Неукротимо сърце

15

Пръв ги забеляза Питър Уелби.

— По дяволите, Карингтън, това не е ли лейди Карингтън?

— Тази жена умее да се оправя с юздите — отбеляза възхитено Франсис Талент. — Никога досега не бях виждал жена да управлява висока двуколка. И то с двойка расови коне!

Маркъс проследи как двуколката се приближаваше с бързо темпо. Джудит очевидно се чувстваше много удобно върху опасно люлеещата се седалка, камшикът й беше под безупречен ъгъл. Себастиян също оставяше впечатлението, че му е приятно да седи до сестра си. Какво, по дяволите, си въобразява, та е разрешил на жена ми да се държи по този начин на публично място? — запита се гневно лордът. За една жена беше връх на вулгарността да управлява спортна карета. Но може би Дейвънпортови не го знаеха. Все пак двамата бях израснали без училищно образование и подходящо възпитание. След тези размишления Маркъс вече беше склонен в случай на съмнение да реши в тяхна полза.

— Това е впрягът на Грантъм — каза Уелби. — Нямах представа, че е решил да продава.

— Дейвънпорт очевидно държи ушите си отворени — отвърна небрежно Маркъс. Когато Джудит спря конете, той пристъпи към края на тротоара. — Това наричам аз бърза реакция, Себастиян. Половината Лондон очакваше новината, че Грантъм ще продава.

Себастиян избухна в смях.

— Хубави коне, нали?

— Чудесни са. — Маркъс се приближи до двуколката и продължи спокойно: — Не знам какво си въобразяваш, Джудит, но това, което си направила, е недопустимо. Веднага върни юздите на брат си и слез.

Братът и сестрата се усмихнаха с коварни искри в златно-кафявите очи.

— Конете и колата не са на Себастиян, Маркъс, а принадлежат на мен. Той ги купи по моя поръка — отговори спокойно Джудит. — В момента се разхождаме в парка.

За момент Маркъс загуби ума и дума.

— Слезте, за да заема вашето място, Дейвънпорт — нареди мрачно той и сложи ръка върху седалката.

— Естествено — отговори Себастиян с дяволита усмивка и скочи от капрата. На минаване обаче сложи ръка на рамото на зет си. Маркъс се обърна рязко и потръпна от искрите в очите му.

— По-добре не се карайте с нея — прошепна Себастиян.

— Когато имам нужда от съвета ви, ще ви уведомя — отвърна мрачно лордът.

Без да се обиди, Себастиян кимна в знак на потвърждение. Маркъс се метна на седалката до жена си.

— Дай ми юздите.

— Аз умея да се справям с тях, както вероятно си забелязал — отговори Джудит с невинна усмивка.

— Дай ми юздите!

Джудит вдигна рамене и му ги подаде заедно с камшика.

— Ако желаеш да изпробваш как препускат… моля, с удоволствие ти отстъпвам управлението.

Маркъс изскърца със зъби, но нямаше друг избор, освен да овладее гнева си, за да не се изложи пред приятелите си, които все още стояха на тротоара в близост до каретата. Плесна с камшика и конете препуснаха.

— Не е особено умно да управляваш два расови коня, когато си превъзбуден — отбеляза със сериозна загриженост Джудит, когато Маркъс насочи двуколката към портата на парка. — Не смяташ ли, че мина прекалено близо до стълба?

— Млъкни!

Джудит вдигна рамене и се облегна на седалката, докато наблюдаваше с критично око управлението на съпруга си. Въпреки че кипеше от гняв, той контролираше напълно конете и тя почти съжали за злобната си забележка.

Двуколката зави по Баркли Скуеър и спря пред дома им.

— Ще се наложи да слезеш без чужда помощ — изфуча Маркъс. Джудит наклони глава и го погледна с присвити очи.

— Ако желаеш да се разходиш с колата в мое отсъствие, би било учтиво първо да ме помолиш за разрешение.

Маркъс пое шумно въздух и здраво стисна устни. Гледайки право пред себе си, той изрече безизразно:

— Сега ще влезеш вътре и ще ме чакаш в кабинета ми. Ще дойда скоро.

Джудит скочи умело от високата седалка и забърза по стълбата към къщата.

Маркъс изчака, докато портиерът й отвори, и подкара конете към оборите. Беше му ясно какво ставаше: Джудит за пореден път искаше да му докаже, че живее по свои собствени правила. Но тя беше негова жена и ако не проумяваше, че скандалното й минало и неизвестният произход правеха още по-наложително да се държи безупречно, той беше длъжен да й го напомни.

Джудит спря във входното антре. Нямаше намерение да чака в кабинета на Маркъс като непослушна ученичка.

— Грегсън, боли ме глава. Искам да си полегна малко. Моля ви, ще ми изпратите ли Мили? Бих искала също чаша мадейра.

— Разбира се, милейди. — Икономът се поклони. — Веднага ще ви я донеса.

— Благодаря ви. — Джудит изкачи тичешком стълбата до личните си помещения, където утринното слънце свободно влизаше през големите прозорци и огънят в камината изглеждаше блед и мътен. Тя отиде до прозореца и се загледа към площада долу, като нетърпеливо почукваше с нокът по стъклото. Вече се радваше на следващите пет минути. Беше крайно време Маркъс да научи някои неща за жената, която си беше взел за съпруга.

Мили й помогна да се съблече и я облече в прекрасно неглиже от жълта коприна, украсено с изкусителни дантели. Тя наля на господарката си чаша мадейра и й донесе кърпичка, напоена с оцет, и ароматни соли срещу привидното главоболие.

— Не, благодаря, Мили, не ми трябва нищо повече. Ще поседя малко до огъня. Главоболието скоро ще премине.

След като Мили излезе от стаята, Джудит се отпусна в ниското кресло пред шахматната дъска близо до камината. Отпивайки от виното, тя се опита да реконструира партията, която преди няколко дни бе изиграла със Себастиян. Съсредоточеността, която й беше необходима, за да си припомни отделните ходове, щеше да проясни главата й и освен това да й попречи да поглежда непрекъснато към часовника, докато очакваше Маркъс.

Усети много точно момента, когато той влезе в къщата. Въпреки убеждението си, че мъжът й нямаше нито право, нито основания да се оплаква, сърцето й заби по-бързо и тя се опита да охлади запотените си длани с гладките мраморни фигури. След малко чу стъпките на Маркъс в коридора и бързо наведе глава над позицията си. Когато вратата се отвори, изглеждаше напълно съсредоточена в играта.

За нещастие Маркъс беше силно впечатлен от примамливата гледка, която представляваше жена му. Медноцветните й къдрици се бяха разпилели по раменете и гърба и разкриваха стройната линия на шията. Погледът му се плъзна по тялото, увито в тънкото неглиже, което я правеше нежна и крехка. Под дантелата се подаваше нежно бяло краче и когато осъзна, че тя не носи нищо под изкусителната дреха, в слабините му нахлу горещо желание.

За момент той спря на вратата, очаквайки Джудит да реагира на присъствието му. Ала когато тя не се помръдна, вратата се затвори с трясък. Най-сетне Джудит вдигна глава.

— О, ето те и теб. Как намери конете ми? — И отново посвети вниманието си на шахматната дъска.

Маркъс, който бе узнал от Грегсън, че милейди се е оттеглила в покоите си с главоболие, беше решил да се направи, че не е забелязал непослушанието й, и веднага да заговори за главното. Освен това се бе заклел да обуздае гнева си, но това предизвикателство унищожи с един замах всичките му добри намерения. Той отиде с енергични крачки до камината.

— Няма да допусна съпругата ми да се държи вулгарно!

Тя го погледна смутено и приглади назад буйните си къдрици.

— Няма нищо вулгарно в това да управляваш собствените си коне в парка, Маркъс.

— По дяволите, Джудит, не се прави на наивна. Много добре знаеш, че жена, която управлява висока двуколка, е безсрамна. Ти си маркиза Карингтън и е крайно време да се научиш, че трябва да се държиш според позицията, която заемаш.

Джудит поклати глава и около устата й се изви упорита линия.

— Толкова си консервативен, Маркъс. Знам, че високата двуколка не е обикновено превозно средство, но необикновеното не означава непременно вулгарно.

— Що се отнася до теб, означава точно това.

— Така ли? И защо?

— Защото, моя късоумна съпруго, човек с твоя съмнителен произход няма да се измъкне безнаказано от неща, които човек с безупречен произход може да си позволи. Като моя жена ти си длъжна да пазиш честта на семейството ми.

Джудит пребледня. Защо си бе въобразила, че това е най-обикновен сблъсък по най-обикновен проблем?

— Моето семейство и моят „съмнителен“ произход нямат нищо общо. Никой в Лондон не знае нищо за мен, все едно добро или лошо, и аз съм напълно в състояние да създам свой собствен стил, без да нараня честта на семейството ти. Ще ти кажа направо: ще излизам с конете си винаги когато ми е приятно. — Джудит се отпусна задъхано в креслото си, за да събере сили за следващата атака.

— Забрави един съществен факт. — Гласът на Маркъс звучеше опасно спокойно. — Ти си моя съпруга и ми дължиш послушание. Както добре си спомням, положи свещена клетва.

Която няма да струва и едно пени пред съда!

— Моето право на лична свобода е на първо място. Не можеш да очакваш, че ще изпълнявам неразумни заповеди, които орязват правото ми сама да вземам решения.

— Ти нямаш такова право. Очевидно не разбираш смисъла на брака — отвърна той, бледен от гняв, гласът му все така студен и овладян. — Трябваше да вземеш предвид тези нерадостни аспекти, преди да решиш да станеш моя жена.

— Не аз реших да сключа този нещастен брак — възпротиви се веднага Джудит.

— Така ли? — Погледът на Маркъс буквално я прониза. Изведнъж устните й пресъхнаха и тя си пожела с цялото си сърце да не беше започвала този разговор.

— Сега не говорим за нашия брак — извика отчаяно тя. — Въпросът е много прост. Аз искам да ми вярваш. През всичките тези години способността ми да преценявам вярно не ме е подвела нито веднъж. Освен това не е твоя работа каква кола ще карам. Помолих брат си да ми стане посредник…

— Дано не забравя да му изкажа благодарността си. — Хапливата забележка бе произнесена със същия студен тон. — Но сега говорим за теб, скъпа моя. Ако брат ти не пожелае да вземе конете, още утре ще ги изпратя в кланицата на Татърсел. — Той й обърна гръб, сякаш темата беше приключена.

— Не! Няма да позволя това!

— Нямаш друг избор, скъпа съпруго.

— О, разбира се, че имам! Ще откарам конете в обора на брат си и ще излизам с тях винаги когато ми се доще.

Ръкавицата беше хвърлена. Маркъс застана пред Джудит и около устата му се очерта тънка бяла линия.

— За бога, Джудит, ще трябва да те науча, че винаги изпълнявам онова, което казвам.

— Ако вдигнеш ръка срещу мен, ще те застрелям, кълна се в бога!

Джудит скочи и блъсна с коляно ниската масичка. Тя се преобърна и шахматните фигури се разхвърчаха на всички страни. Масивната мраморна дъска падна право върху стъпалата на Маркъс. Той изрева от болка и заподскача на един крак.

— Господи, какво направих! — изплака Джудит и моментално забрави гнева си. — Не исках да ти причиня болка!

— Не, само искаше да ме застреляш — изръмжа Маркъс и разтри удареното си стъпало. — Решавай, жено!

— Знаеш, че никога не бих направила такова нещо — отговори тя, кършейки ръце. — Лошо ли си ранен?

— Ужасно. — Той стъпи предпазливо на килима и премести тежестта върху ранения крак.

— Много съжалявам, наистина — извини се съкрушено Джудит. — Но ти ме разгневи ужасно. Не го направих нарочно.

— Само господ знае колко болка ще причиниш, ако го направиш нарочно. — Той я погледна и очите му се присвиха. Копринената панделка на шията й се беше развързала и разкриваше разкошната кремавобяла закръгленост на гърдите й, които се вдигаха и спускаха бързо под напора на силните емоции от последния половин час. В златните й очи светеше страх и остатък от гнева, устните й бяха леко отворени.

— Мисля — заговори провлечено Маркъс, — че трябва да прекараш остатъка от днешния ни спор легнала по гръб. Така ще се чувствам по-сигурен. — Посегна през преобърнатата масичка, хвана Джудит за раменете и я вдигна във въздуха.

— Какво правиш, по дяволите? — Джудит зарита с крака, но той я задържа без усилия.

— А ти как мислиш? — Той я пусна на пода, ръцете му се плъзнаха към талията й и в абаносовите очи светна коварна искра.

— Не! — Джудит извърна глава настрана точно когато устата му се приготви да завладее нейната. — Няма да ти позволя да ме любиш, когато се караме.

Като не можа да стигне до устните й, устата му намери чувствителното място зад ухото. Езикът му се стрелна напред и Джудит се замята отчаяно, когато горещото, влажно връхче започна да милва ушната мида.

— Не съм те молил за разрешение — пошепна в ухото й той.

— По дяволите, Маркъс, не! Ти не искаш това. — Тя се опита да го отблъсне с ръце и се отбраняваше с всички сили срещу безмилостната му хватка.

— Остави аз да вземам решенията. — Той я избута назад, докато коленете й се опряха в ръба на леглото. Джудит падна по гръб върху завивката, размаха безпомощно ръце и се заизвива в бруталната прегръдка на мъжа си, докато бълваше проклятия на всички езици, които знаеше.

Умелите му пръсти бързо развързаха тесния копринен колан на кръста й. След това Маркъс хвана ръцете й и ги вдигна над главата. Погледна в зачервеното й лице и прочете в очите й неканеното желание, което се бореше с решението й да не отстъпва.

Той уви копринения колан около китките й и го стегна здраво. Джудит отметна глава назад и извика задъхано, едновременно гневна и възбудена, когато той привърза колана за стълба от черешово дърво над главата й.

— Готово — заяви спокойно Маркъс. — Сега можеш да воюваш с мен с острия си език, невестулке, но не и с ръцете си. Готов съм да се обзаложа на двайсет гвинеи, че без проблеми ще те победя със същото оръжие.

Джудит моментално престана да се бори.

— Двайсет гвинеи?

Вместо отговор Маркъс отвори неглижето й. Наведе глава и плъзна език между гърдите и по корема й.

— Искаш ли да ги увелича на петдесет?

Той разтвори бедрата й и ги помилва с горещите си длани. Топлият му дъх помилва интимните й части и всеки полъх беше обещание.

Джудит загуби интерес към сблъсъка им.

— Не съм чак толкова глупава, че да се откажа от такава възможност за печалба — отговори с пресекващ глас тя и се отдаде изцяло на нежните, възбуждащи милувки на устните и езика му.

Трябваше да послушам Себастиян, каза си Маркъс, докато се наслаждаваше на страстта, която предизвикваше у Джудит. Прекият сблъсък беше сурова и уморителна тактика, осъдена на провал. Да победи съпругата си с чувствен екстаз — този метод обещаваше много повече шансове да вземе надмощие.

Тихите й сладостни въздишки се извисиха в кресчендо, бедрата й се вцепениха, спиралата на изпепеляващата страст се заби дълбоко в долната част на тялото й. Тя нададе вик, който внезапно пресекна, изви се като силно опъната струна и пропадна в замайващата, бездънна пропаст на екстаза. Отпусна се във възглавниците, цялата в пот и задъхана.

Маркъс се плъзна нагоре по тялото й, сложи нежна целувка върху устата й, мина с устни по затворените й клепачи и тя отвори очи, за да го дари със замаяна усмивка.

— Ти правиш чудеса, скъпи.

— Това е само един от скромните ми таланти — заяви той, самодоволно ухилен, и се опря на лакът, за да свали по-лесно панталона си. След това посегна над главата на Джудит и отвърза копринения колан, с който бяха стегнати китките й. — Мисля, че те опитомих достатъчно, за да освободя ръцете ти. Ще имаш нужда от тях за следващото действие.

— Възможно е — промърмори Джудит, посегна и обхвана задника му, когато той проникна в нея. — О, чувството е наистина прекрасно!

Маркъс въздъхна в знак на съгласие и се раздвижи в постепенно засилващ се ритъм напред и назад, докато топлата й плът го обхвана като милувка.

— Понякога — промърмори той, — понякога си мисля, че си била създадена, за да ме приемеш, а аз съм бил създаден, за да прониквам в теб.

— Само понякога ли го мислиш? — Тя се засмя тържествуващо и в очите й блесна радост. Стегна крака и се отдаде на насладата да усеща тялото му в своето. Потъна в блясъка на очите му и се понесе по вълните на насладата, която си доставяха един на друг. Вдигна хълбоци, за да го приеме още по-дълбоко в себе си, и въздъхна.

— О, Джудит, не прави повече такива движения, освен ако не си готова да се слееш с мен.

— Готова съм — прошепна задъхано тя.

Джудит целуна сухите му устни и ръцете й се плъзнаха коварно по корема му. Мускулите му затрептяха под милувката на дланите й и той се притисна силно към нея. Блажените им въздишки се смесиха и завършиха с първично ликуване. Тялото му падна тежко върху нейното и двамата станаха едно.

После дълго лежаха в дълбоко, доволно мълчание, без да се отделят един от друг, докато накрая Джудит се раздвижи. Краката й все още обвиваха хълбоците му, ръцете й бяха разперени, както ги беше отпуснала след зашеметяващия връх на насладата.

— Много ли те натискам? — попита Маркъс и се претърколи настрана. Опря се на лакът, погледна я и неволно се засмя на безсрамната й поза.

— Много ми е приятно. — Тя отвори лениво очи.

— Впрочем — продължи той и бавно плъзна пръст във вдлъбнатинката между гърдите й, — за да изясним дълго обсъждания въпрос за двуколката ти…

Джудит блъсна ръката му, седна в леглото, вдигна крака към гърдите си и го погледна втренчено.

— Сега искам да ме изслушаш — изрече спокойно тя. — Ти си един стар консерватор, Маркъс Девлин… не, моля те, не ме прекъсвай. Кажи ми, поне веднъж поставяла ли съм те в неудобно положение, откакто съм твоя съпруга?

— Не си спомням такъв случай — призна той. — И по-добре не го прави никога.

Джудит го плесна леко по коляното.

— Нямам и намерение. Искам да наложа нова мода, не разбираш ли? Нямам желание да участвам в надбягванията в Епсъм или да препускам в луд галоп по пощенското шосе между Лондон и Брайтън, естествено, че не. Ще правя само обичайното… признавам, изглежда доста дръзко, но само почакай. Обзалагам се, че само след седмица по алеите на парка ще се движат поне още десет жени във високи двуколки. А ти ще се гордееш, че нито една от тях не може да се мери с моя стил и моите способности.

— Какво високо самочувствие — промърмори той.

— Само почакай — настоя упорито тя.

Маркъс не отговори веднага, защото внезапно му беше хрумнала нова мисъл.

— Как си се научила да управляваш конете толкова добре, Джудит? — попита любопитно той.

— О — отвърна с отсъстващ вид тя, — научи ме един приятел. Преди две години.

— Приятел ли?

— Да, във Виена. Той имаше прекрасен впряг от бели коне и беше така любезен да ми дава уроци.

— Като ответна услуга за какво?

— Ами, за моята компания — отговори тя, сякаш това се разбираше от само себе си.

— С други думи, още един от твоите флиртове.

— Да, би могло да се каже и така. Той беше уважавана личност, очарователен компаньон. Австрийски граф с голямо богатство.

— Предполагам, че сте му отмъкнали доста на игралната маса.

— Само няколко хиляди — призна с усмивка тя. — Той можеше да си го позволи, а аз го обезщетих, като му дадох възможност да се радва на компанията ми.

— И още се питаш защо понякога се съмнявам в способността ти да преценяваш хората.

Джудит прехапа устни.

— Това е съвсем различно. Защо винаги ме обвиняваш за миналото ми? — Тя извърна глава и се опита да преглътне напиращите сълзи.

Да, защо? Маркъс, който се взираше в съвършения й профил, видя сълзата, блещукаща на бузата й. Май наистина не се отнасяше почтено с Джудит. Все едно при какви обстоятелства се бяха оженили, той не можеше да не се гордее със своята красива, елегантна, интелигентна съпруга. Може би беше време да погребат миналото.

Той се наведе и изтри сълзата от бузата й с върха на пръста си:

— Ако ме убедиш, че си в състояние да управляваш двойка темпераментни коне от високата седалка при всякакви ситуации, ще ти позволя да задържиш каретата.

Джудит преглътна сълзите си и скочи от леглото.

— Искаш ли веднага да ме изпиташ? — Издърпа завивката и извика шеговито: — Хайде, мързеливецо, ставай! Ще излезем с твоята карета със сивите коне. Ще ме откараш до Ричмънд и там ще ти покажа как се справям с четворен впряг. Обещавам да ти докажа, че мога да водя колата с точност до сантиметър.

— Мога да си представя, че ще изпълниш обещанието си. — Маркъс неохотно стана от леглото. — Впрочем, мисля, че ми дължиш двайсет гвинеи.

— Съвсем правилно, скъпи, и аз така мисля — отговори с мелодичния си глас Джудит.