Неукротимо сърце

22

На следващата сутрин Маркъс се събуди много рано и веднага скочи. Само след минути из къщата тичаха забързано дузина слуги, а Грегсън бе уведомен, че негово благородие възнамерява да замине за няколко седмици в провинцията. Чевъли и Мили получиха заповед да съберат багажа и веднага да заминат за Беркшайър. Голямата пътническа карета трябваше да чака пред парадния вход точно в десет часа с двама лакеи.

Маркъс слезе в стаята за закуска с енергични крачки. Тъкмо си вземаше филе, когато в стаята връхлетя Чарли.

Маркъс вдигна изненадано глава и се усмихна за поздрав. Ала усмивката му угасна, като видя мрачното лице на младия си братовчед. Чарли очевидно беше готов да избухне. Лордът често беше виждал това изражение на лицето му, когато подозираше опекуна си в несправедливост и беше събрал достатъчно смелост да се опълчи срещу него.

— Какво има, Чарли? — попита без заобикалки Маркъс.

— Къде е Джудит? — попита младежът. — Грегсън ми каза, че заминала да посети болната си леля, но тя няма леля… нито болна, нито здрава… поне в Англия.

— Откъде си толкова сигурен? — попита спокойно Маркъс и си наля кафе.

— Защото тя ми каза — отвърна с треперещ глас Чарли и в очите му светна гняв. — Е, къде е тя?

— Седни, ако обичаш. — Маркъс посочи близкия стол. — И престани да ме гледаш така заплашително, моля те.

— Няма да седна. Искам да знам къде е Джудит. Вчера я видях и не ми спомена нищо за посещение на болна леля. Ако възнамеряваше да замине, щеше да ми каже.

— Значи Джудит те уведомява за всяка своя стъпка? — попита любезно Маркъс.

Чарли се изчерви, но погледът му помрачня още повече.

— Естествено, че не, но не би заминала, без да ми каже. Уверен съм в това.

Маркъс въздъхна примирено.

— Е, за какво намекваш? Надявам се, не ме обвиняваш, че по някакъв начин съм я премахнал от пътя си, нали? — В очите му светна предупреждение.

При този саркастичен въпрос бузите на Чарли се оцветиха в тъмночервено.

— Не, разбира се, че не, но… но…

— Кажи, каквото имаш да кажеш — подкани го Маркъс.

— Но е възможно ти да си я разгневил по някакъв начин. — Най-сетне Чарли събра достатъчно смелост, за да заговори направо. — Знам, че когато си ядосан, забележките ти са дяволски остри.

Маркъс се намръщи недоволно.

— Наистина ли съм толкова непоносим, Чарли? Винаги съм се старал да бъда твой приятел.

— Да, знам. — Чарли смутено въртеше между пръстите си една вилица. — Работата е там, че си прекалено строг към някои неща, освен това имаш остър език. Понякога ме караш да се чувствам като червей.

При тази откровена забележка Маркъс потръпна като от удар, но беше достатъчно честен да признае, че Чарли има известно право. Той измери братовчед си със замислен поглед. Съзнаваше, че не му е било лесно да дойде и да му поиска сметка, защото Чарли беше от хората, които не умееха да се налагат. Джудит явно имаше способността да събужда у близките си лоялност и преданост. Маркъс недоволно се запита защо досега не беше забелязал колко здрави връзки си е създала Джудит през малкото месеци, които бяха минали от пристигането им в Лондон.

— Искам само да съм сигурен, че когато навършиш пълнолетие, ще получиш цялото си наследство — проговори меко той.

— Но къде е Джудит? — Чарли се отпусна на стола си и заби вилицата в парче филе. — Не е болна или ранена, нали?

Маркъс поклати глава.

— Нищо й няма, Чарли. Тържествено те уверявам, че не съм й сторил зло, ако това е, което искаш да кажеш.

Чарли задъвка парчето филе и преглътна мъчително.

— Къде все пак е Джудит?

— В Кенсингтън — отговори с въздишка Маркъс. — Но днес заминаваме за имението Карингтън.

— В Кенсингтън? — Чарли беше толкова учуден, сякаш братовчед му бе казал „на луната“. — Какво прави там, за бога?

— Боя се, че това е тайна, която не мога да издам — отговори твърдо Маркъс. — Оценявам загрижеността ти, Чарли, но трябва да знаеш, че това е проблем само между Джудит и мен. Не искам да бъда груб, но трябва да разбереш, че този проблем не те засяга.

Чарли си взе няколко гъби.

— Но тя е добре, нали?

— Да, Чарли, чувства се отлично. — Маркъс се засмя снизходително, докато гледаше как младежът механично слагаше гъба след гъба в устата си.

— О… тогава всичко е наред. — Чарли въздъхна облекчено. — Не исках да шпионирам, но… ти знаеш каква е Джудит… не мога да не съм загрижен за нея.

Маркъс кимна сериозно.

— Да, Чарли, много добре знам каква е. А сега ме извини. Трябва да свърша някои работи. Остани тук и закуси хубаво.

— О, не искам закуска! — намръщи се Чарли. — Преди да дойда тук, хапнах здраво.

— Наистина ли? Как съм могъл да помисля нещо друго? — Маркъс се засмя, сложи ръка на рамото на Чарли и несъзнателно го привлече към себе си.

След минута лордът напусна къщата и се качи в чакащата карета с изрисуван семеен герб на двете вратички.

Том се покатери на капрата до кочияша и му показа пътя към Кембридж Гардънс, Кенсингтън.

Маркъс слезе и огледа внимателно спокойната улица, преди да вдигне поглед към скривалището на Джудит. Почтена, скромна къща, в която отсядат солидни граждани и техните съпруги, реши той, докато вървеше по стълбите към входната врата.

Мисис Кънингъм видя от прозореца на дневната си как великолепната, украсена с герб карета спря пред вратата й. Пътникът — изискан, елегантно облечен джентълмен с панталон от сърнешка кожа и високи ботуши, с небрежно метнато на раменете палто, — слезе и огледа внимателно къщата, преди да изкачи стълбите.

— Дора… Дора… отвори, бързо! — извика мадам и забърза към антрето да поздрави високопоставения гост.

Дора отвори вратата още преди Маркъс да е посегнал към чукчето.

— Добро утро, сър.

— Добро утро — поздрави лордът с омайваща усмивка, като забеляза пищната фигура на собственицата зад момичето. — Разбрах, че при вас е отседнала една дама…

— О, да, сър, казва се мисис Девлин — отговори с готовност мисис Кънингъм. Джентълменът не можеше да пита за никой друг от гостите й.

— Така значи… мисис Девлин — промърмори с усмивка Маркъс. Беше сигурен, че Джудит не се е регистрирала като маркиза Карингтън, и се чудеше дали от това може да възникне проблем. Но отзивчивата собственица на хотела бе разрешила проблема.

— Тук ли е тя? — попита спокойно той, когато дамата замълча несигурно.

— О, да, сър. При нея има една дама.

Маркъс се намръщи. Коя ли беше жената, дошла да види Джудит чак тук?

— Бихте ли ме завели в стаята й?

— Да… да, естествено. Дора, придружи джентълмена.

— Благодаря ви. — Маркъс се запъти към стълбата, сложи ръка на парапета и се обърна. — Лейди Карингтън ще си тръгне оттук след час. Направете сметката, ще я платя на тръгване.

Лейди Карингтън! Мисис Кънингъм се смути и сърцето й запърха развълнувано.

— О, сър, нямах представа! Мисис Девлин… искам да кажа, лейди Кар…

Маркъс вдигна ръка, за да сложи край на тирадата.

— Всичко е наред, мадам. Лейди Карингтън ще си замине незабавно. Аз съм лорд Карингтън, както може би се досещате.

Мисис Кънингъм преглътна и направи реверанс.

— Да, милорд… нямах представа…

— Как бихте могли? — отвърна любезно той и продължи нагоре по стълбата след слугинята. Пред вратата на Джудит Дора спря и вдигна ръка да почука.

— Не, оставете, сам ще съобщя за себе си — спря я бързо Маркъс. Изчака разочарованата слугиня да се отдалечи и отвори двойната врата.

Джудит и Сали седяха на рамката на прозореца, задълбочени в разговор, и вдигнаха изненадано глави, когато вратата се отвори.

Джудит впи поглед в съпруга си и по бузите й пропълзя червенина.

— Маркъс? — пошепна тя, сякаш не беше сигурна дали той е действителност или само видение.

— Да, аз съм — отговори спокойно той. — Очевидно съм единственият лондончанин, който не е бил удостоен с честта да те посети в това уединено място. — Той погледна втренчено Сали и се намръщи. Беше се подготвил грижливо за този миг, но присъствието на снаха му унищожи всичките му планове.

Сали скочи и инстинктивно се приближи до Джудит, която произнесе с треперещ глас:

— Какво правиш тук, Маркъс?

— Дойдох да си взема жената — отговори той и свали наметката си. — Сали, моля те да ни извиниш. — И й отвори вратата в безмълвна подкана.

Сали се поколеба, но тръсна глава и хвана ръката на Джудит.

— Съжалявам, Маркъс, но аз съм тук по изричната покана на Джудит. — Тя срещна смаяния му поглед, без да трепне, и изпъна крехките си рамене, готова да защитава приятелката си срещу всички натрапници, включително срещу гневния й съпруг.

Първо Чарли, а сега и Сали, помисли си примирено Маркъс. Какво, за бога, ставаше в неговото иначе кротко семейство? Глупав въпрос… влиянието на Джудит, естествено.

— Въпреки това те моля да ни извиниш, Сали — повтори спокойно той.

— Няма да изляза — отговори упорито тя.

Маркъс избухна в смях.

— Скъпа Сали, какво мислиш, че ще направя на жена си?

— Нямам представа — отговоря тя. — Но няма да ти позволя да я измъчваш.

Маркъс я зяпна с отворена уста. Най-сетне Джудит си възвърна дар слово.

— Всичко е наред, Сали. Бъди така добра да почакаш няколко минути отвън. Моля те!

Сали погледна от единия към другия, сякаш се опитваше да прецени риска, и проговори колебливо:

— Ако си сигурна…

— Сали, не ми се иска да те изхвърля… — намеси се нетърпеливо Маркъс.

— Точно за това говорех! — изсъска вбесено Сали. — Джудит, наистина ли искаш да изляза?

Джудит седна отново на рамката на прозореца и скри лице в ръцете си. Беше готова да избухне в истеричен смях.

— Наистина — отговори тя, опитвайки се да се овладее. — Маркъс няма да ми стори зло. Освен това пистолетът е в чантата ми.

— Е, добре, щом така искаш. Ще остана долу. Трябва само да ме повикаш, ако имаш нужда от мен. — Сали се запъти с енергични крачки към вратата и на минаване изгледа унищожително Маркъс.

— Велики боже! — изохка той, когато вратата се затвори. — А аз си мислех, че тя е една малка сива мишка.

— Ти си виновен. Ти я плашиш — отговори Джудит. — В действителност тя е чудесна млада жена. Много е остроумна и има в главата си много повече ум, отколкото ти и Джак очаквате.

— Не можеш да наречеш изявата й преди малко изблик на плахост — възрази ухилено Маркъс. — Иска ми се да разбера защо хората си мислят, че им вредя. Може би защото никога не са поглеждали в дулото на пистолета ти.

Той свали ръкавиците си и ги хвърли на дивана.

Джудит го наблюдаваше мълчаливо. Очевидно беше в добро настроение, но това беше невъзможно. Нейните чувства бяха толкова объркани, че вече не знаеше какво всъщност изпитва.

След като я погледа известно време мълчаливо, Маркъс заговори:

— Ти можеш да докараш човека наистина до отчаяние, моя малка невестулке. Какво, за бога, си въобразяваше, като избяга презглава от дома ни? Как, по дяволите, трябваше да обясня изчезването ти?

— Изобщо не ме интересува как ще го обясниш — отговори тя. — Няма да се върна.

— О, разбира се, че ще се върнеш.

— Няма да се върна, защото не мога да живея в затвора, който строиш за мен! — извика тя и в гърлото й заседна буца. Болката отново започна да я мъчи. — За теб е важно само да се представим добре пред хората. Не ти противореча, но аз не давам нито пени за обществото. Знам, че ще измислиш нещо, за да защитиш скъпоценната си гордост и да запазиш безупречната си репутация. Сигурна съм в това. — Тя му обърна рязко гръб и се загледа навън. — Аз съм вече вън от играта.

— Ела тук, Джудит — заповяда спокойно Маркъс.

Тя не се помръдна. Погледът й следеше минаващите по небето облаци, скованите от студа стари дъбове и враната, кацнала на зида в края на градината.

— Ела тук, Джудит — повтори със същия заклинателен тон Маркъс.

Тя се обърна бавно. Маркъс седеше на резбованата странична облегалка на дивана и я гледаше спокойно. Лицето му беше безизразно. Той й махна и тя се улови как тръгна към него като теглена от невидим шнур.

Когато застана пред него, той се изправи и вдигна брадичката й с един пръст.

— Защо не ми каза истината?

— Коя истина? — Погледите им се срещнаха и се задържаха, а топлата хватка на ръката му проникна през кожата й.

— Че не си знаела за мъжете в кръчмата.

В златно-кафявите очи блесна ужас.

— Откъде знаеш?

— Себастиян ми каза.

Джудит се дръпна като опарена.

— Той няма право…

— Все едно, въпреки това ми каза. — Маркъс отново протегна ръка към нея. — Моля те да ме изслушаш. Беше непростимо от моя страна да мисля само най-лошото за теб. Иска ми се още в самото начало да беше изпаднала в някой от скандалните си изблици на гняв и да ми беше казала истината. Това щеше да ни спести доста мъчения. — Той се усмихна и в погледа му блесна желание и мъчителен копнеж. — Поведението ми беше непростимо, моя невестулке, но можеш ли въпреки това да ми простиш?

Себастиян я измами! Той знаеше истинската причина, поради която тя не беше в състояние да отхвърли обвиненията на Маркъс, но бе решил да я игнорира, за да оправи отношенията й със съпруга й. Защо го бе направил? Заради Грейсмиър? Заради Хариет?

— Кажи нещо — помоли Маркъс и нежно плъзна пръст по устните й. — Моля те, Джудит, кажи нещо. Не мога да ти позволя да ме напуснеш, скъпа моя, но не знам как да се извиня. За мен беше мъчение да мисля, че ме използваш, че си използвала дори страстта ни за своя изгода. Мисълта, че съм бил само средство към целта, направо ме подлуди. Можеш ли да ме разбереш?

— О, да — отвърна тихо Джудит. — Да, мога да те разбера. — Въпреки това… дори в мига, когато думите му я изпълниха със сладка радост, тя съзнаваше, че ще продължи да го мами. Той все още беше средство към целта, макар че междувременно беше станал много повече.

— Джудит? — настоя нежно Маркъс. — Искам повече от разбиране.

Тя стисна ръката му.

— Всичко свърши. Нека да забравим станалото.

Той притисна устни в нейните, за да подпечата одобряването, и Джудит се вкопчи в него с отчаяното усилие да задържи малкото щастие, което им беше отредено на тази земя… с отчаяната надежда, че все пак имаше шанс той да не узнае плановете им за Грейсмиър.

— Как ме намери? — попита тя, когато Маркъс най-сетне отдели устни от нейните.

— Чрез Себастиян. — Той й се усмихна нежно и очерта брадичката й с върха на показалеца си.

— Да не би да ти е казал името на хотела?

— Не с думи. Наредих да го следят.

— О, небеса! — изохка Джудит. — Не допусках, че си способен на такава театралност.

Маркъс поклати глава.

— Когато става въпрос за театрални изяви, ти си непобедима, скъпа моя. Среднощното ти бягство през верандата е мелодрама от най-висока класа. — Прегърна я здраво и отново впи устни в нейните.

— Трябва да ти кажа още нещо — пошепна до устата му Джудит. — Отнася се до другото нещо…

— О… — Той я пусна неохотно. — Наредих на банката да ти изплаща всяка желана сума. Ние сме партньори в този брак, следователно можем да ползваме по равно имуществото, от което живеем. Вече няма да подлагам на съмнение разходите ти, но и ти няма да критикуваш моите.

Доверието на Маркъс я разтърси до дън душа и я накара да се почувства още по-виновна. Ала тя се постара да скрие чувствата си под сияеща усмивка.

— Това е наистина великодушно и великолепно решение на един неразрешим проблем!

— Но ще ми обещаеш, че повече няма да играеш с високи залози. — Той я щипна нежно по нослето. — Ако те видя дори на сто метра от игрален салон, не мога да гарантирам за последствията. Разбрахме ли се?

— Приемам условието. От днес нататък ще играя само вист.

— Много добре. Смятам да прекараме няколко седмици в Беркшайър, затова повикай момичето да събере багажа ти.

— Заминаваме за Беркшайър? Сега?

— След една минута.

— Защо?

— Защото аз така искам — заяви весело той. — Сега ще сляза долу и ще успокоя Сали, че си още цяла и невредима. — Той поклати учудено глава. — Питам се дали Джак знае колко смела малка жена има и колко е хубава, когато се ядоса.

— Сигурно не — изкиска се Джудит. — Но твоят братски дълг изисква да го просветиш.

Докато Джудит беше в Беркшайър, Себастиян съсредоточи всичките си усилия в ухажването на Хариет. Лейди Мортън ги наблюдаваше с нарастващо самодоволство и всеки ден очакваше официално предложение за ръката на дъщеря си. Себастиян все по-често проклинаше факта, че ръцете му бяха вързани, но знаеше, че докато не си върне правото, отнето от Грейсмиър, нямаше какво да предложи на бъдещата си съпруга. Само Хариет беше весела и безгрижна и изобщо не се притесняваше от очакването. Любовта на Себастиян я караше да се чувства спокойна и сигурна.

Никой от двамата не подозираше за заплахата, надвиснала над щастието им. Тя придоби конкретни очертания в една от спалните на висока мрачна къща, която гледаше към Темза. Капаците на прозорците скърцаха под напора на бурния зимен вятър, който вееше откъм реката, и огънят в камината засъска, когато през цепнатините в рамката проникна въздушно течение.

Преди да стане от леглото, Агнес се уви в дебелия кашмирен шал. Чувстваше се отпусната и ленива от преживяното чувствено удоволствие и студът в помещението не я уплаши. Отиде до огъня и се наведе да стопли ръцете си.

— Проклетата хлапачка вижда и чува само онова, което прави и казва Себастиян — промърмори тя, сякаш важният им разговор не е бил прекъсван от изблик на страст. — Колко пъти трябваше да й направиш комплимент за шапката днес следобед, преди да благоволи да те чуе?

— Поне шест — отговори Грейсмиър и отвори скъпоценната си порцеланова табакера. — Подай ми китката си.

Агнес се изправи с усмивка и му протегна ръка с китката нагоре. Графът сложи щипка емфие точно на мястото, където биеше пулсът й, вдигна ръката й към носа си и вдиша тютюна. Устните му докоснаха леко кожата й, той пусна ръката й и отново се върна на темата.

— След като очевидно не мога да спечеля Хариет и да й завъртя главата, значи трябва да прибегнем до други мерки.

— Кога ще го направим? — Агнес навлажни устни. — Не можеш да чакаш, докато Себастиян й направи предложение.

— Права си. Ще почакам, докато спечеля още пари от хлапака, защото това ще намали значително шансовете му пред Мортънови, и тогава ще действам. — Той стисна устни, докато на мършавото му лице се очерта тънка линия.

— Не се съмнявам в теб, Бърнард. — Агнес докосна устата му с върха на показалеца си. — Нито за минута.

Той улови отново китката й и засмука пръста й. Когато го захапа, впи поглед в очите на Агнес, за да види как болката се разпространи и я възбуди. Агнес прие предизвикателството и понесе болката, без да гъкне. Даже се засмя и не направи ни най-малък опит да се освободи. Отново възбудена, тя отметна глава назад и разкри прелестната си бяла шия.

Грейсмиър пусна китката и обхвана шията й с две ръце.

— Ние с теб наистина сме създадени един за друг, скъпа Агнес. И всеки заслужава другия.

— О, да — пошепна дрезгаво тя.

Мина доста време, преди тя да заговори отново.

— Джудит и Карингтън не са в града и сигурно ти липсват известни развлечения, нали?

Грейсмиър се ухили злобно.

— Вече съм подготвил плановете си за завръщането им. Може би ще ми трябваш като вестоносец, скъпа моя.

— Каква вест трябва да занеса? И на кого?

— На Карингтън естествено. — На тънките му устни заигра коварна усмивка. — Няма смисъл да компрометирам жена му, ако той не знае нищо.

— В никакъв случай — засмя се Агнес. — С най-голямо удоволствие ще му отнеса вестта за опетнената добродетел и при това ще проявя деликатност и съчувствие.

— Знаех си, че тази роля ще ти хареса, любов моя.

Джудит се сви в един тъмен ъгъл на зимната градина. Сърцето й биеше от възбуда и очакване, дланите й бяха влажни, а на челото й бяха избили капчици пот. Беше напрегната и изморена от преследването в задушната оранжерия. Въздухът тежеше от сладкия екзотичен аромат на орхидеи, рози и жасмин. Куполният стъклен покрив не закриваше нощното небе — черна безкрайност, в която само звездите и бледият сърп на луната разпространяваха малко светлина.

Джудит бе заключила вратата на дневната, която водеше към зимната градина, а тежките кадифени завеси бяха спуснати и не позволяваха да прониква светлина откъм къщата. Тя напрегна слух, за да чуе как вратата се отваря и по гладките плочи между редовете с храсти и цветя тропат стъпки. Дали Маркъс щеше да разбере къде се е скрила? Зимната градина беше класическо място за игра на криеница. И, разбира се, тя не искаше да бъде намерена!

Младата жена с мъка потисна кискането си. Маркъс се поддаде невероятно бързо на слабостта й към детски игри. Когато не го вбесяваше с дръзки забележки, които винаги донасяха желания резултат, тя го предизвикваше да се състезават с коне по ливадите или се обзалагаше с него коя дъждовна капка ще достигне първа долния ръб на стъклото, хвърляше клони в реката от мостчето и тичаше на другия бряг, за да види кой ще изплува пръв. Двамата не правеха нищо, без преди това да се обзаложат, и печалбата никога не беше парична. В действителност се опитваха да се надминат взаимно с най-фантастичните и изкусителни залози.

Целия следобед бяха карали кънки на замръзналото езерце в градината и облогът беше кой ще нарисува с кънките си най-красивите фигури по леда. Оказа се, че Джудит не е достойна противничка за Маркъс, който от най-ранно детство прекарваше зимите си на езерото. За свое голямо съжаление тя непрекъснато падаше и задните й части бяха целите на сини петна.

Докато се гушеше в тъмното ъгълче, наострила уши да чуе и най-лекия шум, Джудит си припомняше ръцете на Маркъс върху тялото си. Той я разтри с много любов, намаза синините с мехлем и тържествено я увери, че има сини петна навсякъде по тялото си…

Вратата изскърца тихо и лъч светлина разсече мрака, ала изчезна толкова бързо, че Джудит се усъмни да не е бил само плод на въображението й. Скоро след това обаче чу тихо щракане, когато вратата отново се затвори. Възцари се тишина, но тя знаеше, че Маркъс бе влязъл в зимната градина. Усещаше присъствието му, знаеше, че и той усеща нейното. Затаила дъх, тя се отдръпна на пръсти зад голямата саксия с портокалово дръвче, сви се в мрака и обви ръце около тялото си, сякаш това можеше да я направи невидима. Сърцето й биеше в гърлото и тя зачака Маркъс да я открие, уплашена, сякаш наистина я преследваше разбойник.

Маркъс стоеше до едно дафиново дърво и чакаше очите му да свикнат с мрака. Ей сега щеше да разбере къде се е скрила Джудит. Зимната градина беше голямо квадратно помещение, пристроено към къщата, и Маркъс съзнаваше, че ако тръгне в грешната посока, жертвата ще му избяга. Тя можеше незабелязано да се промъкне зад гърба му към вратата и да си потърси ново скривалище в голямата къща. Много скоро му омръзна да я търси; той беше замислил нещо друго и гореше от нетърпение да започне. Споменът за изкусителната закръгленост се бе запечатал в ръцете му и при мисълта за предстоящия едночасов масаж слабините му запулсираха. Нищо не им пречеше да удължат удоволствието до разсъмване — поне доколкото зависеше от него.

Маркъс чу тихо драскане, толкова тихо, че можеше да е мишка. Той остана неподвижен и се ослуша. Шумът дойде от отсрещния ъгъл и той се взря напрегнато в мрака, за да различи някакво движение в сянката, което да не е измама, дължаща се на лунната светлина. Възцари се тишина, ала след минута по-алеята се затъркаляха камъчета чакъл — от същата посока, от която бе дошло драскането. Маркъс се ухили победоносно. Очевидно и Джудит гореше от нетърпение да завърши играта.

Той събу обувките си и се промъкна на пръсти към отсрещния ъгъл с надеждата да изненада Джудит въпреки шумовете, които беше издала. Видя тъмната сянка под едно портокалово дръвче и мина по другата алея, за да стигне до дървото от задната страна.

Джудит се свиваше в скривалището си и се ослушваше да чуе стъпките на Маркъс. Той със сигурност беше разчел правилно знаците й. Но не чу нито звук.

— Хванах те!

Джудит изпищя от неподправен ужас. Ликуващият вик бе дошъл неочаквано. Маркъс избухна в смях. Наведе се, хвана я през кръста и я вдигна.

— Ето че загуби!

Джудит падна на гърдите му. Коленете й трепереха.

— Господи, как ме уплаши!

— Нали в това е смисълът на играта. Ловец и плячка… жертва и преследвач. — Той помилва косата й и се наведе да я целуне.

— Да, точно за това става дума, но не очаквах да се уплаша толкова. — Тя се постара да стъпи здраво на земята и сложи ръце на гърдите му. Усмивката й беше само седефен блясък в тъмнината. — Когато си играехме на криеница като деца, Себастиян никога не ме плашеше. Винаги го чувах да идва.

— Вероятно зрелостта донася със себе си повече рафинираност — промърмори той и сведе поглед към босите си крака. Джудит проследи погледа му и избухна в смях.

— Защо си събул обувките си?

— Най-после разбра… Но сега, когато те намерих, скъпа съпруго, трябва да си получа наградата!

Джудит присви очи.

— Щеше ли да ме намериш, ако не бях дала знак за присъствието си?

— Боя се, че никога няма да узнаем.

Джудит задъвка замислено долната си устна.

— Въпреки това се питам дали тази възможност не променя първоначалните условия на уговорката ни.

Маркъс поклати глава.

— Не, скъпа, не ги променя. Аз те намерих… по най-добрия начин, признай.

— Признавам.

— Тогава си искам наградата.

— Е, добре — усмихна се Джудит. — После обаче ще си я платиш.

— Откога спечелилият трябва да си плаща наградата?

— Откакто създадох новите правила — отговори сериозно тя. — Не сме се разбрали, че победителят получава всичко.

Доста време след тази сцена Джудит лежеше на дебелия килим в библиотеката и се протягаше сладостно под светлината на свещите. Отдаването й беше пълно. Маркъс пъхна ръце под дупето й и я повдигна, за да изследва интимните й части с устни и език. Всъщност няма разлика в чувствената наслада на този, който дава, и на този, който взема, помисли си бегло тя, докато движеше хълбоците си, за да се нагоди към огнено-страстните ласки на езика и нежната игра на устните му.

В къщата цареше тишина, подчертавана още повече от пращенето на огъня в камината. Джудит усещаше милувката на пламъците по голите си бедра и горещината в слабините й ставаше все по-жарка. От жаравата се възпламени буен огън, който я запрати към върха на екстаза. Тя се засмя тихо, усещайки топлия дъх на Маркъс дълбоко в себе си, и той се присъедини към смеха й, щастлив от това внезапно облекчение.

Маркъс се претърколи по гръб и привлече Джудит върху себе си, докато тя легна отгоре му с цялата си дължина. Усети как женствеността й се устреми към възбудената му мъжественост и въздъхна. Разтвори краката й, повдигна хълбоците и проникна бавно във все още пулсиращата плът. Джудит изохка и се надигна, докато го възседна. Раздвижи се с лениви, сладостни движения, повдигайки хълбоците си, и двамата много скоро стигнаха до нов връх на насладата.

Докато се движеше Джудит обърна глава към верандата. Зад прозорците се простираше заскрежената морава, блещукаща като седеф под лунната светлина. Обзе я чувството, че за първи път в живота си е истински, напълно щастлива.

По-рано в живота й нямаше място за безгрижно щастие. Но в този скъпоценен миг, обгърната от омаята на страстта, дори отмъщението загуби своя смисъл… стана маловажно, незначително. Скоро щяха да се върнат в Лондон и тя трябваше отново да се заеме с Грейсмиър. Но сега нямаше да мисли за него.

Наведе се и впи устни в устата на съпруга си.