Неукротимо сърце

13

В дневната на Себастиян на Албърмерл Стрийт цареше ведра атмосфера. Шестимата мъже, събрани около масата за карти, седяха небрежно облегнати в столовете си с чаши червено вино пред себе си и всички излъчваха ситото задоволство на гости, които са се насладили на великолепна вечеря.

Себастиян беше внимателен домакин и никой от гостите му не забеляза, че беше съсредоточил цялото си внимание върху един от тях — Бърнард Мелвил, граф Грейсмиър.

Графът бе приел поканата за вечеря и партия макао, без да се колебае, и сега, когато първата стъпка на стратегията му се бе увенчала с успех, Себастиян беше убеден, че ще хване на въдицата си опитния картоиграч.

Не му беше трудно да играе така, че да загуби срещу Грейсмиър. Противникът му беше изключителен картоиграч и за Себастиян не беше проблем да запише значителни загуби. Грейсмиър държеше банката. От време на време погледът му се устремяваше през масата за макао към домакина, настанен удобно във високия стол с облегалки, очевидно без да се притеснява от факта, че беше загубил повече от другите играчи.

— Тази вечер щастието ви е изоставило, Дейвънпорт — отбеляза един от гостите му.

Себастиян вдигна рамене и отпи голяма глътка вино.

— Щастието идва и си отива, скъпи приятелю. Какво ще кажете за виното ми?

— Отлично е! Кой е доставчикът ви?

— Харпърс на Грейсчърч Стрийт. — Себастиян бутна един жетон към средата на масата. — Отварям. — Той положи картите си върху масата и примирено поклати глава, когато Грейсмиър го изпревари с една точка. Графът жадно облиза устни и записа новата печалба на листчето пред себе си.

Гняв и отвращение съскаха като отровни змии в сърцето и главата на Себастиян. Колко ли пъти Грейсмиър се беше облизвал така, докато беше играл срещу Джордж Девъроу за наследството и богатството му? В кой етап от играта беше решил да използва маркирани карти? Грейсмиър беше добър играч, но не чак толкова, че да победи бащата на Себастиян. Кога беше стигнал до извода, че не може да спечели с честна игра?

Себастиян и Джудит безброй пъти се бяха опитвали да си представят тази последна, решаваща игра, да я възстановят в подробности. Моментът, когато баща им беше загубил и последната игра, убеден, че Грейсмиър е използвал маркирани карти. Моментът, когато беше решил да разкрие измамата на противника си и да си върне загубеното. И страшният момент, когато Грейсмиър отворил картите, след като тайно мушнал между тях подправена карта, за да го обвини в измама.

Какво стана след това? Последното писмо на бащата разкри истината пред децата му. То им даде обяснение за живота, който бяха принудени да водят — обяснение, което беше твърде различно от онова, което знаеха дотогава: за неизплатими дългове от игра, принудили баща им да замине в изгнание. Това писмо беше оправданието на Джордж Девъроу, в което той описваше само голите факти — как Грейсмиър го обвинил в измама, как представил пред обществеността уж убедителното доказателство, което разрушило живота на жертвата му. Накрая Джордж Девъроу уверяваше децата си в своята невинност и ги заклеваше да вярват, че измамникът е бил Грейсмиър, а не той.

Последвалият скандал бе отнел завинаги честта на Джордж Девъроу и той се принуди да избяга в чужбина, обезнаследен от семейството си и опозорен в очите на обществото. За да се спаси от позора, той се отказа от фамилното име и заживя с децата си под чуждо име. След скандала, младата му жена, майката на децата му, се оттегли в далечен манастир във Франция, където умря самотна и нещастна. След години и самият Джордж стана жертва на загубените илюзии и засилилите се депресии и посегна на живота си.

Сега децата му щяха да отмъстят за позора и мизерията, в която бяха живели досега.

Силата на това убеждение накара Себастиян отново да си спомни ролята, която трябваше да играе. Нямаше право да седи мрачен на собствената си маса и да се отдава на горчиви спомени.

— Мисля, че за тази нощ загубих достатъчно — оповести той с прозявка и бутна стола си. — Следващия път ще се реванширам, Грейсмиър…

Графът събра картите си и се усмихна.

— Удоволствието ще е изцяло мое, Дейвънпорт.

— Играл ли си и друг път с Грейсмиър? — попита виконт Мидълтън, който след излизането на графа остана със Себастиян в тесния коридор. Целият му вид издаваше неловкост.

— Не. Чух, че едва наскоро се е върнал в града. — Себастиян покани приятеля си да поседят в дневната на чашка хубав коняк. — Какво ти е, Хари? Какво знаеш за играта на Грейсмиър?

— Дяволски малко. — Хари се взря мрачно в чашата си. Той беше красив млад мъж, строен и гъвкав, винаги ведър и безгрижен, което според преценката на Себастиян издаваше аристократичен произход и осигурено състояние, както и непоколебима обществена позиция. Което не го правеше по-малко симпатичен.

— Не искам да говоря лошо за другите, приятелю — продължи Хари, — но… факт е, че Грейсмиър е крайно неприятен и опасен противник на карти. — Той отново сведе глава към чашата си и разклати кехлибарената течност в нея. После хвърли към Себастиян поглед, който трябваше да придаде на думите му известна шеговитост. — Все пак ти си нов в Лондон, Себастиян, и… позволявам си да ти дам малък съвет… докато сме само двамата… не че искам да се намесвам.

Себастиян поклати глава.

— Значи ли това, че искаш да ме предупредиш, Хари?

Приятелят му глътна коняка си на един дъх.

— Грейсмиър е картоиграч, който пълни джобовете си с парите на другите. Ти няма да си първото пиленце… — Той млъкна и се покашля смутено. По-добре да не намеква, че приятелите му биха могли да се забъркат в подобна каша.

— Не се бой, Хари — каза Себастиян. — Аз не съм вчерашен.

— Не… не съм искал да кажа, дори да намекна такова нещо. Помислих само, че ако нямаш представа… че е редно да ти обърна внимание… нали знаеш.

— Да, разбирам те, Хари, и оценявам високо предупреждението ти. — Себастиян го тупна приятелски по рамото.

— Нали ще бъдеш предпазлив? — Хари не се отказваше толкова лесно. Явно считаше за свое задължение да каже всичко, което му беше на сърцето. — Нали ще внимаваш?

— Ще внимавам, Хари, не се притеснявай — увери го с усмивка Себастиян. — Аз не съм глупакът, за какъвто ме смята Грейсмиър. Моля те, Хари, не го забравяй.

Хари набръчка чело в старанието си да проумее смисъла на забележката, но усилието беше твърде голямо за замъгления му мозък и се отказа. Скоро след това стана да си върви.

Себастиян си легна скоро след като изпрати госта си и си позволи известно време да се отдаде на по-приятни мисли. Две плахи сини очи, красиво носле и мека уста се появиха пред вътрешния му взор — както почти всяка вечер в последно време, откакто се бе запознал с Хариет Мортън. Той се усмихна на себе си в мрака. Ако го бяха попитали преди време, щеше да каже, че наивно младо момиче, едва наскоро въведено в обществото, няма да привлече вниманието му дори за пет минути. Но Хариет беше различна. Себастиян не знаеше защо, но беше уверен в това. Тя беше мека и податлива на влияние и той копнееше да я закриля и да пази невинността й и…

Ама че работа! Себастиян избухна в тих смях. Какво ли щеше да каже Джу, ако можеше да го чуе? Трябваше да я помоли да каже няколко добри думи за него пред лейди Летисия Мортън. Така щеше да официализира досегашното неофициално ухажване на мис Мортън.

— Мисля, че намерих пиленцето. Убеден съм, че е узряло за оскубване — заяви Грейсмиър и отпи с доволна усмивка глътка портвайн. — Тази вечер спечелих от него седемстотин гвинеи. — Той разхлаби вратовръзката си. — Загубата изобщо не му направи впечатление.

— Питам се откъде идват тези двамата. — Агнес се изтегна на леглото и жадно проследи как любовникът й се събличаше. Очите й святкаха в очакване. — Никой не знае… От друга страна обаче… кой би се осмелил да критикува произхода и миналото на жената, която Маркъс Девлин е избрал за своя съпруга? Един Карингтън никога не би избрал неподходяща партия.

— О, нали знаеш колко широко са разклонени семействата на континента! Повечето са богати и имат десетки барони и други подобни титли.

— Докато пиленцето е полезно за твоите цели, нищо друго няма значение. — Агнес взе ножичката от нощното си шкафче и изряза счупения си нокът, потънала в мислите си.

— Полезно за нашите цели — поправи я меко Грейсмиър. — Що се отнася до личните ми цели, аз имам намерение да поддържам тесни връзка с лейди Карингтън. — Той свали панталона си и го хвърли небрежно в един ъгъл. — Това със сигурност ще вбеси Маркъс.

— Не мислиш ли, че вече си му създал достатъчно ядове?

Смехът на Бърнард прозвуча безрадостно.

— Все още имам една сметка за уреждане с него, скъпа моя. Не след дълго ще стъпча гордостта му в калта, уверявам те. — Устата му се изкриви в жестока усмивка.

— Разкажи ми какво се случи в деня, когато те завари с Марта в онези ужасна гостилница — помоли Агнес с надеждата, че този път щеше да чуе края на историята. Но както винаги, лицето му изведнъж се затвори и стана безизразно.

— Това засяга само мен и Карингтън. — Той опря едно коляно на леглото.

Агнес плъзна ръка нагоре по бедрото му. Въпреки всичко, което ставаше между тях, въпреки интимността, която споделяха, въпреки годините, прекарани заедно, тя беше принудена да приеме, че онзи ден в съмнителната гостилница беше нещо, което Бърнард никога нямаше да сподели с нея. След случилото се той изчезна за един месец и когато се върна с младата си съпруга в столицата, изглеждаше непроменен; Агнес обаче откри в тъмния му характер нова черта, която дотогава беше държал дълбоко скрита.

— Значи имаш намерение да се позабавляваш с кокетката Джудит? — Пръстите й се плъзгаха възбуждащо към слабините му. — Онази вечер явно се наслаждаваше на танца ви.

Грейсмиър се изсмя подигравателно и опря и другото си коляно на леглото.

— Ще се погрижа проклетата гордост на Маркъс Девлин да претърпи удар, от който няма да се съвземе никога, любов моя. И Джудит ще ми помогне да го унижа, както аз искам. Естествено само ако ти нямаш възражения — допълни той с вдигнати вежди.

Агнес се засмя и докосна устата му с върха на пръста си.

— О, скъпи, нима си решил да я прелъстиш? Не, нямам възражения, дори напротив. Ще се наслаждавам на всяка минута. — Тя се изсмя отново с дълбок, дрезгав, чувствен смях. — Ела при мен, любими. Чакам те цяла вечност.

Грейсмиър се направи, че не е чул молбата й, и остана до леглото, загледан в лицето й. В очите му святкаше жестокост, равна на нейната. Той знаеше колко чувствена възбуда доставяше на Агнес перспективата да нарани някого. Нощта обещаваше да бъде дълга и вълнуваща. Грейсмиър се отпусна бавно на леглото и се наведе над нея.

— Трябва обаче да внимаваш флиртът с лейди Карингтън да не намали шансовете ти пред малката Мортън — предупреди го Агнес, докато милваше гърба му. — Тридесетте хиляди фунта не са за пренебрегване, скъпи.

— Права си — кимна сериозно той. — Особено след като и двамата имаме толкова скъпи вкусове. — Той плъзна език по устните й. — Изключително скъпи вкусове, миля моя, при това съвършено съгласувани помежду ни.

Джудит посегна към фино изработената фигура и я помилва нежно, преди да я премести на четири полета от дамата. Като видя изненадата на Маркъс, се засмя предизвикателно. Това не беше обичайното начало на играта. Джудит обви с ръце вдигнатите си колене и се наслади на топлината на огъня върху дясната си буза.

— Какво означава това, по дяволите? — поиска да узнае Маркъс.

— Ако ми отговориш със същия ход, ще играем дамски гамбит. Това начало не се среща често, но обещава много интересна игра.

— Ами ако не го направя?

— Трябва, наистина. Това е логичен ход за черните.

Маркъс протегна крака и се облегна на ниското столче. Двамата седяха на пода — Маркъс само по риза и панталон до коленете. Жакетът, вратовръзката, чорапите и обувките му бяха разпръснати в стаята.

— През следващия половин час ще спечелиш и ризата, и панталона ми — предрече мрачно той.

Джудит се изкиска доволно.

— Каква примамлива перспектива!

— Нали няма да се разсърдиш, ако ти кажа, че намирам залозите за неправилно разпределени? През последните два часа ти загуби само една игла за коса и обувките си.

— Е, ако искаш, ще ти дам предимство, като извадя коня си от играта. — Тя вдигна фигурата от дъската.

— Не забравяй гордостта ми! — изръмжа той. — Ти си дяволски добра на шах, Джудит.

— Но печалбата ми доставя удоволствие — обясни засмяно тя.

— Ще ти достави повече удоволствие, ако аз не съм единственият, който сваля дрехите си. — Той премести една пешка четири полета напред. — Ето. И сега какво?

— Ако искаш, ще играем пикет. Може би два часа шах са достатъчни. — Тя вдигна една от фигурите и я поднесе срещу светлината. Бледият мрамор пламна и фините цветни ивици във вътрешността му заблещукаха. — Прекрасни са. Просто не знам как да ти благодаря.

— Защо не започнеш да губиш фигури и дрехи? — предложи с надежда той.

— Трудно ми е да губя на шах. По-добре да играем пикет.

— Момент, момент! Да не искаш да кажеш, че ще загубиш нарочно, за да възстановиш мъжката ми гордост?

— Ако трябва… — Тя му се усмихна изкусително.

— Какво да прави мъжът със съпруга, която не му оставя и капчица самочувствие? — Маркъс се наведе, хвана я за раменете и я притегли в скута си.

— Може да поиграе с нея на пикет. — Тя очерта линията на устните му с върха на палеца си. — Иначе никога няма да съблека роклята си.

Известно време той не каза нищо, само наблюдаваше засмяното й лице, съвършената уста, тлеещия в златно-кафявите очи огън.

— Не играя пикет толкова добре, колкото шах — обясни сериозно тя. — А ти си много сръчен на карти.

— Въпреки това се съмнявам, че имам твоя опит, уважаема съпруго.

— Може би не — призна тя, — но нуждата прави човека изобретателен. — Тъмна сянка се появи в очите й.

— Разкажи ми за баща си. — Молбата дойде без съзнателно решение, но прозвуча съвсем естествено в тази обстановка.

Джудит рядко прекарваше вечерите си вкъщи, но тази вечер след като се нахраниха, Маркъс я намери в библиотеката. Тя му обясни, че си търсела книга да почете в леглото. Била уморена и нямала намерение да посети приема на семейство Денхолм. От този момент нататък нещата се развиха непринудено. И сега интимното настроение на вечерта, съскането на пламъците в камината и чувственото удоволствие, което двамата си доставяха, направиха съвсем естествено и едновременно с това неизбежно желанието на Маркъс да проникне в области, които двамата обикновено не споменаваха никога.

Джудит се сгуши на гърдите му и нави на пръстите си един златно-кафяв кичур от косата си.

— Той беше просто един играч, който загуби всичко. Дори семейното имение, цялото си богатство… всичко.

— Разкажи ми за него… как сте живели ти и Себастиян.

Тя се надигна и се взря в пламъците.

— Когато напусна страната, татко ни взе със себе си. Майка ни не била в състояние да понесе позора, оттеглила се в някакъв манастир в Алпите и починала там. Веднъж баща ни дори намекна, че сама е посегнала на живота си. Ние бяхме съвсем малки, когато обърнахме гръб на Англия. Себастиян беше на три, аз едва бях навършила две. Пътувахме с вечно сменящи се бавачки, докато станахме достатъчно големи, за да се оправяме сами. Живяхме във Виена, Рим, Прага, Париж, Брюксел и в почти всички големи градове на континента. Баща ни прекарваше дните си на игралната маса, а ние много бързо се научихме да се оправяме с хазаи, съдебни изпълнители и търговци. Не след дълго започнахме да изкарваме прехраната си с хазартни игри. Баща ни често боледуваше.

Джудит млъкна и отново се загледа в пламъците. С отсъстващ вид посегна към черния цар и го вдигна срещу светлината. Черното беше бездънно дълбоко. Пръстите й се плъзнаха по фигурата в мека милувка.

— От какво боледуваше? — попита внимателно Маркъс, разтърсен от потоците на спомените в тялото й, което почиваше в скута му.

— От депресия. Имаше ужасни пристъпи на бездънно отчаяние — отговори тя. — През това време не беше в състояние да стане от леглото. Себастиян и аз трябваше сами да се грижим за себе си… и за него.

Маркъс помилва гърба й, търсейки утешителни думи, но изведнъж Джудит избухна в смях.

— Звучи ужасно, нали? Често наистина беше ужасно, но заедно с това и безкрайно вълнуващо. Никога не сме ходили на училище. Четяхме всичко, което ни попаднеше пред очите. Никой не ни казваше какво да правим и какво ни е забранено, кога да ядем и кога да си лягаме. Доколкото ни позволяваха обстоятелствата, правехме само онова, което ни беше приятно.

— В известна степен сте получили много широко възпитание — отбеляза Маркъс и отново я притисна до гърдите си. — Необикновено, но многопластово. Възпитание, което Жан-Жак Русо със сигурност би одобрил.

— Да, предполагам, че то е точно в негов дух. Преди няколко години в Париж прочетохме „Емил“. — Джудит отново се загледа в огъня. Маркъс със сигурност нямаше да допусне децата му да получат такова възпитание. Но той не искаше деца… или поне не от нея.

— Какво реши? — попита след малко тя. — Ще играем ли пикет?

— Не — отговори той. — Не съм готов да играя, за да те видя гола. Имам много по-прост и ефективен метод да го постигна.

— О, така ли? — Джудит се протегна сладостно. — Предполагам, че скоростта е от решаващо значение в този метод?

— Да, абсолютно си права.