Неукротимо сърце

3

— Добро утро, Чарли — поздрави Маркъс своя братовчед на следващата сутрин. Чарли седеше на масата за закуска пред чиния говеждо филе и отговори на поздрава му с пълна уста.

— Колко загуби снощи в игралния салон? — попита уж небрежно Маркъс и си наля чаша кафе. — Сигурно си играл макао на масата на Дейвънпорт. — И огледа с изпитателен поглед чиниите на масата.

Чарли преглътна хапката си и отпи глътка бира.

— Не много.

— И колко е това „не много“? — Маркъс сложи в чинията си няколко бъбречета.

— Седемстотин гвинеи — отвърна братовчед му в пристъп на инат. — Не смятам, че тази сума превишава средствата ми.

— Не — съгласи се спокойно Маркъс. — Стига да не губиш всяка вечер по толкова. Често ли играеш на неговата маса?

— Мисля, че снощи ми беше за пръв път. — Чарли смръщи чело. — Защо питаш?

Маркъс не отговори, вместо това продължи с въпросите.

— Сестра му ли ти предложи да играеш на неговата маса?

— Не мога да си спомня. Това не е от нещата, които се запечатват в ума ми. — Чарли погледна братовчед си смутено и леко объркано. От опит знаеше, че Маркъс рядко задава безсмислени въпроси, и беше сигурен, че ще последва остра критика срещу страстта му към хазарта… нищо ново, но все пак неприятно.

Ала Маркъс само вдигна рамене и посегна към вестника.

— Да, мисля, че си прав… Впрочем… — Той прелисти няколко страници и попита небрежно: — Не мислиш ли, че Джудит Дейвънпорт е твърде… темпераментна за теб?

— Тя… тя е прекрасна жена — извика Чарли, изчервен до корените на косите, и рязко отмести стола си. — Не смей да я обиждаш!

— Моля те, Чарли, не се вълнувай толкова. Съмнявам се, че самата тя би отрекла това… описание.

— Тя в никакъв случай не е кокетка! — Чарли изгледа гневно братовчед си и с трепереща ръка оправи колосаните гънки на шалчето си.

Маркъс въздъхна примирено.

— Е, няма да се караме за дефиниции, но според мен мис Дейвънпорт е твърде възрастна за едно деветнайсетгодишно момче. Тя не е ученичка.

— Аз не се впечатлявам от ученички — декларира ледено Чарли.

— На твоята възраст би трябвало. — Маркъс го погледна и обясни снизходително: — Джудит Дейвънпорт е рафинирана светска дама. Играе загадъчна игра, която излиза далече извън твоя хоризонт и твоя опит. Тя поглъща дузини млади глупаци като теб за вечеря. Разбери, моето момче, хората започват вече да говорят. Нали не искаш да станеш за смях на цял Брюксел?

— Намирам, че е много некавалерско от твоя страна, да, даже нечестно да я обиждаш, когато не е тук, за да се защити — извика страстно Чарли. — И ще ти кажа още нещо: аз…

Маркъс направи нетърпелив жест, който прекъсна страстното обяснение на младежа.

— Остави, не искам да го чуя. Твърде рано е, за да слушам обясненията на сляпо влюбен младеж. — Набоде едно бъбрече на вилицата и го пъхна в устата си. — Щом си решил да се правиш на глупак, моля, но го прави, когато не съм наблизо.

Бузите на Чарли пламтяха от смущение. В погледа му светеше бездънно възмущение. Без да каже дума повече, той изскочи от стаята.

Когато вратата се затвори с трясък, Маркъс потрепери. Имаше чувството, че бе приложил най-лошата тактика, за да разубеди младежа. Преди му бяха достатъчни само няколко резки забележки или категоричен отказ, за да върне Чарли отново в правия път. От друга страна, Чарли вече не беше ученик и тактиките, които бяха полезни при учениците, ставаха безплодни пред чувствителността и гордостта на младия мъж, пламнал от първата истинска любов в живота си.

Значи трябваше да действа другояче. Ръката с вилицата спря на половината път към устата, защото внезапно бе намерил решението. Едно много чисто и изключително примамливо решение. Имаше ли изобщо по-добра възможност да отклони Чарли от опасната връзка с мис Дейвънпорт, от тази да заеме мястото му? В момента Маркъс нямаше метреса, която да издържа. Беше приключил последната си връзка без съжаление, преди да тръгне за Брюксел, макар че му беше струвало доста пари. Да предположим, че направи на Джудит Дейвънпорт предложение, което тя не може да отхвърли? Така щеше да я отстрани от пътя на Чарли и едновременно с това да излекува младежа от глупавата му влюбеност, като му я покаже такава, каквато беше в действителност. А що се отнася до самия него…

Велики боже! Картини на възбуждаща чувственост изникнаха внезапно в главата му и Маркъс си представи как сваля от гърба на Джудит елегантната вечерна рокля, коприненото бельо и паяжинено-тънките чорапи и разголва стройното младо тяло, гъвкавите крайници, нежната бяла кожа. Дали ще е страстна любовница, или ще остане пасивна… не, жена като нея не можеше да е пасивна… тя е дива и необуздана, жена, която изрича думи на страстно желание, надава без задръжки сладостни викове. Не би могла да бъде друга.

Маркъс разтърси глава, за да прогони примамливите картини. Щом само представата да се слее с нея го възбуждаше толкова силно, какво щеше да стори реалността? Идеята му доби конкретни очертания. Да, той щеше да направи на мис Джудит Дейвънпорт предложение, което тя в никакъв случай не можеше да отхвърли. Предложение, което щеше да надмине и най-смелите мечти на жената, принудена да печели хляба си на игралната маса.

След около час негово благородие, облечен в панталон за езда от дивечова кожа, жакет от най-фина маслиненозелена вълна и ботуши, които отразяваха слънчевата светлина като полиран диамант, се отправи да търси мис Дейвънпорт. Във въздуха се усещаше необичайно напрежение. По улиците се тълпяха хора, които говореха и жестикулираха оживено. Маркъс узна причината в полковата трапезария.

— Изглежда, че Бони напада — обясни му Питър Уелби, когато лордът се присъедини към кръга от служители и съветници на Уелингтън, задълбочени в разгорещена дискусия. — Вчера е издал прокламация, която току-що ни донесоха. — Той подаде на Маркъс един документ и продължи: — Напомня на хората си, че днес е годишнината от битките при Маренго и Фридланд. Твърди, че щом вече два пъти са успели на този ден да решат съдбата на света, ще успеят и трети път.

Маркъс прочете внимателно прокламацията.

— Хмм… Обичайният стил на Наполеон — промърмори замислено той. — Апелира към отминалата слава с надеждата да събуди бойния дух и патриотизма на войниците си.

— Обикновено тази тактика успява — отбеляза мрачно полковник Франсис Талент. — А ние си седяхме на задниците и чакахме да го издебнем в неудобно положение и да го нападнем. Вместо това копелето взе инициативата в свои ръце точно под носа ни. Ние сме подготвени за нападение, не за отбрана.

Маркъс кимна.

— Трябваше да имаме предвид, че Наполеон никога не е чакал толкова дълго, докато го нападнат. Стратегията му винаги е почивала върху бърза и мощна офанзива.

Възцари се неловко мълчание. През последните седмици Маркъс Девлин многократно беше изказвал своята оценка за положението, но никой не искаше да го слуша.

— Но нашите агенти съобщаваха, че Наполеон се е окопал по пътя към Шарлероа — възрази Питър след кратка пауза.

— Агентите често получават фалшива информация. — Сухото твърдение на Маркъс отново предизвика смутено мълчание.

— Маркъс, радвам се да ви видя, приятелю! — Артър Уелсли, дук Уелингтън, излезе от кабинета си с карта в ръка. — Идеята ви е била абсолютно вярна. Ето, погледнете картата. Наполеон може да нападне при Лини, Катр Бра или Нивел. Какво мислите? — Той разгъна картата на масата и показа трите кръстовища с късия си, дебел показалец.

Маркъс разгледа внимателно отбелязаните места.

— При Лини — отсече накрая той. — Това е най-слабата точка в нашата защитна линия. Там има дупка, където войската на Блюхер не се засича с нашата.

— Блюхер е извикал хора от Намюр, за да подсили армията при Лини — отвърна херцогът. — Ние ще концентрираме войската си на фронта между Брюксел и Нивел.

— Да предположим, че французите се отклонят на север, в посока Катр Бра — допълни Маркъс и прокара пръст по линията. — Тогава той ще раздели двете армии и ще ни принуди да се бием едновременно на два фронта.

Уелингтън смръщи чело и замислено поглади брадичката си.

— Можете ли следобед да присъствате на военния съвет? — Той сгъна картата и се запъти обратно към кабинета си.

— На вашите услуги, ваша светлост — отвърна Маркъс с кратък поклон.

Собствените му планове можеха да почакат пред лицето на надвисналата опасност, но незнайно по каква причина той не бе склонен да се откаже от тях. Довечера непременно щеше да се срещне с Джудит на бала на дукеса Ричмънд, но въпреки това гореше от нетърпение, сякаш беше някой зелен хлапак, който преследва обекта на горещите си фантазии. Като предположи, че до конференцията следобед никой няма да има нужда от него, Маркъс реши да продължи търсенето.

Намери Джудит в квартирата на един от Уелингтъновите адютанти. Там се беше събрал едва ли не половината Брюксел, за да обсъди новината, че Наполеон — само си представете! — напълно е изненадал Уелингтън и сега подготвя атака срещу града.

— Не, не, дукът владее напълно положението. — Полковник с огромни мустаци напразно се опитваше да успокои трескаво жестикулираща дама със старомодно кадифено боне. — Той ще събере армията на пътя към Нивел и ще изпревари нападението срещу града.

— Сигурна съм, че няма от какво да се опасяваме, мадам — проговори с кадифен глас мис Дейвънпорт. Тя стоеше до прозореца и слънчевите лъчи позлатяваха разкошната медноцветна коса, събрана на прост кок на темето. Беше облечена в лека муселинена рокля, вместо шапка носеше дантелен шал и Карингтън беше запленен от външността й. В контраста между строго скроената елегантна рокля и предизвикателния блясък на златно-кафявите й очи имаше нещо невероятно примамливо и възбуждащо. Погледът й се плъзна по лицата на уплашените й сънародници с лека подигравка и Маркъс изпита приятната възбуда на очакването. Не помнеше откога не бе изпитвал толкова силно желание. Сигурно от младите си години.

Без да се бави, той прекоси помещението и отиде право при Джудит.

— Хладнокръвието ви е забележително, мадам. Нима не се разтрепервате поне малко при мисълта за Наполеон човекоубиеца?

— Ни най-малко, сър. — Тя потропа с чадърчето си по пода. — Предполагам, че сте се възстановили от снощната загуба. Доколкото разбрах, не е била никак малка.

— За коя загуба са отнася забележката ви, мадам — за загубата от брат ви или от сестра му? — Маркъс присви очи, извади табакерата си и си взе щипка емфие.

— Аз не помня да съм спечелила нещо, сър. — Джудит го погледна изпод гъстите си мигли. — Само необходимостта да защитя становището си.

— Надявам се, ще мога да ви убедя да отстъпите малко в това отношение. — Маркъс пъхна табакерата обратно в джоба си. — Искам да ви направя едно предложение, мис Дейвънпорт. Позволявате ли да ви посетя днес следобед?

— За съжаление леля ми, която живее с нас, не е добре и ни е забранила да приемаме посетители. Достатъчно е някой да почука на вратата, за да предизвика пристъп на истерия — отговори Джудит с невинна усмивка.

— Как майсторски лъжете, мис Дейвънпорт — установи любезно Маркъс. — Но аз няма да попитам за причината, поради която държите адреса си в тайна.

— Много сте мил, лорд Карингтън.

— Да, нали? Но може би ще успея да ви убедя да наминете към моя дом.

— О, милорд, това в никакъв случай не е предложение, което може да се нарече джентълменско.

— Естествено аз предположих, че леля ви ще ви придружи като един вид компаньонка — промърмори той.

Очите на Джудит блеснаха развеселено. Това беше много по-интересно от обикновените й флиртове. Маркъс Девлин бе забавен противник и умееше да отправя предизвикателства.

— Боя се, че тя не излиза от къщи.

— Крайно неудобно… или може би точно обратното?

— Не разбирам какво имате предвид, лорд Карингтън.

— Какво да правим тогава? Много бих искал да поговоря с вас на четири очи. Как да го направя?

— Миналата вечер се проявихте като забележително сръчен похитител — чу се да казва Джудит и сама се учуди на дръзката си забележка.

Мъжът се поклони и черните му очи засвяткаха загадъчно.

— Ако желаете да постъпя по този начин, с радост ще изпълня желанието ви. Сбогувайте се и ще се срещнем на място, където никой няма да ни пречи.

— Мисля, че не е много лесно да ме отвлечете от тази къща. — Джудит посочи пълния салон.

— Да се обзаложим ли?

Тя захапа долната си устна и наклони глава, сякаш трябваше да обмисли предложението. Наистина беше по-забавно от досегашните й флиртове.

— На двайсет гвинеи?

— Съгласен, мис Дейвънпорт. — В следващия миг той се наведе и я вдигна във въздуха. Това стана толкова бързо, че за момент Джудит загуби ума и дума. Без да издаде какво възнамеряваше, той я понесе през навалицата.

— Мис Дейвънпорт припадна! Боя се, че новината за нападението на Наполеон е била страшен удар за разклатените й нерви.

— Господи, горкото момиче! — изрече съчувствено мустакатият полковник. — Но това не трябва да ни учудва. Не биваше да съобщаваме страшната новина на крехките дами.

— Абсолютно сте прав, Нейсби — кимна с усмивка Маркъс. — Ще я изнеса навън, на чист въздух. Тук е много задушно.

Околните се отдръпнаха да му сторят път, цъкайки съчувствено с език, и той стигна безпрепятствено до вратата. Джудит, която междувременно беше преодоляла изненадата си, не посмя да се обади, за да не предизвика скандал. Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи и да не помръдва, докато Маркъс не я изнесе на улицата.

Там той постави прекрасния си товар отново на краката му, потърка доволно ръце и рече:

— Дължите ми двайсет гвинеи, мис Дейвънпорт.

— Това е нечувано! — извика възмутено тя. — Да твърдите, че съм се уплашила от Наполеон и съм припаднала, това е… това е… О, просто нямам думи!

— Подло — помогна й той. — Обидно и унизително.

— Неспортсменско — допълни вбесено тя. — Отвратително…

— Но успешно, както трябва да признаете.

— Нищо няма да призная. — Тя приглади полата си и забоде две игли в дантеления шал, след което отвори чадърчето си. — Не нося двайсет гвинеи, милорд, но днес следобед ще ви ги изпратя.

— Това ме устройва. — Маркъс се поклони. — Но сега трябва да намерим място, където можем да разговаряме на спокойствие. Искате ли да отидем в парка? — Без да чака отговор, той я хвана под ръка.

— Нямам никакво желание да се разхождам в парка. — Гневът задуши удоволствието й от играта.

— Може би предпочитате да ви изпратя до дома ви? — предложи учтиво Маркъс.

— Много добре знаете, че не желая.

— Добре, тогава остава само паркът.

Въпросът беше решен. Тъй като не можеше да се обърне и да избяга — това щеше да е смешно и недостойно, — Джудит се принуди да се подчини на волята му. Следващия месец трябваше да пести.

Влязоха в парка през желязната порта и лорд Карингтън се запъти към една горичка. Когато навлязоха между дърветата, Джудит се разколеба.

— Не е ли по-добре да разговаряме на открито, милорд?

— Не. Не мога да говоря, докато се разхождам. А ако спрем насред пътя, ще изглеждаме повече от странно.

Маркъс пусна ръката й и се настани на каменната пейка под един стар бор. После потупа по мястото до себе си.

Джудит не разбра дали това беше покана или заповед, но вече нямаше значение. Седна до него и несигурността бързо отстъпи място на любопитството.

— Смятам да мина веднага по същество — започна Маркъс.

— Сторете го.

Мъжът се направи, че не е усетил иронията в гласа й.

— Къща с достатъчно прислуга в изискан квартал, собствена карета и по две хиляди фунта на тримесечие.

— Велики боже! — възкликна Джудит. — За какво говорите? — Обърна се към него и го изгледа с разширени от ужас очи. — Да не сте се побъркали?

— Струва ми се съвсем разумно — отговори спокойно той. — Тази сума ще ви е напълно достатъчна да живеете като дама… естествено ще има и подаръци. Ще установите, че съм много щедър, скъпа.

— За бога! — Лицето й пребледня. — Бихте ли казали какво по-точно ми предлагате, милорд?

Маркъс се учуди от неразбирането й.

— Собствена банкова сметка — обясни кратко той. — И ще се погрижа за бъдещето ви, ако… ако един ден се наситим един на друг. — Усмихна се и попита: — Е, не е ли това почтено предложение?

Джудит стана от пейката и му обърна гръб. Направи няколко крачки по пътеката, опитвайки се да овладее треперенето си. Играта й изведнъж бе излязла извън контрол. Едно беше да забърка мъжа в добре обмислен флирт — и съвсем друго да стане негова платена метреса. Как смееше да й отправи такова предложение? Как смееше дори само да предположи, че тя ще го обмисли сериозно?

Маркъс видя, че тя отвори чантичката си, и помисли, че търсеше кърпичка. Едно толкова великодушно предложение неизбежно извикваше сълзи дори в очите на най-алчното женско същество.

— За съжаление си нямам никого, който да защити честта ми, затова ще го направя сама, лорд Карингтън — проговори ледено Джудит и рязко се обърна. В десницата си стискаше малък, обкован със сребро пистолет и дулото му беше насочено право към сърцето на противника. — Вие ми нанесохте смъртна обида. Джудит Дейвънпорт не е уличница. Дори високоплатена.

Лорд Карингтън щеше да се учуди безкрайно, ако можеше да се види отстрани в този миг. Челюстта му увисна и той се взря с отворена уста към малкото, смъртоносно оръжие в ръцете на крехката жена насреща му.

— Не ставайте смешна — промърмори той и преглътна мъчително. — Приберете пистолета, Джудит, преди да сте направили някоя глупост.

— Искам само да ви кажа, че умея да стрелям много добре — отвърна студено тя. — Нямам намерение да върша глупости. Всъщност идеята ми да забия един куршум в гърдите ви е много разумна.

— Боже в небесата — прошепна Маркъс, опитвайки се да сложи ред в хаоса на чувствата си. Незнайно по каква причина беше напълно убеден, че Джудит Дейвънпорт е способна да изпълни заплахата си. — Нямах намерение да ви обидя — изрече колебливо той. — Нито вас, нито семейството ви. Начинът, по който живеете с брат си, ме накара да предположа, че няма да се откажете от един нетрадиционен, но толкова по-приятен източник на доходи. Вие не живеете като добродетелна жена, мадам, макар че умеете да се преструвате. Вие и брат ви живеете от ден за ден и сте зависими от щастието на игралната маса. Нима ще оспорите това мое заключение?

Джудит не направи опит да се защити.

— Все пак това не е причина да ми отправяте такова недостойно предложение. Аз не нося вина за живота, който водя. Вие не знаете нищо за мен.

Маркъс отново преглътна. Устата му беше пресъхнала. Опита се да прецени дали може да измине разстоянието между двамата, преди тя да натисне спусъка. Не, нямаше да успее. Като хипнотизиран проследи как Джудит хвърли кратък поглед към дулото и светкавично протегна напред ръката си с пистолета. Изстрелът и огнената светкавица от дулото дойдоха едновременно. Във въздуха увисна миризма на барут. Маркъс зачака болката, но не усети нищо. Проследи погледа на Джудит, насочен към краката му. Куршумът беше пробил дупка в земята между върховете на ботушите му.

— Стигнах до извода, че не си струва да ме обесят заради вас — изрече хладно тя и прибра пистолета в чантичката си. — Веднага щом се прибера, ще изпратя двадесетте гвинеи в жилището ви.

Маркъс се покашля.

— При тези обстоятелства съм готов да се откажа от облога.

— Винаги плащам дълговете си — отсече тя. — Или сте си помислили, че и в това отношение съм безчестна?

Той вдигна ръка, за да я успокои.

— Това беше само предложение. Сега разбирам, че е било напълно безсмислено.

За момент очите й светнаха гневно. В следващия миг тя се обърна и се скри между дърветата.

Маркъс въздъхна облекчено и зарови пръсти в косата си. Беше предположил, че тя е чувала и друг път подобни предложения. Джудит печелеше хляба си със своя ум; логично беше да се приеме, че залагаше и тялото си. Но какво беше казал миналата вечер брат й? Нещо за ексцентричните принципи на сестра си. Вероятно току-що беше получил урок какви бяха принципите й.

Велики боже, каква страстна жена! Сигурно щеше да е чудесна партньорка в любовната игра. Очевидно бе обезумял, но нямаше никакво намерение да се откаже от започналия лов.

— Но какво се е случило? Защо си толкова гневна, Джу? — Себастиян смаяно вдигна глава от дъската за шах, когато сестра му влетя в стаята като вихър.

— Никога в живота си не съм била толкова бясна — изсъска тя, докато сваляше ръкавиците от треперещите си ръце. — Лорд Карингтън има безкрайното… бездънното нахалство да ми предложи собствена банкова сметка. — Тя хвърли ръкавиците на дивана и започна да изважда иглите от косата си.

Себастиян подсвирна през зъби.

— Какво му отговори?

— Застрелях го. — Джудит измъкна пистолета от чантичката си и го хвърли при ръкавиците на дивана.

Брат й се пресегна и вдигна оръжието. Попипа дулото, помириса го, после завъртя магазина. Беше празен.

— Да, със сигурност си стреляла с пистолета — изрече спокойно той, — но кой знае защо се съмнявам, че си застреляла маркиза. Ти имаш дяволски горещ темперамент, но не си убийца.

Джудит прехапа устни. Себастиян умееше да я отрезви и да я върне на земята.

— Стрелях между краката му — обясни тя. — Но го уплаших, Себастиян. Когато извадих пистолета и го насочих към гърдите му, той повярва, че ще се пренесе на небето, и се уплаши. — Тя се изкиска задавено. — Налей ми чаша шери, моля те. Прекарах ужасен предиобед.

Себастиян наля от гарафата две чаши шери и й подаде едната.

— И какви бяха условията за собствената банкова сметка? — осведоми се безизразно той. — Естествено питам от чист търговски интерес.

Когато му разказа всичко, младият мъж отново изсвири през зъби.

— Ако не беше Грейсмиър, можехме да извлечем голяма изгода.

— Нима си готов да продадеш собствената си сестра? — извика възмутено Джудит.

— О, само на онзи, който предложи най-много — отвърна сухо Себастиян.

Джудит хвърли една възглавница по него, после се наведе и разгледа шахматните фигури на дъската. Шахът беше чудесна тренировка за ума, особено когато предстоеше вечер на игралната маса.

— Когато отидем в Лондон, ще рискуваме някой да заподозре, че не сме хората, за които се представяме — заговори сериозно Себастиян. — Това означава, че никога няма да попаднем в кръга на Грейсмиър. — Той отпи глътка шери и продължи: — Неволно си оставила у Карингтън погрешно впечатление. Смятам, че е време да смениш тоалетите си с по-строги и да станеш набожна, скъпа моя.

— А ти какво ще правиш през това време, братко? — Джудит го наблюдаваше внимателно.

— О, аз ще се представям за сериозен изследовател на чуждите страни — отговори весело той. — Ще разказвам за дългите си пътешествия, ще парадирам със знанията си, ще бъда учудващо досаден и непрестанно ще говоря за флората и фауната на екзотични райски места.

Джудит се изкиска. Не можеше да си представи как Себастиян, който винаги беше в добро настроение и обичаше да се шегува, ще се вживее в тази роля.

— Тогава ще трябва да се откажеш от раирани жилетки и колосани шалчета и ще играеш вист за едно пени точката.

— О, не вярвам, че бих могъл — възрази с въздишка той. — Не и ако трябва да печелим всяка вечер, за да плащаме издръжката си. — Застана до Джудит и погледна към шахматната дъска. — Виждаш ли какво става? Белите настъпват и след три хода противникът е мат. Половин час се опитвах да реша проблема и стигнах до извода, че трябва да превърна пешката в дама. Но тогава ще стане пат.

Джудит се намръщи замислено. Какво ще да стане, ако пешката бъде заменена от кон? — запита се тя. Представи си ситуацията и предложи:

— Да опитаме с пешка срещу дамата.

Себастиян придвижи фигурите, последва сам логиката на играта и реши проблема.

— Умно момиче — похвали я той и обърна черния кон. — Ти винаги си виждала по-далеч от мен.

— На шах да, но на пикет ти си по-добър.

Себастиян вдигна рамене, но не възрази.

— Ще ядем ли? — попита той и посочи към масата.

Джудит се намръщи. Яденето, което им беше сервирала хазайката, изглеждаше ужасно.

— Пак ли хляб и сирене? — попита недоволно тя.

— Нали сме канени у семейство Гарднър — напомни й Себастиян и си отряза филия хляб. — А вечерята у дукеса Ричмънд със сигурност ще е богата и вкусна.

— Аз пък мисля, че почтеният маркиз Карингтън също ще присъства на бала. — Джудит седна и заби ножа в парчето сирене. — Досега не се представих много добре в усилията си да го обезоръжа, нали? — попита тихо тя и сбърчи чело. — Не е много прилично да заплашваш един мъж с оръжие. — Пъхна в устата си парче сирене и го задъвка с отсъстващ вид. — О! Забравих да погася дълга си. Дължа на Карингтън двадесет гвинеи.