Неподражаемият Джийвс

17БИНГО И МИЛАТА ЖЕНИЦА

Една седмица след отплаването на Клод и Юстис налетях на младия Бинго Литъл в пушалнята на Старшия Либерален Клуб. Беше се пльоснал в едно кресло с увиснала уста и кретенско изражение в очите, докато на два метра от него белобрадо деде го наблюдаваше с толкова напрегната омраза, че дори на мен веднага ми стана ясно, че Бинго му е обсебил любимото кресло. Това му е най-лошото на чуждия клуб — без никакви злосторни намерения непрекъснато настъпваш по мазола и посегателствата върху неотменните права на Старите Обитатели.

— Здрасти, грозньо — поздравих аз.

— Привет, дъртьо — откликна Бинго и побърза да поръча две малки за преди обяд.

Веднъж в годината управителният съвет на „Търтеите“ решава, че на стария клуб добре ще му понесе едно измиване и измазване, та ни изритват навън и ни натрисат за няколко седмици на някоя с нищо непровинила се институция. Тази година жестокият жребий се падна на Старшия Либерален Клуб и лично аз намирах напрежението трудно поносимо. Ако си свикнал на клуб, в който замеряш с филия хляб човека, чието внимание държиш да привлечеш, неминуемо се чувстваш в усмирителна риза, когато най-младият член около теб на осемдесет и седем и не е прието да встъпваш разговор ако не сте се сражавали заедно в Бурската война. Затова така се зарадвах на Бинго и веднагг засподеляхме с приглушени гласове.

— Този клуб — изсъсках аз — ще ме довърши.

— На мен вече ми видя сметката — оплака се и Бинго. — Убеден съм, че онзи дядка до прозореца е мъртъв от три дни, но не ми стиска да повдигна въпроса.

— Обядва ли вече?

— Не, защо?

— Защото имат сервитьорки вместо келнери.

— Божичко! Аз пък мислех, че след подписването на примирието келнерите са се върнали от фронта. — Той се позамисли и взе разсеяно да си оправя вратовръзката. — Ъ… хубавички ли са?

— Не.

Той се разочарова, но бързо се стегна.

— Е, поне кухнята им се слави като най-добрата в Лондон.

— Тогава какво чакаме?

— Виж какво, в края на обяда момичето вероятно ще попита „Заедно ли ще плащате или поотделно, сър?“. Кажи „заедно“, зашото съм без пени в джоба.

— Чичо ти още ли не ти е простил?

— Още, да пукне дано!

Тази новина ме огорчи, затова реших да нагостя бедния в буквалния смисъл на думата Бинго като хората. Затова се заех напрегнато да разучавам менюто.

— Какво ще кажеш за следното, Бинго? — обадих се след доста време. — Първо няколко фаршировани яйца, по една хубава супа, малко студена сьомга, последвана от къри и накрая торта с боровинки и парче сирене?

Не твърдя, че съм очаквал да се разкрещи от радост, въпреки че съвсем целенасочено и съсредоточено бях подбрал любимите му блюда, но все пак редно беше да каже нещо. Вдигнах поглед и установих, че вниманието му блуждае извън моя обсег. Беше впил в келнерката поглед на куче, което най-сетне си е спомнило къде е заровило кокала.

Тя беше височко момиче с топли, малко завеяни кафяви очи. За пръв път я виждах в клубния ресторант и трябва да призная, че доста повдигаше класата на заведението.

— Какво ще кажеш? — дръпнах го аз за ръкава, защото обичам да приключа овреме с формалностите, за да стисна здраво ножа и вилицата.

— Ъ? — попита Бинго разсеяно.

Аз повторно изрецитирах набелязаното.

— Да, добре — каза той, преди да съм свършил. — Каквото кажеш.

Момичето тръгна да изпълнява, а той извърна към мен изскочили от орбитите очи.

— А ти, Бърти, си седнал да разправяш, че не били хубави! — каза с много укор.

— А не! — запротестирах аз. — Само не започвай пак да ми се влюбваш и то в момиче, което едва си зърнал!

— Има времена, Бърти, когато един взор е повече от достатъчен, когато, минавайки през тълпата, ти срещаш нечий поглед и нещо в теб изщраква и ти нашепва в ухото…

На това място пристигнаха фаршированите яйца и той млъкна, за да ги натъпче в устата си.

— Джийвс — казах вечерта, след като се прибрах. — Имай готовност.

— Сър?

— Излъскай стария мозък и бъди нащрек. Много скоро господин Литъл ще дотърчи за съвет и съчувствие.

— Неприятности ли има господин Литъл?

— Нещо такова. Взе, че се влюби. За петдесет м трети път. Питам те, Джийвс, виждал ли си през живота си нещо подобно?

— Господин Литъл е несъмнено крайно топлосърдечен.

— Топлосърдечен! Ако това е топлосърдечие, той би трябвало да носи азбестови жилетки. Така че, бъди готов, Джийвс.

— Много добре, сър.

И наистина, след не повече от десетина дни старото магаре вече ревеше за доброволци, които да направят крачка напред и да му отървават кожата.

— Бърти, ако си приятел, сега е моментът да го докажеш!

— Продължавай, грозилище. Поне ще те изслушам.

— Помниш ли, дето ме черпи един обяд в Стария Либерален Клуб преди няколко дена? Обслужи ни едно…

— Спомням си. Висок, строен екземпляр.

— Как смееш да я наричаш екземпляр! Тя е ангел!

— Добре. Продължавай.

— Аз я обичам!

— Добре, продължавай.

— За бога, не ме побутвай! Остави ме да разкажа със свои думи. Обичам я, Бърти, и искам ти, стари приятелю, да отскочиш до чичо по малка дипломатическа работа. Трябва да ми възстанови дажбата и то без никакво протакане. Освен това ще трябва и да я увеличи. С много.

— Защо не изчакаме? — предложих аз, защото поръчението никак не ми се усмихваше.

— Да чакам? За какъв дявол да чакам?

— Ами сам знаеш какво става, когато се влюбиш. Нещо неминуемо тръгва накриво и ти оставаш на сухо. Дай да отидем при чичо ти чак след като се стигне до нещо окончателно.

— Окончателно е. Тя каза „да“ тази сутрин.

— Божичко! Ти май не си губиш времето. Няма и две седмици, откак я видя за пръв път.

— В този живот — уточни Бинго. — Тя обаче е убедена, че сме се познавали доста добре в предишно наше съществуване. Има смътния спомен, че съм бил вавилонски цар, а тя — робиня-християнка. Лично аз, да си призная, нищо не помня, но й имам пълно доверие.

— О, господи! — впечатлих се аз. — Така ли говорят в днешно време келнерките?

— Откъде да знам как говорят в днешно време келнерките?

— Ами време ти е вече да установиш това. Първата ми среща с твоя чичо се осъществи по вина на твоето страстно намерение да се ожениш за келнерката Анабела от закусвалнята на Пикадили.

Бинго подскочи. Безумен блясък просветна в очите му и преди да се усетя, той вдигна ръка и я стовари със сочен шляпък върху обутото ми в тънки летни панталони коляно.

Аз изквичах от болка.

— Прощавай — каза Бинго. — Поувлякох се. Ти обаче ми подсказа една идея, Бърти. Върни мислите си назад към въпросния случай. Спомняш ли си изящния замисъл, който роди изтънченото ми въображение? Да му кажем на чичото, че ти си онази Какйбешеимето, дето пише разни буламачи?

Как да забравя! Страшният спомен бе свеж като сутрешна мимоза в изтерзаното ми съзнание.

— Предприемаме същата нападателна стратегия — взе да се горещи се Бинго. — Връщаме се в старите окопи! Ще атакуваме повторно с името на Роузи М. Банкс на уста!

— Съжалявам, че трябва да охладя воинския ти дух, млади момко, но както казваме ние в Испания — но пасаран! Втори път сърчицето ми няма да издържи.

— Дори заради моето единствено щастие?

— Дори заради всички твои минали, сегашни и бъдещи единствени щастия.

— Никога не съм допускал — натъжи се Бянго, — че ще чуя такива думи от моя Бърти Устър.

— Е, вече ги чу. — Бях неумолим. — Напиши ги на лист хартия, сдъвчи ги и ги глътни.

— Бърти, та ние сме съученици!

— Не по моя вина.

— Приятели сме от деца!

— Знам. Ще се опитам до края на живота си да забравя този факт.

— Бърти, старче — придърпа Бинго стола си още по-близо до мен и се зае да ми масажира лопатката. — Прояви малко разум!

Няма защо да ви казвам, че след десетина минути аз вече му бях позволил да ме омотае на пръста си. Всеки може да ме омотае на пръста си и това е трагедията на моя живот. Ако бях в трапистки (Католически монашески орден, чиито членове са дали обет за мълчание. — Б. пр.) манастир, първата ми работа щеше да бъде да се оставя на някой красноречив шарлатанин да ме въвлече в най-идиотския заговор посредством езика на глухонемите, въпреки неистовата съпротива на здравия ми разум.

— Е, какво искаш да направя? — сдадох аз багажа.

— Като начало изпрати на стария един екземпляр от последното си произведение с ласкателно посвещение и автограф на първа страница. Това страхотно ще го погъделичка. А след това го фрасваш между очите.

— Кое е последното ми произведение?

— „Жената, устояла на всичко“. Навсякъде я продават. Витрините на книжарниците са тъпкани само с нея. Съдейки по обложката, всеки мъж би се възгордял да бъде неин автор. Той, разбира се, ще държи да я обсъди с теб.

— А! — живнах аз. — Ето това захвърля на боклука целия ти пъклен замисъл. Аз хабер си нямам за какво става дума в книгата.

— Е, ще се наложи да я прочетеш, естествено.

— Да чета! А не, тук вече…

— Бърти! На един чин сме…

— Добре, де, добре!

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Имаш златно сърце. — Джийвс — обърна се той към верния ми помощник, влязъл в стаята с поднос в ръце, — господин Устър има златно сърце.

— Много добре, сър.

Като изключим спортната страница на „Таймс“ и таблиците за залагане, аз не принадлежа към четящия елит, затова борбата ми с „Жената (чумата да я тръшне!), устояла на всичко“ бе титанична. Въпреки всичко успях да се справя тъкмо навреме, защото едва бях стигнал пасажа, където устните им се сливат в една дълга, бавна целувка и всичко замира, ако не се брои нежната въздишка на летния ветрец в брястовете над главите им, и специален куриер ми донесе бележка от стария Битълшам с покана за обяд.

Заварих го в настроение, което мога да опиша само като разтопено. На масата до него, докато обядвахме, стоеше екземплярът с личното ми посвещение и той не спираше да го прелиства с разтреперани, прочувствени пръсти, помежду желирани ордьоври и френски салати.

— Господин Устър — преглътна той парче пъстърва, — искам да ви поздравя най-искрено. Вашият талант съзрява с всяка изминала книга. Прочел съм всичките ви творби, знам наизуст „Безумната Мъртъл“, но с тази вие дърпате непосредствено струните на човешкото сърце.

— Ами!

— Ами я! За трети път я препрочитам, откак имахте добрината да ми я изпратите — позволете ми отново да ви благодаря за очарователното посвещение — и смея да твърдя, че сега съм по-добър, по-сладък, по-дълбок човек. Преливам от добродетелност и доброжелателност към себеподобните си.

— Вярно?

— Вярно.

— Всичките си себеподобни?

— До един.

— Дори младия Бинго? — рискувах аз да го подложа на доста непосилно изпитание.

— За племенника ми Ричард ли говорите? — Той се замисли, но устоя и не помръдна от мъжката си дума. — Да, дори към Ричард. Е… все пак, такова… може би… да, дори към Ричард.

— Това е добре, защото тъкмо за него се канех да ви говоря. Той много е закъсал с финансите, ще знаете. Би приел неограничено количество лири стерлинги, изплащани на редовни тримесечни вноски.

Старият се зае да дъвчи угрижено студено яребишко. Попрелисти пак книгата и тя взе, че се отвори на страница двеста и петнайсета. Не можах да си спомня какво точно съм писал на страница двеста и петнайсета, но трябва да е било твърде стръвно, защото изражението му се промени и той вдигна към мен замъглен поглед, сякаш бе прекалил с дижонската горчица.

— Много добре, господин Устър. Не съм в състояние да не откликна толкова скоро след прочитането на тази ваша благородна творба. Ричард ще си получи стипендията.

— Браво! — похвалих го аз. — Канара ще смъкнете от плещите му. Той, знаете, е решил да се жени.

— Не, не знаех. И не съм сигурен, че одобрявам. Коя е дамата?

— Ами, честно казано, тя е келнерка.

Той подскочи от място без засилване.

— Не думайте, господин Устър! Това е направо забележително! Никога не съм допускал такава последователност у този развейпрах! Неподозирани похвални качества! Спомням си, че преди близо година и половина, когато за пръв път имах рядкото удоволствие да се запозная с вас, Ричард пак щеше да се жени за същата тази келнерка!

Реших много деликатно да го просветя.

— Не бих казал, че е съвършено същата. Дори забелязах известни разлики, но пак си е келнерка.

Любящата светлина угасна в погледа на стария.

— Хм! — каза с известно съмнение. — Тъкмо си помислих, че Ричард демонстрира постоянство, което тъй рядко се среща в съвременната младеж. При това положение… трябва да си помисля.

На това се разделихме и аз отидох да разправя на Бинго как стоят нещата.

— Стипендия — да — казах. — Чичовата благословия под въпрос.

— Сватбените камбани не го ли разтопиха?

— Оставих го замислен. Ако приемах залози, курсът е сто към осем, че няма да омекне.

— Значи не си подходил както трябва. Знаех си, че всичко ще оплескаш — ядоса се младият Бинго, което, предвид изтърпяното заради него, ми се стори по-остро от змийски зъб. — Много неприятно. Много, много неприятно — продължи той. — Не мога да споделя сега с теб подробностите, но ти ме постави в крайно деликатно положение.

И като загреба замислено шепа от специалните ми цигари, той си тръгна угрижен.

Три дни от него ни звук, ни стон. Рано следобед на третия ден нахлу устремно с цвете в бутониерата и с вид на ударен по темето с чорап, пълен с мокър пясък.

— Привет, Бърти.

— Привет, стара ряпо. Къде се губиш толкова време?

— Ами тук и там. Къде ли не. Страхотно временце, а, Бърти?

— Бива си го.

— Разбрах, че банките свалили лихвата.

— Не думай!

— Новините от Долна Силезия обаче силно ме обезпокоиха.

— Ай-ай-ай!

Той взе да се разхожда напред-назад, без да млъква, но и без да каже две думи, с които да ме убеди, че му е рано за стая с меко тапицирани стени. Направи ми много грозно впечатление.

— А, Бърти! — каза изведнъж и изтърва вазата, с която си играеше. — Спомних си какво исках да ти кажа. Аз се ожених.