Неподражаемият Джийвс

8СЪР РОДЕРИК ИДВА НА ОБЯД

Познавах сър Родерик Глосъп отпреди, разбира се, но го бях виждал само в компанията на Хонория, а в нейна компания всеки друг в радиус от две стаи изглежда маломерен, малотраен и несъществен. До тази наша среща не бях и подозирал колко е внушителен, дори монументален. А чифт буйни рошави вежди придаваха на погледа му крещяща пронизителност, която ме дообезсили, както си бях на празен стомах. Природата не се беше стискала ни на височина, ни на ширина, а главата колкото кофа, без нито едно косъмче, ме заслепи като кубето на „Свети Павел“. За сетен път се убедих, че големият мозък само загрозява човека.

— Здравейте, здравейте, здравейте — започнах аз речовито в желанието си да демонстрирам благоразположение, но още докато отварях уста се сетих, че бях предупреден да се въздържам именно от това. Колко е трудно едно начало. Жителят на квартира в Лондон е с вързани ръце. Ако бях млад земевладелец, приветстващ гост в имението си, щях да започна с „Добре дошли в Медоусуийт Хол“ или нещо не по-малко сочно. А аз можех да кажа единствено „Добре дошли в Крайтън Маншънс, апартамент шест «А» на Бъркли Стрийт, W1“.

— Извинете за закъснението — каза той, докато сядахме на масата. — Бях задържан в моя клуб от лорд Алистър Хънгърфорд, синът на херцог Рамфърлайн. Той ме обезпокои с новината, че херцогът отново проявява симптомите, които причиняват такива тревога на цялото семейство. Нямаше как да го изоставя, затова мога само да се надявам, че моето закъснение не ви е нарушило плановете.

— Ами, ни най-малко. Значи на херцога му се е раздрънкала етажерката?

— Изразът, употребен от вас, не е буквално същият, който аз бих използвал по отношение на главата на едно от най-благородните семейства в Англия, но за жалост известна мозъчна превъзбудимост действително измъчва Негова светлост. — Той въздъхна, доколкото това е възможно с уста, пълна с агнешки котлет. — Професия като моята носи огромно, огромно напрежение. Понякога се ужасявам от това, което наблюдавам край себе си. — Той изведнъж млъкна и се скова. — Имате ли котка, господин Устър?

— Ъ? Какво? Котка ли? Не, нямам котка.

— Определено чух котешко мяукане и то съвсем наблизо.

— Трябва да е такси откъм улицата.

— Боя се, че не ви разбирам.

— И такситата издават мечещи звуци.

— Не бях забелязал приликата — заяви той доста хладно.

— Да ви налея ли лимонада?

— Благодаря. Половин чаша, ако обичате. — Питието изглежда му вля сили, защото продължи с по-човечен тон: — Изпитвам особена неприязън към котките. Та за какво говорех? Ах, да… Понякога направо се ужасявам от това, което наблюдавам около себе си. Не говоря само за случаите, които професионално привличат вниманието ми. Вече имам чувството, че цял Лондон е умствено неуравновесен. Тази сутрин например, докато пътувах с колата си към моя клуб, ми се случи нещо рядко обезпокоително. Тъй като времето беше предразполагащо, помолих шофьора да свали гюрука и, облегнат назад, се препичах с наслада на пролетното слънце, когато попаднахме в едно от неизбежните задръствания в центъра на Лондон.

Изглежда се бях заблеял, защото когато той млъкна, за да отпие от лимонадата, аз не знам защо реших, че слушам лекция и от мен се очаква реплика.

— Напълно съм съгласен — побързах да кажа.

— Моля?

— Не, нищо. И какво стана?

— Моторните средства, идващи насреща, също бяха временно възпрепятствани да продължат, но в един момент ги пуснаха. Аз бях потънал в дълбок размисъл, когато най-внезапно шапката ми бе грабната право от главата ми! Обърнах се и какво да видя — някой я размахваше триумфално от вътрешността на едно такси, което изчезна зад завоя.

Не се изхилих, но напрежението ми излезе скъпо, защото няколко плаващи ребра се откотвиха и сега вече наистина заплаваха.

— Просто шега — чух гласа си. Предположението не допадна на събеседника ми.

— Не съм лишен от чувство за хумор — нагло излъга той, — но в случая не успях да видя нищо забавно. Това бе действие на умствено дебалансиран индивид. Душевните заболявания се проявяват по най-разнообразни начини. Херцог Рамфърлайн, за когото вече стана дума, страда например от самозаблудата, че е канарче. Тазсутрешният му пристъп, както загрижено сподели с мен лорд Алистър, се дължал на факта, че безотговорен прислужник забравил да му даде сутрешната дажба просо. Има също така многобройни случаи, когато мъже причакват от засада жени и им отрязват кичури от косата. Твърде е допустимо моят тазсутришен нападател да страда от разновидност на тази маниакална лудост. Мога само да се надявам, че ще получи професионална помощ, преди да… Господин Устър, тук някъде действително има котка. Мяукането се чува от съседната стая.

Този път бях принуден да се съглася с него. От съседната стая несъмнено звучеше котешко мяукане. Натиснах звънеца и Джийвс се появи с изражение на почтително преклонение.

— Да, сър?

— Джийвс, има ли котки в апартамента?

— Само трите екземпляра във вашата спалня, сър.

— Какво!

— Котки в спалнята! — прошепна шашардисаният сър Родерик и очите му ме простреляха смъртоносно.

— Какви… три котки в спалнята? — опитах се да изясня аз.

— Черната, сиамската и малкото рижо коте, сър.

— Какво по дяволите…

Аз се юрнах по посока на мяукането. За жалост, в същия миг сър. Родерик също реши да се насочи натам, в резултат на което се треснахме на прага и едновременно залитнахме в коридора. Той се окопити по-бързо от мен и сграбчи един чадър от поставката.

— Отдръпнете се! — размаха го ловко над главата си. — Въоръжен съм! Отстъпете назад!

— Извинете за стълкновението. Просто исках да проверя какво става.

Той като че ли се поуспокои и свали леко чадъра. В този миг зад вратата на спалнята, съдейки по звуковото оформление, настъпи нещо страшно. Явно всички котки на Лондон бяха решили веднъж завинаги да решат спорните териториални проблеми без мирни средства.

— Но това е непоносимо — изкряка сър Родерик. — Не мога да си чуя гласа!

— Предполагам, сър — обади се почтително Джийвс, — че животните са се превъзбудили, след като са открили рибата под леглото на господин Устър.

Старият се олюля.

— Риба! Правилно ли ви чух?

— Моля, сър?

— Казахте ли, че под леглото на господин Устър има риба?

— Да, сър.

Сър Родерих простена вяло и се пресегна към шапката си.

— Нима си тръгвате? — разтревожих се аз.

— Да, господин Устър, тръгвам си! Предпочитам да си прекарвам времето в не дотам ексцентрична компания.

— Ама такова! Ще дойда да ви изпратя. Убеден съм, че ще мога да ви обясня всичко. Джийвс, шапката ми!

Джийвс услужливо ми подаде цилиндъра. Аз го поех и си го надянах на главата.

— Боже господи!

Случи се нещо свръхестествено. Цилиндърът ме всмука. Още докато го слагах, ми се стори проветрив и възпросторничък, но в мига, в който го пуснах, той мазно се хлъзна, обгърна ми любовно ушите и се насади върху ми като квачка върху любимо яйце.

— Но това не е моята шапка! — чух гласа си като в тунел.

— Но това е моята шапка! — чух гласа на сър Родерик в същия тунел, но миг по-късно слухът ми се оправи, тъй като той рязко освободи ушите ми от всеобхватния цилиндър. — Същата, която тази сутрин ми беше задигната от главата.

— Ама…

Наполеон или друг от неговия ранг сигурно биха излезли находчиво от стъписването, но на мен ми дойде множко. Затова просто стоях и кокорех очи, докато старият си изхлузваше кофата на главата. После се обърна към Джийвс:

— Ако обичаш да ме придружиш до ъгъла. Искам да ти задам няколко въпроса.

— Много добре, сър.

— Ама такова, чакайте… — проблеях аз, но вече бях сам. А врявата в спалнята се възобнови по-гласовито и отпреди.

Това вече преля чашата. Така де — котки в спалнята! Не знаех как са се наплодили там, пък и вече не ме интересуваше, но нямаше да им позволя да си продължат пикника на воля. Ритнах вратата и пред очите ми се изви космата фъртуна, която профуча покрай мен и право през отворената външна врата, а от груповото мероприятие насред килима остана само една оръфана огромна риба, която ме изгледа строго и аха да ми поиска писмено обяснение.

Изражението й ме вкисна окончателно. Напуснах на пръсти спалнята и затворих вратата. И заднешком налетях връз някого.

— Ах, извинете — чух зад себе си.

Извъртях се рязко. Беше лорд Незнамсикой — същият, който сутринта се компрометира в очите ми в компанията на Клод и Юстис.

— Такова — продължи той извинително. — Не бих желал да ви безпокоя и прочее, но това не бяха ли моите котки? Мярнах ги само за миг, но ми заприличаха на моите котки.

— Бяха в спалнята.

— Значи са моите — тъжно умозаключи той. — Тюх да му се не види.

— Вие ли сложихте котки в спалнята ми?

— Вашият човек, как му беше името, ги сложи. Много вежливо ми каза, че мога да ги оставя там, докато стане време за влака. И аз дойдох да си ги прибера. А ето, че вече ги няма. Е, какво да се прави — философски обобщи той. — В такъв случай ще взема шапката и рибата.

Започнах да изпитвам неприязън към лорда.

— И проклетата риба ли е ваше дело?

— А не — дистанцира се той от сьомгата. — Рибата е на Юстис. А шапката е на Клод.

Приседнах за всеки случай. И без това не ме държаха краката, а стане ли дума за ексцентричните братовчеди, знам, че колкото съм по-седнал, толкова по-безболезнено ще понеса неминуемия удар.

— Защо не ми обясните всичко? — рискувах аз. Онзи ме изгледа с кротко недоумение, после се изчерви обилно. Много му отиваше.

— Ама вие не знаете ли? Ох, в такъв случай нищо чудно, че… Те бяха за „Търсачите“.

— Какви търсачи?

— Това е един клуб, нали се сещате? В Оксфорд. Ние тримата с братовчедите ви много искаме да ни приемат в него. Ама приемат само ако задигнеш нещо. Някакъв сувенир и прочее. Например полицейски шлем или чукало от врата. На годишната вечеря цялата зала се украсява с краденото и се произнасят речи. Голяма веселба пада. Та ние решихме да вложим особено старание и да го направим със замах, затова дойдохме чак в Лондон. И ни провървя още с пристигането! Такъв невероятен късмет! Клод забърса един доста приличен цилиндър от минаваща кола, Юстис мушна в пазвата си една охранена сьомга от „Харъдс“, а аз задигнах три котки — и всичко това още през първия час от пребиваването ни тук! Пърхахме от щастие, както се досещате, но възникна проблемът къде да ги паркираме, докато стане време за влака. Човек бие на очи, като се разхожда из Лондон с котки и риба в ръка. И тогава Юстис се сети за вас и ние взехме такси дотук. Бяхте излезли, но прислужникът ви каза, че няма проблеми. Като ви срещнахме, вие така бързахте, че не успяхме да ви обясним. Е, в такъв случай ще взема шапката, ако не възразявате.

— Няма я.

— Няма я?

— Случайно обядвах с човека, от когото сте я свили. Той се оказа много привързан към нея.

— Горкият Клод ужасно ще се разстрои. А как стои въпросът с охранената сьомга?

— Желаете ли да огледате тленните останки?

Той беше съсипан след огледа на трупа.

— Комисията едва ли ще я приеме — подсмъркна жално. — Не е останало много.

— Котките я харесаха.

Лордът въздъхна съкрушено.

— Ни котки, ни риба, ни шапка. Целият къртовски труд за нищо. На всичкото отгоре… Много ми е неприятно, но не бихте ли ми заели десет лири?

— Десет лири? Защо?

— Ами иска ми се да отскоча до участъка и да платя гаранцията за Клод и Юстис. Арестувани са.

— Божичко!

— Да. Отидохме да отпразнуваме успешно проведената операция и те, горкичките, се пооляха и на излизане от ресторанта решиха да откраднат и един камион. Аз бях против, защото как ще го натоварим във влака за Окфорд, но те не приеха доводите ми. Шофьорът обаче излече много опак, та Клод и Юстис сега гният в участъка на Вайн Стрийт. Затова, ако ми заемете десетачка… Благодаря ви, много сте щедър. Все пак не е редно да ги зарежа там, не смятате ли? В нашия колеж всички много си падат по тях. Страшно са популярни.

— Има си хас — казах аз.

Когато Джийвс се върна след половин час, аз го чаках на черджето в антрето. Търпение нямах да поговоря със змията, която толкова време бях топлил в пазвата си.

— Е? — казах.

— Сър Родерик ми зададе множество въпроси, сър, отнасящи се до вашите навици и начин на живот, на които аз отговорих с предпазлива изчерпателност.

— Не те питам за това, а защо веднага не му обясни каква е работата? Две думи от теб щяха да реабилитират честното ми име.

— Да, сър.

— Сега ще вземе да си помисли, че не съм с всичкия си.

— Не бих се изненадал, сър, след разговора, който водих с него.

Отворих уста, но телефонът ме изпревари. Джийвс побърза да вдигне.

— Не, госпожо, господин Устър не си е у дома. Не, госпожо, не знам кога ще се прибере. Не, госпожо, нищо не каза, преди да излезе. Да, госпожо, ще му предам. — Той върна слушалката на мястото й. — Госпожа Грегсън, сър.

Леля Агата! Знаех си аз. Сянката й тегнеше над мен от мига, в който обядът тръгна на зле.

— Ама тя знае ли? Вече?

— Доколкото разбрах, сър Родерик е разговарял с нея по телефона и…

— Сватбеният марш се отлага за неопределено време.

Джийвс се прокашля.

— Госпожа Грегсън не сподели с мен, сър, но и аз останах със същото впечатление. Тя ми се стори несъмнено превъзбудена.

Странна работа, но аз бях толкова вкиснат от стария, котките, рибата, шапката и розоволикия лорд, че още не бях вникнал в доброто, произтичащо от злото. Господи, канара ми се свлече от плещите! От облекчение неволно изквичах.

— Джийвс! Да пукна, ако всичко това не е уредено от теб!

— Моля, сър?

— Ти си държал положението в ръце от самото начало!

— Спенсър, икономът на госпожа Грегсън, по една случайност дочул част от разговора, който се е водил на масата по време на обяда ви, сър, и сподели с мен някои подробности. Признавам, ако ми позволите тази волност, че хранех надежди нещо да предотврати набелязания брак с госпожица Глосъп. Съмнявам се, че младата дама е изцяло подходяща за ваша съпруга, сър.

— Да не говорим, че щеше да те изрита три минути след церемонията.

— Спенсър действително спомена, че тя е изразила подобно намерение, сър. Госпожа Грегсън заръча незабавно да се свържете с нея.

— Заръча, казваш? Какво да правя, Джийвс?

— Едно задгранично пътуване би ви се отразило благотворно, сър.

Аз поклатих глава.

— Ще ме последва навсякъде с проклятие в ръка.

— Не и ако се отдалечите на достатъчни голямо разстояние, сър. Всяка сряда и събота има много удобни параходи за Ню Йорк.

— Джийвс, тичай за билетите.