Неукротимо сърце

8

През безкрайно дългия ден, който последва, Джудит нито за миг не помисли за любов. Следобед беше толкова уморена, че се движеше като в транс, все по-често затваряше очи, но продължаваше да работи, тласкана от неотложните нужди и ужасните страдания около нея. Предишния ден Уелингтън беше загубил пет хиляди души и от бойното поле продължаваха да докарват ранени, които цяла нощ бяха лежали на открито. Джудит имаше чувството, че потокът от ранени никога няма да престане.

Към обед небето потъмня и само след минути засвяткаха първите мълнии. Гръмотевиците са почти толкова силни колкото тътенът на оръдията вчера, каза си Джудит, която беше излязла за малко пред лазарета и се взираше в леещия се дъжд.

Пороят не спря през целия ден. Много скоро Джудит се намокри до кости, но почти не го забелязваше. Час по час изпращаха за Брюксел кервани с ранени. Рано вечерта Джудит тъкмо настаняваше две по-леко ранени войничета в една от колите, когато я повика колеблив глас.

— Чарли! — Тя вдигна глава, изненадана и зарадвана, че го вижда. От косата й се стичаше вода. — Слава на бога, ти си жив и здрав!

— Добре съм — отговори той, силно изчервен от смущение, и продължи, заеквайки: — Вижте, мис Дейвънпорт… Джудит… моят братовчед… ами, Маркъс ме изпрати да те отведа веднага при него. Той е при армията във Ватерло. Трябва да тръгнем незабавно.

Напълно изтощена, Джудит слезе от каруцата с ранените. Какво бе казал Маркъс на Чарли?

— Далече ли е?

— Не, само няколко мили. Армията е заела позиции от другата страна на пътя за Брюксел — обясни Чарли. — Днес заради лошото време нямаше сражение.

— Трябва да взема коня и колата си.

— Аз се погрижих. Ето ги там, пред онази къща. — Той се взря в някаква невидима точка помежду им, неспособен да я погледне в очите. — Той каза, че сте… мисля, че в такъв случай се изказват благопожелания.

— О, Чарли, в момента ми е много трудно да ти обясня — отвърна тя и стисна ръката му. — В действителност не знам дали изобщо съм в състояние да ти обясня. Всичко стана толкова бързо.

— Докато бяхме в Брюксел, ти нямаше намерение…

— Прав си — прекъсна го тя, осъзнала какво засрамващо подозрение го мъчеше — че тя й Маркъс го бяха направили на глупак, че през цялото време са имали тайна връзка. — Всичко стана внезапно. Не знам мога ли да очаквам от теб разбиране, след като самата аз не го разбирам.

— О! — Чарли не изглеждаше убеден, когато й помогна да се качи в колата. — Ще вържа коня си отзад и ще седна до теб. Намерих и чергило, с което ще се покрием.

Джудит взе юздите и двамата се сгушиха под чергилото, макар че бяха абсолютно мокри. След известно време Чарли заговори развълнувано:

— Моят братовчед никога не върши необмислени неща. Защо се е оженил точно когато бушува най-голямата битка на всички времена? Мислех, че сляпо влюбени мъже и жени има само в романите на мисис Радклиф.

Джудит неволно се засмя и помилва ръката му.

— Сега убеди ли се, че действителността е много по-странна и по-безумна от всички романи на света? — Дано това обяснение да го задоволи. Момче като Чарли не можеше да се справи с истината за тази внезапна женитба: гореща страст, взаимно прелъстяване, неблагоприятни обстоятелства и крайно изострено чувство за чест, съчетано с безсъвестно възползване от благоприятния случай.

Армията на Уелингтън лагеруваше извън село Ватерло, разположено по пътя за Брюксел зад един малък хълм, който щеше да ги предпази от неприятелско наблюдение и от огъня на оръдията. Позицията беше относително благоприятна и дукът беше в добро настроение, когато Джудит, придружена от Чарли, влезе в една от селските къщи, разположени по фланговете на армията. В камината гореше буен огън и въздухът беше изпълнен с миризма на влажна вълна, а мокрите обитатели си оспорваха удобните места в близост до благотворната топлина.

— Ако Блюхер благоволи да ни изпрати един батальон, ще останем тук — заяви Уелингтън и се отпусна до масата, където остатъците от вечерята още не бяха вдигнати. — О, лейди Карингтън, съпругът ви каза, че сте работили в лазарета в Катр Бра! — Той й махна за поздрав с един недояден котлет. — Елате до огъня да се стоплите. Карингтън обикаля позициите. Бони се е разположил зад отсрещния хълм.

Джудит падна тежко на дървената пейка пред огъня, толкова изтощена, че нямаше сили да се доближи до огъня. Чарли промърмори някакво извинение и излезе отново в дъжда, за да се присъедини към полка си. Някой й подаде калаено канче с вино и тя го прие с благодарна въздишка. Както миналата нощ, мъжете приеха присъствието й съвсем естествено. Днес това не я изненада особено, защото беше срещнала много жени, които работеха като нея в лазарета — съпруги на войници, свикнали да вървят след мъжете си и да понасят лишенията, които понасяше армията. Фактът, че съпругата на лорд Карингтън правеше същото, беше необичаен, но мястото на маркиза като цивилен съветник в щаба на дук Уелингтън също беше необичайно.

Маркъс се върна само след няколко минути, отърси водата от палтото си и хвърли подгизналата боброва шапка на най-близката пейка.

— Вали като из ведро — съобщи мрачно той. — Пътищата са наводнени и на полето е страшна кал. — Забеляза жена си и бързо заобиколи масата. — Как си?

— Мокра до кости — отговори тя с уморена усмивка. — Но иначе съм добре. И ще ми стане още по-добре, ако получа втора чаша вино.

— Внимавай — проговори предупредително той и напълни чашата й. — Изтощението и виното са дяволска комбинация. Яла ли си нещо?

— Още не. Прекалено съм уморена.

— Трябва да се нахраниш. После ще те отведа в стаята, която успях да наема, за да свалиш мокрите дрехи.

Докато ядеше изстиналия агнешки котлет, Джудит се вслушваше в разговора на мъжете. Маркъс седна до нея на пейката и я обгърна с една ръка. Главата й моментално падна на рамото му. Дрехите й се затоплиха и позасъхнаха в задушното помещение и докато отпиваше по малко от виното си, тя се опитваше да следи дискусията. Изглежда всичко зависеше от прусаците. Ако изпратеха един батальон подкрепление, всичко щеше да бъде наред. Ако не, армията на Уелингтън щеше да остане по-малобройна от французите, които лагеруваха от другата страна на хълма.

Атмосферата в стаята беше твърде напрегната и Джудит съзнаваше, че сега не може да отиде в леглото. Затова поклати глава, когато Маркъс предложи да я заведе в стаята, която беше наел за нея в малката къща за гости в отсрещния край на двора. В три часа през нощта в къщата се появи мокър до кости куриер и донесе вестта, която всички чакаха. На разсъмване два батальона от пруската армия щяха да потеглят от Вавр срещу десния фланг на Наполеон.

— Двойно повече, отколкото очаквахме! — извика въодушевено Питър Уелби.

Маркъс нарисува кръг на картата си.

— От Вавр до Ватерло са десет мили и при това ужасно време и при разкаляните пътища войниците ще напредват бавно. Според мен ще бъдат тук около обед.

— Ако французите нападнат по-рано, трябва да задържим позицията до идването на прусаците — отбеляза Уелингтън.

Въпреки това атмосферата се разведри и мъжете наставаха от масите, за да поспят няколко часа преди новото сражение.

— Ела, Джудит. — Маркъс бутна главата й от рамото си и се изправи. Тя се подчини с готовност, спъна се, когато той я изведе в тъмния коридор, но успя да прекоси калния двор и да се озове под сламения покрив на малката къща за гости.

По глинения под бяха налягали уморени мъже и Маркъс сложи пръст на устните си. Стъпвайки на пръсти, Джудит успя да мине покрай тях, без да ги събуди. Двамата изкачиха паянтовата стълба и влязоха в мъничка спалня, където миришеше на ябълки и сено. На плетена рамка беше сложен сламеник, покрит с одеяло. След като предишната нощ беше спала на маса, Джудит се зарадва на този малък лукс.

— Французите очакват ли идването на прусаците? — попита тя, като се отпусна на сламеника.

Навън отново отекна оглушителен гръм.

— Според мен не са подготвени за такава възможност. — Маркъс се наведе да й събуе ботушките. — Наполеон е изпратил Грущи да гони отстъпващите прусаци към Лиеж, но в действителност Блюхер придвижва войските си към нас. Мисля, че успяхме да изненадаме Бони. — Той седна на сламеника и изу ботушите си. — По-точно се надявам, че сме го изненадали… Не можеш да спиш с тези мокри дрехи.

— Ти също — отвърна тя, надигна се и започна да разкопчава жакета си. — Божичко, пръстите ми са изтръпнали.

— Дай на мен. — Маркъс бутна ръцете й и разкопча жакета й. Свали го от раменете й и когато неволно докосна гърдите й, зърната им моментално се втвърдиха и изпъкнаха под тънката батистена блузка. Той сложи ръце върху твърдата закръгленост и Джудит неволно навлажни с език пресъхналите си устни. Постара се да остане неподвижна, впила поглед в неговия. Дъждът трополеше по затворените капаци на малкия прозорец. На долния етаж войниците се въртяха неспокойно и леко простенваха, а дръжките на сабите им стържеха по пода.

В прилив на страст Маркъс смъкна дрехите от гърба на Джудит. В очите й пламтеше огън, но кожата й беше леденостудена.

— Бързо се скрий под одеялото! — заповяда дрезгаво той и я бутна в леглото.

Джудит се подчини веднага. Зави се с дебелото одеяло и го изчака да се съблече. Вдигна одеялото, за да му направи място до себе си, и веднага го прегърна. Той я привлече към себе си и силно я притисна до тялото си. Скоро кожата й се затопли, първо на местата, където телата им се докосваха. Той помилва краката й, плъзна пръсти по вътрешната им страна и преметна единия над своето бедро, за да отвори тялото й.

Джудит потрепери и се отдаде изцяло на копнежите и страстта си. Наслади се на топлите, нежни пръсти, които изследваха интимните й места. Бедрата й се плъзгаха по твърдата, мускулеста плът, езикът й милваше вдлъбнатинката на рамото му, вкусваше солта по кожата му, накрая устните й намериха неговите и ги завладяха. Езиците им се срещнаха и затанцуваха. Изви се дива спирала на насладата, която погълна всичко наоколо. Останаха само притиснатите им тела и желанието, което ги свързваше.

— Люби ме — пошепна до устата му Джудит. — Сега, веднага!

Маркъс я настани под себе си, разтвори бедрата й и спря за миг на прага на тялото й. Очите й бяха затворени, лицето застинало в блажено очакване. Ала когато я погледна втренчено, тя затрепка с дългите си мигли и му показа прекрасните си златно-кафяви очи на невестулка, замъглени от страст.

— Люби ме — пошепна отново тя.

Маркъс въздъхна и се заби дълбоко във влажната пещера на утробата й. Плътта й го обгърна плътно и той се разтрепери. Проникна по-дълбоко, за да стигне до най-съкровената и същност, и се наведе, за да помилва с устни слепоочията й, да целуне прекрасните й очи, да прокара върха на езика си по чувствителните ъгли на устата. Тя се усмихна щастливо на тези нежности и протегна ръка, за да го докосне на мястото, където тялото му се сливаше с нейното. В слабините му лумнаха пламъци и той шумно пое въздух. Мушна ръце под дупето й и я повдигна, после усили тласъците, за да стигне до центъра на живота й. Джудит се издигна на вълната на екстаза и от гърлото й се изтръгна сладостен вик.

Маркъс направи последен мощен тласък и усети с плътта си как Джудит стигна до върха на удоволствието и вътрешността й запулсира. Когато понечи да се отдръпне от нея, тя го прегърна с все сила, сякаш искаше да го задържи, но той устоя на натиска и излезе от нея само миг преди собственият му екстаз да достигне върха и горещата му страст да се излее като поток.

Двамата се прегърнаха нежно, докато възбудата им постепенно отшумяваше. Маркъс усети как пулсът на Джудит се успокои и тя неусетно заспа. Без да я изпуска от прегръдката си, той се запита защо се бе оттеглил в последния момент. Тя беше негова законна съпруга. Защо да не зачене детето му? Но истината беше, че той не знаеше почти нищо за Джудит и нямаше доверие в нея.

Маркъс се събуди бавно, с наслаждение, осъзнавайки как тялото му се събужда за нов живот под горещите милувки. Чу доволното мърморене на Джудит, когато мъжествеността му се втвърди и запулсира под знаещите й ръце, и посегна да си поиграе с къдриците, нападали по корема му, докато Джудит беше съсредоточена в заниманието си. След страстната любовна игра през нощта сега тя го милваше с лениво удоволствие, изследваше тялото му, вкусваше всеки сантиметър от него, проучваше гладките повърхности и издатините и Маркъс се наслади докрай на оркестрацията й, докато не започна да дирижира своята собствена симфония в прекрасната й, гореща женственост.

Небето зад затворените капаци на прозорците постепенно изсветля. Беше неделя, 18 юни 1815 година. Бурята отмина и птиците в бръшляна запяха утринните си песни.

Джудит се протегна сладостно под дебелото одеяло, наслади се на чувството на задоволство в тялото си. Намираше се в състояние на пълна отпуснатост. Беше топла и суха и мечтаеше да прекара целия ден в тази стаичка с Маркъс, да го обича и да слива тялото си с неговото. Но съпругът й вече бе станал от леглото.

— Трябва ли да ставаме толкова рано? — попита тя с нежна, приканваща усмивка.

— Да, аз трябва. — Той се наведе и я целуна. — Ти обаче можеш да останеш тук и да си поспиш. Ще ида да намеря нещо за закуска. — Той се изправи и потрепери от студа на ранното утро. Посегна към дрехите си и направи гримаса. — Проклятие, още са мокри! Остани под одеялото. Ще занеса дрехите ни долу и ще ги сложа да изсъхнат пред огъня.

— Не можеш да покажеш бельото ми пред толкова мъже — засмя се Джудит.

— Нито мястото, нито времето е подходящо за такава чувствителност — отговори в същия тон той и се загърна в палтото си. — Остани в леглото, докато се върна.

— Тъй вярно, сър — промърмори Джудит и се зави презглава. — Без дрехи нямам друг избор.

Маркъс се засмя и се запъти енергично към вратата. Джудит се вслуша в стъпките му, които скоро заглъхнаха по стълбата.

Тя заспа почти веднага и се събуди след около час от сигнал на рог и тропане на крака. Скочи от леглото, блъсна капаците на прозореца и погледна надолу към двора, където група мъже препускаха решително през локвите. Сигналът прозвуча повторно и настойчивият призив събуди в сърцето й едновременно страх и възбуда.

Долу се отвори врата и след минута Джудит чу стъпките на Маркъс по стълбата. Той донесе дрехите й и кошничка с храна.

— Радвам се, че си будна — изрече с отсъстващ вид той. Явно мислите му бяха другаде. Остави кошничката на пода и хвърли дрехите й на леглото. — Успях да ги изсуша, но са много измачкани. В кошницата ще намериш кафе, хляб и мармалад. Сега трябва да те напусна.

— Какво става? — Джудит седна в леглото и се уви с одеялото.

— Французите нападат. Ние сме… — Оръдеен залп разряза въздуха и в продължение на секунда се възцари зловеща тишина, Последва втори залп. — Открихме огъня — обясни Маркъс и устата му се опъна в мрачна линия. — Не знам кога ще се върна. Ще ме чакаш тук.

— Къде отиваш?

— При Уелингтън.

— На бойното поле? — Джудит се разтрепери. Досега не беше помисляла, че мъжът й ще попадне под обстрела на французите.

— Къде другаде? — отговори нетърпеливо той. — Тъй като постоянно променяме позициите си, тактиката също се променя. — Наведе се, улови я за раменете и я погледна право в очите. — Ще се върна и ще те взема. Стой тук и ме чакай.

— Моля те, не тръгвай веднага. — Тя сложи ръка на рамото му и лицето му веднага се смекчи.

— Не се страхувай.

— Не е това… не ме е страх, поне не за самата мен… страх ме е за теб — обясни колебливо тя. — Искам да бъда до теб.

— Това е невъзможно, скъпа, и ти го знаеш. — Той нежно прокара върха на показалеца си по линията на брадичката й.

— Искам да ми отговориш на един въпрос. — Джудит не знаеше защо трябваше точно сега да му зададе този въпрос — това не беше нито мястото, нито времето да обсъждат една толкова сериозна тема. Но след като огънят на страстта бе угаснал и в този момент на топло съгласие тя се стремеше отчаяно да чуе отговора му.

Маркъс я погледна очаквателно.

— Защо през нощта се отдръпна от мен? — Тя не го изпускаше от поглед и зачака мълчаливо отговора му. Когато през нощта инстинктивно се опита да го задържи в себе си и той се противопостави на опита й, тя беше изцяло погълната от екстаза на любовното отдаване и изпита само бегло чувство за загуба. Сега, под студената, ясна светлина на утрото, бе осъзнала, че самата тя още не е готова да забременее. Първо трябваше да си разчистят сметките с Грейсмиър. Едва тогава щеше да бъде готова за други задължения. Освен това трябваше да опознае по-отблизо съпруга си, преди да го направи баща на децата си. Дали Маркъс чувстваше същото като нея? Дали разсъждаваше по същия начин за ситуацията, в която се намираха? Или беше нещо съвсем друго?

Маркъс не отговори веднага. Остана изправен, не се наведе към нея, само я пронизваше с черните си очи, сякаш искаше да проникне в душата й. Джудит се разтрепери, изведнъж усетила, че се намира на ръба на дълбока пропаст, в която дебнеше нещо тъмно и заплашително.

След минута Маркъс се обърна и се запъти към вратата. Спря за миг на прага с ръка върху бравата, но не се обърна към нея, когато каза:

— Ще отговоря на въпроса ти с въпрос. Знаеше ли вчера, че в кръчмата има чужди хора? Затова ли влезе така драматично?

В стаята се възцари шокирано мълчание. Когато Джудит не отговори, Маркъс бавно отвори вратата и излезе.

Значи той си мислеше, че тя го е подмамила в капан! В гърлото й се надигна гадене. Естествено, че не искаше деца от жена, способна на такава студена пресметливост, на такива измамни маневри. Как ли я мразеше! Но омразата и презрението не се простираха върху тялото й. За Маркъс Джудит Дейвънпорт беше съпруга по име, но в тялото и душата му тя беше неговата метреса.

Джудит усети горчив вкус в устата си, главата й забуча болезнено. Защо не отрече веднага? Защо не оспори със силни думи подозрението му, защо не настоя, че е невинна? Защо не реагира гневно, защо не го обвини, че има нахалството да мисли такива неща за нея? Дълбоко в себе си обаче тя знаеше защо бе запазила мълчание. Защото Маркъс беше прав. Той вярваше, че тя се е омъжила за него заради богатството и общественото му положение, и беше прав. Какво значение имаше, че не е знаела кой е бил в кръчмата, когато се бе появила почти разсъблечена? Въпреки това се бе възползвате от ситуацията в своя изгода… от ситуацията и от изостреното чувство за чест на мъжа, който бе отнел девствеността й. Значи той имаше всички основания да вижда в нейно лице само една алчна, измамна авантюристка!

Треперейки, Джудит стана и облече костюма си за езда. Полата беше измачкана, цялата на петна от кръв. Пръстенът на лявата й ръка улови един слънчев лъч и златото заблестя матово. Един ден, когато тя и Себастиян направеха онова, което трябваше, за което се готвеха толкова отдавна — когато Себастиян си възвърнеше титлата и имотите, когато възстановяха честното име на баща си и си разчистеха сметките с Грейсмиър, — тогава тя щеше да каже на Маркъс, че женитбата им е била нелегитимна. Щеше да го освободи. Но дотогава трябваше да продължава този маскарад.

— Всъщност това не би трябвало да ме затруднява — процеди през здраво стиснати зъби тя. Целият й досегашен живот беше един маскарад.

Джудит излезе в коридора и се огледа нерешително. Не знаеше къде да отиде. Шумът от сражението беше оглушителен и й вдъхваше страх: звън на стомана, оръдейни залпове, острият пукот на мускетите. Мъже тичаха насам-натам, скоро донесоха първите ранени.

Джудит изскочи от къщата, заобиколи редицата къщи и изкачи малкото възвишение. Когато се изправи на високото, пред очите й се разкри страховита гледка. На малкото поле, заградено с жив плет, две огромни армии се люшкаха напред-назад като морски вълни. Вятърът развяваше английски и френски знамена, гърмяха тромпети. Пехотата на Уелингтън нападна френските батальони. Кавалерията атакува и стъпка десетки мъже и оръдия. Сабите и копията непрестанно удряха и разсичаха жива плът. Редици пехотинци падаха на колене и изпразваха мускетите си срещу неприятеля, отекваше оглушителен гръм и редиците на нападащите французи оредяваха.

От наблюдателния пост на Джудит сражението изглеждаше като древно театрално представление, родено от превъзбуденото въображение на луд драматург. Какво ли беше чувството да се намираш пред очите на неприятеля, да се биеш с непознати мъже в сини униформи, да имаш една-единствена цел — да убиваш! Безжизнени тела покриха земята, мъже и коне падаха на всички страни и беше невъзможно да се повярва, че убийствата от двете страни се дължат на някаква разумна стратегия. Въпреки това Джудит беше убедена, че такава стратегия съществува. Маркъс беше някъде в този страшен сблъсък и може би единствен той откриваше в него някакъв дълбок смисъл.

Джудит се върна в двора, за да помага в грижите за ранените, но късно следобед отново се изкачи на хълма. Прусаците бяха нападнали фланга на Наполеон и французите отстъпваха. Джудит нямаше представа какво точно става, но веднага разбра, че французите са станали по-малко. Опита се да открие някакъв ред в британските линии и забеляза тежките оръдия, наредени в подножието на малко възвишение, зад които се бяха скрили бригада пеши стрелци. Залповете бяха толкова мощни, че бруталната им сила сякаш разцепваше земята. Внезапно огънят спря и в продължение на един дълъг миг се възцари тишина. Пушекът се разсея и Джудит се взря като хипнотизирана в колоната френски гренадири. Императорската гвардия на Наполеон щурмуваше възвишението. Убийственият вик „Vive l’Empereur“ се издигна към небето и колоната продължи да напредва в пълен ред.

Беше шест вечерта.

Изведнъж бригадата пеши стрелци се надигна като един иззад оръдията и редица след редица започнаха да стрелят по френските гвардейци. Изстрелите бяха като таран, който проби с огромна сила предната линия на французите. С грозни викове, от които косите на Джудит настръхнаха, бригадата пеши стрелци се втурна напред с байонетите си. Треперейки с цялото си тяло, Джудит не откъсваше очи от ужасното зрелище. Тогава стана немислимото: императорската гвардия, последната надежда на Наполеон, инструментът на сигурната победа се огъна, ветераните от десетгодишната война и безбройните триумфи развалиха реда си, обърнаха се и побягнаха, преследвани от ревящата стрелкова бригада.

Джудит се обърна бавно и се запъти към селото. Все още не можеше да повярва в онова, което беше видяла. Всичко беше свършило. Уелингтън и Блюхер спечелиха битката при Ватерло. Когато слънцето залезе и стрелбата се разреди, в селото се възцари атмосфера на изтощено тържество. Броят на убитите беше ужасяващ, непрекъснато пристигаха препълнени коли с ранени, но Наполеон беше понесъл унищожително поражение. Прусаците се втурнаха да преследват бягащата френска армия и дадоха време на изтощените британци да дойдат на себе си, да възстановят силите си и да преброят колко хора бяха загубили.

Маркъс се върна в селото към полунощ. Беше придружил Уелингтън на срещата с Блюхер след победата. Двамата пълководци се разцелуваха и Блюхер обобщи случилото се през деня на оскъдния си френски:

— Quelle affaire!

Колко подходящи думи, усмихна се вътрешно Маркъс. Суперлативите не бяха в състояние да внушат чувството за окончателност, което усещаха всички присъстващи на срещата. Светът, какъвто го познаваха, щеше отново да заживее в мир.

Маркъс влезе бързо в осветения от факли двор й потърси с поглед жена си. Откри я в най-далечния ъгъл, наведена над една носилка. Усетила присъствието му, Джудит се изправи, приглади косата си назад и се обърна към него. Сърцето му направи огромен скок. Горчивите чувства и гризящите съмнения след сутрешния им разговор се изпариха и той закопня да я грабне в обятията си.

— Слава богу, че си жив и здрав — промълви с треперещ глас тя и се усмихна облекчено, когато той скочи от седлото точно пред нея. Когато погледите им се срещнаха, Маркъс откри в златно-кафявите очи болка и неясна тревога, останала от преживяното сутринта.

Това предизвика в сърцето му силно желание да изтрие с целувки тъгата от очите й и треперенето на устните й. В момента само едно беше важно — че тя беше тук, с него.

— Да, жив съм — прошепна нежно той и я прегърна. Устните му помилваха очите й и се сведоха към устата. — Върнах се при теб жив и здрав, малка невестулке.

Джудит го прегърна силно и се притисна до него. Главата й падна на гърдите му и тя се наслади на равномерното биене на сърцето му до ухото си. Затвори очи и за момент се изгуби в сигурността на прегръдката му, в топлината на присъствието му, в обещанието за страстна любов.