Невидимото братство

- ... ето защо с огромна радост предавам отговора на мистър Робърт Хук. - Президентът на Кралското научно дружество, лорд Брункър, направи жест към мъжа до себе си, приведен, блед господин, който внезапно заизглежда като всичко друго, но не и като учен. - Професор Хук, изключителният уредник по експериментите на научното дружество, след многобройни и задълбочени опити, много от които видяхме днес, е стигнал до извода, съветвайки се с управителите на дружеството, че хипотезите на мистър Исак Нютон за светлината и цветовете съответстват на

представения experimentum crusis². От този ден насетне хипотезата трябва да се смята за теория, подлежаща на демонстрация.

Лорд Брункър се усмихна на насъбралите се благородни господа и видя, че секретарят на дружеството, мистър Бароу, започна да ръкопляска. Последваха го мистър Олденбург, мистър Врен, мистър Бойл и още неколцина, но далеч не всички.

Уредникът по експериментите, професор Хук, се изправи с кисела физиономия и напусна съвещателната зала, без да продума, което не изненада никого: всички знаеха, че между него и мистър Нютон имаше големи разногласия.

Още трима станаха и последваха мистър Хук.

Тринити Колидж, Кеймбридж, Англия

27 април 1676

Точно по същото време, когато се провеждаше събранието в Кралското научно дружество, професор Нютон се бе навел над Желязната пещ и зорко наблюдаваше развитието на процеса в тигела. След последното загряване бе останало бяло прахообразно вещество. Изчака тигелът да се поохлади, дръпна го от огнището с предпазливи ръце, наклони го и изстърга бялото вещество в малък стъклен съд. На везната измери количество, толкова малко, че можеше да се събере върху нокът на кутре. После изсипа бялото вещество в стъклена колба с предварително приготвен разтвор и разбърка със стъклена бъркалка така, че да се получи емулсия. Захвана колбата на статив, след което запали газов пламък, провери силата му и го постави под колбата.

След като свърши това, погледна джобния си часовник и си записа в един тефтер.

Два часа по-късно взе колбата от поставката. Съдържанието й бе добило светещ отблясък, течността се бе изпарила, а остатъкът бе кристализирал в нещо, подобно на малки златни звездички, не по-големи от кристалчета сол. Отвори колбата с треперещи ръце и изсипа съдържанието й в каничка.

- Боже милостиви... - промърмори въодушевено. - Доближавам се. Наистина се доближавам! - Изведнъж чу вратата на външната стая да се отваря и се изправи нервно. Побърза да затвори колбата със звездообразните кристали и я пусна в джоба на палтото си. Насъбра бележките си на секундата и постави отгоре им няколко книги. В този момент мистър Уикинс се появи на вратата на лабораторията.

- Радвам се да Ви видя отново, мистър Уикинс - поздрави го с усмивка, която иначе изглеждаше необичайно на тъй Хладното му лице. - Как е почитаемата Ви госпожа майка? Приятно ли беше пътуването?

Уикинс го изгледа с изненада, зарадва се на въпроса. Горката стара госпожа Уикинс бе получила обрив по гърба и можела да лежи само по корем, който пък още отпреди това страдал от лошо храносмилане, разказа му той. Седнаха и поговориха за това онова. Нютон предложи майка му да опита някаква нова смес, която той наскоро пробвал, и останал доволен от ефекта, сетне разказа с отчаяна физиономия, че ректорът на университета го подпитал дали скоро няма да видят нова дисертация.

Мистър Уикинс кимна и отвърна, че срещнал студент от Оксфорд, който му разказал, че много хора в научните среди се чудели защо такъв гениален човек като професор Нютон изглежда лежал в леглото и си проспивал- времето, тъй като от него не виждали изследователски резултати с по-нова дата.

- Времето, което използвам за експерименти за целите на светата алхимия, времето, в което преследвам ключа към познанието, е време, за което не мога да се обяснявам пред обществеността - заяви Нютон и удари с ръка по работния плот. Замисли се, попипа несъзнателно джоба си и промърмори: - Трябва да намеря обяснение. - Уикинс го погледна учудено, загледа и издутия джоб. Нютон забеляза погледа му, но не му обясни. Махна към вратата.

- Сигурно трябва да разопаковате багажа си, мистър Уикинс. Нека не Ви преча.

Мистър Уикинс се изправи бавно, сякаш повече му се искаше да остане, и излезе от стаята. Зад гърба си чу професор Нютон да затваря вратата на лабораторията, врата, която винаги стоеше отворена, когато нямаха гости.

Тринити Колидж, Кеймбридж, Англия

4 януари 1678

Голямата маса се огъваше под тежестта на книги, записки и чертежи. Посред камарата гореше Самотна стеаринова свещ.

- Не този... - мъжът на масата отхвърли един тефтер - не и тези - добави и остави настрана няколко чертежа.

- Но тези не струват, а тази книга... самото й съществуване е срамно.

Беше сам в стаята, говореше на себе си, докато подреждаше листите и облегна няколко на свещта.

- Три-четвърти празни... - измери разстоянието до пламъка с линия и премести хартиите още малко по-нагоре. - Така. Час и петнайсет минути.

Кимна и тръгна бавно назад с лице към масата, взе шапката и мантията си от един стол, отвори вратата и излезе. Самотният пламък се наклони игриво при затварянето на вратата, после ключалката изщрака и веднага след това по коридора се чуха отдалечаващи се стъпки.

Пламъкът се изправи, остана да гори към тавана с малко, остро езиче.

Час и шестнайсет минути по-късно.

Пламъкът все още стоеше прав и стабилен сред книжата в бляскавото си величие. С равно и упорито темпо си бе проправил път надолу по стеарина и сега оцветяваше в кафяво края на най-близкия лист. Хартията се огъна лекичко и по този начин малко се отдалечи от пламъка - но не достатъчно. Скоро топлината стана твърде интензивна, изведнъж хартията пламна и изпрати в пространството малко облаче дим. Огнен език се протегна настрана и запали нов лист. Той се нави от топлината и падна върху голяма купчина записки. Изведнъж огънят бързо се разпространи по масата, книгите се запалиха и температурата в стаята се повиши. Ключалката щракна и морето от пламъци изръмжа, когато вратата се отвори и нахлу нов запас от кислород.

- Мистър Нютон! Мистър Нютон!! - Уикинс се втурна в стаята, грабна няколко черги и започна трескаво да ги мята по масата, за да угаси огъня. - Помощ, пожар! - извика в коридора. Притекоха се няколко студенти от съседната стая, единият хукна да донесе вода, а другият се зае да помага на Уикинс с чергите. След няколко усилни минути огънят беше под контрол.

На вратата се показа мъж с перука и палто, остана като закован, загледан в опустошението.

- Мистър Нютон, добре, че дойдохте - викна мистър Уикинс, който с опърлени ръце изливаше вода върху няколко разпилени по масата въглени. - Имаше пожар и повечето записки и книги по масата са унищожени. О, мистър Нютон, толкова съжалявам, че не бях тук.

- Това е ужасно, мистър Уикинс - обади се Нютон едва чуто и отиде до масата. Отмести едно мокро чердже и зарови с пръст в пепелта. - Ужасно - повтори. - Бях отишъл на сутрешната служба в параклиса. - Погледна часовника на стената и кимна: - Тръгнах преди час и двайсет и две минути.

Глава 24

На улицата беше тихо. На отсрещната страна на тротоара светеше лампа, но по някакъв мистериозен начин разстоянието до него се запази същото, макар той да се приближаваше. Шумът от хрущящ чакъл го накара да се извърне, само за да види как една къща се срина в чакъла и потъна във вечен, неумолим мрак. Той се изплаши и се Запрепъва към улицата, където внезапно изникна ревящ камион с мощни фарове, който едва не го закачи. Остана като закован, гледаше го как изчезва в мъглата като две червени котешки очи. Улицата потрепери, започна да се рони под краката му и той се спаси на тротоара в последната секунда, падна на колене и загледа как асфалтът се раздроби на дребни камъчета и чакъл, малки метеори, погълнати от черна дупка. Един бордюрен камък се отдели и изчезна, после и следващият, а една плочка зад него се разтвори като захар в гореща вода. Ужасен, той запълзя напред, а пропастта лакомо го последва по петите. В гърлото му бе заседнал неизказан писък, докато вечността лапаше земята под него от двете му страни. Обзет от ужас, той се вкопчи с две ръце в ръба на последната плочка, вперил поглед в безкрайната вселена. През нощта се зададе камион, натоварен с варени зеленчуци и той се хвърли наслуки в мрака, падна върху кабината и пое с него, а шофьорът му извика...

- Е, трудно ли е!

- Мм...

- Ако ще ядеш, най-добре да седнеш - изтъкна му шофьорът.

Евен отвори очи и се взря в стаята.

- Какво... ? - той се поизправи на дивана объркан. Кити бе до масата, където постави димяща тенджера и отиде до бюрото.

- Вино? - вдигна във въздуха отворена бутилка вино.

- Ами... да, благодаря. - Евен се прозя и се почеса по гърдите. В стаята беше почти тъмно, осветяваха я само няколко стеаринови свещи на масата, както и светлината от отворената врата на кухнята. Искри пукаха в стара печка с дърва, а от тонколони от двете страни на прозореца звучеше приглушена, доста пращяща музика. Евен се наведе и събра купчина листи, разпилени по пода. Историята на Май за Нютон. Трябва да бе заспал, докато четеше.

- Скучно ли беше? - Кити влезе откъм кухнята с купа салата и каничка сос.

Евен се огледа и се почеса по брадичката.

- Не, не точно скучно...

- Ами...?

- Не знам... странно. Не разбирам съвсем какво е, какъв е смисълът.

- После ще го доогледаш. - Кити си придърпа стол с крак и седна. - Ела да хапнеш, докато е топло.

- О, благодаря - отвърна Евен и погледна към масата колебливо. Какво ли беше сготвила?

- Пилешко филе, запечено в чесново масло с лимон. Сметанов сос с манатарки - обясни тя, сякаш го беше чула. - Варени зеленчуци, салата и червено вино.

Храната го приканваше с уханието си. Той седна, обхвана с ръка винената чаша, но веднага я пусна.

- Не, по дяволите, нали съм с кола.

Кити отпи малко, примлясна блажено с език и го погледна дразнещо.

- Можеш да спиш тук. Почти не успях да те поздравя - или четеш, или спиш.

Евен вдигна изненадан поглед. Очите й срещнаха неговите над ръба на чашата. Косата й бе събрана на рошав къносан кок, няколко кичура се бяха отделили и падаха на независими къдрици по раменете й, сякаш молеха някой да ги приглади от бузите и деколтето й, и...

- Дивана - поясни тя и вдигна вежда иронично, - ще ти оправя дивана. Изглежда спиш добре на него.

- Да - смънка той - да, така си мислех и аз. Но трябва...

- Извади телефона от джоба си и го включи. - Трябва само да попитам Фин-Ерик дали колата ще му трябва до утре.

Фин-Ерик вдигна веднага:

- Евен! Къде се изгуби? Страшно се изнервих, като не се обади, и...

- Съжалявам. Знам, извинявай - отвърна той и влезе в кухнята, за да не чува Кити разправията. - Успокой се! Всичко е наред! После ще ти разкажа, но може ли да ми заемеш колата си до утре?

Фин-Ерик изстена тежко и за миг настъпи тишина.

- Ясно, всичко е наред. До утре следобед. Обещах на децата разходка в гората. Но искам да знам...

- Разбира се - отвърна Евен раболепно и тъкмо се канеше да затвори, когато си спомни. - Ей, Фин-Ерик, казвал ли си на някого, че бях заминал за Париж?

- Не. Само на тъста, в колата на прибиране от погребението. Защо?

- Не знам, просто ми мина през ума...

- А, чакай малко. На следващия ден се обади издателят от Феникс, Один Йелм, да си поговорим. Той е доста деликатен човек. Искаше да плати половингодишна заплата... за децата, за образование, да ги внесе на сметка.

- А Париж...?

- А, да, говорихме си, че на погребението са дошли много хора и той спомена, че те познал, спомни си, че си математик и експерт по Нютон. Опитал се да ти се обади в университета и у дома, но не успял да се свърже. Май му казах, че си в Париж...

- Спомена ли в кой хотел съм отседнал?

- Не. Защо да го правя? Нали не знаех.

Не, защо ти е, помисли си Евен, когато прекъсна разговора. Нали Один Йелм можеше да види фактурите от обичайните хотели на Май и като нищо да събере две и две - малко по-добре, отколкото Фин-Ерик би се справил.

А защо ли този Йелм искаше да се свърже с него? Е, добре тогава, желанието за разговор бе взаимно.

Евен седна до масата и вдигна чаша към Кити.

- Всичко е наред, ще пренощувам тук. Наздраве. - Тя се усмихна, повдигна чашата в отговор и известно време хапваха мълчаливо. Евен се наслаждаваше на храната.

- Наистина е вкусно.

Сложи още пиле в чинията си.

- Звучиш изненадан.

Евен се ухили.

- Не бях фен на готварските ти умения, когато Май живееше тук. Често най-напред подпитвах чий ред е да сготви, преди да се съглася да хапна у вас.

- О - за миг Кити доби обиден вид, но после се усмихна обезоръжаващо. Евен забеляза, че бе сложила лек тъмен нюанс на устните си от следобед насам.

- Беше съвсем побъркана да се храниш здравословно, салата, зеленчуци и тем подобни, а аз по него време ядях главно нездравословна храна. Не знам дали си сменила рецептите, но аз май съм променил навиците си.

Известно време разговаряха за миналото, осемдесетте, когато бяха млади студенти. Кити разказа за началото на пребиваването им в Несуден, работата на момичетата по старата къща, за всичко забавно, което бяха вършили: скачали в сеното в плевника, ловили риба в морето, водили детински боеве с възглавници, преди да си легнат.

- Но тогава се появи ти и развали всичко. - Кити каза това с престорено отчаяние в гласа. - Бе невъзможно да се държим толкова глупаво с мъж в къщата. Най-вече за Май-Брит. Беше лудо влюбена и изведнъж й се наложи да порасне. Никога не я бях виждала такава... какво да ти кажа, начинът, по който те гледаше! Пък и нищо не разбирах, та ти приличаше на хибрид от наркоман и някой от Блиц, псуваше като изрод. И това име!

- А? - възкликна Евен и премести поглед от дивана. - Евен!?

- Не, онова „Рекил“. Не си ли спомняш, че те наричаше така?

- Ах... да, сега като каза. Но това беше просто измишльотина, спря да го прави, когато се опознахме.

- Да, и аз спрях да те ненавиждам толкова, когато ние се опознахме. Нали ми помогна да подпра тавана. - Кити се усмихна и посочи съседната стая. - Баща ми дойде няколко дни по-късно и изпадна в шок, като чу какво съм направила. Бе готов да ти даде медал, задето си спасил дъщеря му и вторият етаж не се е срутил на главата й.

- О, не беше чак толкова опасно - усмихна се Евен. Набоде парче пиле на вилицата си. - Ти си лекар в спортното училище?

- Да. Спортен лекар, изучавам изтощаването и спортните травми. Това е на половин работен ден, през останалото време съм треньор и консултант на млади таланти.

- В кой спорт?

- Никой специфичен. Концентрирам се върху основното трениране и преценката на слабите и силни страни на тялото. Не всички са родени за спринтьори, знаеш, зависи от мускулната маса, капацитета на белите дробове, сърцето...

Евен я слушаше с интерес, не толкова съдържанието на думите, а увлечението, компетентността и интензивността, които излъчваше, очите й добиваха особен блясък. В нея разпозна себе си, и той беше такъв. Някога. Бялата страна.

Потопи в соса последното парченце броколи, задъвка и хвърли поглед към масичката до дивана.

Кити се усмихна, стана и взе тенджерата.

- Разбирам, че не съм толкова интересна, колкото някои други неща. Ще те оставя да продължиш с четенето.

Евен сви рамене виновно и благодари за храната.

Включи настолната лампа зад дивана. Разлисти бавно всички книжа. Освен разказа от осем страници под заглавие „Първа тайна“ имаше и три страници копия от собственоръчно писаните от Нютон бележки, една страница със стар текст на английски, изписана с напълно непознат му почерк и четири страници с бележките на Май. Най-накрая имаше и лист със заглавия на книги, всичките свързани с Нютон или XVIII век по един или друг начин. На тази страница беше залепено жълтото листче с надпис Книжарница Хермес Триси числото 1009.

В числото имаше нещо познато, освен че беше просто число, ала Евен не можеше да угади какво беше.

Започна да чете по-щателно копията от бележките на Нютон. Едната страница бе изчерпателен списък на думи и символи, използвани в рецептите на алхимиците. Най- напред имаше минерал: Злато, Сребро, Мед и т.н., а зад него бяха изписани по един или няколко символа за отделния минерал. Кръгче с точка (злато), полумесец (сребро) или пък биологичният знак за женски пол (мед). Знакът за желязо бе същият като биологичния символ за мъжки пол. Евен се зачуди дали в това не се криеше по-дълбока символика; че медта бе лъскава и от нея се правеха обеци и купи за плодове, докато желязото бе грубо и кораво, от него лееха мечове и оръдия? Хвърли поглед към Кити, която шеташе из кухнята и си тананикаше. Най-добре да не я посвещава в тази тенденция, която бе от времето преди жените да започнат да основават собствени комуни. Загледа почерка, дребен и назъбен, и предположи, че трябва да бе писано в младежките години на Нютон, когато още е бил студент. Печат в ъгъла сочеше откъде Май бе взела копието: King’s Coll. Libr. Camb. Библиотеката на Кралския колеж в Кеймбридж.

Следващата страница бе копирана от тефтер. Почеркът бе една идея по-едър, а буквите - по-прави, което говореше за малко по-възрастен, но все още млад Нютон. Текстът започваше с думите Опус 1. Първа стъпка. Екстракция и пречистване на духа. Под последните думи бяха драснати две черти. След още едно, неразбираемо за Евен изречение, текстът се разделяше на номерирани откъси: 5., 6., 7. и 8. Защо първите четири точки ги нямаше, не можеше да се разбере непосредствено. Може да бяха вплетени в първите изречения? Вниманието му привлече формулировка в точка 6: Свързване на червения мъж с бялата жена, & декокция до завършване, така пишеше. Евен се хвана за косата, която знаеше, че бе придобила известно количество сивкаво-бели кичури през последните години, мерна червената грива на Кити

през отворената кухненска врата и дълбоко в себе си тайно се зачуди дали нямаше някаква правописна грешка, дали всъщност не беше свързване на червената жена с белия мъж. Би било хубаво.

И все пак, всичко това беше класическо алхимично празнословие - и той не схващаше особено много. Питаше се дали Май го бе разбирала.

Третият лист се оказа писмо до някой си мистър Ф. - само това пишеше за получателя. Ставаше дума за експериментите, които Нютон правил напоследък, и завършваше с няколко коментара по последното писмо на мистър Ф и възгледите, които явно бе изразил в него. Всичко бе свързано с алхимията и тонът намекваше, че Нютон уважавал мистър Ф. Писмото не беше датирано, но по почерка Евен можеше да гадае, че е било писано в средата на 70-те години на XVII век.

Текстът с непознатия почерк очевидно бе описание на разговор, който авторът бе провел с Нютон. Трудно се разчиташе, но за помощ на читателя (Евен?) Май бе подчертала с жълт маркер две изречения. Горе се четеше: ...83 години. След това беше по-добър, умът му - по-ясен, а паметта - по-силна...

Малко по-надолу бе маркирано нещо, което Исак Нютон явно бе казал на събеседника си:...това изискваше силата на създателя. Той, каза той, е взел всичките планети, а именно Слънцето, Луната и другите планети, и ги е създал от същата материя като тази Земя - ще рече земя, вода, камъни & с — но смесени по различен начин.

Типично за Нютон, помисли си Евен. Типичната алхимия, скрита зад изказването, че всичко, камъните, водата, земята, да, дори и слънцето, в изходната си точка са продукти от същите съставки, но се различават по начина, по който са „приготвени“. Ако Нютон е бил на 83 години по време на разговора, както отбелязваше първото маркирано изречение, той трябва да е бил записан от Джон Кондюит, мъжа, оженил се за племенницата му и по-късно поел службата му на управител в Монетния двор.

Евен прочете всичко още веднъж, без да разбере защо Май бе посочила цитатите на него, и остави листа настрана.

Нейните собствени бележки бяха по-лесно четими, изписани с ясни, отворени букви - и въпреки всичко това бе почерк, с който Евен бе живял в продължение на тринайсет години. По страниците се редяха ключови думи и изречения в безпорядък, цитати, които трябваше да запомни или идеи, дошли й неочаквано. Датата 27 април 1676 бе изписана и подчертана неколкократно, последвана от аргументи защо трябва да бъде запомнена. Евен бе съгласен. Както и много други учени, той също смяташе тази дата за изключително важна, повратен момент в световната история, началото на модерната наука. Денят, когато е било одобрено, че задълбочените експерименти на Нютон съвпадат с хипотезата и с това се превръщат в теория, която може да се демонстрира. Но в същото време Май оставяше Нютон да си седи у дома в Кеймбридж и да се занимава с алхимия...? Евен не знаеше дали Нютон бе присъствал в Кралското научно дружество, когато бяха одобрили експериментите му, не знаеше за източници, които да казват нещо по въпроса. Да се намеква, не, не просто да се намеква, а да се заяви, че той прави пробив в алхимичните изследвания точно тогава, бе доста безочлив похват. Но това показваше на читателя колко важна всъщност е била алхимията за големия учен и явно на това искаше да наблегне Май. Като литературен похват тактиката бе безпогрешна, особено ако фикцията бъде подплатена с основателни фактологични сведения. За което пък резюмето намекваше, че щеше да се случи.

Нютон е бил педантично точен и по-упорит и наблюдателен от по-ранните алхимици, пишеше на едно място. Би могло да е вярно, помисли си Евен. Нютон е бил търпелив и далновиден в изследванията си, без да се поколебае е започвал опити, за които е знаел, че ще дадат положителни индикации едва след пет-шест месеца - толкова напред във времето. Ако не е получел тези индикации, можел е да се върне на старта, да попромени някой несигурен момент и да посвети нови пет

месеца на експерименти. Ето това го е правело толкова гениален - че никога не се е предавал и е бил така педантично точен, както бе написала Май. Този човек е знаел какво има в дадена колба до най-малката частичка от грама, знаел е на каква температура загрява и точно колко дълго.

Алхимията да се запази в тайна на всяка цена!

Да, по дяволите, помисли си Евен. Алхимията е била незаконна. Била е като да си играеш на магьосник, в много кръгове не са гледали на нея с добро око, чисто и просто са я смятали за богохулна. Нютон обаче успял да я запази в тайна. Справял се толкова добре, че тази му страна и до днес е сравнително непозната. Днешните изследователи на Нютон могат да благодарят на Джон Мейнард Кейнс, известния гуру на икономиката, задето знаят за това. През 30-те години той купил оставените от Нютон бележници и ги изучавал по-задълбочено, отколкото който и да било друг преди него. И точно там пишело черно на бяло, без всякакво съмнение: Нютон пожертвал половината си живот за алхимията. На практика за дълги периоди от време бил далеч по-зает с алхимичните си проекти, отколкото с научните открития, донесли му световна слава.

В зрителното му поле се появи ръка и постави на масата чаша кафе. Кити се усмихна на погледа му.

- Досетих се, че чаят от розмарин не ти се услади, затова взех малко кафе назаем от съседа, докато тичах навън. Виждаш ли, джогингът никак не е излишен. - Излезе, без да изчака отговор.

Евен бутна кафето настрана, за да не рискува да покапе копията, и взе следващата страница с бележки на Май. Беше пълна с различни имена и кратки биографии. От Робърт Бойл, колега алхимик на Нютон, до Робърт Хук от Кралското научно дружество, негов дългогодишен заклет враг. Много от имената му бяха непознати. Възможно бе да са хора, свързани с алхимията, и в такъв случай не беше никак чудно, че не ги разпознаваше, понеже тази страна не го интересуваше особено, докато изучаваше Нютон. Смяташе се за експерт по учения - и постепенно разбираше, нямаше как да не признае защо Май не се бе свързала с него за помощ по книгата.

Духна кафето и отпи малко.

Изведнъж нещо го осени. Остави чашата, вдигна листа на светлината и навлажни пръста си, а после го прокара по част от текста. Бележките на Май бяха ксерокопия, точно както и тези на Нютон. Той се сепна. Странно, че му бе копирала собствените си бележки. Или пък, като се замислеше, може би не...? Възможно бе да не е можела да се лиши от записките си, когато е решила да остави плика за него. В бързината той не успяваше да определи дали това означава нещо - като цяло изобщо не разбираше защо бе получил всичко това - и зачете по-нататък, може би още не бе стигнал до отговора.

Пишел е в кодове.

Да, така е. Евен се замисли, втренчил поглед в печката, която пращеше, понеже Кити бе пъхнала вътре още няколко цепеници. Тя пък седеше на един фотьойл с крака на масичката и дебела книга в скута. Хендел изпращаше през тонколоните приглушена водниста музика.

Кодове. Май и той самият започна да се интересува от тях, когато започна да изучава Нютон. Не, чакай, по-рано беше, още в детството. У дома - за да крие разни неща от баща си. Но с Нютон тази страст отново се разпали, а когато се запозна с Май, се превърна в малка епидемия. Заинтригува я толкова силно, че си пишеха закодирани списъци за пазаруване и лични съобщения, наричаха се с кодови имена. Детинско, но по него време попиваше всичко, свързано с кодове и шифри, а след като прочете една статия за асиметрични шифри, за малко да насочи образованието си по тази диря. Странна изненада бе фактът, че изследванията му върху неправилните прости числа, простите числа близнаци и безкрайността по-късно се оказаха годни за приложение при създаването на шифри - като да ядеш хубав сладолед и да откриеш, че вътрешността му е направена от любимия ти шоколад. С него се беше свързал някакъв мъж от военното разузнаване и с компенсацията от половингодишна заплата Евен бе преглътнал принципите си и помогна на униформените да въведат нова система за шифриране. Поне не беше тайната полиция.

Евен отпи малко от кафето. Обикновено Нютон не е пишел всичко, а само отделни части от текста в кодове. Например изписвал думите наопаки или пък отделни думи и изречения с тайнствени знаци. Правел го, за да не може този, който наднича над рамото му или се прокрадва да хвърли някой бърз поглед на тефтерите му, да разбере нищо, не и непосредствено. Ако обаче човек разполагаше с време, обикновено не беше трудно да дешифрира текста. И така. Постепенно с развитието на математическите му системи за смятане и по времето, когато физическите му експерименти на практика се пренесли в друго измерение, кодовете се превърнали в съвсем ненужни - защото по негово време чисто и просто нямало други, освен Исак Нютон, които да разбират особено много от записките му.

Повечето кодове бяха лесни като детска игра и все пак отделни негови текстове можеха да се крият зад гениални системи, особено алхимичните формули, които можеха да се изписват със специални знаци за различните химични елементи и съставки, както и процеси, описани със собствени азбуки, думи и понятия, предназначени само за посветените.

Евен се взираше в изречението: Пишел е в кодове! Да не би Май да бе скрила послание за него из тези текстове? В това ли беше целият смисъл?

Остави чашата, прелисти до последната страница и откъсна жълтото листче. Хермес Трис. Погледна числото 1009, обърна листчето и видя ново число най-отдолу на задната страна. 6419. Дявол да ме вземе! Облегна глава назад със стенание и се втренчи в тавана. Сега разбираше защо 1009 му се струваше познато. Това беше неговото число. Също и 6419. Просто трябваше да ги обърне, по двойки. Беше толкова просто, че не се бе досетил. 09.10.1964.

Това бе рождената му дата!

Глава 25

Децата си бяха легнали и в къщата беше тихо. Тихо „като в гроб“, помисли си той и хвърли поглед към мрака в градината.

Фин-Ерик дръпна завесата, свлече се на ръба на стола и се огледа в малкия кабинет. Беше свикнал да бъде сам у дома с децата, нали Май-Брит пътуваше много във връзка с издателството. И все пак тази тишина беше различна, беше станала ненарушима и той трябваше да свикне с това. Чисто и просто да се примири.

Поколеба се дали да не си пусне музика, но нямаше сили. Всъщност никога не е бил човек на музиката, още по-малко след като се събра с Май-Брит. Така и не можа да разбере любовта й към класическата музика или по-скоро... не проумяваше самата музика. Слушаше, когато бе пуснала нещо, не протестираше. Понякога си мислеше, че музиката е хубава, ритмична или мрачна, но не му говори нищо. Липсваше му песента, текстът, който да разказва за какво става въпрос.

Стана и заразглежда снимките на таблото. Май-Брит и Стиг на плажа, той самият, обхванал с ръце издутия й корем, сватбената снимка, щастливото семейство пред хижата в Рендален. Попремести ги малко, за да се виждат възможно най-добре. Постара се да прикрие една от тях зад другите. Евен само щеше да се стъписа, ако влезеше и я видеше. Фин-Ерик седна отново. Защо ли Евен се бе навъртал тук вътре, бе гледал снимките? Подозираше ли нещо?

Някъде в нощта изпищя голяма черногърба чайка, жалваше се с дълбокия си бас във френетично га га га. Фин-Ерик потрепери, една от малкото птици, които не харесваше. Голяма, красива и лакома, ненадеждна. Вампир.

Май-Брит обичаше природата, наслаждаваше се на разходките на село и в планината точно както и той самият. Най-вече там и в общуването с децата те се бяха открили и обикнали един друг.

Фин-Ерик се премести на стола пред писалището, отвори чекмеджетата и запрехвърля бавно листите, които се показаха: свидетелство за брак, паспорти, актове за раждане, документите за къщата. Листи от работата, от Норвежкия орнитоложки съюз, от профсъюза. Плик от ложата!? Не биваше да е там. Той извади писмото от масонската ложа, затвори чекмеджето и го отнесе в мазето. Остави го в кутията с другите книжа.

Когато се качи горе, заключи вратата на мазето и седна на дивана. Тишината отново взе надмощие, а той седеше в мрака и мислеше за Евен Вик. Един мъж, когото не харесваше, още по-малко разбираше. Май-Брит не говореше често за бившия си съпруг, само косвено от време на време. Сега се опита да свърже парчетата, за да получи някаква цялост: Екстремна обсебеност от числа. Експерт по Нютон. Никакво семейство, нито родители, нито братя и сестри. Нещо за някаква жена, чийто череп разбили - дали беше от семейството? Не си спомняше точно. Понякога Евен бе невероятно вдетинен, така бе казала веднъж. И имаше нещо за... Фин-Ерик изведнъж се поизправи и се взря замислено в черните храсти пред прозореца... нещо за работата на Евен Вик за разузнаването. Военното разузнаване, бе го споменала веднъж, докато гледаха телевизия, спря по средата на изречението, без да продължи. Той я изгледа с ъгълчето на окото си и се зачуди дали да не попита, но разбра, че тя беше казала повече, отколкото всъщност й се искаше, така че се примири с половината изречение и забрави за случилото се.

Разузнаването. Работил там. Или пък... Фин-Ерик усети как ръцете му се изпотиха. Може би все още работеше за тях? Дали това не бе една от причините толкова ревностно да души около смъртта на Май-Брит? Така упорито търсеше обяснение.

Фин-Ерик стана, влезе в кабинета, отвори чекмеджето с лични документи и извади един сертификат. Сгъна го и го пъхна в плик, разходи се из къщата с търсещ поглед и най-сетне откри подходящо място. Най-отгоре на кухненския шкаф, зад бурканите с леща и боб. Там Евен едва ли щеше да се сети да погледне.

Затисна плика с буркан за компоти, за да не го събори някое внезапно течение и скочи от кухненския плот.

Глава 26

Евен се чувстваше като червей, въртеше се и се гърчеше, нямаше място за краката му - диванът бе твърде къс. Кафето шареше из стомаха му, а бележките на Май - из главата. Езикът стържеше по зъбите, опитваше се да отстрани слоя захар, киселини и кофеин, които усещаше като разяждащ слой по емайла, липсваше му четката за зъби. Кити отдавна си бе легнала. Преди това застана на вратата със сресана коса, падаща по раменете й и му пожела лека нощ. Той беше сигурен, че така и щеше да се получи, чувстваше се уморен и готов за сън, особено сега, когато си мислеше, че бе разгадал оставената от Май бъркотия. Сънят обаче не идваше.

Май наистина ли искаше от него да посети книжарница, наречена Хермес Трис и в такъв случай къде се намираше тя? Англия, САЩ, Канада... възможностите бяха много. А защо пък да не бъде в някоя неанглоговоряща страна. Германия. Може би Франция, Париж. Какво да прави там? Да намери определена книга? Ако беше така, коя? Или да говори с определен човек? Да вземе някакво послание? И тук вариантите бяха много. Одеялото за гости се свличаше към пода и той го спаси в последния момент. Защо, по дяволите, бе закодирала посланието си така усърдно, щеше да е значително по-просто да напише отиди в... и вземи...! Имаше ли и други съобщения сред листите?

Той седна на дивана, запали лампата и пак се зачете. Особено в бележките на Май. Прегледа всичко щателно, също и задните страни на листите, да, дори плика, и за своя изненада откри нова числова редица, 01156619, написана на вътрешната му страна.

Пикочният му мехур даваше сигнал, той остави листите на масата, побутна ги леко и пое през мрака към тоалетната. Тя нямаше прозорци, затова светна лампата и се усмихна с носталгия на старинното казанче, закачено близо до тавана. Когато беше дете, се радваше да дърпа бялата дръжка, поклащаща се покрай тръбата. И все пак се поколеба с ръка върху порцелановата ръкохватка, когато бе готов - изненада се при мисълта, че можеше да събуди Кити. Не е моя запазена марка да се съобразявам с хора, които не познавам, помисли си с кисела усмивка и дръпна въженцето. Водата заплиска с рев през тръбата надолу към чинията - освежаващ шум тук, на село, където всичко бе тъй ужасяващо тихо. Прииска му се да дръпне още веднъж.

- Не, не прекалявай с хубавите неща - измърмори си с укор, извърна се и едва не подскочи от уплаха, когато на вратата видя сянка.

- Извинявай, ако съм те уплашила - каза Кити. Заобиколи го, свали долнището на пижамата си и седна да пишка, без да се срамува.

- Няма... проблем. - Евен се измъкна объркано и затвори вратата след себе си. Остана в коридора, загледан във вратата на спалнята й, която стоеше открехната, притворена към обетованата земя. Въздъхна. Сякаш на света нямаше други неща освен секса. Някъде Нютон бе написал, че сексуалното въздържание поддържало мисълта бистра. А ако имаше нещо, от което да се нуждае точно в този момент, то това беше ясна мисъл.

Вратата се отвори и го бутна в гърба.

- Съжалявам - измънка той и се запъти към всекидневната.

- Евен - каза Кити зад гърба му. Той се обърна. Тя стоеше с твърде голямата за нея пижама на райета, увиснала, сякаш тъкмо я бе откраднала от някой простор пред казарма. - Мислех си... ако диванът ти идва къс, можеш да легнеш в леглото - усмихна се предпазливо. - Но само ако обещаеш да ме топлиш. Малко ми е студено.

- Кога ще дойде? - Евен се подпря на лакът и се загледа в мускулестите рамене и гъвкавия гръб. Погали с пръст тила й, където малки перлички пот още блещукаха по косата, прокара го по ръбатата пътечка на гръбначния стълб, между лопатките и се скри под юргана, към кръста и надолу към задните й части. Тя ги завъртя, протегна се като котка и му се усмихна.

- Ако питаш мен, аз свърших. И доколкото усетих, ти също. И двата пъти.

- Години спестявана енергия и сперма - смънка той, смутен при вида на мъжкото си его, което мъркаше доволно. Отметна с носа си косата от рамото й и го целуна. - Искам да кажа, кога ще дойде въпросът? Не си ли любопитна?

- За какво? - говореше сънено във възглавницата. - Онова от Май-Брит?

- Мхм - отвърна й.

- Даа, така е, но нали не беше за мен. Сигурно щеше да ми разкаже, ако е искала и аз да знам. - Кити легна отново по гръб и се вгледа в него, вдигна ленива ръка и я плъзна от носа му през устата към брадичката. - А ако ти мислиш, че трябва да знам нещо, сигурно някой път ще ми разкажеш.

- Друг въпрос е - продължи тя, понеже Евен не отговори. - Друг въпрос е, че си имам правило.

- Нима? - сивите й очи имаха зеленикав оттенък. Може да беше от светлината или липсата на нормално осветление - Евен не разбра особено погледа й. Гледаше право в него.

- Когато мъж е правил любов с мен два пъти... – имаше нещо котешко в усмивката, която му отправи, - той трябва да ми разкаже тайна. Лична тайна. Най-добре нещо, което никой не е чувал преди.

- А ти, няма ли да разкажеш нещо?

Гърбът отново се изпъна и тя се прозя доволно.

- Ако искам.

Евен легна по гръб и се загледа в тавана. Стеариновата свещ на бюрото на Кити уголемяваше сенките им на стената. Пламъкът се раздвижи, когато дъхът й го достигна.

- Имам две страни. - Той замълча за миг, чудеше се дали да продължи. Май го знаеше, макар никога да не говореха за това. Толкова често го бе прозирала, вече си мислеше, че тя го познава по-добре от него самия. - Черна и бяла - каза той и се загледа в сенките по бялата стена. Аз съм просто число, 13. Състоя се само от две части, едно или 13. Нищо повече. Май беше моята противоположност, 12. Можеше да се дели по всевъзможни начини, на четири, три, две и шест. Да беше и три четвърти, пак с всичко щеше да се справи. Посещаваше семейството, пееше в хор, спортуваше, срещаше се с приятели, стари и нови. Искаше деца. Но аз... - Кити се извърна и го погледна сериозно, хвана лицето му с две ръце и го целуна по носа. - Аз си имах две неща: Май и математиката. Нищо повече.

Дълго лежаха и само се гледаха. Сега очите й попадаха в сянка, но той ги чувстваше върху себе си.

- Май-Брит беше бяла. Математиката ли е била черната?

Той се поколеба.

- Това... не е толкова просто. Имаше време и преди Май. Но... - погледът му Затърси светлината и мислите се хвърлиха в пламъка, за да ги разкъса.

Кити духна свещта и го предаде на мрака.

- Не мисли за това, Евен. Ще довършим разговора друг път. Сладки сънища.

- И на теб - отвърна й с благодарност и изведнъж усети тялото си тежко и отпуснато, готово за сън, дълбок и спокоен.

Глава 27

Осло

- От това ще излезе книга - каза Май-Брит убедено. - Има безкрайно много вълнуваща информация, за която да се хванем.

- Едва ли има нещо за Нютон, което да не е писано и преди - отбеляза счетоводителят скептично.

Същата процедура като на миналата среща, помисли си Май-Брит на английски. Този мъж е роден с критикарски ген с големината на топка за голф.

- Зависи как ще погледнеш към нещата. У Нютон има толкова много парадокси, че един съвременен човек следва да се попита как е успял да се превърне в такъв велик гений.

Один Йелм вдигна вежда на мястото си в края на масата.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами, нека ви дам пример. Както всички със сигурност сте учили в училище, той е откривателят на гравитацията и е изчислил елиптичната траектория на земята около слънцето. По-малко известно е, че той, без да се знае за някакви експерименти, е оценил теглото на земята на близо шест милиарда трилиона метрични тона. Което е, меко казано, впечатляващо. Това е точно същият резултат, до който е стигнал Кавендиш сто и десет години по-късно с помощта на съвременни експерименти. Пресметнато е, че този резултат се отклонява само с един процент от това, което сме способни да изчислим в днешно време. С други думи, това е толкова гениално, че направо е непонятно. Но - тя вдигна два пръста, за да подчертае следващите си твърдения - същият този човек, същият гений напълно сериозно е използвал Библията, за да изчисли възрастта на земята. Използвал е и пророчествата на Даниил, за да пресметне колко дълго Католическата църква и папата ще управляват сред нас.

Йелм почука замислено по устните си с края на молив, дори и счетоводителят изглежда намираше историята за достатъчно интересна, за да си помисли. Редакторката на детски книги се извърна към нея:

- Кой е Кавендиш?

Май-Брит видя как редакторът по преводната литература завъртя очи, но всъщност бе очаквала въпроса - и завъртането на очите. Обясни, че това бил английски благородник и учен в областта на физиката, живял през втората половина на XVIII век, още по-затворен и стиснат човек от Нютон. Страдал от стеснение до такава степен, че общувал с икономката си с писма. Никога не излизал, а ако в крайна сметка се оставял да го убедят да участва в някоя научна среща, обръщали внимание на останалите гости, че било абсолютно забранено да го заговарят. Дори не им позволявали да го гледат. Тя забеляза, че всички, в не по-малка степен и Йелм, все още я слушаха с интерес и реши да използва още една минута от ценното време на съвещанието.

- По същия начин, както Нютон, Кавендиш се въздържал неимоверно да публикува резултатите от експериментите си. Много от тях станали известни едва след смъртта му, а тогава него го нямало, за да обясни какво е открил. Ето защо се е оказало, че в много области е изпреварил времето си с поне сто години.

- С какво например? - питаше Йелм.

- Експериментирал е с проводниковите свойства на електричеството, нещо, което други са правили чак сто години по-късно. Оперирал е със закони и правила на физиката, „открити“ доста след него: закона на Ом, на Далтон за парциалното налягане, закона на Рихтер за взаимните пропорции, всъщност мога да назова още около пет. Принципи, които този Кавендиш е изнамерил, без да разкаже за това на никого. Едва преди петдесет години или нещо подобно са успели да прегледат всичките му записки и са разбрали какъв гений е бил той.

- С други думи, човек, за когото трябва да се замислим да издадем книга по-късно - усмихна се Йелм.

- Да, абсолютно - отвърна Май-Брит и видя как счетоводителят хвърли скептичен поглед към шефа си. - Но да се върнем на Нютон : и при него има страшно много тайни, поне за повечето хора. Не около неговите научни експерименти, макар те също да имат своите ексцентрични страни. Знаехте ли, например, че Нютон е експериментирал със светлината и зрението като е подпъхвал нож зад окото си и го е натискал от задната страна? - тя посочи с пръст до окото си как натискал ножа между костта и очната ябълка. При тази мисъл около масата се разкривиха отделни отвратени гримаси, други примижаха несъзнателно, сякаш за да предпазят очите си.

- Вярно си е - усмихна се Май-Брит. - Е, стига толкова за това. Във връзка с тази книга смятам да разуча тайните му интереси в областта на алхимията и окултизма. - Тя положи ръка върху листите пред себе си, за да подчертае последните си думи. - Мисля си, че у този гений има още скрити и тъмни страни, затова идната седмица заминавам за Англия, за да се потопя в миналото му и да изкопча от него последните мистерии.

Один Йелм кимна доволно и разпусна срещата, а счетоводителят записа нещо в черния си тефтер.

- Да не забравиш за ябълката - напомни редакторът по преводната литература и се изправи.

- Моля? - Май-Брит го изгледа.

- Да не забравиш историята за ябълката, която паднала на главата му и му помогнала да открие закона за гравитацията.

- А, тази ли. - Май-Брит събра листите си. - Това са измишльотини. Нютон не е бил такъв тип - да седи под някакво дърво и да чака вдъхновение от ябълка.

Редакторката по детската литература се спря до нея и попита:

- Какво е парциално налягане?

Единственият, който смее да си признае, когато не разбира нещо, помисли си Май-Брит, когато малко по-късно влезе в кабинета си. Беше свикнала да й се налага да обяснява и опростява, да общува със задаващи въпроси деца.

Възрастните не питат. Човек е глупак, ако попита, защото тогава показва, че не разбира. Следователно не пита изобщо, продължава да тъне в неведение. Продължава да си стои глупав.

Глава 28

Във въздуха се носи дъх на пролет, помисли си Евен и вдиша дълбоко, преди да се качи в колата. Снегът се топеше по покрива на плевника и капеше от дърветата, а по двора вееше почти топъл вятър, макар да бе ранна утрин. Малка птичка чуруликаше с пълно гърло от един клон, като че ли от това зависеше живота й. Сякаш можеше да подплаши снега и зимата.

Няколко минути по-рано Евен се бе изнизал от спалнята, без да събуди Кити, надраска кратък поздрав на гърба на смачкана касова бележка и си тръгна. Реши, че така бе най-добре.

Докато караше по лъкатушния път косо през Несуден, а после и по Е6 към Осло, на няколко пъти се хвана, че се усмихва - ей така, без никаква причина. Отдавна не му се беше случвало. Тананикаше си „Here comes the sun“, навярно за пръв път през живота си. Забеляза, че времето, неговото време, отново бе започнало да тиктака. Слабо, но се долавяше.

В неделната утрин движението по Е6 и Ринг 3 бе слабо и на практика не се виждаше жива душа, когато пое нагоре по улица Нурдбергвайен и улица Конглевайен към Крингшо. Въпреки че скоро ще стане време за църква, промърмори той с престорен яд към себе си. Малко преди това бе чул камбаните на Грефсенкантен долу на околовръстното.

- По дяволите, в днешно време никой не копнее за спасение на душата.

Паркира колата на входа и влезе без да звъни, вратата бе открехната, значи у дома имаше някого. В коридора чу гласове откъм всекидневната и продължи напред. Канеше се да каже нещо, когато спря. На дивана седяха двама души, плътно; във всеки случай сравнително плътно притиснати. По телевизията даваха свещеник, който говореше от олтара.

Времето трябва да се запълва с действия, за да минава, повтаряше си. Тази мисъл първоначално му бе хрумнала в колата, а сега застина в миг на нерешителност, преди да тръгне да се измъква, сякаш не беше влизал изобщо. Все пак обувката му закачи прага, Фин-Ерик се извърна и го забеляза.

- Евен! - Викна и скочи от дивана. - Чакай - викна му на път през кухнята. Настигна го на стъпалата отвън и го хвана за рамото задъхан. - Спри! Не е това, което си мислиш.

Евен го погледна с недоверие.

- „Не е това, което си мислиш“ - изимитира го. - Забавно, и аз съм гледал този филм. А сега аз питам „кое е това, което не е както си го мисля?“, а ти казваш „тя е просто приятелка, нищо повече“, а приятелката ти изниква зад гърба ти и казва „тръгвам, ще се видим“ и ти хвърля онзи поглед, а после изчезва.

Жената от дивана излезе в коридора. Косата й бе подстригана на неравна прическа и бе по-дълга от лявата страна. Докосна леко Фин-Ерик по лакътя и каза:

- Тръгвам, нали ще се видим утре?

Мъжете стояха, без да продумат, гледаха я как се качва в колата. Фин-Ерик вдигна ръка, понеже тя помаха.

- Седмица - отбеляза Евен. - Мъртва е от една седмица, по дяволите. Десет дни.

Фин-Ерик влезе в кухнята.

- Не съм спал с нея, ако това си мислиш. Просто сме приятели. Добра колежка е, разведе се преди половин година. Мъжът й я заряза и си говорихме доста, може да съм й помогнал в най-трудните моменти. Искаше просто да ми върне услугата, дойде да види... Божичко! Едва ли съм длъжен да ти давам отчет! - Той прокара поглед по Евен от косата до обувките му и обратно, изсумтя изпитателно.

- Но ти, този поглед, и миризмата по теб. Ти съвсем не си останал само с разговорите.

- Аз скърбих пет години - изсъска Евен и седна. Повдигна малко ключе с пластмасова табелка, оставено на масата и застърга с него по солницата, за да се намира на работа. Попипа етикетчето и го прочете. - Какво е това?

- Не те засяга - подразни се Фин-Ерик и изтръгна ключа от ръката му. - Ти си гост в тази къща, Евен Вик, дори не особено желан гост.

- Не искаш ли да чуеш какво открих у Кити?

Фин-Ерик се поколеба, преди да отговори.

- Не, всъщност не мисля, че искам. Говорих с Будил Мунте за идеите ти и тя смята, също както и аз, че си вадиш прибързани заключения.

- Вадя си прибързани заключения - намръщи се Евен.

- По дяволите, човек би си помислил, че сте взели юридически изпит, докато ме е нямало. Значи си мислиш, че изведнъж можеш да включиш тази Будил Мунте в това, което ти разказах? В такъв случай искам да ти разясня...

- Ще говоря с когото си искам! - прекъсна го Фин- Ерик ядосано. - Нямаш абсолютно никакво право да ми запушваш устата. Не съм те молил да се месиш в смъртта на съпругата ми и смятам, че трябва да прекратим тази игра на детективи, която си започнал.

- Проклет мръсник - извика Евен, сграбчи го за яката и го притисна до кухненския плот. - Проклет мизерник! Прекрасно знаеш, че Май е била принудена да се застреля, но дявол да ме вземе, не ти стиска сам да предприемеш нещо. Знаеш, че в носа й са открили оная плява, но не даваш и пет пари да научиш откъде е дошла. - Евен се спря за миг, задъха се, сниши глас. - Хубаво. Много добре. Прави се, че нищо не се е случило, но поне ме остави да продължа. - Той пусна Фин-Ерик, приглади пуловера му с ръка, сякаш искаше да махне трохи и гънки. - Чуй ме, моля те. Изслушай ме само за две минути. Окей?

Той заобиколи масата и седна, избягваше да го гледа. Погледът на Фин-Ерик беше ужасен и Евен не би се изненадал, ако този кретен се напикаеше. Погледна юмрука си, свит върху масата, и го разтвори. По дяволите, мразеше това да се случва, мразеше юмрука, себе си.

Фин-Ерик се покашля, но не каза нищо, бавно издърпа един стол и седна срещу него. Запази разстояние до масата, сякаш се готвеше да побегне.

Евен заговори спокойно, с нисък глас, сякаш не искаше да го провокира излишно. Разказа накратко за плика, за листите, за Нютон - че навсякъде ставаше дума за учения.

- И на всичкото отгоре откривам този ключ тук.

- И? - Фин-Ерик отвори изпотената си ръка и се взря в ключа. - Това е нищо. Вчера го намерих в писалището, в чекмеджето на Май-Брит. Просто не съм установил за какво служи.

- Ти какво мислиш?

Ключето беше малко, само два-три сантиметра. За него бе закачена пластмасова табелка с номер 1642, изписан с мастило. Фин-Ерик завъртя в ръка и нея, и ключето, после го остави на масата.

- Може да е за кафемашината на работата й - предположи той в опит да звучи лежерно. - Или някоя пощенска кутия, за която е забравила да ми каже.

„Пощенска кутия, за която е забравила да ми каже.“ На Евен му се наложи да се въздържи, за да не натика изречението обратно в главата на този идиот. По дяволите, Май не забравяше тези неща, не и ако искаше да си спомни. Този мъж не познаваше ли собствената си жена, или упорито отказваше да погледне истината в очите?

- Впрочем - гласът на Фин-Ерик бе станал съсредоточен. - Номерът, т.е. 1642, ми навява една мисъл...

- Да? - Евен го удостои с цялото си внимание.

- Е, малко е ненадеждна, но през зимната ваканция четох една книга на онзи американец, Стивън Кинг, май се казваше „Тъмната половина“. В нея се разказва за мъж, който трябва да остави нещо в пощенска кутия и тя имаше точно номера 1642, та си мислех... може би ключът е за... хм, не, разбира се, беше само... - той млъкна и Зачопли ноктите си, а по бузите му се разнесе бледа руменина.

Евен въздъхна безшумно.

- Е, едва ли има значение.. - смънка Фин-Ерик.

- Ключът има значение - Евен го сграбчи и почука с пръст по табелката. - 1642 не е случайно число. Поне дотук имаш право. Преди два дни щях да повярвам, но не и сега. - Той захвърли ключето, което се плъзна по масата и спря до захарницата. - Разбираш ли, че Исак Нютон е роден през тази година, 1642.

- О - отвърна Фин-Ерик. - Може да е случайно съвпадение.

- По дяволите! Май е работила над книга за Нютон. Моя Нютон. Извършва самоубийство и пише прощално писмо с думи, насочени към мен. Скрива информация за книгата си у приятелка и иска аз да получа записките - защото знае, че винаги съм бил обсебен от този човек. А сега изниква някакъв ключ с номер, директно сочещ към Нютон. Как за Бога... как имаш наглостта да омаловажаваш всичко това като случайно съвпадение?

По дяволите, как му се искаше да смачка физиономията на тоя скапан олигофрен.

Лицето на Фин-Ерик бе добило празно изражение.

- Да не е за банков сейф или може би каса за съхранение? - предположи, сякаш не бе чул Евен.

Той сви рамене.

- Или пък катинар.

- Но ние нямаме катинари вкъщи. - Фин-Ерик помести ключето с пръст. — Няма име, нищо. Ако е за пощенска кутия или банков сейф, може да бъде... да, навсякъде.

- Дори в чужбина - отчая се Евен и изведнъж попи-

па джоба си. - Чакай! Може да е свързано с...? - Извади листите на Май от плика, прелисти ги и намери малката жълта бележка.

- Какво е това? - попита Фин-Ерик.

Евен му показа името „Книжарница Хермес Трис“, надраскано върху листчето.

- Какви са тези цифри там долу?

- Не знам - излъга Евен.

- Кога казваш Май е дала плика на Кити?

- Не съм ти казвал, но е било през есента, май спомена...

- През есента! Дала й го е през есента?!

- Да. През ноември, мисля.

Фин-Ерик изглеждаше като зашлевен. Като се замисли, Евен го разбираше. Да открие, че жена му не е помолила за помощ собствения си мъж, макар очевидно да е имала проблеми месеци наред, бе твърде трудно за преглъщане. Навярно резултат от недостатъчния му интерес към заниманията й. Със сигурно не е и вярвала, че е способен да направи нещо така или иначе. Или... дали причината не бе чисто и просто тази, че тя не...?

Евен усети как се смрази в позата си, опрял лакти на кухненската маса. Налегна го непреодолимо желание просто да награби листите и да си тръгне. Дали чисто и просто Май-Брит не бе имала доверие на Фин-Ерик?

- Какво пише в листите? - попита той.

- Не се разбира много. - Евен сграбчи камарата и разлисти с престорено безразличие. - Писала е за Нютон, съставила е литературни текстове от фактологична информация, има и някои бележки. Ще ги взема у дома, за да ги разуча по-обстойно. Изглеждат ми доста безобидни, не мога да разбера защо ги е оставила за мен.

Фин-Ерик се изправи рязко, отиде до прозореца и се взря в слънчевата светлина навън. Евен се загледа в заобления му гръб и почука замислено по брадичката си с листите. Май се бе застреляла в чужбина, в Париж. Онзи или онези, които я бяха принудили да го направи, разполагаха с известна организация: трябваше да се набави оръжие, налагаше се да влязат в хотелската стая, да имат възможност и власт да заплашат Май, така че заплахата да изглежда реална, при това трябваше да бъдат достатъчно цинични да извършат нещо толкова гнусно. И всичко това се изливаше във въпроса: Защо? Защо го бяха направили? А с това и въпроса: Защо Фин-Ерик, застрахователен агент и баща на две сладки деца, с жена, която изобщо не заслужаваше, да бъде замесван в нещо подобно?

Дори Евен при най-добро желание не откриваше отговор, който да изглежда правдоподобен. Напротив; мисълта му се струваше все по-абсурдна, колкото повече размишляваше. Не, ключът явно бе в чужбина. Май е била замесена в нещо, без да е наясно какво е било то, преди да стане твърде късно; и накрая не е имала друг изход, освен да изпълни заповедта и да се застреля. Или тя, или децата.

Фин-Ерик се свлече на стола.

- Нека да видя какво ти е изпратила - каза го така, все едно се изискваха свръхчовешки усилия. Евен му подаде неохотно камарата листи и той зачете първата страница, онази за Нютон в аудиторията.

Евен се изправи и зае мястото му до прозореца. На отсрещната страна на улицата съседът се качи в колата си, извади я от гаража, спря и изчака жена му да седне на съседната седалка, а после свърнаха по пътя и се скриха от поглед. Изчезнаха и станаха част от шестте милиарда души, които човек не виждаше, и все пак трябваше да си представя, че бяха някъде там - на някое място по земното кълбо. Извън зрителното му поле, но не и извън съзнанието му, не и всички. Може би никога повече нямаше да види тези съседи. Или защото той никога повече нямаше да дойде тук, или защото те никога нямаше да се завърнат. Може би спирачките на колата щяха да откажат на следващия завой и щяха да се блъснат в някое дърво, а може би мъжът щеше да отведе жена си до Мюрдамен и да я пусне в някоя подходяща дупка. При убийствата на жени извършителят най-често бе съпругът /приятелят/ любовникът. Статистически погледнато. Около седемдесет процента от случаите. Иначе бивши съпрузи /любовници/ приятели. Евен остави последната мисъл да се изниже необезпокоявано, пушеше му се, но кутията беше празна и той бе пропуснал да си купи нова на път към града. Всъщност нямаше да пуши, чувстваше, че го дължеше на Май. Макар тя да го бе предала. Пък и Кити не обичаше да има дим в стаята, бе го разбрал. През прозореца на съседите от дясната страна можеше да се види момиче, обърнало гол гръб към улицата с цигара в ръка. Евен извърна поглед. И в статистиките общата сума бе сто, значи някой трябваше да запълни оставащите трийсет процента, някой трябваше да не бъде съпруг, приятел или любовник. Статистиката не можеше да съди Фин-Ерик.

Някакъв шум го накара да се извърне. Фин-Ерик седеше с листите в скута си, една сълза се търкулна от бузата му и капна върху най-горния.

- Аз... - той се избърса с ръкав и изтърва листите на пода. - Не мога... - Погледна отчаяно Евен, който се наведе да ги събере. - Толкова ужасно ми липсва, че...

- Добре - отвърна Евен. - Хубаво. Разбирам. - Потупа го несръчно по рамото и седна на масата.

Фин-Ерик се взираше в масата обезверен, измънка нещо, стана и отиде до кафемашината. Пластмасовата фуния падна на пода, когато се канеше да сложи филтъра, а преди да успее да включи машината, наръси половината плот с кафе. Божичко, помисли си Евен и пъхна листите на Май в джоба на якето си. И аз ли съм толкова патетичен?

Когато машината забълбука, Фин-Ерик се извърна и зарея поглед към Евен.

- А тя... Кити... добре ли беше?

- Да. Така ми се стори.

- Да. Естествено. Разбирам. Иначе...

- Иначе нямаше да я чукам, не - довърши Евен и видя как Фин-Ерик се изчерви.

- И си сигурен...?

- Не бях сигурен - отвърна Евен, поколеба се за миг и продължи. - Стори ми се странно... тя изглежда никак не се интересуваше какво е оставила Май на съхранение при нея. Не попита. Зачудих се да не би да е отваряла плика, да се е домогнала до съдържанието му и после просто да е прибрала листите в нов плик. Нали е такъв кафяв, обикновен, какъвто можеш да купиш навсякъде, без име или каквото и да било. Всъщност всеки би могъл да сложи листите в него. Но... - Евен извади писалка от вътрешния си джоб, - ... тази нощ, докато не можех да спя, открих число, написано вътре в него, от вътрешната му страна. - Евен изписа цифрите 01156619 на ръба на вестник и го бутна към Фин-Ерик. - Виждаш ли какво е?

-Хм... не. Телефонен номер?

- Не, вгледай се - Евен размени цифрите в двете първи и двете последни двойки числа. - 1501 1966.

- Рожденият ден на Май - възкликна Фин-Ерик. - Ама че хитро. - Отново звучеше гордо и доста изненадано.

Евен се чудеше колко ли зле познаваше Фин-Ерик мъртвата си съпруга въпреки петте години съвместен живот. Изразът хитра дама си бе меко казано подценяващ в случая. Прозорлива. Изкусна.

- Да - отвърна. - И ако някой се е домогнал до плика, разкъсал го е и е видял листите, едва ли е щял да открие цифрите и да ги изпише в новия плик.

- Значи името Кити не бе издраскано върху картата за игра - заключи Фин-Ерик бавно, - защото Кити е имала нещо общо със... - той преглътна последната дума, - а защото е искала да ни насочи, че Кити е имала нещо за нас, за теб, де. - Кафемашината бе спряла да бълбука и той отиде да извади чаши. Евен го асоциира с куче, на което току-що са се карали.

- Да си призная, не бях съвсем убеден в Кити - обясни той. - Затова проверих листите, преди да си тръгна, но не бе ставала нощес, за да ги чете, макар да съм спал като пън.

Фин-Ерик седна и бутна чаша кафе към него по масата. Духна своето и сръбна няколко малки глътки.

- Проверил си, казваш... а как?

Евен прокле устата си наум.

- Ами... какво да ти кажа, имам стария глупав навик да оставям листите си така, че да мога да видя дали някой ги е пипал.

Фин-Ерик се втренчи в него през парата, очевидно чакаше още. Евен опита кафето, рядко беше.

- И не ги беше докосвала?

- Кой, Кити? Не.

- Но защо... - Фин-Ерик сбърчи чело. - Защо ти е да залагаш подобни капани? Не знаех, че професорите в университета имат толкова недоверчиви отношения.

- Колегите ми...? - Евен се изсмя сърдечно, поне така му се стори. - Не, те са свестни. Никога не съм откривал някой да е душил. Веднъж чистачката има нещастието да събори записките за една лекция на пода и после ги бе разбъркала. Иначе не... - той се засмя от сърце още веднъж и попипа плика. - Просто стар навик от дома.

Фин-Ерик не откъсваше очи от него. Евен сви рамене.

- Не ми разрешаваха да заключвам стаята си. Това бе детински трик, за да разбера дали родителите ми не са влизали да душат. Да, и явно ми е станало лош навик.

- Не си го научил в разузнаването?

Евен се опули:

- Какво... каза?

- Веднъж Май-Брит спомена, че си работил в разузнаването.

- Какво още каза?

- Не, нищо. Само това. - Фин-Ерик съжали, задето бе повдигнал въпроса. Евен изглеждаше така, сякаш се бореше с някакъв вътрешен демон, който искаше да цапардоса някого право в лицето. - Ех, сигурно просто така си е мислела, не съм се сещал за това оттогава, не съм и споменавал на никого, абсолютно.

- Не, по дяволите, надявам се да не си, понеже е опашата лъжа.

Фин-Ерик кима дълго, сякаш за да засвидетелства изключително добро желание да повярва на обяснението, ако можеше да го нарече така.

Евен се изправи, с резки движения изрови от шкафа чаша и я напълни със студена вода. Отпи малко и се втренчи в пространството.

- Знаеш ли, мислех си нещо. Каза, че Май се обадила у дома в деня на смъртта си. Изхождам от теорията, че е било от нейния телефон. Мога ли да го видя?

- Телефона? - Фин-Ерик преглътна и по бузите му за миг се разнесе румен оттенък. После промърмори, че не бил намерил никакъв телефон в багажа й от Париж.

Евен се свлече на стола и го изгледа като паднал от небето.

- И... се сещаш за това чак сега?

- Случиха се толкова много неща. Децата, погребението... шокът. - Фин-Ерик се изправи рязко и застана до прозореца.

- Сигурен ли си, че не е в полицията?

- Не казаха нищо по въпроса. - Фин-Ерик бе взел някакъв зелен бинокъл и гледаше надолу по градинската пътека.

- Може ли утре да им се обадиш и да питаш?

- Какво? Момент. - Остана съсредоточен в продължение на още няколко секунди и свали бинокъла. - Така значи - измънка - пак ново гадже.

- Какво?

- Просто момичето на съседите, сменя гаджетата като ризи... - Млъкна, остави бинокъла на перваза и се върна на масата. - Да се обадя в полицията? Няма ли да ги обезпокоя излишно?

Евен усети как кръвта му туптеше буйно в слепоочията и се принуди да седи мирно и тихо, за да не се налага да викат линейка. После хвърли ключовете за колата на масата и се изправи, имаше нужда от чист въздух.

- Обади се, ако обичаш. Ясно? — остави стотачка за бензин до чашата с кафе, взе мистериозния ключ с числото 1642 и излезе.

Глава 29

Осло

- Перфектна?

- Да, толкова е перфектна, че ми се гади!

- Какво искаш да кажеш?

- Някога виждала ли си Май-Брит пияна? Чувала ли си я да казва някоя тотална глупост? Винаги е толкова адски добре подготвена. Толкова права. Морална. Толкова... по дяволите, толкова недосегаема. Държи се прилично дори на коледните вечери.

Пръстът на Май-Брит се бе вцепенил над зеленото копче на копирния апарат, а погледът й бе втренчен в матирания сив капак. Редакторът по преводната литература изсумтя раздразнено в кабинета си и каза още нещо, което не се чу в коридора. Гласът на една от секретарките отвърна подкупващо и пръстът на Май-Брит се събуди за живот, помръдна се и машината започна да бучи и святка. Вратата на кабинета на редактора се затръшна, без някой да подаде глава навън.

Копието се плъзна навън и тя взе топлия лист, върна се в кабинета си, затвори вратата и се взря в стената.

Перфектна!

Странна дума. Прилагателно, което в изходната си точка бе положително. Като „перфектна актьорска игра“ или „перфектен пейзаж“. Да, дори хората можеха да бъдат такива без проблем... „перфектен мъж“. Само че думите за нея никак не бяха положителни.

Беше твърде добре подготвена, твърде морална, твърде трезва.

Твърде перфектна.

Не чуваше това за първи път, макар от последния да бяха минали близо двайсет години.

- Не бъди толкова перфектна, Май-Брит, ще се забавляваме! Родителите ти не са тук. - Кити я бе изгледала отчаяно, понеже не желаеше да изпие повече от един пилзнер на първия им ден в жилището в Несуден. Кити смяташе, че трябва да празнуват доволно. Не за първи път говореше на Май-Брит по темата. Наложи й се обаче да млъкне, когато Май-Брит довлече Евен. Премести се в другия окоп и се зачуди дали един безделник и наркоман не щеше да е твърде корав залък за родителите й. През следващите седмици Май-Брит тайничко се питаше дали не се бе събрала с Евен, за да се отърве от това превъзнасящо я клеймо, но с течение на времето забрави всичко. Досега.

Наистина ли беше лошо да не се напиваш до припадък, да не спиш със случайни мъже на семинари и коледни вечери, да не говориш мръсотии за другите зад гърбовете им?

Придърпа писмото към себе си и го подписа с ядни движения. Ами тя пък щеше да си продължи да бъде превъзходна. Порази я мисълта, че единственият човек, който можеше да я нарече така с известно право, бе Евен. Когато се срещнаха, буквално Добродетелта и Порокът се съединиха. И въпреки това Евен дори не бе намеквал за нещо от сорта на „перфектна“.

Сепна я мисълта, че бе забравила оригинала в копирната машина. Изправи се от стола с рязко движение, удари по стената зад гърба си, излезе в коридора и се намръщи яростно към вратата на колегата, след като взе писмото от апарата.

Прииска й се да отвори вратата и просто да нарече този кретен „некадърник“. Е, май беше твърде перфектна за това...!

Спря по средата на коридора, застана на място за миг, завъртя се на пета и тръгна обратно към вратата, отвори я и изсъска „некадърник“ на един втрещен редактор по преводна литература, затръшна вратата и влезе в кабинета си усмихната.

Глава 30

Евен си сушеше косата в душкабината, когато телефонът звънна. Уви хавлията около кръста си и излезе във всекидневната.

- Исках само да проверя как си - каза Кити. - Изчезна тъй неусетно.

- Добре съм - отвърна Евен и наистина беше така.

- Имаш ли някакви планове за довечера?

- Зависи... - отвърна той уклончиво.

- Искаш ли да вечеряме у дома?

Хавлията се свличаше от тялото му и Евен за малко да изпусне телефона в опита си да я задържи.

- Упс... добре звучи. Да си донеса ли четка за зъби?

Кити се засмя.

- Съжалявам, че не съм от онзи тип, който си приготвя четки за зъби за еднократна употреба за завоеванията си. Отдавна в къщата ми не е имало нов мъж. Но, да, мисля, че ще е добре да си донесеш четка за зъби.

Евен усети как лицето му грейна в доволна усмивка на път за банята, където извади чисто бельо от сушилнята, пусна пералнята с нова доза пране и се облече. Изведнъж се почувства глупаво, застанал с десния крак върху тоалетната чиния и ножа в ръка - лошо подобие на клише от един американски филм категория В.

- Героят, който трябва да спаси света с нож за мятане - измърмори кисело и излезе в бараката, прибра ножа в калъфа при другарите му и остави лентата върху тях.

Млякото се беше вкиснало. Той го изля и сложи кафе, изрови две сухи филии и включи компютъра, като заобикаля неспокойно из стаята, докато стартира. Откакто Май се бе изнесла, гостната бавно, но сигурно бе променила характера си. Беше всекидневна, подредена по типичния маниер с диван и ъгъл за хранене, не по-различна от хола на Фин-Ерик, но сега масата за хранене бе избутана до стената и бе отрупана с купчини дискове, листи, списания и книги. Диванът и столовете също се превиваха под тежестта на книжата, като изключим два от столовете, понесли по една тонколона. На стената, където по-рано имаше две репродукции на Шагал, сега висеше претъпкано табло, а под прав ъгъл от масата за хранене имаше бюро с компютър и телефон. Върху две зелени дървени каси от бира с жълт надпис Карлсберг стоеше аудиоуредба, смазана от тежестта на нестабилни камари дискове. Тези щайги бяха единствените „мебели“, с които бе допринесъл Евен, когато с Май навремето се събраха да живеят заедно.

Седна на стола пред компютъра, включи уредбата и пусна Клаш, „Sandinista“ като тих фон. Влезе в интернет, докато ядеше филиите, отвори търсачката на гугъл и изписа „хермес трис“. Имаше повече от две хиляди попадения и след няколко опита той заключи, че на практика всички изглежда се отнасяха до името Хермес Трисмегист. Явно така се наричаше алхимик, живял през ранното Средновековие - така реши отначало. След сериозен прочит на някои от най-надеждните уебсайтове обаче, той осъзна, че не беше толкова просто.

Поначало Хермес Трисмегист произхождал от древния Египет, по-точно от бог Тот. Тот бил наричан бог на Луната и освен всичко друго бил бог на мъдростта, писмеността, медицината и магическите изкуства. Да не говорим за смъртта. По-късно, когато гърците до известна степен били повлияни от Египет, Тот и гръцкият бог Хермес се слели. По същия начин като Тот, и Хермес бил асоцииран със смъртта, медицината и не на последно място с мистичното и неизвестното. Ето защо било естествено двата бога да се слеят в едно и да получат името Хермес Трисмегист, което означава Хермес, три пъти най-великият. С течение на времето гърците изгубили съзнанието за египетския му произход и образът на Хермес Трисмегист добил някакви човешки черти, приписали му отговорността за голямо количество писания, които били в обращение през късната античност. В тях се третирали астрологични, алхимични и медицински проблеми. Под общото название Херметика някои от тези писания на по-късен етап се превърнали в библия на интересуващите се от алхимия и окултни идеи.

- Боже милостиви - смотолеви Евен и тъкмо се канеше да излезе от страницата, когато вниманието му бе привлечено от някакво изречение. Херметиката се занимава с двустранната природа на човека, доброто и злото. Тя дава обяснение защо злото в определени хора взема надмощие над доброто и как подобни хора да намерят спасение.

- По дяволите! - Евен удари мишката с ръка, за да излезе от страницата. - Спасение! Давал им спасение!

Той промени думите за търсене на „книжарница Хермес трис“, излязоха шест попадения, но никое от тях не се отнасяше до книжарница на име Хермес Трис След разширено търсене в бази данни на английски резултатите се оказаха почти също толкова оскъдни: имаше една книжарница, съдържаща в името си Хермес, а именно Академична книжарница Хермес АД- и на всичкото отгоре се намираше в Норвегия, всъщност в района на Осло! Той разгледа с раздразнение официалната й страница, а пръстите му почукваха по ръба на чинията в такт със „Somebody got murdered“. Почти със сигурност не беше правилното място.

Защо, по дяволите, Май не бе написала на листчето адреса и телефонния номер? Естествено, само за всеки случай, би могъл утре да се обади в Академична книжарница Хермес и да попита дали не познаваха жена на име Май-Брит Фосен. Само че се съмняваше в резултата.

Дразнеше го нещо в дизайна... Очите му се плъзнаха по екрана, където сайтът изреждаше списък публикации, името на автора бе изписано със ситен шрифт под заглавията. Изведнъж едно име му се стори познато. Евен се наведе напред и свирна доволно. Йес, ето кого щеше да пита - ако все още не му беше сърдит. Той се логна в страницата на университета и откри телефонния номер, съответстващ на името.

- Ало, Бярне Енгелсрюд от теологичния факултет?

- Да - изръмжаха очаквателно в другия край.

Евен се представи.

- Може би си ме спомняш. От математическия факултет. Преди няколко години водихме дебат... за чудесата.

Миг мълчание, после гласът изръмжа:

- Помня те. Онзи с числата.

Онзи с числата. Евен завъртя очи. А ти си оня с боговете.

- Да - потвърди той. - Спомням си, че по време на дебата ти спомена, че се интересуваш и от по-окултната страна, т.е. от интереса на човека към метафизичното, та се чудех дали не можеш да ми помогнеш по една работа.

- Разказал съм, че...! - Изведнъж гласът заджафка разпалено. - Ти го каза. Превърна го в нещо тъмно и подозрително. Като цяло беше... - той си пое дълбоко дъх и замълча.

- Бях кретен, да. Ти го каза... - Евен не беше сигурен как точно да продължи. Преди осем-десет години двамата бяха водили дебат в студентското дружество, бяха ги поканили да обсъдят твърдението „Всеки ден се случват чудеса“. Бярне Енгелсрюд бе разказал за някакво изследване, в което обикновени хора били интервюирани за преживени от тях чудеса. Например някой стои с ръка на слушалката, готов да се обади на приятел, когато телефонът звъни и същият този приятел го търси. Или пък мисли за болестта на определен човек и в следващия миг научава, че същият е починал - или оздравял. Или пък някой сънува познат, когото не е виждал в продължение на години, и най-ненадейно го среща на улицата следващия ден. Много бяха примерите за телепатия, ясновидство, внезапно оздравяване и други спиритични или полурелигиозни феномени. В проучването бяха участвали около хиляда души и близо три четвърти от тях имали примери за малки или големи чудеса, или пък невероятни случки, за които можели да разкажат. Доводът беше основателен и изследването изглеждаше убедително, докато Евен не го разнищи с помощта на числата.

- Познаваш десет души, за които мислиш поне веднъж в годината - бе казал. - За по-прегледно ще разделим годината на 105120 интервала от пет минути. В рамките на един от тези интервали е възможно да мислиш за един от тези десет души точно в момента, в който те ти се обаждат, оздравяват, умират или правят нещо друго, което би изглеждало чудно. Изразено по този начин, вероятността това да се случи е едно на 105120 - с други думи не непосредствено вероятно. Но нека кажем, че мислиш за тях по десет пъти в годината - това ще рече близо веднъж месечно - мога да приема, че много хора го правят. Тогава числото става 1051, т.е. значително по-добра вероятност. Нека предположим, че това се отнася до 4,6-те милиона жители на страната, че всеки един от тях мисли за десет определени души десет пъти в годината. Това е просто деление и стигаме до резултата, че 4757 души имат възможност да преживеят това съвпадение всяка година. 4757 делено на 365-те дни на годината означава, че 13 души - Евен умишлено бе нагласил цялото уравнение така, че да дава 13, обичаше това число - из цялата страна фактически преживяват нещо подобно всеки ден. Разбира се, някои веднага забравят тези епизоди, не виждат особеното в тях, или пък не си спомнят съня, който ще се превърне в изходна точка за т. нар. чудо. Други превръщат случките в нещо изключително и си ги спомнят следващия път, когато чуят за други, преживели нещо подобно. Защото ако тринайсет души в Норвегия преживяват „чудеса“ всеки ден, човек, естествено, би могъл да срещне и други, преживели нещо подобно. Преживяването на подобна „съмнителна“ случайност, нещо, което непосредствено ти се струва загадъчно или невероятно, всъщност е толкова „обичайно“ - разказа Евен - че всички го преживяват по няколко пъти в годината. Това, което в действителност е чудото, е, че някои са достатъчно наивни да го превръщат в чудо, в най-лошия случай в религиозно събитие и - ако са съвсем превъртели - в религия - бе заключил Евен.

Аплодисментите бяха оглушителни, публиката от младежи бе харесала младия професор и ненатрапчивата му реч, а теологът на средна възраст му бе изсъскал „кретен“, след което стана и напусна помещението.

- Бях млад и кретен. - Евен не беше сигурен дали сега бе по-малък кретен. - Съжалявам, че онзи път се получи така, май се оставих да се поувлека.

Миг тишина, после Енгелсрюд изръмжа:

- Какво искаш?

Евен се впусна да му разказва, че изучава някои страни в начина на Нютон да прехвърля резултати от алхимични изследвания в научни факти. Чул от свой колега в Англия, че мястото, където можело да се намери литература за по-непознатите страни на Нютон, било книжарница на име Хермес Трис Той обаче не получил адреса, а сега колегата му бил на едномесечна ваканция и не се знаело къде се намира.

- И защо ми е да ти помагам?

- Защото ти не си кретен.

Другият се засмя.

- Много си прав. Момент, моля, само ще изчисля колко голяма е вероятността да имам адреса, за който мислиш точно в този момент, в който се обаждаш.

- Ха-ха-ха - Евен се принуди да се засмее. Чу как Бярне Енгелсрюд остави доволно слушалката и, свирукайки си, отиде някъде по-настрана, шумолейки с разни хартии.

- Ето - каза му изведнъж в слушалката. - Готов ли си?

- Готов.

Енгелсрюд назова адрес в Лондон, по-точно в Нотинг Хил.

- Извинявай, какво каза? - Евен не можеше да повярва на ушите си.

- Нютон Роуд - повтори Бярне Енгелсрюд. - Не разполагам с номер, но улицата не е толкова дълга.

- Благодаря - отвърна Евен. - Благодаря ти. Хиляди

благодарности.

- Нищо, нищо. Не се притеснявай. Просто ми сподели следващия път, когато се натъкнеш на някакво чудо.

- Ха-ха-ха, така да бъде - обеща Евен и затвори. - Идиот - измърмори, пусна си диска с „London calling“ и намери карта в интернет. Откри Лондон, увеличи Нотинг Хил, за две секунди се замисли за Джулия Робъртс и намери Нютон Роуд. Не в Нотинг Хил, а в Бейсуотър. Нютон Роуд. Това трябваше да бъде мястото, към което го бе насочила Май.

Телефонът звънна и той вдигна слушалката разсеяно, докато се опитваше да намери кои автобусни линии ходеха от центъра до Бейсуотър.

- Да?

- Ало, с Евен Вик ли говоря?

Евен разпозна гласа, шведския акцент, и се взря в телефона, сякаш някой го бе омазал с кръв.

Бавно остави слушалката и изключи кабела.

Глава 31

Колата се закашля, сякаш се задаваше лятна настинка. Май отвори очи ужасена, бе задрямала, опряла глава на прозореца.

- Какво става?

Колата дрънчеше и подскачаше, кашлицата се влошаваше. Евен изпсува и извърна поглед.

- По дяволите, остава ни само половин километър.

Май се надигна сепнато.

- Нали не искаш да кажеш, че си го направил отново - попита го със заплашителен тон.

Евен угаси двигателя, сложи ръце на волана и се взря в нощта. Покрай тях мина такси, иначе беше тихо. Градът спеше.

- Представи си усещането - промърмори в унес - да влезеш през входа и да забележиш, че колата поглъща последните капки точно когато се плъзва в гаража. Представи си усещането...

- Обеща повече да не експериментираш с това. Обеща! -Тя отвори вратата.

- Да, но нали имам резервна туба отзад.

- Порасни вече! - Вратата се хлопна и цялата кола се разтресе като от силен порив на вятъра. Евен я видя да крачи към тротоара с дълги крачки, скри се зад паркирани коли и дървета, надвиснали през оградите.

По дяволите. Толкова близо. 219 километра се равняваха на 16 литра бензин. Почти. Разминаваха се с 500 метра. Може би обиколката покрай Хамар бе погълнала твърде много?

Той въздъхна и излезе да потърси резервната туба.

Продължителен сигнал накара Евен да излезе от спомените си. Пред ферибота бе изникнала яхта и той свиреше агресивно. Младежите в яхтата махаха, викаха развеселено, докато се измъкваха от опасната зона. Евен проследи с поглед някаква чайка, открила въздушна струя точно над планшира, та се рееше с почти неподвижни криле и зорко наблюдаваше всичко, случващо се на палубата. Май се бе примирявала с много. Дали не беше през онази нощ, когато отиде твърде далеч, дали през онази нощ тя не започна да му се изплъзва? Малко след това отново бе повдигнат въпросът за деца. За последен път.

Фериботът лъкатушеше между островите във вътрешната част на фиорда на Осло, наближи Несуден и се приготви скоро да акостира. Той се загледа в бялата пенеста диря отзад, зачуди се дали някой можеше да преживее повече от пет минути в студената вода. Кити стоеше на кея, махаше му.

- Пролетта дойде - каза тя и тръгна пред него към една червена костенурка.

- Божичко - възкликна Евен, загледан във фолксвагена - къде го намери?

- Беше си в плевнята. Сама го стегнах и почистих... с малко помощ от съседа. Модел от 74-та.

Когато паркираха на чакъла пред къщата, Кити му подаде ключовете за колата.

- Ето, можеш да я вземеш.

- А? Че къде ще...? - изненада се той. - Няма ли да ядем?

- Взимай я идните дни, седмици, ако се нуждаеш от нея. Аз имам кавазаки в плевнята и при това хубаво време предпочитам да усещам свежия въздух по лицето си, докато карам.

- Мотоциклет? - Евен изведнъж прихна. - Дявол да ме вземе, ти си пълна с изненади.

- Имам и още - отвърна Кити и влезе. Евен я последва. Дали не беше твърде нахално, ако поискаше да се разменят? Той с удоволствие би покарал мотора.

- Какво имаш в мазето? - попита Евен, докато окачваше якето си. Вратата към стълбището бе затворена, а отпред бяха натрупани обувки и ботуши в пълен безпорядък, сякаш мазето никога не бе използвано.

- О, то се превърна в място, където просто захвърлям разни неща, които не знам къде да тикна. Солиден хаос.

- Вече не държиш ли там уреди за тренировка? Няма ли ги работилниците?

- Тренирам в училището, а там има всички уреди, които можеш да си представиш. Работилницата преместих в плевнята. След като къщата бе завършена, остана най-вече човъркането по колата, а в такъв случай е глупаво да държа инструментите в мазето.

Вечерята се топлеше във фурната и скоро щеше да бъде готова за сервиране, масата бе застлана и на Евен бе наредено да седне, докато Кити вземе виното.

- Мислех си нещо - започна тя, наливайки в чашите

червени, блещукащи струйки. - Ако ти си 13, а Май-Брит е била 12; останалите също ли си имат числа, които ги представят? В такъв случай бих искала да знам кое е моето.

- Ъъ... Май не беше 12-смути се Евен. - Тя беше 26.

- Удвоено от твоето - заключи Кити и му подаде чинията с месото. - Била е двойно по-ценна.

- Да, е, такава си беше, но... - почувства, че ставаше твърде тъпо. Нали беше просто детска игра, малко по-сериозна детска игра, но все пак.

- Да? - Кити не се предаваше.

- Ами, така де. Хм, има нещо особено в това число, 26, то... - Той се окопити. - Всъщност то е направо уникално, има една особеност, неприсъща на другите числа. -Той погледна Кити, която побутна чинията със запечени в сметана картофи към него и му направи знак да си вземе. - И тъй като знаем, че съществуват безкрайно много числа, то следователно е нещо уникално само едно от тях да притежава едно особено свойство.

- Да, Боже - отвърна Кити и започна да се храни, докато го слушаше.

Та то е единственото число, притиснато между квадрата и куба на две числа, т.е., знаеш, между 5 на втора степен, което е 25 и 3 на трета, което прави 27.

Кити го изгледа с поглед, който той не можа да разтълкува. Раздразни се. По дяволите! Не виждаше ли колко уникално бе?

- Ферма е открил това - поясни той и долови в гласа си нотка на агресия. - В крайна сметка успял да го докаже - че 26 е единственото число с тази особеност. - Евен взе чашата си и заплиска виното по страните й, за да си даде време да се поуспокои. - Да, и както ти каза, равно е на удвоеното 13. А Май беше...

- 26 и уникална. Много сладко - отвърна Кити и вдигна тост.

Евен не можеше да определи дали в гласа й долавяше ирония. Вдигна чашата си за наздравица и отпи, изпразни я, за да не мисли повече за нея. Подаде я напред и му доляха.

- Ти си 6 - каза й.

Тя се усмихна, но усмивката не достигна очите й.

- Просто защото си опознал само тази моя страна³.

- Не, не такава шестица. Наричаме с това име съвършеното число. Затова смятам, че би ти подхождало.

- Да - отвърна тя. - В такъв случай трябва да ми подхожда. Какво ще рече, че дадено число е съвършено?

- Че числата, на които то се дели, т.е. делителите, сумирани, образуват самото число. В случая на 6 това са 1, 2 и 3, нали? Следващото съвършено число е 28.

- А защо тогава не съм 28?

Евен махна с ръце примирено.

- Можеш, ако искаш, но си мисля, че 6 е много по-очарователно. Има и други, от които можеш да си избереш, макар да не са чак толкова много. Декарт е казал, че „съвършените числа са като съвършените хора, много редки“. И на практика досега са познати едва 30 от тях. Не бих те посъветвал да вземеш най-новото, което са изчислили, отнема известно време да го произнесеш...