Кити вдигна очи от чинията.
- Има сто и трийсет хиляди цифри.
Тя се замисли, опряла пръст на брадичката си.
- Окей - размаха пръста към него. - Ти си математикът, знаеш за какво говориш. Избирам 6. Аз съм съвършена шестица.
- Добър избор. - Евен се усмихна над чашата. - Изключително добър, бих казал.
Докато вечеряха, той разказа как преди много години се влюбил в простите числа и понастоящем изследвал неправилните прости числа, простите числа близнаци, факториел и безкрайността.
- Знаеш ли, че на практика може да се докаже, че безкрайната редица от ирационални числа е по-голяма от безкрайната редица рационални? - Кити го изгледа с кисела усмивка, сякаш само чакаше това да се окаже първоаприлска шега. - Вярно е, възможно е! - Настоя Евен. - Но тази мисъл направо може да те подлуди, една безкрайност е по-голяма от друга. Като да кажеш, че една вечност е по-вечна от друга.
- Смятай - отвърна Кити, - да можеш да живееш цяла вечност. Да не остаряваш, да не се налага да оставяш всичко, което си съградил, да не напускаш това земно кълбо, което Бог е създал за нас.
- Можеш да направиш нещо по въпроса.
- Какво искаш да кажеш? - Кити го изгледа строго.
- Нали си лекар, значи можеш да си представиш какво трябва да се направи, за да накараш тялото да издържи цяла вечност. Сигурно само в него е проблемът.
- Да - отвърна Кити. - Веднъж чух толкова красиво описание на вечността. Представи си стоманена сфера с големината на Земята и муха, която каца върху нея на всеки един милион години. Когато сферата бъде съвсем изтъркана от мухата, вечността дори няма да е започнала.
Навън се бе стъмнило, някъде в гората се чу сова. Кити стана и пусна музика. Евен бе забелязал, че нямаше стереоуредба, само старите носталгични винилови плочи. За своя изненада той харесваше тази нейна страна, консервативната. Музиката започна, дразнещото пращене на тонколоните се скри зад звуци, чиято мелодия се разгръщаше бавно, отначало слабо, после силата им нарасна и Евен разпозна шестата симфония на Бетовен. Любимата на Май. Толкова е позитивна, бе казала веднъж. Когато остарея и легна на смъртния си одър, искам да ми я пуснеш.
Той стана внезапно и излезе в коридора.
Кити го изгледа с изненада.
- Какво има?
- Имам нужда да се раздвижа. Идваш ли?
- Да, добре, става. Само най-напред ще разтребя масата. Ето, вземи една ябълка, докато чакаш. - Тя хвърли към него червена ябълка през вратата, той я пусна все едно беше от жарава. Остави я на перваза, стиснал дръжката с два пръста.
- Е - подкани я и отвори вратата. Застана на стъпалата и вдиша дълбоко.
- Нещо не е наред ли? - Кити излезе, застана зад него, почти без да го докосва.
- Ела - каза и слезе по стъпалата.
- Вземи си якето. Още не е лято. - Кити изчезна вътре и след миг дотича по чакъла с якето в ръка. - Ето - метна го на главата му и се усмихна игриво, закопчавайки своето собствено.
Тръгнаха към морето между сенките на храсти и дървета. Ритмичното плискане на вълните по брега се засилваше, примесваше се с аромата на влажната почва и студения въздух, който галеше кожата.
- Никога ли не си мечтал да не се налага да напускаш това място? - прошепна Кити и обхвана ръката му. Той усети как топлото й тяло се облегна на неговото, изви врат и погледна нагоре. Гъмжилото на звездите го наведе на спомена за изгледа от нощен полет към някой голям град. Луната беше ниско на изток. Спомни си за хижата в Рендал и дните, когато с Май бяха заставали на прага, просто си стояха и гледаха небето.
- Да - отвърна. - Да, май съм.
Разходиха се по плажа към водата. Той си пое дълбоко дъх, преди да заговори, преди да развали настроението.
- Не е било самоубийство. Май е била принудена да се застреля.
- Какво!? - Главата на Кити се отметна назад сякаш я бе улучил невидим куршум. Стисна ръката му. - Какво говориш? Принудена!? - Тя преглътна с усилие. - Как, според...?
- Заплашили са да убият децата, ако не прави каквото й казват.
- Да убият децата... о, Боже мой... - Кити се задъха, сякаш куршумът този път я бе улучил в стомаха, обърна се и тръгна по пясъка. Евен отново и отново я чуваше да шепне „божичко“. Последва я и обхвана раменете й с ръка.
- Мислех си, че би трябвало да знаеш защо от време на време се държа странно.
Кити се поизправи и го погледна с потъмнели очи върху бледото като платно лице:
- Сигурен ли си?
- Да.
Тя издиша тежко.
- Кои са „те“?
- Точно това се опитвам да разбера.
- Кажи, ако ти потрябва помощ.
- Да. Благодаря. - Евен знаеше, че никога нямаше да я помоли за това. Не и Кити. Сигурно си имаше семейство, може би и някое дете, за което той не знаеше. Не и Фин-Ерик. Той си имаше Стиг и Лине. Не, той трябваше да води битката сам. Не че имаше желание. Не се чувстваше като някой Клинт Истуд или Мел Гибсън, готов да посрещне невидимия враг. Той обаче единствен бе недосегаем. Нямаше нито семейство, нито деца.
И Май го искаше.
Повървяха в мълчание и спряха до малка дървена лодка.
- Моя е - обясни Кити. - Някой ден заедно ще отидем за риба. Може и утре.
- Не утре. Но с удоволствие друг път. Утре ще поговоря с Один Йелм, стария шеф на Май във Феникс. - Евен усети как Кити замръзна и махна ръката си. Продължиха напред, без да продумат. - Какво има? - попита той, неспособен да чака повече.
Кити пак стисна ръката му.
- Няма нищо общо с теб. Просто... Мисля, че не е много разумно да му споменаваш, че ме познаваш, нито че спиш при мен. - Тя спря и се загледа в морето. Очите им бяха привикнали на мрака и виждаха отблясъците на звездите в слабите вълни. - Имахме връзка. Скъсах с него преди около година. Той още не се е примирил съвсем.
Глава 32
Евен се събуди рано. Остана да лежи неподвижно, втренчен в мрака. Две мисли блестяха в главата му като математическа теорема, неоспорими и необратими. Първо: Някой бе стоял до Май, докато е пишела прощалното писмо! Второ: Този „някой“ е говорел норвежки или е имал пряка връзка с някого, който го е владеел.
Бяха толкова естествени, че се изненадваше как не се бе сетил по-рано.
Мислите не го оставяха на мира, той целуна предпазливо голото рамо, което усещаше до ръката си и стана. Облече се, измъкна се в кухнята и се обади да поръча такси. Остави ключовете за колата на масата, затвори внимателно входната врата и отиде да чака.
На ферибота погледна часовника си, извади телефона и набра номера на Фин-Ерик.
- Ей, аз съм. Знаеш ли дали Май е носила лаптоп в Париж?
- Сега ли звъниш за това!? Адски съм зает да измия и облека децата и... Закъсняваме, трябва да бъда на работа...
- Просто ми отговори и няма да ти преча повече.
Фин-Ерик викна нещо на Стиг за някакъв пуловер.
- Преносим компютър - отвърна. - Не, не знам. В багажа, който донесох, нямаше такъв. Защо?
- Не е ли използвала лаптоп?
- Разполагаше с един служебен, който понякога носеше вкъщи, но не го обичаше особено. Казваше, че вратът й се схващал от него. Използваше го доста ограничено.
Значи беше в издателството или изчезнал, както и телефонът.
- Окей. Пращала ли ти е смс-и?
- Понякога.
- Искам да кажа, последния ден.
Фин-Ерик пак викна нещо, този път на Лине, преди да се върне на телефона.
- Не знам. Телефонът ми е на ремонт. Надявам се да си го получа другата седмица.
- А не ти ли дадоха резервен? Къде е сим-картата?
- Нямаха... хм, сим-картата е в телефона, мисля. Стана малко бързо, когато... - изведнъж гласът се повиши с половин октава. - По дяволите, Евен, предай се. Остави ме на мира. Изгубих своята жена, не твоята! Спри да ме тормозиш!
- Добре, добре. Окей - смънка Евен, след като Фин- Ерик вече бе прекъснал разговора и прибра телефона си в джоба. По дяволите, какво настроение.
Започна да ръми и той събра яката около врата си и излезе на палубата, за да попроветри мозъка си. Отново премисли всичко.
Май бе написала прощално писмо на норвежки. В хотела в Париж. Под заплахи. Евен си беше мислил, че зад нея са стояли чужденци, беше стигнал до този извод с предразсъдъците си. Да използваш деца по този начин бе толкова цинично, че чисто и просто не изглеждаше норвежко, мислеше си. При това самоубийството се бе случило в чужбина, във Франция. Май обаче бе написала прощалното писмо на ръка, без да описва кой я бе заплашил, без да обясни какво се е криело зад самоубийството. Следователно, и тук беше новото, нещо, което трябваше отдавна да е прозрял: някой е проверил какво е пишела, уверил се е, че писмото не съдържа сведения за полицията... или други. Значи някъде в картинката се намесваше и норвежец или човек, който говореше норвежки.
Фериботът акостира, той пое към кметството и намери кафене, което бе отворило рано сутринта. Седна да закуси и изпи три чаши кафе. Навън мина пожарна и той се усети, че мислеше за полицайка, която при падане от кон бе наранила дълбоко, почти фатално главата си, след което се бе омъжила за пожарникар. Фатализмът не му бе
присъщ и все пак обичаше да гледа на този брак като на положителна последица от отрицателно изходно събитие.
Плати малко преди девет, прекоси центъра и намери адреса на издателство Феникс.
- Йелм ще дойде веднага - обясни рецепционистката. Остави слушалката и кимна към един коридор, където в следващия миг се отвори врата.
Один Йелм се зададе и Евен го загледа вторачено - ходещ противовес на закона на Нютон за гравитацията. На всяка следваща крачка солидният издател показваше на всички, които го гледаха, че научната работа на Нютон бе просто неизползваемо повръщано и във всеки случай съвсем други закони управляваха Йелмовия космос. Евен си спомни, че веднъж бе видял Один Йелм по телевизията и се бе сетил за същото. Е, вече нямаше съмнение, виждаше го наживо да прекосява ясно синия под на рецепцията. Този мъж не вървеше, а се гмуркаше напред, превил тяло на две в тотално противоречие с правилата и логиката на физиката. На всяка крачка той сякаш в последния момент подлагаше крак, който го спасяваше да не падне по лице. Очевидно неосъзнаващ огромната заплаха, на която постоянно се излагаше, той подаде на Евен ръка, действие, което увеличаваше неравното разпределение на тежестта му и просто трябваше да свърши с катастрофа. Евен побърза да стисне ръката.
Трябва да има някаква причина този мъж да се справя с живота на ръба. Големи крака, нисък център на тежестта, с половин глава по-нисък от мен, размишляваше Евен мълчаливо. И оловни чорапи.
Йелм изказа съболезнования, усмихна се, както хората се усмихват, когато споделят нечия скръб, но в същото време притежават солидно добро настроение.
- Много хубаво, че намина. Опитвах се да се свържа с теб.
Влязоха в кабинета му - обширна и просторна ъглова стая с изглед към уличното движение на Осло от две страни. Голямо писалище в ъгъла между прозорците се огъваше под тежестта на ръкописи по краищата му, наобиколили кафяв кожен тефтер, разположен като спокойно островче посред зелена подложка за писане. До плоска сребърна кутийка се помещаваше античен бокал от Древна Елада, пълен с моливи и химикалки.
- Защо си искал да се свържеш с мен? - попита Евен, след като служителка им сервира кафе на продълговата маса за съвещания.
Йелм придърпа към себе си синя папка с ластик, но я остави да лежи, без да я отваря.
- Възможно е да ти се сторя циничен и безчувствен, но нека го кажа направо; премислил съм из основи предложението, което ще ти направя. Всъщност си мисля, че такава би била и волята на Май-Брит Фосен.
Евен се канеше да отпие, но остави чашата, без да опита кафето. Надви желанието просто да си излезе и се наведе напред:
- Моето основание да дойда е доста просто: искам да знам над какво е работила Май и защо е била в Париж. Не искам да слушам нищо за мислите и предположенията ти. Съжалявам, ако звуча неучтиво, такава е и целта ми, понеже не давам и пет пари за предложението ти.
Бузите на Йелм добиха румен оттенък, но усмивката се задържа на солидното лице. Поглади с ръка вратовръзката си.
- Естествено. Ще отговоря на въпросите ти. Разбрах, че си бил женен за Май-Брит Фосен...
- С какво се занимаваше тя?
Издателят кимна подкупващо и отвори папката.
- Когато назначихме Май-Брит преди две години и половина, това бе стъпка от един по-обширен стратегически план на издателството. В опит да мислим иновативно й дадохме поста редактор на отдел, който щеше да се фокусира върху исторически издания, но част от идеята бе смесването на различни жанрове и изразни средства. Тоест не търсехме само историческите й познания, а и иновативни идеи, литературни способности, нюх за новите тенденции, творческите й способности; с една дума, всички положителни качества на Май-Брит Фосен. - Один Йелм се замисли за миг, сякаш бе изпуснал нишката. После сложи ръка върху синята папка.
- Тези нейни качества намериха своя израз в няколко интересни издания и медийният интерес през последната година бе толкова голям, че отделът и сега разполага със солидни печалби, което стана по-рано от предвижданото. Последната идея на Май-Брит, онази, с която се занимава до смъртта си, обаче е проект, на който се уповавахме повече от обикновено. Ето защо вложихме и значителни средства в изпълнението му, а миналото лято й дадох разрешение да използва няколко седмици за изследователска работа в градове като Лондон и Париж. Книгата щеше да разказва за Исак Нютон, великия физик и математик, човек, с когото, доколкото разбирам, не само си добре запознат, а всъщност си един вид експерт по него.
Направи пауза, за да даде възможност на Евен да каже нещо, но той запази мълчание в очакване на продължението. Один Йелм се извърна към писалището и взе сребърната кутийка. Отвори я и предложи на Евен пурети, той поклати глава и си помисли: добре угоен еснаф. Йелм го погледна въпросително - дали нямаше проблем той да запали?
- Разбира се - измърмори Евен, нали седеше в собствения си офис. Издателят запали пуретата и издиша облак дим към прозореца. Не миришеха толкова лошо. Може би все пак щеше да каже да, ако го поканеха пак.
- Книгата щеше да третира онези страни на Нютон, които са слабо известни на обществеността чрез сериозна работа с фактологически данни, в добавка към художествени пасажи, исторически сцени, в които срещаме Нютон в ежедневието му. Така да се каже, щяхме да го видим седнал над стъклениците му с реагенти, приготвяйки философския камък. - Йелм се изкикоти и хвърли на Евен поглед, сякаш и двамата бяха съгласни, че алхимията бе суеверна глупост. Така си и беше, но Евен пропусна да се засмее и вместо това погледна към папката.
Йелм изтръска пуретата в пепелника.
- Май-Брит доста бе напреднала с книгата, когато почина. Тя... Да?
Дамата от рецепцията бе почукала и надничаше вътре. Йелм се гмурна към вратата и заговориха тихо.
- За съжаление, се налага да отскоча до преддверието и да поговоря с един доставчик. Имаш ли време да почакаш, ще отнеме две минути? - Евен кимна и Йелм изчезна.
Чу стъпките им да отшумяват по коридора и стана. Поразходи се из офиса, разгледа картините по стената: пъстра и в същото време изящна картина на художника Рейдун Ангел, няколко снимки на Йелм в компанията на различни познати и непознати особи, включително и една, на която бе прегърнал министъра на културата. Извърна се към бюрото, разгледа ръкописите, заглавията, имената на писателите. „Истински прикрит хуморист“ на Кюре Ерландсен. „Шарлатания - град в Германия“ на Каролине Рийслинг. Добре, че не беше редактор. Отегчаваха го дори самите заглавия. Щяха да изминат месеци, преди да отговори на изпълнените с надежда писатели. Или по-точно: сто на сто щеше да върне всичко нечетено, но с прикачена бележка: Заглавието бе сметнато за твърде несполучливо.
Зад камарата чернови бе скрита снимка в сребърна рамка, образът на жена, която се усмихваше лекичко, присвила очи към камерата. Евен погледна Кити и реши, че зеленият плетен пуловер й отиваше.
Погледът му се спря на отворения тефтер. За този понеделник бяха написани няколко имена за срещи, включително и собственото му, последвано от: Обади се! Значи не бяха само приказки, Йелм наистина бе планувал да му позвъни. Евен разлисти назад до предишната седмица, видя „погребение - 14:00“ посред срядата и пак неговото име на няколко места през седмицата. В петък бе работил до обед и си бе взел почивка за остатъка от деня, във всеки случай нямаше уговорени срещи. Разлисти напред до утрешния ден. Само едно име бе написано на страницата за вторник: Симон Латур.
Чу стъпки в коридора и побърза да се върне на стола си. Седна и отпи от поизстиналото кафе, когато Один Йелм влезе.
- Съжалявам, че те оставих да чакаш, но имахме проблеми с една печатница в чужбина, та... да, случва се и шефът да хуква да оправя бъркотията. - Йелм се ухили доволно.
Харесва ти да бъдеш шеф, помисли си Евен и хвърли поглед на писалището. Дали не бе забравил да върне страницата обратно на понеделник?
- Та както казвах... - Йелм извади нова пурета, без да предложи на Евен, запали я и за миг се скри в синкавосивкав облак дим. - Май-Брит доста бе напреднала с книгата, когато почина. Беше написала чернови на първите художествени текстове и бе нахвърлила доста бележки и фактологичен материал. - Один Йелм отвори папката, извади няколко листа и ги сложи пред Евен. Той разлисти бавно „Първа тайна на Нютон“ и установи за себе си, че буквално бе същото, което Май му бе изпратила чрез Кити.
- Има ли още?
- Да, да. Тук има някои бележки...
Евен ги получи и зачете драсканиците на Май сякаш не ги бе виждал преди. Помоли за пурета, запалиха му я и отново разлисти страниците. Абсолютно нищо ново.
- Кога каза, че Май е започнала работа по проекта?
Йелм премигна и погледна през прозореца.
- Отваряш стари рани - отбеляза той и побутна папката без да има нужда. - Започна през март миналата година. В началото се налагаше да довърши други проекти, но от август-септември бе освободена на осемдесет-деветдесет процента, за да работи по проекта Нютон.
Евен вдигна осемнайсетте листа.
- И това е всичко, което можем да прочетем след десетмесечен труд?
- Да. - Йелм бутна папката настрана, сякаш беше досадно хлапе. - Знам, че Май-Брит е написала черновата и на това, което наричаше втората тайна на Нютон, и на третата, спомена го преди месец. Знам също и че бе насъбрала доста фактологичен материал по време на пътуванията си, но... - Пак поглади вратовръзката си, изгледа Евен и извърна поглед към прозореца. В движенията му имаше нещо невротично. - Не откривам нищо сред книжата, които е оставила.
- Нито на дискети, харддиска на компютъра или лаптопа?
- Не, нито пък у тях. Говорих с мъжа й. Всичко освен това, всичко, свързано с проекта Нютон, е изчезнало. Безследно изчезнало.
Глава 33
Осло
Мъжът изникна на вратата така внезапно, че Май-Брит се стресна.
- Открих те - каза на английски и се ухили с жълтите си зъби.
- Да - отвърна мъжът на стола. Бе завил краката си с одеяло, макар да бяха в южните щати и нощта да бе гореща като в джунглата.
- Под одеялото има пистолет. - Май-Брит се прозя и облегна глава на рамото му. - Ще си лягаме ли? - Беше последната им нощ заедно за известно време.
- Мхм - отвърна Фин-Ерик, без да отмества поглед от телевизора - искам само да видя какво ще стане.
- Онзи с одеялото ще стреля - обясни му Май-Брит и стана. В същия миг се чу гръм и мъжът с жълтите зъби полетя три метра назад и изчезна през вратата. Май-Брит се изсмя високо, макар изстрелът да я стресна за пореден път.
Фин-Ерик я погледна раздразнено.
- Защо винаги трябва да ми разказваш, когато си гледала филма преди.
- Ами, не съм гледала тази простотия. - Усети, че забележката я бе направила докачлива. - Просто е толкова лесно да отгатнеш. Той има жълти зъби и е лош, другият има бели зъби, затова ми е ясен. Та това е американски филм, по дяволите. - Тя се поукроти и докато Фин-Ерик угасяше лампите в хола и се запътиха към банята, му каза нарочно:
- Трябва да въведете нови правила в застрахователния бизнес: Жълтите зъби означават висока застрахователна сума и ниско изплащане, винаги умират в рамките на два часа. Бели зъби - обратното.
Фин-Ерик се усмихна с пяна от паста за зъби по устата и я напръска с вода от четката си.
- Невероятна си. - Обхвана я с ръце и я притисна към себе си. - Затова пък си сладка - и моя съпруга.
Когато вече си бяха легнали, той попита:
- Защо се засмя на филма, доста гротесков беше с тази сцена на стрелба.
- О, това ли. Защото си невъзможен. Видя как лошият прелетя няколко метра през въздуха, когато куршумът го улучи, докато мъжът на люлеещия се стол си стоеше съвсем спокойно, без дори да се разклати. - Усмихна се в мрака. - Третият закон на Нютон за енергията, както и законът за запазване на количеството движение повелява, че това е невъзможно. Наскоро четох за това: „След изстрел с оръжие количеството движение на куршума трябва да бъде същото като това на оръжието, само че в противоположна посока“. Това означава, че ако мъжът с жълтите зъби трябва да прелети три метра назад, то и този с пистолета трябва да направи същото. Или обратното: и двамата да останат неподвижни. Така повеляват законите на физиката.
Фин-Ерик светна лампата и се взря в нея.
- Божичко, какви неща знаеш.
Тя се усмихна доволно и го целуна по бузата.
- Всъщност Евен пръв ме научи на това. Бяхме на кино и той изведнъж се изсмя с глас, всички се извърнаха и го зяпнаха. Представи си, точно посред филм с Мръсния Хари, където Клинт Ийстууд стои с димящ колт и мрачен, опасен вид, този тип се изсмива на висок глас и започва да говори за Нютон. Щях да потъна в земята.
Фин-Ерик угаси лампата и тя го усети как легна на една страна с гръб към нея.
Май-Брит въздъхна безшумно и се притисна към него.
- Аз съм твоя съпруга, не забравяй. С теб имам две прекрасни деца. Не прави утрешното ми заминаване по- трудно. - Целуна го по тила и му прошепна нещо.
Той се извърна бавно в мрака и обхвана лицето й с две ръце.
- И аз те обичам - прошепна.
Глава 34
Евен подаде бордната карта на стюардесата, която я прекара през машината за чекиране. Докато вървеше надолу по металния тунел към самолета, той погледна на кой ред щеше да седи. 19. Усмихна се - просто число. Едно от „неговите“. Случайност? Едва ли. Случваше се постоянно и по никакъв начин не бе ирония на съдбата, нито пък някаква форма на чудо. А понятие като „повтарящи се случайности“ трудно намира място в ума на математик.
„Математиката не е една от точните науки, а единствената такава“.
Това изказване бе чул от американски гост-лектор като млад студент. Аргументът беше, че аритметиката никога не одобрява половинчатите решения. Биологията можеше да наблюдава и после да приеме, че така е трябвало да бъде, а след това да продължи работата си; физиката можеше да предприеме десет опита, които да доведат до същия резултат и да извади заключение от тези доказателства, без на практика да знае със сигурност дали опит номер 11 нямаше да покаже нещо съвсем друго. Математиката обаче не приемаше такова лъкатушене в доказателствения процес. Никое доказателство не бе съвършено, дори да беше сигурно на 99,99%. Последните 0,01% трябваше да паднат на мястото си, преди дадено твърдение да бъде одобрено, да се превърне в принцип с универсална валидност и да рискуваш да построиш математическите идеи върху него в бъдеще.
Лекторът им бе дал пример.
Още през XVII век математиците открили, че очевидно в дадени групи прости числа има някаква форма на регулярност. На Евен му бе допаднало, че лекторът бе избрал пример с прости числа. Оказа се, че не само 31, но и 331, 3 331,33 331 и 333 331 също бяха прости. Когато няколко години по-късно, след невероятно усърдна за времето си работа, успели да докажат, че и 3 333 331, и 33 333 331 са прости числа, се изкушили да допуснат, че всички числа с подобна форма са прости, с други думи да направят от това принцип. Само че се отказали, понеже не разполагали с неоспорими доказателства. И постъпили много добре, защото след няколкостотин години, когато проверили и следващото число в редицата, 333 333 331, за своя изненада открили, че това не е просто число. Оказало се, че 17 умножено по 19 607 843 прави 333 333 331.
На входа на самолета го очакваше стюардеса, която го поздрави с добре дошъл. Както обикновено, пътеката бе задръстена от хора, които се бутаха в опит да качат якетата и чантите си в отделенията за ръчен багаж и препречваха пътя на онези, които чакаха да минат. Евен изчака спокойно. За своя изненада установи, че не изпитваше нито раздразнение, нито нетърпение. Мислеше си, че времето бе негово, независимо как го използваше, никой не можеше да му го отнеме, като му препречи пътя. При полета до Париж наскоро бе скастрил възрастен мъж, задето стоеше на пътеката и не се наканваше да седне. Нещо се бе променило през последните дни.
Кити? Тя ли беше? Дали не бе започнала да заема мястото на Май?
Май бе като филтър между него и света. Сортираше значимото от незначителното, помагаше му да намести пропорциите. Със самото си присъствие. Сякаш стимулираше някаква точка у него, която превръщаше всичко, към което бе равнодушен, в точно такова. Ако отсъстваше седмица или две, всичко се объркваше; както при дебата с Енгелсрюд. Тогава Май бе прекарала един месец в Ню Йорк и Евен бе започнал да осъзнава, че все повече хора около него бяха кретени, които трябваше да научат точно какви бяха и все повече дреболии трябваше да се посочват, не да се окачествяват като незначителни. Веднага щом Май се върна, той се успокои и светът, стана поносим, а средното IQ на земното население се покачи с 30 процента.
Най-сетне успя да стигне точния ред. Някаква жена бе седнала на средната седалка и се наложи да стане, за да му направи място. Той се извини, понеже ръката му едва докосна гърдите й и се стовари до прозореца.
Няколко дни в Лондон щяха да му дойдат добре, хвърли бегъл поглед на жената и закопча колана си. Имаше светлоруса коса, но тъмни вежди - това винаги го бе очаровало. Тази комбинация придаваше на жените нотка на мистериозност - загадка, която знаеш, че може да се разреши, но не и как - беше облечена като бизнесдама, в пола на сиво каре и подходящо сако. В скута й имаше книга.
Евен бе последният качил се, вратата се затвори. Самолетът започна да се измества от гейта, докато стюардесите ръкомахаха и си обличаха спасителни жилетки, демонстрирайки мерките за сигурност.
Мислите му отново се понесоха към понятието „случайности“ и Евен хвърли поглед на помещението. Сами по себе си случайностите нямаше проблем да си бъдат такива, но погледнати през призмата на числата, те често добиваха яснота. Сто, може би сто и тридесет души се бяха събра-
ли тук с една и съща цел - да стигнат до Англия. Част от тях може би имаха други общи съвсем обикновени неща, като еднакви рождени дни или лични имена, или пък нещо особено, като да са им преливали кръв от един и същ донор или да са отсядали в един и същ хотел в Иркутск. Жената до него може да бе влизала в същия супермаркет и да бе докосвала същите броколи, или пък да бяха родени в една и съща година. Не, като се замисли, тя май беше с десетина години по-млада.
Самолетът увеличи скоростта си по пистата, повдигна се и скоро навлязоха в облак, който скри изгледа навън. Евен се наведе и извади от чантата си „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко. Още не беше започнал да я чете.
Призвъня телефон и му отне миг да се осъзнае, че идваше от собствения му джоб. Беше забравил да го изключи, когато се качи на борда.
- Да?
- Има ли нещо в теб, с което трябва да свикна? - каза Кити. - Че винаги се изнизваш без да кажеш чао?
- Не е невъзможно - отвърна Евен, загледан през прозореца. В същия миг самолетът излезе от мъглата, издигна се в света на ангелите над облаците, свят окъпан в ненакърнена слънчева светлина.
- Ще дойдеш ли довечера?
- Знаеш ли, летя за Лондон. Ще отсъствам няколко дни. -О...
- Да, случи се малко изневиделица. - Заглождиха го известни угризения на съвестта, задето не бе споменал нищо предишната вечер и в същото време се подразни, по дяволите, те не бяха женени. Без да се замисли, изкупи греха си като й разказа, че Один Йелм му бе предложил да довърши книгата на Май, когато изведнъж си спомни, че не бе много уместно да го назовава пред Кити.
- Аха, разбираш ли нещо от история?
- Та това е за Нютон - отвърна Евен, без да споменава, че най-напред категорично бе отказал. И все пак по време на срещата Йелм най-невъзмутимо бе продължил да говори за стария гений и желанието, не, порива, да работи отново по темата, направо бе облял Евен, карайки го да подаде на Йелм един пръст. Очакваше с нетърпение този дявол да захапе цялата ръка. - Писал съм докторат за Нютон и ме смятат за експерт в областта, затова съм бил първият, за когото се е сетил...
Настъпи мълчание, явно никой от двамата не беше съвсем наясно какво да каже.
- Е, в такъв случай сигурно ще се видим, като се върнеш - предложи Кити. Гласът й едва се чуваше.
Дойде стюардеса и го побутна авторитетно по рамото.
- Не е позволено да говоря от самолета, ще ти се обадя, като се прибера - каза й и прекъсна разговора. Прибра телефона в джоба си, забарабани с пръсти по книгата, чувстваше се потиснат, неспокоен и изведнъж му се допуши. Самолетът зави надясно и в пролуката между два облака той видя безкрайна бяла гора и замръзнали езерца. Самолетът отново се изправи и той отвори книгата.
- Добър автор - каза съседката му и кимна към четивото. Усмихна се и му показа своята, „Името на розата“, и тя бе от Умберто Еко.
Какво казвах, помисли си Евен. Може би случайности, но с всеобхватна основа във вероятността. Той отвърна на усмивката й. Капитанът взе думата, обясни, че се казвал Реймонд Вик и поздрави всички с добре дошли, увери ги, че времето в Лондон е хубаво и им пожела приятен полет.
Глава 35
Кити погледна голямата машина.
Сутрешната разходка, първата с мотоциклет за тази година, се бе оказала точно толкова прекрасна, колкото бе очаквала. Най-напред застана пред огледалото и си облече кожения костюм, притисна го нагоре по тялото си с чувството, че разгъва презерватив. След това изтика кавазакито на двора, застана на сутрешното слънце и провери маслото и бензина, смаза подвижните елементи, отдели доста време за подготовката си, наслаждавайки се на радостното очакване. Побиха я тръпки, когато седна на машината, натисна педала и усети как тя реагира на мига. Моторът, конските сили ръмжаха и пулсираха между краката й, когато завъртя дръжката. Включи на скорост и освободи амбреажа. Излезе спокойно от двора, завъртя ръчката за газта, скоростта се повиши и вятърът зашиба лицето й. Светът около нея замръзна, времето спря. Единствена тя се движеше, живееше отново след дълга и студена зима.
Кавазакито беше единственият мотоциклет на пътя.
Сега, посред следобеда, когато се канеше да се прибира, тя се зачуди дали някоя сродна душа най-сетне не се бе събудила от дрямката. Беше свикнала тя първа да признава пролетта. В месеците след Нова година само мечтаеше отново да седне на машината, да почувства силата и мощта, усещането да върви към вечността на хоризонта.
Следобедното слънце бе точно над нея, както бе седнала на една страна върху седалката, без да запали двигателя. Телефонът още беше в ръката й, след като бе говорила с Евен Вик. Този мизерник. Да замине за Лондон. Естествено, нямаше проблем, ясно беше, и все пак не й харесваше. Имаше нещо в химията между тях, бе станала добра, твърде добра.
Стана й топло в кожения костюм и свали ципа, за да из-
пусне малко от телесната топлина. Помисли си да се обади само още веднъж. Трябваше, макар да нямаше желание. Все още помнеше номера наизуст.
- Говори Один Йелм. За съжаление, в момента не съм в офиса си, но оставете съобщение и ще се свържа с Вас при първа възможност. — Минаха няколко секунди и се чу провлачено пиукане.
- Ало, аз съм, Кити. - Опита се да говори с твърд глас. - Исках само да ти кажа да спреш да ми се обаждаш, да спреш да ми пишеш мейли, да спреш с всичките си глупости. Приключихме, Один. Приеми го. - Издиша няколко пъти, преди да добави: - Моля те!
Прекъсна разговора, прибра телефона в чантата на мотора и запали двигателя.
Замисли се за миг, докато машината ръмжеше между краката й като голяма котка, после извади пак телефона и написа смс. Думите бяха същите като току-що изречените, получателят - също, Один Йелм. Все едното трябва да получи, помисли си, вдигна ципа чак догоре и включи мотора на скорост.
Глава 36
Някъде зад една палма седеше пианист и безмилостно превръщаше „Stairway to heaven“ в непоносимо дрънчене. В ресторанта се чуваше слабото жужене на множество гласове, хора, които разговаряха приглушено и благоприлично, както се прави в най-модерните среди на Сохо. Евен се чувстваше не на място. По-скоро би предпочел някое закътано кръчме в Саутуорк.
- Женен ли си? - попита Сюзан и вдигна една от тъмните вежди. Казваше се Сюзан, дамата от самолета. Бяха се придвижили заедно от летището в Лондон. Сюзан Стенли. Беше наполовина англичанка, наполовина норвежка.
- He - отвърна Евен и вдигна ръце с изпънати пръсти. Никога не носеше пръстен, дори когато беше женен. Миришеше на кисела пот и си помисли, че всъщност имаше нужда от душ, преди да седнат да се хранят. Сюзан му разказа, че татко Стенли притежавал дял в медицинска компания, базирана в Лондон, а тя била търговски представител на фирмата в Скандинавия. Живеела във Фрогнер, близо до майка си. Имаше апартамент и в Лондон, на Хил Стрийт, недалеч от Сохо. Затова седяха в този ресторант.
- Какви лекарства продаваш? - попита Евен, по-скоро за да не се налага да говори той.
- Скандинавският отдел е сравнително нов и се е съсредоточил върху изследванията на стволови клетки, област, в която разполагаме с уникални експерти.
- Изследвания на стволови клетки... ? Не ставаше ли въпрос за това да скриеш пъпа си, в случай че някой ден се разболееш?
Сюзан се усмихна.
- Кръвта от пълната връв или по-точно: стволови клетки от кръвта. Уникална застраховка в случай на левкемия и анемии, както и болести на мускулите и костите...
- Значи, ако подпиша подобна застраховка, мога да очаквам да живея вечно - прекъсна я Евен.
- Не вечно. Освен това ти е малко късно, предполагам, че не си запазил пъпа си?
Евен се усмихна.
- Не, струва ми се, че баща ми го е изял за закуска в деня, когато съм се родил.
Усмивката на Сюзан се смрази и й се наложи да отпие от виното, преди да я раздвижи отново.
- Но децата ти, с които ще се сдобиеш някой ден, могат да имат огромна полза от това.
Джобът на Евен завибрира, той се извини и извади телефона. Сюзан отвърна, че всичко е наред, усмихна се и протегна ръка по масата, за да го подчертае. В същия миг наблизо просветна, сякаш някой снимаше със светкавица. Евен се огледа, но не видя никого с фотоапарат. На съседната маса седеше самотен мъж и говореше по телефона, докато се хранеше. Сюзан изглежда не бе забелязала пресвяткването, взе ножа и вилицата си и продължи с ястието си. Евен отвори новото съобщение на телефона си, не разпозна номера, от който беше изпратено и прочете текста на шведски: „Той иска да говори с теб - последен шанс“. Думите бяха последвани от телефонен номер.
- Станало ли е нещо? - Лицето й беше угрижено и връхчетата на пръстите й докоснаха кожата му. Той вдигна очи от малкия дисплей, гадеше му се.
- Ъ, не - отвърна, издърпа ръката си и изключи телефона. - Не. Нищо няма.
Глава 37
- Идваш ли?
- Да, почакай само няколко минути да свърша!
Фин-Ерик свърза телефона с компютъра и натисна няколко клавиша. Екранът на компютъра се изпълни с лицето на малката Лине. Той се усмихна, носът й трябва да е бил на по-малко от десет сантиметра разстояние, когато Май е направила снимката. Следващата беше от пързалката при училището, спомняше си, че заедно бяха ходили там една събота преди около месец. Стиг се спускаше с шейната с пълна скорост и русата му коса се вееше. На първото спускане бе изгубил шапката си и я намериха едва час по-късно, когато няколко други деца се обърнаха с шейната си и разринаха снега. Чудеше се защо ли Май му бе изпратила тези снимки. Датата показваше, че бяха изпратени в деня на смъртта й. В 02:34.
Втренчи се в числата. 02:34. Посред нощ! Още тогава ли е знаела, че ще умре? Дали не бе предприела някаква форма на духовно пречистване? Или пък трябваше да го разбира като опит да му каже, че нещо не е наред? Никакъв отговор не му идваше наум и взе телефона.
Следващите снимки бе изпратила половин ден по-късно. Той натисна няколко бутона, сбърчи чело, когато се появи нова снимка, опита се да я настрои на по-ясен режим.
- Какво за Бога... - измърмори и превключи на следващата. - Но... - втренчи се в екрана.
На вратата зад него се показа Будил Мунте, канеше се да каже нещо, но замълча при вида на смразения образ на стола. Приближи се бавно, присви очи над рамото му и видя на екрана снимката на тесте карти, лист и телефон. Разпозна листа и хвърли мълчалив поглед към тила на Фин-Ерик.
Ръката му внезапно се премести и принтерът забръмча. Фин-Ерик избра размер за копието, а Будил Мунте отново излезе, без той да забележи присъствието й. Тя си облече палтото и шала и се изкашля шумно на път по коридора, заговори на влизане в кабинета му.
- Тази вечер е студено - каза му, а той я погледна разсеяно, кимна и прибра нещо в папката си.
- Да - отвърна й. - Готов съм да тръгваме.
Глава 38
Тя се усмихна с онази усмивка на Мона Лиза, за която Евен имаше теорията, че бе присъща само на определени жени в определени положения. Малко далечна, с нотка на възторг. Красива усмивка. Чувствена.
- Ще се видим довечера! - викна му Сюзан, прати му въздушна целувка и помаха.
Евен й махна и поеха към автобусите си. В двуетажния автобус имаше място отпред на втория етаж. Той се свлече на седалката и опря глава на стъклото. Видя мустакат турист, който вдигна фотоапарата си и снима автобуса.
Когато с Май за първи път посетиха Лувъра и застанаха пред Мона Лиза, той каза, че знае защо се усмихваше с прословутата си усмивка.
- О - отвърна Май. - И защо?
- Защото ти имаш същия поглед, същото бегло изражение около устата, след като сме се любили. - Май поруменя и се отдели от него, държа се на разстояние през залите, докато стигнаха картина на Енгр „Турска баня“. Тук тя се спря. Изненадан бе от реакцията й, а може би и малко смутен от многобройните голи жени, разкрили тела в картината, някои дори докосващи гърдите си, Евен бе започнал да обяснява, че картината сто на сто изхождала от Златното сечение, което е ирационално число, пи, и че изчислили пи с няколко милиона числа след десетичната запетая, а сега изследвали възможността в тези числа да има модели...
- Шшт - прошепна Май и докосна с пръст устните му, - не превръщай всичко в числа. Някои се справят отлично и без тях.
Той млъкна и се загледа в картината, после хвърли поглед към Май, влюбен повече от когато и да било.
Автобусът излезе на Уестбърн Гроув. Евен стана и слезе на следващата спирка. Видя как двуетажният автобус се отдалечи от тротоара, голям, червен динозавър, примесил се с останалите творения на четири колела и бавно проправящ си път по претоварената улица.
Пресече и се върна малко назад, оглеждаше се за табели с имената на улиците и сърцето му заби по-силно, когато я видя, Нютон Роуд, високо на ъгъла на стената. Улицата бе оформена като Е без средната чертичка, така бе видял на картата.
Отиде в единия къс край и се озадачи. Беше си представял Нютон Роуд като алтернативна търговска уличка от типа на многобройните в Бейсуотър и Нотинг Хил. Или пък оживена занаятчийска улица със складове, автосервизи и може би някой и друг дърводелец. Нещо такова. Тя обаче не бе нито едно от двете. Напротив. Малко настрана от пътя се издигаха полушикозни къщи, някои имаха римски колони от двете страни на входните врати, които наведоха Евен на мисълта за тайни братства - те често имаха подобни колони по входовете. На отсрещната страна на улицата последната част от редица четириетажни жилищни сгради бе превърната в църква. Така пишеше на стената, иначе никой не би се досетил.
Евен свърна по дългата страна на Е-то и се разходи между къщите. В лехата между тротоара и улицата имаше дървета, из малките градинки - също, а цареше такова спокойствие, че човек би забравил милионния град наоколо. От една градина излезе жена на петдесетина години, хвърли му бегъл поглед и прибра коженото си палто около ханша, за да се качи в едно порше. Когато колата изчезна зад ъгъла, Евен спря и въздъхна. Тук имаше грешка. Бярне Енгелсрюд сигурно е искал да каже Нютон Плейс, Нютон Стрийт или Скуеър, или нещо друго. Огледа се обезсърчено, готов да се върне, когато забеляза нещо зад прашасал прозорец над една врата. Влезе през портата и се загледа в картонена табела с букви, избелели до бледи контури след дългогодишна служба на Самотното си място. Буквите оформяха името Книжарница Хермес Трис.
Прозорецът до вратата бе толкова прашен и мръсен, че Евен по-скоро усети, отколкото видя книгите през стъклото. Качи се по стълбите, отвори вратата и погледна инстинктивно нагоре, понеже звънчето над главата му издаде пресеклив звук. Месингова пръчица на вратата, оформена като ръка, стиснала стъклено топче, ръчкаше звънчето и звукът по някаква причина го наведе на мисълта за пазар в някое село.
С неохота бутна вратата зад гърба си, затвори слънчевата светлина навън и се спря за миг, докато очите му се нагодиха към полумрака. Изникнаха очертанията на етажерки, пълни с книги от горе до долу. Издигаха се по
всички стени. На равни разстояния части от етажерките се издаваха в продълговатото помещение и образуваха малки ъгълчета и ниши, където човек дори можеше да седне на дървено столче и да разлисти някоя книга.
Евен извади случайна книга от най-близката полица; също както и съседите си, тя беше стара, подвързана в твърда обвивка без заглавие на гърба, сякаш искаше да се скрие от света - както и книжарницата като цяло. Той разгърна до заглавната страница: „De arte cabalistica“ от Йоханес Ройхлин. Най-отдолу бе изписана годината 1517, оформена с римски цифри. Евен я върна на мястото й ужасен, страхуваше се да не повреди тази антикварна скъпоценност и да му искат цяло състояние за обезщетение. Пристъпи назад и му просветна, че това, разбира се, беше копие. През XVI век не са издавали книги, печатани с шрифт гарамон в стар стил. И все пак.
Огледа се. Тук нямаше разкошни подвързии, по гърбовете на книгите не личаха ярки цветове, които да ти крещят да грабнеш точно тях, нямаше привличащи окото заглавия, изписани с едри букви, които да се борят за вниманието ти. Е, май бе преувеличено да каже съвсем никакви, но не бяха много.
На ръба на полица точно пред него се виждаше метална табелка с изкусни готически букви: Кабала/ Qabala. Откри още табелки: вляво от вратата на височината на очите му пишеше Астрология, а на най-близките полици до тавана забеляза Аура и Аурариус. До следващата ниша имаше надпис Ясновидство, Consularia Clandestino и Occultioria verbis. Тръгна бавно навътре между полиците. Сякаш вървеше в гробница - тук миришеше на стара кожа и пръст, а въздухът се беше сгъстил от прах, сякаш искаше да наложи волята си и в крайна сметка да запуши дихателните му пътища. На места спираше и четеше с любопитство: Физиогноза, Некромантия...
- Некромантия - промърмори. Какво по дяволите беше това? „Некро“ трябваше да има нещо общо със смъртта, като в некролог и некрофил, а „мантия“... дали не произлизаше от латинското „manus“, ръка? Мъртви ръце, или нещо за призоваване... на мъртвите? В този магазин нищо не бе изключено, помисли си той и се взря в дъното на тъмното помещение. Над високо гише едва се подаваше сивата глава на възрастен мъж, забеляза и черна шапка или кепе, покриващо темето. Не изглеждаше съвсем като еврейска шапчица, а нещо, което подсети Евен за една картина на аптекар от XVIII век, която Май някога му бе показала. Мъжът явно не се вълнуваше особено, че в книжарницата му бе влязъл клиент. На стената зад него висеше голям плакат с изрисуван кръг, в който бе вписан триъгълник, а напречно се виждаха думи, сякаш бяха част от някакъв свещен ритуал. Останалата част от стената, както и цялото помещение, бе изпълнена с книги.
Евен се разхождаше между полиците със Странното усещане, че изменя на мисията си, че бе предател, свещенослужител, който ненадейно се бе оказал на церемония в чест на Сатаната. Нумерология пишеше на един рафт, а отдолу Вавилон. Отгоре се виждаше Maleficium Nomero. Вредни числа или числа на магията, ако човек погледнеше по-широко на понятието. Боже, какви глупости.
Морфей, Екзорсизъм, Тот. Евен се спря объркан и погледна назад. Бе си мислил, че табелките са подредени по азбучен ред, но изведнъж му просветна, че явно бе някаква форма на разделение по тематика, чиято логика не успяваше да прозре заради липсващите си познания за окултното и магията, и за каквото, по дяволите, ставаше дума тук.
Нострадамус. Онзи с пророчествата. Евен се загледа в няколко заглавия по гърбовете на книгите. Пиер Марто: „Беседи на Рабле и Нострадамус“. Жоел дьо Гравлен: „Предсказания и пророчества“. Беше му непонятно кой купува подобни книги. Да ровиш из миналото, за да разбереш настоящето, както правеше Май, това можеше да го разбере. Да изследваш математиката, за да откриваш връзки в действителността, да видиш света зад фасадата, това за него беше логика, нещо също толкова естествено, като да отхапеш от ябълка, за да усетиш вкуса и, или да отвориш капака на кола, за да прегледаш мотора. Но да пишеш стихотворения, които предсказвали бъдещето, не утре или другия месец, а столетия напред, това бе безнадеждно наивно или чисто и просто шмекерия.
От една книга се подаваше бележка. Той извади тома, за да види дали някой не бе оставил нещо забавно, което можеше да му разкаже какви хора бяха честите посетители на подобно място. Книгата се наричаше „Второто пришествие“ и бе написана от някакъв тип на име Ауст. На листчето с тънък маркер бе надраскано: Съдържа изчезналия стих в единайсета центурия (стр. 86 и 142/43).
Евен върна книгата на мястото й и продължи между лавиците. Сухият въздух го караше да усеща гърлото си като от пергамент и изведнъж го обхвана паническо чувство на клаустрофобия, каквато никога преди не бе изпитвал. Раздразнен, той се престори, че му няма нищо и от чист инат издърпа някаква случайна книга. Разтвори я наслуки и зачете:
Аз съм онзи, който живее в мрак. Стоя в сянка точно пред кръга на светлината. Не ме виждаш, но усещаш присъствието ми. Знаеш, че ме има, защото си ме сънувал в най-ужасните си кошмари, виждал си ме в най- тъмните си кътчета, виждал си коварната ми ръка в действията си, чувал си злонамерения ми глас в твоя.
Виждам те, застанал на вратата с гръб към светлината, взираш се в нощта с неспокоен поглед. Страхът те превива и се колебаеш да се обърнеш. Не смееш да ме срещнеш - не смееш и да ме оставиш. Изпаднал си в дилемата на живота си, застанал пред избора между мен и брат ми. Крия се, където най-малко очакваш да ме намериш, в произхода ти, в любовта ти, в бъдещето ти. Аз съм в твоята несигурност, в страха ти, аз съм извън границите на разбирането ти, аз съм твърде противен, долен и мизерен, за да намериш думи.
Аз съм злото. Аз съм Сатаната. Аз съм ти.
- По дяволите! - Евен затвори книгата рязко, сякаш бе започнала да оживява между пръстите му. Направо я хвърли върху полицата. Дотътри се превит на две до един от столовете, седна с наведена към коленете глава и се опита да си възвърне контрола над тялото и паническото си дишане. Изправи се бавно, пое си дълбоко дъх на няколко пъти и усети как самообладанието му се възвръщаше. Погледът му Затърси полицата и той се разгневи, замисли се за текста, който го бе накарал да реагира така пресилено, каква ли адска книга беше това? Изправи се ядосан и я извади отново, разгърна до заглавната страница. „Раят на злото“ от Трук де Вест. Нито заглавието, нито авторът му говореха нещо.
Евен реши да приключи това посещение по най-бързия начин. Тръгна бързо към стареца зад гишето, но изведнъж съзря табела, която го накара внезапно да спре: Нютон, Исак. Погледна лавицата от горе до долу. На един рафт пишеше Алхимия, а отдолу Арианци. По-нагоре се четеше Deorum Nemen, Апокалипсис и Древни кралства. На най-горния рафт също имаше нещо, но заради мрака не успя да види каквото и да било. Евен се вгледа поразен в множеството книги, няколкостотин. Цяла лавица бе заделена само за произведения от и за Нютон или пък за въпроси, които го бяха интересували.
Дали на тази полица нямаше някоя книга, която Май искаше от него да намери? Евен заразглежда заглавията бавно. Изненада го фактът, че имаше и доста неокултни произведения, научни трудове по математика, астрономия и физика, стари, но също и доста нови дисертации за работата на Нютон. Много от тях му бяха известни, беше чел тези книги, докато подготвяше доктората си. Сепна се и извади една сравнително дебела книга, не особено висока, с покафенял гръб, свидетелстващ за старост. Погледът му бе уловил нещо в почти нечетимото име на автора. Разгърна на заглавната страница.
- Дявол да ме вземе! - възкликна той и старецът повдигна глава за кратък миг, та се видя чорлавата му бяла брада.
Евен Вик: Смятане и флуксии - методите на Исак
Нютон за диференциално и интегрално смятане през перспективата на съвременната наука. Той заразлиства със зяпнала уста това, което всъщност представляваше собствената му дисертация. Кой, по дяволите, си бе направил труда да я пренаправи и издаде в подобен псевдоантикварен вид? Никога не го бяха информирали, че някакво чуждестранно издателство е заинтересувано от нещо подобно, пък и беше съвсем излишно, понеже дисертацията му поначало си бе написана на английски и все още можеше да се поръча от Университетското издателство в Осло. Разлисти малко напред и назад; от страна на непознатото издателство работата бе свършена по доста аматьорски и евтин начин, известен стил се долавяше единствено в самото подвързване. Съвсем случайно бе разгърнал на страница, показваща откъс от писмо на Исак Нютон до немския философ и математик Лайбниц, където Нютон започва да представя откритията си, но изведнъж променя решението си.
Сега не мога да продължа обяснението за флуксиите, затова избрах да го прикрия така: 6accdae13eff7i319n404qrr4s8t12vx.
Колко типично за дребнаво-параноичния, подозрителен, но същевременно арогантен Нютон да посочи, че има още за разказване, но да скрие откритието си с код. Готфрид Вилхелм Лайбниц му е бил конкурент и с това потенциален крадец и плагиат в очите на Нютон. По време на работата си с тази част от доктората Евен в особено голяма степен бе използвал интереса си към кодове и дешифриране. Бе му отнело доста време да навлезе в техниката на кода и да се увери, че бе разтълкувал текста правилно. Резултатът беше по-различен от този, до който бяха стигнали по-рано и бе събудил известен интерес в средите, които се интересуваха от такива неща.
Изведнъж го осени мисълта, че тази, точно тази би могла да бъде дисертацията, която Май искаше от него да открие. Може би в нея бе скрито послание или пък някъде по ръбовете бе изписано нещо. Реши да я купи. Независимо дали съдържаше някакво съобщение или не, беше доста забавна скъпоценност, която да отнесе у дома, за да я покаже на останалите в института.
Отиде до щанда и остави книгата. Веднага щом влезе през вратата, бе разбрал защо книжарницата не можеше да бъде намерена в интернет, както и защо не я откри в телефонния указател, както бе опитал да направи сутринта, преди да се качи на автобуса. В крайна сметка и това не го изненадваше. Всъщност дори надникна над тезгяха в очакване да види перо, попивателна хартия и мастилница. За негова изненада старецът си седеше и попълваше с химикалка талон от лотарията. Мъжът вдигна глава и се вгледа в него през дебели кръгли очила, толкова зацапани, че беше цяло чудо, ако изобщо виждаше нещо през тях. Преди мъжът да попита за евентуалния резултат от мача между Тотнъм и Евертън, Евен извади най-очарователната си усмивка и каза, че би искал да купи книгата. Мъжът зачете заглавието и назова някаква безбожна цена.
- Моля? - изненада се Евен. - Петдесет паунда?
- Да - отвърна старецът спокойно. - Това е единственият съществуващ екземпляр.
В главата на Евен за миг настъпи покой, после се усмихна, извади парите и плати. На излизане звънчето отново простена и вратата се затвори със скърцане. Той застана на стълбите и видя кола, а веднага след това покрай него избръмча мотопед. Чувстваше се сякаш току-що се бе завърнал след пътешествие до XVIII век. Слънчев лъч падна върху бордюра на отсрещния тротоар. Той пресече улицата, седна на слънце и започна да разлиства книгата систематично. Отне му време, отчасти защото беше дебела, отчасти защото се хвана, че постоянно се зачиташе в думи, които той самият бе писал - и приключил с тях преди десет-дванайсет години.
Когато обърна и последната страница и видя празната й белота, той въздъхна и вдигна очи. Ключът не се криеше тук. Налагаше се да направи ново пътешествие във времето.
Глава 39
Кеймбридж
С пълна увереност, сякаш си беше у дома, все пак бе прекарала в Кеймбридж близо седмица, Май-Брит пресече Куинс Роуд и слезе между дърветата към река Кам. Духаше вятър, но топъл, затова пое на север, докато зърна Тринити Колидж на другия бряг. Наоколо из тревата седяха групички студенти, четяха или просто си говореха задушевно. Това бе любимото й място за обяд с изглед към великолепната сграда на библиотека Кристофър Рен, разположена съвсем близо до реката. Била е построена като част от Тринити Колидж в края на XVII век, докато Исак Нютон все още е живеел тук.
Тревата още беше влажна след предиобедния дъжд, затова извади от чантата вълнения си пуловер и седна върху него. Бе посетила много библиотеки в западния свят във връзка с образованието, изследванията и работата си, но малко от тях, ако изобщо се намираше някоя, предизвикваха такова съвършено усещане за пропорции като библиотеката на Рен. Както и доста добре развито разбиране за нуждата на посетителите в света на книгите от светлина, огромни количества светлина, за да могат да се концентрират над съдържанието на четивата. Освен това, предвид близостта до река, която имаше обичая да прелива, когато в Южен Кеймбриджшиър се заредяха дъждовни седмици, Рен бе проектирал сграда, издигната над подобни тривиалности. Най-долният етаж просто представляваше балюстрада, където водата можеше да приижда свободно, когато боговете на времето го пожелаеха, без да успее да достигне книгите на горния етаж.
Някакви младежи наблизо завикаха на висок глас и пронизващ смях разкъса тишината и мислите на Май-Брит. Не беше приятен смях, по-скоро звучеше като скрибуцане на нокът по гладка и твърда повърхност. Тя отпи от бутилката си с вода, за да сподави шума. Наистина се надяваше тя самата да не се смее по чак толкова несимпатичен начин. Трудно бе да оцениш собствения си смях. Също толкова трудно бе да прецениш и собствения си чар - или липсата на такъв.
Смехът отново я прониза до мозъка на костите и Май-Брит се принуди да се обърне, за да види кой би могъл да предизвиква подобен шум. Момиче в началото на двайсетте си години седеше на колене пред три момчета и говореше на висок глас. Беше хубава по престорен начин и премяташе дългата си, тъмна коса през рамо, както бе виждала в много американски филми.
Дали смехът - определението за хубав, очарователен, всеобщо възприет смях - се бе променил в хода на историята? Как ли са се смели хората през каменната ера - ако изобщо са имали на какво да се смеят? Хората си представяха, че викингите са имали груб, суров смях с почти злокобно звучене, но не беше ли това просто предположение, основано на предразсъдъци? Можеше ли да се помисли, че с огромното си влияние Луи XIV би променил нормата за смях, защото той самият в мигове на приповдигнато настроение е звучал като цвилещ кон? Може би това е тема за книга някой ден? Ако, разбира се, вече не е написана.
Май-Брит се усмихна на реката и усети как по гърба й се разля съвършена наслада при мисълта за работата, която вършеше. Да умееш да си вадиш хляба с налудничави идеи и диви приумици и може би в крайна сметка да ги реализираш - малко хора имаха подобни възможности.
Облиза трохите хляб от пръстите си и смачка опаковката от сандвича, сложи очилата си за четене и извади от чантата си дневника и писалка - адски скъпа Фабер Кастел, купена същата сутрин. Радваше се като малко дете, когато пишеше с нея. Смяташе, че Нютон повелява човек да пише с писец и си бе купила писалката като малко подаръче за добре свършената работа.
По стар навик най-напред разлисти назад и прочете бележките от последните дни.
10 август, кафене на площада (не видях името на влизане), Кеймбридж - Хубаво е пак да съм в Англия. Хубаво ми е в Кеймбридж.
Цяло лято четох за Нютон, но сега, когато ходя из Тринити Колидж, все едно го срещам лично, седя в параклиса или посещавам стаята, в която е живял, седя над листи, които е чел, и ръкописи, по които е оставил отпечатъците си. (Е, в интерес на истината трябва да призная, че се занимавам с ксерокопия и микрофилми, но помолих за разрешение да видя един от бележниците му от времето, когато е работил над идеите за Principia. Вярно, служителят, който отговаря за научните ръкописи, мистър Пъркинс, вече почти ми отказа. Обясни, че за да опазят старите книжа трябвало да отговарят отрицателно на 99 от 100 молби. Но... надеждата умира последна... а и нали един все трябва да бъде номер 100). Преглеждам ранните записки на Нютон, дневниците му и забавните тетрадки от първите му години в колежа. Много от материала е на латински и забелязвам, че малко съм го позабравила. Вечер се опитвам да си опресня латинската граматика, чета също и учебник за лексиката и синонимите.
Нютон е труден, особено ръкописните му бележки, съдържащи толкова много клопки. Изникне ли нещо важно на вид, веднага се скрива в кодове. Все си мисля за Евен и това, на което ме е научил с онези кодови глупости, с които се занимавахме през първите години. Добре ми идват сега.
Уф. Не смея да си помисля какво ще каже той, когато чуе за книгата. Нали беше съвсем естествено да включа и него предвид факта, че е експерт по Нютон; но нямам желание, просто той щеше да надделее.
Никога не е бил силен в преценката си за мярката. Колкото повече работя с материала и той ме завладява, толкова повече ми се иска книгата да бъде „мое творение“ и само мое. За първи път ми се случва. Наричайте го детинщина и пристъп на професионална суета - защото е точно това. Може би окончателното скъсване с бившия.
Смехът прозвуча отново и Май-Брит се извърна рязко, за малко да направи някоя парлива забележка. Момичето бе полуизвърнало гръб към нея и не я виждаше. За щастие. Засрамена от собствената си реакция, Май-Брит вдигна дневника и усети необичайно раздразнение да гложди гърдите й. Пак се зачете, но мислите й бяха другаде. Дали не беше...?
Предпазливо, сякаш само щеше да вземе шишето с вода, тя изви леко тяло и хвърли скрит поглед през рамо между дърветата. Сенките се развълнуваха, когато вятърът разбуни листата, две студентки караха колела по една пътека, а възрастна дама разхождаше кучето си. Нищо повече.
Отпи от водата и се съсредоточи върху нова страница от дневника.
11 август, Университетска библиотека на Кеймбридж - Аз съм номер 100!!! Минах през игленото ухо и получих разрешение да разгледам един ръкопис, тефтер - точно пред прозореца при кабинета на мистър Пъркинс. Беше велико, направо свещенодействие, да седя с листите, които е докосвал самият Нютон. Да гледам мастилените му петна, едно от тях леко биеше на отпечатък от пръст, да следвам ритъма на почерка му, ритъма на времето преди химикалките. За миг усетих, че той стои до мен, хладен дъх, невидим, но страшно осезаем.
През прозореца мистър Пъркинс се усмихва на въодушевлението ми, вижда как душа хартията, докосвам я запленена с върховете на пръстите си, усещам структурата на дебелата хартия. Струва ми се, че добрият Пъркинс е положил свръхчовешки усилия, за да успея да премина в редицата на избраните, седели с книжата на гения между пръстите си. Да не забравя да му благодаря в книгата.
А сега от превъзбудата към мистериозното: Между най-задните страници намерих бележка, навярно оставена от предишния, получил достъп до ръкописа. На нея бяха надраскани няколко думи - с червен химикал. Текстът на листчето беше странен: „Навярно Ману ел П е имал право, защото това ще да е и загатване, че... ?“
Така свършваше. Нищо повече.
Попитах библиотекаря кой последно бе заемал този ръкопис, но той не изгаряше от желание да ми помогне. Някакъв френски тип, който седеше зад мен (и се потеше, та чак смърдеше) поръча някаква книга, която, доколкото разбрах, се намирала в архив в подземието. Докато библиотекарят го нямаше, а французинът бе отишъл до тоалетната или нещо подобно, аз се промъкнах в данните на библиотеката (пултът е разположен така, че не може да се види от кабинета на мистър Пъркинс) и намерих списъка с разрешителни.
Май-Брит се усмихна на собствената си дързост. Направо беше като да участваш в криминале с инспектор Море, като изключим факта, че те винаги се разиграваха в Оксфорд.
Намести очилата си и продължи.
На датата 26 февруари бяха записани две имена: Франк Лампард и Вивиан Колар, значи преди половин година. Оттогава насам никой не бе получавал достъп до ръкописа. А преди тях имаше шест години до предишния... зяпнах... Мануел Паскар! Назованият на бележката? Сто на сто.
Значи Лампард или Колар бе написал бележката, може би до другия.
Проверих в няколко енциклопедии и открих, че Мануел Паскар е американски изследовател на Нютон, който пише единствено на испански и не е превеждан. Трябва да разбера дали е цитиран за нещо специално. Но какво означава „загатване, че... ?“ За какво? Дали да не се свържа с Паскар?
Обърна на следващата страница, без да се замисля, знаеше какво ще намери, и все пак усещаше напрежение, все едно четеше криминален роман. Внезапно вдигна глава и хвърли поглед през рамо. Седеше и се взираше между дърветата със сковани очи над ръба на очилата. Дали нещо не се бе смразило на място, когато се извърна? Взира се, докато очите й запариха и премигна веднъж. Внезапно иззад един ствол се раздвижи сянка, мъж направи крачка назад, застана извърнат на една страна, докато внимателно се бърникаше нещо на височината на чатала, позавъртя задните си части и се изправи. Май-Брит се изкикоти и сведе поглед. Боже мой, мъже! Как все изпитваха нужда да маркират горските дървета, тя ли не знаеше. Нищо обезпокоително. Останало им е от времето, когато сме вървели на четири крака, подсмихна се тя.
Мъжът прекоси поляната, слезе до реката и изплакна ръце, преди да продължи по пътя си. Скоро се скри зад храсталаците.
13 август, Арундел Хаус Хотел, Кеймбридж - Мануел Паскар е починал... през 1999.
1999. Май-Брит се усмихна. Годината внезапно я подсети за Евен и татуировката на ръката му. Отначало бе решила, че пише 999. Е, не беше никакъв проблем да го накара да я махне, когато осъзна, че я бе прочела наопаки.
Погледът й Затърси нещо по мътната вода. Всъщност беше странно... На няколко пъти си бе мислила, че скоро след като се събраха Евен като че ли само чакаше тя да му
забрани това или откаже онова. Приемаше го на секундата и минаваше през какви ли не страдания и кошмари, за да задоволи изискванията й - край на дрогата, цигарите и сатанизма - макар последното просто да бе маска, зад която той се криеше, не му бе присъщо. Тя се чувстваше като спасителка, чувстваше се добра и значима. С времето той стана по-инатлив, заби се в експериментите си, отнасяше се вяло към определени въпроси, бранеше тайните си и...
И така, тя се махна.
Дали не го бе предала, понеже вече не я почиташе като светица? Тя вдигна дневника и впи поглед в буквите, за да не се налага да отговаря. Нямаше време за подобни размисли.
Значи, Мануел Паскар е починал през 1999:
Намерих рецензии на работата му в множество английски книги. Той е един от многото експерти по Нютон, но не е известен с преломни открития. Все пак е цитиран в две английски изследвания с един и същ откъс: „В бележките на Нютон има много загатвания, че е направил откритие или е стигнал до някаква истина, която никога не е била оповестявана. Естествено е да се извади заключението, че откритието е било свързано с алхимичните му занимания и обхватът му е бил тъй значим, че Нютон или е решил да унищожи формулата, което е по-вероятното, или я е укрил толкова добре, че не би било възможно някой да я разгадае. „
И в двете книги текстът след цитата продължава с твърденията, че след близо 300 години изследователска дейност съществувало значително разногласие относно значението на тези „загатвания“, които Паскар смята, че е открил в текстовете на Нютон. Пише още, че загатванията винаги се оказвали свързани с алхимични размишления и често били написани с код. Ето защо езиковото разбиране и нюансите често зависели от този, който тълкувал шифъра, и затова силата на
тези загатвания зависела от преводача на кода.
И в двете книги авторите са склонни да се съгласят, че в алхимичните разкрития има много почва за размисъл, но както пише един от тях: „Да се смята, че Исак Нютон е стигнал до някакво откритие или истина с огромно значение, без да я оповести или поне да я сподели с някой от приятелите си алхимици, например Робърт Бойл или Джон Лок, означава да се подцени научната му почтеност и ревността му да въздигне науката до нови висоти. Исак Нютон, без съмнение, е бил онзи в целия научен свят от онова време, който най-добре от всички е знаел, че всяко научно откритие е просто стъпка по пътя към следващото. Никоя истина не е последната, крайна цел. „
Бележката от Лампард и Колар намеква, че двамата може би са открили нещо, което смятат за поредното загатване за неизвестно откритие на Нютон - и очевидно са го намерили в някой от научните му текстове! Не алхимичен. Това е нещо ново - и загатва, че не е имало чак такава разлика между алхимичните и научните размисли на Нютон, както предпочитаме да смятаме. Може би за него те са били две страни на една и съща монета.
Въздишка. Значи са намерили нещо в ръкописа, който аз върнах на мистър Пъркинс (уговорката беше да го заема за един ден). А да подам нова молба с надеждата за положителен отговор е не само като да вярвам в дядо Коледа, а да си въобразявам, че ще ми остави под елхата пакет с вечен живот!!! Дори нямам сили да опитам. Човек не бива да предизвиква късмета си твърде много.
Стигна до празна страница, завъртя се така, че слънцето да огрява дневника отляво и започна да пише така наречения „текст за деня“.
16 август, обяд в парка при река Кам, Кеймбридж
- Поразпитах наоколо, но никой не познава Лампард и Колар (като изключим един млад студент, който ми обясни, че Франк Лампард е халф от Челси, значи футболист). След като двамата са получили достъп до един „недостъпен“ ръкопис, то не може да са случайни хора (от друга страна - аз съм! Никой не би разпознал името ми, ако го види в списък). Иска ми се да попитам мистър Пъркинс, но той замина на семинар в САЩ и ще се върне чак след седмица.
Утре ще посетя Кралската библиотека на колежа, където се съхраняват алхимичните ръкописи и ще помоля за достъп до тях. Обадих се на професор Томпсън и той обеща да се постарае да ми издейства позволение. Обясни ми обаче, че и в Кралската библиотека били изключително стиснати с разрешенията си. Ще пробвам да подам молбата следобед и може би ще успея да получа отговор, преди да отпътувам.
Чакам с нетърпение да се прибера при Стиг и Лине.
Загледа се в последното написано изречение, въздъхна и отпусна книгата и писалката в скута си. Как само обичаше тези деца. Без съмнение те бяха най-хубавото нещо, което и се бе случвало. Имаха си своя собствена ценностна скала. Веднъж се бе уловила да мисли, че ако се наложеше да избира между тях и Бог, щеше да стане езичник.
Фин-Ерик смяташе, че две деца им стигат. Тя донякъде бе съгласна и все пак мисълта за една нова бременност, ново дете, ново раждане не я плашеше. Все още си спомняше болезненото и същевременно така благоговейно чувство, когато след часове на пристъпи и болка усети как детето се приплъзна по-бързо и изведнъж излезе от нея. Изплъзна се, като сварен бадем от обелката. Така гледаше на нещата. Това бе облекчение за тялото, но като че ли в същото време току-що бе присъствала на свещенодействие, мислеше си, че никога не се бе чувствала толкова близо до Бог - нито щеше да й се случи пак през живота й.
Погледна часовника и прибра книгата и писалката в чантата, беше време да се връща в университетската библиотека. За миг остана седнала, огледа се сред дърветата наоколо си. Погледна към реката и библиотеката на Рен, изправила се мощна и несломима. Спокойно пазеше неоценимите си знания. После извади дневника отново, разлисти до края на последния текст, придвижи писеца няколко реда по-надолу и написа бавно:
Не съм сигурна... но понякога се питам дали някой не ме преследва.
Глава 40
Старецът седеше наведен над същия фиш, когато Евен влезе. Още една редица бе запълнена, но оставаха цели пет. Работа за цял ден, помисли си Евен кисело и се зачуди как ли да подходи с мъжа.
- Хм - покашля се той и привлече вниманието му над омазаните очила. - Чудех се дали за мен не е оставено някакво послание или нещо подобно. - Погледът го гледаше очаквателно. - От... хм, Май-Брит Фосен.
Старецът взе бяло листче хартия и го остави пред него. После получи и химикалка с молба да напише името. Както и своето. Когато и това бе свършено, старият се отдалечи в един ъгъл, където се помещаваха картонени кутии със съдържание, което Евен не успяваше да различи в полумрака. Мъжът си мърмореше нещо, докато ровеше, и след малко се върна и поклати глава. На Евен му се искаше да му предложи да си купи джобно фенерче, за да може да вижда, но се въздържа. Навярно старецът бе привикнал на мрака и имаше нощно зрение. Видът му наподобяваше сова. Бухал.
Объркан, Евен пое обратно към вратата, спря се и зяпна плакат с египетски йероглифи, закачен в края на една полица. Съобщаваше за изложба на египетски реликви в Британския музей - годината бе 1934. Евен проследи с поглед старите знаци, крили съдържанието си хилядолетия наред, докато най-сетне бяха успели да ги дешифрират. Досега и Май кодираше съобщенията си, е, не директно, но ги правеше точно толкова зашифровани, че бе невъзможно за други, освен него, да разберат какво искаше да каже. Прощалното писмо, картата за игра, жълтото листче в плика, всички имаха лична нотка, невидима или непонятна за други. В такъв случай не беше ли най-вероятно тук да има някакво съобщение за него или нещо друго, но да бе постъпила по същия начин - за да се увери, че никой друг не би могъл да заеме мястото му...?
Да, принуди се да си отговори. И как тогава го бе направила?
Когато двамата бяха току-що влюбени, те се забавляваха да си пишат послания, нечетими за други. Началото бе поставено от любовта на Евен към подобно тайничене, но Май бързо се увлече и си бяха измислили кодови имена - например обратното на истинските. Май се превърна в Ноември, а Фосен4 в...? Какво по дяволите беше, Лагуна? Не, не това... И все пак; Евен стана Неве, прочетено отзад напред, а после го преведоха на английски - Фист5. А фамилното му име бе противоположното на Вик... Да, по дяволите, бе станало същото като противоположното на Фосен! Ха! Точно така. Досмеша го от детинската идея, но вече не се съмняваше...
Старият го изгледа с раздразнена бръчка на челото, когато отново застана на тезгяха. За трети път в рамките на един час. Евен си помисли, че книжарницата сто на сто имаше средно по двама клиенти на седмица, та това направо граничеше c непристойно поведение и натрапничество.
- А дали случайно няма съобщение... или пакет, или нещо друго, за хм... Фист Оушън?
- От кого? - попита старият и сложи пред него ново листче.
- От Новембър Оушън - отвърна Евен и го записа.
Старецът отново запристъпва към ъгъла си. След малко се върна с малък кафяв пакет. Евен протегна ръка, за да го вземе, но онзи поклати глава.
- Не е Фист - каза му. - Грешно име.
Не беше ли Фист? Но Май винаги използваше точно това. Другите имена, Новембър и Оушън явно съответстваха. Евен хвърли алчен поглед на плика. На размер бе абсолютно същият като този от Кити, само че много по- тънък. Дали да не се метне през тезгяха и да го отмъкне?
- Хм, ами... - Как, по дяволите, още го бе наричала Май? - Ами Рекил Оушън?
Старецът изгледа плика през дебелите стъкла на очилата, кимна и му го подаде.
- Благодаря, хиляди благодарности. - Евен притисна - тънкия плик към гърдите си и трескаво попита дали недължи нещо за него. Не, беше платено предварително. Винаги изисквали да се плаща така, обясни старецът, като че ли бе нещо обичайно да ползват магазинчето за поща. Евен благодари отново и се отправи към изхода объркан.
Ивицата слънчева светлина бе напуснала земната повърхност и се бе преместила върху стените на къщите и дърветата. Евен се огледа, седна направо на стъпалата отпред и се притисна в ъгъла до вратата. Смееше ли да го отвори? На улицата нямаше никого. Той си пое дълбоко въздух и остави плика на коленете си, сякаш съдържаше стъклопис на хиляди години. После подпъхна пръст под капачето.
Глава 41
Не знаеше какво я накара да го направи. Във всеки случай не беше нещо парапсихологично или някаква подобна глупост, понеже Сюзан Стенли винаги е била разумно и рационално същество - такава самопреценка имаше.
Само че малко преди обедната почивка внезапно усети силна нужда да отиде до апартамента си на Хил Стрийт, без да разбира защо. Не че беше изтощена, не беше и в цикъл, нито пък се чувстваше депресирана. Нямаше и нужда от спокойствие, за да премисли нещо важно в усамотение. Такива неща й се случваха, както и на повечето хора, добре го знаеше. Но никога не й се бе случвало да й се прииска да си отиде. Предпочиташе да завърти ключа на офиса си и да полегне за десет минути на килима с навит под главата пуловер.
Гадното беше, че не разбираше защо. И нуждата бе толкова силна, че ставаше противна.
Най-напред се обади у дома, за да провери дали Евен се бе върнал - нали можеше и той да е причината, макар да звучеше метафизично и тъпо, - но никой не отговори. Позвъни и на мобилния му телефон, но беше изключен.
Повика такси и докато то лъкатушеше по Ковънтри Стрийт и пресичаше Пикадили Съркъс, тя усети нервен трепет в гърдите, сякаш щеше да държи реч на годишното събрание на фирмата, без да се е подготвила подобаващо. Отвори чантата в скута си и я затвори отново при вида на забраната за пушене на вратата. Изведнъж усети липсата на, доброто старо време“, когато човек можеше да си пуши навсякъде и всякога. Подобни мисли не бяха особено политически коректни за служител в медицинска фирма - или пък точно си бяха, помисли си цинично. Финансово политически коректни. Колкото повече болни, толкова повече пари в касата.
Докато вървеше по тротоара към входната врата на жилищния комплекс, забеляза мъж, седнал в кола от другата страна на улицата. Държеше телефон до ухото си. За малко да го поздрави, понеже нещо в него й се видя познато, но той прокара поглед покрай нея без никакъв интерес, сякаш не я бе забелязал, и продължи разговора си. Отключи, видя, че асансьорът бе на третия етаж и реши да се качи по стълбите до втория, където живееше.
Вратата на апартамента бе открехната. Видя го веднага, щом заобиколи по долната площадка, и се спря за секунда. Явно Евен току-що се бе прибрал, помисли си и се качи до горе.
- Ехо! Евен, ти ли си? - Влезе в коридора, остави вратата широко отворена зад гърба си, за миг спря пред голямото огледало, за да провери прическата и спиралата на очите си с бърз, опитен поглед. После продължи към всекидневната. Беше празна.
Откъм спалнята се чу шум. Прекоси пода на хола и застана на вратата. Погледна мъжа до леглото.
- Багажа ли си приготвяш?
Евен подскочи.
- Здрасти. Не те чух да влизаш. Хм, да, стягам си багажа. Трябва да се прибирам.
- Аха - отвърна тя и извади цигара. - Някаква важна причина?
- Никаква, просто свърших това, за което бях дошъл.
Тя мерна чантата на леглото - от нея се подаваха книгата на Еко и намачкана тениска. У този мъж имаше нещо премерено и чуждо, повече отколкото предишния ден.
- И нямаш време за още една вечер и нощ? - Тя взе запалката на масата и запали цигарата, издиша дълга, тънка ивица дим към тавана и преметна русата си коса през рамо.
Евен затвори ципа на чантата и я нарами.
- Не, съжалявам. - Направи опит за извинителна усмивка, но се получи някаква гримаса, която не й хареса. - Друг път.
- Да те закарам ли някъде? - каза го, преди да се замисли. Всъщност беше ядосана на мъжа, който просто искаше да се чупи, макар тя самата да бе замислила всичко като секс
за една нощ, когато го покани у дома предишния ден. Но...
- Повиках си такси - отвърна Евен. Дръпна завесата и погледна към улицата. - Пристигнало е.
- Ще те изпратя до долу - каза му тя и го тупна по задните части. Той се усмихна, без да я фокусира с поглед, сякаш мислите му бяха на друго място.
Гледай ти! Щеше да го накара да я запомни!
Евен излезе в коридора, а тя угаси цигарата раздразнено. Когато излезе на стълбището, стъпките му се чуваха от долната площадка и Сюзан ускори крачка. Не искаше да го моли да й върне ключа от апартамента. Можеше да й го донесе друг път. Той пресече най-долната площадка и тя го настигна на излизане от вратата, хвана го за ръката и го принуди да се приближи. Надигна се на пръсти и го целуна - отначало леко, после го стисна с ръка за тила и пъхна език между устните му. Той се усмихна и погледът му бе директен, когато миг по-късно седна в таксито.
- Ще се видим в Норвегия! - викна му. - Ще ти се обадя.
Той й помаха през задното стъкло.
Първото, което видя на връщане в коридора, бяха ключовете от апартамента - този кретен ги бе оставил в пантофа й.
Глава 42
Като младо момче, когато светът му бе възможно най-хаотичен, Евен откри трите закона на Нютон за енергията. В опростена форма те гласят:
Всяко тяло продължава в състоянието си на равномерно движение по права линия, докато не му бъде приложена сила.
Ускорението на тялото е пропорционално на приложената сила.
3. Всяко действие си има равно по сила противодействие.
По някакъв странен начин тези закони обясняваха на Евен нещо за собственото му съществуване и го караха не да го приема такова, каквото е, а да разбира механизмите, които го управляваха. Поне така си мислеше - и тридесет години по-късно все още бе избрал да смята така. Психологията бе наука на двузначността, празните приказки и истерията, най-малко точната наука, която човек можеше да си представи. Както веднъж каза на Май: „Наука, чийто върховен свещеник е мъж, виждащ секс във всеки сън, е рационална точно колкото корен квадратен от 2“.
Грубо казано, Евен гледаше на себе си като на топче в игра пинбол. По време на раждането си бе изтласкан от утробата на майка си с определена скорост, поемайки в равномерно движение по права линия (първи закон на Нютон), докато срещна баща си. Той го удари и го изпрати в нова посока. И не само това; баща му го удари с такава сила, че Евен увеличи скоростта си (втори закон). Едва справил се с подобно ускорение, той, с действията си, предизвика ред противодействия (трети закон).
Дотук това би могло да звучи като невинна игра на думи със законите на физиката. Само че младият Евен имаше нужда от директиви, към които да нагажда живота си, и засега единствено в математиката бе открил истини, толкова сигурни и неоспорими, че смееше да използва законите и като свой екзистенциален компас. Ето защо, когато след първата си среща с Май Евен се задълбочи във втория и третия закон и прие последствията от тях за свой живот в съответствие с момичето, което бе срещнал, те предизвикаха последици, чиито резултати той усети много години по-късно.
Тези два закона съдържат нещо, което физиците наричат „закон за запазване на енергията“. Ще рече, че нищо не се променя, че това, което е обхванато от закона, съхранява в себе си едно и също количество енергия, която само се преобразува. За Евен прехвърлянето на тези съотношения върху собствения му живот означаваше, че когато баща му го „конфронтираше“, както обичаше да казва, когато го пребиваше, то количеството злоба бе константа. Това означава, че отнетото от баща му количество се предаваше и продължаваше да бъде носено от сина. По начина, по който Евен гледаше на нещата, количеството злоба в света бе константа, но очевидно с по-голяма концентрация у дадени хора. У Май например нямаше и капчица злоба. Толкова повече пък се намираше у него като наследство от баща му. Макар на един по-късен етап това количество да бе попаднало под известен контрол и по-голямата част да бе погребана в най-дълбоките и най-недостъпни кътчета на мозъка му - местенца, където недостатъчното кръвоснабдяване и слабите електрически импулси го бяха свели до блед спомен.
Ето защо на един ранен етап във връзката си с Май Евен взе решение и го направи сам. Трудно му беше, защото знаеше, че можеше и да я загуби, и все пак бе просто, понеже бе уверен, че беше необходимо и неизбежно. Реши никога да няма деца, пое си последствията и се стеилизира. Важно бе, понеже никога нямаше да рискува да предизвика злобата, която усещаше стаена в себе си. Така щеше да предотврати предаването й на децата си, нямаше да ги остави да провалят живота си, както баща му бе съсипал неговия. Буквата на закона за количеството злоба щеше да се пречупи, той щеше да обори Нютон, като отнесе наследството от баща си в гроба.
Ако планът успееше, той със сигурност щеше да подкопае непоколебимото му упование в неоспоримите закони на физиката, сюблимирани до философски пътеводни звезди, на практика да подкопае „лъжата на живота му“, но пък от друга страна по това време той щеше да лежи на седем фута под земята, превърнал се в храна за червеите и нямаше да дава пет пари.
Когато Май усети как биологичният й часовник неумолимо затиктака към времето, което според нея бе последен шанс да се сдобие с деца, тя отново попита Евен. Помоли го да се оперира, за да отворят семепровода му.Заяви му, че пита за последен път. Въпреки че Евен прозря предупреждението и осъзна какъв риск поемаше, той се принуди да откаже. Всъщност това не бе въпрос на избор, така го чувстваше, просто си беше така, съдбата, историята, жребият на живота, нещо подобно. Не знаеше. Знаеше само, че беше така.
Само че с това последно и окончателно не чашата на Май се изпълни до ръба. Оставаше само една малка капчица, за да прелее. И тази капка дойде, примесена с алкохол и бензин.
Тръгна си, да. Той попипа коравия плик във вътрешния джоб на коженото си яке. Сега обаче се завръщаше, посмъртно. И тя, и Нютон.
Устоя на изкушението отново да извади плика и да разгледа съдържанието му на слабата светлина на уличните лампи, въздържаше се със същата самодисциплина както през целия ден, по време на цялото пътуване от Лондон до дома. Не се изкуши да разгледа листите втори път нито докато стягаше багажа си, нито в автобуса към Хийтроу, нито в самолета. Само един бегъл поглед на стъпалата на Нютон Роуд бе достатъчен, за да прозре, че съдържанието изискваше спокойствие и пълна концентрация, и тъй като Май му бе предала плика по такъв непрактичен и потаен начин, то явно бе, че ставаше дума за нещо, от което други не биваше да имат възможността да зърнат и най-малката частичка.
Той се извърна и погледна през задното стъкло на таксито; не изглеждаше някой да го следи. По време на цялото пътешествие към дома, всъщност и през по-голямата част от престоя в Лондон, дори в ресторанта със Сюзан, той изпитваше Странното усещане, че го наблюдаваха, че някой го държеше под око. На няколко пъти се обръща ненадейно, с половинчатото очакване да види на гърдите си червена точка сякаш някой снайперист се бе прицелил в него, но усещането му не успя да се потвърди като нещо повече от пристъп на параноя.
Шофьорът на таксито говореше по телефона с приятел, който явно му дължеше пари. Евен го побутна по рамото и посочи към къщата си.
- Номер 13F - каза му.
След като плати, провери пощенската кутия, пълна само с реклами, и влезе. Беше осем и половина вечерта, той отвори фризера и извади пица. Включи фурната на 200 градуса и влезе в хола, отиде до бюрото си. Отвори внимателно плика и извади съдържанието му. Избута листите и книгите настрана, разчисти място, за да подреди четирите листа един до друг, намести ги и се облегна назад.
- Нютон, няма съмнение - каза си, загледан в почерка. - Не чак микроскопични букви. По-заоблени и самоуверени от по-ранните години. Доста изправени по форма. Главни букви с допълнителни извивки. Мастилото е добро, не е изсветляло, значи е писано след 1681. Напомня на почерка в бележките към Principia, ще рече втората половина на 80-те години на XVII век. Хм. Но не по-късно от 1692, т.е. отпреди срива му.
Прозвъняване откъм кухнята го накара да стане и да пъхне пицата във фурната. След това пусна на уредбата новия диск, купен от Хийтроу. Джага Джазист: „What We Must“. Норвежка, млада и адски добра. Анархична музика, която не се впиваше в мозъка като лепка за разлика от повечето днешна попмузика. Напротив - тя отваряше пространства за асоциации и го затваряше в свят, създаващ концентрация и перфектните условия за работа. Увеличи звука и погледна часовника: девет минути, докато храната стане.
Четири страници, изписани на ръка. Нямаха номера, затова не беше сигурен дали Май ги бе подредила правилно. Нещо му подсказваше, че бяха разбъркани. Само че беше трудно да определи, понеже текстът бе смесица от английски, латински, алхимични знаци и букви, следващи една друга в нещо подобно на пълен хаос.
Цел номер 1: да номерира страниците. Трябваше да го направи преди да си легне.
Наряза пицата и опакова едно парче в половин метър тоалетна хартия, седна пред първия лист и вкуси от храната, зачетен в началото:
„Марс се приготвя, добавяйки две части *** към една m затоплено □ в тигел стопявайки ги добре заедно с малко∑за да подпомогне свързването (тук нещо бе задраскано с няколко черти)... Flammis et Ferro mitigat Regulus Martis Stellatus... „
Евен облиза пръсти и си взе кутийка бира от хладилника, преди да се зачете в най-долния ред.
„...кралят на металите ще проблесне и cor leonis6 ще се поклони на... „
Въздъхна. Ама че бъркотия. Но поне страницата свършваше по средата на изречение, което означаваше, че не беше последната. Взе си ново парче пица, поизстинало от дългото чакане, премести стола десет сантиметра вдясно и заразглежда следващата страница.
Глава 43
Сюзан Стенли вкара колата си MG в гаража, изключи чистачките и светлините и завъртя ключа, двигателят замлъкна. Остана да седи спокойно в мрака, заслушана в барабаненето на дъжда по покрива. Тялото и крещеше за гореща баня с евкалиптово масло и чаша мартини на ръба на ваната. За щастие, уикендът тъкмо започваше и имаше много време.
Денят бе дълъг и усилен. Бе пристигнала от Лондон със сутрешен полет, първата и среща беше на летище Гардермуен, след което продължи към Осло и присъства на най-различни срещи през целия ден, почти до пет и половина, едва намери време за обяд.
Реши да се обади на Евен Вик, докато ваната се пълнеше. Всъщност се бе опитвала да му позвъни на няколко пъти в течение на последните дни, но без да получи отговор. Никой не вдигаше телефона, макар той да бе обещал да си стои вкъщи, а мобилният беше изключен. Усети смесица от притеснение и ревност, нещо нетипично за нея, понеже гледаше на себе си като на въплъщението на необвързаната жена - статус, който не кроеше планове да промени скоро. И все пак този мрачен мухльо с интелигентните, леко тъжни очи й бе влязъл под кожата, по-сериозно, отколкото бе вярвала, че е възможно за толкова кратко време. Не беше особено привлекателен, нито пък забавен или находчив. Пък беше и стар, най-малкото минаваше 40-те. Може би тъкмо недостъпността му бе мистериозна по възбуждащ начин. Сякаш зад погледа му бе скрита някаква тъмна тайна - нещо, от което навярно трябваше да се страхува и да страни.
Сюзан въздъхна, май бе очаквала той да я потърси. Беше свикнала тя да е тази, която отказваше и държеше ухажорите на разстояние.
Слезе от колата, заключи я и прибра връзката ключове в чантата си, изминавайки в мрака трите крачки до задната врата на гаража. Вратата изскърца като разгонена улична котка, помисли си тя и натисна ключа отпред. Раздразнено защрака нагоре-надолу, но лампата на закритата пътека явно бе изгоряла и тя тръгна опипом в тъмното. Дъждът барабанеше френетично по пластмасовия покрив, удряше по земята наоколо й и упорстваше както през целия ден. Само дано това гнусно време не се задържи и през уикенда.
Изведнъж се спря и зяпна учудено блока. Защо и лампата над входната врата бе изгоряла? Колко странно, две лампи да стачкуват едновременно. Синкава светлина на прозореца у госпожа Сивертсен на втория етаж показваше, че телевизорът работи. Значи имаше ток. Огледа се. Градината я обкръжаваше като черна стена с големите си дървета, шепнещи, цедящи се сенки. Мракът помежду им не беше плътен, а пулсираше сякаш съдържаше нещо подвижно. Като че ли нещо се приближаваше към нея, но не можеше да го види, само го долавяше. Нещо проблесна, сякаш измежду дъждовните капки я наблюдаваха очи. Сюзан Стенли тръгна да върви на една страна, притиснала чантата към гърдите си. С рационалната част от мозъка си знаеше, че фантазията й играеше номера, но същевременно й се струваше, че чува нечие дишане, тежко и хрипливо. Хукна да бяга във внезапен пристъп на паника и извика, когато рамото й се удари в един от стълбовете на пътеката. Изхлипа и се втурна през последните метри до вратата. Грапавото стъкло студенееше и тя опря чело на него, докато ровичкаше из чантата си за ключовете. Намери опипом ключалката, пъхна ключа, но той отказа да се завърти.
- Мамка му, този е за офиса, не се паникьосвай - прошепна, извърнала очи към градината. Чувстваше как по гърба й се процежда пот, намери друг ключ и усети как влезе в ключалката, завъртя се без съпротива. Чу щракването на отключената ключалка. Изскимтя облекчено и отвори вратата, намери ключа и светна лампата в преддверието. Светлината поуталожи паниката й. Усмихна се на влизане. Утре щеше да се обади на електротехника и да го накара да прегледа всичко, ако, разбира се, работеше в събота. Щеше да му се наложи, помисли си и бутна вратата зад гърба си. Нямаше да направи тази разходка в мрака втори път.
Добре познатото щракване на ключалката не се чу и тя замръзна посред крачката си. Обърна се бавно, страхът я стискаше за гърлото. Долу в отвора на вратата, подобен на огромен черен бръмбар, се подаваше връх на ботуш.
Глава 44
Откри мейла посред нощ - във всеки случай около кръга светлина на масата беше тъмно - понеже се канеше да прати писмо на един познат, американски химик, и да го пита какво би могло да се разбира под „невидима сяра“. Мейлът беше във входящата кутия под формата на черна ивица най-отдолу в списъка и хващаше окото на мига.
Не го изненада фактът, че писмото беше от Юхан, главния асистент, с когото делеше кабинет - по принцип само колегите имаха адреса му - по-изненадващото бе съдържанието.
Заглавието гласеше: Важно!
Здрасти, Евен.
Само искам да ти кажа, че днес ни посети някакъв полицай. Така и не каза направо защо беше дошъл, като изключим факта, че очевидно се интересуваше от теб. Попита защо си излязъл в отпуск, какъв колега си, дали отсъстваш често. Дали си можел да оставиш на мира младите студентки. Не беше особено приятен. Май се казваше Молвик. Главен инспектор.
Не казах почти нищо, а не мисля, че и другите са разказвали много.
Е, да знаеш. Надявам се, че всичко е наред.
С най-добри пожелания,
Юхан
Той изрева и удари клавиатурата с юмрук, изправи се така рязко, че столът се преобърна и хукна през вратата. Без да се замисли за проливния дъжд, затърча по улицата към центъра.
Не знаеше колко дълго бе вървял, нито накъде. Когато се прибра вир вода, изтощен и с натежала глава, все още беше тъмно. Евен легна да поспи няколко часа, преди отново да седне на бюрото.
Глава 45
Дъждът спря след две денонощия непрекъснато бушуване. Ниското налягане продължи към Швеция и остави след себе си високо, синьо небе и въздух като пресен хляб, свеж и уханен. Частички гума от изтъркани и спиращи гуми, отходни газове от хилядите коли в града и солен прах от опитите на общината да пречупи замръзналия слой на зимата, всичко онова, което заедно с изпаренията от градските комини имаше обичая да виси като кафеникава мъгла над казана Осло, бе отмито в клоаките и потъна в подпочвените води за по-късна наслада и консумация от вътрешните органи на животните, а може би и на хората. Ароматът на пръст и кълняща зеленина се прокрадваше по асфалта, попиваше в плочките и напредваше през кварталите, карайки хората да се поколебаят две секунди, преди да запалят колите си. Дали да не отидат до магазина пеша или може би с велосипеда? Тази мисъл обаче продължаваше само миг, естествено, беше глупава - че кой има време за подобен лукс?
Червена костенурка бръмчеше доволно сред колите и хората, чиста и лъсната проблясваше между високите блокове в центъра, мигаше наляво и надясно нагоре към Улевол, докато къщите станаха по-ниски и най-сетне откри малка странична уличка с едноетажни къщички, където спря пред номер 13F.
От нея слезе жена с червена коса, подхождаща на лъскавия лак на фолксвагена, вдиша прекрасния въздух и се огледа, преди да затвори вратата. Пое нагоре по плочника, спря и разгледа пощенската кутия, явно прочете търсеното име, понеже кимна, отиде до входната врата и натисна един бутон. Очевидно звънецът можеше да се чуе и през вратата, защото й напомни за съскаща змия. Нуждае се от нова батерия, помисли си тя. Никой не дойде да отвори и никакви звуци откъм къщата не загатваха някой изобщо да е чул змията. Тя отиде до един прозорец, наведе се напред, за да си направи сянка с ръце и надникна вътре. Кухнята беше празна, но на плота се мъдреха камари мръсни чинии. Продължи към следващия прозорец и надзърна в гостна, толкова мрачна, че бе трудно да различи друго освен бледите очертания на мебели, безразборно наредени покрай стените. Стори й се, че нещо помръдва до масата и почука по стъклото. Нищо. Почука отново, по-здраво. От масата се надигна чорлава глава и се огледа сънено из стаята. Тя се усмихна, почука пак, помаха и отиде на вратата, за да изчака. После се отправи към пощенската кутия, откъдето извади пачка реклами.
- Здрасти - усмихна се Кити, когато Евен отвори вратата. - Пощальонът е. Пощальонът, който звъни два пъти. Винаги.
- Здрасти - смънка Евен, взе пощата и се понесе към кухнята. Кити затвори вратата и го последва.
- Исках само да проверя как си. Опитах се да се обадя на няколко пъти, но не вдигаш телефона. Изключил си и мобилния.
- Дръпнах му щепсела. - Евен остави пощата на плота, взе чаша кафе и отпи голяма глътка. - Блъ! - изкриви уста и го изплю в мивката. - Мразя студено кафе.
- Защо си спрял телефона?
Евен не отговори, затова тя стана и тръгна към вратата.
- Не, май ще си ходя. Определено беше глупаво да идвам.
Той я хвана за ръката.
- Сори, Кити. Не съм съвсем буден. През последните дни не спах много... малко съм се поизоставил. - Почеса се по врата и присви очи към прозореца. - Хм, кое време е...?
- Какво време? Часът ли... ? - Кити завъртя ръка и погледна часовника си. - Малко след два и половина. През деня, де - добави с иронично извърнат поглед.
- Да, да, виждам... - Евен хвърли смутен поглед към кухненския часовник на стената. - Искам да кажа, какъв ден сме?
- Какъв...? - Кити го изгледа глуповато. - Да не искаш да кажеш... - Замлъкна, вгледа се в купчината празни кутии от пица на масата. - Събота е.
- Събота?! Боже! - Евен дълго се чеса по брадичката, преди да изкриви уста в усмивка. - Веднъж чух мой колега да ни сравнява, нас, математиците, с поетите и хората на изкуството. Смяташе, че всички сме се втурнали да творим красота, да търсим форма на съвършенство и хармония, да открием отговора на загадките на живота. Не съм сигурен доколко съм съгласен с него, изразът ми е малко предвзет, но мисля, че сравнението е вярно по един показател: Всички ние се оставяме да бъдем запленени от това, с което се занимаваме, за определени периоди му позволяваме да обсеби живота ни, така че времето и денонощията да добият свой собствен ритъм и забравяме за околния свят.
- Работеше ли? Мислех, че си си взел отпуск.
- Така е. Просто... преди няколко дни ми дойде идея и... Е, времето отлетя.
- И си живял на кафе и пица? Нищо чудно, че изглеждаш като зомби.
- Благодаря ти - смотолеви той и отиде в гостната. Премести няколко камари листи и седна на дивана. - Ела, седни тук - покани я и остави няколко купчини книги на пода. Кити седна до него, понадигна се и измъкна някакво списание. - „Месечник за математика и физика“ - произнесе с немски акцент. - Колко невероятно забавно. - Метна го на пода и се извърна към Евен. - Дойдох да те поканя на кино. Е, първо да хапнем и после на кино. Какво ще кажеш?
- Ами... - Евен зарея поглед из стаята, почеса се по крака и извърна виновни очи към нея. - Благодаря ти за поканата, но не можем ли да я отложим за друг път? Има нещо... - той махна с ръка към масата.
- Нещо, което би искал да довършиш?
- Да.
Кити го изгледа и докосна с пръсти небръснатите бузи.
- Не мислиш за себе си, Евен. Тревожа се. - Бързо вдигна ръка за защита. - Не че имам нещо общо или пък ще ти определям какво да правиш.
Евен се усмихна.
- Кажи го направо. Струва ми се, че имаш предложение.
- Да кажем, че ще те оставя на мира до шест часа. Значи имаш три часа. После ще се върна с вечеря, от онези за вкъщи. Отделяш ми вечерта, аз ще отворя бутилка червено вино, ще хапнем, ще пийнем, после скачаме в леглото и се любим до посиняване и накрая заспиваме като невинни дечица чак до сутринта. Става ли?
Евен погледна към масата.
- Още три часа. Окей. Ще опитам да приключа за три часа. Но се чудя...
- Имаш нужда от почивка. С този ти вид така или иначе не смятам, че ще успееш да свършиш каквото и да било. Сигурен ли си, че не си се прибрал от Лондон току-що след пиянска седмица?
- Шест часа, уговорихме се - каза той и се изправи. - Трябва да отида до тоалетната. - Спря се до масата, обърна се с гръб към нея и насъбра някакви листи, прибра ги под няколко книги и излезе.
Кити сви рамене, явно не биваше да вижда нещо. Окей. Отиде в кухнята и започна да разтребва. Когато го чу да се връща, подаде глава в коридора.
- Имаш ли нужда от нещо? Още пици? Мога да ти напазарувам, за да не се показваш навън още една седмица.
- Пет пици - отвърна Евен, сякаш не бе доловил насмешката в тона й. - Същите като предишните. Също един пълнозърнест хляб и пълномаслено сирене.
- Пълнозърнест хляб и сирене, брей, напредваме. - Кити погледна една от кутиите и кимна. - Хубаво, аз тръгвам.
- Да, добре. Ще се видим - викна й от гостната. Тя се спря за миг, за да провери дали щеше да дойде да се сбогува както трябва, после се завъртя на пета и излезе.
Застанал до масата, Евен чу вратата да се захлопва след Кити, после се свлече на стола и закри лице с ръце. Пет дни, пет денонощия не беше спирал. Хранеше се, ходеше до тоалетната и спеше по няколко неизбежни часа от време на време, когато очите му вече не можеха да се държат отворени, през останалото време работеше - и какво бе открил? Разтвори пръсти и мерна плота на масата, където ръбовете на листите се подаваха изпод книгите. Навън фолксвагенът запали, педалът на газта потъна гневно няколко пъти - дали я бе обидил? - после се включи на скорост и колата пое по улицата, изчезна като шум, изгуби се сред всички останали градски шумове, характерни за съботния следобед.
Евен въздъхна, премести книгите и сложи четирите листа пред себе си. Изгледа ги ядно. Време за равносметка.
Придърпа си химикалка и бял лист и записа:
Знам
Че четирите листа са от края на XVII век, вероятно от 1688-89, и че текстът е написан от Исак Нютон. Със сигурност това е неговият почерк - ако не, ще да е невероятно добър фалшификатор - и това не са ксерокопия.
Че листите са между 17 и 18 см на височина и между 14 и 15 см на широчина. Вариациите в размера говорят за определена възраст, тогавашните машини за рязане на хартия не са били толкова точни като днешните. Хартията има по-груба и неравна повърхност от съвременната.
Че три от листите са намерили мястото си, но четвъртият пасва и преди, и след тях. Това е възможно, понеже текстът му започва и свършва с кодове (които още не съм разгадал), затова по принцип може да се сложи както в началото, така и в края на поредицата от останали листи - също с такива кодове (които не съм дешифрирал).
Че текстът е алхимична формула, части от която съм успял да разтълкувам, но не достатъчно, за да раз-
бера за какво става дума като цяло (все пак алхимията не ми е приоритет). Очевидно обаче формулата е била особено важна за Нютон, след като толкова много от информацията е закодирана.
Че на две места е добавен текст с друг почерк. На едното място изречението е следното:
‘възбудено’ ♀→ ‘философски’♀← обикновено
↑
♀ Регул