Невидимото братство

КУРТ АУСТ

Невидимото

Братство

Роман

Превод

Росица Цветанова

На Лисе и Type

Изконните основатели на Британското кралско научно дружество (1645)... се наричали „Невидимият колеж“ или „Невидимият университет“, но това, което всъщност е представлявал Невидимият университет, е мрежата от безименни експерти, поддържащи жив пламъка на алхимията. Тези хора се подвизавали в пълно тайнство в същия град като Кралското научно дружество, Лондон, и става дума за много от същите личности.

Майкъл Уайт - автор на Нютон - последният магьосник (1997)

Един шифър се оформя в зависимост от две обстоятелства: Кой ще го приеме и разтълкува и кой в никакъв случай не бива да го дешифрира. Ето защо може да се говори за „личния код „, онзи, който може да бъде дешифриран само от един-единствен човек, поне в рамките на един обозрим период от време.

Професор Томас Буберж В писмо до генерал-адмирал Гюлденльове (1709)

Глава 1

Ножът студенееше, докато проникваше между опната ябълка и костта.

Тя гледаше неподвижното червено човече на отсрещната страна на улицата, чуваше типичното градско щракане на светофара, рева на автомобилните двигатели, чуруликането на птиците в храстите зад гърба й, триумфалния вик на дете. Звуците на парижката пролет.

Притиснах окото си с опаката страна на ножа и видях множество бели, тъмни и цветни кръгове. Най-ясни бяха, ако продължавах да движа окото си с острието...

Чудеше се защо ли се бе замислила за Нютон в този момент, за безумните му експерименти. Лудост, която го ослепявала, а в същото време го водела към нови, значими открития. Може би защото рискувал - и спечелил. Обявили го за гений.

И тя бе рискувала...

Изведнъж червеното човече угасна и светна зеленото. Ето такъв бе животът, променлив. От червено, сковано, зло, към зелено, нежно и подвижно. Живо. И пак обратно. Към злото. Извърна глава и го видя застанал на следващата пресечка, забеляза как я наблюдава през тъмните очила. Видя как мустаците му се раздвижиха сякаш се усмихваше. Пресече по пешеходната пътека, здраво стиснала черната чанта, и забърза по тротоара.

Ако ножът бе пробил тънката ципа, крепяща на място очната течност, ако острието си бе проправило път през мускулите, пигментните клетки и кристално ясното желе, ако Нютон бе ослепял с едното око - тук ли щеше да бъде тя сега, в невидимия свят между живота и смъртта?

Следобедното слънце се провря между къщите и изведнъж я удари като прожектор. Съвсем рефлективно тя закри очи с ръка, но се усети — погледна право към него и го остави да пърли лицето й. В мислите й изникна стара доктрина от Ars Moriendi¹ — научи се да умираш и ще се научиш да живееш - и пак изчезна. Такова беше последното денонощие, изпълнено с мисли, които отшумяваха като есенни листа, поели към разложението.

Каквото посееш, това ще пожънеш.

Веднъж Евен бе описал третия закон на Нютон за движението по този начин, бе го споменал като някаква смешка. Но, както често се случваше в такива моменти, в думите му се таеше бегла нотка на горчивина и неприязън. Така и не можа да се спогоди с тази нотка. Токчетата чаткаха по тротоара с кух звук и тя гледаше с празен поглед ясната сянка, лазеща след нея по плочките. Вярната й и неумолима сянка.

Беше посяла. Сега щеше да жъне.

Малко по-напред вървеше възрастен мъж с бастун. Единият му крак изглеждаше схванат, трудно му бе да го контролира и тя се зачуди дали той усещаше това като бреме, или го бе приел и си живееше живота без горчивина. Старецът закуцука зад един ъгъл и се изгуби от поглед. Да умреш огорчен означава да отречеш всичко хубаво, което ти е дал животът, опита се да разсъждава тя. Сянката на огромна къща чертаеше ярко откроена ивица косо през тротоара и тя се спря на ръба, остана на слънчевата страна и се поколеба, сякаш в полумрака я дебнеше зло същество. Поривът да се обади у дома я задушаваше, да поговори с децата, да им пожелае лека нощ, да чуе гласовете им и да им каже колко силно ги обича, ала не можеше. Телефонът й го нямаше. Дали снимките бяха пристигнали? Можеше само да се надява. Само това й оставаше - надеждата. Пое си дълбоко дъх, прекоси ивицата и навлезе в сянката с решителна крачка.

Възрастният мъж крачеше по площада към кафенето на открито, проправи си път през масите към обичайния си стол близо до вратата, опря бастуна на масата и седна. Келнерът му сервира калвадос и спомена нещо за настъпването на пролетта. Всеки ден го казваше. Старият се надигна и завъртя стола, за да вижда надолу по улицата. Обичаше да зърва частица от Сена, от лодките и оживлението по реката. Иззад ъгъла се появи жена и пое към кафенето с дълги крачки. Изглежда се движеше целенасочено и решително. Проследи я с поглед, сякаш бе леко парализиран, почувства се окован от нещо неопределено. Ето такава жена бих могъл да обичам, помисли си той и отпи от калвадоса. Когато тя се доближи, той загуби увереност.

- Ма роире́е cherie, nе veut pas dormir, ferme tes doux yeux, tu me fais souffrir. - Млада майка, още момиче, седеше с дете в скута си и му пееше песничка. Когато жената наближи, детето внезапно протегна ръчички към нея. Тя ги подмина, без да го забележи, и майката я изгледа с негодувание, проследи я с поглед, докато седна на една свободна маса. Майката се усмихна на детето и продължи да му пее тихичко. То махаше с пухкавите си ръчички, гукаше доволно, обърнало личице към майка си, която бавно се извърна и погледът й отново намери жената.

- Хм - пенсионирана учителка от Бремен се покашля, повече по стар навик, отколкото от нуждата да прочисти гърлото си, сръбна от бялото си вино и изгледа новодошлата над рамките на очилата си. - Хм - хм.

Учителката бе прекарала по-голямата част от деня в Лувъра, обикаля и изучава картини на старите майстори: Рафаело, Да Винчи, Дьолакроа, и денят й бе прекрасен във всяко едно отношение. Сега си седеше, отдъхваше си с чаша вино. Откъм реката започна да прониква хлад и тя си помисли, че скоро трябва да се прибере и да хапне. Новодошлата поръча нещо на един млад келнер, а учителката си помисли, че тя привлича погледа й по някакъв едва ли не магически начин, сякаш през цялото време стоеше в Златното сечение на голяма картина. Например онази с Мария Медичи при пристигането й в Марсилия.

Учителката се бе задържала дълго време пред пленителната картина на Рубенс, изучавайки многобройните детайли, русалките, Нептун; остави се да я омае начумереният капитан на кораба, извисил снага на заден план с впечатляващ малтийски кръст на гърдите. Дали кръстът не загатваше, че е участвал в някакво братство? Можеше ли да бъде поличба за грозяща ги опасност? А дали пък не беше бъдещият съпруг на Мария, истинският убиец на крал Анри IV? Огромната картина разпалваше въображението й. Обичаше да си измисля собствени историйки според това, което виждаше - привилегията на пенсионера. Вече не се налагаше да следва учебната програма и правилните трактовки. Сега важаха собствените й, импровизирани версии. Присви очи над очилата. Можеха ли определени хора да таят в себе си Златното сечение, да го носят като кръст на гърдите си, изрисуван с невидимо мастило? Така изглеждаше, защото, докато изпразваше чашата си, забеляза, че и други посетители в кафенето следяха жената с поглед.

Не че имаше нещо особено в облеклото й - нито пък във вида й, заключи някакъв мършав мъж с физиономия на познавач. Нали все пак ставаше дума за Париж - град, известен с красивите си жени. И въпреки това винаги го омайваха хора с такова излъчване, че караха другите да извръщат глави само с появата си. Опитът го бе научил, че това рядко имаше нещо общо с външния вид; бе нещо по-загатнато, нещо свързано с аурата, обичаше да казва той. При тази жена обаче бе още по-неопределимо, ако това изобщо бе възможно, сякаш над лицето й тегнеше загадка и го държеше сковано в маска. Допадна му походката й, чудновата комбинация от съвършена целеустременост (още от първата секунда се бе насочила право към свободната маса до стареца с бастуна) и движения почти като на зомби. Сякаш беше на съвсем друго място. Съмняваше се дали би се справила добре на моден подиум, но много от модните къщи напоследък търсеха зрели жени за каталозите си. Бяха им омръзнали обичайните модели, искаха жени с индивидуално излъчване. А то бе така отчетливо у тази тук.

В сърцето си носи частичка от северния магнитен полюс, да, ето как щеше да я опише на Клод. Реши да я остави да си седи на мира и да пие кафето си. После щеше да отиде при нея, да й даде картичката си и да предложи пробни снимки. След това решението щеше да вземе Клод, е, и самата жена, естествено.

Мъж със слънчеви очила дойде и седна на масата, без да попита дали столът е свободен. Почеса брадата си с мощен пръст. Мършавият мъж тъкмо се канеше да направи някакъв рязък коментар, когато долови погледа зад слънчевите очила; беше като залепен за жената. Неговата жена. Нямаше как да не се засмее. Да, Клод определено щеше да хареса разказа му.

Странно. Възрастният мъж наблюдаваше жената, която седна на съседната маса. Кара ме да си мисля за есента. Помаха с бастуна си на келнера и поиска още един калвадос. Тя бе извърнала лице към улицата. Нищо не закриваше изгледа му към нея и той се наслаждаваше на вида на тази зряла жена личност, изразяваща силата си във всяка своя черта. Характер. Онези кльощави момиченца от списанията и седмичниците, излъчващи празнота и тъпотия, не бяха за него, никога не са били.

Младият келнер й сервира капучино. Тя плати на мига. При един по-късен разпит келнерът каза по погрешка, че си поръчала кафе лате. И без това нямаше чак такова значение, така и не отпи от него.

Свидетелските показания на посетителите от кафенето относно облеклото й доста си противоречаха. Всички бяха еднакво категорични, бяха я наблюдавали така интензивно - струваше им се, че я познаваха. Панталонът й бил ментово зелен, бял, коксово сив. Блуза, риза, яке, един дори твърдеше, че видял тънък дъждобран във всички цветове от морско синьо до тъмночервено. Ботушите - или пък бяха обувки? - били тюркоазени, зелени, сини. Единственото, за което всички бяха единодушни, бе цветът на чантата - черен.

Беше я оставила на масата, вдясно от чашата. Там я и намериха. Вдясно от чашата.

Всичко изглеждаше като ежедневна случка. Жената извади червило. Махна капачето и го остави настрана. Допря червилото до устните си и ги начерви с решителни, но сковани движения. Внимателно огледа резултата в огледалце. Много внимателно, отбелязаха мнозина впоследствие. Взе салфетка и избърса нещо от ъгълчето на устата си.

Едва тогава погледна напред. Хвърли поглед към улицата и кимна замислено. Отвори чантата отново и бръкна в нея с дясната си ръка. Почти като в транс, като робот, твърдяха свидетелите. Без да се поколебае, насочи пистолет към главата си, опря го косо зад дясното ухо, после се замисли за миг. Възрастният мъж на съседната маса изкрещя, опита да се изправи на крака, но изпусна бастуна си и едва не падна. Някъде на плочките издрънча чаша и над площада прозвуча момичешки писък, а някакво дете се разплака. Жената се чудеше дали има вина за всичко това. Не искаше да бъде виновна. Напротив, искаше да избегне вината, затова...

Пъхна пистолета в устата си и натисна спусъка.

Глава 2

Телефонът звънна, докато ядеше ябълка в обедната почивка.

Изречението се оформи в главата на Евен, както слушаше звука откъм кабинета. Взря се в ябълката и направи гримаса. Изгледа изпитателно Юхан, главния асистент, с когото делеше кабинет понастоящем, ала глупакът му си взе нова филия с шунка и италианска салата, без да вдигне глава от вестника. Да си кажем право, прозвъняването дойде от собственото му писалище.

Телефонът си звънеше, а той ядеше ябълка в обедната почивка.

В цялата ситуация имаше нещо абсурдно. Сигурно затова изречението остана да си виси в главата му. Причината беше някаква част от изречението... да, е, хипотетично възможна, и все пак толкова далечна, че вариантът да се случи противоречеше на здравия разум. Можеше да се каже, че вероятността това да се случи бе почти като да си купиш един фиш и да изтеглиш джакпота. Не защото рядко му се обаждаха, мислеше си той и забеляза, че нещо в него начева защитна реч. Той я игнорира, но призна пред себе си, че телефонните разговори можеха да бъдат и повече. Забележителното в случая не беше и фактът, че често пропускаше обеда, все пак забравяше за него само два-три пъти в седмицата.

Евен погледна недоизядената огризка от ябълка. Ето го разковничето. Той никога не ядеше ябълки - толкова беше просто.

Беше му първата за пет години. Пет години, шест месеца и седемнайсет дни, за да бъдем точни. Точно преди обед при него дойде една студентка, подаде му червената ябълка, усмихна се, погледна го в очите и му я даде. Той го прие като знак и я взе, но веднага съжали при мисълта да отхапе от нея, да я опита, да дъвче... Е, стореното - сторено и... изяденото скоро беше изядено. Не болеше чак толкова, колкото се страхуваше.

И все пак бяха изминали пет години. И шест месеца.

Главният асистент му хвърли отчаян поглед над вестника. Евен стана и влезе в кабинета. Звънеше за шести път, упорито и звучно. Ръката му се зарея за миг като чайка над слушалката, преди да я сграбчи.

Май, казваше звукът. Ябълката, това е знак, Май звъни.

По дяволите, да не съм станал екстрасенс, помисли си раздразнено. Суеверията и чудесата бе отстъпил на други. Огризката потъна в кошчето за боклук, където се скри зад черновата на лекция за осмия проблем на Хилберт. Хвана слушалката.

- Да, Евен е.

В другия край се чу жужене, сякаш вятърът бе поел микрофона, никой не казваше нищо.

- Ало - повтори той - аз съм, Евен. Кой е? Ти ли си, Май?

В слушалката се чу сподавен звук, после настъпи тишина, жуженето изчезна. Бяха затворили. Евен натисна бутона за последния потърсил го номер и се загледа в дисплея. Комбинацията от цифри не му говореше нищо - не и като телефонен номер, но последните четири цифри всъщност образуваха просто число, 1729, в което му се струваше да намира нещо особено... е, все тая. От друга страна... Взе един молив и надраска набързо някакво изчисление. Да, на практика можеше да го изрази като сумата от две числа на куб... по два различни...

Спря се и захвърли молива, поколеба се за миг и набра номера. Прозвъня веднъж и някой вдигна слушалката, без да се представи. Евен чуваше тежко дишане в другия край.

- Ало - поде тихо. Не знаеше защо бе снишил глас. Сякаш се канеше да сподели тайна с непознат.

- Евен... - в слушалката се процеди гласът на мъж.

- Да? - очакваше той.

- Ами... Май-Брит е мъртва. - Гласът прекъсна, оставиха телефона някъде и някой се изсекна. Евен стоеше парализиран и изчака, докато чу, че отново вдигнаха слушалката.

- Фин-Ерик? Ти ли си? Кажи нещо, по дяволите.

- Мъртва е - каза Фин-Ерик, полагаше усилия да говори ясно. Пое си дълбоко дъх. - Написала е писмо, което...

- Мъртва? - прекъсна го Евен. - От какво е починала? Нещастен случай? Болна ли беше? Разкажи ми, по дяволите! Ако е била болна, защо никой не е казал? Вие знаете...

- Тя... - Фин-Ерик млъкна, дишаше тежко.

Евен видя Юхан да става и да затваря вратата и усети, че стиска слушалката така здраво, че ръката му бе побеляла като тебешир.

- Какво има, Фин-Ерик - прошепна той и усети пулсиране в слепоочията си, - какво се е случило с нея?

- Отнела е живота си - отвърна Фин-Ерик. - Тя...

- Глупости! Май никога не би се самоубила - Евен опита да се засмее. - Тя е последният човек, който би направил нещо подобно. Тя...

- Затваряй си устата, по дяволите! - изрева Фин- Ерик. - Затваряй си устата и поне веднъж ме изслушай. Изслушай ме!

Евен мълчеше.

- Май-Брит се е самоубила. Няма съмнение. Оставила е писмо.

Писмата могат да се фалшифицират, помисли си Евен.

- Има свидетели.

Свидетелят може да разбере ситуацията погрешно.

- Много свидетели. Полицията в Париж казва, че са деветнайсет.

Полицията... Париж? Евен се почеса по слепоочието и се замисли: защо Париж? и чу Фин-Ерик да казва нещо в далечината, понеже ръката му вече бе на път да затвори, сякаш не искаше да слуша повече.

- Извинявай, не чух - процеди той.

- Написала е писмо, което иска да прочетеш - повтори Фин-Ерик. - Било е оставено в хотела. На бюрото. Ще ти го изпратя. Копие. Нали живееш на същото място, същия адрес, Улевол? - Гласът изведнъж се бе овладял, звучеше почти делово.

- Какво? Извинявай, същият адрес, да.

- Ще ти го пратя - отвърна Фин-Ерик и затвори.

Евен стоеше със слушалката в ръка и поглед, забит в пода. Беше мръсен и протъркан. Погледна към повърхността на бюрото, прогорена от стотици цигари, неравна, чак бе невъзможно да я използва като подложка за писане. Погледна купищата листи, пръснати навсякъде из стаята, прочетени, нечетени, чакащи. Взираше се в черна дупка. Огромна черна дупка на име Май-Брит Фосен.

Глава 3

Париж

Когато алармата на телефона й извести, че е станало точно осем, тя лежеше вече будна, взираше се в сивите сенки из стаята. Срещата със Симон Латур и среднощните случки в Булонския лес се бяха загнездили в нея като кошмар, толкова интензивни, че не бе успяла да мигне, откак си бе легнала. На няколко пъти става да провери дали вратата е заключена, а после си взе душ, за да отмие острата миризма на пот. Миризмата на страх и на смърт.

Сякаш проклятието на Нютон, което сама си бе измислила, сега се бе осъществило, бе я сполетяло с пълна сила, както и хората около нея.

Надигна се бавно, застана до прозореца и се протегна. Повтаряше си взетото тази нощ решение като мантра: загубеше ли, същевременно щеше и да спечели. Ако липсата на сън не бе направила друго, то поне й бе дала време да си състави план.

Взе си душ, изми се хубаво на няколко пъти, всяка част от тялото поотделно, изтърка се интензивно, докато кожата й се зачерви. Накрая мина на студена вода, за да стресне организма си и да събуди и най-закътаните места по себе си, които още спяха. Облече се, прецени, че в момента не й е до ядене и седна на писалището. Поривът да се обади на Фин-Ерик, да чуе спокойния му глас и може би да поговори с децата, я стискаше за гърлото - не смееше.

Големият бял плик с книгата и бележките все още бе отворен, защото й оставаше да добави още един лист, преди да го изпрати. За Бог знае кой път провери дали адресът и пощенският код бяха верни - 0119 Вика, п.к.1220. Бе станала невротична в страха си да не напише погрешно и една цифра и целият й план да бъде обречен още в зародиш.

Докато търсеше в чантата си и вадеше тестето карти от кутийката, кроеше план как да излезе от хотела незабелязано, да свърши каквото има да върши и да се върне в стаята преди 14:00 часът.

Глава 4

Някаква жена го изгледа с отвращение и Евен си спомни, че се бе покапал с жълтък, опитвайки се да хапне нещо. Хвърли й навъсен поглед и тя се загледа през прозореца на автобуса, заизучава дърветата и къщите, които отминаваха. Евен разпозна порта с големи бели саксии отпред и дръпна въженцето. Малко след това автобусът се отби на спирката и той се стовари от задната врата в снега навън.

Първата улица вдясно, две пресечки надолу и следващата вляво. Номер 5. Просто число. Извади тапата и отпи. Уискито вече не прогаряше гърлото му. Дори стомахът му бе вдървен, констатира той, напъха бутилката в задния си джоб и пое по плочника.

Пет години, петата къща, пет стъпала нагоре, пет сълзи за Май, мислеше си той и натисна звънеца с пръст. Отвътре прозвуча мелодия, нещо на Моцарт, а някакво дете завика. По пода затрополиха стъпки и ключалката издрънча. В процепа, на нивото на хълбоците му, се показа глава.

- Може ли да поговоря с... татко ти? - Евен полагаше усилия да не гъгне.

- Кой е, Стиг? - попита Фин-Ерик изотзад. На стъклото се извиси сянка и вратата се отвори. Лицето му изглеждаше опустошено, сякаш се беше бръснал с косачката. Очите му бяха зачервени и подпухнали от плач.

- Евен - отбеляза Фин-Ерик и задържа вратата, сякаш за да й попречи да се разтвори повече. - Стиг, влез при Лине. - Изгледа Евен. - Какво искаш?

- Знаеш - отвърна той и се хвана здраво за парапета. - Знаеш, че Май не ме изостави, защото не ме обичаше, знаеш го.

Фин-Ерик понечи да затвори вратата.

- Отивай си, Евен. Не те искам тук.

- Още ме обичаше, знаеш го. Ала искаше деца. Аз или децата. - Евен пристъпи тежко към вратата, бутна я и пъхна глава вътре. - Обичаше и мен, и децата, но избра тях. Никога не те е обичала...

Фин-Ерик го прасна с юмрук право по устата. Не беше силно, той не беше такъв мъж, но дойде изневиделица и Евен залитна назад, загуби равновесие и полетя по хлъзгавите стъпала. Лежеше по гръб, чу как вратата се затръшна и заключи. Лампата над стълбите угасна, после и тази в коридора. Пое си дълбоко въздух и усети режеща болка в задните части. По дяволите! Бутилката се бе счупила. Усети как нещо го стегна в гърлото, изправи се с усилие и се заклатушка по пътя.

Вдясно, две пресечки напред и вляво. Първата спирка. Някакъв старец го изгледа. Опита се да му хвърли строг поглед, но не успя. Автобусът дойде.

Глава 5

Париж

Библиотекарката от отдел С, Наука и техника, на Френската национална библиотека забеляза, че дамата носеше под ръка черна чанта, доста подобна на собствената й. Жената попита за някаква книга.

- Philosophia Naturalis Principia Mathematica?

- Да, издание на латински, благодаря.

Библиотекарката изписа името на автора на компютъра, наблюдаваше жената с любопитство, докато й обясняваше къде се намира книгата. Тя кимна с благодарност, прекоси пода с дълги крачки, качи се по стълбите и изчезна между лавиците вляво. Библиотекарката се премести малко вдясно и пак зърна жената. У нея имаше нещо обезпокоително, нещо приковаващо, сякаш беше главната героиня в книга, която не можеш да оставиш и за миг. Жената застана пред секцията, която й бяха посочили, извади една книга, върна я на мястото й и взе друга, после отиде до най-близката маса и светна лампата. Седна с гръб към библиотекарката и наведе глава над книгата, сякаш да я обладае.

До бюрото дойде нов клиент, зададе въпрос и библиотекарката с неохота извърна поглед от жената.

Ето защо не видя как тя постави листче върху взетата книга. Не забеляза и как отново провери текста на листчето, нещо, което бе направила поне пет пъти този предиобед - UNUFNJPERLQR ISPNJISFR TR AMSIBR KMNIBNKNS - не я видя и как сгъна листчето, отвори чантата, пъхна го в един голям кафяв плик, съдържащ и други неща, и затвори плика с метални кламери. Не откри и че жената извади няколко пожълтели листи от друг плик, като избра два от шестте, нито пък я чу да си мисли: ако изгубя, той също ще изгуби.

Това, което видя, бе как жената няколко минути по-късно слезе по стълбите, мина през системата за сигурност с черната чанта на рамо и излезе в коридора, където изчезна. Библиотекарката стоеше на мястото си и се чувстваше омагьосана по някакъв странен начин, излъгана, както когато човек чете интересна книга и открива, че някой е откъснал последните страници от романа.

Глава 6

Евен си пое дъх и набра номера.

Вдигнаха слушалката след третото позвъняване.

- Ало - обади се Фин-Ерик.

- Аз съм - отвърна Евен. - Съжалявам страшно много, не затваряй - каза набързо, но скоро долови единствено слабото жужене, звука на нищото. - По дяволите!

Захвърли слушалката и прокара ръка през косата си. По дяволите. Притисна несъзнателно чашата със студено кафе до гърдите си, докато четеше изписаното на ръка писмо пред себе си за Бог знае кой път откак го бе извадил от пощенския плик вчера.

До всички мои любими хора,

Обичам ви изключително много и никога не съм си мислила, че ще имам сили да ви изоставя. Както обаче се развиха някои неща напоследък, сърцето ми казва, че това, което правя сега, е единственото правилно решение. Спрямо вас и мен самата.

Животът не е у молител и не протича по предсказуем начин към определен край. Всъщност никога не се знае къде ще му хрумне да те отведе внезапно, нито пък кога ще намери своя край - освен ако сам не направиш този избор.

Така направих. Избрах да сложа край на хаоса в и около мен, преди да подхване и вас — и това означава да ви оставя. Ала го правя със свито сърце.

Скъпи ми голям Стиг и скъпа моя малка Лине, искам да знаете, че завинаги ще останете в сърцето ми, дори и там, където отивам сега. Най-силното чувство на сърцето - любовта, следва човека и в смъртта. Взимам ви със себе си там, накъдето съм тръгнала.

Не ме мислете с лошо.

Мама

Животът с теб беше хубав, най-прекрасното ми време на тази земя, докато сърцето и животът ме предадоха. Обичам те, но (тук някаква дума беше задраскана, та не беше възможно да се види какво бе написано) взе надмощие, без да го искам, и всичко стана твърде трудно.

Страшно много съжалявам.

Май

Листът се отдели от ръката му и се спусна косо под масата. Изведнъж чашата полетя към стената и термосът я последва, та кафето се разплиска по кухненския плот и пода. Той се свлече на един стол и зарови лице в ръце. Цялото му тяло бе обзето от призрачни болки сякаш бе изгубил сиамски близнак, онази част от него, която беше съзиданието, енергията, волята за живот.

От гърлото му се раздра кух смях и той избърса слюнката от ъгълчето на устата си. Воля за живот! Колко абсурдна бе мисълта, че Май му я бе отнела, та къде бе нейната собствена, когато се нуждаеше от нея? Деветнайсет свидетели. Защо никой не се е намесил?! Нали обеща никога да не ходиш... а аз обещах да се грижа за теб, Май. Да те браня от света, полицията, всички. Спомняш ли си как лежахме върху чувалите, дишахме тежко, след като бяхме тичали за живота си. Биха те, по дяволите, как те биха онези свине. Затова аз... Видя пред себе си тила й, късата, тъмна коса, загладена от каската, чу гадния звук като от строшени яйчени черупки и трескаво затърка лице с ръце. Лежахме си там и аз избърсах кръвта от устната ти, а ти ме обхвана сръце и каза, че никога няма да отидеш никъде без мен. Каза го. Спомняш ли си? Заби поглед в пода. Очите му бяха подути и зачервени от безсънните денонощия. Не. Едва ли си спомняш.

Наведе се за писмото.

- Утре пак ще се опитам да му се обадя, в службата - измънка той.

- Застрахователна компания „Солвент“ - изчурулика дружелюбен женски глас.

- Фин-Ерик Торсен, моля - изрече Евен.

Последва кратка пауза и отново се чу гласът .

- Съжалявам, господин Торсен не е тук днес. Мога ли да предам нещо или да го помоля да Ви се обади?

- Утре ще се върне ли? - попита Евен. Едва ли погребението бе още днес.

Гласът отново изчезна за момент, после пак се обади със същата дружелюбност и мекота.

- Съжалявам, ще отсъства до другата седмица. Желаете ли да говорите с някой друг?

- Става въпрос за погребението - обясни Евен и стисна горния край на носа си. - Исках да говоря с Фин-Ерик за... - Нямаше сили за повече. Стоеше като идиот и притискаше уста с юмрук.

Жената попита с кого разговаря, но Евен само поклати глава и искаше единствено да затвори, когато зрял женски глас пое слушалката.

- Говорите с Будил Мунте. Колежка съм на Фин-Ерик. Мога ли да Ви помогна?

- Аз... съм бившият мъж на Май-Брит. Исках да знам... за погребението - процеди Евен.

- Погребението е в сряда. В четиринайсет часа. Фин- Ерик е в Париж, за да прибере ковчега. Връща се утре. Да го помоля ли да се обади?

- Да. Да, благодаря.

- Има ли номера Ви?

- Мисля, че да - измънка Евен, но за всеки случай й го каза и затвори.

Глава 7

Фин-Ерик не се обади. Нито във вторник, нито в сряда предиобед. Евен намери сватбения си костюм, единствения черен костюм, който имаше, и го изчетка с четчицата за миене на съдове. Изглади го и изнамери чиста бяла тениска и карирана риза, почти бяла, застана пред огледалото и попита Май дали беше приемлив.

Хвърли бегъл поглед към листчето на масата, излезе и заключи вратата. Остана с ръка на бравата и се загледа надолу по пътя. Живееше в спокоен квартал с малко движение и съседи, които се деляха от останалите. Кимаше си с няколко от тях. Май обаче бе пила кафе с тази жена и онази вдовица. Беше му разказала, че в къщата вдясно живеел пекар, поемал на ранина към Бугстадвайен, където работел в пекарна. Вляво живеел преждевременно пенсиониран водопроводчик с артрит. Жена му била фризьорка някъде около площад Юнгсторге, докато получила обрив на ръцете.

Евен гледаше редицата от къщи, не знаеше дали някой от съседите му още живееше там. През последните пет години не бе чувал нищо за никого. И шест месеца. И... двайсет и два дни. Погледна обувките си. Къде беше погребението...? Отключи и влезе за некролога, който бе откъснал от вестника: Ще бъде погребана в параклиса, Северно гробище. Сряда, 28 март 2005 в 14:00. Скръбното събитие ще приключи в параклиса.

Когато отново излезе на пътя, валеше суграшица. Изсумтя раздразнено, втурна се да вземе чадъра и за малко да изпусне автобуса.

Параклисът беше препълнен с народ. Органът свиреше приглушена минорна мелодия далеч навътре в морето от хора. Извиняваше се тихо и се провираше измежду

дошлите да се сбогуват с Май - колеги от същата специалност, приятели, роднини, клиенти, съседи, любопитни зяпачи, всякакви. Проправи си път толкова напред, че видя ковчега с венците и многото цветя. Спря. Ковчегът беше съвсем обикновен, бял, със златни дръжки и жълтеникав кант по капака. Беше невъзможно да си представи Май да лежи там.

Не и там. Не и Май. Не, по дяволите!

Искаше му се да се промъкне обратно през тълпата и да излезе, но Фин-Ерик се извърна и го видя. Седеше на първия ред заедно с децата и възрастен мъж, който бе свел очи към скута си и се виждаше само сребристата коса. Фин-Ерик помаха. Евен поклати глава, но Фин-Ерик настоя и той пое по пътеката в средата, остави хората да му направят път на спокойствие и стисна протегнатата му ръка.

- Моите съболезнования - каза му, избягвайки да гледа към децата.

Възрастният мъж вдигна глава.

- Евен - обади се.

- Тъсте - отвърна Евен и се почувства глупаво. Погледна Фин-Ерик със съжаление. Не беше дошъл да вдига скандали. Фин-Ерик му посочи свободно място на скамейката и той седна.

Церемонията бе красива, помисли си след това. Красива. Дума, която никога не използваше. Сега тя най- сетне намери полето си на приложение. Красиво погребение. Изпяха псалм, номер 667 (прости числа, факториел на 23 и 29). Пасторът говори. Някаква братовчедка, Евен вече не си спомняше името й, прочете стихотворение. Один Йелм от издателството каза няколко думи. Стара приятелка от времето на Тен Синг пя. Добре се справи. Кити. Евен си я спомняше. Същата червена коса. Същите перлени обеци. Същият дяволски добър глас. Отпусната. Винаги тя бе заставала пред телевизията и журналистите, когато хорът изнасяше концерти. Същите невероятни гърди под скромната, тъмна блуза.

След това застана на вратата на църквата заедно с Фин-Ерик и децата, заедно с бащата на Май-Брит. Стискаше ръцете на хората, приемаше насълзени погледи, а и много ядосани. Много, които си го спомняха твърде добре, мислеше си, приемаше съболезнования и усещаше как го гризе съвестта, чак го заболя глава. Де да имаше бутилка, щеше да си сръбне.

Най-сетне се разотидоха и на прага останаха само той, Фин-Ерик и пасторът. Бащата на Май и децата тръгнаха към колата. Свещеникът им стисна ръце и се отдели от тях. Останаха там. Фин-Ерик се размърда, понечи да си върви.

- Наистина съжалявам - каза Евен. - Бях пиян.

- Да не говорим повече за това. - Фин-Ерик замръзваше.

- Какво казаха в Париж?

- Какво имаш предвид? - той го изгледа.

- Какво каза полицията? Какво се е случило според тях?

- Според тях... - Фин-Ерик замълча за миг, извърнал поглед към паркинга, където децата пропълзяха в датсуна. - Казаха, че е написала прощалното писмо в стаята си в хотела. Оставила ключа на рецепцията, преди да излезе. - Той повиши глас. - Казаха, че се разходила през града до кафето, че се простреляла с пистолет пред двайсет свидетели. - Той се взря в Евен. - Какво по дяволите мислиш, че са казали!!

- Нещо не се връзва - отвърна Евен. Искаше му се да сложи ръка на рамото на Фин-Ерик, но се отказа. - Май обичаше децата, хубаво й беше с теб, по-хубаво от когато и да било с мен. Какво би я накарало внезапно да изостави всичко? Дори бе получила работа, която й харесваше, беше й като по мярка.

- Така беше - съгласи се Фин-Ерик и направи опит да се засмее. -Беше точно като за нея. На практика издателство Феникс създаде отдела специално за нея, още преди да я назначат. Получи всичко, което искаше, иначе никога нямаше да се съгласи.

- О - отвърна Евен. - Не знаех. - Всъщност бе чувал да се говори за това, но остави на Фин-Ерик радостта да бъде по-добре осведомен.

- Ами да, стоя вкъщи два дни, изграждаше рамките на работата, постави изискванията си. Целева група, научни области, хронорамки, курсове, контакти с колеги.

- О - повтори Евен.

Фин-Ерик замълча.

- Твърде много неща се бяха уредили за нея - отбеляза Евен. - Искам да кажа, прекалено беше хубаво, писмото й не може да ме убеди. Кой, по дяволите, би могъл изведнъж да я обсеби, да предизвика у нея толкова силни и хаотични чувства, че да не е способна да живее повече. При това Май! По дяволите! Тя беше най-земният и стабилен... - Евен млъкна, знаеше, че трябва да се държи подобаващо. Въпреки всичко пет години си бяха доста време. Хората се променят.

Смени насоката на разговора:

- Подписала се е Май. Кога за последно си я чул да се нарича така? Ти кога я нарече Май за последен път? Или пък децата? Виждаш ли, сам си го прозрял и си ми изпратил...

В очите на Фин-Ерик се бе появил твърд блясък.

- Не е написала писмото до мен - побърза да отбележи Евен. - А до вас. И все пак е искала да го видя. Затова е написала Май. Единствено аз някога съм я наричал така. Затова е написала и едно глупаво изречение до мен. Защо, по дяволите, иначе ще споменава нещо за умалител. Дявол да ме вземе, та това е някаква проклета шега! Тази дума не може да се използва така. Не върви човек да вземе да се шегува, когато сяда да пише... подобно писмо.

Евен отпусна хватката около ръката на Фин-Ерик и измънка едно извинение.

Фин-Ерик се загледа над гробището. И двамата мълчаха. Откъм улицата се чу клаксон. Децата помахаха. Тъстът бе запалил двигателя, за да подгрее колата.

- Какво смяташ да правиш? - попита Фин-Ерик.

- Не знам. Да открия кого е познавала в Париж, кой може да е бил този крадец на сърца.

- Заминаваш за Париж ли? - Фин-Ерик вдигна сепнато поглед.

- Взех си отпуск. Половин година. Ще рече... - Евен се ухили. - Още не съм получил отговор на молбата си, но едва ли ще посмеят да ми откажат, иначе напускам.

Фин-Ерик дълго се взира в лицето му. Евен погледна към параклиса, помисли си, че старата сграда би се сторила интересна на Май.

- Ти наистина я обичаше - заяви Фин-Ерик тихо.

Евен вдигна ръце обезсърчено.

- Ще ти напиша пълномощно - обясни Фин-Ерик. - Иначе не мисля, че полицията ще пожелае да разговаря с теб. Мога също да им се обадя, да известя за пристигането ти. Кога тръгваш?

- Утре - отвърна Евен.

Глава 8

- Утре - каза рецепционистът. - Рафаела е на работа утре след единайсет. Ще мие и сменя чаршафи на Вашия етаж, мосю. Същата камериерка, работила и на 22 март, Рафаела Лоренцо.

Евен благодари и затвори. Метна се на леглото и се взря в тавана. Лоренцо. Италианка ли беше? Взе хавлията и избърса врата си за пореден път, лежеше гол и съхнеше след банята с гореща вода.

На следващия ден в десет го чакаше полицията. Уговори си среща в главния участък на Ил дьо ла Сите веднага щом пристигна в хотела. С инспектор Бонжов. Не Бон Джоуви. Бонжов. Протегна се за дистанционното, прехвърли незаинтересовано сума ти канали, намери някаква френска говорителка, обявяваща програма, която щеше да започне след новините. За миналогодишния лауреат на Нобеловата награда по физика. Името му бе непознато. Американец.

Както обикновено. Защо нямаше Нобелова награда по математика? Тогава той...

Взе си няколко бутилки от минибара. Извади тапата и я сплеска с пръсти. По новините съобщаваха за спорове в Европейската комисия по повод разпределянето на някакви субсидии и той намали звука.

Какво щеше... или можеше да направи той самият. Не си ли хвърляше сам прах в очите, като си въобразяваше, че има какво още да се извърши в рамките на математиката? Пет и половина години затишие, това беше факт. В продължение на пет години прогресът около изследванията му на зета-функцията и на простите числа близнаци изглеждаше като да наблюдаваш как костенурка играе полка. Смешка.

А сега...

Лежеше, загледан в стената. Гледаше през жълтата мазилка, гипсовите плочи и изолацията. Взираше се в другата стая, където Май бе отседнала преди седмица. Виждаше я седнала на писалището с химикалка и хартия, как пише бавно, гледа към стената, наднича в бъдещето, което го няма. Мисли.

„Утре. Утре ще умра.“

Дали си е мислела нещо подобно? Дали си е мислела като Галоа: „Какво ми остава да свърша, какво трябва да напиша преди да умра? Какво трябва да разкажа на онези, които ще останат след мен?“

Легендата за Еварист Галоа - беше се превърнал в легенда сред математиците, които обичаха да гледат на себе си като на Последните рицари на истината - се основаваше на простите думи: Утре ще умра - какво трябва да успея да предам на идните поколения?

Евен харесваше историята за младия Галоа, бунтовник, гениален френски математик, живял по времето на Наполеон. Заради темперамента си и склонността си към разпри и красиви жени една вечер се озовал в злощастието положение на следващата сутрин да се изправи на дуел срещу един от най-добрите стрелци с пистолет на Франция. Среща, която осъзнавал, че била равнозначна на смърт.

Неговата собствена.

В нощта преди дуела Галоа седнал и записал живота си под формата на всички математически идеи, сентенции и загадки, на които смятал да намери отговора. Не били малко, предвид крехката му възраст - наистина бил гений, при това на 22 години, когато го призовали на дуел. Цяла нощ Еварист седял в трескав предсмъртен унес и записвал числа, уравнения, обяснения - лист след лист. Накрая ги събрал, навил ги на руло, завързал ги с червена панделка и ги приложил към писмо до приятел, в което го молел да изпрати бележките му на всички най-велики математици в Европа.

Когато приключил, облякъл най-хубавите си дрехи, завързал шалчето си и прибрал косата си на бунтовнически кок. С първата светлина на зората се отправил към покрайнините на града, към нива близо до брега на река и поздравил противника си, който водел двама секунданти. Еварист Галоа избрал да остане сам. Дали им пистолетите, а утринната мъгла все още се спускала над реката. Проверили ги дали са заредени и дуелиращите се застанали с гръб един към друг. От нивата миришело на влажна пръст, дърдавец свирукал в тръстиката в южната част на полето. Звучал като отчетливо капене на вода. Единият секундант броял на висок глас в такт със звуците на дърдавеца, а двамата дуелиращи се марширували своите 25 крачки в противоположни посоки. После се извърнали, прицелили се и стреляли. Единият паднал с куршум в корема. Един млад мъж, бляскава звезда на математиката, останал сам, умиращ на земята, а майското слънце бавно се издигало над ливадата. Противникът му и двамата секунданти прибрали пистолетите, напуснали мястото, без да продумат, заминали за Париж и го оставили сам със смъртта.

Постепенно станало трудно да се определи каква част от историята е измислена. Пък и кой ли се интересува? Историята, легендата разказваше нещо за очарованието, скрито в света на числата. Кой нормален човек би посветил сетните си часове на числа и уравнения? Да седи сам с перо и хартия, вместо да се събере с любими хора, семейство, нуждаещо се от утеха и приятели, които биха го обнадеждили?

Някога, на младини, Евен бе описал мощта на числата като омагьосване, като нещо, от което можеше да се откъсне, когато му е угодно и особено когато срещне правилната принцеса. Не знаеше дали е проявявал наивност, или още тогава е бил хитър и целеустремен. Когато срещна принцесата, неоспоримо подходящата жена, тя не можа да развали магията. Най-вече защото той не й даде възможност, не го желаеше. Затова пък я превърна в средство в своя свят, в елемент, с който да подобри способностите си във вселената на магическите числа. Направи я крайно необходима за себе си.

Тя обаче прозря намеренията му - и го изостави. Макар да бе обещала...

Налагаше му се да се запита: А той дали бе спазил своята част от уговорката? Той защитаваше ли я? Склонен ли беше да създадат една дружба, една вселена без тайни?

Не, не и последното. По простата причина, че бе невъзможно. Ако бе разказал за разпада, подозрението, ударите, кръвта...! Тя щеше да си отиде. Без съмнение, кой не би? А ако не го зарежеше, щеше да остане от съжаление. По дяволите, то не му беше нужно!

Метна последната бутилка към кошчето, пропусна с половин метър и удари с всичка сила стената с ръка. Какво я бе обзело преди седмица, какво я бе накарало да избере смъртта далеч от онези, които обичаше?

Завъртя се в леглото със стон. Разтърка очи и прокара ръка през лицето си, усети грубата, набола брада. За време, достатъчно за мускул да реагира на токов удар, той се замисли дали да не заудря глава в стената, докато мозъкът му угасне. Нямаше сили да мисли повече. Вместо това мерна часовника на телевизора, който показваше 20:47. Мерсенови прости числа. Време от прости числа. Време за лудост. Загледа се в тавана и зачака да мине. Времето. Реши да излезе на улицата и да намери място, където да хапне. И да пийне.

На излизане прибра писмото на Май в джоба си, за да го прочете за последно преди да си легне, да го прочете в града, където бе написано.

Глава 9

- Тук беше - обясни инспектор Бонжов, сочейки с пръста си с маникюр. Беше млад мъж, може би на не повече от 35, безупречен в шития по мярка костюм и демонстриращ професионален авторитет, нещо, което дразнеше Евен. Бяха се разбрали да говорят на английски, но Евен скоро съжали, защото полицаят имаше такъв силен акцент, че би било по-добре да го остави направо да си говори на френски, без да заобикаля през английските думи. Инспекторът се спря и посочи отново.

- Седяла е до чадъра. Куршумът е проникнал в стената до витрината. Поръчала е капучино, което... - размаха ръка, търсеше думата на английски, докато потропваше многозначително с върха на лачената си обувка по грубите циментови плочи - когато е паднала и обърнала масата.

Кафенето се намираше в странична уличка близо до Сена. Сега, през пролетта, когато снегът се бе стопил в планините на югоизток, нивото на водата беше толкова високо, че между дърветата се мяркаха покривите на продълговатите туристически корабчета, които ги подминаваха пуфтящи дори и в този хладен мартенски ден. Кафенето се простираше по малко площадче и по тротоара, за да примами минувачите да седнат. Точно в този момент бяха заети едва две-три от външните маси. Евен стоеше, притиснал ръце в джобовете на джинсите си и трепереше. Май прекосила тротоара с обичайните си, леко продълго****

вати крачки, които и придаваха загатнато очарователен, момчешки вид, огледала се, кимнала и решила, че това щяло да бъде кафенето: Тук щяла да поръча последното си кафе. Евен се почеса по тила. Какво ли я бе накарало да избере точно това?

- На мига ли е издъхнала? - попита той.

- Куршумът е преминал косо през черепа и е излязъл през тила. - Инспекторът посочи с три пръста по черната си, лъскава от гел коса, за да покаже точно къде. Малкият мозък, помисли си Евен. Костният мозък. Прекъснал е централната нервна система.

- Направена ли е аутопсия?

Инспекторът го изгледа:

- Защо?

- Може да е яла или пила нещо, което да я е накарало да действа ирационално. Хапчета. Наркотици.

Бонжов се поколеба за миг, сви рамене и отпусна ъгълчетата на устата си надолу във френска гримаса, която казваше: И какво! Мъртва беше. Застреляла се. Несъмнено. Полицията не се интересуваше дали е било от любовна мъка или кокаин. Смятаха случая за приключен. Но...

- А започвал ли е изобщо? - попита Евен като продължение на мислите си.

- Pardon? - полицаят не го разбра.

- Ти и хората ти гледали ли сте някога на този смъртен случай като на нещо, което трябва да се разследва, искам да кажа, старателно.

Инспекторът си придърпа един стол и седна. Зададе се сумтящ възрастен мъж с увиснал мустак и увиснало шкембе.

- А, инспекторе. Върнал си се. Липсвал ти е моят калвадос?

Бонжов представи Евен на собственика на бистрото. Увисналите устаци изказаха съболезнования, едновременно със съчувствие и любопитство. Прилича на морж, реши Евен, докато получаваше съчувствено отупване по рамото. Мъжът отиде да донесе двете чаши калвадос, поръчани от инспектора, без да попита Евен предварително.

- В Париж всяка година отчитаме стотици самоубийства - обясни Бонжов, загледан в уличното движение, вечния поток от автомобили, велосипеди и мотопеди дори и тук, в тясната пресечка. - Само тук, в районите по левия бряг бяха повече от петдесет за последната година. Ние. разполагаме с ограничено време, макар...

- Това не е обикновено самоубийство - прекъсна го Евен. - Дори и по стандартите на Париж.

- Навярно, навярно. Както току-що се опитах да кажа, това не е обикновено самоубийство. - Инспектор Бонжов изгледа Евен съсредоточено. - Ти си бившият й съпруг, нали?

Евен кимна.

- Защо си дошъл? Какво търсиш?

Моржовите мустаци дойдоха с напитките, а Бонжов настоя Евен да опита калвадоса, преди да отговори. Силният ябълков вкус се разливаше върху езика, насочваше се към мъжеца и приятно прогаряше пътя си към стомаха. Евен кимна признателно и видя как Моржа се усмихна доволно през отворената плъзгаща се врата. Той извади писмото, разгъна го и го сложи на масата между тях.

- Май е написала писмо - обясни. - Прощално писмо до съпруга и децата си. Само че се обръща и към мен. Аз, който изчезнах от живота й преди пет години и половина.

Бонжов почука по писмото с лъскавия си лакиран нокът на показалеца.

-Но името ти не...

- Не, но съм сигурен, понеже се е подписала по начин, за който дори мъжът й е прозрял, че е обръщение до мен. С име, с което само аз я наричах. При това е използвала дума, която е моя, както аз... - Евен вдигна очи към събрания чадър. - Аз съм професор по математика. Май обичаше да казва, че имам цифри по мозъка си. Тя е... беше историк, имаше докторска степен по... - Евен пак прекъсна мисълта си и посочи раздразнено писмото. - Тук има една дума, която не се употребява в прощални писма на самоубийци. Ето откъде знам, че е писала на мен, искала е да ми каже нещо. Защо, по дяволите, иначе... Дявол да ме вземе, човек не си мисли за математически термини, когато се сбогува с децата си.

Евен изля остатъка от калвадоса в гърлото си, покашля се и пак седна на стола, загледан ядовито към града. Париж да върви по дяволите! Примигна раздразнено.

- Ще бъдеш ли така добър да ми преведеш цялото писмо? Когато го намерихме в хотелската стая, една от рецепционистките ни го преведе набързо. Каза, че е живяла в Дания.

- Това е норвежки - поясни Евен. - Норвегия не е Дания.

- Знам - отвърна Бонжов. - Но това беше най-близкото решение. Нейният превод не можа да ни наведе на мисълта, че тук има нещо повече от обичайното съдържание на подобни писма.

Евен кимна и преведе цялото писмо дума по дума, като се стараеше да намира най-подходящите изрази.

- Умалител? - почуди се инспекторът.

- Математическото наименование на числото, което се изважда от...

- Окей, окей - размаха ръце умолително, сякаш Евен се канеше да му разкаже нещо неудобно интимно. - И какво мислиш е искала да ти каже с това писмо Май-Брит Фосен?

Евен се замисли.

- Не знам. Не пише... - запъна се.

Инспекторът се предаде.

- Не, точно това е. Няма нищо по-различно от онова, което обикновено можеш да прочетеш в подобни писма. Ако си прав, че се е обърнала и към теб, това означава, че се е сбогувала и с теб. В такъв случай се налага да попитам: Кога я видя за последно? Имали ли сте сношения, след като се е омъжила за мъжа, който дойде да прибере трупа й? - Той се извърна и помаха към вратата с една банкнота.

Евен зяпна. Усети как кожата му настръхна от гняв и изсъска:

- По дяволите, Май не беше такава. Никога не би...

Инспекторът го прекъсна.

- Но ти се е искало, нали? Продължавал си да бъдеш влюбен в същата степен. Изминал си целия път до Париж, за да видиш мястото, където се е застреляла. За да търсиш някаква игла, някакво нищожно доказателство, че може би си е мислела и за теб, когато е сложила пръст на спусъка.

Собственикът дойде да вземе банкнотата, като остави дребни монети в една чинийка. Спря се до празната съседна маса и се зае да я чисти с ненужно старание.

Евен се бе изправил, насочил пръст към инспектора с потисната ярост:

- Лъжеш - каза му тихо. - Преструваш се, че случаят не те засяга и въпреки това отделяш час от ценното си време за някого, който смяташ, че е дошъл само заради нищожните си, остарели чувства.

Някаква млада двойка ги изгледа с очевидно любопитство и си зашушука над масата. Евен седна бавно, сякаш столът му можеше да се окаже нажежен.

- Струва ми се, че знам какво те измъчва, инспекторе. Защо, Противно на това, което казваш, си пожелал да ме видиш, защо продължаваш да мислиш за това самоубийство?

Инспектор Бонжов щракна с пръсти на Моржа и го помоли да се разкара с дългите си уши. Той пък забърса масата с няколко последни движения на парцала и си влезе, като изсумтя обидено.

- Да чуем - отвърна инспекторът и извади от джоба си опаковка цигари „Голуаз“. Взе си една, покани и Евен, който поклати глава и в същия миг промени решението си.

- При едно условие. - Евен се загледа в бялата цигара, която държеше с три пръста в ръката си, сякаш се канеше да я пречупи. - Да ми разкажеш какво си намерил досега.

- Намерил досега! - Бонжов сви рамене. - Казах ти, че това е загубена кауза. Не разследваме престъпление, няма какво да разследваме. Ето защо нямам какво да ти разкажа.

- Но нали сте разпитали свидетелите на самоубийството? И персонала в хотела, където е била отседнала? Нали? Можеш да ми разкажеш какво сте научили от тези разпити.

- Rien. Нищо - отвърна инспекторът и разпери ръце.

- Нищо. Свидетелите от кафенето не можаха да кажат нищо смислено, дори показанията им за дрехите й не съвпадаха. Макар след това да е лежала едва на няколко метра от тях, изстрелът и кръвта са били толкова шокиращи, че отделните детайли просто са се размесили в безпорядък. Един свидетел настояваше, че е носела дъждобран, макар небето да е било ясно.

- По кое време на деня се е случило това?

- Часът е бил седемнайсет и четиридесет и седем, когато дежурният в полицията е приел обаждането, значи е станало една или две минути преди това. Защо питаш?

- Не знам...

- Какво според теб ме тревожи? - попита инспектор Бонжов, след като Евен не продължи. Наведе се над масата и запали запалката си. - Какво според теб ме кара още да те слушам?

- Пистолетът - отговори Евен и се наведе напред, за да запали. Всмука дима дълбоко и усети как тялото му настръхна. - Или револверът, каквото там е било. Стори ми се, че сте сметнали за необичайно жена като Май да избере да се простреля. Според статистиката това не е правилният подход за жена на четиридесет години с високо образование, решила да отнеме живота си. И откъде е взела оръжието? Донесла го е от Норвегия? Едва ли. Знаете, че е пристигнала със самолет, така че, ако можем да имаме доверие на проверките по летищата, това е изключено. В такъв случай и самоубийството е било планирано дълго. Съпругът й ми разказа, че е прекарала в Париж три дни. Не, набавила си е оръжието във Франция, може би дори в този район. Това изисква връзки в така наречените съмнителни среди. Но защо да губи време да се снабдява с оръжие, когато със същия успех е можела да си купи и кухненски нож и да си пререже вените в банята на хотела? Или пък да си донесе приспивателни от дома? - Той се облегна на стола. - Мисля, че това те измъчва, инспекторе.

- Може да си е падала по оръжията. Може да е почувствала, че така е най-сигурно и бързо. - Бонжов мах-

на с ръка и цигарата му описа сивкави димни кръгове. - Самоубийците са егоисти в мига на извършването. Не мислят за другите. Не искат да ги боли, не искат да страдат на път за царството на мъртвите. А когато вече са взели решението, искат да бъдат сигурни, че наистина ще умрат. За предпочитане, с някакъв драматичен финал, нещо, което останалите ще си спомнят.

- Май не беше такава, не изпитваше нужда да бъде в центъра на... - Евен се запъна несигурен. Пет години... Не, не и Май, тя не би се променила толкова радикално, независимо колко време бе минало. - Мразеше оръжията, беше пацифистка до мозъка на костите си. На младини използваше всеки сгоден случай да демонстрира против войните и всичко свързано с оръжията. Доколкото я познавах, през живота си не бе докосвала каквото и да било оръжие. Някой трябва да й е показал как да го зареди. Едва ли е седяла тук и се е опитвала, без някой да се намеси. Или пък някой приятелски настроен човечец й е помогнал да свали предпазителя?

Инспектор Бонжов не обърна внимание на сарказма и остана замислен, сетне впи поглед в Евен.

- Може би не си я познавал чак толкова добре, колкото си мислиш.

- Какво искаш да кажеш?

- А може би си, но не искаш да си го признаеш. - Той зарови в джоба си и извади нещо, задържа го скрито в дланта си. - Преди малко попита дали не е била под влияние на наркотици. Намерихме това в багажа й. - Той хвърли на масата малко пликче с бял прах и то се приземи до чашата на Евен. - Ти ли си нейният дилър? Затова ли си толкова заинтересован да разбереш какво се е случило с Май-Брит Фосен?

Глава 10

Лондон

Човек трябва да работи с миналото, да го изучава в детайли, да го превръща в история, мислеше си тя на влизане през входа на Хайд Парк. Лондон се показваше от нормалната си страна, сив и леко ветровит, но сух. Май-Брит се отклони от чакълената пътека, тръгна по тревата и чу как под подметките й запращяха сухи съчки. Катеричка се втурна по едно дърво и я загледа иззад ствола със съвършено кръгли, черни очички, докато тя отмина. Между дърветата се мержелееше Серпентинът, продълговатото изкуствено езеро, построено от кралица Каролина десетилетие преди рождението на Нютон.

Историята е жива и изменчива, не е някаква скована и затворена картина от миналото, както явно много хора си мислят. Миналото винаги може да ти предложи нещо ново, ако промениш гледната си точка. Намери свободна пейка, усмихна се замислено на парка и доизяде остатъка от боровинков мъфин.

Тъкмо неизвестното, фактът, че човек никога не знае какви нови страни на нещо познато могат да изникнат внезапно в някой чужд архив, в забравени писма или нови археологически открития, я бе накарало да избере историята за своя специалност. Животът беше твърде кратък, за да се занимава със закостенялото, с онова, което се бе превърнало в стълбове от сол, от стари предразсъдъци и изтъркани фрази.

Облиза пръсти и отвори служебното си куфарче, което другите наричаха стресиращо куфарче - тя не харесваше тази дума, защото винаги се бе опитвала да се отнася към работата с желание, като с приоритет. Децата и семейство***

то на първо място, работата - на второ. Това бе едно от изискванията й към издателство „Феникс“ и Один Йелм - да не работи повече, отколкото й позволяваше семейството, а това можеха да определят само тя и самото семейство. Никакъв началник, никакви срокове. Изискванията й допринесоха за превръщането на работата й в едно от най-хубавите неща, които й се бяха случвали, поне професионално. Чисто и просто я обичаше, всеки ден с радост тръгваше на работа и започваше нови проекти, гледаше на бъдещето с огромна надежда.

Някакво куче се шляеше наоколо, дойде и подуши предпазливо крака й, тя се усмихна, наведе се да го погали, но то се отдръпна и изчезна по петите на млад мъж, който я подмина тичайки, а слушалките му гърмяха от хевирок. Предсказа му ранно отслабване на слуха.

Извади черно-червен тефтер от едното отделение на куфарчето. Работна тетрадка по проекта Нютон, това пишеше на корицата. Извади химикалка, отвори тефтера и записа:

14 април 2004 - в Лондон (във връзка със серията Даниел Дефо) посветих половин ден на Проекта Нютон в Импириъл Колидж, а после и в Кралското научно дружество. Добих обща представа в кои архиви и сбирки могат да ми помогнат. Купих също няколко книги от един антиквариат, който Симон Латур ми препоръча, мъж, с когото разговарях снощи на събитието на Некст-Бук Прес.

Водеше си такъв дневник за всяка идея, с която се занимаваше, за по-прегледно. Тъй като често се случваше да носи главната отговорност за пет-десет проекта, лесно беше да забрави важни подробности или да изпусне изходната точка. В такива случаи беше добре да се върне назад и да прегледа по-ранни бележки, например от времето, когато проектът е бил просто бегли идеи. Несъзнателно прелисти до първа страница и зачете:

5 април 2004, Осло - миналата седмица разговарях с Один Йелм. Предложи ми книга за Исак Нютон.

Не за постиженията му в областта на математиката и физиката, а за тайните му. Один чел в някаква биография, че имало много „жив материал“, както се изрази, за който да се захванем и ми даде няколко примера. Вече мислих цяла седмица, разгледах какви издания са излизали за Нютон през последните години, особено на английския пазар и намирам идеята за все по-интересна. Изглежда за този учен има гледна точка, неприлагана досега. Във всеки случай не толкова задълбочено, колкото предлага Один.

Следващата бележка беше от три дни по-късно:

8 април 2004, Осло - говорих по телефона с професор Томпсън и той ми даде известни насоки. Не му обясних каква е основната идея на проекта, казах само, че ще работя над книга за Нютон. Следващата седмица трябва да отида до Лондон за срещи с издателства и ще отделя време за предварителни проучвания. Имам добро предчувствие за проекта Нютон.

Затвори книгата, наведе се напред и се усмихна на няколко птиченца, които търсеха паднали трохички от мъфин в тревата наоколо. Доброто предчувствие все още беше с нея.

Глава 11

- Май никога не би... - Евен се взираше в пликчето с белия прах. Хвана чашата и понечи да я поднесе към устата си, но си спомни, че беше празна. - Ненавиждаше наркотици. Дори не пушеше, по дяволите! Не докосваше алкохол, само вино. Мразеше всичко, което би могло... - Той остави чашата и избърса слюнката от устната си. В главата му бе тихо, наоколо му цареше пълно мълчание. Градът беше станал чернобял, ням.

- Всичко, което би могло? - инспектор Бонжов прибра пликчето в джоба си, без да изпуска Евен от поглед.

- Всичко, което би могло... - Не можеше да откъсне очи от джоба на инспектора. - Всичко, което би могло да „погуби“ ума й, така казваше. Неща, които я замайваха или я караха да губи самоконтрол. Беше маниачка на тема контрол, ако щеш, поне що се отнася до тези неща.

Евен потъна назад в стола, взираше се в пространството пред себе си, без да вижда нищо. Градските звуци бавно се включиха, очите му примигнаха и откри цветовете на кола за доставки, осъзна, че има и други хора на този свят, че бяха насред Париж.

Масите с покривките на червено каре се нижеха по площада към улицата на редици, инспекторът и Евен седяха най-близо до отворената врата. От другата страна на големите прозорци имаше още маси и дълъг бар. Май бе избрала най-централната маса. Сякаш искаше да я видят колкото се може повече хора. А дали не е била единствената свободна? Подмина ги келнер с две чинии. Лъхна го миризмата на чесън и пресни багети. Той запуши нос. - Тя беше ли, искам да кажа, имаше ли следи от...?

- Да, намерихме бегли остатъци от кокаин по едната й ноздра.

- Къде намерихте... ?

- В тоалетната й чантичка... заедно с пастата за зъби, червилото и тампоните. - Бонжов хвърли поглед на Евен над цигарата. - Липсваха само кондоми.

Евен сви юмруци, но остана неподвижен.

- Кръвта? Не сте намерили нищо в...

- Както казах, не е правена аутопсия. За какво?

Евен се изправи, не се чувстваше добре. Остана на място, загледан в улицата. Аутопсиите определено изискваха допълнителни разходи, недолюбвани от всеки полицейски участък. Както ставаше и в Норвегия, където полицията по икономически причини понякога предпочиташе да изпраща хората в гробищата, без да е узнала със сигурност причините за смъртта. Подмина ги туристически авто***

бус. Японци. Снимаха го заедно с инспектора и кафенето. Всичко наоколо им. Помахаха, когато погледна към тях.

- Името Симон Латур говори ли ти нещо? - попита го инспекторът, докато автобусът завиваше зад ъгъла.

Евен му изпрати празен поглед, който явно бе достатъчен отговор, понеже Бонжов най-необезпокоявано продължи с нов, сякаш изпитваше някаква особена радост от задаването на въпроси, които караха Евен да се разпада вътрешно.

- Защо в началото на разговора ни подхвърли, че може да е използвала хапчета или наркотици, след като сега ми твърдиш, че никога не би й минало през ума да го прави?

Евен се опря на облегалката на стола.

- Защото... искам да кажа... трябва да има причина. - Загледа се в града. - Дявол да ме вземе, ще пипна този нехранимайко - измънка внезапно и си тръгна.

Глава 12

Хотелът се намираше в лоното на Монмартър, недалеч от нощния клуб Мулен Руж. Беше голям и стерилен, предназначен за хора от средната класа, които биха платили за добро обслужване и чисти стаи, но не и за лукс и изглед към Сена. Типичният чиновнически хотел, помисли си Евен, когато се бе настанил предния ден. Изборът беше леко изненадващ, понеже Май винаги предпочиташе да отсяда в стилния Хотел Берсоли на Рю дьо Лил - сравнително малък, обзаведен с вкус, при това съвсем близо до съкровищата на Лувъра, готическата елегантност на Сен Шапел и шумния чар на Латинския квартал - места, които никога не й омръзваха.

Евен прекоси вестибюла, кимна автоматично на рецепциониста, който се усмихна професионално, и натисна

бутона на асансьора. Както обикновено, на излизане от хотела просто бе пъхнал пластмасовия ключ в джоба си.

Преди да отпътува от дома, Фин-Ерик му бе разказал, че Май е била в стая 612. Типично число за нея, помисли си Евен: сумата на 6, 1 и 2 прави 9. Изразява откритост и разнообразие, възможности. На него се наложи да се задоволи със съседната, 610. Число на Фибоначи. Резултат от събирането на предходните нему 233 и 377, точно както той, Евен, бе безпогрешен продукт на своите предшественици - задник и побъркана.

При пристигането си бе настоял да получи стая 612, но там вече била настанена двойка германци.

- Съжалявам, но ще останат още седмица - обясниха му търпеливо на рецепцията.

На шестия етаж срещна възрастна дама в светлосиня престилка, която чистеше с прахосмукачка килима.

- Pardon, Вие ли сте мадам Рафаела Лоренцо?

Жената се усмихна и посочи ушите си, преди да изключи прахосмукачката. Евен повтори.

- Не - усмихна се тя, сякаш бе казал нещо забавно. - Рафаела е някъде там. - Посочи коридора, в който живееше Евен и пак включи шумната си машина.

Евен прекоси коридора до номер 610, огледа се, но не откри никакви колички или чистачки, нито пък чу някакви шумове от почистване откъм стаите. Извади пластмасовия ключ и го пъхна в ключалката. 610 - годината, в която Мохамед получава видението си, че е пророк на Бога. Изведнъж си спомни, че Май му го бе разказала веднъж. Зави му се свят и влезе вътре, заключи вратата и пъхна картата в ключа за тока, за да може да светне. Тъкмо бе закачил якето си в малкия гардероб и се канеше да отвори вратата на банята, когато се смрази и бавно се огледа наоколо.

Завесите бяха дръпнати до средата, както ги бе оставил сутринта. Телевизорът беше изцяло изключен, както винаги правеше в хотелите. Папката с информация от хотела се намираше на бюрото до телефона. Столът си

стоеше точно отпред. Леглото бе оправено и покривката беше бяла и опъната като върху мъртвец в ковчег. Евен усещаше как пулсът в гърлото му биеше по яката на пуловера. Предпазливо, сякаш се стараеше да не събуди спящ човек, той заобиколи леглото и спря при ниската пейка за багаж. Дълго се взира в ципа на чантата, отворен донякъде, точно както винаги го оставяше. Нещо не беше наред. Можеше да го види и с просто око, но за да затвърди съмнението, което си налагаше да изпитва, най-сетне положи ръка отгоре и премери разстоянието между двете страни на отвора: Поне два сантиметра в повече.

Отиде в банята със същото нелогично усещане, че се налага да се движи безшумно, остави вратата зад себе си отворена и плъзна поглед по полицата с паста за зъби, самобръсначка, сапун и четка за зъби. Тоалетната чантичка беше на пода, той я вдигна и отвори. Когато я обърна надолу, от нея изпадна клечка за зъби, а после и тубичка с гел афтършейв, какъвто никога не използваше. Нищо друго.

Мъжът в огледалото го гледаше с кръвясали, напрегнати очи и той си помисли, че е време да се избръсне, да поспи малко, да се успокои. Взе пластмасовата чашка и изпи чаша студена вода, после пак се върна при чантата.

Явно чистачката не е могла да се сдържи, търсила е пари или банкови карти. Може пък да е съборила чантата, докато е чистила с прахосмукачката. Инцидентно.

Хвана кожените каишки и дръпна ципа, разтвори чантата, за да може да види дрехите си, допълнителния чифт обувки и книгата, която бе купил на летището, преди да отпътува. Всичко си беше както го бе оставил, не забеляза никаква промяна. Не че знаеше съвсем точно как първоначално бе оставил принадлежностите си, но изглеждаха добре. Не и че беше невротик, това с ципа бе просто навик. Не е необходимо, но не вреди, мислеше си обикновено, когато поставяше ръката си на ципа и го оставяше отворен точно на една длан разстояние, преди да излезе от хотелската стая. Лош навик от миналото, казваше си обикновено за извинение.

Извади торбичката с втория чифт обувки и ги остави на

леглото заедно с книгата, „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко, която още не беше отваряна. Вадеше дреха по дреха и ги оставяше зад гърба си. Накрая зърна черното кожено дъно на чантата и извади допълнителната подплънка, само за да открие още една черна и невинна плоскост, лъснала на светлината от лампата.

Просна се на леглото и запали цигара. Беше си ги купил на връщане от срещата с инспектора и си внушаваше, че ще си остане само с тази единствена кутия. Чувстваше, че бе в труден период и се нуждаеше от допълнителна опора. Всмука дима и остави тялото си да настръхва, а главата да се замайва, задържайки дима в дробовете си чак до непреодолимия повик за кашлица. Въздухът, който издишваше, беше чист и невидим. Цялата мръсотия остваше в него, помисли си той и погледна през прозореца. Природосъобразно.

В какво се бе забъркала Май? - питаше се за n-ти път. Какво бе толкова сериозно, че да я промени личностно до степен да извърши нещо, което той само седмица по-рано би се заклел, че е немислимо. Не просто немислимо, но и невъзможно!? Когато се събраха, той бързо прозря, че опиатите и хашишът, да, дори и една съвсем обикновена цигара, бяха нещо нежелано в света й. Дистанцираше се от тях по начина, по който не толерираше и алкохол в големи количества.

Средата, в която той се бе движил, откак напусна дома, бе диаметралната противоположност; там бе видял какво ли не и пробвал почти всичко. Нали трябваше да знае какво има да му предложи този адски свят! Мислеше си, че всичко бе под контрол; лесно като детска игра да спре с наркотиците. Когато Май постави забраната си, неговата самодисциплина бе подложена на изпитание. И влюбването. Все пак не беше толкова лесно, наложи му се да признае. Изобщо не беше лесно. Всъщност беше ад. Тялото му си имаше своя собствена воля, крещеше и се бореше да убеди разума да му даде това, от което се нуждаеше. Фактът, че бе влюбен в момиче, твърде добро и хубаво

за него, го обезкуражаваше. Струваше ли си усилията и мъките? Кога ли щеше да го зареже? Сигурно бе, че искаше да си тръгне, знаеше го въпреки думите й първия ден, когато се бяха скрили в мазето. Тя обаче го подкрепяше през тежките седмици, които се превърнаха в месеци, така че ако той издържеше, тя също щеше да издържи. Накрая, след многобройни посещения в Ада, сякаш вратата към някаква стая, за чието съществуване му се искаше да забрави, наистина се затвори и някой изхвърли ключа. Отказа опиатите, не му трябваха, изобщо не му липсваха, а главата му се бе превърнала в нов харддиск, изчистен от вируси и шпионски програми. Работеше по-добре и по-целенасочено от преди, а картините с кръвта и звуците от счупения череп намаляваха.

Най-забележителното бе, че така и не се завърна към стария лош навик. Не го направи дори когато Май се изнесе. Нито дори и когато, в желанието си да превъзмогне раздялата, се съгласи на едногодишна гост-професура в Англия и щом се върна, научи, че двамата с Фин-Ерик се бяха сдобили със син. Е, започна да пие повече, но не всеки ден и не в неконтролируеми количества. Просто меланхолията и самотата понякога надделяваха. Иначе не беше сигурен дали щеше да успее да се отърве от онези отрови без Май. Тя чистеше повръщаното търпеливо, бършеше потното му чело и го утешаваше, когато се будеше от кошмар, облян в пот. Тя беше ангел и в същото време храбрият оловен войник, съвършено непоклатима в изискванията си. Ето защо историята за бялото пликче и това, че бяха намерили остатъци от кока по ноздрите й звучеше като тотален абсурд. Все едно да разкрият, че Майка Тереза е била проститутка. Какво бе накарало Май да предаде онова благоприличие и бойния дух, които някога бе изисквала от него? Раздразнено вдиша с корема си и премести чифт чорапи, останали на топка под задните му части. Нямаше как да не признае, че прощалното й писмо беше специално, толкова особено написано, че се питаше дали не е била невменяема, когато

го е съчинявала. Теоретично погледнато, за пет години би могла да стане човек с разнебитени нерви и да злоупотребява с хапчета.

Теоретично, да, но това очевидно не беше теория. Ръката му стисна топката чорапи в отчаяние и тъкмо се канеше да я хвърли в отворената чанта, когато се спря. Пръстите се впиха в нея, почувстваха материята. Тук? Разгъна топката и остана с по един чорап във всяка ръка. Единият за малко да се изплъзне от дланта му поради тежестта си, той пъхна ръка вътре и извади малко пликче. Беше пълно с бял прах.

В този момент на вратата се почука.

Глава 13

Лондон

Внезапният пролетен дъжд барабанеше по прозорците и затрудняваше концентрацията. Тя хвърли поглед към библиотекарката в преддверието и я досмеша. Дамата беше тъй авторитетна в цялото си същество и държеше цялата читалня под толкова строг надзор, че Май-Брит не би се изненадала, ако някой неин поглед към дъжда би го накарал да спре на минутата.

Всъщност се чувстваше готова за деня, ала нежеланието да се прибере в хотела прогизнала я караше да чака. Вместо това извади дневника, за да пише.

2 юни 2004, Кралското научно дружество, Лондон - Фин-Ерик, Стиг и малката Лине заминаха за дома, след като прекарахме няколко прекрасни дни в Торки. Вчера и днес седях тук, в архива на Кралското научно дружество. Препоръката от професор Томпсън върши

чудеса, нямам никакви проблеми да получа изследователски достъп до архива, нито до отдела с ръкописи.

Снощи посетих стария си лектор, професор Томпсън живее в Кенсингтън, само на двайсет минути пеша от хотела ми. Все още има назначение в Лондонския университет, но с ограничено работно време след сърдечна операция миналото лято. Главата му си работеше както обикновено и той ми направи страхотно живо описание на Лондон от времето на Нютон.

В момента работя над хронологичен преглед на живота му, какво е правил, кога и къде. Отнема време, но същевременно ми дава поглед над личността на един невероятен човек. Накратко: Не е истина! Понятието „гений“ направо го подценява. Разбирам защо Евен е тъй запленен.

Погледна последното изречение и й се прииска да го задраска, не желаеше да мисли за Евен. Заразлиства трескаво дневника, четеше по малко оттук и оттам; през последните два месеца си бе записала кои книги бе прочела и къде можеше да намери определени фактологични данни. Не беше останало време за нещо повече, за момента имаше твърде много други проекти, които изискваха внимание - неща, които щяха да излизат през есента.

Библиотекарката отиде да затвори последния прозорец, който все още бе открехнат. Това не промени особено нивото на децибелите в стаята, ала вече задушният въздух скоро безспорно щеше да стане по-тежък. Гледката към Дъ Мол, авенюто пред прозорците на Кралското научно дружество, водещо до Бъкингамския дворец, бе редуцирана до непрогледна завеса от водни струи и Май-Брит внезапно си представи как кралица Елизабет и съпругът й, принц Филип, се прибират у дома в открита карета, неотлъчно махащи с ръка, докато фризурите, шапките и разкошното облекло се превръщат във все по-окаяна гледка под тежестта на водата.

Мисълта за кралицата накара Май-Брит да извади те-

стето карти и да започне да реди пасианс. Библиотекарката й хвърли строг поглед, но нямаше как да й забрани това развлечение, макар на матроната очевидно да й се искаше. На писалището имаше предостатъчно място и тя избра Колелото, за което често не й достигаше пространството вкъщи, когато Стиг и малката Лине се занимаваха със своите си неща. Постави една карта в средата на масата и осем други в голям кръг наоколо. Размишляваше как времето като понятие в различните общества се схваща като въртящо се колело, как нещата се повтарят до безкрай. Тя самата виждаше времето като свързано със собствената й преходност, със съзнанието на човека за собствения му край. Нещо, което поставяше миналото в друга перспектива. Схващането за миналото се променяше постоянно; също и заради това гумата на подобно колело винаги се пукаше и джантата продължаваше сама. Като историк човек се стреми да създаде възможно най-убедителната представа за миналото: Така трябва да е било, така трябва да се е случило, за да сме тук днес - с ясното съзнание, че нови разкрития утре могат да обърнат наопаки това, което като историк си твърдял днес. В такъв случай един разказвач на художествени измислици има много по-голяма свобода. Често изпитваше нотка на завист към онези, които можеха да си позволят да си съчиняват, да си затворят очите за някоя историческа несигурност и просто да заявят, че „така е било; аз смея да го твърдя, понеже това не е Истината, а просто договор с читателя, че това е един престорен свят“. Добрият писател, също както и добрият историк, знае, че представата за миналото винаги е повлияна от времето, в което те живеят. Никога не можем да се освободим от настоящето.

Нареди пасианса пет пъти, преди дъждът да спре; така и не се получи.

Глава 14

Евен се взря във вратата с ужас, после погледна към малкото пликче с праха и пак към вратата. Отново се почука, нетърпеливо.

- Момент - извика той и се измъкна в банята. Раздра пликчето трескаво, изсипа съдържанието му в тоалетната чиния и хвърли опаковката след него. Затвори капака и пусна водата, изми си ръцете и пусна водата отново. Отвори капака да провери дали всичко беше отмито, върна се бързо до леглото, хвърли дрехите в чантата и я затвори, преди да отиде до вратата. Открехна я.

- Да? - попита крехкото момиченце, което стоеше на прага и го гледаше.

- Мосю Робер на рецепцията каза, че сте искали да говорите с мен. - Беше застанала с ръка на хълбока, върху синята престилка, с отегчена физиономия.

- Ти ли си Рафаела Лоренцо? Влез, моля. Да, бих искал да поговоря с теб. - Евен отвори вратата широко и пристъпи встрани.

Момичето се поизправи и погледна стаята несигурно.

- Не ни разрешават... - отвърна и го изгледа.

- Искам само да поговорим. Може да оставим вратата отворена. - Евен влезе и посочи фотьойла. - Заповядай.

Тя се колебаеше на вратата, приближи се бавно, седна и придърпа престилката в опит да прикрие коленете си. Осемнайсет-деветнайсет години, помисли си Евен и седна на писалището.

- Преди колко време разтреби стаята ми?

Тя погледна часовника на телевизора и отвърна:

- Един час.

- Тук е станало хубаво - каза Евен с дружелюбен глас. - Вършиш добра работа.

Момичето кимна, сякаш беше напълно естествено гостът да е доволен.

- В стаята имаше ли някой друг, докато ти разчистваше?

Момичето хвърли уплашен поглед към вратата, сведе

очи към килима и отвърна отрицателно.

Евен погледна ръцете си, разтвори длани и ги сложи на коленете си. Болеше го корем.

- Била си на работа в деня, когато норвежка е извършила самоубийство. Застреляла се е долу при Сена. Спомняш ли си? Преди седмица. Била е в съседната стая.

Момичето кимна, без да вдига очи.

- Разговаряла си за това с полицията, нали?

Момичето кимна отново.

- Как изглеждаше стаята, след като я е напуснала? - Момичето го изгледа с недоумение. - Искам да кажа, къде стоеше куфарът й, къде бяха дрехите, тоалетната чантичка?

Рафаела Лоренцо облиза предпазливо устни с малкото си остро езиче и обясни, че куфарът бил на скамейката, където сега стояла чантата на мосю, а дрехите били вътре. Тоалетната чантичка трябва да е била в банята. Погледна го въпросително.

- Друго? Лежала ли е в леглото през деня? Застреляла се е привечер, нали?

Момичето сви Кльощавите си рамене и измънка нещо.

- Извинявай, какво каза?

- Може би е седяла на леглото. Не е лежала, мисля. Да, може би. Не знам. Но е седяла на писалището, там бяха картите, писмото и химикалката.

- Карти? Какви карти?

Момичето махна с ръка, сякаш въпросът го бе обезсърчил.

- Карти. Карти за игра.

- Играла ли е с някого или е редила пасианс, как бяха разположени?

Тя поклати глава и го изгледа в недоумение.

- Не знам, просто си бяха там.

- Някой посещавал ли я е през деня?

Момичето заби поглед в пода и отговори с не.

Евен погледна ръцете си, пак бяха свити. Усети как от корема му внезапно се надигна гняв.

- Лъжеш. - Стисна момичето за раменете. - Лъжеш! По дяволите! Личи ти. Кого си заключила в стаята ми днес? И кого си заключила при нея преди седмица...

- Мосю! - викна гневен глас откъм вратата. Възрастната камериерка стоеше на прага и надзърташе вътре. Рафаела се изниза от хватката му и изтича навън. Жената се загледа след нея, мерна ядосано Евен и продължи по коридора, а прахосмукачката пуфтеше зад нея.

Глава 15

Евен заключи вратата след себе си и взе асансьора до фоайето. Рецепционистът му кимна усмихнато, когато мина покрай него на излизане. Това означаваше, че нито Рафаела, нито възрастната жена бяха говорили с него; момиченцето явно нямаше намерение да обвинява Евен, че го е опипвал или нещо подобно. По пътя на логиката това трябваше да означава, че имаше какво да крие - а той беше прав: беше пуснала някого в стаята му. Някой с малко пликче бяла отрова. Някой, който искаше да се отърве от него.

Огледа се. На улицата гъмжеше от живот, но Евен се опитваше да се концентрира върху хора, които се набиваха на очи. Някакъв мъж стоеше до будката за вестници и говореше по телефона с лице, извърнато към хотела. Когато Евен го погледна, той се обърна и заразглежда дамските издания на витрината. Кола със затъмнени прозорци бавно се приближи до отсрещния тротоар и спря. Никой

не излезе. Евен пое в противоположната посока, като за малко щеше да се блъсне в двойка млади мъже с арабски вид, хванати за ръце. Когато погледна назад, мъжът при будката беше изчезнал, а от колата все още не слизаше никой. От близък двор излезе мотопед и пое бавно след него. Евен сви юмруци и ускори ход, хвърляйки бърз поглед през рамо. Младият моторист намести на лицето си чифт слънчеви очила на подминаване и се изгуби в една странична уличка. Подлезът към метрото беше на 300- 400 метра от хотела и Евен пое натам, хукна надолу по стълбите и за малко да се сблъска с тайфа деца, тръгнали да излизат. Свърна зад ъгъла и забърза между мърляви рекламни витрини към някакъв тунел. Усети остра болка встрани и се принуди да забави ход. Стените ечаха от многобройните крака. Ослуша се назад, както вървеше, опита се да чуе крака, които тичаха, които щяха да го настигнат. Без никакъв план внезапно избра въртяща се врата вдясно, хукна нагоре по стълбище и видя, че бе излязъл на същата улица, но на отсрещния тротоар. Побърза да влезе в някакъв магазин.

Погледна към витрината през малък отвор иззад една полица, изучаваше скришом всички, които излизаха от метрото. То изплюваше постоянен поток, но явно никой не се оглеждаше за някого, когато достигаха тротоара, никой не го търсеше. Нито пък приличаше на някого, когото бе виждал преди.

- Мога ли да помогна с нещо? - зад него стоеше млада жена, усмихваше се.

- Ами... - Евен се огледа и осъзна, че се намираше в специализиран магазин за дамско бельо. - Нещо съм се объркал - измънка и излезе. Върна се на метростанцията и взе първия влак за центъра. Намери си място до прозореца, загледа изпитателно млад мъж с калъф за китара в ръка. Той пък го зяпна предизвикателно, докато Евен сниши поглед. Дали сутринта инспектор Бонжов не го бе задържал на приказка, за да може други да получат достъп до стаята? Мъжът с китарата се засмя високо, каза нещо

на другаря си, който се изправи. Слязоха на следващата станция, загледали Евен развеселено. Пликчето със сигурност щеше да бъде открито при полицейска акция, а може би на митницата, когато тръгнеше да се прибира, за да могат да го задържат, да му отнемат паспорта.

Но какво би могла да постигне полицията с това? Опря чело на студеното стъкло, човъркаше го болка в белега до окото, както се случваше понякога в моменти на стрес. Сигурно да го види как бяга, как хуква в паника. Това искаше полицията, такава беше тя. Изкарваше най-лошото у човека, разбиваше защитните стени и цялата мръсотия лъсваше, оставаше раним, готов за тъпкане. През прозореца диво заблещукаха светлини, профуча насрещен влак и в целия блясък той видя червено, кръвясали очи и кръв, разтичаща се по пода. Веднага стана и отиде до вратата. Остана да чака, закрил очи с ръце.

Метрото пристигна на Пигал. Той намери пътя до друга линия с бързи крачки. Огледа се на платформата, сякаш се канеше да поеме към предградията, внезапно хукна през тунелите към отсрещната страна и пое към центъра. Усещаше как адреналинът пулсираше в него, смесицата от паника и сила, сякаш отново беше на седемнайсет и бягаше от полицията. Влакът беше претъпкан и той застана в средата, хванал се за железния лост до тавана. Разглеждаше хората наоколо си, преценяваше ги дали бяха приятели или врагове. Повечето гледаха напред с празни погледи. Той надзърна над главите им към вратата, разучи онези, които се бяха качили в последния момент. Срещата с Май бе спряла бягството му, беше го накарала да си почине, да зареже враждебността, не да я забрави, понеже не можеше, а да я сложи в чекмедже и да го заключи. При това без тя да го знае. Сега си бе отишла, завинаги, а бягството започваше отново. Историята се движеше в кръг, отново бягаше, цял живот щеше да бяга от полицията. Сега го чувстваше. От съседния вагон дойде контрольор и започна систематично да проверява всички билети. Евен погледна униформата, намери билета си и го приготви, усещаше как потта

мокреше хартийката. Контрольорът кимна и се промъкна напред. Смърдеше на дезодорант, който не му се хареса.

Слезе на станция Сен Лазар и пое по перона, сякаш се канеше да се изкачи на повърхността и дневната светлина. Броеше секундите - две, три, четири..., докато пътниците се изливаха навън, тръгна покрай вагоните, държеше под око онези, които се тъпчеха навътре. Броеше не своите, а световните секунди - осемнайсет, деветнайсет, двайсет... Ослуша се за сигнал. Точно преди да се затворят вратите, скочи вътре и продължи напред. Двайсет и девет секунди. Толкова отнема на китовете да се чифтосат. Намери свободно място до почтена дама с наченки на мустак над горната устна. Скутът й беше пълен с торби зеленчуци, дишаше тежко с отворена уста, мощният й бюст се надигаше и спускаше на силни тласъци. Евен затвори очи, чуваше само пухтенето, видя пред себе си два кита в легло, един върху друг. Когато отново ги отвори, срещна вторачения поглед на мъж през две редици седалки от него; мъжът извърна глава и се загледа през прозореца. На Солферино скочи от влака, точно преди вратите да се затворят. Застана на перона и видя, че мъжът с погледа бе останал да седи, без да се помръдне. Качи се на повърхността и влезе в най-близкото кафе, преди да си поръча чаша вино и да попита за тоалетната, се увери, че никой не е влязъл след него. Келнерът му посочи врата в дъното на помещението.

Тоалетната беше мръсна и смърдеше на старо опикано. Евен се затвори в една кабинка, седна на капака и изви гръб, опита се да потисне порива да изкрещи и се ухапа по ръката. Не беше на седемнайсет, вече нямаше желание да бяга и да се страхува. Вече не беше Неве.

В тоалетната влезе някой. Евен го чу да застава неподвижно, а вратата зад него се затвори. Стъпките се приближиха, едната обувка изскърца, отиде до кабинките и разклати бравата на неговата, измърмори нещо и продължи към следващата. Ключалка изщрака металически. Свалиха се панталони и въпросният изстена и запъшка, докато вършеше работата си. После се избърса, вдигна панталоните и пак изчезна навън. Евен издиша. Не беше сигурен дали не бе таил дъх през цялото време.

- Не си изми ръцете - измърмори той и го досмеша. Чифт пълни с бактерии ръце на парижанин му бяха нужни, за да поуталожат паниката. Запали цигара и се облегна назад. Някаква тръба заклокочи, иначе в тоалетната беше тихо. Дали да не се обади на инспектор Бонжов и да му разкаже за пликчето в чорапите?

Сега се налага да мисля логично. Издиша дим към мръсния, сив таван. Ако полицията е подхвърлила пликчето, от реакцията ми ще узнаят, че съм чист и невинен. Вдигна капака и изтръска пепел в чинията. Или пък ще решат, че съм двойно по-хитър - и виновен. И ако (все пак) полицията е оставила пликчето - може би и двете - то те са всичко друго, но не и чисти, а когато разберат, че съм открил пликчето в чорапа, ще използват други средства, за да ме стреснат. Загледа се в еректирал пенис със свръхразмери, издраскан на вратата на кабинката.

А ако полицията не стои зад...

Дръпна си от последния сантиметър, помисли си „тогава са други“, опари си пръстите и метна фаса в тоалетната. След като изми ръцете си, влезе в кафето и седна с чашата си червено вино в най-мрачното кътче, което успя да намери с лице към вратата. Разумът му казваше - разумът, който го управляваше, когато оставеше настрана омразата към ченгетата - че не полицията бе подхвърлила пликчето в чорапа му. Не правеха така по принцип, какво щяха да спечелят?

Часовникът над бара показваше три и двайсет. Той извади телефона си и набра някакъв номер. Никой не отговори. Фин-Ерик сигурно бе излязъл на разходка с децата. Нали от застрахователна компания „Солвент“ му бяха дали отпуск до края на седмицата.

Изрови писмото от Май, обърна го, извади химикалка и написа:

Полицията

Хотел /Рафаела

Поколеба се и написа Фин-Ерик.

Те биха могли да знаят за посещението му в Париж, както и че бе отседнал точно в този хотел. Освен хората, пред които Фин-Ерик евентуално би могъл да го спомене. По-късно щеше да го попита. В паметта му изскочи нещо от разговора с инспектор Бонжов и го накара да сложи въпросителен знак малко по-надолу на листа. Загледа се в хартията замислено и набра номер, запазен в телефона този предиобед.

- Инспектор Бонжов, ало - отговори веднага.

Евен се представи.