Неукротимо сърце

26

— Какво ще правим сега? — попита Агнес и спря да се занимава с оранжерийните рози, които подреждаше в кристални купи. — Все още ли искаш да отмъстиш?

— Естествено — отговори Грейсмиър. — Жалко, че Дейвънпорт се появи ненавреме, макар че ми беше много интересно да наблюдавам брата и сестрата да се забавляват. — Той се изсмя злобно. — Толкова са жалки, че се питам дали си струва да се старая толкова зарад тях.

Агнес хвърли един увехнал цвят в кошничката в краката си.

— Никога не подценявай противниците, Бърнард.

— Права си — кимна той и си взе щипка емфие. — Твърдо съм решен да накарам Джудит да погаси дълга си. Ще избера място, където ще я поканя на частна вечеря. И този път ще взема всички мерки, за да се предпазя от нежелана компания. Ти ще ни видиш и ще отидеш да кажеш на Карингтън къде е жена му. Естествено ще го направиш така, че той да не разбере за участието ти. Тъй като жена му участва доброволно в интимната вечеря, той няма да може да ми поиска сметка, без да изложи себе си и съпругата си на публичен присмех. Затова ще преглътне позора и ще смири гордостта си.

— Тази случка ще сложи край на брака му — отбеляза Агнес с циничен смях. Грейсмиър вдигна рамене.

— Естествено. Нали това е главната цел на упражнението. Аз и без това не вярвам, че Джудит има някакви чувства към съпруга си. Не е възможно да го обича и едновременно с това да се старае да подкопае авторитета му. — Той се усмихна самоуверено. — Къде да организирам интимната вечеря? Какво предлагаш, скъпа? Трябва да изберем място, много по-компрометиращо от Рейнлей.

— Предлагам сепаре в малък хотел на Джърмин Стрийт — отговори с многозначителна усмивка Агнес. — Сигурна съм, че познаваш това място.

Грейсмиър я погледна смаяно, после избухна в луд смях.

— Ти отново успя да ме изненадаш, любов моя. Каква брилянтна идея! Ще поканя съпругата на Карингтън в бордей.

— Трябва да призная, че представата за това ме забавлява. — Агнес изкриви уста в подигравателна усмивка. — У тази малка вещица има нещо… не знам какво е то, но винаги когато съм в едно помещение с нея, ме обзема предчувствие за беда. — Тя поклати глава. — Тя не пропуска случай да каже или да направи нещо, което ме разгневява. Засега не си позволявам да се дразня и не се унижавам да реагирам на безсрамието й. Честно казано, струва ми се, че не мога да се справя с нея, затова с удоволствие ще гледам как я унижаваш. — Тя изсмука капката кръв от пръста си, където я бе убол един розов трън.

— Ще ти дам възможност да се порадваш, скъпа — обеща Грейсмиър. — Ще отведа жената на Карингтън в един чудесен хотел, ръководен от една стара позната, и се обзалагам, чe малката глупачка изобщо няма да проумее къде е попаднала.

— Точно това е ядрото на шегата ни — отвърна Агнес. — Тя ще е нервна и ще има чувството, че обстановката е неподходяща… но няма да разбере къде всъщност се намира.

— Права си. Откъде би могла да разбере? — Грейсмиър застана зад бюрото си. — Ела и ми помогни да напиша поканата. Искам да звучи по-интимно от първата… или може би по-настойчиво? Във всеки случай трябва категорично да поискам да ми се издължи. Каквито и съмнения да има, Джудит няма да престъпи дадената дума, затова поканата ми трябва да й напомни за дълга на честта. Тя си въобразява, че е истински картоиграч, готова да играе с високи залози и да губи с размах. — Той се изсмя и поклати глава. — Питам се откъде дойдоха тези Дейвънпортови.

— Веднъж вече говорихме за това, помниш ли? Тогава ти каза, че семействата на континента са широко разклонени. — Агнес се настани до него зад бюрото. — Хайде да напишем поканата.

След половин час графът посипа писмото с пясък, издуха го грижливо, сгъна го и го запечата с пръстена си.

— Ти улучи правилния тон, скъпа: предизвикателство към готовността на жената да играе с висок залог и да поема рискове. Тя няма да устои на изкушението да се представи за дръзка и безогледна и ще се впусне в пикантното приключение, за да натрие носа на мъжа си.

Агнес се усмихна самодоволно.

— След като свършиш с Девлин, ще решиш ли най-после какво да правиш с Хариет?

— Ще я отвлека, естествено! Толкова е просто. Тя излиза често с теб, нали? Един ден ще ми я доведеш с нает файтон. Абсолютно открито, скъпа моя.

— И незабавно ще се ожениш за нея — кимна Агнес. — Една нощ ще е напълно достатъчна да я убедиш, че на сутринта трябва да застанете пред свещеника. Щом сте женени, родителите й не могат да направят нищо. Те ще се постараят да представят женитбата ви във възможно най-благоприятна светлина, защото ще се страхуват, че доброто им име може сериозно да пострада. Така ще си получим трийсетте хиляди, скъпи, и всички в обществото ще охкат и ще ахкат за тази прибързана женитба по любов. Ще пуснем слуха, че двамата сте избягали, тласкани от силните си чувства, и така нататък. — Циничният й смях отекна в помещението и Грейсмиър не за първи път се убеди, че любовницата му беше равностойна партньорка и умееше да преценява трезво човешката природа.

Поканата бе предадена на Джудит по обичайния начин на сребърна табла заедно с шоколада. Срещата беше назначена за същата вечер, условията бяха изложени кратко и ясно. Както и първия път, щеше да я чака нает файтон. Грейсмиър не казваше къде смята да я заведе — но изразяваше убедеността си, че тя ще остане възхитена, тъй като мястото отговаряло на вкуса й към приключенията и усета й към играта.

Джудит смачка писмото с тих вик на отвращение. Този път не можеше да му избяга. Не можеше да отхвърли поканата, без да го обиди смъртно, не можеше и да си позволи да го ядоса, не и непосредствено преди последния удар.

Тя се облече и тръгна да търси Маркъс. Той седеше с Джон в кабинета си и при влизането и в черните му очи блесна искрена радост.

— Добро утро, скъпа, какво мога да направя за теб?

Божичко, колко мразеше да го лъже! Но обстоятелствата я принуждаваха. Тя се усмихна на Джон и проговори предпазливо:

— Исках само да ти кажа, че тази вечер съм канена на специална вечеря.

— О! — Маркъс остави перото си. — Аз не съм ли поканен?

— Не, боя се, че не. — Тя го погледна, надявайки се, че владее мимиката си. — Компанията е чисто женска, разбираш ли?

Маркъс избухна в смях.

— Корнелия и другите?

— Точно така. Обещавам, че няма да закъснея много.

Джон се покашля дискретно.

— Извинете, милейди, но тази вечер сте канени с семейство Уилъби на музикално парти. Концерт на арфа, ако благоволите да си спомните.

— Божичко, бях забравила онази арфистка! — извика Джудит. — Но предпочитам да прекарам вечерта с приятелките си. Маркъс… ще ми се разсърдиш ли, ако не дойда?

Той не можа да устои на умолителния поглед на златно-кафявите очи.

— Е, добре, ще отида сам.

— Ти си най-прекрасният съпруг! — извика въодушевено тя и се наведе да го целуне. Джон дискретно извърна глава.

— Обаче очаквам обезщетение — пошепна в ухото й Маркъс.

— Това се разбира от само себе си. — Джудит се запъти с леки стъпки към вратата. — Вече ти казах, че няма да закъснея много.

Ако планирам добре поведението си, срещата няма да трае повече от час, каза си решително тя. Бърнард Мелвил, граф Грейсмиър, нямаше да се наслади на тайната среща със съпругата на стария си неприятел… каквото и да очакваше.

След като взе това решение, Джудит успя до известна степен да успокои угризенията на съвестта си, че отново беше излъгала Маркъс. Обстоятелствата бяха в нейна полза, тъй като нито една от приятелките й не беше канена на музикалното парти. Семейство Уилъби, застаряваща брачна двойка, не играеха особено важна роля в обществения живот на Лондон, но бяха приятели на майката на Маркъс и той се считаше задължен да приема поканите им и да се включи в кръга от десетина любители на музиката на средна възраст със съпругите си. Когато се върнеше вкъщи, щеше да намери послушната си женичка в леглото, след като беше прекарала по-голямата част от вечерта сред собствените си четири стени.

Джудит се облече с голяма грижливост. Избра рокля със съвсем малко деколте и вдигна косата си в скромна фризура. Тази вечер поведението й щеше да бъде абсолютната противоположност на кокетството. Преди да излезе, тя изпрати Мили в кухнята уж да й донесе нещо. Камериерката се смути от необичайната поръчка, но не посмя да попита и излезе. По-късно слугите щяха да разискват надълго и нашироко необичайната молба на господарката.

Джудит скри пакетчето в чантичката си, наметна се с топъл шал и слезе в салона. Приемът у семейство Уилъби започваше рано и Маркъс вече бе излязъл.

Незабележимият файтон чакаше на същия ъгъл като първия път. Грейсмиър я поздрави с голяма сърдечност.

— Добър вечер, Бърнард — отвърна ведро тя. — Искам веднага да ви кажа, че поканите ви винаги са краткосрочни.

— Хубавото на приключенията е, че са изненадващи — засмя се мъжът. — А вие обичате приключенията, нали, скъпа Джудит?

Тя се изкиска в знак на съгласие.

— Без вас животът ми щеше да е доста скучен, сър.

— Права сте. А вашият безкрайно сериозен съпруг… как се отървахте от него?

Джудит беше готова да го убие.

— Маркъс има уговорка — отговори кратко тя. — Къде отиваме, Бърнард?

— Приготвил съм ви изненада! Но съм сигурен, че ще останете възхитена.

— Вярвам ви. — Тя плесна развълнувано с ръце и в очите й светна очакване. — Обичам изненадите почти колкото приключенията.

— Прекрасно — промълви той и посегна към ръката й. — Надявам се, че днешната изненада ще отговори на очакванията ви.

— А аз се надявам, че вечерта ще изпълни всички ваши очаквания, Бърнард — отвърна тя с плаха усмивка. Грейсмиър поднесе ръката й към устните си.

Каретата спря пред висока градска къща. Над вратата гореше фенер, зад прозорците с дантелени завеси блещукаше тишина. Джудит слезе и се огледа любопитно.

— Къде се намираме?

— На Джърмин Стрийт — отговори небрежно Грейсмиър. — Това е малък, дискретен хотел, до чиито услуги прибягвам от време на време. Елате, скъпа. — Той я поведе към вратата. Отвори им възрастен иконом с напудрена перука.

— Милорд… мадам. — Икономът се поклони тържествено. — Мадам е в салона.

Джудит влезе в салона с нарастваща неловкост. Разгледа позлатените резби, тежките сатенени завеси, дълбоките кресла и жените в елегантни вечерни роби. Нещо не беше наред. Въздухът тежеше от аромат на мускус — прекалено силна и сладка миризма, която й показа къде я беше довел Грейсмиър. И друг път беше посещавала подобни места: луксозни бордеи за богатите, които задоволяваха и най-изтънчените и перверзни вкусове. Жените тук бяха готови да направят всичко, стига да им платят съответната цена.

Тя хвърли бърз поглед към придружителя си и видя усмивката, която играеше около жестоката уста, когато поздрави „домакинята“. Вероятно си мисли, че нямам представа що за хотел е това, помисли си тя. Защото нито една дама от висшето общество не познаваше — или поне не признаваше, че познава, — подобни заведения. Грейсмиър не можеше да знае, че баща й имаше няколко добри приятели, собственици на заведения като това — приятели, които даваха подслон на обеднелия играч и децата му… подслон и утеха за самотния вдовец. Доколкото си спомняше Джудит, баща й никога не страдаше от липса на женска компания. У него имаше нещо, което привличаше жените. Вероятно никога не плащаше за утехата, която получаваше в луксозните бордеи. След като децата му пораснаха, Джордж Дейвънпорт престана да посещава подобни заведения, но спомените на Джудит бяха кристално ясни.

Мадам я поздрави учтиво, но погледът й я прецени бързо и умело — явно и тя беше посветена в шегата на Грейсмиър. Двамата очевидно се познаваха добре.

— Частната ви стая е готова, милорд — каза тя. — Бернис ще ви заведе. — Мадам махна на млада жена в пурпурен сатен, която дотича с готовност. Вечерната й рокля беше великолепна, ала скъпите дантели на шията й се бяха изкривили, а деколтето беше толкова дълбоко, че едва скриваше зърната на гърдите й.

— Оттук, сър… мадам. — Тя се правеше, че не забелязва Джудит, но дари Грейсмиър, който похотливо я погъделичка под брадичката, с изкусителна усмивка.

Качиха се по стълбата на втория етаж и влязоха в малка дневна, обзаведена разкошно като салона на партера. В камината гореше огън. Пред нея беше поставена кръгла маса, наредена за двама. Единствената мебел беше отрупан с възглавници диван, полузакрит от красив параван. Джудит знаеше, че зад паравана беше нощното гърне. Помещенията като това бяха обзаведени така, че да отговарят на всички потребности и на пълната дискретност.

— Велики боже, Бърнард — прошепна тя и изобрази на лицето си пълно смайване. — Какво странно място. Прилича повече на спалня, отколкото на трапезария.

— Както казах, това е малък частен хотел — отговори той и наля вино в две чаши. — Ще вдигнем ли тост, скъпа Джудит?

Тя пое чашата.

— За какво ще пием, сър?

— За приключенията и за успешното заблуждаване на тиранично настроените съпрузи. — Той вдигна чашата, усмихна й се и отпи голяма глътка.

Джудит също отпи глътка, после отиде с чашата до прозореца, вдигна завесата и погледна към улицата. Закрита от завесата, тя извади пакетчето от чантичката си и изсипа съдържанието му в чашата.

— Има ли много хотели на тази улица, Бърнард? — попита тя с тон на невинно любопитство, обърна се към него и го дари с омайна усмивка. Изпи виното си на един дъх и помоли: — Ще ми налеете ли още малко?

— Естествено, скъпа. — Грейсмиър взе гарафата и отиде при нея. Ако малката се напие, ще стане още по-весело, помисли си злобно той. Нямаше да помни какво е станало и той можеше да я достави на съпруга й в каквото си искаше състояние.

Джудит вдигна пълната си чаша, но в следващия миг пое шумно въздух и рязко остави чашата на масата. Вдигна ръка към гърлото си и под смаяния, уплашен поглед на Грейсмиър лицето й позеленя. От устата й се изтръгна задавен стон и тя се скри зад паравана, откъдето след миг долетяха крайно неромантични и неподходящи за една дама шумове.

Маркъс извини жена си пред домакините с учтива лъжа. Направи, каквото се очакваше от него, смеси се с другите гости, повечето от които познаваше от детските си години, хапна от безвкусната вечеря, пийна повечко от старото бургундско и седна в салона да чуе музикалното изпълнение.

— О, лорд Карингтън, каква неочаквана среща! — Агнес Барет бе влязла в салона под ръка със застаряващия си съпруг точно в момента, когато арфистката зае мястото си. — Не можехме да дойдем по-рано — пошепна тя и се настани до маркиза. — Имахме и друга покана, но не искахме да обидим семейство Уилъби. Те са добри стари приятели на съпруга ми. — Размахвайки ветрилото си, тя се огледа и поздрави любезно всички познати.

Маркъс отговори с няколко нищо незначещи думи. Лейди Агнес беше наистина красива жена с хубави очи, високи скули и нахална линия около красиво оформената уста, в която имаше нещо странно познато.

— Лейди Карингтън не е ли с вас? — Агнес се обърна отново към съседа си и му се усмихна доверително.

— Не — отговори кратко той. — Имаше друга уговорка.

— О! — Агнес смръщи чело. — Не на Джермин Стрийт, със сигурност не.

По гръбнака на Маркъс пропълзяха студени тръпки. Обзе го лошо предчувствие.

— Не ми се вярва, мадам.

Агнес поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Глупаво е от моя страна, но останах с впечатление, че я видях да слиза от една карета… сигурно съм се излъгала, фенерът над вратата хвърляше странни сенки.

Маркъс продължи да седи спокойно, с любезна усмивка на устните, устремил поглед към арфистката, която бе започнала изпълнението си. Усети как злото простря ноктите си към него, усети злото, което излъчваше тази жена, която плетеше мрежата си около него. Агнес Барет беше опасна. Ако наистина беше любовница на Грейсмиър, значи Джудит беше в опасност. Как или по каква причина — това не му беше ясно, но той просто го усещаше, беше абсолютно сигурен в това като в собственото си име. В спомена му отново оживя съкрушено женско лице, в ушите му отекнаха отчаяни писъци.

Без да каже дума, той стана от мястото си и излезе от салона, сподирен от мелодичните звуци на арфата.

Агнес го проследи със смаян поглед. Досега не беше направила нищо, освен да посее първото семенце на съмнението. Още не беше споменала нищо за Бърнард. Това трябваше да стане утре или дори вдругиден: няколко думички, произнесени шепнешком, за да захранят кухнята на слуховете. Какво бе накарало маркиза да напусне изпълнението така прибързано?

Маркъс напусна къщата, без да се сбогува с домакините си, и се запъти с бързи крачки към Джърмин Стрийт.

Грейсмиър стоеше като истукан и слушаше с нарастващ ужас шумовете от силно повръщане, които долитаха иззад паравана. След минута отиде до вратата, отвори я и извика сърдито за помощ. Появи се мадам, следвана от две момичета.

— Какво става, милорд?

Той направи жест към паравана.

— Милейди не се чувства добре. Направете нещо.

Мадам се ослуша за миг, хвърли му многозначителен поглед и влезе в стаята, за да помогне на страдащата.

Грейсмиър излезе в коридора и се заразхожда нервно напред-назад. Не желаеше да присъства на това толкова интимно рухване. Удряйки с юмрук дланта си, прокле всички жени. Надали беше виновно виното — Джудит бе изпила само една чаша, а когато дойдоха, беше напълно трезва.

След малко Джудит излезе, олюлявайки се, иззад паравана, подкрепяна от мадам и едно от момичетата. Лицето й беше восъчнобледо, на челото бяха избили ситни капчици пот. Прекрасната коса изведнъж беше загубила блясъка си, очите бяха станали воднисти.

— О, милорд, не знам какво ми стана… — Тя сложи ръка пред устата си. — Сигурно съм яла нещо, което не ми понася… какъв ужас… не знам как да се извиня…

— Трябва да се приберете вкъщи — прекъсна я рязко Грейсмиър. — Каретата ще ви откара.

Джудит кимна с жално изражение.

— Да, благодаря. Трябва да си легна. — Дотътри се до дивана, падна на възглавниците и затвори очи. Мадам грабна ветрилото й и започна да й вее.

— Милорд, в моето заведение няма място за болни жени — изрече остро тя. — Това не прави добро впечатление. Какво ще си помислят другите гости, ако са чули…

— Да, да — пресече я нетърпеливо Грейсмиър. — Заповядайте да я свалят долу и да я качат в каретата. Кажете на кочияша да я откара да Баркли Скуеър.

Жените едва успяха да изведат навън олюляващата се и стенеща Джудит и да я натоварят в каретата. Грейсмиър стоеше до прозореца и гледаше мрачно след отдалечаващата се карета. Дяволът за втори път беше осуетил грижливо подготвения му план. Той отиде до масата, падна тежко на един стол и си наля пълна чаша вино. Трябваше поне да изяде вечерята, която беше избрал с такова внимание.

Маркъс стигна бързо до Джърмин Стрийт. Не преставаше да се учудва на вътрешното си спокойствие, докато оглеждаше улицата. Три къщи имаха фенери над входната врата. Зад една от тях щеше да намери жена си в компанията на Бърнард Мелвил, лорд Грейсмиър. Нямаше представа защо Джудит е там, какво я бе тласнало да влезе в капана на Грейсмиър, но в момента причините не го интересуваха. По-късно щеше да търси причини. В момента го владееше само една мисъл — трябваше да намери Джудит, преди да е станало много късно.

Почука на първата врата. Там не знаеха нищо за лорд Грейсмиър.

Икономът с напудрена перука, който отвори втората врата, учтиво го покани вътре. Мадам излезе с широка усмивка от салона, готова да поздрави новия гост.

— Къде е Грейсмиър?

Острият въпрос, парещите черни очи, лицето, замръзнало в безизразна маска, й оказаха силно впечатление.

— Мисля, че негово благородие е на горния етаж, сър. Очаква ли ви?

— Би трябвало — отговори Маркъс. — Моля, покажете ми пътя.

Мадам веднага разбра, че новият гост имаше сметки за уреждане с лорд Грейсмиър, и кимна на Бернис. Не я засягаше, че с поведението си Грейсмиър предизвикваше гнева на съпрузите, но не искаше сцени в салона си.

— Бернис, заведете джентълмена при лорд Грейсмиър.

Маркъс тръгна по стълбата след момичето. Тя му посочи вратата и той я отпрати с властен жест. Остана за миг и се вслуша внимателно. Абсолютна тишина. Завъртя предпазливо дръжката и блъсна вратата. В стаята имаше само един човек.

Грейсмиър се беше отпуснал в една кресло до огъня, с чаша червено вино в ръка, устремил поглед към почти обидно веселите пламъци в камината. Когато вратата се отвори, той се обърна изненадано.

— О, ето къде сте били, Грейсмиър — проговори Маркъс с измамна любезност.

— Поласкан съм, че ме посещавате, Карингтън. — Бърнард отпи глътка вино. — На какво обстоятелство дължа това неочаквано внимание?

— О, много е просто. — Маркъс хвърли бастуна си на дивана и седна срещу Грейсмиър. Огледа двата прибора на масата и продължи: — Въпросът е много лесен. Къде е жена ми, Грейсмиър?

Графът направи широк жест.

— Защо ме питате? Както виждате, вечерям сам.

— Така изглежда на пръв поглед — кимна спокойно Маркъс. — Но при втория става ясно, че чакате гост. — Той посегна към вилицата пред себе си, измери я с критичен поглед, после посочи втората чаша на масата, която беше наполовина пълна. — Може би гостът ви е временно изчезнал?

Грейсмиър се изсмя злобно.

— Много се надявам, че не е само временно.

— О? Става все по-интересно. Моля ви, Грейсмиър, обяснете какво имате предвид. — Маркъс завъртя чашата между пръстите си и втренчи поглед в стария си враг.

— Жена ви не е тук — отговори Грейсмиър. — Беше тук, но междувременно трябва да си е вече у дома, в леглото.

— Разбирам. — Маркъс стана. — Що се отнася до обстоятелствата около оттеглянето й…

— Напълно невинно, уверявам ви — отговори с леко потръпване Грейсмиър. — Добродетелта на жена ви изобщо не пострада, Маркъс. А сега ви моля да ме оставите да довърша вечерята си на спокойствие.

— Разбира се. Но ми позволете да ви дам един добронамерен съвет. Ако имате и други планове по отношение на жена ми, откажете се от тях незабавно. — Той вдигна бастуна си и многозначително се удари по дланта. — Няма да ми е приятно отново да ви наложа с камшик за езда, но ще го направя, ако се наложи, и мога да ви гарантирам, че този път няма да остане в тайна. Случката ще стане най-обсъжданата сензация на този и най-малко още на два сезона след него.

Той се поклони и всяка линия на тялото му изразяваше подигравка. Само в очите святкаше неприкрита омраза. Погледът му спря за миг върху червеното лице на Грейсмиър.

— Не ме подценявайте, Бърнард, не повтаряйте грешката си. И помнете: следващия път няма да допусна гордостта да прикрие истината. Все едно пред какви проблеми ще се наложи да се изправя — аз съм готов на всичко, за да ви разоблича. Нямам какво повече да ви кажа.

Той излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.