Невидимото братство

- Какво иска? - попита Молвик, докато се изкачваха по стълбите.

- Не каза, но звучеше...

- Доволна?

Мохамад не отговори. Когато стигнаха вратата на началничката, той почука. Отвърнаха им с „влезте“ и сержантът отстъпи настрана, за да пропусне главния инспектор.

Началничката на полицията не изглеждаше особено весела. По принцип никога не й се случваше, но нейният невесел вид имаше различни степени и този определено беше с двойно не отпред. Мохамад реши да говори възможно най-малко и да не се набива на очи.

- Чух, че сте посетили човек на име Евен Вик. - Тя вдигна някакъв лист от масата и го задържа наклонен, така че не можеха да видят нито написаното, нито дали има някакво заглавие. Гласът приканваше към отговор и Молвик изръмжа едно „да“ с кисел поглед към нея.

- На какво основание?

- Заподозрян е в убийството на Сюзан Стенли на Фрогнер.

- Защото...?

- Познавали са се. Вик пуши същите пурети, каквито открихме на мястото и носи същия номер обувки като отпечатъците на местопрестъплението.

Почти, помисли си Мохамад, почти същия.

- Получих писмо от Института по съдебна медицина. Издирват документи, удостоверяващи, че биологичният материал, взет от Вик, е придобит по законен начин.

- Ами той е заподозрян и...

- Той знаеше ли, че сте взели биологични проби от къщата му?

Молвик не отговори и началничката погледна Мохамад Саикх.

- Не, не знаеше - отвърна той. Молвик се намръщи.

Погледът на началничката се върна на него.

- Предполагам, си наясно с роднинската връзка между този Евен Вик и Свере Вик, стария ти партньор в полицейския корпус.

Молвик изглеждаше така, сякаш се опитваше да си придаде изненадан вид, но промени решението си и каза, че знае.

- Но това няма значение в случая - добави той.

- Така ли? - Изрисуваните вежди на началничката се стрелнаха нагоре за няколко секунди и пак се успокоиха. - Аз съм по-млада от теб, Молвик, и не съм била в този кабинет през 80-те, нито дори в града, но знам историята за Свере Вик. Всички в този участък я знаят. Преди човек да прекара тук и седмица, се запознава с нея като плашещ пример как властта на униформата може да поквари един човек. - Тя се облегна спокойно назад и стъклата на очилата й проблеснаха, когато погледна Молвик в очите. - Свере Вик е бил свиня. Трудно е да се намери по-точен израз, а ти си бил негов партньор. Из града е бил познат като Химлер, понеже принуждавал някои от по-възрастните ни клиенти да си спомнят за войната. У дома е тиранизирал сина и жена си в продължение на дълги години, накрая убил съпругата си и на всичкото отгоре обвинил в това сина си. Единственият, който не е проумял всичко това, си ти, Молвик.

Главният инспектор беше почервенял, взираше се в жената на писалището.

- Няма нужда да се примирявам с подобни инсинуации от една... една...

- Жена? - попита началничката, устата й загатваше тънка усмивчица. - Напротив Молвик, налага се. И за твое сведение ще ти кажа, че съм насъбрала една папка със случаи, които, може би не поотделно, но заедно са достатъчни за преразглеждането на позицията ти в корпуса. Съветът ми е отсега нататък да си по-нисък от тревата, да следваш правилата и да забравиш идеите си за отмъщение. Да, и да спреш да работиш със свити юмруци. Последното е заповед. - Тя изгледа замислено Мохамад Саикх, сякаш се чудеше дали да не скастри и него, както бе започнала. Вместо това само кимна.

- Свободни сте.

Молвик и Саикх тъкмо излизаха, когато гласът на началничката ги накара да спрат:

- Що се отнася до анализа на съдебна медицина, пробите от пуретата не съвпадат с взетите от салфетките. С други думи, Евен Вик не е пушил пуретата.

Тя им подаде някакъв лист. Мохамад Саикх се върна да го вземе.

- Значи ще трябва да завъртите муцуни и да душите в друга посока.

Глава 81

Беше задействан алхимичен процес.

Бавно си проправяше път през гърдите и се разпространяваше из цялото тяло, превръщайки всяка клетка в лъскав метал, кокалчетата и ставите в мед, мускулите и кръвта в желязо и живак. Сърцето в олово. Докато машинката за бръснене изглаждаше брадичката и бузите, той забеляза как движенията на тялото му ставаха механични, а сърцето бе застинало като попаднала в морето лава. Евен се къпеше и оформяше в главата си план - план, който щеше да намери правилния баланс между съдба и късмет, между отмъщението и пречистването. Дълго стоя под ледената струя, приготвяше се за нощния студ, после се подсуши и облече тъмен пуловер и тъмносиньо долнище за джогинг. Върху пуловера закопча колан. В шкафа в коридора намери стар чифт маратонки и чифт кожени ръкавици, които отдавна трябваше да е изхвърлил. Имаха дупки по показалците, затова ги облепи с лепенки, които после оцвети с черен маркер. Излезе с парцал в ръка и започна да чисти лака, сякаш бе обладан от мисълта да поддържа колата лъсната и чиста. Когато стигна задницата, Затърси скришом по задната броня, докато намери GPS-устройството. Откачи го и заобиколи колата отстрани, забърса ниско до вратата и остави магнита да се закачи за долната страна на решетката на канала до бордюра.

Отново и отново обръщаше наопаки изречението, което го бе осъдило на сегашния му план: Ако дневникът на Май показва, че бе намерила Нютоновата формула през март, а Кити бе получила плика с указанието за Лондон миналата година през ноември, едното бе лъжа. Всичко друго бе невъзможно. Като да кажеш, че 2 + 2 = 5.

В най-близкия търговски център намери спортен магазин и си купи къса брадва, предназначена за закачане за колан, руло спортен лейкопласт и два бандажа с размер за възрастни. От железарията купи шило, чук и кутия пирони. Купи си карта на Осло от будка Нарвесен и след това позвъни на няколко номера. Единият беше Ян Юхансен. Другият - Фин-Ерик, но той не отговори. Третият път се обади в едно училище, след което страховете му се потвърдиха.

В три часа чакаше, паркирал колата до тротоара, без да угаси двигателя. В огледалото видя Стиг да излиза от някаква къща, помаха на бавачката си и тръгна към колата. Тя остана на оградата, загледана след него, докато някакво дете в градината не се разплака, тогава се скри зад храстите. Когато Стиг се изравни с фолксвагена, Евен отвори вратата и го поздрави. Момчето го изгледа с изненада и се приближи.

- Хубаво ли е да си на пет? - попита го той. Стиг кимна, смутен, че се е изправил сам срещу възрастен. - Хареса ли ти автобусът?

- Мхм, и филмите с онзи Шаплин - отвърна Стиг и се усмихна. - Падаше през цялото време, а онзи полицай не можа да го хване.

- Да, вярно е, полицията така и не го хвана. И аз харесвам този Чаплин. - Евен кимна и се огледа. - Слушай, уговорих се с баща ти днес да те заведа на друго място. Искаш ли?

- Къде? - Стиг изгледа колата без подозрение, по-скоро беше любопитен. - Това истинска костенурка ли е?

- Да - Евен потупа кормилото. - Истинска костенурка. Ела да те вдигна на седалката, та да можеш да се хванеш за волана, докато карам. - Стиг кимна и се остави да го сложат на седалката с колана през гърдите. Евен се огледа още веднъж, но не забеляза нито колата на Фин-Ерик, нито други нежелани автомобили.

Когато свиха по кръговото кръстовище, Стиг попита колко стара е колата и дали е на Евен. Той му отговори, излъга го, колкото можа, опитваше се да изглежда спокоен и отпуснат, докато очите му се стрелкаха към огледалото на всяка втора секунда. Спря, допита се до картата и най-сетне намери точния адрес. Вкара колата в паркинг за гости и позволи на Стиг да седне зад волана и да „кара“, докато Евен отиде до блока и позвъни.

- Да? - отговориха след малко по домофона до вратата.

- Евен Вик е, приятелят на Фин-Ерик. Трябва веднага да говоря с теб. Важно е. Можеш ли да слезеш?

- Момент. - Металическият глас изчезна. Евен отиде до колата и взе Стиг. Когато вратата се отвори, и двамата стояха на прага и я гледаха.

- Здрасти, Стиг - възкликна Будил Мунте изненадано. - И ти ли си дошъл?

- Стиг искаше да те посети - обясни Евен и се направи, че не забеляза странния поглед на момчето. - Искам да го вземеш горе при теб и да го гледаш, докато не ти се обадя.

- Аз да...? - Будил Мунте изгледа Евен, сякаш беше казал, че Стиг е марсианец.

- Ей, Стиг, забравих една торбичка бонбони на задната седалка. Може ли да я вземеш? - Стиг хукна по плочките към колата. Евен заговори тихо и бързо. - Ти прекара доста време с Фин-Ерик напоследък. Той ти е разказал за теорията ми, че Май е била принудена да извърши самоубийство. - Тя едва кимна. - Казал ли ти е също, че Стиг е мой...? - Погледна я, не смееше да изрече думата от страх да не пръсне оловото в сърцето си.

Тя кимна.

- Той смяташе да ти каже... някой път. Май-Брит не е искала, понеже си бил твърдо против децата. След смъртта й Фин-Ерик започна..., искам да кажа, Фин-Ерик повтаряше, че е най-правилно да ти го каже, но искаше да почака... - Тя млъкна и погледна към момчето, което идваше към тях, загризало лакрицова пръчка.

- Но...?

- Докато се успокоиш, за да може да ти се довери, така каза. Не искаше да остави Стиг, предпочиташе да си го разделите. Обича момчето. Страхуваше се да не... – Стиг се спря зад Евен, вниманието му беше привлечено от котка, която се промъкваше покрай стената.

- Твоята котка ли е това, Будил? - попита той.

- Не, но можеш да отидеш да си поговорите. Хубаво коте е, добричко.

Стиг отиде до котката и приклекна, а Евен наблюдаваше авторитетната дама.

- А вие с Фин-Ерик планирате ли да заживеете заедно?

- Боже мой, не - възкликна тя и изгледа Евен учудено. - И дума да не става. Просто сме приятели.

Евен кимна, сякаш нещо си бе дошло на мястото.

- Проблем ли е да наглеждаш Стиг? Ще се обадя на Фин-Ерик да му кажа, че момчето е добре, но няма да издам къде е.

Тя се съгласи и го изгледа изпитателно.

- Защо аз?

- Защото знам, че Стиг те познава, а Фин-Ерик ще разбере, че съм го направил по основателни причини, когато узнае къде е детето.

- И причината е?

- Че преследвачите на Май сега са по следите ми. Изведнъж станах уязвим точно както е била тя и затова животът на Стиг е в опасност.

- Но... - тя го изгледа объркано. - Откъде могат да знаят, че ти си негов баща? Нали само Фин-Ерик знае...

Евен й бе обърнал гръб, без да отговори, и вече вървеше по ливадата. Будил Мунте млъкна и загледа как той се качи в колата, запали я и отпраши. Едва когато костенурката се скри от погледа, тя извика Стиг и влязоха вътре. Горе в апартамента дълго седя до телефона с ръка на слушалката.

Глава 82

Евен вкара колата на задна скорост в гората. Спря и се увери, че има изглед към шосето. Нурдмарк беше хубаво място за чакане. Взе единия бандаж и започна да го дупчи с шилото. После закова пироните в дупките и постави втория бандаж отгоре, за да ги покрива. Изяде една багета с вкус на гума, потъна на седалката и се опита да поспи.

10 март, у дома (отново) - Вчера в Париж, преди да си легна, някой се обади в хотелската ми стая.

Евен не можеше да си го избие от главата - последното, което прочете в дневника, преди да се качи в колата.

Някакъв мъж, французин, иска да се срещнем „утре в 10“ (тоест днес) на входа на църквата Сакре Кьор. Намирала се само на десет минути пеша от хотела. Попитах го кой е, но той отговори, че името му било без значение. Важното било да донеса нещо, което му принадлежало. Намерените от мен листи „са наши“, така каза. Наши. Кои сте „ние“? - попитах го. Той се разгневи и каза, че било най-добре да го слушам, иначе можело да се отрази зле на семейството ми. После прекъсна разговора.

Не съм спала цяла нощ. На ранина си опаковах нещата и се измъкнах през задния вход на хотела, чакаше ме такси, което бях поръчала по телефона. Не минах през рецепцията, нямам доверие на никого. Точно в десет, когато той ме искаше пред църквата Сакре Кьор, аз бях в самолет, който вече се приземяваше на Гардермуен. Взех Стиг и Лине и ги отведох у дома, прекарах с тях целия ден, не съм ги изпускала от очи.

Нищо не се случи. Никакви телефони, никакви хора на вратата. Сега съм изтощена, децата спят, както и Фин-Ерик, който се зарадва на скорошното ми прибиране. Той е добър човек. Обичам го.

Страхувам се, че няма да заспя.

Евен видя млада дама в екип за джогинг, която притича покрай него с куче, чиято каишка беше закачена за колана й. Бягаха бързо и скоро се скриха в гората.

10 март. Тогава Май не е знаела, че й остават дванайсет дни живот.

Глава 83

На път към града изхвърли чука и шилото в контейнер, избърса старателно колата и изхвърли парцала при инструментите. Вече беше нощ и по улиците и шосетата не се виждаха много коли. Беше съвършено бодър, хладнокръвен и с ясна мисъл. Когато наближи къщата, угаси двигателя и колата се придвижи на празен ход, докато спря. В жилището беше тъмно и всичко изглеждаше спокойно. Остави ключовете в колата, избърса ги още веднъж, закрепи брадвата на колана и заобиколи къщата. Видя, че един прозорец, онзи на спалнята, беше на подходяща височина и залепи пресечени ленти от лейкопласта. Те притъпиха шума от счупеното стъкло и той предпазливо постави парчетата на земята. Пъхна ръка, махна райбера и отвори прозореца изцяло. Храстите зад него изшумоляха и той застина за миг, а после изчисти парченцата от перваза и влезе. Сигурно някоя котка бе тръгнала на среднощна разходка. Когато мина покрай леглото и удари коляното си в някакъв шкаф, той изпсува тихичко и съжали, задето не си бе донесъл фенерче. В коридора се възползва от възможността да светне лампата и хвана бравата на вратата към мазето. Както очакваше, беше заключена. Два- три насочени удара с брадвата я накараха да се плъзне на добре смазаните си панти.

Стълбите се губеха в мрака долу и той откри до вратата ключ, който му осигури светлина, но не за стълбите, а за помещението, в което щеше да слезе. Бавно тръгна напред с брадвата пред себе си като оръжие, чак докато се увери, че никой не го чакаше там долу.

Посрещна го изненадваща гледка. Мазето бе построено като голяма стая с шест носещи колони в две редици. Между тях по дължина бе поставена голяма маса, разделяща помещението на две. До по-отдалечената дълга стена имаше няколко компютъра, телевизор с DVD и видео и още електронно оборудване, което Евен не успяваше да различи от стълбите. До дългата стена при входа имаше дърводелски плот, един работен плот от дърво и един от метал. На стената бяха окачени инструменти в такова количество, че на всеки аматьор дърводелец или механик щяха да му потекат лигите.

- По дяволите - измърмори с изненада. Заобиколи дългата маса и отиде до телевизора. Нещо му подсказа да го включи и да пусне видеото. Отначало не се виждаше нищо, после се показа някаква улица, беше зима и сякаш наближаваше Коледа. Някакво момче слезе от автобус, помаха на бавачката си и тръгна по улицата. Стиг вървеше и риташе снега, направи топка и я запрати над една ограда. „Часът е 15:07“ прошепна някакъв глас. Екранът угасна за миг и сцената се повтори, но този път снегът почти се беше стопил. „Часът е 15:05“, оповести гласът, когато Стиг се показа на улицата.

Евен изключи видеото и остана така, задъхан и втренчен в екрана, който пращеше и примигваше. Посъвзе се и огледа редица видеокасети, наредени върху полица, зачете гърбовете им и извади нова. На плота имаше дистанционно, той смени касетата и натисна „плей“. След миг видя самия себе си - излизаше от някаква врата и отиваше към автобусна спирка. Камерата приближи картината и се видя, че записът бе направен при Блиндера, после приближиха и към номера на автобуса. Следващият клип показваше Евен, седнал в автобус, гледаха го изотзад как почесваше ухото си. Беше зима и носеше плетена шапка. Камерата се размести за миг, чу се някакъв глас и всичко стана черно. Изведнъж в центъра на екрана се появи редицата къщи около неговата, в десния ъгъл съседът му седна в колата си и отпраши. След малко Евен се появи отдясно и отиде до вратата, отключи я, влезе и заключи. Картината се увеличи към прозореца на гостната, изчака за миг и зад завесите се раздвижи тъмна сянка. После всичко изчезна. Никой не каза нищо на този клип.

Евен изключи видеото, облегна се на масата и се огледа наоколо. Видя телефон, поставен върху пластмасова кутия, и адаптер, по който няколко лампички светеха в червено и само една - в жълто. Телефонът и адаптерът бяха свързани. Една жица отиваше към компютъра до тях.

Вниманието му привлече купчина снимки на плота, той ги вдигна и изпсува високо. Първата беше от Лондон, Нютон Роуд, той седеше на един бордюрен камък и четеше книга. На друга седеше на стълбище с плик в ръка. Трета снимка го показваше да влиза в книжарницата Хермес Трис. Една беше доста тъмна, правена през нощта, отдалеч и през кухненския прозорец на Фин-Ерик. Друга беше от Лондон, със Сюзан Стенли се бяха прегърнали интимно и се целуваха. Тя се бе вдигнала на пръсти и го държеше за врата. Когато си тръгнах, помисли си той, когато се видяхме за последно. Една беше от ресторанта, където двамата хапнаха, тя бе сложила ръка върху неговата, искаше да го защити, гледаше го с поглед, който му се стори... не знаеше, любещ? Онемял, той загледа очите й, милата ръка, себе си, седнал с телефона и огорчено изражение. Изведнъж си спомни проблясването в ресторанта, чувството като от светкавица, спомни си мъжа на съседната маса, говорещ по телефона си. Миризмата на кисела пот. Мъжът имаше мустаци и беше французин, същият, когото и Май бе срещнала. Той изстена и бързо заразлиства купчината. Не се изненада, като видя себе си в Париж, в метрото, заедно с Бонжов в ресторанта, на излизане от хотела. Не се изненада и като видя някои от последните дни в Осло, пощата на Вика, където бе приклекнал до кутията. Той захвърли снимките, взе един нож от масата и го заби яростно в една от тях. Бяха следили него, Май и Стиг месеци наред, бяха планирали всичко доста време предварително. Знаеха какво правят, стъпка по стъпка, знаеха каква щеше да бъде реакцията му при смъртта на Май и го бяха оставили да бяга по пистата с препятствия, която те му бяха приготвили.

Едва успяваше да пълни дробовете си с въздух, толкова беше отчаян и бесен. Огледа се с див поглед и откри две неща едновременно.

Под плота имаше чифт големи черни ботуши, все още със засъхнала кал по върховете. 45-и номер, предположи Евен, без да има сили да провери. До тях имаше торбичка с кафяви фасове. Пурети.

Върху плота бе оставен плик с френски марки и името на Май-Брит, онзи, който му откраднаха в пощата. Той го отвори и извади единични листи. Върху най-горния пишеше Четвърта тайна - Невидимите братя.

Евен разлисти и зачете.

Глава 84

Четвърта тайна

„Невидимите братя“

Неизвестно място, Лондон, 6 декември, година 1692

Нютон пооправи робата и качулката се намести. Трябваше да покрива лицето си възможно най-добре, без да скрива цялата гледка. Чувстваше се зле, както винаги в закрития свят, създаден от качулката, но същевременно анонимността, ритуалите и тайните сведения, които приемаше, без да знае от кого и без да може да ги предаде на други, всичко това докосваше някаква нишка у него и той очакваше всяка нова среща с вълнение и любопитство.

На вратата се почука три пъти и Нютон се погледна за последен път в огледалото, преди да отвори. Навън вратите се отваряха от двете страни на коридора и се показваха закачулени силуети, които оставаха да чакат мълчаливо. Някъде в къщата прозвуча мощен гонг. Спокойно, един след друг, те поеха през коридорите към стълбището. Нютон знаеше, че от други кътчета на къщата други невидими братя също прииждат към голямата зала на ордена в подземието. Едни, които той познаваше само по имената им в ордена, други, които познаваха него само с неговото име: Йехова Санктус Унус.

Заслизаха по стълбите, а мантиите плющяха по стъпалата. Прекосиха осветени с факли коридори, стигнаха голямата дъбова врата и минаха под розата, за да влязат в залата, където трябваше да си остане всичко казано.

Беше член вече седемнайсет години. За това време столът му се бе преместил от дъното на залата и сега стоеше някъде след средата, по-близо до главата на ордена върху неговата платформа. През тези седемнайсет години гласът на главата се бе променил. Беше станал по-мрачен и добил самоличността на мистър Ф, единственият в залата, който знаеше кой се крие зад кодовото му име. И единственият в залата, чиято самоличност в реалния свят бе известна на Нютон.

Той се спря пред стола си, на чиято облегалка бяха резбовани думите „Йехова Санктус Унус“; същото се бе случило и с всички останали лични столове на братята.

През тези седемнайсет години Нютон се бе изказвал едва няколко пъти, най-често с някой и друг въпрос към брат, изразил мнение по даден въпрос. Тогава винаги говореше с малко по-висок тон от обичайното и използваше акцент, по-скоро характерен за Ипсуич, отколкото за Кеймбридж.

Днес обаче това щеше да се промени. Днес нямаше да се задоволи само с един въпрос. От известно време мистър Ф изискваше от него да сподели последните алхимични резултати, които бе постигнал - онези, които напоследък бяха приповдигнали настроението му и подмладили духа му повече от когато и да било. Нютон се бе съпротивлявал дълго, но в крайна сметка склони заради задължението пред братството, което „никога не крие нищо от Вас“, според аргументите на мистър Ф.

След встъпителните ритуали и поздрави главата на ордена се изправи и накара всички да погледнат към трона му през отворите на качулките си. Той посочи със скиптъра към стола на Нютон и съобщи, че „брат Йехова Санктус Унус в тази тъмна декемврийска нощ“ иска да сподели ново знание с всички тях. Знание, което би могло да даде на братството по-дълбока представа за живота и смъртта, знание, което можеше да им осигури по-голяма власт и влияние в света отвъд тези стени. Главата на ордена седна и Нютон се изправи бавно. В съзнанието му се бе промъкнала бледа несигурност, докато слушаше думите на главата на ордена. Дали постъпваше правилно? Беше обещал на Никола Фасио никога да не споделя с никого...

- Скъпи братя - започна с леко преправен глас. - Преди известно време ме споходи някаква форма на откровение по време на експеримент с Регул Марс. Изведнъж видях как зеленият лист литна и ми показа пътеката към един еликсир на живота, пътека, която ми помогна да намеря формулата на вечния живот и...

Оживлението сред качулатите братя го накара да спре и глас далеч от дъното на залата прозвуча, без да получи разрешение:

- Формулата на Еликсира на живота и ще повярваме просто ей така? Трябват ни доказателства!

Главата на ордена се изправи и изрева:

- Тишина! Оставете брат Санктус Унус да се изкаже.

Нютон се задушаваше. Имаше нещо познато в проговорилия глас. Той погледна надолу по редицата братя, намери стола на изказалия се и прочете името над главата му: „Одър Брук“. Другият поток. Набързо пренареди буквите - колко жалка анаграма. Пое си дълбоко дъх и усети световъртеж.

Робърт Хук - беше станал член на Невидимото братство.

Мъжът, който винаги е бил негов противник и враг, мъжът, на когото Нютон никога в живота си не би си позволил да се довери.

Действа непосредствено и бързо. Без да се поколебае, пое между редиците столове към вратата, отвори я и излезе. Зад гърба си чу как изненадани гласове се препираха един през друг, чу главата на ордена да вика:

- Никой не напуска залата без разрешението ми!

Нютон затвори вратата и изкачи стъпалата, мина по коридорите и стигна до стаята си. Спокойно се преоблече в цивилните си дрехи и тъкмо се канеше да излезе, когато вратата се отвори. Главата на ордена стоеше на прага и препречваше пътя му.

Нютон отстъпи назад в очакване.

- Знаеш, че правилата на ордена са строги. Знаеш, че не можеш да напускаш залата без...

- Не напускам само залата - отвърна Нютон. - Напускам ордена.

Той се вгледа в тунела на качулката и усети очите на Главата на ордена върху себе си.

- Знаеш, че наказанието е смърт.

- Знам това. Само че разпознах един от братята, човек, на когото никога не бих споделил тайна. А ти, Езекиил, не бива да се дов...

- Не произнасяй името ми - изсъска главата на ордена. Пристъпи напред и затвори вратата след себе си.

Нютон гледаше спокойно мъжа, когото познаваше от младини.

- Ти единствен знаеш кой съм. В ролята ти на глава на ордена, никой няма да изисква от теб отговор къде се е дянал Санктус Унус, нито пък кой е. Ако не кажеш нищо, никой няма да ме накаже. - Той вдигна пръст. - От теб зависи дали формулата ми ще ме последва в гроба. Защото я има само тук. - Пръстът посочи челото му.

Главата на ордена съблече одеждата си и мистър Ф се усмихна студено.

- Не ти вярвам, Исак. Не ти вярвам, защото подобна формула трябва да е дълга и много точна. Ти никога не би се доверил на паметта си, дори по такъв важен въпрос. Записал си я и си я скрил някъде, и ние ще я открием. А когато това стане, животът ти няма да струва и грош.

Нютон го избута настрана и излезе в коридора. Спря се, остана така за миг и заговори с обърнат гръб.

- Е, добре, записана е. Но аз ще подсигуря тайната си. -Той извърна леко глава. - Ще я скрия така, че никога да не я намерите. А откриете ли я... - Светлината на факела заигра по ясно очертания профил, сякаш през коридора бе преминал студен повей на вятъра и над челото му се надвесиха дяволски сенки. - ... ако я откриете, ще съжалявате десеторно. Който се докопа до формулата ми неправомерно, ще бъде проклет за вечни времена. - Той се извърна изцяло към главата на ордена и го погледна право в очите. - Ти знаеш за способностите ми, Езекиил, и ти би трябвало да се страхуваш от тях. - Нютон се поклони леко за сбогом и си тръгна.

Евем вдигна рязко глава и погледна към стълбището. Дали подът горе не изскърца? Ослуша се напрегнато. Не, беше тихо. Сигурно беше вятърът.

Проклятие. Нютон и окултни сили? Май трябва да си го бе измислила. Макар че случките от последно време...

Текстът на Май изпълваше главата му, докато се оглеждаше из стаята. Изведнъж откри неща, които по-рано не бе забелязал. Изсъхналата роза над вратата към стълбището, мантията с качулка, окачена на закачалка до тезгяха с инструменти, малък, сребърен плакет над монитора на компютъра. Приближи се и прочете: Обичан баща, предан брат, верен учител, лоялен приятел. Около текста имаше лоза, която се събираше най-отгоре около кръст, а най-отдолу - около пеликан. Под пеликана пишеше F.I.

- Fraternitatis Invisibilis - смънка Евен и чу едното стъпало да изскърцва. Извърна се бавно и видя на стълбите очертанията на човешка фигура.

- Разбрал си, че съм аз?

Наблюдаваха се изпитателно, почти както при първата им среща.

- Разбрах, че си ти - каза най-накрая. - Най-сетне го разбрах.

Намеси се и друг глас. Говореше английски със силен френски акцент:

- Запази спокойствие, взехме сина ти, Стиг...

Глава 85

Париж

- В Париж ли си? - Гласът на Симон Латур звучеше изненадано. На Май-Брит й се искаше да му каже „знаеш“. - На път съм, пристигам след един час. В същия хотел ли си отседнала?

Чувстваше се отпаднала, сякаш някакъв грип бе изсмукал всичките сили от тялото й. Чувстваше се така от обаждането в Осло преди два дни.

- Да, същия.

Симон Латур каза довиждане и затвори.

Отпусна се в леглото и погледна нагоре към тавана. Позвъняването на мобилния й телефон дойде в понеделник, мъжът говореше на френски - същият, който й се бе обадил в Париж преди повече от седмица, онзи, който я бе заплашил. Сега каза, че знаел къде живее. Къде бяха децата. Осло. Норвегия. Назова името на улицата и номера. Трябваше да отиде в Париж с листите. Тази седмица. Каза името на хотела, онзи в Монмартър. Знаеше, че бе отсядала там. Всичко знаеше. После затвори.

Париж. Листите.

Листите. Децата. Изборът беше прост. Нямаше избор.

Сега беше тук. Беше сряда. Чакаше да й се обади.

Симон Латур почука на вратата и се изтърси непоканен. Седна на стола и я погледна с ококорени очи.

- В невидимото братство има и жена - каза й направо.

Май-Брит го изгледа. Дрехите му бяха намачкани, сякаш беше спал с тях, косата му беше мазна и твърде дълга, очите - червени от умора. Изглеждаше леко луд.

- Не разбираш ли! Това, че е жена, е нещо ново и изключително. И точно тя е съставила плановете. Тя е вторият по ранг брат в скандинавския отдел.

- Бих искала да си почина - отвърна Май-Брит и отново си легна. - Боли ме глава. Може ли да ме оставиш сама?

Симон Латур си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

- Извинявай. Ще започна отначало, още не съм ти разказал всичко. Случва се понякога, когато работя твърде много, забравям какво знаят и не знаят другите. Така, разбираш ли: невидимото братство се интересува от теб, от нещо, което си намерила. Не знам какво е и не искам да знам. Но тази жена е съставила плановете. - Той се изправи и я погледна угрижено. - Ако бях на твое място, щях да внимавам. С тях шега не бива. - Погледна часовника си. - Имам уговорка с нов информатор след час, ти ще дойдеш ли?

Глава 86

- Заблуди ни, като махна GPS-a. - Каза го, като че ли за да сложи французина зад себе си на място, да посочи косвено, че се бе държал неучтиво със заплахата си.

Евен се взираше в нея. Опитваше се да се успокои, трябваше да задава правилните въпроси.

- Къде е Стиг? Кога го взехте?

Кити пристъпи на светло. Имаше нещо тъжно в зелените очи.

- Като. се връщаше от бавачката. Вече разбрахме, че си татко.

Евен усети как го обля спокойствие. Тя лъжеше. И двамата лъжеха. Нямаха представа къде е Стиг. Играта можеше да продължи по плана.

- Защо? - попита със сподавен глас. - Защо трябваше тя да умре?

Кити стоеше под лампата. Косата й пламтеше като погребална клада, а зелените очи срещнаха неговите, държаха го с интензивност, която се усещаше като физическа.

- Не трябваше да става така, не биваше да умира. Случи се без аз... - Тя замълча, понеже образът зад нея се показа от сянката при стълбището, висок тип с мустаци. Мъжът от ресторанта в Лондон. Мъжът от снимката на Май в хотела. Стоеше спокойно, насочил пистолет към корема на Евен.

- Кой я забърка в тази лудост? - Гласът му беше дрезгав.

- Това... - Тя хвърли бърз поглед към французина, сякаш усещаше, че трябва да внимава какво говори. - Столетия наред се знае за съществуването на Нютоновата формула, но никой не е успявал да я намери. Поколения наред много от нашите братя са преглеждали оставените от него ръкописи, голяма част от които станаха достъпни едва през 50-те, търсиха следи, както в текстовете, така и на други места, но без успех.

Предложих на главата на ордена да накараме някоя жена да търси, за предпочитане без предубеждения, някоя девица, така да се каже, и изборът падна върху Май- Брит Фосен. - Кити се усмихна печално. - Има нещо у нас, жените, по-чувствителни сме, имаме повече, как да кажа... финес. Ако някой можеше да намери формулата, това беше Май-Брит.

- Но вие я отведохте... Тя умря, по дяволите! Ти я уби!

- Не знаех... - прошепна Кити и поклати глава безпомощно. Очите й бяха влажни, когато се взря в Евен, сякаш молеше за прошка. Покашля се и повиши тон. - Смятахме, че за да те насочим към формулата и да те накараме да дешифрираш кода, трябваше да заложим на отдадеността ти, да бъдеш... devoted, тази дума използваха. Нуждаехме се от експертните ти познания по математика и кодове. „Нуждаем се от гений, за да дешифрира гения“, както се изрази главата на ордена.

Изведнъж налудничавият контекст се изясни на Евен.

Искаш да кажеш...?! Знаехте ли още от самото начало, че Май ще умре, ако намери формулата..., че това е бил начинът да подмамите мен да дешифрирам кода? Вие не сте наред, побъркани сте!

- Аз не знаех. Те може и да са, сега като се замисля. Във всеки случай: Когато Май-Брит предпочете да не те замесва в книгата за Нютон, тя подписа смъртната си присъда. Мислехме си, че ще се свърже с теб, ще потърси експертното ти мнение, но това така и не се случи и тогава... явно са променили плановете. - Кити направи няколко крачки напред и вече ги делеше само работният плот. Отново потърси погледа му. - Не подценявай братството, Евен. Може би всеки от нас си има собствена мярка за лудост, но планът им не беше безумен. Неморален и осъдителен, да, но не и налудничав. Всичко вървеше според предвижанията, поне докато узнахме, че Май-Брит бе укрила работата си от нас и че тя бе попаднала в твои ръце.

- Та тя ти беше приятелка, по дяволите, бяхте като сестри, пораснали сте заедно...

- Бяхме като сестри, вярно е. - Кити го погледна сериозно. - Само че се променихме, раздалечихме се, знаеш го, и ти много й повлия за това. Някой може би ще каже, че ти я поквари, накара я да забрави Бога и вярата си, както знам, че твърди сестра й. Аз не бих се изказала толкова рязко, но ако ще разпределяш вината, не бива да забравяш и себе си. Миналото ти не е... - Той я видя как опря ръце на плота и погледна пръстите си, които се разпериха по масата като лъчовете на координатна система, вдигна глава и го погледна скръбно. - Знам, че си минал през много трудности,.. .че си имаш своите обяснения защо нещата се развиха така. Мисля, че те разбирам и искам... - Хвърли бърз поглед към французина и сниши глас. - Бих искала да ти помогна. Наистина те харесвам, Евен. - Пръстите се събраха, сключиха се. - Прав си, случиха се ужасни неща, чието развитие не биваше да достига подобни измерения, но... налага се да продължим от тази точка. - Пое си дъх и пак хвърли поглед през рамо, преди да продължи: - Надявам се, че ще прозреш възможностите си и ще направиш правилния избор. Нуждаем се от човек като теб и можем да оценим работата ти.

Евен не отговори, но плъзна предпазливо крак назад.

Кити погледна към масата.

- Виждам, че си намерил плика. Е, да, проследихме те до пощата, Пиер отвлече вниманието ти. - Тя се усмихна слабо, сякаш споделяха съзаклятническа шега. - Лесен си за разсейване, чувствителен си. Това ми харесва, Евен. Хубава двойка сме. - Ръката се придвижи към плика. - Прочете ли съдържанието? Всичко? И кода?

Евен се взираше в нея, без да отговори.

Усмивката й застина в гримаса и тя пъхна ръка в плика.

- Няма нужда да отговаряш. Просто го погледни. - Извади половин лист A4 и му го подаде над масата. Той не помръдна. - Добре де, добре - промърмори тя по-скоро на себе си. Остана с протегната ръка, задържа листа така, че да може да го прочете. Буквите бяха големи и ясни:

UNUFNJPERLQR ISPNJISFR TR AMSIBR KMNIBNKNSASCON

- Както виждаш, това е код, от онези, които се нуждаят от кодова дума, отключваща дума. Май се казват заместителни шифри. Това е твоят свят, Евен, ти си експертът тук. Нуждаем се от теб, за да открием думата. Кажи какво искаш в замяна.

Евен избягваше да гледа бележката. Последният код. Онзи, към който сочеха всички следи на Май. Код, който беше само между тях - нея и него. Код, който препречваше пътя на врага към целта.

- Как накара Один Йелм да избере книга за Нютон?

Кити се стъписа и вдигна ръце пред себе си:

- Окей, няма проблем. Можем да оставим кода за по- късно. Имаме време. Один, питаш. Ами... - Огледа се отчаяно, сякаш се срамуваше да мисли за това. - Беше толкова лесно... Той се влюби в мен безумно. Всичко, което казвах, за него беше заповед. Една вечер, когато се напихме, по-скоро той, говорихме за Нютон и аз предложих да накара Май-Брит да напише книга за тайните му страни. На следващия ден помнеше само идеята, смяташе, че е негова. - Тя се усмихна иронично. - Типично за мъжете. През есента го посетих на няколко пъти в издателството, вечер, когато знаех, че е сам, обикалях наоколо и си намирах занимания, докато го чаках да свърши работа. Така му се струваше. Аз обаче се промъквах в кабинета на Май-Брит, за да видя докъде е стигнала. Намерих малко нови неща сред книжата й и разбрах, че върви бавно. Това ме разтревожи. - Тя посочи през рамо. - Пиер обаче разказа, че все пак напредвала, макар да не изглеждаше така. Той я следеше зорко, на периоди й беше като сянка и казваше, че пазела работата си в чантата. Предпочетохме да не я безпокоим, ровейки из нещата й, а да й се доверим.

Докато Кити говореше, Евен отново се изтегли назад, незабелязано. Изведнъж телефонът избръмча тихо и тримата се втренчиха за няколко секунди в сивия апарат до компютъра. Още едно око на адаптера светна в червено. Ръката на Кити се бе насочила към задния джоб, когато зазвуча цифрова мелодия. Тя погледна екрана на телефона си, сбърчи чело за миг, изключи го и го върна в задния джоб. Последвалата тишина бе проточена и мъчителна, сякаш лектор бе изпуснал нишката. Евен усещаше устата си суха, а също и цялото си тяло.

- Как разбра, че съм аз? - Кити го изгледа така, сякаш в очите й бяха влезли песъчинки.

Евен въздъхна дълбоко, махна с ръце, за да отклони вниманието от стъпките си и най-после усети работния плот зад гърба си.

- Май ми го разказа. Дневниците й показваха, че е открила формулата на Нютон в Париж преди около месец. Ти каза, че ти дала плика през ноември - преди пет месеца. Просто уравнение, което не излизаше.

Той замълча за миг.

- Но дори и невъзможните уравнения водят до заключение, Кити. Ти сама си напълнила със съдържание плика, който ми даде - с копирани листи, намерени в кабинета на Май, за да събудиш интереса ми. Написала си и името на книжарницата в Лондон, за да намеря формулата. Само ти може да си била. Но за да бъда напълно сигурен, позвъних в спортното училище. Научих, че си била на курс в Лондон преди три седмици и освен това разбрах, че си имала часове преди обед. Не знаеха нищо за пътешествието до Южна Африка.

- Обаче кодовете бяха хитри, не мислиш ли? - Кити го погледна така, сякаш се надяваше да получи похвала. - Спомням си, че бяхте ужасно дразнещи с тези глупави кодови названия, Новембър Оушън и т.н. - Тя смръщи чело и го погледна искрено. - Всъщност ми олекна, когато Май-Брит се изнесе оттук. Наистина започвахте да ми втръсвате.

Евен положи ръце на ръба на плота зад себе си. Опита се да изглежда спокоен, преди да попита. Това беше важно. Това беше ядрото.

- Пиер е бил в стаята на Май, нали? Той е издълбал името ти в картата петица купа.

- Да. - Тя се взираше в точка зад него, далеч назад, в друг свят. Юмруците й бяха свити. - Да, бил е там. По- късно го разбрах. Но не такъв беше планът... Той ми се обади да каже, че е извършила самоубийство, че се е промъкнал в стаята й. Прощалното й писмо било на масата и той ми изпрати снимка, за да мога да прочета текста. Трябваше да се уверим, че не съдържа нищо разобличаващо. Беше... е, беше написала думата „сърце“ пет пъти и използвала тази странна дума „умалител“... - Погледът й намери Евен. - Умалител. Реших, че думата е написана за теб, математически термин. За да разбере Фин-Ерик, че писмото е било и до теб. Казах го на Пиер. Той ми разказа, че до писмото имало пасианс и петица купа била на масата. Затова съставихме план. Той щеше да те отведе в Лондон, за да получиш ключа за формулата. Пиер я е намерил сред нещата на Май-Брит в хотела. Така каза.

- Но знаеш, че не е било така - отвърна Евен с нисък глас. - Знаеш, че е излъгал. Бил е там, докато е писала, диктувал е писмото й...

Тя не издържаше на погледа му, извърна очи и се помести неспокойно.

- Да, сега го знам. - Неволно бе застанала между Евен и пистолета на Пиер. Евен помръдна дясната си ръка зад гърба си.

Мъжът с мустаците пристъпи малко встрани, за да си осигури свободно пространство за стрелба. Пистолетът сочеше косо между тях, отпуснато и професионално. Евен погледна кафявата одежда в ъгъла.

- Как си се намъкнала в братство само за мъже? Да не си се скрила в мантията и да си говорила с дълбок глас?

Кити хвърли поглед към ъгъла.

- Не. Баща ми беше глава на ордена в Скандинавия в продължение на осемнайсет години и промени правилата. - Тя сви рамене. - Когато амбициозните мъже не се сдобиват със синове, трябва да променят правилата. Член съм на братството вече тринайсет години. Баща ми отрано кроеше големи планове за мен, възпитал ме е с идеята с времето да поема неговата титла.

- Значи баща ти е давал заповедите?

- Не, не! Той се пенсионира. Вярно е това, което ти разказах, болен е, вече втора година е прикован на легло с парализиран гръб. На времето обаче той купи тази къща, за да я реорганизирам в база. - Тя замълча. Пиер бе направил крачка напред и й прошепна нещо. Тя кимна и Затърси с поглед кода на масата.

- Защо е трябвало да й давате кокаин, защо ви е било да го криете в багажа й? Наистина ли беше необходимо да я унижавате така?

Кити го погледна с недоумение.

- Какво искаш да кажеш? ... Кокаин? - Извърна се към Пиер и каза нещо на тих френски. Мъжът отговори, без да изпуска Евен от очи.

- Питай го и за кокаина в моя багаж.

Кити извърна към него бледото си лице.

- Не е използвала... Пиер казва, че не го е поела, само малко по носа. - Ръката й се повдигна, сякаш искаше да

покаже нещо на Евен, но промени решението си и падна тежко на масата. - Полицията си има стотици самоубийства със замесени наркотици, така че... и същевременно ти... - Тя млъкна рязко, сякаш гласът му най-сетне беше достигнал до мозъка й и бе разбрала. - Какво каза! Твоя багаж?!

- Да. Когато бях в Париж, намерих пликче с кокаин, скрито в един чорап.

Очите й се ококориха и за миг заприлича на малко дете, погледна Пиер, който изръмжа в кратък отговор.

- Не е било кокаин, а... - пошепна нещо на Пиер, преди да погледне Евен. - Било е картофено брашно.

- Картофено брашно! ! !

- Да - в ъгълчето на устата й се прокрадна нотка на усмивка, но се скри в сенките. - Пиер е искал да се подсигури, че ще се почувстваш достатъчно провокиран да започнеш разследване.

Мъжът с мустаците пак каза нещо, раздразнено.

- Qu’il se décide.

Посочи към Евен с пистолета.

- Ти си свързала телефона, за да може всяко обаждане да се изпраща по сателит до мобилния ти телефон. Затова звучеше като от Южна Африка. - Той извърна глава, насочи цялото си внимание към телефона. Зад гърба си напипа ножа, забит в плота.

Кити хвърли бегъл поглед към телефона, преди да насочи цялото си внимание отново към него.

- Съжалявам, Евен, но Пиер казва, че трябва да вземеш решение.

Докато говореше, той освободи ножа предпазливо и го допря до ръката си по дължина.

- Помогни ми да се измъкна от това тресавище. Помогни ми да разгадая кода на Май-Брит. Тя ни измами и скри няколко страници от формулата, преди да се застреля. Трябва да намерим липсващите листи, иначе и двамата, и ти, и аз, ще бъдем убити. - Каза го с беззвучен глас, като в погребална реч. Евен хвърли бърз поглед към стълбището.

Изчисляване на траекторията на куршум. На ротацията на нож. Действие, отнемащо една стотна част от секундата. Евен хвърли скрит поглед към стълбището, бърз, но достатъчно явен, за да го забележи Пиер. Французинът се остави да бъде разсеян, остави се да отвлекат вниманието му, за да не попадне в клопка и това бе достатъчно. Ръката замахна, ножът се завъртя според изчисленията един път и половина около собствения си равновесен център и се вряза в гърлото му с такава сила, че острието потъна до дръжката. Мъжът с мустака се олюля назад, пръстът натисна диво спусъка, компютърът експлодира във водопад от стъкло и Евен се хвърли на пода, преди нов куршум да улучи стената зад него. Едната полица се разцепи и падна с трясък. Кити пропълзя под масата с бясна скорост, за да се прикрие. Мъжът падна назад и един последен куршум излетя към тавана, една лампа проблесна и угасна.

Пиер лежеше по гръб с широко отворени очи, единият му крак се размърда в спазъм за кратък миг и падна настрана. Мъжът издаде звук, подобен на стар локомотив, изпускащ пара. Погледът застина. Настъпи тишина.

Кити се размърда предпазливо. Погледна Евен.

- О, Боже! Благодаря. - Пропълзя до него и го хвана за ръката. Евен се изправи на крака, а тя наведе глава, за да не се удари в масата и го последва бавно. - Спаси живота ми.

- Спасих моя живот. - Отвърна Евен. Беше се вкопчил конвулсивно в ръба на масата, сякаш се страхуваше да не падне. Погледът му не се откъсваше от мъртвия на пода.

Кити кимна изненадано.

- Да, да, разбира се. Твоя живот... Може би аз сама спасих...

Евен издиша тежко.

- Ти никого не си спасила. Нито мен, нито Сюзан Стенли, нито Стиг. Нито Май.

- Какво... искаш да кажеш?

Евен се насили да премести погледа си и се втренчи в нея.

- Казвам само, че си затънала във вина чак до кървавочервената си коса. Макар да си разбирала, че братството те мами, че не ти е разказало целия ужасяващ план, ти не си слязла от влака, продължила си. Ти...

- Беше невъзможно - прекъсна го тя раздразнено. - Не знаеш какво е: напуснеш ли братството, мъртъв си, а аз не можех... разбираш, баща ми... обещах му да продължа делото му, исках да се гордее с мен. Не можех да го предам, щеше да умре, ако чуеше, че аз...

Евен сви юмрук и изрева:

- Значи всичко това трябваше да бъде забравено, а братята да си продължат!? Нямаш ли морал, Кити? Ти или Пиер сте убили Сюзан, убили сте една напълно невинна жена, понеже сте се страхували да не отвлече вниманието ми от теб. Това май е била единствената причина. Измисли нещо друго, ако можеш! Кажи, Кити! Кажи!

Кити не можеше да промълви и дума. Той се успокои и сниши глас.

- Било е важно да поддържаш близък контакт с мен, за да знаете възможно най-много за напредъка ми. Човек казва толкова много в леглото, издава тайни и...

- Не! Не беше така. Влюбих се в теб, Евен. Кълна се в Библията...

Евен посочи под масата.

- Събирала си фасове от Один Йелм, за да обвинят него за убийството на Сюзан. Сигурно си купила и ботушите с подходящия размер.

- Но не знаех, че ще ги използват за това. Не знаех, кълна се. Пиер...

- Казала си му, че имам син.

Тя се втренчи ококорено в него, устата й се раздвижи, но не издаде звук.

- Когато си му го казала, си знаела, че това може да се окаже смъртоносно за Стиг или за мен. Смърт на дете, Кити.

Тя се олюля назад, сякаш я бе ударил с думите си, погледът й се рееше без цел и Кити издиша тежко. Евен сви юмруци, застана пред нея разкрачен и и заплашителен.

- Ти не си поела отговорност, Кити. Май отне живота си, за да спаси Лине и Стиг. Тя пое отговорност. Когато ти разказах как стоят нещата, си разбрала, че вината е твоя. Знаела си и че тежестта на вината ти може да се увеличи, че рискуваш още хора да умрат. И въпреки това не си посмяла да си поемеш последиците, не си посмяла да разкриеш убийците на приятелката си от детството. Не си имала смелостта да кажеш стига, да заявиш, че това е безумие, че е против човешките закони и норми, против Библията, в която ти самата и тези братя претендирате, че вярвате. Ти не си имала смелостта да постъпиш като Май, да жертваш собствения си живот, за да спасиш чуждия. Ти си избрала да приемеш, че баща ти и едно невидимо братство могат да създават правила, един вид нов морал, важащ само за вас. - Евен поклати глава. - Само че така не може. - Изведнъж си пое дълбоко дъх, гърдите му се повдигнаха, преди бавно да го процеди между обтегнатите си устни. - А аз си мислех, че аз не притежавам морал.

Кити се взираше в него, сякаш бе произнесъл смъртна присъда. Изведнъж се завъртя, за да си тръгне. Евен се втурна покрай масата и застана между нея и стълбите. Тя се спря уплашена, колебаеше се.

- Какво искаш... да ме убиеш ли?

Той изпита тъга, поклати бавно глава.

- Не, точно така, ти не удряш жени. - Изглеждаше облекчена, сякаш й беше казал, че може да си ходи. Тя вдигна брадичка, втренчи се в него като за последно сбогом.

- Това не означава, че можеш да си вървиш. - Евен препречи пътя.

Тя го зяпаше странно.

- Да не искаш да се обадиш в полицията? Точно ти!

- Не. Те не могат да докажат нищо. Истината за Май... не може да бъде доказана. Полицията знае, че се е застреляла пред двайсет свидетели. Никога няма да научи останалото. - Евен пъхна ръка в джоба си, напипа нещо голямо, което не успя да извади. - Затова ще те осъди единственият, видял всичко това, единственият, който може да те съди справедливо.

- Единственият, който може...?- Погледът й беше учуден и зелен, лицето й бе застинало в смутена усмивка, сякаш й бе разказал виц и не беше сигурна дали го разбира. Над зелените очи се спусна черна сянка на отчаяние и изведнъж дойде атаката, светкавична и силна. Кити се стрелна напред, изби свободната му ръка, а дясното й коляно се стрелна към слабините му с голяма сила.

Зениците й се разшириха, когато мозъкът регистрира болката и изпрати импулси на цялото тяло, устата се отвори и нечленоразделен вой проряза ушите на Евен. Той я бутна назад, така че кракът й се откачи от пироните и Кити се взря с ужас в коляното си, където кръвта шуртеше от безброй рани.

Евен най-сетне успя да измъкне ролката спортен лейкопласт от джоба си.

- Слабото място на мъжа... - Опипа слабините си, където пироните стърчаха от панталона за джогинг. - Каза ми, че винаги нападаш там, така че се предпазих с бандаж и пирони. - Кити се опита да се отдалечи, но кракът й не издържа. Бързо изви ръцете й на гърба и усука лейкопласта около китките й.

Тя хленчеше, падна на масата.

- Какво искаш? Какво... ще правим? - Очите й бяха пълни със сълзи. Той отново я изправи на крака. Кити прошепна:

- Помогни ми, Евен. Това не беше театър... дните с теб, обожавам ги. Много повече, отколкото би трябвало. - Погледът й блуждаеше, сякаш се срамуваше от казаното. - Нямах право. Беше грешка да се привързвам, но... влюбих се в теб. Исках... - Очите й бяха премрежени от болка, тя потисна един вопъл и се облегна на него. - Може би любовта ти ще успее да ме измъкне от кашата, в която съм се забъркала - прошепна към гърдите му.

Евен я завъртя и я бутна към стълбите.

- Моята любов...? Ти я уби - два пъти.

Тя нададе вой и запрати ранения си крак във висок ритник към главата му. Евен залитна назад и тя се хвърли към французина, извъртя се и опита да докопа пистолета. Евен го стигна пръв и го изрита в ъгъла.

- Стига вече. Приключихме. - Той я вдигна грубо. - Нито Симон Латур, нито останалите братя могат да ти помогнат. Сега си сама, точно като мен.

- Симон Латур... - Тя се втренчи в него недоверчиво. - Нищо не си разбрал, нали, професоре.

Глава 87

Париж

- Хубаво, ще се видим. Чао. - Симон Латур остави телефона до чашата си с кафе и даде знак на келнера, че иска да плати. - Не може да дойде сега, но предложи да вземем такси до Вила Ла Рош и ще се срещнем там. Някъде в Отьой е.

Май-Брит се колебаеше.

- Мисля, че ще остана тук. Връщам се в хотела.

Латур сви рамене.

- Добре. Той обаче каза, че щяло да му бъде интересно да се срещнете, имал да ти казва нещо.

- О, какво?

- Не знам. Нещо за онзи, който искал някакви листи от теб. Колко били склонни да ти платят. Звучеше като много. Многото пари проявяват тенденцията да засенчват морала. Дори и в едно християнско братство. Мисля, че беше ядосан. Иска да се измъкне, видиш ли, понеже организацията се е променила през последните години, станала е по-подозрителна в жаждата си за власт.

- Но защо просто не сложи край и не изчезне?

- Имат си правило, което го прави невъзможно. Ако някой напусне Невидимото братство, остава извън закона, на практика бива осъден на смърт. Това е старо правило, може да се каже, че отразява средновековни възгледи, но той твърди, че все още го използвали. Затова иска да разобличи ордена. Иска да изложи цялата върхушка с имена, деяния и всичко останало, за да останат без лидери и всичко да се разпадне. Такъв е планът му. Нали никой не знае кои са братята му, на кого може да се довери. Там се крие силата на братството, но също и слабото му място. Ако го постигне, смята, че ще има шанс да оцелее.

- Но откъде може да знае имената на върхушката, ако са тайна?

- Той самият е близо до върха и през последните години е работил усилено, за да изкопчи от организацията самоличността на централните фигури.

Келнерът дойде със сметката и Симон настоя да плати всичко.

Отидоха до гардероба и облякоха палтото и якето си. Май-Брит си мислеше за плика, приготвен същия следобед. Беше пъхнала вътре втория дневник, бележките и двете последни тайни. Беше написала адреса на пощенската кутия в Осло. Сякаш беше разчистила, готвеше се да приключи нещо. Не разбираше защо, не разбираше себе си. Дали не трябва да остане в хотела, на сигурно място? От друга страна пък искаше да знае срещу кого се бе изправила, не искаше да бъде просто онази, с която през цялото време си играят и шпионират.

Едно такси се доближи до тротоара, когато излязоха от ресторанта и Май-Брит взе бързо решение.

- Окей. Идвам.

Шофьорът беше млад мъж с кожено яке, той кимна, когато Симон каза адреса, говореше по телефона, включи се в движението и скоро сви надясно по Бульвар дьо Клиши. Вече беше десет и половина и имаше малко коли по улиците в четвъртък вечер.

Май-Брит потъна в мисли, зареяла поглед сред трепкащите улични лампи. Ето какво стана. Някой се бе обадил по телефона, казвайки нещо, тя бе отишла там, после друг се бе обадил и тя бе отишла на ново място. Сякаш други бяха поели контрола над собствения й живот, а тя беше предмет, робот, който умееше да слуша и да се подчинява, но не и да взима решения. Надяваше се това пътуване да сложи край на всичко. Винаги се бе възхищавала на нещо подобно у Евен, той действаше, вървеше по свои собствени пътища, противеше се на опити да бъде подчинен, поучаван. Беше го прозряла още в първите дни на запознанството им, когато разбра, че бе посетил полицайката в болницата. Все още лежала в кома след счупването на черепа, а той се промъкнал да остави цветя на шкафчето й с ясното съзнание, че съществува голяма опасност да го спипат. Не му пукаше, използваше шанса, когато непонятният за нея негов морал, или каквото там беше, го заставя. Такъв беше Евен накратко - за добро или лошо. Защото именно тази му черта я бе накарала да го напусне. Непредсказуемостта, фактът, че не се съобразяваше с нея. Не и през цялото време. Нито пък с други. И все пак, когато изписаха полицайката, той я бе проследил, от разстояние, беше я видял как си намира любим, как се омъжва за пожарникар. Бе се преместила в Шиен. Имаше деца. Едва тогава я остави на мира. Май никога не можа да го разбере.

Симон Латур бе казал нещо.

- Извинявай, не чух...

- Казах, че Мюзе Мармотан не е далеч оттук, там вдясно и нагоре по улицата. - Той посочи през прозореца. - Просто си мислех, че за историк като теб може би е интересно да знае, че имат доста стари ръкописи, оставени от ил изминатите.

Заваля дъжд и по предното стъкло заудряха големи капки. Чистачките се залутаха напред-назад. Пляс, пляс, пляс. Тръпки полазиха Май-Брит и тя посегна към дръжката на вратата.

- Откъде знаеш, че съм историк? Никога не съм казвала, че...

Симон се усмихна.

- Аз съм старателен. Спомни си, че съм стар журналист, искам да знам с кого си имам работа, на кого се доверявам.

- Искам да сляза. - Май-Брит се опитваше да запази гласа си спокоен. - Спри колата и ме остави да сляза. - Сложи ръка на рамото на шофьора и го повтори. Той завъртя леко глава и обясни, че скоро пристигат.

- Там, ето го. - Симон Латур посочи мъж, който им махаше с ръка, скрил глава дълбоко под чадъра. Шофьорът спря, мъжът хвърли чадъра на тротоара и се качи в колата. Тя потегли отново, преди вратата да се затвори добре. Май-Брит се опита да отвори своята, но изведнъж разбра, че е снабдена с предпазна ключалка за деца.

- Извинете, но бих искала да сляза - каза на висок глас и стисна рамото на шофьора. - Сега!

Пътникът на предната седалка се извърна и я загледа. Черният мустак потрепна, когато се усмихна.

- За съжаление няма как да стане, мадам Фосен, първо трябва да свършим нещо.

Симон Латур ги гледаше объркан.

- Вие се познавате?

Май-Брит се втренчи в мъжа и потъна на седалката си.

- Не се преструвай, Симон - каза му отвратена. - Следите ме от половин година. Защо? Какво искате? Аз пиша просто книга за Нютон. Какво толкова интересно има?

- Но аз не... - Симон обърна очи към пътника, за да получи обяснение. - Откъде познаваш мадам Фосен? Наистина ли... Ей, какво става...?! — шофьорът бе качил колата на бордюра и уличните лампи бяха заменени от дървета и обширни пространства с трева. Караха по тясна пътека. - Булонския лес, какво ще правим тук?!

- Само ще отбележим нещо - каза мъжът с мустака и направи знак на шофьора да спре. - Писна ни от душенето ти около нас и заниманията ни. - Той излезе и отвори вратата на Симон Латур. - Слизай.

Латур изгледа Май-Брит, погледът му беше объркан и уплашен.

- Не разбирам...

Извадиха го и го бутнаха напред към осветеното от фаровете пространство. Остана така, не знаеше какво да прави, гледаше с присвити очи мъжа с мустака, който му каза нещо тихо. Симон поклати глава.

Май-Брит видя ръката, която се вдигна, и прицелващия се пистолет. Искаше й се да викне на Симон да бяга, но изстрелът я заглуши и видя как Симон залитна изненадано назад, коленете му омекнаха и той се свлече с воднист поглед. На гърдите му се образува червена роза, преди дъждът да я отмие. Мъжът с мустака отиде да прерови джобовете му, извади портмоне, паспорт и тефтер, изпразни портмонето от парите и ги пъхна в джоба на якето му. После се върна в колата.

- Карай.

Май-Брит дишаше с болка, загледа се в уличните лампи, които изведнъж ги наобиколиха отново, в къщите, където живееха хора, вече си бяха легнали, спяха, невинни и незнаещи, че току-що наблизо бе умрял мъж. Застрелян, убит, екзекутиран.

- Рози, пикник, красиви букове. Булонският лес през деня. - Мъжът с мустака говореше тихо, сякаш на себе си. - През нощта хомофили, педофили... некрофили. За малко пари един труп може да изчезне за дни, може би и завинаги. - Гласът беше спокоен, констатиращ. - Този пример показва, че сме сериозни. - Извърна се и я погледна. - Този Симон Латур отдавна ни дразнеше, така че беше прекрасен начин да ти покажем, че можеш да разчиташ на думата ни. Сега като кажа, че ще убием децата ти, ако не правиш каквото ти казваме, ще разбереш, че говорим сериозно.

Май-Брит го гледаше втренчено.

- Утре в два часа, четиринайсет нула нула, ще дойда в хотелската ти стая, ти ще се заключиш вътре и ще ми дадеш листите на Нютон, които откри в старата книга. Утре в два.

Защо не сега? Защо не ги иска сега?

Той прочете мислите й.

- Знам, че си ги скрила някъде в града. Ще ги намериш и ще бъдат в хотела, когато дойда.

Колата отби от пътя и той отвори вратата.

- Не си мисли, че ще получиш помощ, не търси никого. Това ще навреди на децата ти. Просто прави каквото ти се казва. Приятна вечер.

Той слезе и изчезна в мрака.

Погледът на шофьора се спираше на нея в огледалото на равни интервали от време. Отначало нямаше сили да го срещне, после отказваше.

...ще нараним децата ти...

Образите на Стиг и Лине проблясваха на светлината на колите. Телефонът в джоба на палтото й се притискаше в ребрата, искаше й се да им се обади, да чуе радостните гласчета, да знае, че са добре. Очите й запариха, усети по бузите си да засъхват сълзи и в гърдите й се надигна мощен гняв.

...и ще ми дадеш листите...

„Листите“. Това беше казал. Не „всичките шест листа“. Не знаете колко са страниците! - помисли си. - Не знаете. .. ! Мислеше за пакета в хотелската стая. Беше затворен само с кламери. Имаше място за един код. Един последен код. Разполагаше с целия предиобед, можеше да се измъкне през задната врата, да вземе листите, да ги раздели на две. Да скрие първа и последна страница.

Ако спечелят, в същото време ще загубят.

Ако тя загубеше, в същото време щеше и да спечели.

Седеше на масата с половината тесте в ръка, когато той се обади. Беше четиринайсет часа. Четвъртък, 22 март. Точен е, помисли си и насила изговори „влез“. Слънцето беше високо в небето и оставяше топла, златиста линия по пода до прозореца. Докато вратата беше отворена, някъде в коридора се чу японска реч, гласовете изчезнаха със затварянето й. Той застана в очакване в полусянката

до шкафа и тя посочи плика на леглото.

- Четири страници - каза той, когато го отвори.

Това не е въпрос, а констатация, помисли си тя. Не изисква отговор.

Той прибра плика във вътрешния джоб на якето си и извади телефон. Когато отново го прибра в джоба си, извади пистолет, даде й го и й каза какво щеше да се случи. Обясни й без заобикалки, че понеже знае твърде много, не могат да я пуснат.

Тя отказа и се взря в него с треперещи ръце, прицели се в гърдите му, в гнусния мустак, между очите. Той протегна ръка и освободи предпазителя.

- Сега можеш да стреляш - каза й и добави, че по-голямото й дете ще умре, ако той не се обади до Норвегия след десет минути. Каза й, че тук и сега стои изборът между нея и сина й. Подкани я да се обади по телефона и да разбере, че не я лъже.

Стиг и Лине изтичаха да я посрещнат и притиснаха ръце около врата й, та не можеше да диша, Фин-Ерик се усмихна и каза, че я обича. Затвори очи. Обзе я безмерно голяма скръб, принуди я да падне на леглото. Пистолетът се изплъзна от немощните й пръсти и издрънча на пода. Остана така дълго, без да помръдне, усещаше как шокът бавно надделява над разсъдъка й. После вдигна глава, изгледа: го право в очите, реши да умре без страх, да използва последните няколко часа, за да се сприятели със смъртта. Не искаше да се предава, не искаше да му доставя триумфа да я види как се срива. С всички сили щеше да остави любовта към мъжа, децата и живота да изпълни всяка клетка, всеки хромозом у нея чак до края. И щеше да завърши плана си. Замисли се за думата „умалител“ и му се усмихна кратко. Това явно го обърка, тя стана и посочи писалището:

- Може ли да напиша прощално писмо?

Глава 88

Евен избута лодката във водата. Вятърът беше слаб и по пясъка плискаха леки вълни. Облаците се раздалечаваха и откриваха лунния сърп и звездите. Беше хубава априлска вечер, но въздухът бе хладен. Водата беше студена.

- Искаш да ме удавиш ли? - Гласът на Кити беше напрегнат, разплака се. Изведнъж се извърна и закуца трескаво по пясъка.

Евен остави един лист върху голям камък, сложи телефона си отгоре, за да крепи кода.

- Заветът на Май, сега и мой - измърмори той и тръгна след Кити. Нараненият й крак скоро пак ще поддаде, помисли си и усети в сърцето си оловна тежест. Тя се спъна, търкулна се на една страна и зарева истерично.

- Няма да те давя - каза й, помогна й да се изправи и изчетка пясъка от панталона й, сякаш това щеше да й помогне да се успокои. Подкрепяше я, докато се връщаха при лодката.

- Мога да изкрещя за помощ! - заплаши го тя с последна искра на боен дух, когато той я притисна на задната седалка.

- Да - отвърна Евен. - А аз мога да запуша устата ти. Но не мисля, че тази нощ има хора навън, пък и живееш доста самотно тук. Освен това... - той бутна лодката, скочи вътре и грабна веслата - .. .не мисля, че е в твой интерес да намесваш и други, ако не е необходимо.

- Необходимо ли е...? - гласът беше тънък, чуплив, сякаш можеше да се строши от отговора и да изчезне завинаги.

Той загреба със сила.

- Само ти знаеш - отвърна. - Ти единствена знаеш какво одобрява твоят бог. Той не е мой, така че не мога да знам...

- Моят бог, какво искаш да кажеш! - извика тя и понечи да го ритне. Той остави веслата, извади лейкопласта и го намота около глезените й. Когато седна отново, не беше сигурен в посоката, лодката се беше поизвъртяла и понесла напред. Стори му се, че видя светлина някъде зад тях, направи избор и потопи веслата.

- Божичко, фиорда ли ще прекосяваш? Това са няколко километра! - Извика тя истерично, но млъкна, понеже той не реагира. Петдесет метра, мислеше си Евен, трябва да стигат. Кити бе навела глава, тялото й се клатеше напред-назад. Започна да нарежда трескаво, загледана в краката си.

- Не искам да умра, Евен, не ме оставяй да умра. - Изгледа го с див поглед. - Не исках да стане така, чуваш ли, не исках. Моят план беше добър, сигурен, щеше да ми осигури... Ти не искаш ли да живееш? Да живееш добре, Евен!? Чуй ме! Два милиона... евро... можем да ги разделим, не, вземи ги всичките... всичките... а може да получиш и вечен живот, ако формулата действа, а тя действа, човек никога не знае, понеже Нютон е бил магьосник, свръхчовек, ти ли не знаеш, Евен, ако някой би могъл да намери формулата за вечен живот, трябва да е той, нали, Евен, нали, скъпи. - Бръщолевеше като луда. - Това мога да ти предложа, Евен, да избегнеш смъртта, да забогатееш, да станеш милионер... можеш да видиш как детето ти расте и има деца, да видиш децата на внуците си... помисли за Стиг, ще можеш да му дадеш всичко, пари, вечен живот. - Гласът се засили. - Евен, чуй ме. Евен! Това е еликсирът на живота, не разбираш ли!? Може да дейст- ва\ - Писъкът изпи последните й сили и тя рухна, зашепна едва доловимо и замълча.

Той стана, без да я погледне, огледа се наоколо, вдигна едното весло и го метна далеч в морето. Някъде в нощта се чу плясък. Тя се втренчи в него онемяла.

- Но Евен, какво... !

Той взе и второто весло, без да я погледне, и го метна в мрака. Застана разкрачен в лодката, премести малко

центъра на тежестта си, за да запази равновесие, докато опипваше колана в опит да освободи брадвата.

- Но ти каза... - изстена тя, когато Евен вдигна брадвата с две ръце, готов да я забие. Изпищя заедно с удара. В дървото се образува малка дупка. Той удари пак. И още веднъж. Водата започна да се процежда вътре.

- Ти си луд! Искаш да ни удавиш ли!? - Тя се опита да се изправи на крака, той удари още веднъж и я бутна обратно на пейката.

- Стой. - Седна на средната седалка точно пред нея и улови погледа и. - Аз не мога да те съдя, Кити, знаеш. Как може човек, току-що убил някого, да съди друг за същото.

- Погледна я отчаяно. - Как може човек, който носи злото в себе си, който е ударил жена и я е изпратил на милиметър от смъртта, как мога аз да бъда съдник?

- Но тя не е умряла, Евен - прошепна Кити. - Нали?

- Можеше... можеше... - Когато я погледна, в очите му се четеше болка. - Аз и ти, Кити, нарушихме закона, светския и религиозния. Не можем да продължаваме да се делим от... - той замахна с ръка към мрака. - Време е да ни преценят и осъдят. Да се пречистим. - Погледна водата, която вече стигаше до коленете им. - Наказанието...?

- Погледът му беше спокоен, когато я погледна в очите.

- Ще оставя твоя бог да определи наказанието, да реши дали ще живееш, или не. Той единствен може да те съди справедливо. Той познава мислите и тайните ти. Знае как са разпределени тежестите - доброто, претеглено срещу лошото. Ти самата го каза. Той те съди. Ако оживееш, нямаш вина.

Кити го гледаше онемяла, Евен се загледа в мрака.

- Гледай на това като на катарзис.

- Но аз... - замълча. Водата облизваше краката им. Беше ледено студена.

Евен кимна, сякаш я бе разбрал.

- Аз не вярвам в Бог, нито в твоя, нито в нечий друг. Аз оставям вероятността, физическите закони... - усети пръстите си безчувствени - борбата между топлината и

студа да ме съди. - Вдигна глава и се огледа. - До брега има петдесет метра.

С бърз удар на брадвата Преряза лейкопласта на краката й, обърна я и Преряза този около китките. После запрати брадвата далеч във водата. Разкопча колана си и също го хвърли. Краката и ходилата му бяха безчувствени. Погледнаха се, тя направи гримаса, сякаш искаше да каже нещо.

Той стана, без да я изчака, остана така за миг и падна назад през ръба на лодката. Студът го задушаваше, погледна нагоре към небето и потърси звезди между облаците, Голямата мечка, Северната звезда. Лодката избълбука и големи мехури напукаха водната повърхност, когато потъна. Последното, което видя от Кити, преди лодката да потъне, бе как все още седеше на мястото си. Изправена. Сякаш най-сетне бе направила своя избор.

Мускулите му се вцепеняваха. Изрита обувките си и заплува с всички сили към това, което мислеше за суша.

Епилог

Мъжът пъхна сивия билет в процепа и получи достъп до Зала С.

Зададе въпроса си на гишето.

Библиотекарката в отдел Наука и техника на Националната библиотека на Франция посочи и обясни, че Нютоновата Principia била на етажерката над стълбището, вляво. Заигра се за миг с клавиатурата и погледна екрана. Да, имаха я в два екземпляра, на английски и факсимиле с почерка на Нютон, значи на латински.

- Факсимилето, моля - каза мъжът.

Тя му написа на едно листче +509.030 92 NEWT i l и обясни, че там ще намери книгата.

Мъжът се усмихна дружелюбно и благодари на френски. Говореше с ясен акцент. Библиотекарката го загледа как спокойно прекоси пода, изкачи стълбите и влезе в литературния свят на науката. За втори път в рамките на кратък период от време някой питаше за тази книга, помисли си тя. Иначе за учените Principia сякаш бе една от книгите, за чието съществуване знаеха всички, но никой не я четеше. Точно каквато беше „Одисей“ на Джеймс Джойс за читателите на художествена литература.

Мъжът застана без колебание пред точната етажерка, почеса се по брадата сякаш не беше свикнал, а очите му затърсиха сред заглавията. Ето. Предварителни ръкописи на Principia 1687 от Исак Нютон, 1684-1685 Факсимиле от оригинала на ръкописа. Книгата беше голям формат и стоеше на полицата с гърба нагоре. В два екземпляра. Той извади и двата, отнесе ги до най-близката маса и изтегли стола с крак. Седна бавно, като се огледа наоколо. Възрастен мъж, на отсрещната страна на редицата пултове и доста далеч от него, седеше с очила на върха на носа си, погълнат от книга, като постоянно си водеше бележки в тетрадка. Иначе тази секция беше празна.

Ръката отново почеса брадата, преди да се протегне към металния панел и да натисне едно копче, над масата и двете книги се разля мека и приятна светлина. Пръстите му потупваха нервно горното издание, докато се оглеждаше за втори път. На долния етаж видя библиотекарката да говори с клиент. Когато приключи, тя го изгледа и се усмихна бегло, щом срещна неговия поглед. Той седна така, че ръбът на масата застана помежду им и притегли горната книга. Огледа големите букви на заглавието, подвързията и предпазния найлон, обвиващ книгата, големината, дебелината й. Хвърли поглед на полицата с останалите Нютонови книги и към мъжа с книгата, който продължаваше да си води записки.

С бързо движение, сякаш най-сетне бе събрал кураж, той отвори книгата на задните страници - онези белите, празните, от които никой не се интересува. Кръстоса крака, опря тома отгоре им и заразлиства бавно, бял лист по бял лист, мина ги всичките. Изучаваше ги старателно, сякаш можеше да прочете някакъв невидим текст. Откъм полиците зад гърба му дойде жена, той отвори книгата по средата, тя го подмина с усмивка, той й отвърна и я видя да слиза по стълбите. Продължи да разлиства, достигна последния бял лист и затвори книгата. Взе другата. И там прочете белите страници, една по една, без резултат. Нищо нямаше.

Малко объркан, той остави книгата на масата до другата. Наблюдаваше ги, сравняваше, размишляваше. После придърпа първата, наведе гърба напред и надзърна в тесния процеп между книгата и подвързията.

- Ето ги - изсумтя той и се огледа. На етажа беше тихо, всички си гледаха работата, а долу на гишето библиотекарката водеше сериозен разговор с клиент. Внимателно отлепи част от тиксото, което крепеше найлона на мястото му и успя да пъхне два пръста в подвързията. Нежно отделяше тиксото парче по парче, сякаш придържаше крехко

стъкло. С премерени движения, толкова бавно, че посред движението изведнъж се почувства комично и го досмеша, той извади два листа от скривалището им и ги остави в скута си. Помисли си „Нютон скрит в Нютон“ и пак се засмя. Замисли се за една жена, която бе скрила тук двете страници и бе съставила шифър, за да може той да ги открие. Жена, която вече не бе жива. Беше само в спомените. Прикривайки се с книгата, той сгъна листите веднъж, за да се поберат във вътрешния джоб на якето му, отвори на страница 13 и зачете. Той бе един от малкото на този свят, които разбираха нещо от съдържанието.

Половин час по-късно, когато бе стигнал 26-а страница, затвори книгата и я остави на мястото й.

Кимна на библиотекарката на излизане. Тя му се усмихна, но дълго се взира след него със сбърчено чело. После се качи до пулта, където беше седял той и угаси лампата. Някаква бележка беше паднала. Тя я вдигна и я разгъна.

Най-отгоре бе написана азбуката от А до Z. Точно под нея бяха изредени всички букви още веднъж, но в различна последователност. Най-отпред беше думата „УМАЛИТЕЛ“, подчертана, последвана от онези букви на азбуката, които самата тя не съдържаше.

Под тези два реда се виждаше някаква бърканица от букви, според библиотекарката без никакъв смисъл. Може би код? И точно под неразбираемия ред беше написано онова, което тя определи като отговора на шифъра.

Подсмихна се, реши, че това сигурно е игра между вдетинени възрастни, всъщност сметна, че е хубаво някой да умее да вплита по този начин себе си с библиотеката, науката и книгите. Ако мъжът се върне, с удоволствие щеше да му помогне с нов код. Изглеждаше приятен, с ясен поглед. Пречистен, помисли си и пак погледна листчето.

ABCDEFGHIJKLMNOPQRSTUVWXYZ SUBTRAHENDCFGIJKLMOPQVWXYZ (код:) UNUFNJPERLQRISPNJISFR TR AMSIBR KMNIBNKNS ASCON

(означава:)

BIBLIOTHEQUENATIONALEDE FRANCEP R INCIPIA FAKSI

Най-отдолу имаше нещо написано на език, който не й бе познат:

Значи липсващите страници са скрити в Националната библиотека на Франция - в Principia на Нютон. Думата FAKSI ще рече „ факсимиле „?

Библиотекарката прибра бележката в джоба си, понеже неин колега идваше да поеме гишето. Вече беше в обедна почивка и отиде в задната стаичка, за да вземе портмонето си. Когато десет минути по-късно се огледа за място в столовата с багета със сирене и домат в ръка, внезапно реши да излезе на площада пред главния вход, за да се разтъпче, докато се храни.

Небето беше осеяно с дребни облачета и тя забеляза мъжа, докато се оглеждаше за някоя стена на слънце. Той стоеше до стъпалата при улицата с телефон на ухото. Тя се приближи, преструвайки се, че наблюдава група младежи, които минаваха покрай тях. Езикът му й беше непонятен, но по тона са чуваше, че говори на дете. Спря се зад него, обърната с гръб, и чу „Шарл дьо Гол“, летището на Париж. Мъжът се засмя с приятен глас и накрая каза нещо от сорта на „поздрави Лине“.

Когато прибра телефона в якето си и остана така, потънал в собствените си мисли, на нея й се наложи да се окопити, за да не измъкне телефона от джоба му. Не за да го открадне, а за да си намери претекст да го потърси, да го заговори. Да научи историята му. Знаеше, че има какво да разкаже. Виждаше се ясно в очите му.

Само че не го направи. Вместо това го видя как се поизправи, потупа се по гърдите, сякаш за да се увери, че паспортът му е във вътрешния джоб, слезе по стъпалата към пешеходната пътека, пресече улицата и забърза към метростанцията.

Само след миг бе изчезнал в навалицата и тя вдигна лице към слънцето.

Епилог на епилога

Кенсингтън, Англия, 13 март, година 1727

Кочияшът се наведе и каза нещо на двамата пътници, които се качиха в каляската. Затвориха вратата, той удари с камшика и колата изчезна в облак прах.

Хилав мъж, облечен твърде мизерно, за да устои на студения западен вятър, пресече пътя, мина по пътеката в градината и влезе, сякаш живееше в къщата. В коридора се спря до стълбището и се ослуша, преди да влезе в гостната. Беше празна, затова продължи да обикаля къщата, преди да се качи по стълбите. Отвори предпазливо една врата.

- Кой се промъква в дома ми? - попита слаб глас от леглото.

- Стар приятел, когото отдавна не искаш да виждаш - отвърна мъжът и застана до леглото.

Нютон го погледна с ясен поглед, макар потта да се стичаше по лицето му.

- Никола - каза той и езикът му се опита да оближе сухите устни. - Още си жив?

- Не виждаш призрак, живея си прекрасно. Само че чух из града, че ти лежиш на смъртния си одър.

Нютон кимна слабо.

- Да, така е. Не бяхме толкова добри, колкото си мислехме. Няма да живеем вечно. Бог не го желае.

- Ти си на осемдесет и пет. Това е по средата на пътя към вечността. Аз не бих се оплакал да доживея до толкова.

Нютон погледна изпитите бузи на някогашния си приятел.

- Нуждаеш ли се от пари? Скътал съм малко...

Никола Фасио дьо Дюилие размаха ръце.

- Имам колкото ми трябват. Добре съм. Исках само да се сбогувам...

Очите му се насълзиха и той се извърна.

Нютон го погледна раздразнено. Изчака го да се нациври.

- Трябва да си вървиш. Очаквам посещение всеки момент.

Погледнаха се, без да продумат.

- Сбогом, скъпи Исак - каза Фасио и понечи да хване ръката му. Нютон я отмести.

- Сбогом, Никола. Остани си със здраве.

Никола Фасио дьо Дюилие напусна къщата. Исак

Нютон почина четиринайсет дни по-късно.

Никола Фасио дьо Дюилие умира през 1753, на осемдесет и девет години.

Благодаря

- на Type (женен за Лисе) за добрите идеи (в първа глава), хумора и едно дълго приятелство;

- на Лисе (омъжена за Type) за дъъългото приятелство, хумора и Type;

- на Шин и Миа - незаменимите! ! !

- на Хелен Селдран Йоханесен, Рейдар Хаген и Ролф Мьолер за помощта при някои детайли;

- на Адам Дж. Пъркинс, „отговорник по научните ръкописи“ в Университетската библиотека в Кеймбридж, който направи чудо, за да получа възможност да разлистя един от оригиналните научни тефтери на Исак Нютон (съдържаше подготвителни бележки за принципите на гравитацията) - за мен това беше почти свят миг;

- на Патриша Макгуайър, архивар в библиотеката на Кралския колеж, която ми даде информация за алхимичните ръкописи на Нютон и добави благоразположение, за да остана цял един блажен ден, изследвайки отделни оригинали;

- на Нилс Йостергор, работил като кон от Ютландия, за да завърши красивата нова уеб-страница:

Бележки

[←1]

Ars Moriendi - „Изкуството да се умре” (латински текст в две версии от XV век). Б. р.

[←2]

Решителен експеримент (лат.), с който окончателно се определя верността на дадена теория или хипотеза. Б. пр.

[←3]

На норвежки 6 се произнася „секс”, оттам и асоциацията на автора. Б.пр.

[←4]

От норв. foss - водопад. Б. пр.

[←5]

Neve (норв.) - юмрук. Б. пр.

[←6]

Сърцето на лъва (лат.) - Б. пр.

[←7]

Like (норв.) - харесвам. Б. пр.

[←8]

Маймуна (норв.) - Б. пр.