Невидимото братство

Означава нещо от сорта на възбуждане на живак от едната страна и правене на нещо с обикновено злато от другата, а от третата се добавя този Регул от желязо, за който не съм сигурен какво представлява. Заедно те ще образуват философски живак, още наричан Живак на мъдрите - крайната цел на алхимичното мислене.

Второто е добавка в полето, гласяща:

† ← ζ

Не знам какво значи.

Евен се облегна на стола, прозя се и пак изчете точките. Нещо не беше наред. Отиде в банята и наплиска лице със студена вода, а после се върна на бюрото. Бавно изчете всичко още веднъж. Трета точка. Тук пропускаше нещо. Прочете си изречението на глас, мърморейки. Изведнъж се изправи и изстена.

- По дяволите, Кити има право. Определено е време за почивка.

Хвана химикалката и добави нова точка най-отдолу.

От точка 3 следва, че текстът/формулата няма начало и край. С други думи: — трябва да са отстранили поне два листа!!!

Спря се за миг и се втренчи в листите с празен поглед, после добави нещо най-отдолу.

Дали това е причината Май да умре?

Глава 46

Кеймбридж

Келнерът сложи на масата чаша капучино и Май-Брит му се усмихна с благодарност, преди да отвори чантата и да извади очилата, писалката и дневника. Беше необичайно приятно да пише с тази писалка, караше я да потръпне с наслада, точно както когато топнеше пръст в прясно разбита смес за шоколадов сладкиш. Използваше я само за дневника и тя я караше да очаква с още по-голямо нетърпение записването на текста за деня.

Покрай кафенето минаваха хора с чадъри над наведените глави, колите пръскаха с вода и минувачите трябваше да танцуват степ по тесните тротоари, за да не им се намокрят краката. Отвори дневника и зачете.

17 август, Библиотеката на кралския колеж, Кеймбридж - Изследвам копия от алхимичните експерименти на Нютон, части от кореспонденцията му и различни бележки (например намерих няколко страници записки за универсален език, който Нютон очевидно е имал планове да конструира. Какъв само размах е имал този мъж!).

Опитах се да се съсредоточа върху откриването на „загатванията“, споменати от онзи Паскар, но без успех.

Иначе започнах да пиша Втората тайна на Нютон. Всъщност сънувах една идея, която чувствам, че може да се превърне в добра „първа сцена“ и я записах веднага, щом се събудих. Естествено, трябва малко да я обработя, но ми се струва, че става.

Нещо от писанията на Нютон ме кара да... не

знам... Не мога да не се питам: Дали щеше да бъде фашист, ако бе живял в Европа през 30-те? Мисълта изглежда гротескна и все пак... Определено е имал склонност да мрази другомислещите (католиците например) и е бил безмилостен към онези, които са му пречели (един от тях е бил Робърт Хук). Освен това е вярвал в собствената си изключителност - че е бил един вид свръхчовек, макар този израз да не му е бил известен. Не мисля, че би ми допаднал, ако се бяхме срещнали. Дали не ми напомня малко на Евен (кикот)? Не, това беше злобно.

Май-Брит прочете последното изречение още веднъж, отвинти капачката на писалката и прехапа устна, преди да добави:

(Сега седя в кафене „Медният чайник“). Това за Евен не беше сериозно. Макар и той да си има своите странности, все пак е твърде добър човек за подобно сравнение, но имат известни сходни черти като всички учени, единаци и гении. Упорството, целенасочеността, които ги правят безчувствени за обкръжаващите ги (поне Привидно) за продължителни периоди от време, богатото въображение, примесено с интуиция и логика. Бих искала и моят ум да е такъв - но без да губя емпатията, разбира се.

Извади червилото и го прокара по долната устна с бързо движение, после два пъти по горната, намери огледалцето и провери резултата. На моменти се хващаше, че Евен й липсваше. Напоследък се случваше. Фин-Ерик бе сърдечен човек, солиден и верен, винаги знаеш какво му е. Но... беше толкова предсказуем. Вече нямаше никакви тайни, всичко при него бе на масата, известно. Подобно нещо никога не би се случило с Евен, дори след стогодишно съжителство - което от една страна бе вид тръпка; но в същото време нямаше как да не го признае, то я плашеше. Страхуваше се от миналото, за което той никога не говореше, от кошмарите му, които на моменти я докарваха до ужас с болезнените писъци, и от безумните му хрумвания, инфантилните експерименти - не знаеше да им се смее ли или да заплаче. Накрая чашата бе преляла.

Е, може би ексцентричното поведение бе нещо, с което човек трябваше да се примири в живота си с учен. Наскоро бе чела за Джон Холдейн, биолог, който в началото на XX век се интересувал от реакциите на тялото при гмуркане. По време на един експеримент се потрошили пломбите на зъбите му, при друг - части от гръбначния му стълб, белите му дробове редовно колабирали, а тъпанчетата му се спуквали. Човекът обаче продължил неуморно и смятал, че тъпанчетата все пак заздравяват един ден, а ако пък останела трайна дупка, винаги можел да издиша дим през ушите, въпреки отслабения слух, а това непременно би се харесало на приеми.

В сравнение с Холдейн - и Нютон - Евен бе безобиден. Тя се усмихна при мисълта. Веднъж, когато след продължително умоляване го бе склонила да я придружи на плажа, той бе легнал там, блед като рибен пудинг, оставяйки амфиподите да се трупат по него. Опитваше се да открие система в движенията им, бе го смънкал разсеяно, когато тя го попита, искаше да състави формула, обясняваща как всички амфиподи се движат в съответствие с дадена фиксирана точка, например пъп или нещо подобно. Тя се засрами от всичките погледи на хората наоколо и го зави с хавлия, заедно с амфиподите. Той пък за отмъщение я хвърли във водата заедно с книгата и слънчевите очила.

...we’ll have the time of our lives

in our Wonderworld

time of our lives

there’s a boy for every girl

Писалката почукваше по зъбите й в такт с музиката от тонколоните. Монотонна английска бойгрупа. Слушаш музиката, без да я чуваш. Просто е там. Малко като Фин- Ерик, помисли си и веднага съжали. Пфу! Човек не разсъждава така за бащата на децата си. И все пак имаше капка истина. По-рано, когато пътуваше за известно време, винаги се радваше да се върне у дома при Евен, знаеше, че можеше да е разместил мебелите в половината къща или да е опитал да приготви някое интересно ястие за добре дошла - макар да беше безобразен готвач - или пък съвсем бе забравил, че се прибираше точно него ден. Човек никога не знае какво да очаква от него. С Фин-Ерик бе като да пиеш вода, същия вкус всеки път, независимо дали се бяха видели за последно вчера или преди три седмици.

И все пак това със сигурност се отразяваше добре на децата. Постоянство и сигурност.

Проблемът бе, че Евен не искаше деца, помисли си и се загледа в дъжда навън.

Глава 47

- Защо не взе колата? - попита Кити и отново напълни чашите им с червено вино. Евен бе разтребил кухнята, измил камарата чинии и чаши, а след това се бе избръснал и изкъпал, преди Кити да пристигне - малко след шест, почти в шест и половина. Евен подозираше, че нарочно бе закъсняла, за да му даде повече време да работи. Да, всъщност бе успял да смени и чаршафите.

- Не ми е позволено - призна той и изпи чашата до дъно.

- Не ти е позволено...? Кой го казва... - Челото й се сбърчи. - Да не искаш да кажеш, че нямаш книжка?

- Да.

Кити затвори уста и се загледа в чинията си.

- В деня, когато дойде при мен... - започна тя.

- Да. Карах колата на Фин-Ерик. Не ми пукаше за него, нито за проблемите, които щеше да си докара, като ми даде колата. - Евен сви рамене като малко момче. - Той ми отне жената. Но ти...

- Но не и аз. - Сериозното лице изведнъж грейна в широка усмивка, тя стана, заобиколи масата и го целуна по бузата, после пак седна. - Сладък си.

Евен започна да се храни, без да отговори. Хубаво бе да опита нещо различно от пицата.

- Как я изгуби? Нали имаше книжка, когато ни посещаваше в къщата?

- Да, имах. - Евен се поколеба, преди да остави ножа и вилицата. - Сигурна ли си, че искаш да узнаеш? Глупава история е. За безразсъдство и защо Май ме напусна.

- В такъв случай задължително искам да я чуя. Ако има нещо, което никога не съм разбирала, това е защо те изостави. - Кити пак напълни чашата му.

- Ами да - отвърна Евен с известно смущение. - Не беше само затова, но това бе капката. Разбираш... - отпи голяма глътка, протакаше, сякаш чакаше да удари мълния, за да не се налага да продължава, но нищо не се случи.

- Бях полудял да правя експерименти - каза най-сетне.

- Трябваше да предскажа и изчисля всичко, което се поддаваше на преценка. Колкото по-глупаво, толкова повече желание имах да го изпробвам. Една вечер бяхме на гости у приятели, биолог и съпругата му. Той беше един от онези маниаци на тема технически иновации. Излезеше ли нещо на пазара някъде по света, можеш да бъдеш сигурна, че той първи си го набавяше - електрическа машина за размесване на карти или пък някаква джаджа, показваща температурата навън, докато си седиш у дома. Дори си взе пръв mpЗ-плейър, макар ни най-малко да не се интересува от музика. Сигурно знаеш за какво говоря. Онази вечер обаче ни показа машина, в която като вдишаш, ти показва промилите в кръвта. Определено е от същия вид, с който полицията разполага сега. Цяла вечер ме мери и тегли, за да изчисли мускулната ми маса и тлъстините, искаше да пресметне колко алкохол можех да изпия, без да надвишавам законно допустимото. След това се зачудихме за колко време щеше да изгори алкохолът в кръвта ми. И тогава - тук започва глупавото - започнах да пия, за да направя експеримента. - Евен вдигна глава и Кити забеляза, че не бе в състояние да се засмее на тази история. - Нито Май, нито биологът, нито съпругата му знаеха, че бях започнал опита, но изхождайки от изчисленията ни, започнах да пия контролирано, за да се държа точно под чертата. Това беше целта ми. Лошата ми шегичка с полицията, ако щеш. Когато тръгнахме да се прибираме, беше ясно, че аз ще карам, такава бе уговорката с Май. Тя не знаеше колко бях пил, не каза нищо и както винаги заспа, облегнала глава на прозореца. Аз бях бодър като краставичка, разпален от налудничавата си идея и карах напосоки из града. Нали трябваше да ме проверят, за да има смисъл от цялата работа. Беше в началото на декември, та не ми беше трудно да намеря място, където полицията прави проверки. Нали знаеш, сезонът на коледните вечери.

- Боже мой! - възкликна Кити и го зяпна с отворена уста. - Да не искаш да кажеш, че нарочно си се натикал в лапите на лъва?

- Е, все пак не бях трезвен, та може и това да е била причината. Във всеки случай ме провериха и тестът показа, че без съмнение бях преминал допустимата норма. Взеха ми книжката на мига и се прибрахме с такси. Чист късмет, че не взеха и на Май, така чух по-късно. Тя прибра колата на следващия ден. После си събра багажа, дръпна ми едно здраво конско и си тръгна.

Кити дълго се взира в чашата си, после въздъхна и започна да се храни. Евен стана и взе солта, сладко-киселият сос беше блудкав.

- А не можеш ли да разкажеш как срещна Май-Брит? Това ще да е по-приятна история.

Да бе, помисли си той. Но, тъй като вече бе започнал да разкрива лошите си страни, май беше все едно дали щеше да издаде още малко. По-добре да му се насити сега и да си тръгне, отколкото после, когато вече ще е свикнал с нея.

Той се замисли, божичко, бяха минали двайсет години.

Отпи глътка вино за отскок и започна:

- По време на демонстрация пред американското посолство. През... 85-а. Протестирахме срещу някаква война или акция, или нещо, което бяха направили, не си спомням вече... Дали не беше нещо, свързано с някакъв самолетоносач... Няма значение, както винаги бях там.

- О! - възкликна Кити.

- Да, бях част от бандата Блиц, поне от периферията й, онази част, която обичаше демонстрациите заради конфронтациите с полицията, онази част, която използваше всеки сгоден случай да натупа някое ченге. - Евен не можа да сдържи усмивката си, когато видя физиономията й. - Ти пожела да чуеш историята... пък и сама каза наскоро, че съм приличал на някой от Блиц, като си ме видяла за първи път. Защото бях такъв. Всъщност нищо й нямаше на бандата. Малко бяхме ние, кретените, дето само искаха да се бият, една шепа, може би двама. По него време приех името Рекил.

Кити приличаше на питанка.

- Прочети Евен отзад напред - каза й.

- Неве - отвърна Кити.

- А Рекил отзад напред?

- Ликер.

- А Вик?

- Хм... кив. Неве ликер кив⁷.

- Да. Нали знаеш какво означава „кив“? Стара дума за разпри, война, враждебност. Пък и обичах да използвам юмруците си, да гледам на себе си като на противоположността на супергероя; човек, мил през деня в университета и наречен Евен „Рекил“ Вик. Но после, когато полицията излезеше на улицата и искаше да прекрати мирните де- монстрации, аз променях идентичността си и ставах Неве Ликер Кив.

- Олеле, колко детинско - отвърна Кити и взе чашата си. Изглеждаше неподправено потресена.

- Не съм обещавал да разкажа приятна история. Ти го каза.

Кити отпи и го загледа с очакване. Искаше да чуе още.

- Демонстрацията беше мирна. Всички вървяха, крещяха лозунги и размахваха плакати без изгледи за размирици. Стигнахме до американското посолство, застанахме кротко отпред и някой закрещя реч по мегафон, когато внезапно дойдоха. От двете ни страни изникна конна полиция, а зад тях вървяха пеши полицаи с палки и щитове. Веднага разбрахме, че бяха излезли да се бият, не идваха просто да гледат. Настана объркване, хората се разтичаха във всички посоки, полицията изглежда нападаше отвсякъде. Разбира се, всичко свърши с гигантски бой. Всички ритаха, удряха викаха и пищяха, а конете ни тъпчеха като живи танкове. Изведнъж видях момиче, притиснато в един ъгъл от полицай на кон и още един, който го нападна с гумената палка. Пищеше и опитваше да се измъкне, но конят препречваше пътя му. Хукнах натам и измъкнах палката на ездача, хванах го за ботуша и го бутнах, той се строполи на земята и каската му падна. После пернах коня по муцуната, за да избяга и...

- Ударил си коня? - ядоса се Кити.

Евен я изгледа изненадано.

- Да, трябваше да го разкарам. Двамата полицаи ме нападнаха и аз отвърнах, улучих единия по главата, другият се изплаши. Мисля си, че бях доста подивял, удрях като луд. Изведнъж с момичето осъзнахме, че можехме да избягаме надолу по една пресечка и да свием по още една. Тичахме като побеснели, накрая се скрихме в един заден двор, в мазето, легнахме на няколко празни чувала от картофи и се поуспокоихме. Момичето, което, както вече си се досетила, беше Май, имаше рани по ръката и главата. Превързах я с шала си. Лежахме там няколко часа, говорихме си за случилото се и за нас самите. Осмелихме се да напуснем скривалището си чак когато се стъмни. Май каза никога да не разказвам през какво сме минали. Май се страхуваше да не би баща й да й забрани да живее в къщата при теб и да поиска да се премести в дома им, за да може да я надзирава. На следващия ден прочетохме за

сблъсъка във вестника. Прехвърлиха цялата вина на демонстрантите. Както винаги.

Евен млъкна. Кити бе оставила ножа и вилицата, взираше се разсеяно в паничката със соса. Той сведе поглед към масата. Апетитът му бе изчезнал и най-много му се искаше да си легне. Чувстваше се просто съсипан. Започваше да се разкрива - макар да бе разказал историята едва до половината. Започваше да опреснява това, което най-много му се искаше да забрави.

- Къде е тоалетната? - Кити се бе изправила и го гледаше въпросително.

- Първата врата вдясно. - Евен посочи. Проследи я с поглед как излезе в коридора и затвори вратата след себе си, чу я да заключва. Сигурно искаше да се изпикае, преди да си тръгне. Очевидно я бе изплашил с историите си, а едва бе отворил кутията с бонбони.

Бе останала много храна, но той я изхвърли, без да му мигне окото, изплакна чиниите и приборите, разтреби кухненския плот и откри мобилния си телефон под една кърпа. Включи го и той изпиука - някой му беше пратил съобщение. Три съобщения проблеснаха на малкия екран.

Сюзан (по дяволите, беше забравил за нея): Здрасти, само исках да ти благодаря. Ще ми бъде приятно, ако се обадиш. От четвъртък.

Кити: Предупреждение! Утре идвам да видя дали си у дома. Изпратено снощи.

Третото съобщение беше от оператора му, обясняваше, че има съобщения в гласовата си поща. Той се обади. Притисна телефона с рамото си и отвори хладилника, за да си извади един пилзнер. Женски глас оповести, че имало четири съобщения.

- Фин-Ерик е. Взех си телефона. Трябва да ми се обадиш. Важно е. Ако не го направиш...

Връзката бе прекъсната по средата на изречението. Някакъв глас му обясни, че съобщението е записано в четвъртък, в четиринайсет и трийсет.

Евен извади отварачка от едното чекмедже. Четиринайсет и трийсет. Фин-Ерик е бил на работа и...? Отвори бирата и отпи. Следващото съобщение зазвуча в ухото му, докато се чудеше дали единайсет и половина вечерта бе прекалено късно, за да му се обади.

- Здрасти, Сюзан е. Не искам да опявам, но би било хубаво да се обадиш. Тази вечер съм у дома и ще се радвам на някое посещение.

Записано в петък в четиринайсет и петдесет и три.

Евен се чувстваше душевно объркан. Бяха прекарали заедно в Лондон половин денонощие. Беше окей, но никога не си бе представял, че тя отново ще пожелае да го види. По дяволите, стар проклетник като него!

Следващото съобщение прекъсна мислите му и той остави бутилката изненадан.

- Господин Вик, мислех, че имаме уговорка за вечеря днес в деветнайсет часа. Бъди така добър да се обадиш, когато чуеш това съобщение.

В гласа на Один Йелм звучеше обида и известно нескрито раздразнение. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Съвсем бе забравил. Щяха да говорят за книгата за Нютон и дали Евен щеше да продължи работата по нея. Утре щеше да му се обади.

Той чу Кити в коридора.

- Извинявай, само ще проверя дали нямам някакви важни съобщения - каза й и заслуша ново, на шведски:

- Евен Вик. Не затваряй! Трябва да разбереш, че... - шведският акцент секна рязко, когато Евен прекъсна връзката със звучна ругатня и запрати телефона в плота.

- Тц-тц, новините май не са особено добри, доколкото чувам. - Кити го обгърна изотзад. Той усети как острите гърди го погъделичкаха по гърба и се извърна. Тя протегна ръце, положи ги на раменете му и притисна към него голото си тяло.

Напрежението от последното съобщение бавно напусна тялото му и той наведе глава. Ухапа я внимателно по долната устна.

- Мислех, че искаш да си ходиш.

- Няма да се отървеш от мен толкова лесно - отвърна му и също го ухапа.

Глава 48

Звънът, изпълнил внезапно къщата, се блъсна в ухото му като смътен ритъм от кратки сигнали. За миг настъпи тишина и до леглото достигна следващата вълна. Евен присви очи към часовника, 02:37. Да му се не види, кой звъни на хората в подобен час? Кити спеше по гръб, а голата й гърда се подаваше изкусително до ръката му и той се замисли дали да не легне до нея и да се престори, че телефонът не е бил изобретяван.

Следващото позвъняване му се стори толкова силно, че се уплаши да не събуди Кити. Затова стана, затътри се гол до кухнята и намери мобилния си телефон.

- Да, Евен е.

- Баща ти е мъртъв, Евен Вик. Моля те, не затваряй. Обажда се доктор Хелстрьом. Баща ти почина тази нощ преди час. Беше болен известно време, затова се опитвах да се свържа с теб...

- Погреби го, изгори го - отвърна Евен. - Правете с него каквото искате, но не ме търсете. Пратете ми сметка, ако има нещо за плащане, но не звънете повече. Разбрано?

- Но...

- Не се обаждайте - отвърна Евен и прекъсна разговора. Дълго стоя и се взира в телефона, после го изключи и го остави на плота. Някакво движение го накара да се обърне. Кити стоеше там, загърната в юргана с вид на раздърпано плюшено мече.

- Беше... баща ми е починал.

Тя отиде до него и загърна и двамата с юргана, без да продума. Стояха допрени и усещаха топлината на телата си. Почувства, че му се прави любов. В тялото му имаше само облекчение. Нито скръб, нито горчивина или омраза,

нито страх, нищичко. Само облекчение и желание за секс. Дяволът беше мъртъв. Една глава бе свършила. Вече можеше да продължи напред.

- Ела - каза й.

Глава 49

Събудиха се едновременно, сякаш бяха свързани с един и същ будилник, лежаха с лице един към друг и изведнъж, като по някакъв взаимен импулс погледнаха в очите на другия, усмихнаха се. Слънцето грееше през щорите, както подобава в неделя сутрин, а в храстите пред прозореца подскачаха игриви врабчета, сякаш животът беше най-прекрасното нещо на света. Евен се чувстваше отпочинал, чувстваше особена лекота, каквато не бе изпитвал отдавна. Главата му също бе олекнала. Завъртя се към Кити и изстена:

- О-ох.

- Какво има?

- Просто... знаеш, не е свикнал на толкова игри в леглото. Малко е чувствителен.

Кити се усмихна и се понадигна на възглавницата, легна по гръб и се огледа из спалнята, кимна към големия плакат на Дъ Клаш.

- Не си ли малко стар за попидоли на стената?

- Алтернативата беше портрет на Андрю Уайлс.

- И това ли е пънкбанда?

Евен се засмя.

- Това е идолът ми в математиката. Срещата с Дарил е най-великият миг в живота ми или по-точно номер две, след срещата ми с Май. Гледах го как доказва, че последната теорема на Ферма е вярна, отне му три лекции за три дни и това безспорно е най-вълнуващото ми изживяване.

- Писал е уравнения и тем подобни на дъската и е говорил за x и y три дни поред и това е най-вълнуващото..— Кити поклати отчаяно глава и надзърна под одеялото. - Ако малкият Евен не беше толкова омърлушен и почервенял по главата, щях да измисля нещо много по-вълнуващо. - Тя посочи ръката му. - Какъв е този белег?

Той погледна светлочервеното петно на лявата си ръка.

- Махнах една татуировка.

- Да не е пишело „Скъпа мамо“? - Кити се усмихна, но видя погледа му.

- Беше име на момиче - излъга той. - Бях в Дания на фестивала в Роскиле с приятели, напих се до изнемога и се прибрах с две празни дървени каси от бира и татуировка. Не помнех откъде се бяха появили. Махнах я, когато срещнах Май.

Кити кимна, сякаш обещаваше повече да не отваря дума по въпроса, и посочи малка червена пластмасова кошница на една полица.

- „Някой, който ми подхожда“ - прочете на глас. - Какво е това?

- Изрезка от „Дагбладе“, имат колонка за контакти със заглавие...

- Да, глупчо, знам това, но какво има в кошницата? Писма от дами, отговорили на твоето...

- Чорапи - прекъсна я той.

- Чорапи?

- Самотни чорапи. Сещаш се, тези, които остават, щом другият се изпари. Събирам ги там.

- Аз ги хвърлям - отвърна Кити.

- И после какво? Не, не ми казвай. Измислил съм закон, който го обяснява, доказва. Искаш ли да чуеш?

Кити се извърна на една страна и го погледна:

- Казвай.

- Състои се от три точки. Първа точка гласи: Вероятността единият чорап да изчезне е в съотношение 1:3 при интензивна употреба.

- Ще рече...?

- Че според статистическите ми изчисления всеки трети чифт чорапи, който се използва редовно, ще се превърне в самотен чорап в рамките на един обикновен чорапен живот.

- Продължавай - подкани го тя сериозно и зачака.

Той вдигна два пръста:

- Втора точка: Вероятността изчезналият чорап да се появи отново е обратнопропорционална на интензивността на търсене.

По гримасата й разбра, че очакваше ново обяснение.

- Ами, така де. За онези, които си мислят, че изгубените чорапи се намират, стига да търсиш достатъчно дълго, моите проучвания сочат нещо съвсем различно. Почти обратното е. Ако не търсиш, съществува значителен шанс да „попаднеш“ на липсващия чорап следващия път като прахосмучиш зад телевизора или подреждаш бурканите за компот в шкафа с храна. Много по-голям, отколкото ако обърнеш къщата наопаки.

Евен вдигна трети пръст:

- Последна точка: Вероятността изчезналият чорап да се появи е право пропорционална на желанието да изхвърлиш другия чорап.

- Тази вече я разбрах - отвърна Кити. - Значи, ако прибереш така наречения самотен чорап, другият няма да се покаже. Но изхвърлиш ли го, няма да мине дълго и ще откриеш другия под някоя възглавничка на дивана или в някой ботуш. Така ли е?

- Да. - Евен се понадигна до нея. - Но минава поне седмица от изхвърлянето на единия чорап до появата на другия. И знаеш ли защо?

- Не.

- Защото дотогава боклукчиите със сигурност ще са прибрали другия чорап заедно с останалия боклук и ще бъде невъзможно да ги събереш отново.

Кити се усмихна, грабна възглавницата и го прасна по главата. Той тъкмо се канеше да отвърне на удара, когато тя ококори очи.

- Ой, трябва да ставаме.

- О! - учуди се Евен. - Едва девет и половина е.

- Днес е неделя. Няма ли да ходиш на църква? - Кити преметна крака през ръба на леглото и остана седнала.

Евен я гледаше, чакаше да се усмихне, но тя стана и забърза към банята.

- Сериозно ли говориш? - извика след нея, но тя не го чу, понеже душът вече плискаше.

Той стана и извади чисти боксерки и тениска от шкафа, облече се и отиде в кухнята, за да включи кафемашината.

- Църква - измърмори. - Не съм стъпвал там от сто години. Поне трийсет. Защо да прекъсваме добрите традиции?

Съседът му метеше плочките пред прозореца, като отделяше особено внимание на всяка една от тях. Всеки с лудостта си. Евен се обърна и се сети за четирите листа в гостната, формулата на Нютон. Щеше да използва деня за по-нататъшното й разучаване, искаше да види дали щеше да добие представа за какво става дума. Трябва да бе възможно, макар поне два листа да липсваха.

- По дяволите, Фин-Ерик! - Хвърли поглед на часовника. Сигурно вече бяха станали, макар да бе неделя. Набра номера и слушалката се вдигна веднага, сякаш ръката му бе стояла на телефона.

- Здрасти, Евен е. Искал си да говориш с мен.

- Да, да, добре, че се обади. - Гласът на Фин-Ерик бе малко по-силен от обичайното, говореше бързо, сякаш искаше да приключи, преди някой да дойде и да го прекъсне. - Намерих нещо на телефона си и трябва да го видиш. Май го е изпратила в деня, когато... Точно преди... - гласът заглъхна, сякаш го бяха намалили от копче на радио.

- Преди да умре?

- Да. Извинявай, да. Хм... не разбирам какво иска да ми каже, но... - пак замлъкна.

- Изпрати ми го и ще го разгледам.

- Да, добре. Хубаво. Ами... сега отивам на църква, ще го изпратя, като се приберем.

- Не, Фин-Ерик, ще го направиш сега. Веднага.

- Да, да, добре...

След минута телефонът избръмча, бе пристигнало съобщение с прикачени две снимки.

- Боже - смънка Евен, когато ги видя и се втурна към компютъра. Включи го и свърза телефона. С няколко натискания на клавишите извади едната снимка на 21-инчовия монитор: Силуетът на мъж, застанал до прозореца. Говореше по телефона. Евен се втренчи в него за миг, после извади и другата снимка. Показваше вещите върху една маса: телефон, писмо и карти за игра, които май бяха подредени в пасианс.

- Какво е това? - Кити бе влязла в стаята. Стоеше до него с хавлия на главата и още една около тялото, по пода капеше вода.

- Това е... - Евен преглътна, зяпаше монитора като парализиран. - Май е направила снимки с телефона си точно преди да излезе и да се застреля.

Глава 50

Кити пое към църквата, след като се уговориха да дойде да го вземе в осем, за да успеят навреме за киното.

- Какво ще гледаме?

- Изненада - отвърна му тя и махна за довиждане.

Евен принтира снимките, изключи компютъра и седна

на писалището. Бе ги увеличил приблизително до размер A4 и ги остави до камарата книги, после се облегна.

- Значи ти, свиньо, си бил посредникът - измърмори на мъжа със силуета. Очевидно стоеше в хотелската стая в Париж, на преден план се подаваше малко от пътната чанта на Май. - Ти си чел писмото на Май или... – Евен погледна снимката с писмото. Разбира се. Ако Май е можела да прави снимки на написаното, то и други биха могли. Силуетният мъж сто на сто бе изпратил снимка с писмото до Норвегия, до някого, който е проверил дали Май не е написала нещо изобличаващо. Някой, който освен това е имал и задачата да държи под око малкия Стиг, да следи какви дрехи е носел, за да убеди Май, че намеренията им са сериозни.

Беше трудно да добиеш реална представа за мъжа на снимката, понеже се виждаше наполовина извърнат на една страна, наполовина изотзад. Стоеше там като тъмна, мощна сянка на светлината на прозореца. Не беше дебел, а силен - мускулест? Мустаци ли имаше или просто по- тъмна сянка до носа му? Не беше млад - между 35 и 45 години. Максимум 50. В ъгъла на снимката бяха изписани датата и часът с бели цифри: 22.03 - 15:45.

1545... годината, в която Кардано въвежда отрицателните числа в... Евен се шляпна по бузата и отиде да си вземе бира от хладилника. После се обърна към другата снимка.

Беше разделена на три полета. Горе вляво се виждаше половин телефон със сметанов цвят, модел, какъвто Евен си спомняше от хотела в Монмартър. С други думи нямаше съмнение къде бе направена снимката. Вдясно имаше изписан бял лист, виждаше се и половин химикалка върху хартията; прощалното писмо на Май. Снимката бе направена преди да го довърши, личеше си, липсваше последният пасаж. Полето между писмото и телефона заемаше най-голяма част от снимката и явно това искаше да сподели Май. Изобразяваше тесте карти, подредени в нещо подобно на пасианс.

Евен хвана снимката и я заразглежда отблизо.

- Тук нещо не е наред - измърмори и стана. Намери тесте карти в пътната си чанта, премести бутилката бира и започна да реди картите, както Май ги бе подредила на снимката. - Какъв, по дяволите, е този пасианс?

Ровеше из тестето, за да намери правилните карти.

Можеше да се окаже старият „40-те разбойници“, вероятно вече наближаващ безуспешния си край, но къде бяха основните карти? Или пък евентуално вариант на „Паякът“, версия, наредена само с осем карти, но в такъв случай липсваха закритите.

Под пасианса се виждаше тестето, обърнато с гърба нагоре.

Долу вдясно, близо до писмото й, лежаха две карти. Вале купа отгоре, а изпод него жокерът подаваше ухилената си физиономия.

- Иска да ми каже нещо. - Взираше се в картите, сякаш със свръхсилата на погледа си можеше да проникне през тях, да прозре посланието отвъд гроба. Валето купа и жокерът бяха сами, сякаш извън пасианса. - Иска да ми каже нещо, но какво?

Веднъж, когато Евен й бе пуснал „Lily Rosemary and the Jack of Hearts“ на Боб Дилън, Май го бе прегърнала силно с думите, че той е нейното вале купа и винаги щеше да си

остане такъв. Известно време нарочно го бе наричала Вале купа всеки път, след като се бяха любили. Чудеше се дали тази поставена точно до жокера карта не беше някакъв намек. Искаше да му каже да внимава за нещо в подредбата на картите, шега, история или нещо друго.

Насочи поглед към останалите карти. Отначало бяха наредени четири карти с цифри, после три с картинки и накрая асо, което завършваше така наречената основна редица. Първите четири карти бяха черни, а вторите четири - червени. Тези под черните до една бяха червени, а всички над или под червените бяха черни. Система ли беше това или случайност? Някакъв вид ребус ли беше, трябваше ли да намери някакво значение в отделните карти?

Допи бирата, отиде до тоалетната и на връщане си взе чаша кафе. Дали например дамата купа и двата попа означаваха нещо определено? Че Май бе дамата, а двата попа се бореха за нея? Дали в такъв случай асото не бе причината да се борят, а първите карти трябваше да покажат пътя към целта? Първите бяха все цифри: осмица пика, седмица спатия и т.н. Думи ли представляваха? Осмицапика... оспика... гадаеше... нещо подобно? Седмицаспатия... седмия...? Не, пълни глупости.

Петица пика. Тя го дразнеше. Стоеше си самичка най-отгоре, единствена над основната редица.

Опита се да събере цифрите, първо заедно, после на групи, хоризонтално и вертикално, размишляваше над всеки резултат и всеки път откриваше, че числата не му говореха нищо. Безинтересни числа без ръководна линия.

Беше тръгнал по погрешни дири, чувстваше го. Ако Май искаше да му предаде някакво послание, то беше трудно да го направи с числа, поне само с числа. Но ако трябваше да ги обърне в букви, как тогава да разсъждава? Порази го една идея: Дали отделните числа не представляваха букви от азбуката?

Написа азбуката на отделен лист, а отдолу числата от 1 до 29. Значи осмица пика беше Н, седмица спатия - G и т.н.

Когато свърши, в тефтера пред него се мъдреше HGIILMMN (или А, ако асото беше 1) HFEBC Е.

Чиста глупост.

Ами ако обърне последователността и започне да чете картите надолу? Написа HHGF... и спря. И това беше глупаво.

Отиде с кафето до прозореца и видя на улицата няколко момчета да играят футбол. Ясен признак на пролетта. Защо петица пика беше отгоре, когато всички останали карти бяха под основната редица? Това разваляше логиката, която иначе намираше в подредбата. Ако можеше да прозре защо бе така, щеше да разбере всичко, помисли си и се върна на масата. Значи трябваше да търси друга логика.

Нагоре е повече. Надолу е по-малко, мислеше си. Нагоре е плюс, надолу е минус. Логика. Започна да смята. Получи се 0 1 1917111 3 1 4 (или 1) във всеки вертикален ред. Много прости числа, едно квадратно 9, докато 14 беше т. нар. пирамидално число... и цялото това нещо не му говореше абсолютно нищо! Пак беше погрешно.

Чисто и просто му липсваха букви. Нещо, което да наведе към определена формула, максима, нещо обозримо. Погледът му се спря на дама купа. В ъгъла имаше буква. Q като Queen, нямаше число. Двата попа имаха К, а асото - А. Ха, ето къде били буквите, точно под носа му. Започна бързо да изрежда азбуката.

Q плюс пет букви (като петица пика, която лежеше над дамата) правеше V.

К минус две (двойка спатия под попа) беше I.

Накрая оставаха К и А, от които нито щеше да вади, нито пък щеше да ги събира с нещо.

Заедно образуваха VIKA. Взря се в думата с блеснали очи. Йес, това бе начало. Ръцете му се изпотиха от вълнение и химикалката се изплъзваше между пръстите му, докато записваше резултатите, получени след пресмятането на първите карти: 0119.

0119 V1KA

Пощенски код?

Изви се така, че да успее да пъхне ръка в джоба на панталоните си и да извади малкото ключе, което Фин-Ерик бе открил в чекмеджето й. Да не би нещата вече да се нагаждаха?

Наведе се и включи компютъра, за да влезе в интернет, но се получи съобщение, че в момента е невъзможно да се свърже със сървъра. Той изпсува и включи телефона, после набра някакъв номер.

- Да, говори Фин-Ерик Торсен.

- Здрасти, Евен е. Видях...

- Получи ли снимките?

- Да, да, слушай сега. Разгледах ги и смятам, че Май ни е оставила послание. Но се нуждая от помощта ти.

- О, ами - отвърна Фин-Ерик. - С какво мога да ти помогна? Може ли да побързаме? Знаеш ли, имам гости.

- Бързо ще стане. Имаш ли каталог с пощенските кодове в Норвегия?

- Като онези, в които можеш да провериш пощенските кодове на отделните градове?

- Да.

- Да-а, имам. Но е отпреди няколко години и...

- Определено няма да е проблем. Може ли да провериш кода на Вика?

- Чакай малко.

Слушалката беше оставена и по пода се чуха стъпки. Стиг каза нещо някъде на заден план, отговори му непознат глас. Женски. Дали онази застрахователна агентка пак не се умилкваше? Евен се върна.

- Вигра?

- Не, не Виг с г, а Виккк ..., с к.

- А, да, ето. Номерът е 6891 за адресите на пощенски кутии и 6893 за останалите. Това ти трябваше, нали?

Евен въздъхна и се втренчи в написаните от него числа.

- Да - отвърна. - Това исках да знам. - Тъкмо се канеше да затвори, когато се сепна. - Ама чакай, кварталите на Осло нямат шестици отпред.

- Не, това се намира в Согн. Вик в Согн - отвърна Фин-Ерик.

- Вик в Согн! Но, по дяволите, нали ти казах Вика, с а накрая. Това е в Осло, по дяволите.

- Добре де, няма защо да викаш. - Евен го чу да раз-

листва. - В Осло казваш, чакай, това е... момент... не, няма улица Вика.

- Нищо не съм казвал за имена на улици. - Налагаше му се да полага свръхчовешки усилия, за да звучи спокойно. - Искам пощенския код на пощата във Вика. Не си спомням как е разпределена книгата, но сигурно е съвсем в началото под Осло, или съвсем в края. - Чу Фин-Ерик да оставя слушалката и да говори с някого, обясняваше проблема и другият отговори нещо. Изведнъж пак се оказа на телефона.

- Ето го: пощенският код на Вика е 0110.

0110. Толкова близо.

- Не е ли 0119? - попита Евен.

- Не - отговори Фин-Ерик. - Или... чакай малко, тук долу има още номера, на отделите с пощенски кутии.

Евен подскочи.

- Пощенски кутии, да. Това ми трябва. Потърси пощенския код на кутиите с номер около 1640.

-1640... хм, ето, от 1600 до 1649 са с пощенски код 0119.

Евен си пое дълбоко дъх.

- Фин-Ерик, ти си ангел - каза му и затвори.

Глава 51

Кеймбридж

Май-Брит барабанеше с пръсти по масата и гледаше часовника. Скоро щеше да мине половин час. Защо отнемаше толкова много време? Без причина премести книгата и тефтера настрана. Сложи писалката и молива отгоре им, сякаш беше важно да стоят по правилния начин. Плотът на масата беше тъмнокафяв, с вид на пластмасов, гладък, лъснат и чист, сякаш бяха стерилизирали всичко, преди да дойде. Обрамчен бе с широк дървен кант, светъл и приветлив. Прокара ръка напред-назад по гладката, сякаш мека повърхност, наведе глава и я помириса, стори й се, че усети приятния аромат на ленено масло, когато извърна поглед към вратата. Младата секретарка се взираше в нея и тя се изправи. Окото над вратата също се взираше, със сигурност обхващаше цялата малка читалня. Неприятно й бе да знае, че някой, когото не виждаше, точно в този миг можеше да я наблюдава, да я преценява за последен път, преди може би да вземат окончателно решение. Опитваше се да изглежда спокойна, усмихна се по посока на вратата, но забеляза, че усмивката й бе скована и изкуствена. По дяволите, помисли си и я обсеби малко дяволче, вдигна глава и се вгледа право в окото на камерата. Тя се мъдреше в ъгъла над вратата подобно на голям, противен паяк. Зяпаше я, без да премигне. Секретарката продължаваше да чука по клавиатурата, поддържаше почти същия ритъм като възрастната учена дама зад Май-Брит.

Нямаха ли доверие на хората? Наистина ли подобни мерки бяха необходими? Стана и отиде до най-близкия прозорец. Гледката бе невероятна. Най-прекрасната гледка от библиотека на света, помисли си и плъзна поглед по величествения параклис от другата страна на обширния двор. Готическа и почти гротескна в монументалната си пищност. Великолепно и възхитително дело на изтънчен ум - така се бе похвалил Уърдсуърд за параклиса, а той дори не бе посещавал Кралския колеж, а един от другите, Сейнт Джон, доколкото си спомняше.

Този колежански и университетски свят, който съществуваше тук, в Кеймбридж, беше особена, забавна вселена - със сигурност това важеше и за Оксфорд. Интелектуален и политически център на властта, образоващ на конвейер мъже, лауреати на Нобеловата награда, и държавници.

И единични черни овце, с които не се гордееха чак толкова много.

Преди няколко вечери бе изучавала в хотелската си стая някакъв списък на най-известните личности, живели

на същото място като Нютон, в Тринити Колидж. За своя изненада и, трябваше да признае, със зле прикрита уплаха, бе открила имената Гай Бърджес, Ким Филби и Антъни Блънт - най-известните и прочути с най-лоша слава съветски шпиони, разкривани някога в западния свят.

Бе узнала и че Нютон не беше единственият алхимик, живял в Тринити. И Джон Дий, известен окултист от XVI век, и съвременникът му Франсис Бейкън, държавник и философ, но също и алхимик, а не на последно място и лидер на тайно братство, наречено Ордена на розенкройцерите, бе проходил тук. Това с тайния орден бе събудило любопитството на Май-Брит, понеже в някои от писмата и бележките на Нютон бе открила, че и той е имал участие в нещо подобно. Дали не беше същият орден или братство като на Бейкън? Постепенно трябваше да разучи по-подробно тази страна на Нютон. Може би щеше да намери нещо в листите, които сега чакаше. Ако дойдеха.

Учената дама стана от лаптопа си и отиде до прозореца, за да вземе някаква книга от перваза. Май-Брит смънка едно „извинете“ и отстъпи настрана. Забеляза, че секретарката я наблюдаваше и се върна на мястото си.

Нямаха и доверие. Преследваха я. Окей, определено по същия начин нямаха доверие и на други, които бяха тук или бяха идвали преди. Все пак предоставяха на посетителите незаменими ценности. Обърна се и се огледа из стаята, попи я с един поглед. Не беше голяма. Читалнята беше около десет на десет метра и побираше две дълги маси с по шест стола. Между прозорците и покрай едната по-дълга стена имаше лавици с книги. Иначе се виждаха и няколко картини, три врати и бюрото на секретарката. Стоеше на централно място, за да може младата жена през цялото време да държи под око посетителите и да следи с какво се занимаваха. И накрая камерата.

В цялата подредба имаше нещо унизително и тя изпита желание да си ходи, просто да изчезне през вратата, да премахне чувството, че чака да я подложат на кръстосан разпит.

Придърпа дневника, отвори на празна страница, взе писалката и написа:

23 август, Библиотеката на Кралския колеж, Кеймбридж - Получих разрешение да изследвам алхимичните записки и ръкописи на Нютон. Това ще рече, че някой „отговорник по древните ръкописи“ все още може да се опъне. Ще видим. Сега очаквам с надежда да ми ги донесат.

Това е последната ми седмица в Англия за този път (Фин-Ерик се разсърди, когато се обадих вчера, искаше да си тръгна на мига). Дали не трябваше да го направя, вместо да седя тук (и да зяпам стената)? Не съм сигурна, че подреждам правилно приоритетите си.

Писалката спря и тя се загледа напред. Този разговор бе неприятен, Фин-Ерик беше ядосан, почти разгневен, държа се по начин, какъвто не бе виждала преди, сякаш я подозираше в изневяра, но не смееше да изрече обвинението пред нея. Използва децата, за да я изнудва и каза, че им липсвала ужааасно! Говори и със Стиг, който й разказа, че се качил нависоко по сливата на леля Мона. Лине се бе заинатила, но в крайна сметка дойде на телефона и каза „здрасти, мамо“, после пак избяга. На гости й била дъщерята на съседите, която бе с година по-голяма и засега беше най-големият й идол, та нямаше време да говори по телефона. Май въздъхна, реши да остави угризенията на съвестта настрана. Прелисти до предишния ден.

22 август, Арундел Хаус Хотел, Кеймбридж - Опитвам се да използвам времето по най-добрия начин. Ето защо в неделите, когато библиотеките са затворени, съчинявам измислените истории. Днес завърших още една сцена от Втората тайна. После отидох до един пъб и го отпразнувах с чаша шери (две, за да бъдем точни). Писането на художествена литература доставя друг вид удовлетворение, не е като

при обработката на фактологичния материал. Това ме изненадва, понеже никога не се бях замисляла за чисто сантименталните му аспекти. И все пак все още мисля повече за другата страна, предаването на знания. Може би е нахално да го пиша сама (от друга страна пък единствено аз самата мога да прочета това), но ми се струва, че малките историйки за Нютон всъщност стават доста добри!

Май-Брит се усмихна и затвори дневника.Самохвалството беше подценяван вид спорт, поне що се отнасяше до нея. Фактът, че си позволяваше да напише подобно изречение и да не изпитва срам, докато го чете, говореше за известен напредък. Евен често я бе сритвал отзад, душевно, така да се каже. Смяташе, че твърде много се подценява, изискваше твърде малко респект от обкръжението си. Спомни си за тези негови думи преди няколко години и затова, когато се свързаха от издателство Феникс с нея, за да й предложат да стане редактор на новия отдел, тя бе съставила списъка с изисквания към Один Йелм. В продължение на три дълги дни чака отговор, обикаля наоколо като животно в клетка, излиза на дълги разходки с малкия Стиг, сърцето й думкаше от ужас да не я отхвърлят, да не й кажат, че е стигнала твърде далеч с изискванията си. Държеше се твърдо и самоуверено само когато Фин-Ерик беше наблизо. Той не я разбра, смяташе, че високите й изисквания граничеха с наглост и че тя трябваше да се смири дори само заради факта, че издателство с подобно реноме изобщо проявява интерес да говори с нея.

И все пак получи работата. На срещата за назначаването й Йелм прие всички изисквания, сякаш бяха нещо напълно естествено и издателството трябваше да се съобрази с тях при наемането на такъв качествен кадър в екипа си. И не само че получи работата, но тя се превърна в работа мечта, понеже тя бе настояла да я превърне в такава, бе направила нещо, което никога не си беше представяла, че ще направи.

Погледна часовника. Чакаше от 48 минути. Ако не дойдеха с книгите, докато стане час и петнайсет минути, щеше да си тръгне. След това щеше да изпрати жалба до ръководството, имаше си граници за начина, по който третираха хората.

Човек не печели нищо от смирението. И това бе научила от Евен. И като жена, и като християнка. Прекаленото смирение.

Християнка, да... Точно така. Каква християнка беше тя всъщност... все пак?

Истинска християнка наполовина. Нямаше как да не се засмее на това описание, което Евен някога й бе направил на шега. Имаше ли нещо вярно?

Накъде беше тръгнала? Зададе си този въпрос преди няколко дни, след като говори с баща си по телефона. Той изрази надежда, че ще се видят в църквата на следващия ден. Тя му обясни, че е невъзможно - нали беше в Англия. Той, естествено, прие отговора й, само това оставаше, но истината беше, че не бе ходила на църква дълги години. Баща й го знаеше, тя също. Преди половин година я посети сестра й,-разговаряха на по чаша кафе в един съботен следобед. И тя попита същото, дали Май-Брит щеше да дойде на църква на следващия ден. Понеже отговорът беше „може би“, сестра й въздъхна и заяви, че годините с Евен не се бяха оказали здравословни на Май-Брит. За своя изненада тя защити бившия си съпруг с думите, че много неща можеха да се кажат за Евен Вик, но никога, никога не се бе опитвал да я принуждава за каквото и да било. Макар той самият да не бе вярващ и никога да не ходеше на църква, не страдаше от предразсъдъци и напълно приемаше факта, че тя беше християнка. Много хора биха могли да се поучат от толерантността му, така бе казала, а сестра й я изгледа със странен, мрачен поглед, който не можеше да забрави. Сестра й бе поела по противоположния път, през последните години бе станала по-фундаментална и тесногръда и съзнанието за това изпълваше Май-Брит с мъка. След тази среща не се видяха повече,

като изключим рождения ден на баща им преди месец, но и тогава поддържаха хладни отношения.

Погледът й се зарея през прозореца и попадна на параклиса. Момчетата от хора репетираха всеки ден в пет и половина. Дали тази вечер да не отиде?

Вратата на архива се отвори и архиварката се подаде с масичка на колелца зад гърба си. Един от пазачите й помогна да я избута през прага. Закараха количката до прозореца и започнаха да попълват камарата кутии на перваза. Архиварката каза нещо и пазачът дойде до Май-Брит.

- Трябва да подпишете тук, а след това да проверите дали всички посочени произведения са на място - обясни й тихо и сложи пред нея някакъв лист.

- Да - отвърна тя, подписа се разсеяно и отвори широко очи пред вида на натрупаните на камара кутии с различни размери, които я чакаха. Забрави за безсилието, забрави недоверието. Точно в този миг можеше да подпише каквото и да е.

Архиварката се засмя, поставяйки на масата полиуретанов статив:

- Ръкописите трябва винаги да се поставят върху тези - прошепна. - И само по една кутия на масата.

- Не трябва ли да използвам бели ръкавици? - прошепна Май-Брит в отговор.

Архиварката се усмихна безшумно и поклати глава, после се върна в кабинета си.

Благоговейно, като че ли изпълняваше свещен ритуал, Май-Брит взе първата кутия и я постави на масата. Седна на ръба на стола, сърцето й биеше учестено. Обхвана предпазливо капака с ръце и го повдигна.

Глава 52

Навън се чу клаксон. Евен вдигна глава и погледна часовника. По дяволите! Беше Кити.

Пред него на снимката стоеше силуетът на мъжа от хотелската стая; известно време се взира в него, за да си спомни. Нещо му подсказваше, че беше виждал този човек и преди. Стана и отиде до прозореца, като се помириса скептично под мишниците, помаха на Кити - знак, че тръгваше. Тя бе застанала до колата, усмихна му се с белите си зъби и също махна.

Бе прекарал следобеда и в мисли за Кити. И за Сюзан. Беше и се обадил. Поне опита. Тя не отговори, затова й остави съобщение, че ще се обади в службата й на следващия ден.

Най-напред Кити, а сега и Сюзан. И двете изглеждаха сериозно заинтересувани от него. По дяволите! Каква лудост! Сякаш... сякаш трябваше да намери формулата за проверка дали едно число е просто, независимо от големината, а на следващия ден да реши задачата за граничните стойности при полиномните диференциални уравнения. Две от най-сериозните математически загадки на този свят.

Е, и двете се бяха сдобили със задоволителни решения наскоро, съответно от индиец и шведка. Божичко, трябваше той да... поне за простите числа. Пък и беше на път, бе напреднал значително, когато Май си тръгна. После спря. Напълно... стената. Пет години. А сега този проклет Агравал го бе изпреварил от вътрешната страна на завоя. Не че Агравал не го заслужаваше, беше страхотен човек, вещ, Евен го бе срещал два-три пъти, но...

Но, така де, Кити и Сюзан... и двете заинтригувани... това не само бе необичайно, а едно напълно непознато изживяване.

Винаги беше смятал, че денят, в който срещна Май, бе един от онези дни, в които уравнението на вероятностите си взимаше почивка и оставяше богинята на съдбата или щастието да се разпорежда най-необезпокоявано. Да срещне най-готиното момиче на света и то да си падне по него - противен тип, наполовина откачен и донякъде смотаняк, навярно беше отвъд границите на здравия разум. Фактът, че го заряза след тринайсет години, повече се вписваше в действителността.

Затова пък беше типично за логиката му все още да нарича тринайсет своето любимо число, той бе способен да проявява съвършен непукизъм и да се оставя инатът да го командва. Никой не можеше да казва на него, че дадено число носело повече лош късмет от друго.

Що се отнася до секса и чувствата, през петте години след заминаването на Май имаше някакви откъслечни епизоди. Най-вече в нетрезво състояние и то със студентки, които бяха чували за гения му, възхищаваха му се като професор и искаха едно чукане, събираха „завоеванията“ си като възли на студентските си шапки.

Когато Кити прояви интерес, той просто реши, че двама възрастни имат нужда от отдушник за натрупаната си сексуална енергия. Когато тя го потърси отново, той си помисли, че беше харесала секса и искаше още малко, преди отново да се отдалечат един от друг. Фактът, че Кити очевидно приемаше познанството им по-сериозно, отколкото той бе смятал, че й се искаше, го принуждаваше хубаво да обмисли ситуацията. Особено след като и Сюзан беше влязла в картинката.

Цинизмът е най-голям на война и в любовта. Коя от двете можеше да го върне към математиката?

Това бе първото, за което се замисли. Трябваше да си го признае.

Не, по дяволите, нямаше ли скоро да порасне? Нали през цялото време гледаше със скептицизъм на приятелството с Кити, което бе една покълваща връзка. Това си беше факт. Защото Кити беше стара приятелка на Май, пък и с времето той забеляза, че у нея открива нещо от същото онова позитивно въздействие, което Май му оказваше. Твърде силно ставаше. И по някакъв начин грешно. Страхуваше се да не причини на Кити това, което бе причинил на Май.

После тя щеше да си отиде и да го остави наранен и сам с вината си.

Подозираше, че такива неща го бяха накарали да стигне докрай, когато Сюзан излезе на арената. Впусна се с една смесица от смут и учудване - какво ли виждаше подобна жена в стар дявол като него? - и вина.

Адската вина. Подаваше дяволската си глава, що се отнасяше и до Май, и до Кити. И ето я пак смесицата. С Кити ли, или всъщност с Май щеше да ходи на кино тази вечер?

На тръгване от Лондон той съзнателно се бе въздържал да храни илюзии, че двамата със Сюзан щяха да се видят отново - макар тя да бе намекнала за нещо подобно - той й остави ключа от апартамента и се сбогува със сигурното чувство, че беше завинаги, а после я забрави. Ето защо го изненадваха многобройните й обаждания, но и го караха да изпитва някаква чудновата свежест в тялото си.

Кити пак натисна клаксона. Той насъбра листите, откри разследването за Вика и го прибра в джоба си заедно с ключето. За миг остана в нерешителна поза с формулата на Нютон в ръка, чудеше се къде да я дене и внимателно прибра плика зад възглавниците на дивана, отдавна затрупан с книги и листи. Мястото далеч не беше идеално, но засега ставаше. Утре щеше да направи копия на листите, а оригиналите да прибере в банков сейф.

Излезе в коридора, грабна коженото яке и заключи входната врата след себе си. От запад духаше силен вятър и той закопча ципа догоре. По-рано през деня се бе обадил на Один Йелм, за да се извини. Бе обяснил инцидента с думите, че нови идеи го били накарали да забрави за всичко останало, идеи за Нютон и тем подобни. Йелм омекна бързо и просто премести поканата за понеделник вечер - утре в шест часа, вечеря за двама. Повтори му адреса във Фрогнер и Евен си спомни как Сюзан му бе казала, че живее на същата улица. Дали да не посети и нея следобеда?

Тъкмо се канеше да затвори, когато Один Йелм изведнъж се сети, че трябва да му съобщи нещо.

- Впрочем, в петък преди обед ме посети главен инспектор Молвик. Очевидно разследваше обстоятелствата около смъртта на Май-Брит Фосен и ми зададе разни въпроси относно работата й. - Настъпи кратка пауза и той продължи: - После попита дали си имал участие в проектите й... Познаваш ли го?

- Възможно е да сме се срещали преди, но така непосредствено името не ми говори нищо - излъга Евен и се сбогуваха.

- Професор и гений, а не е научил часовника - възропта Кити с отчаян глас. Усмихна се и изведнъж му подхвърли ключовете за колата. - Ти караш.

- Но...

- Да, да. - Кити седна на мястото до шофьора и зачака. - Идваш ли? Едва ли искаме да изпуснем рекламите?

Евен поклати глава, седна зад волана и запали колата.

- Накъде?

- Изненада.

- Но нали трябва да знам...?

- Просто карай към центъра и паркирай, аз отговарям за останалото.

По пътя му разказа, че на следващия ден трябва да замине за Южна Африка заедно с няколко състезатели по лека атлетика. Щели да тренират там един месец.

- Няма да те има цял месец? - Евен не харесваше нотката на обида, която долови в гласа си. Кити му хвърли косвен поглед.

- Ще отсъствам седмица. Повече нямат нужда от мен. Просто ще дам основните насоки за подготовката, а после ще ги поеме главният им треньор. Не съм специалист нито по бягане на 800 метра, нито по хвърляне на копие.

Евен кимна и реши да не разпитва повече. Не биваше да си мисли, че не може без нея.

- Затова можеш да вземеш колата до края на седмицата - обясни му Кити.

Евен спря на червено и я погледна.

- Не е ли малко глупаво? Знаеш, че нямам книжка. Свикнал съм да пътувам с автобуса, а и мислех да си купя велосипед.

- В качеството си на лекар няма как да не препоръчам последното, но предложението ми така или иначе е в сила. Разполагаш с вечерта, за да решиш какво искаш. А ако дойдеш у дома след това, ще имаш и нощта.

Евен се усмихна и установи, че вече бе взел решение. Толкова по-лесно и бързо щеше да се прибере от пощата във Вика утре сутрин. Просто се налагаше да се примири с дългия път от Несуден до центъра. Щеше да тръгне рано, за да пристигне в пощата, когато отварят.

Паркираха в тясна, тъмна уличка близо до кметството и поеха към кино „Сага“. Кити взе билетите, а Евен отиде до тоалетната.

- Оттук - задърпа го тя по някакъв коридор. - Филмът е започнал, затова ни сложиха точно до вратата.

От някаква врата се подаде млад мъж и откъсна част от билетите, преди да им посочи да влязат, осветявайки двете места с фенерче. Евен седна и вдигна очи към екрана. Беше нощ, трима мъже с палта вървяха през осветена от луната гора. Картините бяха красиви и мистериозни, музиката - приглушена и арабска по звучене. Единият падна на колене, а някаква сянка зад него каза на гърлен език:

- Наистина ли вярваш, че един човек може да понесе греховете на целия свят?

Сянката се ухили дяволито:

- Аз го казвам, никой не може да понесе такова бреме. Твърде тежко е.

- По дяволите! - възкликна Евен тихо и хвърли поглед на Кити, която бе погълната от филма. - Това е филмът за Иисус на Мел Гибсън - прошепна й. Тя кимна, сякаш беше нещо напълно естествено, не отмести поглед от ек-

рана. Той се принуди да се облегне и да следи действието въпреки всичко, нали вече бе дошъл. Обстановката се промени: Юда получи трийсетте си динара. Историята му бе позната и абсолютно същата, като изучаваната в училище. И нямаше как да не го признае - беше разказана по убедителен и красив начин. В началото. Докато Юда не отведе войниците при Иисус.

После започна насилието. Насилието, което бе донесло лоша слава на филма, и той видя как народът на Йерусалим и свещениците се биеха, за да обвинят и осъдят мъж, който бе философ и проповедник. Нито повече, нито по-малко от гледна точка на Евен. Един Ганди, анархист без насилие. Лъжец, но безобиден. Мъж с истории, които не биха могли да навредят никому.

Мъжът бе осъден на тежко наказание, но не смъртно, и римските войници започнаха да го бият с камшик. Кретен такъв! Затвори вратата! Иисус се превиваше под камшика, по цялото му тяло зейнаха рани, бавно се свлече... Изправи се срещу себе си, проклет... Конвулсиите в стомаха го принудиха да вдигне глава и да се загледа в мрака. Остави времето да си тече, а светлината да блещука покрай тавана на киното, мислеше си за настъпващата пролет и плика от Май, за кодовете в текста на Нютон и...

Не беше сън, нито безсъзнание. Дойде на себе си като след будна кома, извърна поглед към екрана, погледна Кити, после пак екрана. Иисус бе осъден на разпъване, Варава бе освободен, ухили се с прогнилите си зъби и вдигна ръце. На Евен му се искаше да си ходи, този филм бе за садисти, фанатици, за хора, нуждаещи се от причини да мразят юдеите. Сякаш всички жители на Йерусалим бяха опиянени от въодушевление да се отърват от противния престъпник. Иисус се тътреше по улиците с кръста на рамо, войниците го шибаха безпощадно, а той се клатушкаше и пълзеше, Евен изстена отчаяно. Нямаше ли ограничения колко насилие можеха да показват? Божията майка, Мария, помоли да я отведат при него. Евен се вцепени, притаи дъх и я загледа как търсеше заобиколни пътища, за да излезе пред тълпата. Махай се, вещице! Заслужил си го е! Намери пролука, чу как процесията и крещящата тълпа наближават, закри лице и извърна гръб. Паднал е от велосипеда, не е сериозно. На всички десетгодишни трябва да им се случи. Иисус припадна под кръста, лежеше кървав като одран заек и дишаше хрипливо. Но аз нямам колело, мамо. Камерата бавно наближи едно ясно око, което се взря в майката, в Евен. Тя се затича към него, към Евен, към Иисус, идваше да помогне, лицето е обезобразено, каза един служител на шофьора на линейката, очите бяха малки резки в сурово месо, дишането гъргореше, а по главата лъщеше нещо бяло. И червено! Иисус се втренчи в него. В майката. Окото започна да се върти. Всичко беше в червено! Месо.

Евен се изправи, залитна и хукна навън. Проблесна бяла светлина и хората се извърнаха да видят. Спря чак на улицата, когато усети как вечерният въздух откъм морето разроши косата му.

- Божичко - изстена и се облегна на една боклукчийска кофа. Щеше да повърне, но успя да надвие спазмите в стомаха и се поизправи. В този момент някаква ръка докосна рамото му.

- О, небеса, какво се случи? - попита Кити угрижено.

Евен не успя да отговори, само кимна към една кръчма на отсрещния тротоар. Когато сложиха пред тях чай и кафе, той я погледна смутено.

- Съжалявам, че не успя да го догледаш - опита да се усмихне. - Но сигурно знаеш как ще свърши, така ми се струва.

Кити кимна сериозно.

- Да, филмът е силен. Отдавна исках да го гледам и ето че най-сетне имах шанс.

- Да, силен, беше отвратителен. - Евен духна кафето и отпи глътка. - Не разбирам защо трябва да има толкова много кръв и месища. - Погледна кафето си гневно. - Не проумявам дори защо са ни необходими още филми за Иисус.

- Страданията му не са били сладки и безкръвни - отвърна Кити тихо. - Не всички кинематографи го разбират. Нагърбил се е с огромна вина. Нашата вина, вината на цялото човечество. От това няма как да излезе красива и спретната историйка. Вярата ми става по-силна, като гледам през какви страдания и болка е минал заради нас.

Евен отпи от кафето и остави чашата. Постави я на масата възможно най-спокойно и все пак порцеланът издрънча ядно.

- Извини ме, но да не би да ме доведе точно на този филм, за да ме обърнеш в правата вяра? Някаква форма на мисионерство ли е това, затова ли не пожела да издадеш какво ще гледаме?

- Не го бях гледала преди - отвърна тя с гневен поглед. - Нали ти казах.

- Но си знаела на какво ме водиш.

- Да, но не знаех колко е силен. - Тя се поколеба. - И нямах представа, че ще ти подейства така.

- На мен...! - Евен дишаше тежко. Отново видя пред себе си картините на кървящия образ и майката, хукнала към сина си. Замига силно и се загледа над главите на хората. Масите в кръчмата вече се пълнеха, келнери в бели ризи се щураха наоколо с пенлива бира и тънки чаши вино. На съседната маса някаква жена се разсмя шумно на нещо, казано от друг. Пронизителен смях само на децибел от необходимото, за да потроши всичките чаши на заведението.

Евен насочи вниманието си към кафето, за да събере мислите си. Той насериозно ли се вземаше? Дали не беше време да посвети Кити в още една тайна или по-точно да й разкаже истината, своята истина? А каква ли беше нейната? Мразеше мисионерството и се чудеше дали да не си тръгне. От друга страна пък можеше да й разкаже една история, да изпита реакцията й... да погледне на всичко това като на експеримент.

- Рано ли трябва да ставаш?

Кити го изгледа с изненада.

- Не, никак. Тръгвам малко преди обяд, а вече почти съм си стегнала багажа.

- Искаш ли да чуеш защо си тръгнах от филма?

Тя го изгледа със сериозни очи, без да отговори, и той започна разказа си. Разказа й за детството с баща, който изглежда го мразеше още от първия му ден. Баща, който пиеше системно и почти всеки ден му зашлевяваше една- две плесници, а когато поотрасна, започна да го налага с колан или с пособие, което Евен по-късно определи като полицейска палка.

- През цялото време трябваше да контролира какво вършехме с майка ми. Веднъж заключих вратата на стаята си, понеже бях открил ключ, който пасваше и исках малко лично пространство. Когато се върнах от училище, вратата беше изкъртена, а баща ми ме чакаше. - Евен попипа белега до окото си. - После се наложи да ме шият. Един от малкото пъти, в които оставаха явни следи от действията му. Иначе внимаваше да ме удря на места, където после не личеше.

Никога не е отричал, че ровеше из нещата ми. Не знам защо, но знаех кога е тършувал, макар да се стараеше да не оставя следи. Отрано се научих да оставям нещата си така, че винаги да мога да разбера дали ги е пипал, дали е ровил из чекмеджетата ми, из чантите, дали е бутал листите ми на масата. Не че имах какво да крия, но просто исках да знам дали е бил там. И аз копнеех за някаква форма на контрол. Май че ми придаваше някакво достойнство в унижението. Чувствах, че му отмъщавах, без той да знае. Бях го надхитрил.

Кити седеше, допряла чашата чай до устните си, без да пие. Зелените очи се бяха впили в него почти без да мигат.

- Измислил си свой таен контрол, за да можеш да разбереш дали някой е ровил из листите ти?

- Да. Оставях ги така, че да е невъзможно за него да ги подреди по абсолютно същия начин, иначе трябваше да знае как го правех. Превърнало се е в навик, винаги го правя с листите у дома или в университета.

Кити кимна леко, без да отмести поглед. Евен почака малко, преди да продължи.

- Рядко посягаше на мама. Случваше се, но най-често, ако отивах да преспя у някой приятел или когато ходех на лагер. Когато станах тийнейджър, ударите вече бяха по-силни. Нямаше възможност да го прави особено често, защото прекарвах много време навън с приятели, но когато удряше, удряше здравата.

- Не си ли казал на никого? Майка ти не се ли обаждаше? - Кити говореше така, сякаш й беше трудно да диша.

- Майка ми лъжеше всички, които биха могли да заподозрат нещо: лекаря, учителката, родителите на приятелите ми и съседите, които чуваха повечето - живеехме в стара кооперация с доста лоша изолация. Тя лъжеше и обясняваше, че всичко било наред. Аз пък не казвах нищо. Май се страхувах да не пострада тя, ако се обадех. Баща ми щеше да я набие, а всички щяха да разберат, че бе лъгала.

Евен си пое дълбоко дъх:

- Един ден отвърнах на удара. Вече бях на седемнайсет, едро, силно момче. Отдавна бях част от една банда на улицата. Шляехме се, вдигахме тежести в мазето на съседния блок, биехме се с други банди, крадяхме пилзнер и цигари, вандалствахме и се учехме на различни бойни хватки. Когато баща ми ме удари, аз отвърнах и открих страха в очите му. Нещо в мен се пречупи. Заудрях и заритах, докато кръвта шурна, а майка ми изпищя и застана между нас. Тогава си тръгнах и всъщност никога не се върнах. Изнесох се. Преместих се в една окупирана сграда на Пилестреде, недалеч от мястото, където после се помещаваше щабът на Блиц и... да, запознах се с една банда, която впоследствие се присъедини към средите на Блиц.

Кити остави чашата така внимателно, сякаш беше китайски порцелан.

- Какво стана с баща ти?

- Получи няколко месеца болничен за счупена челюст - отвърна Евен, избягвайки погледа й. Изведнъж желанието му да разказва го напусна. Надяваше се на Кити да й стигаше.

- А с майка ти?

Пита какво е станало с майка ми. Трябва да знае всичко, трябва да рови във всичко, по дяволите, проклета...

- Тя... - Евен се втренчи в юмрука си на масата. Беше стиснат толкова силно, че вените пулсираха в синьо, изскочили от кожата. Юмрукът обича свадите. Омразата и злобата се таяха в този юмрук, бащиното наследство също. Той бе разбил главата... - Почина. Няколко дни преди баща ми да се върне на работа, той се напил като свиня, разбеснял се и я пребил. Съседите чули кавгата, била по-сериозна от обикновено и се обадили в полицията. Изпратили кола и открили майка ми на пода в гостната сред локва кръв, баща ми спял в леглото. Кръвта й била по кокалчетата на ръцете и по потника му. Един от приятелите ми на улицата ме взе и пристигнахме заедно с полицията. Беше в безсъзнание и почина на следващия ден. Лекарят обясни, че раните по главата й били твърде сериозни. Каза, че така било най-добре, защото така или иначе щяла да се превърне в ряпа. - Евен вдигна очи. - Не каза ряпа, но такъв беше смисълът.

Наблизо се завъртя келнер и Евен си поръча уиски. Нуждаеше се от нещо, за да потуши гаденето. Кити поклати глава, нищо не искаше. Евен изчака келнера и питието, преди да продължи.

- Съдията не се поколеба. Оная свиня получи петнайсет години. - той отпи от чашата и погледна съдържанието й с присвити очи. - Трябваше да получи двайсет и пет или трийсет, или доживотна присъда. Не беше човек, когото отново можеш да пуснеш сред хората. - Чашата се изпразни с отмятане на главата и Евен се загледа към улицата навън. - След като напуснах съдебната зала, не съм го виждал повече, нито съм говорил с него. Лекарят му, шведка, се свърза с мен на няколко пъти, за да ме накара да го посетя, особено сега, точно преди да умре; но аз отказвах. Нямах сили. Не виждах смисъл. Сега просто се радвам, че го няма. Мъртъв е. - Евен помълча малко, преди да изкриви уста в усмивка. - И мога да те уверя, че не седи на една маса с Иисус. Съвсем на друга температура е. - Чашата тресна в масата и той погледна Кити право в очите. - И дявол да ме вземе, Иисус далеч не се е нагърбил с неговата вина, бъди сигурна. Твърде тежка е била.

Глава 53

Кеймбридж

Придърпа статива с книгата и позиционира гърба си. Още от първия ден в читалнята на библиотеката на Кралския колеж Май-Брит бе решила да седи така, че да прикрива книгите от камерата с тяло. Не че имаше какво да крие, просто не искаше да се примири с надзираването и заснемането без да протестира. Протестът й беше тих и умерен, тя не беше от онзи тип хора, дето обичаха да вдигат врява. Секретарката си седеше на бюрото и можеше да вижда всичко, това стигаше.

Внимателно разлисти до малко след средата на стария тефтер, почиващ върху възглавничките от полиуретан и закрепи страницата с двайсетсантиметрова бяла лента с втъкани малки оловни топченца. Почеркът беше енергичен, а черното мастило тъмнееше най-отгоре на страницата. „Записки върху приготвянето на Философски живак и посредничеството на Гълъба на Диана“ - така започваше. Спомни си, че бе чела текста на микрофилм. Отначало изписаното беше тъмно и ясно, но след два-три реда изтъняваше и избледняваше, после ръкописът изведнъж отново ставаше ясен - понеже Нютон бе потопил перото и започваше нов такт от четири реда.

През последните дни бе прегледала систематично всички ръкописи и тефтери след 1670 година. Отначало бяха стотици страници, в повечето ставаше дума за алхимия, в някои за църковна история, астрономия, физика и математика, някои бяха кореспонденция или хвърчащи бележки, например рецепти на лекарства за лечението на кисели уригвания, световъртеж или мазоли. Скоро разбра, че трябва да сортира сбирката в три групи. Едната се състоеше от всичко, подвързано между две корици, тънки или дебели, захванати или поотделно. Всичко със структура, способстваща за укриването на нещо, трябваше да се разгледа по-подробно. Втората група обхващаше всичко, свързано с алхимията, окултизма и тем подобни загадъчни теми. Разбира се, тези две групи малко се припокриваха, но това бе просто предимство.

Последната група се състоеше от всичко останало. Ще рече чисто научен материал и тези тривиални бележки за домакинството например. Тях отдели настрана. Не искаше да си губи времето с подобни неща.

След това се захвана с физическата страна. Разглеждаше самата хартия, номерацията на страниците, вдигаше ги на светлината, за да търси водни знаци, проверяваше дали има допълнителни страници без номера, спираше при подгънати ъгълчета, при мастилени петна, които можеха да крият указания, рисунки по ръбовете, бележки в началото, проверяваше подвързията и гърба, накратко - бе обзета от интерес към всеки знак, съдържащ се в копията и микрофилмите, който можеше да й разкаже още нещо, на пръв поглед невидимо.

В началото беше възбудена и почти еуфорична в усърдието си, но с течение на часовете и дните оптимизмът й спадна и когато вчера взе последната от избраните книги и накрая я остави, без да е открила абсолютно нищо, настроението й бе съвсем лошо. Беше уморена, копнееше за дома и изпитваше вина спрямо децата. Чувстваше, че бе пропиляла последните дни. Беше хубаво да използва един ден, за да пипне и помирише, да се сприятели с оригиналния материал, листи, които Нютон доказуемо бе писал и докосвал. Но да отдели четири дни, а сега и пети, без определен резултат, означаваше да пилее парите на издателството. Да не говорим пък колко много можеше да се радва на децата си през същите тези дни.

Четенето на алхимичните текстове се оказа също неуспешно - все още разбираше съвсем малко. И преди си го знаеше, но глупавата идея, че седенето с оригиналите щеше да й отвори вратата на разбирането, не намери оправдание. Мистичните текстове все още бяха доста загадъчни, долавяше дълбочината им, но не успяваше да проникне в нея. Трябваше да напише домашните си в тази област по- добре, осъзнаваше го.

И все пак бе решила да използва този последен ден, за да прегледа още веднъж няколко специално подбрани книги, онези с твърдите корици. Утре така или иначе щеше да отпътува за дома, затова й се струваше твърде късно да се залавя с нещо ново.

Приключи със стария тефтер и го прибра в кутията му. Смени я на прозореца с третата кутия за деня. Отвори я бавно - бележник от 1689, съдържащ детайлни описания на алхимични опити. Бяха начертани диаграми на хода на химичните процеси между метали и други вещества при различни условия на протичане на реакциите. Написани бяха кратки изводи, както и идеи за следващите крачки, които Нютон се канеше да предприеме. Текстът като цяло бе на латински и всичко беше с научни изрази, многобройни знаци и символи. Най-вече символите й създаваха проблеми. Разгадаването им - например кръгчето с точка в средата означаваше злато - бе само върхът на айсберга. Под химичното обозначение се криеше чисто астрономически превод - кръгчето с точката бе и знакът на слънцето - а освен това имаше и някакво алхимично-астрологично разбиране за знака, да не говорим за някаква алхимично- митологична последователност в символа. И всичко това бе нещо, до чийто обхват тя едва можеше да се докосне. Разбираше, че проумяването на истинската дълбочина на текстовете бе толкова невъзможно, колкото четенето на книга за таоизъм на китайски.

Съвсем обезкуражена, погледна текст, обхващащ близо две страници, осеян с подобни символи, сами или свързани с други. Заразлиства напред с отчаяна въздишка, преди да хване книгата за двете корици и внимателно да я обърне надолу като птица с разперени крила, както правеше, когато секретарката бе отишла до архиварката или се разсейваше с нещо друго. Разгледа внимателно симетрията на гърба, как падаха страниците, дали нещо не се подаваше, дали не се забелязваше нещо необичайно. Правеше го още от първия ден и през цялото време очакваше камерата да я разобличи и да се вдигне сериозен секретарски пръст. Но нито архиварката, нито секретарката й направиха забележка. Да не би камерата да бе изключена, празна кутия, която само трябваше да плаши?

Палецът на дясната й ръка се отмести от вдлъбнатина на задната корица и тя вдигна книгата на светлината на прозореца с наивната надежда, че нещо щеше да се отдели и да падне на масата пред нея с ясното съзнание, че експерти, учени, реставратори, подвързвани и какви ли не други десетки пъти бяха разлиствали същите тези страници също на лов за малки изненади. Откровение. Палецът хлътна несъзнателно във вдлъбнатината и тя остави книгата, помисли си да премине към следващата, но премигна уплашено. Какво бе усетила под пръста си? Бързо прелисти до последната страница, прокара по хартията чувствителния си показалец и затвори очи, за да се концентрира. Да! Там имаше нещо. Взря се в грубия, кафяв картон, покриващ задната корица. Нищо не се виждаше. Отмести се така, че да получи малко повече светлина, наведе се по-близо с гръб към човека зад себе си като щит, взря се и откри остра, почти невидима линия най-отвътре на подвързията. Секретарката се изкашля и продължи разговора си в кабинета на архиварката. Май-Брит дръпна внимателно ръкава си над китката, издърпа от каишката на часовника си пинцети, които цяла седмица си бяха стояли там, без да има никаква нужда от тях, и Зачопли линията, която неохотно се разтвори и се превърна в тясна цепнатина - превърна се в отвор под картона, едва разкриващ парче сгъната бяла хартия.

Глава 54

- Бог не ни кори - каза Кити.

Евен се ухили саркастично.

- Значи ти като християнка можеш да правиш каквото си поискаш. Спасена си предварително.

- Не, естествено, че Бог ни следи, преценява и познава вината ни. Тегли ни на везната си.

Седяха в кръчмата докъм полунощ, обсъждаха над нови чаши кафе и чай, прекъсваха дискусията само за откъслечни посещения до тоалетната, нямаше начин да постигнат съгласие и времето отлетя. Сега вървяха към колата, свърнаха зад ъгъла и тръгнаха по тясната уличка, където бе паркиран фолксвагенът.

- На последния ден, когато Бог ще съди живи и мъртви, положението на везните ще определи къде ще свършим. Филмът не беше гротесков, както твърдиш, просто показваше обхвата на човешката вина, която Иисус е трябвало да изкупи със страданието си - обясни Кити, размахала енергично ръце. - Той е син Божи и е бил разпнат заради нашето спасение. Това е ядрото на Новия завет. Не можеш да си затвориш очите.

- Не е ли по-добре да бъдем съдени, докато все още можем да се разкаем и да станем по-добри? - попита Евен. Бяха стигнали до колата и той ровеше из джоба си за ключовете.

- Да - разпали се Кити - естествено, че е важно да станем по-добри, но волята Божия и...

- Млъквайте с тези глупости и ни дайте ключовете!

И двамата замръзнаха - Евен замръзна с ключа в ключалката. До задницата на колата се показаха двама мъже на около двайсет години и им препречиха пътя за бягство в тази посока. Единият потупваше предизвикателно с бухалка, другият държеше нож в лявата си ръка, ухили се и го прехвърли в дясната. Звук изотзад накара Евен да се извърне и успя точно да вдигне ръка, за да предотврати удар в лицето. Вместо това ръката му отмаля за няколко секунди и той изпсува сподавено. Нападателят зад тях отскочи назад, запристъпя пъргаво и се подготви за нова атака. Беше кльощава тийнейджърка, а до нея стоеше момче, едро като вол, което потриваше бокса в тениската си в очакване. Евен се намръщи. Двама отпред и двама отзад, добре режисирана клопка.

- Всеки да поема неговите - изсъска Кити и нападна с вик момчето с бухалката. Евен така се изненада, че не забеляза повторния, висок ритник на момичето, който го улучи до ухото. Залитна назад, удари се в колата и реши да последва тактиката на Кити. Като замаян пристъпи встрани, после приближи вола, престори се, че се спъва в собствените си крака и го нападна най-неочаквано, заби чело в носа му и коляно в корема му. Момчето зарева сърцераздирателно, получи няколко удара в бъбреците и изчезна превито по улицата, закрило лице с ръце, а от счупения му нос течеше кръв. Без да се замисля, че вече бе само срещу Евен, момичето нападна още веднъж, ритникът отново беше висок и Евен изтика крака му така, че да загуби равновесие и да падне на асфалта. За миг остана да лежи беззащитна на земята, така че можеше да я ритне, да я стъпче, да я възседне и да я бие до припадък, но той остана най-непохватно на мястото си, загледан как тя се претърколи и пак стъпи на крака. Зад гърба си чу силен вой и с ъгълчето на окото си видя как единият изпусна бухалката и залитна настрана, стиснал с две ръце слабините си. Гледката му излезе скъпо. Момичето го улучи с нов ритник на същото място като преди и асфалтът се изправи към него и здравата го удари по рамото. Той изстена и се претърколи, за да избегне ритниците, които очакваше да последват.

Кити го прескочи, нападна момичето като фурия, ритна го в корема и замахна към главата му с бухалка. Момичето

се обърна и побягна. Кити запрати бухалката след него, без да уцели.

- Внимавай - извика тя и посочи. Зад гърба му момчето с ножа тъкмо въртеше ключовете в ключалката на колата, Евен успя да се изправи на крака и го дръпна назад. Момчето размаха ножа диво, Евен залитна назад, а кръвта шурна над окото му и той започна трескаво да я бърше, за да може да вижда.

- Аз ще го поема. - Кити се втурна помежду им и вдигна една обувка от земята, повдигна я над главата си. Погледът на момчето последва автоматично ръката с обувката и затова не забеляза задаващия се крак. Той го улучи в слабините с пълна сила, за малко да го повдигне от земята. Кити отиде до него, както бе легнал на земята ревейки и превивайки се. Спокойно постави тока на ботуша си върху едната ръка и настъпи. Евен чу хрущене, понеже кокалчетата не успяха да понесат натиска, а воят се усили.

- Ти караш - измърмори той с дрезгав глас, обу си обувката и се затътрузи към мястото до шофьора. Потъна на седалката, а Кити запали колата и излязоха на улицата.

- Внимавай - викна Евен и посочи към момичето, което изникна пред тях с голям камък в ръка. Кити насочи колата право към него и то отскочи уплашено настрана, без да има възможност да замахне.

- Защо, по дяволите, не се разправи с тая докато имаше шанс - извика Кити и свърна по голямата улица, точно пред минибус, който наду сърдито клаксон.

- Млъквай и карай - изстена Евен и опипа слепоочието си.

Кити потегли към Е6 и Несуден без да попита Евен дали не предпочита да се прибере у дома. Хубаво, все едно му беше, точно в този момент не му пукаше за нищо.

Изведнъж пристигнаха и той осъзна, че или бе заспал, или бе изпаднал в безсъзнание. Измъкна се от колата с думкащо главоболие и последва Кити в къщата.

- Легни на дивана - каза му тя и веднага донесе риванол, лейкопласт и аналгин. Внимателно опипа челюстта и черепа му с умели пръсти.

- Няма счупвания - заключи. - Вземи аналгина, ще те отпусне. Само че няма да заспиваш, преди да се убедим, че нямаш сътресение на мозъка. - Проми раната на челото му и съобщи, че не изглежда чак толкова зле без всичката кръв по нея. Просто повърхностна рана. Утре обаче окото му щеше да бъде синьо.

- Супер - смънка Евен. - Перфектната вечер. Първо кетчупеният филм, цар на всички кетчупени филми, а после ме бият за първи път, откак се изнесох от къщи преди сто и двайсет години.

- Затова пък тази нощ ще се любиш с мен - оповести Кити и го избута в седнало положение. - И спри да се самосъжаляваш, мразя хленчовци.

- О, млъквай - измърмори Евен. Като нямаше желание да го слуша, можеше поне да го закара у дома. - С какво, по дяволите, се беше захванала? - попита я изведнъж. - Беше съвсем полудяла, удряше и риташе като мен преди двайсет години, сякаш имаш черен колан по кунг-фу или нещо подобно.

- Не мърдай - каза Кити и сложи лепенка на раната. - Един от другите треньори в училището има. Черен колан по карате. Води няколко курса за нас, останалите, и доста съм тренирала с него. Нямам колан, нито жълт, нито лилав, нито някакъв друг цвят от дъгата, но съм понаучила това-онова.

- Като например?

- Ами, например как мъжете често забравят да защитят най-чувствителното си място.

- О, така ли...? - отвърна Евен с ирония и се хвана за главата.

- Не, не главата, другото.

На Евен му беше лошо, виеше му се свят, главата му висеше накриво и мозъкът се бе завъртял на 40 градуса, та мислите не намираха пътя навън.

- Ела да се разходим, нуждаеш се от чист въздух и дви-

жение. - Кити го дръпна внимателно от дивана и го забута грижовно към мекия пролетен въздух. Обгърна го с ръка през кръста и поеха към брега. На свежия въздух главата му олекна с няколко килограма.

- Никога не удрям жени - каза й Евен.

- Какво искаш да кажеш? - Кити спря и го изгледа недоумяващо.

- Попита ме защо не ударих момичето, което ме нападна. Не мога. - Кити хвана ръката му и поеха по пясъка към лодката като стара двойка съпрузи. - След смъртта на майка ми... - Евен се потупа по джобовете с надеждата да открие някоя забравена цигара, но знаеше, че бе напразно.

- Да извадим ли лодката? - попита Кити. - Веслата са вътре, живея в район без никакви крадци. Евен отговори, като изтика лодката във водата. Кити отвърза въжетата и скочи вътре, той я последва и се свлече в задната й част.

- По дяволите, не искам да бъда като него, онази свиня - смънка той и се хвана за ухото. Изведнъж се почувства гроги. - Ще преобърна закона на Нютон и наследството му ще си отиде в гроба, по дяволите, ще го направя. — Кити го изгледа, без да отговори, загреба с веслата и лодката засъска по спокойната вода. - Наследството му ще си отиде в гроба - повтори той като някаква мантра.

Кити остави веслата настрана и провери въжето, преди да пусне котвата във водата.

- Ела - каза му и потупа предната пейка - тук можем да лежим.

Тя освободи няколко греди от страничната част на лодката, нареди ги по релинга подобно на допълнителни пейки и цялата предница на лодката се превърна в голямо легло с напречни процепи. В чанта в задната част на лодката намери одеяло и го постла върху дъските, легна по гръб и въздъхна към звездното небе.

Евен легна внимателно до нея, всички резки движения караха главата му да думка, сякаш я разбиваше хилти къртач. Взря се в мрака нагоре.

Тук, над водата, където не можеха да ги достигнат градските светлини, небето беше абсолютно ясно. Звездите го покриваха от край до край като килим и Евен отново се сети за Май и пътешествията до хижата в Рендален. Безброй вечери бяха прекарали на канарата пред къщата, загледани в Космоса. Показваха си планети и съзвездия. Май разбираше от тези неща. Той беше вещ в теорията, числата, тя намираше звездите, посочваше онова, което се криеше зад неговите числа. Но пък той се учеше.

Намери Малката мечка и Колата на Карлсберг (винаги си бе представял как Тор и Один карат датско пиво в нея), а и съзвездието, което се провираше между тях: Дракона. Видя и гъстото скупчване на звезди по ръба на Млечния път, онова, което никога не можеше да запомни... Касиопея? Проследи линия от Северната звезда, през Мицар (за която знаеше, че всъщност бе двойна звезда) в Колата и надолу и на изток към Спика, една от най-горещите звезди на небето.

- Някога мечтаех да стана астроном - каза той тихо. Главата му не бумтеше, ако не приказваше на висок глас. - Бях на седемнайсет. Лежах на покрива на къща, която бяхме окупирали, гледах безбройните звезди и си мислех, че учителят имаше право. Вярно бе, че броят им е толкова безкрайно голям, че е невъзможно да ги преброиш, като песъчинките по пясъка. Не че му повярвах, като го каза. Звучеше като заучена фраза, педагогичен похват, за да разберем по-добре непонятното, сравняването на една недействителност с друга. Ала когато лежах там на покрива, сто на сто съм бил напушен или нещо подобно, безкрайността изведнъж ми се яви. Лежах така цяла нощ, взирах се в нея и размишлявах, както никога не ми се беше случвало преди.

- За какво? - попита Кити тихо.

- Ами, за Рьомер, който е използвал слънчевите затъмнения на една от луните на Юпитер, за да изчисли скоростта на светлината. За елипсите на Кеплер, за безумното число 600 милиона тона... Тъкмо онази нощ изведнъж проумях уравненията на трета степен. Не че и преди не умеех да смятам с тях, но изведнъж ми се

сториха напълно естествени, като част от вселената. Почувствах се готов да продължа с математиката, сякаш бях достигнал някакво прозрение, бях прекосил важна граница. - Евен млъкна, сякаш беше казал нещо глупаво. Кити потърси опипом ръката му.

- 600 милиона тона...?

- Ами... това е количеството водород, което слънцето изгаря за секунда.

- О... да, безумно е.

Дълго лежаха мълчаливи, без да се помръднат. Кити се изправи на лакът и се вгледа в него.

- Спиш ли? Не мога да видя в мрака.

- Мислех си за една история, разказана ми някога от английски колега. За нас с теб.

- Така ли...?

- Да, за лекар и математик. Били на почивка в Шотландия заедно с трети приятел, астроном. Щом прекосили границата, погледнали през прозореца на влака и видели черна овца на една нива. „Колко странно“, казал астрономът, „всички овце в Шотландия са черни“. Това накарало математика да извие очи и да изложи фактите: „Знаем само, че в Шотландия има поне една нива с поне една овца, черна от поне едната си страна. Повече не знаем.“

Кити се разсмя от сърце и Евен си помисли, че тази нощ хората на брега щяха да спят на приятна музика: плясъка на вълните и смях.

- Твоите родители живи ли са? - попита той.

- И да, и не. Майка ми почина от рак преди осем години, седмица преди да се пенсионира. Баща ми получи удар преди няколко години, живее в старчески дом и е добре обгрижен. - Тя зарея поглед в нощта. - Жив е.