Неподражаемият Джийвс

11ДРУГАРЯТ БИНГО

Всичко започна в Хайд Парк и по-конкретно в онзи негов край откъм Марбъл Арч, където странни птици от неописуемо естество се катерят върху сандъци и произнасят речи. Не че често ходя да ги слушам, но първата събота след завръщането ми в добрата стара столица неволно се озовах там. Всъщност се бях запътил към площад Манчестър и за по-кратко минах през Спйкърс Корнър. (Спийкърс Корнър или Ъгъла на ораторите — място в Хайд парк, където в събота и неделя от импровизирани трибуни на най-различни теми се изказват оратори. В днешни дни Спийкърс Корнър е по-скоро туристическа атракция, отколкото средище за сериозни дискусии. — Б.пр.)

Сега, когато империята не е каквото беше, Паркът е единственото място, където завърналият се изгнаник идва да се убеди, че всичко си е горе-долу постарому. Така че след принудителния си престой в Ню Йорк, аз стоях там, провесил уши, и попивах благоговейно всяка дивотия, доволен, че краят е щастлив и Бъртрам отново си е у дома.

В десния край банда мъже с цилиндри отпочваха мисионерска служба на чист въздух. Досами левия ми лакът пламенен атеист сипеше огън и жупел, донякъде възпрепятстван от факта, че му беше сцепено небцето. Пред мен се бе изтъпанила малобройна тумба мисли-тели с плакат, който ги определяше като „Предвестници на червената зора“. Приближих се до тях, тъкмо когато един предвестник, величав със своята рунтава брада и ниско нахлупен каскет, взе да оплюва Богатите Лентяи така речовито и колоритно, че неволно поспрях, да му се порадвам. В този миг някой проговори в ухото ми.

— Господин Устър, ако не се лъжа?

Дебел чичка. Отначало не се сетих кой е, но после изведнъж разпознах в него чичото на Бинго, с когото обядвах, докато траеше бинговият романс с келнерката от закусвалнята. Стана ми ясно защо ме затрудни идентификацията му. При последната ни и единствена паметна среща той ми се яви по чехли и с кадифено домашно сако, докато сега бе сияйно елегантен и направо грееше на слънцето с коприния си цилиндър, официален черен костюм, лавандулови гетри, меки ръкавици, бастунче и всичко, което се полага на изрядния джентълмен.

— О, здравейте! — казах. — Всичко наред ли е?

— Аз съм в отлично здраве, благодаря. А вие?

— Няма накъде повече. Тъкмо се връщам от Америка.

— А! Събирате местен колорит за поредния си великолепен роман?

— Ъ? — Трябваше да се напъна, за да съобразя. — А, не. Просто имах нужда от смяна на климата. Да сте виждали Бинго напоследък? — побързах да отклоня разговора от литературните аспекти на моя живот.

— Какъв Бинго?

— Племенника ви.

— А, Ричард? Не, отдавна не се е мяркал. Всъщност, откак се ожених, усещам известно охлаждане в отношенията ни.

— Колко жалко. Значи междувременно сте се оженили? Как е госпожа Литъл?

— Съпругата ми се чувства великолепно. Само че… ъ… не е госпожа Литъл. От последната ни среща насам нашият крал, бог да го пази, ме удостои с честта да ме дари с благородническа титла. След излизането на последните списъци с новопроизведените благородници аз съм лорд Битълшам.

— Стига бе! Наистина? Моите сърдечни поздравления. Лорд Битълшам, значи. В такъв случай вие сте собственикът на Океански Полъх! Какъв великолепен жребец!

— Да, откакто се ожених, хоризонтите на моите интереси многопосочно се разшириха. Съпругата ми се интересува от конни надбягвания, затова сега имам малка конюшня с отбрани чистокръвни. Разбрах, че Океански Полъх е фаворит, както се казва, за надбягванията в Гудуд, имението на херцог Ричмънд в Есекс.

— Да, аз ще си заложа и последната риза на него.

— Тогава се надявам животното да опрадае доверието ви. Аз самият нищо не разбирам, но съпругата ми твърди, че бил, както тя каза, в кърпа вързан.

Точно тук загрях, че се радваме на жив интерес от страна на публиката, а брадато-косматият върху сандъка ни сочи с пръст.

— Да, вижте ги! Добре ги огледайте! — надвика той мисионера в другия ъгъл, който обаче не му се даваше. — Пред вас са двама типични представители на класата, която ни тъпче в прахта векове наред. Безделници! Непродуктивни лентяи! Вижте онзи дългия с лице на прегазен охлюв! Работил ли е един ден в живота си? Не! Типичен кръвопиец. Няма да се учудя, ако още не се е издължил на шивача си за елегантните гащи, в които се е издокарал!

Нападките му според мен ставаха излишно персонални и това не ми допадна. Старият Битълшам, от друга страна, остана много доволен.

— Тези момчета определено имат ораторска дарба — изкикоти се той. — Много са находчиви.

— Ами шишкото? — продължи косматият. — Не го пропускайте. Знаете ли кой е? Това е лорд Битълшам, един от най-долните експлоататори! Какво е направил в живота си, освен да се тъпче по четири пъти на ден? Търбухът му е богът, на който се моли, комуто принася ежедневни жертви, напоени с вашата кръв. Ако го разпорите в този момент, ще откриете храна за цяло работническо семейство за една седмица!

— Прав сте, умее да се изразява — развеселих се аз, но старият не оцени красноречието на косматия. Пурпурна руменина го покри поголовно и той взе да пуска мехури като чайник преди завиране.

— Да се махаме, господин Устър. Аз съм последният човек, който ще се противопостави на свободата на словото, но все пак не съм длъжен да стоя тук и да слушам вулгарни сверности.

И ние се оттеглихме с достойнство, а онзи продължи да ръси подире ни мръсни подмятания. Крайно неловко.

На другия ден наминах покрай „Търтеите“ и заварих в пушалнята младия Бинго.

— Привет, Бинго — присъединих се аз към него, изпъден с доброжелателство, защото ми беше драго да видя магарето. — Как си, момчето ми?

— Справям се.

— Видях чичо ти вчера.

Бинго така се ухили, че щеше да си сцепи лицето.

— Знам, безделнико. Хайде, седни и пийни нещо. Как мина разходката в парка?

— Ти да не си ме видял вчера?

— Видях те, я!

— Аз пък не те забелязах.

— Забеляза ме и още как. Друг въпрос е, че не ме позна зад храсталака.

— Храсталака?

— Наречи го брада, ако щеш. Струва си всяко пени, което изръсих за нея. Предпазва от всякакво разпознаване. Е, не е приятно разни нехранимайковци да подвикват подире ти, но човек свиква.

Аз се иззверих.

— Нищо не разбриам.

— Тя е дълга и широка. Вземи си едно мартини и ела да ти разправям. Но преди да започна, искам да чуя честното ти мнение. Не е ли това най-красивото момиче, което си виждал на този скапан свят?

И с ловкостта на фокусник, който вади заек от цилиндър, той измъкна отнякъде една снимка и я завря в лицето ми. Индивид от женски пол, целият очи и зъби.

— Божичко! — простенах аз. — Само не ми казвай, че пак си влюбен!

Той се разстрои.

— Откъде накъде пак?

— Ами откакто пукна пролетта, ти не пропусна да хлътнеш поне по пет момичета, а сме още юли! Първо келнерката, после Хонория Глосъп, след това…

— Стига и ти! Онези ли? Мимолетни увлечения. Това тук е истинското!

— Къде се запознахте?

— На втория етаж на един автобус. Името й е Шарлот Корде Роуботъм. (Шарлот Корде (1768–1793) — френска жирондистка. След като жирондистите са изместени през май 1793 от по-екстремните якобинци, ужасена от крайностите на Терора, тя намушква с нож якобинския водач Марат, докато той се къпе във ваната. Гилотинирана след няколко дни. — Б.пр.)

— О, господи!

— Горкото дете не носи вина. Баща й я кръстил така, защото развява знамето на Революцията, а оригиналната Шарлот Корде имала навика да кълца потисниците в баните им, за което й се полага уважение и почит. Трябва да те запозная с Роуботъм, Бърти. Велик мъж! Възнамерява да изтрепе цялата буржоазия, да плячкоса Парк Лейн (Улица в западна част на Лондон, на която се намират много от прочутите лондонски хотели и къщи на богаташи. — Б.пр.) и да изкорми наследствената аристокрация. Какви по-справедливи претенции? Но да се върнем на темата Шарлот. Возим си се, значи, горе на автобуса, и изведнъж започва да вали. Предложих й моя чадър и се заприказвахме за туй-онуй. Влюбих се и тя ми даде адреса си, така че още на другия ден си купих брадата и отидох да се запозная с татко и мама.

— Къде е мястото на брадата?

— Ами тя успя да ми разправи за баща си още в автобуса и веднага ми стана ясно, че трябва да се присъединя към Червената зора. Разбрах също, че ако ми се прииска неудържимо да държа речи в Хайд Парк, където всеки момент може да налетя на десетина познати от клуба, маскировката е от първостепенно значение. Затова я закупих и да ти призная, приятелю, страшно се привързах към нея. Като я сваля, за да дойда тук, се чувствам гол. Свърши ми страхотна работа. Старият Роуботъм е убеден, че съм болшевик, принуден да се крие дегизиран от полицията. Трябва да те запозная с него, Бърти. Слушай, какво ще правиш утре следобед?

— Нищо, естествено. Защо?

— Чудесно. Значи ще го доведа у вас на чай. Обещах след митинга в Ламбет да заведа тайфата на чай в Народното кафене на Лайънс, но по този начин ще икономисам съществена сума. Станал съм много пестелив. Чичо каза ли ти, че се ожени?

— Да. Спомена и за разхлаждането в отношенията ви.

— Разхлаждане? Наречи го замразяване. Откакто се ожени, и той взе да пести, като основните икономии ги прави на мой гръб. Явно са го обръснали нула номер за тая титла. Цената и на най-простия баронет (Най-ниската наследствена титла. — Б.пр.) е скочила до тавана, поне така разправят. На всичкото отгоре е седнал да развъжда и расови коне. Между другото, заложи и последното си копче на Океански Полъх за надбягванията в Гудуд.

— Това и смятам да направя.

— Изключено е да сбъркаш. Възнамерявам да спечеля достатъчно, за да се оженя за Шарлот. Нали идваш в Гудуд?

— Иска ли питане!

— Ние също. Свикахме митинг на зелената площ пред алеята в деня на връчването на купата.

— Не рискуваш ли излишно? Чичо ти сто на сто ще сияе там в цялото си новооблагородено великолепие. Ами ако те разпознае? Ще ти изскубне брадата за онова, което изрече по негов адрес вчера в парка.

— Че как ще ме познае? Каква е разликата между вчера и Гудуд? Е, много мило, че ни покани за утре, старо копито. С удоволствие приемаме. Почерпи ни като хората, момчето ми, и бог да те благослови. Впрочем, може би те заблудих, като казах „чай“. Никакви топли води и сандвичи. Ние, революционерите, сме яшнички. Бъркани яйца, баници, конфитюри, кейкове, колбаси и сардини. Не забравяй сардините. Чакай ни точно в пет.

— Ама чакай, не съм съвсем сигурен…

— Сигурен си, сигурен си. Магаре глупаво, не виждаш ли какъв актив ще си пишеш, след като се разрази Революцията? Когато старият Роуботъм запрепуска по Пикадили с окървавен нож във всяка ръка, ще ми благодариш за възможността да му напомниш, че някога ти е изплюскал коктейлите с раци. Значи така — ще бъдем четирима. Шарлот, моя милост, старият и другарят Бът. Сигурно ще настоява и той да дойде.

— Кой, по дяволите, е другарят Бът?

— Не забеляза ли вчера застаналия вляво от мен? Дребен и съсухрен като туберкулозна херинга. Те това е Бът. Моят съперник, мътните да го вземат. Понастоящем е нещо като сгоден за Шарлот. До моята поява се котираше като големия фаворит. Има глас на параходна сирена и старият Роуботъм прах не дава да падне отгоре му. Но да пукна, ако не сполуча да поставя Бът на мястото му, което е на боклука! Може да е гласовит, но не владее моите изразни средства. Благодаря на бога, че на времето в колежа ме избрахте да командвам гребния отбор. Е, време е да да опъвам платната. Слушай, имаш ли представа откъде мога да набавя петдесетина стерлинги?

— Защо не се хванеш на работа?

— Работа? — изненада се Бинго. — Е, не, чак пък… Ще трябва да измисля нещо. Хайде, до утре. Не забравяй баниците.

Не мога да си обясня защо се чувствам отговорен за Бинго още от първия ден в училище, когато ни сложиха на един чин. Да ми е син, не е (слава Богу!), дори не ми е брат. Изобщо няма право на претенции върху мен, но това не ми пречи да прекарвам голяма част от съществуването си в шетня и суетня около него и час по час да го вадя за ушите от калта. Трябва да е някаква неподозирана красота в моята природа. Така или иначе, последната му афера за пореден път ме хвърли в тревога. Явно се връзваше на фльонга, за да се задоми в очебийно изкукуригала рода, а на дневен ред стоеше и въпросът с какво ще издържа дори умствено увредено съпруга при липсата на всякакви доходи. Старият Битълшам щеше да анулира кредиторските си взаимоотношения с него заради революционното му минало, а в случая с Бинго вместо да му отнема стипендията, по-добре направо да си го хлопне с брадвата по главата, поне работата ще е по-чиста.

— Джийвс — рекох още щом престъпих прага на дома, — много съм тревожен.

— Нима, сър?

— Относно гбсподин Литъл. Няма да те занимавам сега, защото утре следобед той ще доведе свои приятели тук на чай и ти сам ще можеш да си вадиш колкото си искаш заключения. Затова го наблюдавай плътно, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Във връзка с този чай… набави баници.

— Да, сър.

— Също и конфитюри, шунки, кейкове, бъркани яйца и къде-що сардина видиш.

— Сардини, сър? — попита Джийвс, разтърсен от мощна тръпка.

— Сардини.

Настъпи неловка пауза.

— Не ме гледай така, Джийвс. Вината не е моя.

— Да, сър.

— Е, това е.

— Да, сър.

Но видях, че челото му се набразди от мисловни бръчки.

Забелязал съм, че когато очакваш най-лошото, то всъщност се оказва напълно поносимо. За съжаление не мога да кажа същото за бинговото чаепитие. От мига, в който се самопокани, си знаех, че ме чака тежко изпитание и никак не сбърках. Най-тъжното беше, че иа пръв път, откакто го познавам, видях Джийвс разтреперан. В бронята на всеки мъж има уязвимо място и Бинго улучи джийвсовото от раз, когато му се яви на прага с лакът брада, провесена от ушите. Съвсем бях забравил да предупредя Джиивс, завалията, за бинговата флора, та тя му се стовари от ясно небе. Видях само как ченето му увисна и започва да се смъква, но овреме се улови за масата. Не го виня. Малко хора са изглеждали по-мерзко от младия Бинго с растителност по фасадата. Джийвс пребледня, но съумя да се стегне и след малко беше като нов, но лъжичките потракваха в таблата му.

Бинго беше прекалено зает да ми представя тълпата, за да забележи какво е сторил. А те бяха рядка колекция от третокачествени екземпляри. Другарят Бът приличаше на нещо, изпълзяло от гнил дънер след обилен дъжд. Прояден от молци е определението, което спонтанно се натрапва в съзнанието при вида на стария Роуботъм, а що се отнася до Шарлот, тя ме отведе в друг, и то ужасяващ свят на неназоваеми кошмари. Не че беше чак грозна. Ако се откажеше от въглехидратите и се посветеше в идните години на шведска гимнастика, би била направо поносима. Но сега ми дойде в множко. Нека нарека формите й щедри. Сърцето й може и да беше златно, но това, което се набиваше в очи от пръв поглед, бе златото в устата й. Хем знам, че младият Бинго, когато е във форма, е в състояние да се влюби практически във всичко, стига да е от женски пол, но тук вече не намирах оправдание.

— Моят приятел господин Устър — завърши той церемониала.

Старият Роуботъм ми хвърли едно око, после огледа стаята и не скри разочарованието си. Макар да не тъна в ориенталски разкош, аз все пак съм съумял да придам на апартамента уюта, който тъй ценя, та нищо чудно да съм наранил чувствата му.

— Господин Устър? — обади се старият. — А мога ли да ви наричам другарю Устър?

— Пардон?

— Вие от движението ли сте?

— Ами… ъ…

— Копнеете ли за Революцията?

— Не бих казал, че чак копнея. Все пак, доколкото разбирам, идеята е да бъдат изклани всички като мен, затова не крия, че не съм превъзбуден.

— Аз обаче водя сред него разяснителна работа — намеси се моят приятел Бинго. — Боря се, за да спечеля съзнанието му. Още няколко сеанса и ще ми тупне в скута като зряла круша.

Старият Роуботъм нямаше вид на убеден.

— Другарят Литъл е изключително сладкодумен — принуден бе все пак да признае.

— А според мен е забележителен оратор — намеси се момичето и младият Бинго вкопчи в нея такъв всеотдаен поглед, че аз политнах назад. Другарят Бът също се депримира. Взе да се зъби на килима и промърмори нещо за танци върху бълващи вулкани, което не проумях.

— Чаят е сервиран, сър — обяви Джийвс. Шарлот подскочи с неочаквана за фигурата й чевръстина — досущ като стар боен кон, чул зова на тръбата.

Като си помисли човек как се променят вкусовете. Като ученик бих си продал душата на първия срещнат, без дори да го питам дали той е дяволът, за бъркани яйца и сардини в пет часа следобед. Но постепенно се бях отървал от този навик и затова признавам, че ме потресе начинът, по който синовете и дъщерите на Революцията заровиха носове в копанята. Дори другарят Бът се отърси за кратко от хроничната си омърлушеност и потопи цялото си същество в бърканите яйца, като изплуваше на повърхността само за поредната чаша ароматен чай. Чаят обаче привърши и аз се обърнах към Джийвс.

— Още чай, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Ей! Какво беше това! — изгледа ни строго старият Роуботъм. После стана и потупа Джийвс по рамото. — Никакво угодничене, момчето ми!

— Простете, сър?

— Не ми викай „сър“! Наричай ме „другарю“. Ти знаеш ли какво си, момчето ми? Забравена отломка на отмиращата феодална система.

— Много добре, сър.

— Ако нещо ми вкисва кръвта във вените…

— Вземи си още една сардинка — прекъсна го Бинго и това бе първото свястно нещо, което чух този ден от него. Старият си взе три, забрави си думата и Джийвс тихомълком се изниза. А аз по стойката му в гръб се досетих колко страда.

Тъкмо когато си мислех, че този гуляй ще продължи до края на нещастния ми живот, всичко рязко приключи. Дойдох на себе си от комата и видях, че гостите ми се готвят да си ходят.

Сардините и няколкото кани чай бяха размекнали стария Роуботъм. Докато се ръкуваше с мен, прочетох в очите му почти човещина.

— Трябва да ви благодаря за гостоприемството, другарю Устър — каза той.

— Моля ви, няма защо, пак…

— Гостоприемство? — изпръхтя другарят Бът. Той се зъбеше зловещо на Бинго и момичето, които се кикотеха весело в ъгъла. — Как не ви приседна! Яйца! Баници! Сардини! До една изтръгнати от устата на гладуващия пролетарият!

— Ама как може — разстроих се аз. — И през ум не би ми…

— Ще ти изпратя литература за нашето Дело — обеща старият. — И много скоро се надявам да те видя в първите редици на нашите митинги.

Джийвс дойде да прибере и ме намери омаломощен сред руините. Лесно му беше на другаря Бът да злослови по адрес на сардините, след като оглозга цял бут шунка. И гладуващият пролетариат едва ли би разбрал от останките в буркана от какво е бил конфитюрът.

— Е, Джийвс? Какво ще кажеш?

— Бих предпочел да се въздържа от изказване на мнение, сър.

— Джийвс, господин Литъл е влюбен в женския Роуботъм.

— Досетих се, сър. Тя го плясна в коридора.

Аз се улових за главата.

— Плясна ли го, каза?

— Да, сър. Закачливо.

— Божичко! Нима заразата е плъзнала дотам! Как прие това другарят Бът? Или той не видя?

— Нищо не убегна от погледа му, сър. Останах с впечатлението, че не одобрява, сър.

— Не го виня. Какво ще правим, Джийвс?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— Този път затънахме.

— Боя се, че сте прав, сър.

Това бе единствената утеха, която получих от него.