Невидимото братство

- Точно преди да се разделим днес, ти ме попита дали познавам някакъв човек. Бях твърде развълнуван, за да разбера името както трябва, затова се обаждам отново. Кого спомена и защо?

- Попитах дали познаваш някой си Симон Латур - отвърна Бонжов доброжелателно. - Латур е една дума. Френски писател, от Тулуза, мисля. Не знам много за него, но явно е написал два-три романа на ужасите и някоя и друга мръснишка кримка.

- И защо попита дали го познавам?

- Със сигурност е съвпадение, но реших... - Бонжов каза „момент“ и Евен го чу да съобщава нещо на някого до себе си, преди да се върне на телефона. - Да, ами, този Симон Латур е изчезнал. Казват, че не е толкова необичайно, че често отсъствал дълго време, докато събирал материал за нова книга. Проблемът обаче е, че издателството имало уговорка с него и той не я е спазил. Никога преди не се е случвало. Жена му също не знае къде е.

- И какво общо има това с Май-Брит Фосен?

Инспектор Бонжов се поколеба за миг, преди да

отговори.

- Бил е отседнал в същия хотел като нея, всъщност в съседната стая, при това по същото време. Странното обаче е, че е напуснал хотела, без да си плати сметката, при това в нощта преди или в деня, когато бившата ти съпруга се е застреляла. Разбира се, възможно е това да е случайно

съвпадение, ирония на съдбата, ако щеш, но си мислех, че трябва да те попитам, щом е станало. - Усмихна се бегло, без следа от хумор. - Знаеш, полицията има да разследва толкова много случаи, че с удоволствие бихме слели два в един, ако е възможно. Заради статистиката. Обади ми се, ако намериш нещо интересно, моля те.

Евен прекъсна разговора, без да обещава нищо, беше изненадан от помирителния тон на полицая по телефона. Прочете за пореден път писмото на Май, пъхна го в джоба си и си тръгна.

Собственикът на бистрото го забеляза, преди да успее да седне, и забърза към него, като изразът на лицето му се сменяше от приветливо въодушевление към леко фалшиво съчувствие. Моржовите мустаци потрепнаха, когато настоя да го почерпи един калвадос.

- Oui, видях, че ти хареса. Действа добре на сърцето и стомаха, на всичко. Нищо не може да излекува мъката и обезсърчението както моят калвадос.

Върна се с две чаши и бутилка, седна на един стол и наля. Чукнаха се и Евен усети как питието Прогори стомаха му, помисли си, че днес беше ял твърде малко. Домакинът напълни отново чашите и погледна госта си съсредоточено.

Евен се огледа наоколо.

- Онзи ден... - Домакинът кимна, за да му помогне да продължи. - Случи ли се още нещо, нещо особено, нещо необичайно? - Той сви рамене. - Каквото и да е.

Моржът махна с ръце и изкриви уста.

- Non, беше си съвсем обикновен ден. Сухо време. Много туристи. Хубав ден, да, докато... така де. - Пак махна с ръце и изгледа жално Евен.

- Редовни клиенти ли са я видели да идва, видели са случилото се?

- Oui, струва ми се. Старият полковник Льофебр... е, и мадам Нен беше тук, но...

- Къде седяха?

- Льофебр седеше точно до Вашата съпруга, на съседната маса, май той е видял всичко най-ясно. Той е непоправим поклонник на всичко, ходещо с пола. Беше доста потресен от случилото се. Замина за месец в Алжир, за да се поосвести. Стар легионер, ранили го, съсипали крака му. Видял е много ужасии, но красива жена, която се застрелва, сигурно е било най-лошото... - Моржът поклати печално глава, сякаш заключението му важеше и за него самия. - Terrible.

Тя не носеше поли, помисли си Евен. И не беше моя съпруга. Вече не.

- Останалите посетители туристи ли бяха?

- Да, струва ми се. Или пък клиенти, които не познавам особено добре. Беше късен следобед, по това време много парижани са си у дома, почиват си или се преобличат, преди да излязат да хапнат навън или да се срещнат с приятели.

- Мадам Нен, казваш. Къде да я намеря?

- О, тя не е видяла нищо. Винаги си седи вътре в ъгъла с малкото си кученце и чува толкова зле, че едва ли е доловила гърмежа на пистолета. - Той махна с ръка към централната част на кафенето. Евен се изправи, отиде до вратата и надзърна вътре. В най-скрития ъгъл с гръб към улицата седеше възрастна дама с малък бял пудел в скута. Сърбаше чашка шери и чешеше кучето зад ушите, бърбореше му нещо. Не забеляза Евен.

Той седна. Домакинът вдигна чаша и пиха.

- Съжалявам, че не мога да помогна повече - извини се той. - Какво издирваш?

- Не знам - отвърна Евен. - Познаваш ли мъж на име Симон Латур?

Другият се почеса по брадата и поклати глава.

- Non, май не е от тези, които се навъртат наоколо. Как изглежда?

- Не знам.

Домакинът го изгледа замислено, стана и взе бутилката и чашите. Евен изяви желание да плати.

- И дума да не става. - Едрото лице се разведри в усмивка и той махна с бутилката. - Сигурен съм, че вече се чувстваш по-добре.

Евен кимна. Благодари и се накани да си ходи, когато домакинът внезапно изсумтя:

- Като си попитал... имаше нещо странно него ден. - Моржовите мустаци се извърнаха към една от най-крайните маси откъм улицата. - Имаше някакъв мъж... дойде малко след съпругата Ви, спомням си, и седна на тази маса. Поръча уиски...

- И... ? - попита Евен, понеже той не продължи.

- Ами, гърмежът прозвуча и настана суматоха. Той изчезна, без да си получи уискито, всъщност той единствен не остана и не е говорил с полицията.

Глава 16

- Когато един ден застанеш пред портата на Свети Петър и откриеш до нея пързалката към Ада, когато видиш, че някои ги пускат през портата, докато други най-жестоко ги изпращат в пещта, чак тогава ще започнеш да изчисляваш вероятността да те пуснат по единия или другия път. - Тя му се усмихна горчиво и отвори уста, за да го изпревари, понеже видя, че се канеше да каже нещо. Той стоеше с недоядена ябълка в ръка.

- Когато усетиш, че положението ти не е много розово, ще започнеш да провокираш Свети Петър, може би със забележката, че изглежда брутално скучен, а после, и точно тук, Евен, не бих могла да те следвам повече, ще завържеш въже за колоната на портата, ще попиташ един от ангелите пазители за разстоянието до огъня долу, ще прережеш въжето и ще завържеш другия край около тялото си. После ще седнеш на пързалката с обичайната си момчешка усмивка, ще помахаш за сбогом и ще изчезнеш

към Ада. Докато се пързаляш, ще усещаш нарастващата горещина и ще разчиташ да си изчислил правилно дължината, а въжето ще се спре точно в последната секунда, преди да изгориш, за да можеш да се изкачиш отново и да кажеш „ей, така или иначе не ме свърташе там“. Защото точно по този начин гледаш на живота - и смъртта - като на нещо, което можеш да изчислиш, да си играеш с него до безкрай. Ето това не е по силите ми.

Май му хвърли уморен поглед, драскотините по бузата й бяха засъхнали, отвори вратата, застана наполовина извърната с гръб и с куфар в ръка.

- Може би си забравил да си набавиш въже, което не се топи от горещината...

- Pardon? - Евен примигна няколко пъти, премести поглед от куфара върху движещата се до него лента към мъжа. - Какво казахте?

- Трябва да смените полет в Амстердам. Пристигане в Осло 23:45 - повтори мъжът на гишето и му подаде билета.

- Благодаря.

Евен вдигна чантата, която беше достатъчно малка, за да мине и за ръчен багаж, огледа се в чакалнята за заминаващи на летището и си намери свободно място за сядане. За пореден път се опита да звънне на Фин-Ерик, но така и не получи отговор.

На входа за проверка за сигурност се беше образувала опашка. Евен се вгледа във високата, бяла врата, през която всички трябваше да минат, за да навлязат в безмитния рай. Той дали щеше да успее, или пък щяха да открият малко бяло пликче, което е пропуснал да забележи, докато е приготвял багажа си в хотела? Дали „те“, които по дяволите и да бяха, бяха скрили повече от онова, което откри в чорапа?

- Там проверяват за метал, оръжие - измънка той, за да успокои нервите си. Пое си дълбоко дъх, стана и... пак седна. Метал. Дали „те“ не биха могли да скрият някъде и нож? Затърси из всички джобове, един по един, провери подплатата на коженото си яке, не забрави и вътрешния

джоб, който никога не използваше. Дори си свали ботушите, огъна горната им част по всички ръбове. Почувства се глупаво. Накрая пъхна ръка в панталоните, и отпред, и отзад, видя как някакво момиче се ухили на минаване покрай него. Никакви пликчета. Никакъв метал, нищо, което не биваше да е там. Той провери щателно всички шевове и джобове на чантата, дръпна ципа и опипа вътрешността й, дъното, съдържанието. Забеляза, че движенията му бяха невротични и привличаше вниманието на околните. Изведнъж стана, отправи се към вратата с твърда крачка и застана най-отзад на опашката. Бързо наближи пазача, който отговаряше за проверката. Дамата пред него трябваше да свали обеците си и нещо, което бе пъхнала в косата си и ги остави да минат през скенера. Евен остави чантата си на лентата и я видя как изчезна.

- Имате ли нещо метално в джобовете? - Пазачът му подаде найлонов плик. Той пъхна вътре монети и връзка ключове, извади телефона си и подскочи, понеже издаде внезапен звук.

- Ало? - погледна виновно пазача, който му направи безпомощен знак да отстъпи настрана.

- Търсил си ме - прозвуча гласът на Фин-Ерик.

- Моментът не е подходящ, Фин-Ерик. Ще ти се обадя по-късно - изключи телефона, сложи го при монетите и пое към вратата.

- Любимата няма търпение? - усмихна се пазачът, сякаш бе казал нещо смешно. Евен се вгледа в униформата и устоя на изкушението да му фрасне един по идиотската мутра. Вратата изпиука, когато мина през нея и пазачът му направи знак да се върне.

- Свали си якето.

Евен усети как подмишниците му се потят и пъхна якето в голяма найлонова торба. Пак мина през вратата. Този път не се чу нищо. Жената при екрана не се обади.

Той си получи вещите и влезе в голямото помещение с безмитни магазини и ресторанти. Намери табло с часовете на излитане. Имаше доста да походи до гейт 23, а времето

беше малко. Намери щанд без опашка, грабна една багета с неопределено съдържание, плати и забърза напред. Обаждането до Фин-Ерик щеше да почака.

В Амстердам купи бутилка Балантайнс, докато подготвяха полета за Осло. Седеше в самолета с бутилката в скута и му се прииска да я отвори, но не го направи.

- Ало! Аз съм. Седя във влака от летището и съм в Осло, ако...

- Знаеш ли колко е часът? - прекъсна го прегракнал глас.

- Ще взема такси и съм при теб към един-един и половина. Приготви малко кафе. - Прекъсна връзката, преди да се заредят протестите, и седна на мястото си. Докато беше във Франция, зимата тук се бе завърнала с последни конвулсии - в мрака навън блестеше десетсантиметров нов сняг.

Отне му време да намери такси, беше нощта срещу събота и в центъра бяха наизлезли доста хора. Шофьорът, млад пакистанец, слушаше Брус Спрингстийн на по-тих режим и за щастие нямаше желание да говори. Евен се потопи в собствената си меланхолия и загледа дефилиращите покрай тях квартали. Грюнерльока, Торшхов, Нюдален. По околовръстното се движеха бързо. Завиха, поеха по Маридалсвайен, наближиха горния ръб на казана Осло.

... and tell her there’s a darkness on the edge of town...

Божичко как само мразеше Осло.

... Everybody’s got a secret Sonny...

Винаги го бе мразил и въпреки това не можеше да си представи да живее на друго място, не и завинаги.

... somthing that they just can’t face...

Беше се опитал. Няколко месеца, половин година, накрая пак трябваше да се върне. Не защото...

... they carry it with them every step they take...

По дяволите, Спрингстийн! Спирай вече! Завъртя се на седалката, потъна и се намести така, че раменете му се притиснаха до ушите, погледна в нощта навън. Няколко

младежи се спускаха с шейни по пътя и се наложи шофьорът да набие спирачки. Снегът вече сивееше. Нищо не се задържаше бяло в казана на Осло. Дори тук горе.

Само Май.

Май обичаше Осло. Не фанатично, по-скоро съзнателно избираше да вижда положителните му страни; зелените площи, където децата играеха футбол, пистата за кънки в Спикерсюпа (с твърде скапаната музика), новите звуци, миризми и цветове на Грьонланд, близостта до морето и дивата природа. Тръгваха на разходка из Тьойен и изведнъж виждаше някоя улична табела и започваше изложение за Type Хюн (докато той самият в края на улицата знаеше кои числа на квадрат образуваха сбора от цифрите на всеки един автомобилен регистрационен номер). Или пък се разхождаха покрай брега на река Акешелва и се случваше той да изсумти, съзирайки упадъка в обелената мазилка на някоя стена, чудеше се дали тази къща става за окупация, докато тя се спираше и разучаваше разпалено тухлите или дървените конструкции, които вече се подаваха, говореше как бе изглеждала къщата преди стотици милиони години или поне през изминалия век.

Божичко, колко му липсваше.

Шофьорът бе намалил скоростта по заледения път. За кратък миг в отворилата се пролука между дърветата и къщите под тях се показа Осло, заблещукал в нощта като звездно небе. Наближаваха Крингшо.

- Тук, две пресечки надолу, следващата вляво, номер пет - той посочи, за да укаже пътя на шофьора. Говореше високо, за да надвика музиката. Шофьорът спря по средата на улицата от страх да не заседне. Евен плати, мина по насипаната пътека и се качи по стъпалата. Преди ръката му да достигне звънеца, вратата се отвори и там застана Фин-Ерик с пръст на устните.

- Тихо. Децата спят.

На кухненската маса имаше кафе, Евен окачи якето си на облегалката на стола и седна. Фин-Ерик потърка окото си и седна срещу него. Прозя се и наля шварцкафе в две чаши.

- Май е била принудена да се застреля - започна Евен направо.

Фин-Ерик за малко не разля кафето си, под окото му трепкаше нерв.

- Защо мислиш така? - попита най-сетне.

- Някой е скрил наркотици в багажа й, а по носа й са открили следи от кокаин. Полицията в Париж ми го разказа.

- Да - отвърна Фин-Ерик. - Знам това. И на мен го споменаха.

Евен се опули.

- Какво! Знаел си...? Защо, по дяволите, не ми каза? В такъв случай... - Млъкна, понеже погледът от другата страна бе помръкнал, поукроти се и се съсредоточи върху кафето си. - Окей, разбирам. Сори. Но... ти какво мислиш?

- Какво мисля? Какво мисля? - Кракът на Фин-Ерик срещна крака на масата и двете чаши се разплискаха. - Помислих си, че тук си има най-прекрасните деца на света и мъж, който би обиколил земята заради нея, а тя да върши такива неща. Това си помислих. Че какво по дяволите да ми мине през ума!? - Фин-Ерик преглътна звучно и заби поглед в чашата. - И все пак не се изненадах. Не особено.

Евен се принуди да замълчи. Само гледаше упорито застрахователния агент пред себе си. Застрахователен агент.

- Не, никак. Напоследък Май-Брит бе станала особена. Няколко месеца, може би половин година. Не съм сигурен кога започнах да го забелязвам. Бе станала по-мълчалива, избягваше ме. Затвори се в себе си. На няколко пъти си помислих, че може да има друга връзка, понеже нямаше особено желание за... е, секс. Но не ми се вярваше, защото... - Пое си дълбоко дъх.

- Не е такава.

- Не, точно, не. Май-Брит не би направила нещо подобно.

- Иначе е по-типично да носи наркотици в багажа си и да смърка кокаин? - Евен му изпрати суров поглед над чашата, преди да отпие.

Фин-Ерик се престори, че не го е чул. Просто се взи-

раше в кафето за отговор.

- Отслабна. Изглеждаше неспокойна, нервна, но когато я питах, отговаряше, че всичко е наред. По това време пътуваше много - Лондон, Париж, Берлин. Работата изискваше много от нея, затова реших, че е под стрес и се надявах натоварването скоро да намалее.

- С какво се занимаваше?

- Конкретно? Не знам. Имаше много проекти. През цялото време. За някои ми разказваше, за други четях по вестниците, когато отпечатваха книгите. Случваше се да спомене, че е работила по тях. Просто така си беше. И аз не разказвах за всичко, с което се занимавах. Когато си бяхме вкъщи, най-важното бяха децата. За тях си говорехме.

Настъпи мълчание. Евен Затърси цигарите в джоба на якето си, а Фин-Ерик стана да донесе пепелник.

- Да отнеме живота си... нямаше никакви признаци за подобно нещо, поне доколкото забелязах. - Фин-Ерик пак се свлече на стола. - Но някой да я принуди, звучи ми като... не, не го вярвам...

Запалката изщрака и Евен издиша дим към лампата.

- Някой е подхвърлил наркотици в багажа ми.

- Какво? - Фин-Ерик остави чашата. - Какво каза!?

- Казах, че някой е оставил в багажа ми пликче с нещо подобно на кокаин, докато чантата е била в хотела. Затова съм убеден, че някой е накарал Май. Принудена е била да смърка, също и да се застреля.

Фин-Ерик го зяпаше, сякаш не можеше да му повярва, после погледът му се промени. Зарея се във въздуха, като че ли очите му внезапно бяха намерили спасителен пояс в безкрайно море от гнусни и непоносими въпроси.

- Но как са я принудили... - Евен остави цигарата на ръба на пепелника и се вгледа в жарта. - Искам да кажа, в Париж. Не са й давали кокаин, докато не е обещала... Твърде тъпо става. Не вярвам на такива неща. Тя не беше зависима. По носа й е имало кокаин, защото са я принудили да смърка точно преди да напусне хотела. Мисля. Но как? Нали нямаше никакви следи от насилие, никакви

белези от удари или изгаряне, никакви адски следи от...

- Не е хубаво да се кълне, така казва мама.

Гласът дойде откъм вратата. Погледнаха с изненада към момченцето, стиснало мече в ръка.

- Стиг, трябва да спиш - обади се Фин-Ерик и стана от масата. Вдигна момчето и кафявото мече се заклатушка, увиснало в ръката му. Черните пластмасови очи се втренчиха в Евен с неразгадаем израз, в едното ъгълче на устата му личеше хитра усмивка, сякаш го дразнеше, че знае повече от него. - Сега ще те сложа да си легнеш, малко съкровище - Фин-Ерик целуна детето по бузата. Излязоха, а Евен стана и отиде до прозореца, загледа се в мъгливата нощ навън.

Ако не са я принудили със сила... какво тогава са направили?

Чу някъде в къщата да се затваря врата.

Заплахи. Сигурно са я заплашили.

В далечината забръмча кола, иначе нощта тук, в покрайнините на града, бе тиха.

Да я заплашат с най-скъпото й. Нещо, за което би дала живота си.

Обърна гръб на града и се загледа в кухнята. Неотваряна опаковка бебешки пелени бе изтикана до рамката на вратата, за да не се спъне някой. Недоизядена филия хляб със сирене бе оставена в чиния. Синя чаша с поизтрита картинка на мече стоеше в мивката с нещо подобно на смес от мляко и червен сок.

Трябва да са били те. Какво иначе...?

Фин-Ерик скоро се върна. Евен го остави да седне.

- Кога за последно се чу с Май?

- Обади се в онзи ден, т.е. следобедът, когато, значи...

Евен побърза да кимне, за да не му се налага да изговаря думите.

- По кое време на деня?

- Някъде след три, по-скоро три и половина. Тъкмо бях взел Лине от детската градина. Стиг се зададе по пътеката в градината, докато говорех с нея. Гледа го бавачка в квартала и се прибира, когато се обадя да кажа, че съм си у дома.

- Сам ли си идва?

- Да, е, тя живее точно зад ъгъла. Четиридесет-петдесет метра, няма улици за пресичане. Сам го иска, не ни разрешава да го водим. Започна преди някой и друг месец. Отначало с Май-Брит не бяхме съгласни, но отказваше да върви с нас, изоставаше... умее да бъде ужасно упорит, видиш ли. Но... - Фин-Ерик докосна окото си, където нервът подскачаше бясно. - Нали след половин година започва училище, така че... добро упражнение е да... - Гласът замря.

- За какво си говорихте? Нещо специално?

- С Май ли? Не, не мисля. Обичайното, трябва да сме говорили общи неща: здрави ли са децата, кога ще се прибере, че ни липсва, такива... - Фин-Ерик взе каната и наля кафе за двамата.

Евен гледаше през вратата.

- Но телефонът е в коридора.

- Да? - Фин-Ерик го изгледа несигурно над чашата.

- Оттам не можеш да видиш дали Стиг върви през градината, няма как да разбереш, че се връща.

- Телефонът е безжичен - отвърна Фин-Ерик. - Май попита дали виждам Стиг, дали е добре, затова отидох до прозореца и погледнах навън. - Фин-Ерик се усмихна към прозореца. - Всъщност попита дали е с червеното яке и синята шапка. Така и беше, затова се усмихнах и казах, че е познала, понеже не бе обличал това яке от есента. Изведнъж времето беше омекнало, разбираш. Тя не възрази, но каза да се грижа добре за Стиг и Лине, а аз отвърнах с разбира се и после затворихме. Съвсем обикновен разговор.

- Не - отговори Евен. - Не, не чуваш ли? Знаела е с какви дрехи е бил облечен.

Фин-Ерик го изгледа в недоумение.

- Но, по дяволите, не виждаш ли! Използвали са го за заложник... така де, заплашили са да му направят нещо, ако тя не...

- Престани, Евен! - Фин-Ерик го изгледа уморено, предаваше се. - Определено е отгатнала с какви дрехи е об-

лечен, Стиг няма толкова много якета. Може да е видяла високите температури за Норвегия...

- Какво, по дяволите, говориш, човече! - извика Евен и се изправи на крака. - Полагаш адски усилия да намериш основателни причини да отнеме живота си. Безуспешно. Но когато аз правя добре обосновани предположения...

- Добре обосновани! За Бога... Може би трябва да се запиташ какво общо имаш ти с това. - Фин-Ерик го изгледа строго с кръвясали очи. - Май-Брит напусна живота ти преди много години. Приключи с теб. Искала е да се отърве от теб, да те държи на възможно най-голямо разстояние, ти беше дяволът в живота й, най-лошото, което й се беше случвало...

- Дяволът в живота ù - изрева Евен. - Проклет да си, никога не го е казвала. Казваш го само защото си един скапан страхливец и знаеш, че все още... - Евен млъкна внезапно и се свлече на стола. Остана загледан в масата. Измънка някакво извинение.

Фин-Ерик дълго стоя като закован, после се строполи на другия стол.

- Сестра й беше - измънка. - Тя го... те описа така.

- Да, сигурно. - Евен се насили да се ухили. - Тя винаги ме е смятала за творение на дявола.

- Трябва... - Фин-Ерик се изправи отново и зарея поглед - трябва вече да си ходиш.

Мракът навън вече не бе чак толкова плътен, а часовникът на стената показваше близо четири. Евен усещаше как мозъкът му се раздува, знаеше, че щеше да спи малко, може би никак. Вгледа се във Фин-Ерик. Изглеждаше като някой, който би могъл всеки момент да изпадне в кома. Бузите му бяха изпити и бледнееха на светлината на лампата, очите бяха хлътнали. Евен се поколеба и каза:

- Утре, тоест днес... чудя се дали не би поговорил с полицията.

Фин-Ерик му хвърли неразбиращ поглед.

- Вече го направих. Тъкмо те се обадиха да кажат, че Май-Брит...

- Макар да не вярваш на предположението, че е била принудена, трябва да споделиш идеи и информация, които биха могли да задвижат едно разследване. Не разбирам защо не...

- Не че не искам - прекъсна го Фин-Ерик, по лицето му бяха избили невротични петна, - само че искам... това, което искам в този момент, е малко спокойствие, някакъв вид ежедневие, да накарам децата да се чувстват в безопасност, да спя нощем, да...

- Разбирам - отвърна Евен, понеже той не продължи. - Мисля, че разбирам, Фин-Ерик. Но разбирам и че... - Замисли се малко, преди да продължи. - Мисля си, че него ден някой е бил тук наблизо и е видял момчето, Стиг, де. Видял го е да се прибира от бавачката, видял е какви дрехи е носел. Същият може би й се е обадил..., не, обадил се е на някого, който е бил с нея, имал е телефон и е звъннал на онзи, който я е принудил. Забелязал ли си някаква кола на улицата, която да не е тукашна?

На Фин-Ерик му се наложи да се окопити.

- Не се сетих за това... може би зад ъгъла, не знам. Оттук не се вижда много добре. Но мислиш ли...?

- Да, по дяволите. Мисля, че Май ти се е обадила и е получила потвърждение, че някой следи децата. Разбрала е, че някой действително би могъл... така де, да го отвлече, да го застреля, какво ли не, знам ли, докато се е прибирал. Защо иначе да те пита за якето и шапката? Едва ли се надпреварвате да си задавате въпроси за дрехите на децата всеки път, когато разговаряте, нали така? - Евен забеляза, че бе повишил глас ненужно и махна с ръце за извинение. По дяволите, колко уморен беше.

Фин-Ерик преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

- Поставили са й ултиматум: или тя, или децата?

- Да, така мисля.

Фин-Ерик стана внезапно и отиде до плота. Евен подскочи, когато той хвърли чашата в мивката и кафето се разплиска.

- Проклети мизерници! - подпираше се на плота, наведен, сякаш се канеше да повръща.

Евен се изправи, отиде до него и сложи внимателно

ръка на рамото му.

- Ако искаш полицията да спипа тези свине, трябва да разполага с всички възможни сведения.

Фин-Ерик се отърси от ръката му и отиде до вратата.

- Да - измънка безизразно. - Да, ще го направя. - Погледът му отказваше да срещне очите на Евен. Всичко му изглеждаше като непреодолимо предизвикателство, освен възможността да спи сто години.

- Утре трябва да отидеш. Мога да дойда да гледам децата. - Евен се чудеше какво ли прави човек, когато гледа деца на..., на колко ли бяха, на две и четири?

Фин-Ерик кимна вяло.

- Да. Разбира се. Да.

Евен взе якето си и излезе в коридора. Спря се.

- Чувал ли си Май да споменава някакъв мъж на име Симон Латур? А... впрочем, имаш ли номер на такси за Осло?

Фин-Ерик взе някакви ключове, висящи на кука зад вратата.

- Латур? Не. Не, не мисля. Ето, вземи колата ми.

Глава 17

Колата стоеше в сянката на паркиран камион, покрита така, че жълтото сияние на уличната лампа да не достига предното стъкло. Шофьорът се беше притулил в гъстия мрак и държеше къщата под око през обектива на фотоапарат. Той изщрака, когато пръстът му натисна копчето и снимката застина за секунда на дисплея. Фотоапаратът потъна в скута му, където вече имаше зелен бинокъл за нощно виждане. Часовникът на таблото показваше 04:07, нощта бавно пълзеше към най-студения си и тих период. По стъклата се бяха образували заледени участъци. Термосът на

съседната седалка бе празен, оставаше само слабата миризма на кафе. Нещо в джоба му завибрира. Шофьорът остави камерата до термоса и извади телефона си.

- Да? Не, говорят си в кухнята. Какво? Да, окей, ще... чакай, става нещо...

Лампата в кухнята бе угаснала. Малко след това входната врата се отвори, по стъпалата и надолу по градинската пътека се простря жълта ивица светлина. Излезе мъж с чанта на рамо, а другият остана на вратата и посочи нещо, каза му няколко думи и затвори вратата, светлината изчезна. Шофьорът взе бинокъла и проследи мъглявия образ, който отиде до някаква кола и отключи вратата. Нощната тишина бе нарушена от слабото бръмчене на двигател, колата излезе от входа и силна светлина внезапно освети улицата надолу. Шофьорът се сви на седалката си, остави автомобила да завие и да отпраши на юг.

- Ало, там ли си? Да, замина с колата. Поемаш ли? Окей.

Шофьорът прибра телефона в джоба си, запали двигателя и се отдалечи от камиона. Пое в противоположната посока, без да вдига много шум, и само след миг изчезна в безбройните улички на големия град, сякаш никога не бе съществувал.

Глава 18

Светлината на уличните лампи пълзеше по предното стъкло на ритмични вълни. Евен погледна в огледалото, намали скоростта и зави наляво, без да пусне мигача. Сети се за него чак след като свърна зад ъгъла. Отдавна не бе шофирал. Забеляза, че улиците бяха заледени и караше с ниска скорост. Погледът му отново се плъзна по огледалото, за да провери дали някой не го следи. Бързо го наближиха светлините на камион, дойдоха съвсем до него

и Евен отби настрана, следейки напрегнато движенията му. Той сви рязко покрай него, пръскайки обилно с киша на път надолу по Согнсвайен. Изчезна. Отстрани имаше надпис VG. Четвъртата власт напредваше с жизненоважните си новини. Евен зави наляво и веднага надясно, без да види фарове зад себе си.

Колелата изскърцаха по ръба на тротоара, докато паркираше. Колата бе прясно измита, когато седна в нея. Прокара ръка по покрива, преди да заключи - представи си Фин-Ерик да мие и търка калниците в неделя преди обед, преди времето за църква. Видя Май да стои в кухнята усмихната, превързала престилка - приготвяше вечерята, докато децата се обличаха в моряшка дрешка и розова рокличка от тюл. Щастливото семейство. Кой, по дяволите, кара датсун доброволно? - помисли си той и се увери, че вратите са заключени, после взе чантата си и пое нагоре по плочките. Взе си душ, легна на леглото и се втренчи в тавана. Тялото му беше напрегнато, не искаше да се успокои, държеше се така, сякаш на гърба му имаше бутон, който бе забравил да изключи.

В съседната къща внезапно зазвъня будилник. Изключиха го и скоро чу съседа пекар, говореше с жена си като през слой от вълна, или пък бе включил радиото? Скоро всичко утихна, входната врата се затръшна и се запали кола от другата страна на къщата. Стоеше си и бръмчеше, а пекарят сто на сто стържеше лед от стъклата, после даде газ, отпуснатият ремък зави и колата изчезна, загуби се в звука на собствения му дъх.

Останалите съседи бяха тихи, в крайна сметка беше почивен ден.

Евен вдигна ръка и насочи пръст към челото си. Бавно го премести към устата, отвори устни и пъхна вътре показалец. Усети го върху долната си устна като студено дуло, почувства гадене, каза „бам!“ и се извърна настрана, а болката от корема му се изстреля към гърлото.

Защо Май трябваше да умре? Ако някой изобщо заслужаваше куршум, то това беше той. Тя беше добър и

топъл човек. Едва ли не твърде добра, за да бъде истинска. Толкова добра, че отначало Евен тълкуваше това като наивност. В главата й нямаше и една подла мисъл. За нея злобата бе качество на Дявола, нещо, което принадлежеше на един свят, който човек държи на разстояние, като ходи на църква - и като се моли всяка вечер. Толкова просто беше за нея. За нея злото определено бе на друго място. Тогава не знаеше, че живее в една къща с него, вечеря с него, спи с него всяка нощ.

Никога не й беше разказвал за миналото си. Само бе споменал, че майка му бе починала, когато беше малък. Не знаел нищо за баща си. Беше разбрала, че не му се говори за това и през първите години избягваха неприятните теми. С течение на времето обаче тя спря да приема неизвестността, дълбоките тайни. Все пак Евен бе човекът, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Не биваше да остават скрити неща, така каза. Започна да задава въпроси. Кога почина майка ти, как, от болест ли? Къде е погребана? А бащата? Знаеше ли Евен кой е, имаше ли си име? Той отказа да отговаря, излезе и затръшна вратата зад гърба си, прекърши въпросите между вратата и рамката, прекърши желанието на Май да дълбае по темата. За малко.

Въпросите се върнаха. Изискваше да знае, казваше, че всичко друго било неестествено.

Той обаче никога не й разказа. Дори когато тя замлъкна, а той прозря, че нещо страшно се бе объркало. Никога.

Нямаше как да бъде другояче.

Евен се протегна, полежа още малко и се предаде - нямаше да спи. Стана и седна в кухнята с цигара. Колко бързо бе възобновил този стар лош навик. На Май това нямаше да й хареса. Или тя, или димът, беше му казала.

Угаси фаса в мивката и влезе в тясната барачка зад банята. Прерови няколко кашона и най-сетне откри онова, което търсеше - кожен калъф с пет малки ножа от истинска стомана. Ножове за мятане. Беше ги купил преди много години, когато за първи път щяха да посещават семейството й в къщичката. Тогава в ума му се въртеше

някаква смътна идея, че трябва да бъде способен да се брани от природата - мечки, лакомци и каквото там, по дяволите, имаше. Той беше най-традиционно гражданче от Осло, природата в парка около кралския дворец му бе предостатъчна, както и това, което можеше да предложи разходката покрай река Акешелва. Излетите из Нурмарк и Йостмарк не бяха за него, това беше за социалисти, за онези, които имат нужда от модел за следване - нещо чуждо на светогледа му. Природата обаче го изненада, изкарваше наяве негови страни, които дотогава му бяха непознати, караше го да прави дълги разходки без книга за четене, без уокмен, без листи и химикалка. Без нищо, освен собствените му мисли и цялата зеленина, избуяла наоколо му във великолепните околности на Рендален. Всичко това упражняваше върху него такова влияние, че наричаше хижата втората си муза и постоянно настояваше пред Май да направят нов излет дотам. Май си мислеше, че го привлича и човешкият контакт със семейството й, беше радостна и облекчена, задето нещо„ от което дълго време се бе опасявала, се бе оказало всичко друго, но не и проблем. Често канеше и други членове на фамилията да посещават Рендален в дните, когато и те самите заминаваха за хижата. Евен бързо прозря, че ножовете за мятане бяха както неизползваеми, така и ненужни срещу дивата природа, но се бяха сдобили с функция против ухилената и радостно християнска социалност на семейство Фосен. Когато молитвите на масата, песните и чуруликащият позитивизъм вземаха надмощие, той сядаше на стъпалата отпред и мяташе ножове. Имаше един пън на подходящо разстояние - пет-шест метра, и Евен мяташе ли, мяташе, мърмореше по някое да и амин, и продължаваше да мята, когато тъстът сядаше да си поговорят или сестрата, Карен, се чудеше дали всичко му е наред, а противният й мъж идваше да си приказват за живота след смъртта. Все пак нямаше как да ходи на излети през цялото време - или пък да прави любов с Май долу при езерото - второто му любимо занимание през тези уикенди на хижата. И така, мяташе ли, мяташе, доби сигурност, която един ден го накара да избере друга мишена, ствол на дърво на осем метра - и за своя изненада откри, че беше като да започне отначало.

Зае се да анализира процеса с математическа прецизност. Разстоянието, скоростта на летежа на ножовете във въздуха, моментите на завъртанията им; тези три фактора бяха изцяло решаващи. Състави уравнение в главата си, смяташе, а ръката му мяташе ли, мяташе, учеше се от грешките, хвърляше отново и усещаше способността на мускулите да придават подходящата скорост и лекото извъртане на китката, за да намали ротацията, но да я запази достатъчна. Колкото повече са завъртанията, толкова по-трудно е да се изчисли точността на попадението. Сменяше мишените, разстоянията, по-къси и по-дълги; така се усъвършенства, че тъстът му сметна, че е станал готов за цирка. Разбира се, това беше шега. Никой в това семейство не познаваше някого, който да играе в цирк - и така май си беше най-добре.

Евен остави ножницата на масата и сложи да свари кафе. Докато кафемашината бълбукаше, той извади ножовете един по един и опипа остриетата. Бяха малко подбити, но не чак толкова зле - спокойно можеше да ги наточи и щяха да станат като нови. Девет години, може би десет, пресметна той. Средностатистическият живот на пора. От толкова време не ги бе използвал. Постепенно излетите до хижата намаляха, сдобиха се с къщата и Евен откри, че усамотението в природата всъщност можеше да бъде постигнато само с едно кратко пътуване с колата, в Йостмарк. Забрави ножовете, Май ги скри - това занимание така или иначе не й допадаше особено.

Наля си кафе и излезе да потърси точило в бараката. Взе старата, разнебитена мишена за дартс в кухнята и я постави на кухненския плот, наля си чаша вода и седна да точи. Имаше нещо успокоително в стържещия звук на метала по камъка, нещо омайващо в това да виждаш как назъбеното острие бавно се изравнява и става гладко. Внимаваше да не го направи твърде остро. Това отнемаше време и той

се задоволи да наточи само два от ножовете, преди да завърти стола и да погледне мишената.

Вдигна бавно ръка, прицели се и хвърли. Ножът се удари със страничната част на дръжката и издрънча на пода. Вдигна втория нож и го метна с леко извиване на китката. Забил се косо в черната мишена, ножът падна. Той ги вдигна и замахна пак от стоеж. Първият нож се заби във вратичката на кухненското шкафче, точно над мишената. Евен изпсува. Вторият уцели право в десетката, при това толкова здраво, че трябваше да се понапъне, за да го извади.

Помята така известно време, местеше се из стаята. Излезе във всекидневната и започна да хвърля през вратата. Ставаше все по-сигурен в преценката на разстоянието и забеляза как си възвърна старото усещане за пълен контрол.

В бараката намери и стара лента за глава, придържаща капака на кутия за обувки.

Рамбо. Чувстваше се като Рамбо, когато се наведе, вдигна крачола си и нави лентата няколко пъти около глезена си. Стоеше стегната. Внимателно прокара острието на ножа през нея и го надяна надолу до ходилото, докато застана стабилно. Изправи се и обиколи стаята, усещаше острието да гъделичка крака му. Ако паднеше или се наложеше да отстъпи рязко встрани, щеше да го пореже, може би дори да пробие кожата. Извади ножа и го завъртя с острието нагоре. Това означаваше да бъде изключително внимателен, когато го вади, за да не си нарани ръката. Не усети ножа, когато отиде до тоалетната.

Погледна часовника. Беше време да се връща при Фин- Ерик, за да бави децата.

Глава 19

Добре, че Фин-Ерик не бе поискал да види шофьорската му книжка, помисли си, докато паркираше колата.

Фин-Ерик се бе избръснал, но иначе изглеждаше окаяно, точно както преди няколко часа. Евен се въздържа да попита дали е спал. Лине и Стиг стояха зад баща си и го гледаха. Евен се почувства невероятно голям и неприветлив. Опита да им се усмихне.

- Сварил съм каша за децата. Дай им я и после можете да играете. Току-що смених памперса на Лине, нуждае се от нов само ако се наака. - Евен вдигна ужасен поглед. - Но едва ли ще го направи - отбеляза Фин-Ерик и се усмихна уморено. - Напоследък стомахът й е малко мързелив. - Остана така, сякаш не беше сигурен дали има да каже още нещо. - Е, аз да тръгвам. Обяснил съм на Стиг, че ще ги гледаш. Той определено смята, че идеята е забавна. Чудеше се дали умееш да строиш с лего. - Фин-Ерик посочи някаква врата в коридора. - Да не забравиш, че ти е забранено да слизаш в мазето, Стиг. - Момчето закима енергично и светлата му коса щръкна. - Стълбите са стръмни, а нямам доверие на парапета - обясни Фин-Ерик на Евен.

Получи си ключовете за колата, прегърна децата и излезе.

Евен пристъпи от крак на крак, децата го зяпаха. После Стиг го хвана за ръката.

- Хайде, приятел - каза му и го задърпа към кухнята. Евен погледна Лине, която остана на мястото си.

- Май трябва да взема... - измънка той, върна се и понечи да я вдигне. Тя нададе писък, а той подскочи назад и скри ръце зад гърба си.

- Лине ще дойде - обясни Стиг с тон на всезнайко и го задърпа. Седнаха на масата, момчето задуха кашата си и

започна да се храни. - Ти искаш ли, приятел? Татко каза, че има още в тенджерата.

- Евен, казвам се Евен - обясни му той и си взе чиния от шкафа. - Можеш да ми викаш така.

- Да. Там има лъжици. - Стиг посочи едно чекмедже.

Лине застана на вратата и се втренчи в тях. Бавно отиде

до столчето си и се покатери на него. Евен бутна чинийката й по-близо и седна да се храни. Реши, че ако не казва нищо, сигурно няма да я уплаши.

- Мама е заминала - каза Стиг и го изгледа с ококорени очи. - Пътува и няма повече да се върне. Заминала е много далеч, но не защото сме били лоши, а защото е мъртва. Той налапа голяма лъжица и посочи към хладилника. - Може ли малко мляко, приятел?

- Евен - каза Евен и се почувства тъпо. Извади млякото и намери чаши в шкафа.

- Лине трябва да пие от собствената си чашка - обади се Стиг. - Синя е.

Евен намери синята чашка. Дъното й беше тежко, за да не се обръща лесно.

Дълго се храниха, без да кажат нищо. Децата мляскаха и пиеха. Лине не изпускаше Евен от поглед със сините си, сериозни очи. Следеше го неизменно, сякаш трябваше да внимава да не направи нещо незаконно. Той се чудеше как ли се говори с малки човечета. Май отрано бе започнала да намеква за деца, а той бе избягвал коментарите, докато това бе възможно. Когато темата изникна под формата на директен въпрос „кога“, той се оправда с липсата на средства, пък и двамата учеха. Трябваше да си намерят постоянна работа, бе заявил и се бе почувствал като буржоа. Завършиха и си намериха работа, сравнително постоянна и толкова интересна, че Май за известно време „забрави“ това с децата. Скоро обаче отново започна да говори по темата.

- Какво е това? - посочи Стиг и Евен докосна окото си.

- Белег. Веднъж се ударих и потече кръв - обясни му и си спомни за скрина в коридора. Спомни си как закрещя

майка му, когато шурна кръвта. Лекарят направи четири шева и се засмя на историята й за колелото.

- Децата на девет години трябва да падат от колела - каза той. - Това е част от детството. - Евен се обади и майка му го смъмри, дръпна го за ръката. Лекарят се усмихна и поръча да вземе две обезболяващи вечерта, преди да си легне, и...

- И на мен ми е текла кръв - отвърна Стиг, издърпа с усилие крачола си и му показа стари корички по коляното.

Когато децата се нахраниха, всички отидоха във всекидневната. Беше продълговата, с маса за хранене близо до кухнята и ъгъл с диван и телевизор в другия край. Норвежки стандарт. Евен седна на дивана и се протегна за дистанционното.

- Хайде да играем - обади се Стиг. Евен стана и го последва в единия ъгъл, където имаше масичка и столчета за деца. Отстрани видя полица с играчки. Стиг извади една и му показа фигурките „Дупло“. - Можем да построим замък, ти ще вземеш дракона и прасетата, а аз ще живея в замъка и ще те замерям с кубчета.

- А Лине? - Евен погледна към момиченцето, което стоеше на разстояние.

Стиг не обърна никакво внимание на въпроса, беше зает с построяването на крепостта, говореше и обясняваше, без да го интересува дали някой го слуша. Евен взе една кукла от полицата и й я подаде.

- Твоя ли е, Лине?

Момиченцето се приближи, изтръгна куклата от ръцете му и избяга през някаква врата. Евен почака, но то не излезе повече. Той тръгна натам и надникна в нещо подобно на кабинет. До прозореца имаше писалище с компютър. Лине седеше под масата, стиснала куклата под брадичката си и го гледаше с немигащи очи. В краката й имаше детска книжка: „Денят на големия хаос“, където една страница бе откъсната наполовина. Евен прекоси прага предпазливо, несигурен в реакцията на момиченцето, но то само стисна куклата по-здраво, докато той оглеждаше стаята.

До едната стена имаше малка масичка за кафе и два доста употребявани фотьойла, а до другата - етажерка от ИКЕА, която се огъваше под тежестта на камари книги, списания, папки, стара уредба и малка колекция дискове.

Евен се доближи: 10сс, Били Айдъл, Дюран Дюран, Сигварт Дагсланд, Сисел Ширкебьо. Той завъртя очи. Определено не беше музиката на Май, дори този Дагсланд. Никога не се бе интересувала от това, което Евен наричаше християнски поп. Вярно, че бе донесла вкъщи по време на брака им плоча на госпълхора на Осло, но така и не я бе виждал да я слага на грамофона. Явно Фин-Ерик стоеше зад този безвкусен тюрлюгювеч.

Върху табло до единия фотьойл се застъпваха снимки: Фин-Ерик, обгърнал с ръце бременната Май. Май и малкият Стиг на плажа. Фин-Ерик и Май на стъпалата пред църквата в сватбени дрехи, току-що оженени и щастливи. Трябва да е било малко късно, защото коремът на Май личеше ясно, помисли си Евен. Последната снимка бе наполовина скрита зад другите и Евен я откачи: цялото семейство, и четиримата усмихнати, пред хижата в Рендален. Евен изпита физическо отвращение при вида на хижата на фона и остави снимката на писалището. Обърна гръб на щастливото семейство. Помисли си, че Май може би бе променила вкуса си за музика за пет години. От Бетовен, Шуберт, Шопен до попкласиците, Бон Джоуви, Род Стюарт, Фил Колинс. Страдащ Иисус гледаше надолу към него от пластмасово разпятие, окачено над таблото, и Евен извърна поглед, едва потиснал стон.

Лине го проследи зорко, когато се наведе с предпазлива усмивка и натисна бутона за стартиране на компютъра близо до коляното й. Кутията зажужа и защрака и екранът се събуди за живот.

Той издърпа стола и Затърси името на Май по десктопа и в папката „Моите документи“, но не намери нищо. Нямаше го и името Феникс. Нито пък „история“. Повечето неща бяха файлове с писма, очевидно свързани със застрахователната дейност на Фин-Ерик, или пък бяха прегледи на семейната икономика, изплащането на къщата, колата и т.н. Евен се огледа за дискове, намери някакви, но изглежда и те принадлежаха на мъжа в къщата или бяха свързани с работата му.

Когато Затърси логото на Аутлук Експлорър, за своя изненада Евен откри, че компютърът не беше свързан към интернет. Изключи го и седна на единия фотьойл. На масата имаше две камари книги. Взе най-горната.

- Боже - измърмори. Дейвид Брюстър, „Мемоари за живота, творчеството и откритията на сър Исак Нютон“, том първи. Взе още една книга. - По дяволите - възкликна и се вторачи.

- Псува не! - чу се изпод писалището със сериозен глас. Той кимна на Лине отговорно и пак погледна книгата. Давид Кастилейо, „Разрастващата се сила в космоса на Нютон: „Показана в непубликуваните му трудове“. Евен прерови набързо цялата камара. Още две бяха за Нютон, иначе имаше и по-старо, ръкописно надписано издание със заглавието: „Произход на нееврейската теология“. Останалото бяха отчасти исторически книги от времето около 1700 година, отчасти справочници за птиците в Норвегия, особено с фокус върху фюлковете Акешхюс и Йостфолд.

Евен разлисти книгите за Нютон. На много места имаше подчертани изречения, а по полетата бяха написани кратки коментари с лесно четимия почерк на Май: bm!, alc!, лич. бел., и т.н.

Дали Май бе смятала да издаде някоя от тези? Едва ли, бяха твърде сухи, твърде специализирани и твърде английски. Може би обаче ги четеше информативно, за да се подготви за нова книга за превод - а навярно за написване?

В гърдите му се наслои раздразнение. Нямаше как да се отърве от чувството, че бе пренебрегнат. Странно, че Май не се бе свързала с него - ако наистина кроеше планове за стария великан.

Намери страница с изчисления за движението на различни тела по траектории и затвори очи в съвършена носталгия по тези преломни бележки. Написани бяха преди триста години, а светът все още бе еднакво зависим от тях, що се отнася до представата му за себе си. Стореното от Нютон за математиката и физиката съответстваше на делото на Иисус за християнството, не, по-велики бяха!, понеже индийците и китайците не даваха и пет пари за Иисус, но не можеха да минат без Нютоновите открития...

- Какво правиш тук!?

Евен замига трескаво, за да проясни погледа си.

- Ой! Заспал съм.

- Няма какво да душиш из вещите ни. - Фин-Ерик избута гневно краката му на път към писалището, взе снимката от Рендален и я закачи на мястото й. - Излизай!

Евен стана на крака.

- Но, по дяволите, просто си седях и...

- Вън!

- Добре де, добре, спокойно.

Фин-Ерик затръшна вратата зад гърбовете им, а децата, които си играеха в ъгъла с куклите и легото, погледнаха към тях с ококорени очи.

Отидоха в кухнята и Евен седна, а Фин-Ерик сложи масата за обяд с ядни движения. Евен си взе филия хляб и хапна малко, преди да попита:

- Какво казаха в полицията?

Фин-Ерик повика децата и ги сложи по местата им на масата, преди да отговори, без да го поглежда.

- Те или по-скоро той, някакъв си главен инспектор Молвик, не казаха особено много. - Фин-Ерик мажеше филии на децата, докато говореше и не видя, че очите на Евен проблеснаха свирепо. - Записа това, което му разказах, и обеща да се свърже с мен, ако има въпроси или нещо ново.

- Този Молвик, казваш, че е станал главен инспектор? Не проумя ли, че Май е била принудена да извърши... знаеш, онова. - Евен наля мляко в чаша и погледна съдържанието й с отвращение. Всъщност не обичаше мляко, но просто изпитваше нужда да го излее, да го гледа как се

движи, да прави нещо с ръце. - Искам да кажа, тъй като и в моята чанта подхвърлиха пликче с оная отрова, кристално ясно е, че нейният кокаин...

- Казах им го. Казах, че тя никога не би... така де... - Фин-Ерик хвърли поглед на Стиг, който внимателно следеше разговора, докато се хранеше. - Казах, че никога не би... ако не са я принудили. Казах и че никога не би се дрогирала. Разказах и за... - Кимна косо по посока на Стиг, без да го поглежда. - Казах им, че е знаела с какво е облечен, че някой трябва да го е видял, но...

- Но какво?

- Но не мисля, че той ме разбра, нито че го е сметнал за особено важно. Единственият път...

- Да?

- Единственият път, когато главен инспектор Молвик изглеждаше сериозно заинтригуван, бе когато споменах, че си намерил пликче с бях прах в чантата си и си го изпразнил в тоалетната. Попита защо не си го занесъл в полицията, зачуди се що за човек си, къде работиш, за връзката ти с Май-Брит и тем подобни. Когато казах името ти, той изсумтя нещо от сорта на „всичко ми е ясно“. Фин-Ерик се вгледа в Евен. - Какво му е ясно?

- Откъде да знам - сряза го той.

- Но той добави нещо... странно, измърмори го на себе си, но като разбра, че съм го чул, се смути и обясни, че това просто бил израз, не бивало да го вземам насери- озно. - Фин-Ерик млъкна, седеше, забил нож в маслото, и гледаше Евен замислено.

- Е, какво каза? - Евен усещаше как настръхва от раздразнение. Никога ли нямаше да го оставят на мира. Сякаш миналото не искаше да се предаде, сякаш упорито и търпеливо душеше по следите му като някаква проклета хрътка.

- Каза „това не е първият път, когато този мошеник си изцапва ръцете с кръв“. Какво означава това?

Евен усети силно пулсиране в слепоочията и стана, за да излее млякото и да си налее студена вода. Изпи я бавно, за да се успокои.

- Не знам какво е искал да каже - отвърна и седна. - Навярно е било просто израз, както ти е и казал, знам ли. Надявам се единствено да поработи над само... - Евен погледна към двата чифта детски очи, които го следяха както кученца, следящи пръчка - хм, ... самостоятелното й поведение.

- Възможно е да се свърже с теб. - Фин-Ерик сложи пред Стиг втора филия хляб и за миг се зае да говори с него за продуктите, които детето искаше върху сандвича си.

- Надявам се - излъга Евен, обърнат към хляба в чинията си, взе буркана сладко и си намаза доста дебел слой. Отпи от кафето, за да включи мозъка си отново на скорост. - Май над книга за Нютон е работела?

- Нютон? Дааа, възможно е. Както казах, беше се захванала с много неща. Четеше доста за XVIII век, понеже бяха получили ръкопис, историческа кримка за убийство и някакви машинации от него време. Один Йелм я бе помолил да бъде исторически консултант, т.е. да провери дали не съдържа анахронизми и тем подобни. Знам това, понеже Май-Брит ме попита дали по него време е имало застрахователни агенции, така де, за обикновени хора.

- Имало ли е?

- Не знам. Не съм запознат с историята на застраховането, знам само как е днес.

Евен сведе поглед към чашата си. Дали той, Евен Вик, наистина беше такъв кретен, че тази брутална алтернатива в другия край на масата бе за предпочитане? Застрахователен агент, който наблюдаваше птици в свободното си време, доброволно! Вместо да помага на съпругата си, когато му задава интересни въпроси.

- През XVII век Пиер дьо Ферма е разработил онова, което се е превърнало в правила на теорията на вероятностите - обясни Евен. - Те са направо жизненоважни за застрахователните агенции. Използвате ги всеки ден при преценяването на рискове, независимо дали става дума за застраховка живот, застраховка на велосипед или каквото там дойде.

- Така ли - отвърна Фин-Ерик, намаза втора филия за Лине и попита Стиг дали е готов.

После разтреби масата и изпрати децата да си играят в градината. Двамата мъже седнаха на дивана с кафето, за да могат да ги държат под око навън.

- Мислех си за нещо - започна Евен и извади писмото на Май от джоба си. Вече беше толкова омачкано, че се разпадаше по ръбовете. - Ако разгледаш текста, думата „сърце“ е спомената пет пъти.

- Да - отвърна Фин-Ерик, загледан в синигер, кацнал на клон точно пред прозореца.

- Не смяташ ли, че е странно? Искам да кажа, че Май беше историк и през последните години работеше в издателство. Това означава, че е пишела през цялото време, това й е било работата, да се изразява ясно и точно. Също така и да има критичен поглед за формулировките на другите. Склонен съм да вярвам, че избягването на клишета постепенно се е превърнало в нейна характерна черта. Не че това са клишета - побърза да продължи, понеже очите на Фин-Ерик се свиха. - Напротив, не се и съмнявам, че го е чувствала с цялото си сърце. Но... разбери ме правилно, опитвам се да намеря някаква пролука в писмото. Да открия дали има нещо, което може да ми разкаже какво иска от мен, така де, нас. И „сърце“ пет пъти е много. - Евен махна с ръце. - Досега това е единственото, за което мога да се захвана, е, освен „умалител“, де. Но думата не ми говори друго, освен че писмото е адресирано и до мен.

Фин-Ерик взе листа и Зачопли едното ъгълче, почете малко и Евен видя как очите му се насълзиха.

- Извини ме - каза той и излезе от стаята. Евен чу шумоленето на руло тоалетна хартия и звучно изсекване. През прозореца падаха косо лъчите на мартенското слънце и безброй прашинки танцуваха по ивиците им със спокойни, феерични движения. Сякаш времето вървеше на забавен каданс. Евен се сети, че това бе последният ден на март. Не че имаше значение, все едно дали беше март, или април. Така или иначе времето бе спряло миналия петък,

когато стоеше в кабинета си с телефона в ръка и слушаше гласа на Фин-Ерик. Световното време си течеше, но личното му време сякаш бе попаднало във вакуум. Това не беше смърт, то просто чакаше. Той не знаеше точно какво. Хвана се за корема. Само той изглежда се движеше с обичайния си ритъм, огладняваше, къркореше, образуваше газове, изпразваше се. Болка. Болката беше нова. Пронизваше го по няколко пъти на ден и го караше да се превива безпомощно.

Стана и заобикаля из стаята. Изведнъж му се прииска да чуе как приглушеният саксофон на Стан Гетц свири „Misty“. Точно така се чувстваше: приглушен и мъгляв. Чу Фин-Ерик да пуска водата в тоалетната. Определено нямаше да получи кой знае каква помощ от този мъж, помисли си той и спря пред етажерката. И тя беше по норвежки стандарт. Телевизорът се мъдреше на рафт на височината на корема му, по полиците бяха пръснати порцеланови фигурки и няколко семейни снимки. Кутия „Не се сърди човече“ бе подпряна на тесте карти, захванати с ластик. Евен я повдигна и взе картите, занесе ги на масата, премести термоса и занарежда пасианс. Избра случаен, първия, за който се сети. Нареди четири обърнати и четири открити карти в редица. Повтори процедурата. „Безименният“, така се казваше. Беше подходящ за момента, нали преследваше някакъв безименен кретен, който...

Спря и загледа картата в ръката си: петица купа.

Камериерката, Рафаела, бе споменала нещо за...

- Ей, Фин-Ерик! - За малко да обърне чашата си, когато се изправи рязко и прекоси стаята. - Фин-Ерик! Тя редеше ли пасианси? Искам да кажа, Май редеше ли пасианси, когато пътуваше? И у дома, и...?

Фин-Ерик се показа на вратата на банята с объркан вид, бършеше лицето си с хавлия.

- Пасианси? Ами, да, така мисля. В багажа си носеше тесте карти. Често седи... седеше у дома вечерно време и редеше пасианси, особено ако се налагаше да мисли по проблеми, свързани с работата. Казваше, че й помагали

да се съсредоточи. - Той се усмихна предпазливо, сякаш искаше да извини тази детинска идея.

Евен се извърна, за да прикрие доволната си усмивка. „Нареди един пасианс“, беше й казал. Май го бе изгледала ядосано. „В понеделник имам изпит, а ти искаш да играя на карти“. „Не, не да играеш, а да наредиш пасианс. Различно е.“ Бе се изпъчил като Цицерон с думите: „Медитативното въздействие на пасианса върху душата и съзнанието, оздравяващото влияние върху интелекта са високо оценени. След един-два пасианса се чувстваш като нов и абсолютно подобрен човек.“ Май бе замахнала към него с мръсен чорап и го бе подгонила по двора; но впоследствие се бе предала. Бе седнала със „Седмицата“, един от най-лесните за начинаещи. С годините бе заобичала пасиансите почти колкото и той самият и се бяха състезавали кой ще успее да нареди успешно повече видове.

- Защо? - попита Фин-Ерик зад гърба му.

- Защото ми дойде идея за онова с петте сърца, онези от писмото. - Евен разгледа внимателно картата петица купа в ръката си. Върху лицевата й страна не се виждаше нищо, освен петиците и червените сърца. - Кое тесте носеше в Париж? Това, което намерих на полицата?

- Да, нямаме друго.

Евен обърна картата, на задната страна не беше написано нищо. Вдигна я към лампата. Обърна я на светлината.

- Чакай! - разпали се той. - Тук има нещо. Имаш ли молив?

Фин-Ерик хукна към кабинета объркано и се върна с чисто нов, подострен молив. Евен опря картата на стената, обърна молива и затърка по гърба й с опакия му край. Бавно, една по една, се показаха четири неравни букви, образуващи дума:

КИТИ

Глава 20

Акешхюс

Абсолютното пространство остава извън собствената си природа, без връзка с нещо външно, винаги едно и също и неподвижно. Абсолютното, истинното и математическото време протичат от само себе си и от собствената си природа, като че ли без връзка с нещо външно.

Май-Брит остави книгата в скута си, отбеляза си с пръст докъде бе стигнала и облегна глава назад. Свали сламената шапка с ленива ръка, пусна я на пясъка и слънцето получи свободен достъп до лицето й. Нуждая се от витамин Д, за да имам защитни сили за дългата зима, помисли си тя, преди да се съсредоточи върху току-що прочетеното.

Ако Нютон е смятал, че цялото време, независимо дали го е наричал абсолютно, истинно или математическо, е еднакво според природата си, то това ще трябва да означава, че времето протича с еднаква скорост през цялото... време. Че един час е един час за всички, независимо къде се намират и кои са. Същото е и с абсолютното пространство. Имаме си определено и универсално място, към което се придържаме, и то е непроменяемо, не става нито по-голямо, нито по-малко. Баста. Просто, ясно и прегледно.

Макар Нютон в много отношения да бе изпреварил времето си, подобно мислене се струваше на съвременния ум остаряло, почти детински наивно. Всъщност обаче е трябвало да изминат цели сто години, преди един Айнщайн да започне да мисли относително и да разруши Нютоновото възприятие за времето и пространството. Май-Брит си представи как Нютон е седял в студентската си стая и е наблюдавал пространството, рисувал е с очи как то се разполага от ъгъл до ъгъл, от стена до стена, от тавана до пода. Естествено, нямаше как да бъде по-различно за другите, които идваха в това пространство. Щяха да го виждат, както и той. Да си мисли друго, бе абсурдно. Да, чисто и просто нелогично. Сигурно е изсумтял ядосано и е преместил поглед към часовника си. Ако времето за него течеше с двайсет и четири часа в денонощието, то бе естествено да минава по същия начин и за всички на земното кълбо. При това един час си беше един час, независимо дали живееш в Кеймбридж, Париж или Бомбай. Усещането за един час бе същото.

- Мамо, мамо! Може ли да си купим сладолед? - Стиг се приближаваше и гласът му се чуваше все по-силно и интензивно. - Мамо, може ли сладолед!?

- Мамо, сладолед. - Малката Лине я задърпа за ръкава и тя усети как по бедрото й се посипа пясък.

- Здрасти, съкровища. - Май-Брит вдигна сламената шапка, преди да отвори очи и да погледне с умиление двете си деца. - Ако искате сладолед, трябва да говорите с татко, у него са парите. А той къде остана?

Стиг посочи напред по плажа. Май-Брит видя Фин- Ерик, застанал на входа на паркинга. Говореше с по- млад мъж в костюм, със слънчеви очила. Боже мой, костюм в тази жега. Изглежда мъжът я наблюдаваше. Противен тип, помисли си тя и вдигна Лине в скута си. - Ще намажа малките ви телца с още слънчево масло, преди слънцето да ви изяде. После можете да изтичате при татко, за да ви купи сладолед. Окей?

Когато малко след това децата хукнаха по плажа, а малките песъчинки се разхвърчаваха чак по гърбовете им, тя отново взе книгата. Беше тежко четиво, но си бе дала обещание да я прегледа, макар да разбираше по-малко от нищото. Все пак нямаше как да напише книга за Нютон, без да изчете това, което го бе направило световноизвестен. Поне да опита. Само очите й да си починат малко, помисли си тя и отпусна книгата. Жуженето на детски гласчета и смях, Луис Армстронг от тонколоните на будката и успокояващият звук на плискащите се по пясъка вълни се примесиха в ушите й и й се приспа. Колко хубав бе животът, колко добре й беше. What a wonderful world, казваше Луис.

- Какво четеш? - Фин-Ерик вдигна книгата от пясъка и Май-Брит присви сънени очи към него. - Principia - прочете той на глас. - От Исак Нютон. Странно четиво за лятната ваканция.

- А какво би казал, ако го четях в оригинал? - усмихна се Май-Брит.

- О - Фин-Ерик погледна английския текст. - Нютон не е ли бил англичанин?

- Да, но всъщност е написал книгата на латински. Купи ли сладолед на децата?

Фин-Ерик посочи Лине, застанала при водата със сладолед, който капеше по-бързо, отколкото светлочервеното й езиче успяваше да го ближе. Розови ивици се стичаха по брадичката й и продължаваха надолу по издутото коремче. Стиг бе седнал с гръб към слънцето, за да остане сладоледът на сянка и ядеше бързо, за да докопа всичко. Засега денят беше най-топлият за това лято.

- Какъв беше онзи тип, с когото говореше при колите?

Фин-Ерик седна на шезлонга.

- Просто мъж, който е застрахован при нас. Откраднали колата му и искаше да разбере дали скоро можем да изчислим колко трябва да получи за нея.

- С какво се занимава?

- Не знам - отвърна Фин-Ерик и затвори очи. - Не е мой човек, така да се каже. Будил Мунте се занимава с неговия случай.

Май-Брит се заседя, загледана във водата, после извади дневника си от чантата за плаж и написа:

24 юли, на плажа, Осло - Все повече ми харесва идеята да смесим фактите с фикцията. Струва ми се, че ще успея да съчиня мислите и движенията на Нютон в онова пространство и онова време, които се намират извън сигурните познания на човека, че

мога да създам убедителна представа и за него, и за времето, в което е живял. По-добре, отколкото само да се придържам към чистите факти. Естествено, един разказвач на факти също може да бъде убедителен, но ме изкушава нещо в освобождаването от фактологичния материал, в това да оставя фантазията да запълни дупките, които неизменно присъстват около личността на Нютон.

Ще го обсъдя с Один след почивката.

Глава 21

- Познаваш ли някоя Кити? - попита Евен дрезгаво. Стоеше, сковал поглед в името на гърба на картата, сякаш то щеше да се изпари във въздуха, ако отмести очи. - Освен приятелката на Май, която пя в църквата на погребението?

- Не - отвърна Фин-Ерик и проследи с пръст дългата, вертикална чертичка на К-то, а после и също толкова дългата наклонена чертичка на И-то. - Май-брит го е изписала с нокът, издраскала го е - промърмори. - Със сигурност онзи, който я е пазил в хотела, я е оставил да реди пасианс, докато са чакали... нещо да се случи. - Фин-Ерик изгледа Евен несигурно. Изглеждаше и малко горд. - Не мислиш ли?

Евен кимна.

- Възможно е.

- Познавам само една Кити, онази приятелка. - Фин- Ерик се почеса по косата. - Всъщност май не я познавам особено. Обади се няколко дни преди погребението и помоли за разрешение да попее... Казва се Катарина или Катрине, или..., каза, че никога не я били наричали по друг начин, освен Кити. Спомням си, че Май-Брит я спомена веднъж, когато я видяхме в интервю по телевизията, били приятелки от детските години. Да, работи в спортното училище.

- Дали живее на същия адрес, както преди?

- Не знам. Нали ти казах, че не съм я виждал, освен на погребението. Иначе Май-Брит никога не я е споменавала, доколкото си спомням.... На същото място, казваш. Ти знаеш ли къде живее?

Евен влезе в хола и се просна на дивана. Погледна към децата, които правеха малък снежен човек навън.

- Когато се запознах с Май, двете с Кити живееха заедно. Те и още едно момиче бяха купили къща в Несуден. Искам да кажа, че бащата на Кити бе платил по-голямата част, мисля. Във всеки случай купиха дяла на Май за няколко хилядарки, когато се преместихме да живеем заедно. Скоро след това третото момиче замина да учи в САЩ, но Кити остана там. Поне тогава. Все пак не е сигурно, че е издържала. Къщата беше стара и разнебитена. Само че имаше хубава гледка към фиорда на Осло. - Той присви очи. - Кити...

- Защо Май е написала името й тук? - Фин-Ерик обръщаше картата от всички страни, сякаш можеше да крие още тайни.

- Мисля да попитам нея - отвърна Евен. Пресегна се под масата и провери дали ножът си стои както трябва до глезена. Изпитваше желание да смачка някого като шепа грозде, да рита, да удари някого с глава. Стана и погледна Фин-Ерик. - Отивам да говоря с нея.

- Не е ли по-добре първо да се обадиш? Твърде далеч е, ако не си е у дома.

- Имаш ли номера й?

- Нали го получих преди погребението, ако има нещо... чакай. - Влезе в кабинета си и се върна с тефтерче с найлонова подвързия. - Ето: 66 91 50 50.

- 5050 - повтори Евен и излезе в коридора, за да се обади. Триъгълни числа. Ако събереш всички числа от едно до сто, получаваш 5050. Набра номера. Вдигнаха след два

сигнала и женски глас каза „ало“. Той изчака да го повтори и затвори. - У дома е. Идваш ли? - Когато попита, осъзна колко глупав бе въпросът му. Май бе заплашена, понеже имаше слабост, любовта към децата. Фин-Ерик имаше същата. Евен обаче беше сам. Нямаше никакви емоционални обвързвания, никакви слаби места.

Освен това - не искаше този глупак със себе си.

Фин-Ерик погледна към децата и за щастие поклати глава.

- Ясно. Може ли да взема колата?

- Мислиш ли, че тя има нещо общо със смъртта на Май-Брит?

- Ще я попитам - сряза го Евен.

Кити. Приятелката на Май от детството.

Заедно ходили на училище. Заедно вършели всичко. Пътували. Пеели в хора Тен Синг. Всичко. Заедно. Когато се записали в университета, намерили къщата в Несуден и си направили комуна. Евен се придържаше към дясната лента на юг по Е6. Спомняше си Кити като активно и с наклонност да се налага момиче. Онази от трите, която се впускаше в най-стряскащите реставрационни работи по къщата. Ковеше лавици, сменяше тръбите в тоалетната, махна стена, за която Евен внимателно й бе обяснил, че е носеща, след което й бе помогнал да подпре тавана с няколко греди. Намери стар трактор в бараката с инструменти, накара един съсед да й помогне да го приведе в движение и изкопа наоколо нова дренажна система. Когато най-сетне успя да пресуши мазето, започна да го изолира и възстановява, за да направят долу работилници и зала за тренировки.

- Обичаше безумно спорта - каза си Евен и пусна десен мигач, поемайки към Несуден. Скоро пътят започна да лъкатуши и той намали скоростта по гладкия лед. Кити ходеше да тича постоянно, вдигаше тежести и се хранеше толкова здравословно, че Евен скоро започна да отказва да вечеря у тях, ако тя си беше вкъщи.

- Имаше вкус на повръщано, така или иначе никога не се и нахранвах - промърмори той и зави наляво към Мюклерюд и Спру. Някакъв кон в една от нивите последва колата на известно разстояние, изцвили и развя грива, когато се принуди да спре пред оградата с високо напрежение. Евен си повтори въпроса на Фин-Ерик:

- Има ли нещо общо със смъртта на Май?

Притвори очи срещу силната светлина на слънцето, скрито зад тънки, мразовита облаци. Защо иначе името ще стои на картата?

- Тук.

Включи мигача и свърна по тесен чакълест път. Погледна в огледалото дали някой не го следеше - както и бе правил през целия път от Осло. Малка, захабена картонена табела, опакована в прозрачен найлон, сочеше към „Стопанството на Кита“.

Той навлезе в двора и видя морето да проблясва отвъд. Снегът беше изринат и чакълът хрущеше бодро под гумите. Къщата беше боядисана в червено - Евен си я спомняше бяла - със зелена входна врата и зелени рамки на прозорците. Оборът и бараката бяха вдясно, не приличаха на съборетини. Това, което можеше да различи от покрива през снега, изглеждаше ново, а вратите и прозорците бяха подменени, или пък трябваше да са минати щателно с кит и боя.

Слезе от колата, пое си дълбоко дъх и бавно се качи по стъпалата. Усети ножа да стърже по глезена му и му се прииска да го извади.

Нямаше звънец, а чукче с формата на риба с кръст вместо опашка. Вратата се отвори, преди да успее да почука.

- Здрасти. Добре че дойде — каза Кити. - Очаквах те.

Глава 22

- Май-Брит ме посети преди няколко месеца, през октомври или ноември - обясни Кити. - Каза ми, че искала да ми даде нещо за съхранение. Да го скрия на място, където... не знам, просто да го пазя. Засега, така каза.

Евен подуши зеления чай и отпи предпазливо. Имаше вкус на вода и трева. Кити се засмя.

- Това е розмарин. Изглеждаш, сякаш имаш нужда от нещо ободряващо.

Тя качи крака на масата - груби, сиви вълнени чорапи, закърпени с червена прежда на петите.

- Май-Брит ми даде пакет. Каза да ти го дам, когато...

- Какво? - Евен за малко да изпусне чашата. - На мен!?

- Да. Каза, че ще дойдеш да го вземеш, ако нещо й се случи.

- Ако нещо... - Евен остави чашата предпазливо. Усещаше как цялото му тяло се държи странно, сковаваше се, сякаш слабото движение, което времето бе скрило в отделни клетки, в стомаха, сега спираше напълно. Ушите му пищяха. - Казала го е, така ли каза: Ако нещо й се случи? - Взираше се в жената в екип за джогинг, облегната на камара възглавници на дивана срещу него. - По този начин ли го каза през есента?!

- Да. - Кити взе от масата кука за плетене, събра къносаната си коса на кок и забучи куката в него, за да го държи. Почеса се по оголения врат. - Да. Всъщност си мислех да ти спомена за това, когато те видях на погребението, но се отказах. Май-Брит каза, че ти ще се свържеш с мен. Повтори го сякаш беше изключително важно.

- Но откъде е знаела, че аз... искам да кажа, спомена ли как е смятала да ме извести...? По дяволите, не съм чувал нищо за... Извинявай! - Той се изправи и закрачи напред-назад из тясната стая. Лакираният боров паркет беше гладък под чорапите. Спря се до прозореца. Дали Май бе издраскала името на Кити върху картата още тогава, преди четири месеца, за да бъде сигурна, че той ще успее да го намери? Това беше единственото им тесте, така каза Фин-Ерик. Дали още тогава бе предчувствала, че нещо ще се случи?

Кити бе седнала, подпъхнала ръце между бедрата си, сякаш пръстите й мръзнеха. Гледаше го угрижено.

Той седна, прииска му се да притисне ръце между бедрата си по същия начин, усещаше как кръвта му бе напуснала цялото тяло. Окопити се с огромно усилие.

- Какво е... това, което имаш за мен?

Кити отиде до някакво бюро на кафеникави петна с три големи чекмеджета най-отдолу и множество по-малки над писалището. Екипът за джогинг беше с най-големия размер и увисна отзад, когато дръпна едното чекмедже. Извади някакви неща, които Евен не успя да види, и пак го затвори. Остана така за миг, с гръб към него, задържала ръце до гърдите си.

- Благодаря - измънка той, когато му подаде кафяв плик. Започна да го върти и обръща с любопитство. Не беше написано никакво име. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Беше с формат С5, дебел, така претъпкан, че капачето не стигаше да покрие цялата ивица с лепило. Пъхна пръст и го отвори, внимателно, парче по парче. Извади купчина сгънати листи A4 - някои бяха захванати с кламери, други лежаха отделно.

Остави всичко в скута си и огъна листите назад, за да се изправят хубаво.

Заглавието на най-горния лист беше Трите тайни на Нютон. Текстът беше напечатан на компютър, принтиран с черно мастило. Резюме. Книга в три части за трите пожизнени тайни на Исак Нютон. Книгата ще представи събрани фактите, които могат да се намерят в оставени ни текстове за и от Нютон, а фактологичната част ще се помества в прозаичен текст, който да въведе читателя директно в живота на Нютон, какъвто е бил преди триста години.

Това беше всичко. Кратко резюме. Чернова?

Евен погледна следващия лист, първия от седем-осем страници, захванати заедно. Най-отгоре с големи букви бе изписано Първа тайна. Точно под тези думи, с малко по-дребен шрифт: „Ключът към цялото познание“. Най-отдолу със ситни и леко раболепни букви се четеше Май-Брит Фосен.

Евен вдигна разсеян поглед.

- За Нютон е. Май е писала за Нютон.

Кити влезе от кухнята с филия хляб в ръка.

- Искаш ли?

- Какво...? Да, да, благодаря. Хм... Май каза ли нещо за Нютон, когато остави плика?

- Не - извика Кити от кухнята. - Не каза нищо за съдържанието. Пастет или сирене?

- Сирене, моля. - Той отпи от чая и Запрелиства останалите страници. Някои бяха ксерокопия на писани на ръка текстове, доколкото можеше да се види, писани от самия Исак Нютон. Други бяха бележки с почерка на Май. По средата на последната страница накриво бе залепено жълто листче. Там бе написано името Книжарница Хермес Трис Бе надраскано набързо, а отдолу стоеше числото 1009. Просто число, помисли си Евен.

- Ето - обади се Кити и му подаде чиния с две филии, сирене и домат. - Аз ще направя едно кръгче, ти си чети на спокойствие. Изглежда си имаш материал за доста дълга обиколка. - Тя се усмихна и качи на масата обувката си за джогинг, за да завърже връзките.

- Все още си фанатичка на тема джогинг - отбеляза Евен и отхапа.

- Фанатичка? Пфу, може би. Поддържам форма, това е повече, отколкото можеш да кажеш за много други. - Погледна накриво корема му и изчезна през кухнята към коридора. Евен чу входната врата да се затваря и хвърли поглед към корема си, преди да седне да чете.

Глава 23

Първа тайна

“Ключът към познанието“

Университетът Кеймбридж, Англия

25 септември, година 1672

- ... ето защо е от изключително значение, както ще разберат почитаемите ми слушатели, всички цветове да срещнат призмата, за да се получи перфектна композиция на белия лъч светлина. - Лекторът хвърли бегъл поглед към залата с навъсено изражение на устните, мерна и бележките си и продължи. - На тази илюстрация на следващия ми експеримент - вдигна ръка, без да поглежда, и посочи разсеяно празната дъска зад гърба си, - .. .можете да видите, че с ABC е обозначена призмата, разположена до отвора F в преградата EG. - Гласът беше мощен в сравнение с мършавия образ и леко ехтеше из залата. - Ако изправеното положение на ABC се промени, като се завърти на 60 градуса, ще се получи най-добрият възможен ефект. Както със сигурност всички сте видели и разбрали, MN на чертежа, естествено, представлява лещата.

Той вдигна очи от листите.

- Експериментът бе разделен на... - изведнъж през прозореца най-отзад в аудиторията блесна слънчев лъч, освети прашния под и се отрази в краката на столовете и колоните. Младият професор се запъна, втренчил поглед в най-близката колона. По челото му личеше бръчка. Зад колоната се образуваше сянка, добиваща все по-светли нюанси с отдалечаването си от колоната. В аудиторията цареше съвършена тишина. Дълго време. Изведнъж мъжът потрепна слабо, сякаш бе сполетян от кратък епилептичен пристъп. Насъбра листите си, слезе от подиума и напусна аудиторията, без да продума. Тежката врата се затръшна зад гърба му и отекна из цялото помещение.

Септемврийското слънце топлеше въздуха между кафявите тухлени сгради на университета, огряваше покрития с трева и плочки двор, където студентите седяха или се разхождаха, потънали в сериозни разговори, както и професора, прекосяващ го на такава скорост, че плащът му плющеше зад него. Няколко студента побързаха да отстъпят настрана, когато го видяха да се приближава, поклониха се, без той да си даде вид, че ги забелязва. На портата го поздрави по- възрастен професор по теология с широка усмивка и отвори дума за някаква среща същия следобед, но се принуди да види поздрава и опита си за разговор игнорирани, понеже колегата му профуча покрай него, без да вдигне очи.

Младият професор тръгна по улицата, свърна през една порта, прекоси обширния двор на Тринити Колидж, влезе през някаква врата и пое надолу по коридора. В края му почука на друга врата, два пъти по два удара, и малко след това от вътрешната страна дръпнаха резе. Отвори му мощен мъжага.

- Толкова рано, професор Нютон?

- Имам идея, мистър Уикинс, и трябва да я запиша - забърза към една маса, без да свали шапката и мантията си, и извади бележник. Дълго време се чуваше само дращещото пътешествие на перото по хартията. Когато най- сетне го остави настрана, Уикинс се покашля предпазливо.

- Да не би отново да са дошли малко студенти на лекцията Ви, професор Нютон?

- Малко...? - Нютон свали разсеяно шапката и мантията си, - ... това едва ли е най-точната дума.

- Било е празно, подозирам.

- Какво? Хм... да, празно. Така е най-добре, мистър Уикинс, и да бяха дошли, студентите нямаше да разберат нищо. Но кажете ми, какво става с...?

- Върви добре, сър - избърза помощникът. - Процесът приключи.

Нютон смръщи чело и отиде до някаква врата. Преди да отвори, хвърли въпросителен поглед назад.

- Заключих вратата, сър - уточни Уикинс.

Нютон влезе в спалнята. Квадратна стая с тясно легло, натикано в единия ъгъл, и голямо бюро между две пещи - една калаена и една желязна. Върху Желязната пещ имаше стъклена купа със сребристо съдържание в синкав разтвор. Професорът взе малко от сребристото вещество с дълга стъклена лъжица и го постави върху стъклена подложка на масата.

- ... страхувам се да не е същият резултат като преди

- измърмори и го разпредели върху подложката с нож. - Трябва да направя тест, но ми се струва, че мога да заявя със сигурност, че и този път е чист живак, не Prima Materia.

- Въздъхна и погледна Уикинс, застанал на вратата. - Нито рецептите на мистър Бойл за „мокри“ експерименти, нито тези за „сухи“ доведоха до желаните резултати. - Мистър Уикинс кимна, без да продума. Нютон се загледа замислено в синьото вещество в стъклената купа. - Мислех си нещо - каза най-сетне и стана от стола. Излезе от стаята, без да довърши изречението, върна се веднага с някаква книга и отвори на отбелязаната страница. Уикинс забеляза, че в полето бяха надраскани бележки.

Нютон свали перуката, преди да Затърси с пръст надолу по страницата.

- Василий Валентин е написал за антимона, че не може да доведе до „философския камък“, че онези, които си мислят, че звездата Регул от антимон е правилният път, са на грешна следа. Но... след тази отрицателна забележка Валентин добавя... да видим, ето го: „че въпреки това в него се крие едно прекрасно лекарство, сублимно опреходностяване на духовното...“. — Нютон вдигна очи, сякаш за да получи одобрението на своя помощник. Уикинс кимна с изражение, като че ли разбираше нещо, но погледът му за миг се зарея към книгата и го издаде.

- Той не пише до кое лекарство се стига, но ако то само по себе си не е целта, може и да е съвсем малък напредък по пътя към моята цел. Решил съм да сменя курса - Нютон се удари решително по бедрата и се изправи, - ... да изследвам антимона из основи. Затова се налага да купя антимон и още азотна киселина от мистър Потър в аптеката и... - забеляза, че Уикинс държеше писмо в ръката си. - Днес ли дойде?

- Да, мистър Нютон. От мистър Бойл е.

Нютон го грабна, разкъса восъчния печат, разгъна единичния лист и прочете краткия текст.

- Мистър Бойл ме кани на среща в „Невидимия колеж“ в Рагли Хаус в Уоруикшиър след седмица - обясни, по-скоро на себе си. — Направил е някои интересни експерименти с летливи соли и смята, че могат да ме заинтригуват. Освен това мистър Ф ще чете лекция за „Второстепенното значение на метала за философията на благородната алхимия“.

- Какво е „Невидимият колеж“ и кой е мистър Ф? - попита Уикинс.

Нютон сгъна писмото и го прибра в джоба си.

- Може ли да вземете антимон и азотна киселина от аптеката, мистър Уикинс?

- Разбира се, мистър Нютон.

- В такъв случай отивам да занеса бележките от днешната лекция на университетския библиотекар. - Нютон се изправи и напусна стаята със записките в ръка. Уикинс застана до прозореца и го видя да прекосява двора, изчезвайки зад група млади студенти. Сигурно някой ден ще ми разкаже, помисли си той и реши веднага да се отправи към аптеката, понеже небето обещаваше дъжд по-късно този следобед.

Кеймбридж, Англия

13 февруари 1676

... разбира се, ценя високо изследванията Ви, мистър Нютон, и се радвам да видя, че мислите, които от толкова време се въртят в главата ми, но не съм имал време да довърша, могат да бъдат подети и развити от Вас.

Много старателно сте коригирали, подобрили и довели докрай значителна част от това, което започнах на младини, и не се съмнявам, че моите резултати щяха да бъдат далеч по-скромни от това, до което сте стигнали Вие.

С почит, Ваш завинаги добър приятел

Робърт Хук

- Неговите мисли!! - Нютон изсумтя раздразнено и захвърли писмото на масата. - Подобрил съм започнатото от него! Този човек е луд, побъркан! През целия му живот през противната му глава не е минала и една мисъл, всичко заграбва от други, както сега иска да направи с моите опити. - Той се изправи и закрачи яростно напред-назад из стаята. - Не биваше да изпращам „Теорията за светлината и цветовете“ на Кралското научно дружество. Този гном, този бездарен, знаете какъв, отговорник по експериментите ще направи всичко по силите си, за да осмее наблюденията и опитите ми. Какво ще кажете, Уикинс, не съм ли прав?

Уикинс наблюдаваше Нютон, спокойният поглед прецени другаря му за миг, после стана, взе лист хартия и перо и ги сложи на масата. С приглушени движения отви капачето на мастилницата, сякаш за да принуди приятеля си да се успокои до същия ритъм, и я остави до перото, така че ръбът й се изравни с листа.

- Трябва да напишете отговор, в който учтиво, но неумолимо да разнищите всичките му чудовищни твърдения, както само Вие го умеете, драги ми Исак.

Нютон се спря по средата на пода, погледна листа и направи още няколко кръгчета из стаята, но със значително по-укротено темпо. Кимна няколко пъти, докато се обръщаше, отиде до вратата замислено, върна се и внезапно се свлече на стола.

- Както винаги имате право, Уикинс - каза му и натопи перото в мастилото. - Ще му отговоря така, че никога няма да ме забрави. Малкият му гном.

Перото задраска по хартията и Уикинс го чу да мърмори тихо:

- Почитаеми мистър Хук, благодаря за интересните Ви коментари. Трябва да се съглася с Вас; това, което се прави в присъствието на свидетели, често се върши с други цели, далеч от простото откриване на истината. Това, което се споделя между приятели в частен разговор, по-скоро заслужавала бъде наричано консултация, отколкото спор. Надявам се между нас да стане така...

Уикинс се подсмихна. Нямаше нещо, в което Нютон да бе по-добър от това да злобее по учтив начин или пък да бъде снизходителен, изглеждайки деликатен. Нютон бе млъкнал и Уикинс стана, за да зачете през рамото му: „Извършеното от Декарт е важна крачка. Вие, мистър Хук, сте допринесли за много неща по различни начини, особено с повдигнатата за дискусия тема за наблюдаваното от Вас оцветяване на тънки пластинки при осветляване. Ако аз съм видял по-далеч от други, то е било, защото съм стоял на раменете на гиганти...

Уикинс изсумтя, за да не се изсмее на висок глас, и отиде до гарафата, за да си налее чаша вода. Раменете на гиганти. На професор Хук, който нямаше и пет фута по чорапи, това никак нямаше да се хареса.

Кралското научно дружество, Лондон, Англия

27 април 1676