо е в състояние да извади Джийвс от равновесие. Да ви кажа правичката, не ми и стискаше. Затова си поисках шапката, нахлупих я с подчетано засегнат вид и почти тряснах вратата след себе си. Но споменът, сами разбирате, ме гложди през целия ден. Ние Устърови не забравяме. Е, само някои неща като насрочени срещи, рождени дни, писма за пускане и всичко останало, но не и подобно непростимо оскърбление. Затова бродех из улиците навъсен и невесел.

Все тъй намусен се отбих в бара „При Бък“ за един бърз ободрител. Последният беше от ключово значение, тъй като се бях запътил към дома на леля Агата, където бях канен на обяд. Изпитание не за всяка нервна система, макар да ме крепеше мисълта, че след премеждието в Ровил тя е в омекотено и благоразположено състояние на духа. Затова излочих едно набързо и второ на по-отмерени глътки и вече се чувствах кажи-речи човешки, когато от североизточнапосока ме приветства глух глас и, обръщайки се натам, лицезрях младия Бинго, разположил се на ъглова маса и нагъващ сирене с хляб.

— Здрасти — поздравих го аз. — Откога не съм те виждал. Май те нямаше напоследък.

— Така е. Живея от известно време в провинцията.

— Ъ! — гръмнах се аз. Бинговата ненавист към провинцията е пословична. — Къде по-точно?

— В Хампшир. Мястото се нарича Дитъредж.

— Сериозно? Мои познати имат там имение. Семейство Глосъп. Знаеш ли ги?

— Ами нали при тях съм отседнал. Сега съм частен учител на малкото Глосъпче.

— Че от какъв зор? — недоумявах аз. Пък и не го виждах в ролята на учител. Вярно, че има някаква диплома от Оксфорд и ако се напъне, би могъл да заблуди човека, че го бива за нещо.

— От какъв зор ли? От паричен, какъв друг? При второто надбягване в Хейдок Парк моят реши да си попасе встрани от пистата — додаде Бинго с нескрито огорчение, — та профуках целомесечната си дажба. Не ми стискаше да щипна чичо за още, та се наложи да търча при агентите да ми търсят платена работа. Вече три седмици съм там.

— Не познавам малкото Глосъпче.

— И недей! — лаконично ме посъветва Бинго.

— Всъщност най съм близък с момичето — продължих аз, но още не бях изрекъл тези думи и лицето на Бинго претърпя изумителна метаморфоза. Очите му се озвериха, бузките му порозовяха, а адамовата му ябълка заподскача като топка на ластик.

— Ах, Бърти! — сподавено изхриптя той.

Огледах го тревожно. Колкото и да го познавам, колкото да ми е известно, че е готов да хлътне по всяко срещнато момиче, все пак дори той не би могъл да се влюби в Хонория Глосъп. За мен тя бе буркан с отрова. Едро, мозъчно, енергично, динамично момиче, с каквито е фрашкана напоследък столицата. Беше завършила колежа в Гъртън, където не стига че наддаде излишно на мозъчна обиколка, ами се впусна във всеки възможен спорт, в резултат на което физиката й трудно търпеше сравнение освен с борец полутежка категория. Въздействието й върху мен беше такова, че където и да се появеше, аз се спотайвах долу в мазето и само чаках да свирят отбой.

А ето че Бинго, както по всичко личеше, си падаше силно по нея. Всички признаци бяха налице. Любовта просто бликаше от очите на това глупаво магаре.

— Аз я боготворя, Бърти! Целувам земята, по която стъпват неземните й крачета! — продължи болникът с гръмък глас, който изпълни и най-затънтените кътчета нп „Бък“. Фред Томсън тъкмо бе нахълтал в заведението заедно с още двама-трима познати, а Макгари, дето обслужва бара, беше разпънал уши като платноходки, сакън да не изпусне нещо. Бърти обаче не е от дискретните. Дай му като на оперетен герой да се изтъпанчи насред сцената, да събере в кръг край себе си къде що живо има и да започне да се дере с пълно гърло колко много я обичал.

— Каза ли й го?

— Не, не ми стиска. Но се разхождаме заедно из градината почти всяка вечер и понякога имам чувството, че чета нещо в погледа й.

— Знам го този поглед на фелдфебел.

— Нищо подобно! Тя е нежна богиня.

— Чакай малко, момчето ми. Сигурен ли си, че става дума за същото момиче? Това, което аз визирам, се казва Хонория. Да няма по-малка сестра, за която да не съм чувал?

— Името й е Хонория — благоговейно промълви Бинго.

— И ти прави впечатление на нежна богиня?

— Много нежна.

— Господ да ти е на помощ!

— Тя пристъпва с величава красота, като нощта в безоблачни земи и звездни небеса, и всичко що е най-прекрасно в мрак и светлина си прави среща в нейните очи и в нейната душа (Байрон, „Тя пристъпва с величава красота“. — Б.пр.). Още хляб и сирене — каза той на момъка зад бара.

— Гледам, че не си заплашен от гладна смърт — забелязах аз.

— Това ми е обядът. Имам среща с Освалд в един и петнайсет на гара Ватерло, за да вземем влака. Докарах го в града на зъболекар.

— Освалд ли се казва малкият?

— Да. Чумата да го тръшне.

— Като каза чума, та се сетих. Аз пък съм канен на обяд при леля Агата, та трябва да тръгвам.

Не бях виждал леля си от перленото премеждие в Ровил и макар да не примирах от нетърпение да пирувам в нейна компания, за едно поне бях спокоен — ако имаше тема, от която тя би странила като от проказа, това бе моето брачно бъдеще. Все пак, ако една леля се изложи генерално като в нейния случай, естествено е човек да допусне, че срамът ще й държи топло поне месец-два.

Но тази жена направо ме срази. Наглостта й нямаше паралел в историята. Ако щете вярвайте, но тя ме отпочна още с поднасянето на рибата. Едва бяхме разменили няколко думи за времето, както му е редът в добрата стара Англия, и тя ми го заби, без дори да се изчерви.

— Бърти, размишлявах за теб и за крайната наложителност да се ожениш. Признавам, че сбърках сериозно с онова лицемерно момиче в Ровил, но този път поне няма опасност от грешка. За късмет аз открих най-подходящата съпруга за теб. Макар че отскоро познавам това момиче, семейството й е извън всякакво подозрение. Освен това е много богата, макар че в твоя случай е без значение. Важното е, че е умна, волева и разчита на себе си, с което ще балансира с излишък основните дупки в твоя характер. Познава те и макар да не се изказа твърде ласкаво за теб, все пак съм убедена, че ако направиш необходимите стъпки…

— Коя е тя?

Отдавна да бях задал този въпрос, но шокът бе станал причина да глътна накриво една рибя кост, та едва бях сколасал да си възвърна естествения розов цвят и да възстановя въздухообращението в трахеята.

— Коя е тя?

— Хонория, дъщерята на сър Родерик Глосъп.

— Не, не! — пребледнях аз под френския си загар.

— Без глупости, Бърти! Момичето е тъкмо за теб.

— Ама чакай, виж какво…

— Тя ще оформи твоя…

— Не ща да ме оформят!

Леля Агата ми отправи погледа, с който така ме разстройваше като дете, когато ме спипваше стъпил на стол пред шкафа с конфитюрите.

— Бърти! Надявам се, че не възнамеряваш да ми създаваш главоболия.

— Ама недей така…

— Лейди Глосъп бе тъй любезна да те покани да им гостуваш няколко дни в Дитъредж Хол. Аз й отговорих, че за теб ще е удоволствие да се явиш там още утре.

— Съжалявам, но за утре съм поел един неотложен ангажимент.

— Какъв по-точно?

— Ами… такова…

— Нямаш никакъв ангажимент, Бърти. Кой би се ангажирал с теб? Пък дори и да имаше, познавайки естестото на заниманията ти, изключено да е нещо неотложно. Силно ще ме раздразниш, Бърти, ако утре не заминеш за Дитъредж Хол.

— Добре де, добре.

Две минути след като се разделих с леля, обаче, средновековният войнствен дух на Устърови предяви претенции към престола си, от който биде подло капичнат. Колкото и да ме смразяваше опасността, мержелееща в далечината, в мен зашава и едно особено чувство на възбуда. Вярно, че бях притиснат в ъгъла, но колкото по-притеснен е този ъгъл, виках си аз, толкова по-сочно ще му дам на Джийвс да се разбере, когато се измъкна оттам без грам помощ от негова страна. При нормални обстоятелства, то се знае, бих хукнал да търся напътствия от него и бих се оставил изцяло във вещите му ръце. Но след чутото тази сутрин от кухнята да пукна, ако го потърся за нещо.

— Джийвс — казах, като се прибрах. — Сега вече закъсах.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Да, насадих се на крокодилски яйца. Направо бих казал, че съм стъпил на ръба на бездната и ме очаква съдба, по-страшна от не знам какво.

— Ако мога да ви помогна с нещо, сър…

— Не, не. Много ти благодаря, но няма нужда. Не искам да те главоболя. И сам ще се оправя.

— Много добре, сър.

И толкоз. Че да беше настоял, да беше полюбопитствал… Ама на, такъв си е Джийвс. Забулва в мантията на сдържаността всяко свое естествено човешко чувство.

Когато на другата сутрин цъфнах в Дитъредж Хол, Хонория я нямаше у дома. Майка й ме уведоми, че гостувала на семейство Брейтуейт в съседно имение и щяла да се прибере на следващия ден и да доведе със себе си дъщерята на въпросните Брейтуейт. И веднага добави, че Освалд бил някъде из градината. Какво нещо е майчината любов. Съдейки по тона й, присъствието му там явно се отразяваше благотворно на цветята, а от мен несъмнено се очакваше при споменаването на името му да хукна през глава, за да му се насладя.

Иначе градината на Дитъредж си я биваше. Няколко тераси, окосена морава с кипарис в единия й край, цветни храсти и малко, но чудно хубаво езеро, над което минаваше каменен мост. Едва се бях проврял през храсталака и ето насреща ми младият Бинго, облегнат на моста и пафкащ цигара. А на каменното стъпало с въдица в ръка клечеше кръглоглав малолетник, за когото умозаключих, че е Освалд-чумата-да-го-тръшне.

Бинго изрази едновременно изненада и задоволство при вида ми и веднага ме представи на невръстния Глосъп. Ако и той е бил изненадан и доволен да ме види, то много дипломатично прикри чувствата си. Погледна ме, леко повдигна вежди и продължи да риболовува. Беше от онези горделиви диванета, които ти внушават само с присъствието си, че си завършил третокачествено училище и дрехите ти не са по мярка.

— Това е Освалд — рече Бинго.

— Колко мило — изгуках аз. — Как си, Освалд?

— Ами… горе-долу — каза хлапето.

— Колко е хубаво тук.

— Ами… горе-долу.

— Върви ли риболовът?

— Ами… горе-долу.

Бинго ме отмъкна встрани, за да пообщуваме насаме.

— Не те ли заболява главата от неспирното дърдорене на младия Освалд? — полюбопитствах аз.

Бинго въздъхна.

— Много ми е трудно.

— Кое ти е трудно?

— Да го обичам.

— Че ти обичаш ли го? — изумих се аз. Не виждах как го постига.

— Опитвам се — каза Бинго. — Заради Нея. Утре Тя се връща, Бърти.

— Чух вече.

— Връща се Тя, моята Любов, моята единствена…

— Добре, добре. Дай пак на темата Освалд. Длъжен ли си по цял ден да стърчиш неотлъчно до него? И как го постигаш изобщо?

— А, той никак не ме главоболи. Когато не се занимаваме, кротува там на моста с въдица в ръка.

— А защо не го бутнеш вътре?

— Да го бутна?

— Че той направо си го проси — изгледах аз с погнуса недораслека. — Тъкмо ще се разсъни и ще погледне с интерес на света.

Бинго поклати глава с нескрит копнеж.

— Предложението ти е изкусително — каза, — но не върши работа. Нали разбираш — Тя никога не ще ми прости. Много е привързана към младия цирей.

— Боже господи! — ревнах аз. — Еврика!

Не знам дали познавате приятния гъдел на откривателстото, който плъпва от настръхналите косми на темето надолу към подметките. За Джийвс подобно изживяване е сиво ежедневие, но аз не съм свикнал да ме спохожда. Сега обаче природата ликуваше и аз се впих стръвно в ръката на младия Бинго. Сигурно е помислил, че го е захапал кон.

— Бинго! Какво би направил Джийвс?

— Че откъде да знам? — учуди се Бинго.

— Искам да кажа какъв съвет би ни дал в твоя случай? Нали искаш да постигнеш успех с Хонория Глосъп и други такива глупости. От мен да знаеш, че той би те наврял в онзи храсталак, сетне би ме накарал да подмамя Хонория да се разходи с мен до моста, би ми наредял в добре преценен момент ловко да ритна Глосъп младши и да го изстрелям във водата, за да можеш ти да се гмурнеш всеотдайно и самопожертвователно да го спасиш от сигурна смърт. Какво ще кажеш?

— Нали не си измислил всичко това съвсем сам? — попита Бинго със спаднал от страхопочитание глас.

— Да. Сам самичък. Джийвс не е единственият мозък.

— Но това е жестоко хрумване!

— Просто едно скромно предложение.

— Единствено се страхувам да не изпаднеш в идиотско положение. Ами ако Чумата-да-го-тръшне се обърне и каже, че ти си го бутнал във водата? Това ще те направи крайно непопулярен сред Нея.

— Ще рискувам.

Приятелят ми се трогна до сълзи.

— Колко си благороден, Бърти.

— Хайде и ти.

Изведнъж той се вкопчи в ръката ми и заклокочи като отходна тръба. Оказа се, че се смеел.

— Сега пък какво има?

— Просто си представих — продължи да се киска Бинго — как Освалд ще се измокри до кости. О, щастлив Ден!