Неукротимо сърце

7

Селото Катр Бра се намираше на кръстовище. В очите на Джудит то беше като място от Дантевия „Ад“. Битката бушуваше с неотслабваща сила и над разрушените селски къщи по продължение на улицата висяха гъсти облаци барутен дим. Мъртви и ранени лежаха навсякъде, където им бяха намерили свободно местенце, а от хирургическия лазарет се чуваха безумни викове от болка.

Главната улица на селото беше задръстена с войници и коне. Един ранен кон риташе безпомощно преобърнатата каруца и цвилеше от болка, докато група мъже се мъчеха да прережат ремъците и да изправят оръдието.

— Велики боже, това наистина не е място за жени — пошепна Маркъс. — Какво да те правя сега?

— Няма нужда да ми търсиш занимание — отговори хладно тя. — Смятам да сляза тук. Има много работа.

Маркъс я изгледа изпитателно, но като видя бледото лице и решителната линия около устата, спря каручката. Намираха се зад линията на фронта, но все още не достатъчно близо, за да ги заплашва опасност. Когато тя понечи да скочи от колата, той сложи ръка на рамото й.

— Почакай малко.

— Само губим ценно време — отбеляза недоволно тя.

— Тук не е сигурно — произнесе предупредително той.

— Никъде не е сигурно — отвърна тя и описа широк кръг с ръка, за да подчертае хаоса, който цареше наоколо. — Обещавам да бъда предпазлива.

Маркъс смръщи чело, но след малко примирено вдигна рамене.

— Е, добре, щом така искаш. Навеждай се и по възможност не излизай на открит терен. Аз отивам в главната квартира. Остани в селото. Щом изясня нещата, ще дойда да те взема.

Тя кимна и скочи от колата. Събра полите си и хукна по улицата към мястото, където група ранени се бяха подслонили край един жив плет.

Дълго след като падналият мрак сложи край на сражението и тътенът на оръдията най-сетне заглъхна, Джудит продължаваше да носи вода на жадните, искаше превръзки от лазарета, за да превързва по-леките рани, седеше до нещастните войници, които умираха или преминаваха в безчувствения свят на дълбокото безсъзнание. Спущаше плачове и болезнени викове, признания и интимни копнежи и сърцето й преливаше от съчувствие и ужас при вида на толкова много страдание. Никога нямаше да разбере защо хиляди млади мъже трябваше да умрат за един-единствен ден.

През цялата тази безкрайна вечер тя се оглеждаше да види някъде Себастиян и се ослушваше да чуе гласа му. Брат й със сигурност беше някъде тук, в тази ужасна бъркотия. Освен ако не беше отишъл право на бойното поле и някой заблуден куршум… не, не биваше дори да мисли за такава възможност.

Маркъс намери Джудит в лазарета. Тя държеше ръката на един млад ефрейтор, докато хирургът ампутираше крака му. Момчето беше захапало кожен ремък и побелелите му пръсти стискаха с все сила ръката на Джудит. Маркъс проследи ставащото от мрака до мига, когато пациентът изпадна в дълбоко безсъзнание и ръката му падна безсилна на масата. Джудит разтри изтръпналите си пръсти и се огледа за следващия ранен, на когото трябваше да помогне.

Забеляза Маркъс и му кимна уморено, когато той се запъти към нея. Лицето й беше оцапано с прах и сажди, полата опръскана с кръв, очите бяха помътнели от изтощение. Тя приглади назад мократа си от пот коса, залепнала за челото й в задушната горещина на палатката.

— Как върви? — попита глухо тя.

— Армията формира нова отбранителна линия на Мон Сен Жан — отговори Маркъс. — Уелингтън и щабът му са още тук, за да си направят съответните изводи. — Той извади кърпичката си и попи капчиците пот от челото й, после улови брадичката й с палец и показалец и избърса чернилката от бузите й. — Опитах се да науча нещо за Чарли, но напразно. Загубите са ужасяващи.

— А аз се надявах да намеря Себастиян.

Джудит се огледа търсещо в лазарета. Фенерите огряваха хирургическата маса в кървавочервено сияние и хвърляха огромни сенки по стените на палатката. Хирурзите и помощниците им се движеха безшумно между масите, претоварени с ранени.

— Какво ще правим?

— Ти си изтощена до смърт — отвърна тихо Маркъс. — Трябва ти храна и почивка.

Джудит сведе глава, сякаш внезапно й беше натежала.

— Но тук има още много работа…

— За днес всичко свърши. Утре ще има също толкова ранени й дори много повече. — Той улови ръката й и я поведе към изхода. Тя се подхлъзна в една локва кръв и отчаяно се вкопчи в него. За момент се наслади на силата му, а гъвкавото й стройно тяло внезапно се отпусна и натежа.

Маркъс я притисна до себе си, почувства безсилието на крайниците й, крехки като на сърна. Тя миришеше на земя, кръв и пот и той се изненада безкрайно, когато в сърцето му внезапно се надигна вълна на нежност. Не беше свикнал с такива чувства, още повече когато обектът им беше Джудит, която го възбуждаше, гневеше, предизвикваше, развеселяваше — понякога всичко едновременно, — но никога досега не беше събуждала в сърцето му инстинкта на закрилник. Той целуна благоговейно влажното й чело и бързо я изведе навън в хладната нощ.

— Преди да си починем, трябва да свършим още една важна работа — съобщи той. — Уредил съм всичко. Ще го направим много дискретно.

— Какво ще правим?

Маркъс улови лявата й ръка, на която все още светеше пръстенът му, и я огледа със смръщено чело.

— Трябва да обясним някак присъствието ти с мен в онази гостилница, а обяснението може да бъде само едно. Искам без бавене да уредя нещата. В селото живее един белгийски свещеник, който е готов да извърши церемонията. Няма да трае дълго.

Джудит с болка осъзна, че незнайно по каква причина беше очаквала да спазят традицията, когато легализират връзката си. Но Маркъс очевидно се интересуваше само от това работата да се свърши бързо. Заболя я, макар да си внушаваше, че собствените й мотиви са чисто делови. Това не беше брак по любов, а най-обикновена сделка. Въпреки това не се сдържа и попита:

— Трябва да го направим сега? Сред тази кървава баня?

— Това е въпрос на чест — отвърна кратко Маркъс. — За мен… но и за теб.

Джудит усети сарказма му и се изчерви от гняв.

— Последния път, когато стана дума за честта ми, в ръката ми се появи пистолет — напомни му тя и въпреки изтощението си енергично изпъна рамене.

Отговорът на Маркъс бе предотвратен от ликуващ вик.

— Джудит! Джу! — Двамата се обърнаха изненадано. В сянката на една къща стоеше Себастиян.

— Братле! — Джудит моментално забрави Маркъс, спора, който водеха, и всичко друго и се втурна да прегърне Себастиян. — Търсих те навсякъде!

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Себастиян и я стисна в обятията си. — Доколкото си спомням, оставих те в Брюксел.

— Но не си очаквал да остана там, нали? — засмя се изтощено тя.

Младежът поклати разкаяно глава.

— Тъй като те познавам най-добре от всички, не биваше да се залъгвам с напразни илюзии. — Едва сега забеляза Маркъс и изненадано вдигна вежди. — Добър вечер, Карингтън.

— Виждал ли си Чарли? — попита бързо Джудит, преди Маркъс да е отговорил на поздрава. — Маркъс го е търсил напразно цял ден.

— О, да, видях го преди няколко часа — отговори Себастиян. — Беше с Нийл Ларсън. Всъщност Ларсън беше ранен и Чарли трябваше да го изнесе от бойното поле. Заедно сложихме Ларсън в една от колите, които заминаха за Брюксел.

Джудит усети как Маркъс моментално се отпусна, сякаш от раменете му се смъкна тежък товар.

— Слава богу — пошепна той. Мракът в очите му и горчивата линия около устата изчезнаха и той съсредоточи вниманието си върху Себастиян. — Радвам се, че се появихте точно навреме, Дейвънпорт. Можете да ни направите голяма услуга.

— Така ли?

— Да, ще отведете сестра си пред брачния олтар.

— Какво ще направя?

— Маркъс имаш ли нещо против да поговоря пет минути насаме с брат си? — попита бързо Джудит.

Лордът се поклони церемониално.

— Естествено не. Къщата на свещеника е до църквата, както може да се очаква. След като обясниш ситуацията на брат си, елате там.

Джудит го проследи с поглед, докато изчезна в малката църквица, чиято кула беше разрушена от снаряд.

— Говори! — подкани я остро Себастиян.

Джудит му обясни какво се беше случило, макар да й беше много неловко да признае, че се бе поддала на страстта и се беше отклонила от избрания път.

Себастиян я изслуша мълчаливо. Нищо в израза на лицето му не показа каква буря бушуваше в сърцето му. Беше шокиран, че трезвомислещата му сестра изведнъж беше загубила напълно чувството си за реалност и се бе поддала на чувствените си желания, които заплашваха да разрушат всичко, за което бяха работили толкова дълго. Опита се да погледне на Маркъс Девлин като на любовник на сестра си, опита се да разбере какво имаше в този мъж, та беше събудил в сърцето на Джудит такава страст, но представата за връзката им го изпълни с такъв ужас, че побърза да я прогони.

Когато мълчанието се проточи, Джудит попита тихо:

— Сърдиш ли ми се?

— Не знам дали това е правилната дума — отговори бавно той. — Да, мисля, че съм сърдит. — Внезапно осъзна, че имаше и нещо друго. Той ревнуваше Маркъс Девлин, който си беше позволил да проникне в изключителната близост на брата и сестрата. „Не искам да деля сестра си с друг човек“, помисли си стъписано той. Беше само десет месеца по-голям от Джудит, двамата бяха заедно, откак се помнеше, и понякога имаха чувството, че са едно човешко същество. Споделяха всичко: мисли, мечти, копнежи, кошмари. Смееха се на един и същи неща и плачеха за едни и същи неща. А сега Джудит щеше да обича и друг човек… да споделя с него всичко, което досега беше споделяла само с брат си.

— Искаш ли да се омъжиш за него? — попита рязко той. — Или го правиш само защото си принудена?

Джудит прехапа устни.

— Няма никакво значение какви са чувствата ми. Аз предизвиках тази катастрофа и пак аз трябва да я оправя. Това е единствена по рода си възможност да изпълним плана си и да отмъстим. Не разбираш ли, Себастиян? Като маркиза Карингтън аз ще вляза автоматично в кръговете, в които се движи Грейсмиър, и ще се сприятеля с него. Като мой брат ти ще имаш същата обществена позиция. Страхотно е, не мислиш ли?

— Да, вероятно си права. — Себастиян се взираше замислено в мрака. Може би болката щеше да намалее, ако се опиташе да види връзката между женитбата на Джудит и изпълнението на плана им. — Какво ще стане, когато Карингтън открие, че си го използвала?

Джудит вдигна рамене.

— Надявам се никога да не разбере.

Себастиян зарови пръсти в косата си и смръщи чело.

— Трябва дяволски да внимаваме, за да не узнае никога. Знаеш ли, Джу, аз не познавам този човек, но съм готов да се обзаложа, че ще бъде страшен противник.

Джудит беше стигнала до същото заключение, но се опита да го отмине с шега.

— Най-лошото, което знам за него, е че е много властен. Но съм убедена, че ще се справя. Сигурна съм, че няма тайни пороци или перверзни. — Тя се изсмя нервно. — Искам да кажа, че щях да го усетя, след като…

— Разбирам какво имаш предвид — прекъсна я Себастиян подигравателно. — Но предпочитам да не говоря за това, поне засега.

— Извинявай — промълви съкрушено тя. — Не искам да се чувстваш неловко.

— Е, ще трябва да свикна с новата ситуация — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Ако си сигурна в себе си и смяташ, че ще живееш добре, наистина трябва да се възползваме от промяната, за да осъществим плана си. Така и така трябваше да се омъжиш. Би трябвало да съм облекчен, че успя да се наредиш толкова добре.

Джудит не беше напълно убедена от внезапното оживление на брат си, но предпочете да не оспорва думите му.

— Тогава да вървим в църквата — заяви решително тя.

Маркъс ги чакаше в малката градина пред къщата на свещеника. Видя ги да слизат надолу по улицата, хванати под ръка, събрали глави, задълбочени в разговор. За какво ли си говореха? Сигурно за него. Колко лесно са го манипулирали…

Той побърза да прогони съмненията си. Естествено Джудит и Себастиян имаха да си кажат много неща. Това беше съвсем нормално и не означаваше, че коват мрачни планове. Джудит беше авантюристка и безскрупулна, но в никакъв случай не беше интригантка и коварна.

А когато я видя отблизо, отново бе завладян от сияещата й красота, на която не бяха успели да навредят дори кръвта, потта и изтощението от прекарания сред ранените ден. Гъвкавата й фигура беше все така грациозна и елегантна въпреки умората и той я пожела също така силно като предишната вечер. Знаеше, че щеше да има необикновена съпруга. Джудит беше непредвидима, притежаваше няколко различни лица и той не можеше да си представи, че някога ще й се насити.

Когато влязоха в градината, Маркъс пристъпи насреща им и протегна ръка на Себастиян.

— Е, Себастиян, надявам се, че сестра ти има твоето позволение да се омъжи за мен. За съжаление нямах възможност да те помоля официално за ръката й.

Себастиян пое протегнатата ръка и я стисна.

— Джу не се нуждае от ничие разрешение, за да уреди живота си. И изобщо — добави той с дяволита усмивка — при дадените обстоятелства…

Маркъс се улови, че реагира на тази очарователна, заразителна усмивка, която толкова приличаше на усмивката на Джудит.

— Съвсем правилно — отвърна той. — Време е да влезем в църквата. Джудит, моля те да ми върнеш пръстена.

Селският свещеник извърши брачната церемония със същия фатализъм, с който цял ден беше давал утеха на ранените. Преуморен като всички други, той прие необичайния външен вид на булката със съчувствено кимане, извика от кухнята старата си икономка, която трябваше да послужи като втори свидетел, и отведе малката група в полуразрушената църква. Изрече брачните клетви с такава бързина, че дори Джудит, която говореше френски от най-ранното си детство, не смогваше да следи думите му.

Така — между разрушени стени, пред олтар, отворен към небето, на самата бойна линия, сред ужасите на войната, — Джудит Дейвънпорт стана законна съпруга на Маркъс Девлин, маркиз Карингтън. Той сложи пръстена с печат на пръста й и изрече спокойно:

— Щом се приберем в Лондон, ще намерим нещо по-подходящо. — След това, за да изпълни обичая, леко я целуна по устните.

— Мосю… мадам… ако обичате… — Свещеникът излезе от сакристията с подвързана с кожа книга в ръце. — Регистърът.

Джудит и Маркъс написаха имената си в брачния регистър под надрасканите и в голямата си част нечетливи подписи на предшествениците си.

— Вие също, мосю — обърна се свещеникът към Себастиян, който сложи името си под това на сестра си. Икономката нарисува до него голямо X.

Внезапно в тъмната селска църквица се възцари смутено мълчание. Джудит се покашля точно в мига, когато Себастиян проговори с неубедителна сърдечност:

— Е, това беше. Моите благопожелания. — Той целуна сестра си и стисна ръката на зет си. — В чантата на седлото ми има бутилка коняк. Искате ли да изпием по чашка?

Маркъс кимна.

— Чакайте ме отвън. Трябва да платя на свещеника.

Джудит не можеше да откъсне поглед от брачния регистър, където стояха трите подписа. По тила й пропълзя странна студенина и кожата на главата й настръхна.

— Хайде да излезем — подкани я Себастиян и улови ръката й. Тя го последва като замаяна.

— Бракът ми не е законен — пошепна задавено тя.

Себастиян я погледна изумено. Точно в този миг полумесецът се появи зад черните облаци и кълбата барутен дим. Лицето на Джудит беше восъчнобледо.

— Какво говориш? Не те разбирам.

— Имената — пошепна тя. — Това не са истинските ни имена!

— Велики боже! — Себастиян подсвирна изумено. — Откакто сме били бебета, никой не ни познава с имената, с които са ни кръстили. Аз никога не се назовавам с това име.

— Какво ще правим сега?

— Нищо — отговори веднага той. — Никой не бива да узнае, че имаме други имена. Ако се върнем сега в църквата, за да се поправим, Маркъс ще иска да узнае всичко.

По гърба на Джудит пробяга студена тръпка.

— Това е абсурдно. Аз съм омъжена и в същото време не съм.

— Джудит Дейвънпорт е омъжена — изрече твърдо Себастиян. — Шарлът Девъроу не съществува от втората година след раждането си.

— Ами ако имам деца? — почти извика тя. — Те ще са незаконни!

— Никой не знае за това освен нас двамата — успокои я той и улови ръцете й. — Никой никога няма да узнае, обещавам ти. Ние създаваме свои собствени правила… свои собствени истини… винаги сме правили така.

— Да — отвърна тихо тя и се опита да се овладее. — Ти си прав. Какво значение има едно парче хартия?

Вратата на църквата се затвори с трясък и братът и сестрата отскочиха един от друг с чувство за вина. Маркъс тръгна към тях с намръщено чело. Подозренията му отново се събудиха.

— Може би съм попречил на семейните тайни? — Гласът му прозвуча принудено.

Джудит отчаяно затърси отговор, който да съдържа поне малко истина. Усмивката й беше неискрена, но тя се постара да говори естествено.

— Припомняхме си за баща ни. Той почина миналата година във Виена.

— Щеше да се радва много, че Джудит се е омъжила — добави с усмивка Себастиян. — Не е познал много радости през живота си.

— Така е — кимна Джудит. — Майка ни е починала, когато сме били още бебета, и той не можа да преодолее загубата. — Тя притисна пръсти към челото си. — Ако в най-скоро време не седна някъде, ще припадна.

— Трябва да хапнеш нещо — отговори загрижено Маркъс. Недоверието, което го гризеше, изчезна моментално. — Най-добре да отидем в главната квартира на дука.

Себастиян предпочете да се върне при приятелите си в селската кръчма, докато Маркъс въведе съпругата си в една от малкото каменни къщи, чиито покрив още беше цял. Щабът на Уелингтън се беше събрал около голяма маса. Самият дук дъвчеше парче пшеничен хляб и едновременно с това даваше указания на неспирния поток от куриери.

Франсис Талент предложи на Джудит калаено канче с местно вино, поздрави я любезно и изобщо не изглеждаше изненадан да я види. Джудит бегло се запита какво ли беше помислил за нея полковникът, като я видя да влиза в кръчмата с разкопчана блуза и разпуснати коси. Най-добре да не мисля повече за това, реши тя и седна в края на масата.

Много скоро тя се почувства напълно свободна и непринудена в кръга на военните. Състоянието на костюма й, изтощението, всичко, което беше свършила през изминалия ден, допринесе за приемането й в групата на уморените от войната ветерани. Даже Уелингтън я поздрави с отсъстваща, но одобрителна любезност, обвини Маркъс, че е запазил женитбата си в тайна, и предложи на Джудит да изтрие кръвта от роклята си със смес от сол и вода.

Остатъка от първата си брачна нощ Джудит прекара на една маса в края на помещението, увита в армейски шинел, докато военният съвет продължаваше. Маркъс я поглеждаше често-често и се опитваше да не мисли за онова, което щяха да правят при нормални обстоятелства. Той свали палтото си, нави го на руло и го пъхна внимателно под главата й. Миглите й потрепериха и тя пошепна нещо неразбрано. Той се усмихна, помилва косата й, чийто блясък беше избледнял, и се върна до масата.

Малко преди разсъмване Джудит бе събудена от един млад ординарец, който колебливо я побутна по рамото.

— Мадам… има кафе, мадам. Потегляме.

Тя отвори очи и примигна уплашено. Споменът се върна бавно, тя седна на масата и преметна крака през ръба. Прие чашата горещо кафе с благодарна усмивка и се огледа. В стаята бяха само тя и ординарецът.

— Къде са останалите?

— Навън, готови за тръгване, мадам — отговори момчето. — Негово благородие ви очаква.

Тя скочи от масата и излезе навън в сивото, влажно утро, сключила ръце около благотворната топлина на чашата.

Дворът беше пълен с мъже на коне. Уелингтън седеше на гърба на любимия си кон Копенхаген, който риеше нервно с копита и отмяташе глава назад, душейки въздуха. След бъркотията от предишната вечер селото беше тихо. Само от лазарета се точеше безкрайна върволица коли в посока Брюксел, за да пренесе в града ранените, закърпени от хирурзите. На съседното поле работеха погребални команди, натоварени да закопаят убитите. Равномерно размахващите лопатите фигури изглеждаха призрачни в ранната утринна мъгла.

Маркъс, който държеше за юздата красив черен жребец, разговаряше с Франсис Талент. Джудит отиде при тях. Полковник Талент я поздрави весело, после се извини и отиде да се присъедини към Уелингтън.

Джудит огледа изпитателно съпруга си. Маркъс изглеждаше уморен, но спокоен.

— Веднага ли тръгваме? — попита тя.

Маркъс също я огледа изпитателно.

— Щом си готова. Успя ли да си починеш? Прекара нощта на много твърдо легло.

Джудит се засмя весело.

— И друг път съм спала на кораво легло. Починах си много добре. Сигурно съм спала поне три часа. — Тя отпи голяма глътка кафе. — Великолепно! Кафето е божествена напитка.

Маркъс се усмихна развеселено.

— Права си, кафето спасява живота на човека. За съжаление днес ще пътуваш сама в каручката. Старай се, доколкото е възможно, да не изоставаш от нас.

Джудит помилва гривата на жребеца.

— Значи ти ще яздиш?

— Да, Франсис ми отстъпи един от конете си.

— Предполагам, че няма да се намери кон и за мен — прошепна унило тя.

Маркъс я погледна пронизващо.

— Даже да имаше кон и за теб, след като — както прелестно се изрази самата ти, — си „заела“ коня с колата, дългът ти изисква да се погрижиш да ги върнеш в добро състояние на законния им собственик.

Джудит направи гримаса, но не оспори правотата на твърдението му.

— Не съм предполагала, че ще се наложи да ги задържа толкова дълго.

В абаносовочерните очи светна смях.

— Да, знам, че не си. Но през вчерашния ден се случиха цял куп неочаквани неща.

— Прав си — усмихна се в отговор тя. — Но съм склонна да мисля, че собственикът ще се задоволи с едно добро обезщетение. Сигурна съм, че щом се върнем в Брюксел, собственикът на кръчмата ще го издири и ще ми го доведе.

— Успокои ли съвестта си? — попита подигравателно той.

Джудит избухна в смях.

— Никога не съм имала проблеми със съвестта си. Но щом не мога да яздя с теб, по-добре да остана още един ден в селото. В лазарета има достатъчно работа.

Маркъс сбърчи чело и се замисли. Вчера съпругата му се беше проявила като добра медицинска сестра.

— Мисля, че мога да ти разреша. Надвечер ще изпратя някого да те вземе. Щом се появи, трябва незабавно да тръгнеш с него, разбра ли? Ще му дам нареждане да те доведе веднага при мен, защото никой не знае колко време ще останем в следващата главна квартира. Ако се забавиш, може да те изгубя. Ясен ли съм?

Моментът на съгласието беше дяволски кратък.

— Да, напълно ясен. Щях да го разбера и ако не беше изказано по този властен начин — отговори тя със задната мисъл, че никога не е рано да стартира програмата за реформи. — Тук не сме в класна стая.

— Велики боже, Джудит, нямам време да се карам с теб. Тук бушува война!

— Виж ти! — извика с добре изиграно учудване тя. — Точно това имах предвид и аз.

Той я хвана за раменете и я привлече към себе си.

— Може наистина да съм деспот, но тази сутрин ти си твърдоглава като бодливо свинче. — Въпреки гнева в гласа си той не можа да потисне искрите на желание в погледа си. Макар че бузите на Джудит пламтяха от възмущение, в очите й блещукаха тъмните пламъчета на страстта и Маркъс неволно си представи милувката на меките й устни върху неговите. — Бодливо свинче или не, аз те желая — пошепна той. — Сигурен съм, че ще измисля нещо за следващата нощ. — Прокара пръст по устните й и заключи: — Тогава ще бъдем на хиляди мили от всяка класна стая, обещавам ти. — Вдигна вежди и очите му светнаха. — Това ще ми гарантира ли послушанието ти, малка невестулке?

Джудит се усмихна. Гневът й беше отлетял.

— Ще дойда веднага щом ме повикате, сър.

Той обхвана лицето й с двете си ръце и я целуна за сбогом с твърд, собственически жест, който остави по устните й възбудени тръпки и накара кръвта й да закипи.

— Още едно обещание — прошепна той, обърна се и се метна на седлото. След секунди вече препускаше след другарите си, като й махаше с ръка.