Невидимото братство

- Имаш ли някакво алиби за петък вечер? - попита Молвик.

- Петък вечер... Откъде знаете, че е умряла тогава?

- Само ще отговаряш на нашите въпроси... - излая главният инспектор и удари с юмрук по масата.

Сержант Саикх изгледа Молвик и отговори.

- Съдебният лекар казва петък вечер. Ще трябва да ни извиниш, но не можем да издаваме повече информация, докато разследването е в ход.

- Убита - промълви Евен и сбърчи чело, - казваш, че е убита, но кой би могъл... - осъзна колко глупаво звучеше и се изправи, извади чаши. - Не знам дали мога да ви помогна, но какво искате да знаете?

- Къде си бил в петък вечер, по дяволите.

Евен седна, погледна главния инспектор в очите.

- Тук. Седях си в гостната, слушах пънк и смятах с числа, по-големи от сто, големи числа, с други думи. Твърде големи за един главен инспектор.

Молвик се наведе над масата и се взря в Евен.

- Още знаеш много, а? Толкова способен и гениален, мисли си, че всичко може да му се размине. Нещо май си пострадал. Тя ли те удари, докато я душеше? Съпротивлявала се е и си се праснал в някоя врата? Надявам се да е боляло.

Евен се пипна по окото.

- Получих я в неделя вечер, имам свидетели.

- О, така ли? И кой? - киселият дъх на главния инспектор удари Евен и той се дръпна назад.

- Кити... Казва се Кити Банг. Мога да й се обадя и да потвърди. Бяхме заедно на кино и ни нападнаха четирима младежи, искаха колата. Момент, мога да намеря телефонния й номер. - Той отиде в гостната, за да вземе телефона. Лежеше до дивана. Чу в кухнята да се тряска врата на шкаф. Като се върна, главният инспектор седна на масата с ръка в джоба.

- Какво се случи? - попита сержант Саикх. - Съобщихте ли за нападението и кражбата на колата?

- Не я откраднаха. Подплашихме ги.

- Да - отвърна Молвик сухо, - сигурно. Младият Вик не пропуска възможност за истинско сбиване. Четири младежи, казваш, сигурно са били хлапета, а колко бяха момичета? На жените не им е трудно да умират в компанията ти, Евен Вик, или да им разбиват черепа.

- Млъквай, Молвик! Знам, че още душиш наоколо, за да намериш за какво да ме окошариш. А онзи път беше просто една свинщина на колега, заради която...

- Не говоря за майка ти, макар и там да липсват само

доказателства... Мисля си за една колежка, млада полицайка от конната полиция. Един проклет пънкар разби черепа й, пропаднал наркоман, който искаше да покаже колко е силен. - Молвик протегна към ръката на Евен дълъг, жилест пръст, пожълтял от никотин. - Видях те с бинокъла, но си махна татуировката, която доказваше, че си ти. На ръката на оная свиня, дето я удари, пишеше 666, получихме снимки от американското посолство. И имаше шал на лицето, страхливецът. Но аз знам, че си бил ти, знам го. -Той прошепна последните думи.

Тя не загина. Имаше цветя... Евен дишаше тежко, не можеше да каже нищо. Оправи се... с пожарникар в Шиен.

- А преди няколко седмици умря и жена ти, бившата. Ядосан ли й беше, предпочела е мъж, който не е удрял? Затова ли е заминала за Париж и се е застреляла? А кокаина си си изхвърлил в тоалетната, сам си го признал. - Молвик говореше тихо, но гневно и плюнката му уцели ръката на Евен. - А сега и Сюзан Стенли, млада, красива жена. Искала е да скъса, когато си показал тъмната си страна? И тя ли не хареса садистичните ти наклонности? Не искаше ли да смърка с теб? Имаш кръв високо над лактите, Евен Вик. И аз ще го докажа, ще...

- Главен инспектор Молвик! - сержант Саикх го беше стиснал здраво за рамото и по-възрастният полицай млъкна рязко. Отърси се от ръката, взря се в Евен, издиша тежко и се стовари отново на стола. Ръката му се мушна в джоба на якето и излезе с пакет цигари.

- Може ли да запаля?

Евен поклати глава. Нямаше сили да говори. Но, по дяволите, нямаше да остави този проклет призрак от миналото да пуши в къщата му.

- Ще отворя прозореца на тоалетната и ще пусна една вода - изсумтя главният инспектор и излезе в коридора, без да чака отговор. Евен го видя да отваря вратата на спалнята, преди да успее да намери тоалетната.

- Съжалявам - обади се сержант Саикх. - Тази нощ почти не сме спали.

Евен се надигна от стола и сервира кафето. Наля за двамата и върна каната в машината, ръката му трепереше и стъклото издрънча в метала. После отвори шкафа и погледна боклукчийската кофа, пликчето от кафе все още беше там.

- Може ли да взема адреса на приятелката ти?

- Тя... е в Южна Африка. Вчера замина. - Евен седна.

- Ще се върне чак след седмица. Мога да й се обадя. - Той намери номера в телефона и го набра. Кити му бе казала да звъни на домашния телефон и разговорът щеше да се прехвърли. Отначало си звънеше нормално, но изведнъж се чу пиукане и зазвучаха дълга редица цифрови тонове, сякаш набираха номера на някаква страна на другия край на света. Отново се позвъни и внезапно Кити отвърна с „ало“. Евен така се зарадва да чуе гласа й, че отначало не можа да каже нищо.

- Здрасти... аз съм, Евен - успя да изговори, заеквайки.

- Здрасти, Евен. Много мило, че се обади. Липсваше ми. Как е? - Гласът й бе далечен и звучеше все едно беше на открито. Наоколо се чуваха гласове и коли.

- И ти ми липсваш - отвърна Евен, внезапно засрамен, задето бе мислил за нея толкова малко. - Навън ли сте? Толкова е шумно около теб.

- На път сме към стадиона. По дяволите, колко е горещо тук. Иначе е добре.

- Имам посетители - обясни Евен и погледна сержанта. - Един човек тук иска да говори с теб. Удобно ли е?

- Да, разбира се - учуди се Кити. Евен подаде телефона на Саикх, който се представи и попита за неделя вечер и насиненото око, за филма и къде бяха паркирали колата. Получи отговори, които Евен не успя да чуе, благодари за информацията и му върна телефона.

- Там ли си още? Исках само да благодаря за помощта - каза Евен.

- Евен, станало ли е нещо? Какво се е случило? Защо полицията е при теб? - гласът на Кити пресекваше от притеснение.

- Няма нищо. Не мисли за това. Недоразумение. - Евен

каза „чао“ и прекъсна разговора.

- Ти не каза ли, че не пушиш? - главен инспектор Молвик стоеше на вратата с пурета в ръка.

- Ти не можеш да пушиш тук.

Инспекторът се усмихна нежно.

- Мога ли да си взема една? Добре изглеждат.

Евен сви рамене уморено, беше му лошо и се надяваше да си ходят. Последното, което му се искаше в момента, беше пуретата на Йелм. Главният инспектор я прибра в джоба си и погледна сержанта.

- Е, мисля, че научихме това, от което се нуждаехме. Благодаря за разговора, ще намерим вратата сами.

Излязоха в коридора, а главният инспектор се обърна и надникна в кухнята.

- Погребението е днес в 13:00 на Източното гробище. Ще кремират баща ти.

Той изчезна. Входната врата се затръшна и след малко Евен чу двигателя на кола. Настъпиха газта и изчезнаха по улицата, тръгнаха си, а миналото остана при него като думкащо главоболие.

Глава 67

Франция

- Като да се промъкваш покрай отровен паяк, да се провираш нагоре-надолу из мрежата му, без да те забележи. - Симон Латур извади цигара и я поднесе към устата си, но пълничките му бузи поруменяха и пак я остави. Май-Брит се усмихна, сякаш нищо не се бе случило, съсредоточи се да поддържа същата скорост като останалите в средната лента на магистралата. Бяха минали Бур-ан-Брес и Май-Брит се бе обадила в офиса за коли под наем в Лион, за да обясни, че ще остави автомобила в Париж.

- Колко време вече се занимаваш с това?

- Преди няколко години написах критична статия за местен топ-политик от Тулуза, кариерист и мошеник, заслужаващ да го обесят и разфасоват публично. Само че колкото и доказателства да намирах срещу него, редакторът на вестника все ми отказваше да ги отпечата. Всъщност ми забрани да продължа разследването и най-накрая заплаши да ме изхвърли. Това събуди любопитството ми и започнах да следя и двамата. Открих, че в града има клуб, в който двамата членуват, клуб, който не биваше да се набива особено на очи. Срещаха се веднъж на два месеца в голяма аристократична вила. Успях да се уредя като помощник в кухнята и една вечер, когато имаха среща, се промъкнах зад завесите в Светая светих и за пръв път открих тайното братство на масоните.

Май-Брит включи левия мигач и ускори, за да изпревари една цистерна. Фин-Ерик беше член на масонския орден в Осло. Отказа се, когато се роди Стиг. Тоест, каза, че се е отказал, но тя бе останала с ясното впечатление, че някои от така наречените му орнитоложки вечери минаваха заедно с братята в ложата. На нея й беше все едно дали бяха братя птичари или братя по ложа. Не проумяваше само защо посещенията в някакъв безобиден момчешки клуб трябва да бъдат толкова тайни, така или иначе никога не бе имала намерение да му ги забранява. По-добре това, отколкото да отиде в центъра и да го шиба някоя мадама по прашки и с гумени ботуши или каквото там измисляха мъжете, когато вършеха нещо скришом. Сигурно бе заложено в у-хромозомите - тази детинска заплененост от тайнственото. Забеляза, че Латур я наблюдава.

- Да? - попита тя. - Какво стана?

- Ами, беше наистина смешно да гледаш как възрастни мъже се държат като дванайсетгодишни с богато въображение. Говореха с високопарни изрази и използваха титли и почетни звания, достойни за бойскаутите. - Латур поклати глава и се загледа през прозореца. - Няма да ми повярваш, ако ти разкажа всичко.

- Какво искаш да кажеш?

- Кои са членовете на подобни клубове. Какво правят, какви са плановете им. Разбира се, някои клубове са напълно безобидни, за много от тях можеш да прочетеш във вестниците. Подозирам, че някои от тях функционират като фасада за други, по-съмнителни групи като...

- Какво ще рече съмнителни? - прекъсна го Май-Брит.

- Искам да кажа, че някои от тези братства имат за цел... - Замълча за миг, загледан в посърналите зимни нивя, които подминаваха. - Ако ти кажа, че един от бившите норвежки премиер-министри е член на таен орден, който в определени контексти оставя демокрацията настрана, едва ли би ми повярвала.

Май-Брит се усмихна при мисълта.

- Не, прав си.

- Виждаш ли. Може би член е малко силно казано, но въпросният министър-председател и посланикът му в САЩ са присъствали на няколко срещи с организацията Фондация за дружба. Знаеш ли я? - Май-Брит поклати глава. - Това е американска християнска организация с мрежа от контакти, постепенно покрила по-голямата част от земното кълбо. Особено силна е в Европа. Първоначално е била отворен съюз, заявил стремеж да убеждава хората по цял свят да се молят заедно на закуска...

- Едва ли има нещо лошо в това да се молят заедно - отбеляза Май-Брит с леко раздразнен тон.

- Не, права си. Доста безобидно начинание, но през последните петдесет години дневният им ред малко се е попроменил. Формата на организацията е станала по-тайнствена, а жаждата й за власт е видимо по-целенасочена. В един вътрешен документ, който успях да докопам, един от членовете пише, че са разделили организацията на „ядрени групи“ и признава, че са заимствали идеята от структурата на мафията и комунистическите клетки навремето. Впрочем в същия този документ се възхвалява разбирането на Хитлер, Ленин и други за организацията и съсредоточаването на властта в ръцете на малки ядра от хора. Не съвсем демократично мислене, ако питаш мен.

Май-Брит се втренчи обезсърчено през предното стъкло.

- Твърдиш, че Бундевик е участвал в кроежа на конспиративни планове, обхващащи цял свят? Просто е глупаво.

Симон Латур й хвърли бегъл поглед.

- Да, съгласен съм. Не мисля, че е осъзнавал с кого се замесва, с кого е чел сутрешната си молитва. Защото навярно е правил само това. Съгласен съм и че конспиративните теории са глупост, поне докато не ги прилагат в живота. От друга страна ми е трудно да наблюдавам американската политика, както се е развила при Буш, без да се замисля колко ли християнски организации са получили подкрепа за ултраконсервативните си амбиции по време на управлението му. Не съм имал време да посетя САЩ и да ровя из мръсотията им, но залагам бутилка 12-годишно Балантайнс, че Румсфелд, Уолфовиц и тайният съветник на Буш, Карл Роув, са „братя“ в един или друг християнски клуб.

Май-Брит изсумтя раздразнено.

- Докажи го, след като смееш да твърдиш такива неща.

Латур вдигна длан сякаш се предаваше.

- Добре, добре. Ще се придържам към това, което знам. Нека ти дам няколко примера от миналото.

В този момент ги задмина огромен ТИР, запращайки водопади киша по предното стъкло. Той замълча, докато чистачките отново не им осигуриха добра видимост.

- Факти: През 1890 в английско списание отпечатват карта на Европа, карта, която, доколкото съм чувал, трябва да отразява възгледите на главното ръководство на масоните по него време как да изглежда Европа в бъдеще. Как са се домогнали до картата, не знам, но забележителното е, че тя в изумителна степен показвала ситуацията от края на Първата световна война, тоест около трийсет години по-късно: трите империи ги нямало, някои монархии - също, и всички страни били републики. Можем да сметнем за противоречие факта, че северните монархии все още съществуват, но кралската институция навсякъде е загубила политическата си власт, така че от тази гледна точка картата е достоверна.

- Нима твърдиш, че Първата световна война е започната от масоните, които са искали да запалят революция в Европа и да отстранят монарсите? Боже мой... - Тя хвърли примирен поглед към мястото на пътника и се съсредоточи върху пътя. - Ако нямаш по-добри доводи, мисля...

- Просто излагам факти: картата е съществувала през 1890 и „целта“ и до известна степен е била постигната трийсет години по-късно. Не мога да кажа дали зад това се крие случайност или цинична политика, не съм историк, но картата така или иначе е подозрително точна в предсказанието си. Всъщност има теории, които подсказват, че младият босненец Гаврило Принцип и другарите му, убили австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд, получили оръжията си от тайната организация „Черна ръка“, чийто лидер, според същите теории, е бил брат в орден и е получавал заповедите си от „друго място в Европа“, без да се знае откъде точно.

- Черната ръка! Но Боже мой... ! - Май-Брит не знаеше да се смее ли, или да се ядосва. - Насериозно ли приемаш тези неща? Та това е заглавие на книга за юноши!

- Имаш си работа с големи момчета и, нека се разберем, независимо дали името е глупаво, Черната ръка е била реално съществуваща организация и можеш да прочетеш за нея в която и да било историческа книга, разглеждаща началото на Първата световна война. Нека обаче да взема още една карта: през 1920 публикували карта в книгата „Антантата - масонство и световна война“. Немският писател Карл Хайзе започнал да рови дълбоко в ордена на масоните и се домогнал до някои от тайните му планове. Според него тази карта била позната във висшите среди на масонството, особено сред така наречения Шотландски ритуал през последните 30 години.

Май-Брит хвърли поглед на спътника си, докато той говореше разпалено. Беше особен: забавен, смешен, не знаеше точно как да го определи. Физическата култура изглежда му бе непознато понятие, очевидно Латур се поддържаше във форма, като махаше с ръце, когато обясняваше разгорещено - както сега - и толкова. Нърд? Можеше ли да го опише така? Май-Брит трябваше да си признае, че така и не бе успяла да си обясни това понятие. Речникът казваше: интелигентен и ограничен. И какво? Това се отнасяше за мнозина. В такъв случай Евен беше ли нърд, що се отнася до числата? Или Фин-Ерик с отношението си към птиците? Може би тя самата беше такава във връзка с Нютон, поне понастоящем. А всички спортни маниаци? Интелигентни хора, превърнали ски-бягането, кънките, голфа или карането на кола в начин на живот, не беше ли това нърдско!? У всеки от нас се таи по един нърд, заключи тя и изведнъж изпита симпатия към мъжа на съседната седалка. Усмихна му се и той объркано прекъсна потока на речта си за миг, сякаш беше казала нещо крайно неприлично, замига учестено към колата пред тях, сякаш нещо му бе влязло в очите и поглади мустак с пухкавия си пръст:

- Картата в плашеща степен показва една Европа, подобна на оформилата се през последните сто години. Най-забележителното е, че царска Русия е заменена от славянска конфедерация, напомняща за днешна Русия и съветските страни. Също така и голямата Германия от XIX век на картата е добила умалена форма, не много по-различна от съществуващата преди обединението Западна Германия.

- Значи тайните ти братя не са успели да се противопоставят на обединението?

Латур не обърна внимание на ироничния тон.

- Може да не са искали, не знам. В общи линии не мога да преценя колко голямо е влиянието им, но все повече се убеждавам, че го има. Нека ти дам един последен пример от по-ново време.

Май-Брит направи благороден жест.

- Хубавата история скъсява пътя.

Латур се усмихна бегло и продължи.

- През 1981 италианската полиция открива нещо изненадващо в сейфа на един италиански бизнесмен. Всъщност посетили мъжа по съвсем други причини, но списъкът от 962 имена предизвикал любопитството им. Защото това не били какви да е имена. Трима били министри в правителството. 43 били депутати в парламента. Също толкова много били генерали, висши чиновници и дипломати. Началниците на полицията в четирите най-големи града също били в списъка. И останалите били представители на най-висшите слоеве на италианското общество.

- Всеки може да направи подобен списък - смотолеви Май-Брит, понеже той замълча.

- Да, извинявай, забравих да спомена, че според списъка те били членове на П2. Спомняш ли си за случая?

Май-Брит поклати глава. През 1981 напираха да й растат гърди и главата й беше пълна с доста по-различни неща от италианските конспирации.

- Какво е П27 Италианска радиостанция?

- Ложата П2 е италиански орден, клон на големия съюз „Гранд Ориент“, покриващ италианското масонство. Гранд Ориент е била високо ценена и уважавана организация, призната от английската Велика ложа, смятаща себе си за един вид „Кръстник“ и самопровъзгласил се надзорник на останалите европейски ложи. Но да се върнем на П2; оказало се, че на практика това била тайна групировка на политическото дясно крило, основала тайно кабинет в сянка, който да поеме властта след предстоящ държавен преврат.

Май-Брит му хвърли скептичен поглед.

- Майтапиш ли се? Вярно ли е?

- За съжаление всичко е вярно. Толкова е близо до съвремието ни, че можеш да се поровиш из вестниците и да го видиш черно на бяло. Но... - той се подсмихна кисело, - както намекнах в историята от родния ми град, редакторите на вестници също са членове на различни братства и на практика никога не се писа достатъчно по случая, а трябваше. Къде например остана претърсването на английската Велика ложа, признала Гранд Ориент? Естествено, ложи и ордени из цяла Европа, да, също и в Италия, се дистанцирали от конспиративните идеи на П2, само това липсваше; но до каква степен са го направили, защото наистина са смятали така трябва?

Май-Брит включи десния мигач, понеже наближаваха отбивка.

- Бензин - каза му.

След като заредиха, влязоха в магазина и купиха безалкохолно и сандвичи. Възрастната жена на касата, облечена в черна селска рокля, благопристойно покриваща всяка частица от тялото й от китките до шията, им се усмихна широко, без да се стеснява, че й липсва преден зъб. Май- Брит плати и попита за тоалетната, жената кимна, повика сина си и й направи знак с пухкавата си ръка да я последва, след което й показа врата в задната част на сградата.

- Тук - каза й усмихната на френски, отвори вратата на помещение без прозорец и светна лампата. Тоалетната представляваше дупка в пода. Тук обаче мирише на сапун, помисли си Май-Брит и прокара пръст по чистата мивка.

- Аз мога да карам, ако имаш нужда от почивка - каза Симон, когато се канеха да седнат в колата.

- Няма проблем - усмихна се Май-Брит. Имаше си своя собствена теория за естественото и автоматично повишаване на нивото на тестостерона веднага, щом мъжете седнеха зад волана на кола. Чисто и просто се чувстваше по-удобно и в безопасност, ако на шофьорското място седеше самата тя или друга жена.

Върнаха се на магистралата и хапнаха малко, след това Май-Брит попита:

- Как се наричат подобни братства или ордени? Католически ли са?

Симон се усмихна и примлясна няколко пъти, преди да отговори:,

- Не, това е едва ли не последното нещо, което са. Много братства поначало са възникнали като един вид протест срещу католическата църква. Макар да има и католически организации като например Рицарите на Колумб.

Май-Брит му хвърли скрит поглед, чудеше се как успява да опази мустака си от майонезата. Не успяваше. Съсредоточи се над пътя. Всъщност установи, че никога не бе харесвала мустаци, нито майонеза.

Латур дъвка известно време, преди да продължи:

- Всичко зависи от това как дефинираш „орден“ или „братство“ и лесно може да се открият и членове католици в повечето такива организации; хората вече не са толкова морални, така да се каже. Нека ти назова няколко от братствата, за да добиеш представа за многообразието: както казах, съществува християнската Фондация за дружба, която е млада, едва на около стотина години. Основните й възгледи изглеждат консервативно протестантски. Орденът на рицарите тамплиери в противовес на горепосочения е доста стар, прилага гностични ритуали и окултни символи от XIII-XIV век. Този орден има безброй разклонения и вариации с имена, които си приличат дотолкова, че можеш да ги сбъркаш. Например Рицарите на Тамплиерския съюз с главна квартира в Тулуза - първият, с който се запознах. Поначало е бил местен орден, но съм останал с впечатлението, че вече се е разпространил из по-голямата част на Франция. Други от този вид са Малтийските рицари, Малтийският орден, Златната зора и както там се казват всичките. Орденът на розенкройцерите е друг пример, една от големите мистерии на Ренесанса, базира се на херметичната философия, ще рече алхимично мислене, така да се каже.

Половин кръгче домат беше паднало на ризата му и Май-Брит се чудеше дали да му обърне внимание, или да се прави, че не вижда. Ето такива екзистенциални избори превръщаха социалното общуване в предизвикателство, помисли си тя и хвърли бегла усмивка към огледалото. През последния час зад тях се виждаше тъмно BMW, сега обаче го нямаше.

- Изглежда се е изпарил, няма го - отбеляза Латур и на Май-Брит й отне известно време да се досети, че не говореше за колата, а за Ордена на розенкройцерите. - И все пак е народил редица дъщерни компании, както се казва на икономически жаргон. Мога да назова и по-окултни ордени като Херметичния храм или например Братството Изида. И двата се разглеждат като сравнително безобидни във фанатизма си. От друга страна човек трябва да внимава с фанатиците. Някои не жалят средства, за да постигнат целите си. Нега вземем Църквата на Сатаната с главно седалище в Калифорния, която обаче има множество братски организации тук, в Европа. Друга екстремна американска организация е Ку-клукс-клан. Може да се поспори дали това е братство от рода на Ордена на тамплиерите, както казах въпрос на дефиниция е, но във всеки случай имат общи елементи в организацията и тайните ритуали, по линия на Мафията, така да се каже.

- Европа - обади се Май-Брит. - Европа е по-интересна. Има ли големи, наистина големи в Европа? - изпрати му поглед, който трябваше да го подразни, да му покаже, че не приема сериозно нито него, нито фобията му спрямо ордени и братства, но същевременно усети как в тялото й се загнезди известно безпокойство. Чудеше се дали щеше да бъде неучтиво, ако пусне малко музика, тихо, само заради успокоителното й въздействие за фон. В чантата си носеше записа на шестата симфония на Бетовен, дирижирана от Херберт фон Караян с Лондонската филхармония, онзи от 60-те. Това беше безотказното й „хапче за щастие“, използваше го, когато усетеше безпокойство и нервност, или чисто и просто се нуждаеше от добро настроение. Това изпълнение бе наситено с прецизност и тембър като никое друго, при това докосваше струни дълбоко в нея, събуждаше чувства, които я караха да изпитва безмерна жизненост и радост от живота. А пропо, Ку-клукс-клан наистина предизвикваше антипатия; много неща можеха да се кажат и за диригента Херберт фон Караян - беше чела отблъскващи неща и за мнозина други - но факт е, че до смъртта си е бил един от най-гениалните диригенти в света, това вече никой не можеше да му отрече, независимо колко неприятно бе способен да се държи. Странно, всъщност гениите често бяха и доста непоносими. Дали представата им за самите тях не се изопачаваше от дарбата им и от огромното възхищение, което ги обкръжаваше, та виждаха единствено собственото си великолепие и гледаха на себе си като на един вид свръхчовеци? За щастие, Евен не беше по този начин непоносим - той беше по скоро на ниво детска градина в сравнение с типове като Нютон и Караян.

Тя се подсмихна и хвърли бърз поглед на спътника си. Неговата представа за себе си беше толкова прашасала и покрита с паяжини, че сто на сто бе забравил за съществуването й. Не беше от склонните да се самоанализират - и все пак у него имаше нещо уязвимо.

Не, навярно щеше да възприеме зле музикалния съпровод на разказа си.

Латур почеса рошавия си мустак, омаза си пръста с майонеза и го облиза.

- В Европа..., казваш? И големи... Дааа, имаме си един орден, християнски, с който се запознах едва наскоро. Тоест, знаех, че е съществувал преди 300 години, но мислех, че отдавна е изчезнал. Едва преди година установих, че си съществува в най-добро здраве. Това е изключително тайно сдружение, навярно възникнало от останките на унищожения Орден на розенкройцерите през XVII век. За моя изненада изглежда е един от най-големите в Европа и същевременно е съвършено неизвестен за онези, които не са членове. Невидимото братство възниква в Лондон, но...

- Невидимото... ! - прекъсна го Май-Брит на висок глас. Автобусът зад тях, който тъкмо ги изпреварваше, засвирка и замига разгневено и тя изправи колата.

Симон Латур хвърли поглед през рамо към автобуса.

- Да. Invisible Brotherhood на английски. Fraternitatis Invisibilis на латински. По време на срещите членовете се крият с качулки и са запознати със самоличността на много малка част от останалите. Подобна организация е доста непоклатима и го прави изключително труден за разобличаване. Единствено лидерите му имат представа за мащаба на братството и властта, с която то разполага.

Fraternitatis invisibilis! ’‘Effugium fraternitatis invisibilis“ пишеше на закодираната бележка, която бе открила в Кеймбридж преди няколко месеца. Явно Нютон по някакъв начин бягаше от същото това братство, съставяше кодове, за да скрие нещо от същите тези братя. Тя се втренчи в пътя.

- Защо се интересуваш точно от това братство?

Той я погледна учудено.

- Интересувам се от всички, не специално от това. Просто си мислех, че е загинало. Властта и мащабите му ме стреснаха донякъде и смятам да вложа малко повече сили в изучаването му. На времето е бил един от най-фанатичните съществуващи ордени. Ако може да се вярва на слуховете, организацията е предвиждала смъртно наказание за членовете, които са престъпвали тайните принципи или са напускали братството. По принцип не били единствените с подобно правило, само че на Невидимото братство се носела славата, че го прилагало на практика. Преди половин година, когато за пръв път те посетих в Лондон, срещнах източник, който ми даде неоспорими доказателства, че братството съществува и процъфтява, че тихомълком се е превърнало в един от най-влиятелните ордени в Западна Европа. Изглежда се разпространява като рак в старо, измършавяло тяло.

Май стисна кормилото, сякаш мощен вятър бе разтърсил колата. За първи път, откак бе започнала книгата за Нютон, изведнъж изпитваше някакво Противно чувство, сякаш бе тръгнала из мъглива местност, от която трябваше да се пази. Когато във Втора тайна писа за Нютон, който бе поканен в братство от мистър Ф, това стана след обстойни изследвания на многобройни бележки и източници. Само че това, за което бе писала, представляваше братство, за което във всички източници се предполагаше, че е изчезнало. Като да пишеш за тиранозавъррекс - зловещ, но мъртъв. Сега този Латур изведнъж казваше, че чудовището било живо, при това по-опасно от когато и да е.

Тя отвинти капачката на бутилката с безалкохолно и го изпи цялото. Симон Латур се бе умълчал, очевидно беше потънал в мисли и наблюдаваше сивия пейзаж, който минаваше покрай тях през прозореца. Дали онзи, който постоянно я следеше, не бе някой невидим брат? Някой невидим брат ли бе ровил из книжата й в офиса? Но защо? И те ли издирваха формулата на Нютон? Не, сто на сто това бяха глупости. Откъде можеха да знаят, че тя я търси или я беше намерила? - чисто и просто не бе възможно, никой не можеше да го знае. Не го беше споменавала пред абсолютно никого.

Освен това: Кой беше всъщност Симон Латур?

Някакъв глас дълбоко в главата й нашепваше, че трябва да забрави за Нютон и всичко свързано с него, да изгори записките си и по най-бързия начин да се прибере вкъщи при мъжа и децата си. Нека други се интересуват от гения и тайните му. Стига вече е била Нютонов нърд.

Тя обаче обичаше работата с този гений..., а и не трябваше ли да рискуваш, за да спечелиш?

Глава 68

- Когато влязох в апартамента, Евен Вик стоеше наведен над трупа с кръв по ръцете. Беше побеснял, обезумял, замахна към мен и каза думи, които не бих желал да повтарям в съдебната зала. Всичко сочеше, че малко преди това бе излял яростта си върху майка си. - Евен си спомняше, че сержант Молвик не откъсваше очи от съдията, докато говореше.

Прокурорът направи крачка напред и попита дали в апартамента е имало и други хора.

- Баща му - отвърна Молвик. - Свере Вик спеше в леглото си.

Прокурорът си записа нещо в тефтера и попита сержанта дали може да опише по-подробно състоянието на бащата.

- Спеше - отвърна Молвик. - Нали току-що го казах.

- Да, но не е ли вярно, че е бил доста пиян? И не е ли вярно, че е имал кръв по дрехите и ръцете си?

- Той спеше и съвсем очевидно не е бил в състояние да причини нещо подобно на съпругата си.

- Ти не си пристигнал пръв на местопрестъплението, сержант Молвик. Всъщност дори не си бил на работа него ден. Защо показанията ти така силно се отклоняват от тези на другите двама полицаи, които чухме днес?

- Били са измамени от младежа, той е голям хитрец, втълпил им е, че го е направил Свере Вик. Аз обаче съм негов партньор от десет години - единайсет, за да бъдем точни - и знам, че Свере обичаше жена си. Не би направил нещо подобно. Затова пък синът... - тук Молвик изгледа Евен с поглед, който приличаше на бащиния му.

- Мразеха ме заради знанията ми - измънка Евен и се завъртя в леглото, понеже болките в стомаха започнаха отново. Беше се пъхнал дълбоко под юргана, свил крака до гърдите си. Лежеше скрит от деня и светлината. Опитваше се да накара главата си да забрави думкането около окото, мозъка, който удряше по черепа и искаше да излезе. -Мразеха го, свинете им, мразеха ума ми; понеже учителят ми даваше допълнителни уроци. Защото още във втори клас можех да смятам по-добре, отколкото те някога биха могли. Защото ме наричаха гений. Директорът дойде у дома, смяташе, че трябва да започна гимназия една година по-рано. Свинята ме мразеше, защото не посмя да откаже. Той и проклетият му партньор ме мразеха, защото бях различен.

Евен се втренчи в мрака под юргана. Очите му бяха сухи и пареха в задушливата топлина. Той премигна.

- Аз я ударих - промърмори, - аз ударих полицайката. - Звукът от строшения череп не напусна ушите му месеци наред, караше го да се събужда с писъци посред нощ. Налагаше се Май да го прегръща и люлее, докато заспи.

Май! Боже, колко му липсваше! Ако имаше Бог, той щеше да даде всичко, за да си я върне, за да го обгърне с ръце отново. Щеше да наруши обета си да нямат деца, щеше да направи всичко, което тя пожелае, да изтика цялата чернилка наяве, да й разкрие всичките си тайни и да я накара да прогони злото със силата на добротата си.

- Аз я ударих - смънка отново. - Но си мислех, че е мъж. Чак на следващия ден прочетох във вестниците, че полицайката е била жена. Както седеше на коня, нямаше как да видя... Не знаех...

Скри лице в ръцете си, лежеше съвсем неподвижно. Пред очите му се редяха образите на жени: майка му, полицайката, Май, Сюзан. Последната не искаше да изчезне, прогаряше ретината му. Сюзан, защо пък тя трябваше да умира? Колко голяма бе неговата вина? Колко силна бе способността му да твори зло? Дали смъртта й имаше нещо общо с преследвачите на Май? Не можеше да проумее как...

А Кити я нямаше, когато най-много се нуждаеше от нея...

Една лампичка в мозъка му угасна и той се унесе.

Глава 69

- Той е бил - каза Молвик. - Съвестта му е пълна с трупове както лентичка за мухи над кучешко лайно. Видя обувките в коридора, два чифта, и двата размер 44.

Саикх спря, за да пропусне потеглящ от близката спирка автобус.

- Отпечатъците от ботуши в градината на Сюзан Стенли бяха номер 45.

- Нормално е ботушите ти да са с един номер по-големи. И аз правя така, за да има място за дебели чорапи.

- Молвик взе от жабката найлоново пликче, извади пуретата от джоба си, подуши я набързо и я пъхна вътре.

- Пуретата е същата като онази от градината, главата си залагам. Мирише така. С предпазливи пръсти извади намачкани парчета кухненска хартия с останки от пица от другия джоб на якето си и ги пъхна в ново пликче. С маркер записа датата, името на Евен Вик и своите собствени инициали върху двете пликчета и ги остави на задната седалка. - Занеси ги в Съдебна медицина и ги накарай да сравнят ДНК-то от салфетките с намереното по угарката.

Мохамад Саикх влезе през служебния вход за автомобили пред участъка и паркира от задната страна. Над тях грачеха няколко чайки, изглежда се биеха. Молвик отвори енергично вратата и излезе. Саикх повиши глас, говореше на гърба му.

- Знаеш, че няма да го направят. Взе салфетките от кошчето му за боклук без негово знание и без да имаме основателна причина да го подозираме. Нарушаваш правилата, защото...

- Основателна причина - изрева главният инспектор и мушна глава в колата. - По дяволите, имаме всички необходими и желателни причини и ако не си размърдаш черния задник, то дявол да ме вземе, сам ще те ритам по целия път до Съдебна медицина.

Мохамад Саикх гледаше втренчено през предното стъкло, без да отговори. Бавно премести ръка на скоростния лост и включи на задна. Молвик остана на мястото си.

- Евен Вик е стоял в онази градина в петък вечер, пушел е пурета и е изхвърлил фаса. - Главният инспектор насочи дългия си, жълт показалец към Саикх. - Отишъл е до къщата с ботушите си 45-и номер, влязъл е и е удушил Сюзан Стенли. Когато го докажа, малкият ти, щръкнал задник ще си има работа с мен. Не си мисли, че ще забравя подобно поведение. - Той поклати глава и изгледа Саикх учудено.

- Да държи такъв тон на един главен инспектор! По дяволите! - Вратата така се затръшна, че колата се разклати.

Мохамад Саикх отпусна съединителя и пое назад, за да излезе от паркинга.

Глава 70

Все още унесен в хубав сън, в който Кити му ухапа ухото (или пък беше Май?), докато лежеше плътно до него и му прошепна нещо, което не можа да разбере, май че дневникът бил отпреди плика, Евен се протегна и прозина. Едва отвори едното си око, успя да намери будилника и изведнъж се събуди напълно.

- По дяволите! Четири и половина! Пощата скоро ще затвори.

Бързо се измъкна от леглото, втурна се в гостната и повика такси. Влезе в банята, където се спря, и с изненада установи, че не го боли нито глава, нито корем. Изми се и се облече, без да се допита до огледалото, намаза си една филийка, увери се, че ключовете за колата са в джоба му и хукна навън.

Таксито дойде веднага. Евен тъкмо се канеше да излезе на платното, когато си спомни за пощенското ключе и викна с пълна уста на шофьора да спре. Той го изчака да изтича и вземе ключа от вчерашните панталони. Трафикът към центъра беше възможно най-тежък, той кълнеше и псуваше наум, та се наложи да отвори прозореца, за да влезе въздух, загуби апетит и хвърли навън недоядената филия със сирене. Шофьорът го погледна укорително в огледалото и включи радиото. Евен го помоли да намали звука и извади телефона си. Попита на информацията за номера на пощата във Вика и някакъв служител му обясни, че затварят след две минути, и не, не могат да изчакат още десет.

Определено беше закъснял.

Евен изстена отчаяно, плати и слезе от колата насред движението. Тръгна унило право през центъра, спря в едно кафене и си поръча капучино. Сети се за Май - тя винаги пиеше капучино, когато имаше възможност, замисли се дали сега е на небето, в което винаги бе вярвала, или спеше безкрайния сън, който според Евен бе единственият логичен свършек на живота. Не бяха ли просто две различни имена на едно и също нещо, за което човек не знаеше нищичко, само можеше да мечтае и фантазира? Като рибата, която очакваше да улови на следващото лято. Евен винаги се бе чудил как теолозите и други многознайковци можеха да обсъждат и да водят бурни спорове за нещо, за което никой, абсолютно никой на практика не знаеше нищо. Всичко бе просто догадки и бълнуване. Колко само бе щастлив, че е математик.

Осло Сити все още беше отворен и макар да не понасяше подобни магазини, внезапно изпита желание да купи нещо на Стиг и Лине. Когато час по-късно излезе навън, носеше под мишница колекция от немите филми на Чарли Чаплин на DVD за Стиг. Не знаеше дали това е подходящо за четиригодишен, но реши да рискува. Пъзел с котенца и кукла трябваше да бъдат идеални за Лине. Спря и загледа уличното движение, автобусите и такситата, които дефилираха пред очите му, трамвая, който звънна със звънчето, върна се в магазина и купи на Стиг голям автобус.

Половин час по-късно едно такси спря на Фрогнер, на една пресечка от къщата на Йелм. Евен плати и отиде до червения фолксваген. Той се набиваше на очи между сребристите автомобили, но Евен се надяваше Йелм все пак да не е видял, че колата е там. В такъв случай сигурно щеше да реши, че Кити се е сдобила с нов любовник някъде в същия квартал.

Евен се заключи в костенурката, запали я и се запромъква из малките улички към Майорстуен. Когато откри улица Слемдалсвайен, сви на север и подмина Фрьоен и Виндерен, а на кръговото кръстовище сви на изток към Гаустад. Хвърли поглед наляво. Болницата на Гаустад, Клиниката за психично здраве, както гласеше красивото й название, се виждаше в далечината между дърветата.

Преди се наричаше Държавен приют. Един ден баща му бе изревал на майка му, че щял да я прати в приюта, ако не спре да циври по цял ден. Стигало един в семейството да е луд. Евен отначало си бе помислил, че баща му има предвид него, но после узна, че дядо му по майчина линия, учител, извършил самоубийство, преди Евен да се роди, на няколко пъти бил приеман заради депресии. Дядото също бил добър по математика, обясни майка му, когато неохотно му разказа за баща си. Тази информация му носеше утеха в известна степен. Границата между гениалност и лудост е неприятно тънка, знаеше го. Математикът и лауреат на Нобеловата награда, Джон Наш, за когото снимаха филм, беше добър пример за гений, който на периоди живеел в света на лудите - а синът му поел и двете нишки - и математиката, и лудостта. Друг пример бе бащата на теорията на множествата - Георг Кантор, който навремето бил вкаран в клиника и починал там. Курт Гьодел, Сриниваса Рамануян и Алън Тюринг бяха гениални математици, всички опитали да отнемат живота си, когато лудостта надделяла - с повече или по-малко успех. Списъкът беше дълъг.

- Май правилната дума е рискова професия - помисли си Евен и включи мигача, за да завие към Крингшо.

Когато паркира пред къщата на Фин-Ерик, за свое изумление видя, че до вратата беше окачено знаменце. На парапета бяха завързани червен и син балон. Фин-Ерик отвори и го изгледа с изненада.

- Откъде знаеш... ? - попита той и се взря в подаръците.

- Какво да знам? - учуди се Евен и влезе.

Стиг дотича в коридора с картонена коронка на главата. Между лепенки със Спайдърмен и Капитан Острозъб със златисти букви бе написано СТИГ 5 г.

- Здрасти, Стиг, честит рожден ден! - детето ококори очи към четирите пакета. - Два от тях са за Лине. - Евен се наслаждаваше на гледката, докато нетърпеливите ръчички късаха хартията на големи ивици.

- Чудех се дали не можеш да ми дадеш списъка с телефонни номера от телефона на Май - успя да прошепне на Фин-Ерик в удобен момент.

Той се сепна.

- А, да, да. Ще ги получиш, преди да си тръгнеш. Да не са те били?

Евен опипа окото си:

- Ударих се в една врата.

- Впрочем, посети ме главен инспектор Молвик. Само искаше да ми каже, че са започнали разследване на смъртта на Май-Брит.

- Днес ли те е посетил?

- Да, следобед. Беше много мил, дълго разговаряхме за семейството. Попита дали поддържам връзка с теб. Май малко се изненада, че двамата с теб се разбираме.

Евен се опита да се усмихне и смънка:

- Е, да.

- Поиска да разбере какво сме открили, затова му споменах за намереното у Кити и че си бил в Лондон. Каза, че трябвало да поговорите за това.

Евен потисна един стон.

- Време е за торта. - Фин-Ерик кимна към гостната.

Бащата на Май, сестра й и зет й заедно с двете им намръщени тийнейджьрчета седяха около отрупана маса. Евен поздрави и обясни, че само наминал да остави подаръците и не искал да ги безпокои. Фин-Ерик добродушно го принуди да седне на един стол и му сервира чаша кафе. Имало място за още един, никакъв проблем. Сестрата му хвърли бегъл поглед и едвам го поздрави. Стиг молеше да изгледа един от филмите на Чаплин веднага.

- Първо тортата - обясни Фин-Ерик.

Тъкмо се канеха да нарежат торта с пет свещички. Стиг ги духна с два опита. Всички ръкопляскаха.

- Да не си се ударил в някоя врата? - попита бащата на Май.

Два часа по-късно Евен мина по краткия път до Согнсван и паркира. Росеше съвсем леко и той вдигна яката на якето над ушите си, докато се препъваше между дърветата към водата. Час или два обикаля по пътечките наоколо, разхожда се, докато не почувства краката си като сварен праз, а нощната мъгла го измокри целия. Стана му студено, обувките му прогизнаха и чорапите се наквасиха. Намери една пейка на брега и седна, не го беше грижа, че панталоните му са мокри отзад. Двойка лебеди го изгледа гневно и той се замисли за числа, както всъщност правеше още откак напусна компанията на празненството, малки числа като 5 и 9 - струваше му се, че бяха демонични математически символи, а той самият беше на пет годинки и никога преди не бе виждал подобни числа. Накрая зазъзна толкова силно, че зъбите му затракаха, стана и тръгна приведен обратно към колата. Подмина спортното училище, без да се сети за Кити, прибра се с първата, слаба утринна светлина и си легна, опакова се в юргана, скри се в него като петгодишен, уплашен от тъмното. Взе да се задушава и подаде глава, погледна плаката с Клаш и се зачуди дали той щеше да харесва същата музика. Изведнъж се сети, че той, Евен Вик трябва да започне да се храни здравословно, не само с пица, да се грижи за себе си и да не се излага на опасност. Да поеме отговорност.

У него се прокрадна съмнение. Сигурно ли беше? Дали Май не бе изневерила?

Не, тя не е такава... не беше. В нейния живот не се случваха такива неща. Трябваше да се обади на Фин-Ерик и да попита. Когато утрото настъпи.

Глава 71

- Да?

- Здрасти, Евен е. Благодаря за вчера, беше много приятно.

- Слушай, Евен, тъкмо ще водя Стиг на бавачка... можеш ли да се обадиш...

- Ще отнеме само секунда. Ами... списъкът с телефони, тези... хм, номерата там, някой не ти ли е познат, тоест имената зад телефоните.

- Не, не и ако не са написани заедно. Нали виждаш, че съм ги записал с химикалка?

- О, да. Така е, но... - Евен се почеса по главата. По дяволите, колко беше трудно.

- Но...? - гласът му беше нетърпелив. - Само това ли искаше да питаш?

- Не, хм... има още нещо, но мисля, че може да почака.

Фин-Ерик прекъсна разговора без повече приказки и Евен се почувства като идиот. Погледна часовника и грабна ключовете за колата.

Точно в девет стоеше пред отдела с пощенски кутии на Вика и едва дочака служителят да отключи, влезе, сви наляво и запристъпва покрай сините кутии.

Наведе се нервно и пъхна ключето в ключалката на номер 1220, поколеба се и се зачуди какво ли щеше да прави, ако и тази не беше правилната кутия. Натисна ключа навътре и усети как механизмът се завъртя сякаш беше току- що смазан. Отвори вратичката и извади голям, подплатен плик с френски марки. Беше препълнен и затворен с два кламера, които трябваше да се изправят, за да се махнат.

- Само трябва да видя - промърмори той, сякаш изпитваше нужда да се извинява за любопитството си. Едното телче падна на пода със звън. Той приклекна, пъхна плика в кутията с отвора към себе си и извади камара листи и дневник. Бавно разлисти купчината: бележки за личния живот на Нютон, за писма до приятели и посещения и тайни срещи; дати и имена в колонки, кой му е бил помощник, приятел или познат и кога; копия от книги и статии, преписи от собствените му тефтери; дневника. Евен отвори на случайна страница.

19 ноември, Париж - днес заминах от Женева за Париж заедно със Симон Латур.

Забавен тип е. Разказа ми история, толкова налудничава, че човек трябва да е автор на трилъри, за да измисли нещо подобно. За бича на Европа, тайно братство, оплитащо всичко в мрежите си. Това е лошата страна на фикцията и трябва да се пазя от нея - така да те обсебят безграничните възможности на творчеството, че да загърбиш правдоподобността на историята.

Не ми хареса, че спомена Невидимото братство. Сякаш е чел бележката от Нютон, която намерих в Кеймбридж, или написаното от мен за срещата му с мистър Ф и главата на ордена. Не съм сигурна дали това не беше предупреждение към мен, косвено съобщение, че ме държи под око - ако все пак е той.

Трябва да е той - по каква „случайност“ е бил в Женева точно когато и аз бях там? Какви „планове“ е успял да нагоди, за да пътува до Париж, точно когато и аз трябваше да заминавам?

Предпочетох да отседна в голям хотел в Монмартър вместо в обичайния, не ми се искаше да знае къде се настанявам обикновено.

Той взе съседната стая и ме покани на разходка из града утре вечер. Казва, че щял да ми покаже нещо. Аз обаче ще се изнеса рано сутринта и ще замина за...

Дневникът на Май и всичко около Евен изведнъж бе окъпано в ярка светлина, сякаш в пощата бе ударила гръмотевица. Евен се втренчи объркано назад и видя мъж с голям фотоапарат, насочен към него.

- Какво, по дяволите, правиш! - Светкавицата блесна отново, заслепи го и той се изправи на крака с рев и хукна след мъжа. Фотографът изхвърча от пощата и побягна по улицата. Евен за малко да се сблъска с възрастна дама на тротоара, изпусна дневника и няколко листа и се спря задъхан, за да ги събере. Някакво момиче успя да хване една страница, която вятърът искаше да отвее по улица Хокон VII. Евен й благодари и се огледа. Фотографът не се виждаше никъде. Той се вбеси и се върна в пощата, чудеше се дали да не говори с някого от служителите, да види дали някой не познаваше този мизерник, но имаше опашка и всички консултанти изглеждаха заети. Съмняваше се изобщо да бяха видели нещо.

Затова се върна при пощенските кутии, втренчи се раздразнено в мястото, където бе стоял мъжът, сякаш и то беше виновно, и се вгледа в чудния свят от сини кутии и бели номерца. Какво, по дяволите, имаше да им се снима? А на него, мъж до пощенска кутия?!

В отдела беше празно. Кутия номер 1220 беше единствената отворена. Затова пък зееше широко. Ключът все още бе в ключалката, виждаше се. Добре, че никой не го беше взел. Ключодържателят му се полюшна леко, сякаш през стаята бе минало течение.

Боже мой! Той ококори очи. Колко глупаво... Озова се при кутията на три скока, вече подготвен за това, което щеше да види, взря се в четириъгълния отвор и изпсува високо. Кутията беше празна.

Глава 72

Осло

Обаждането от Швейцария дойде по време на сутрешно заседание седмица преди Коледа. Май-Брит отдавна се бе отказала да чака отговор, при това целия декември беше толкова заета, че проектът Нютон беше почти забравен. Йелм и мениджърът по маркетинга я изгледаха раздразнено. Тя извади телефона от чантата си, за да го изключи, но видя номера и се сепна.

- Съжалявам, налага се да се обадя. - Редактор Еспенсен изсумтя ядосано, както винаги, когато някой правеше нещо и той смяташе, че на Йелм няма да му хареса. Езикът ти да почернее, помисли си Май-Брит злобно и излезе в коридора.

- Oui, Май-Брит Фосен на телефона - каза тя и позна гласа на дребния човечец от Женева. Той кратко и ясно разказа, че издирил по-голямата част от библиотеката на семейство Фасио дьо Дюилие. Била разделена на три места, евентуално и повече, ако междувременно не са били продадени книги, които да попаднат в още библиотеки. Съжаляваше, че нямал възможност да провери всички, понеже били в чужбина, но говорил с частен колекционер в Женева. Май-Брит влезе в най-близкия кабинет, намери нещо за писане и му каза:

- Готова съм.

Съобщи й два адреса, и двата в Париж. Единият беше на частен колекционер, някой си Юлий д’ Алвейдр, а другият на антиквариат в Латинския квартал: Bemano Librairie d’occasion.

Последните наследници на рода дьо Дюилие, принудени от бедността, разпродали библиотеката в началото на 30-те години на XX век, по време на депресията. Частният колекционер в Женева или по-точно внукът на онзи, който навремето купил книгите, бил склонен да позволи на Май- Брит да разгледа колекцията, ако се интересува.

Май-Брит не искаше да издава, че издирва „Произход на нееврейската теология“ и обясни, че най-напред щяла да замине за Париж.

- Ще се свържа с Вас, ако ми е необходима още помощ. Колко Ви дължа?

Мъжът назова някаква цена, която не беше безбожна, и й издиктува номера на сметката, размениха си учтиви поздрави и прекъснаха разговора.

Когато Май-Брит се извърна, Один Йелм стоеше на два метра от нея и я гледаше сърдито.

- Какво беше толкова важно, че трябваше да напуснеш единствената среща в месеца, на която искам всички да присъстват?

- Съжалявам - тя махна безпомощно с ръка и зарея несигурен поглед из помещението.

- Беше един писател, от Франция. Пише книга за... хм, тайни общества, но беше, как да кажа, така де, потаен. Сега се обади да ми каже, че най-накрая е склонен да ми покаже някои неща. - Тя стабилизира гласа си и погледна Йелм в очите. - Мисля, че може да се превърне в бомба. Знаеш ли, че могат да се намерят премиер-министри, президенти и генерали от различни държави, членове на едно и също тайно братство, работещи заедно извън правилата на демокрацията?

Ако ще лъжеш, използвай истината залъжа, по-лесно се помни и другите по-трудно ще я разкрият, беше й казал Евен. Говори от опит, бе си помислила тя.

Йелм вдигна глава като хрътка, надушила дивеч.

- Тайни общества? Какви?

- Не, той... хм, не спомена имена, невидими братства, тайни ордени.

- Името му?

- На премиера ли...? О, на автора. Латур, малкото е Симон. - Чувстваше се нервна, почти зле. Не беше свикнала да лъже и едва ли не усещаше как носът й се удължава.

Йелм кимна.

- Изчакай с него до след Нова година. Сега е ред на коледните продажби. Нали разбра, че трябва да придружиш Фредрик Нурхайм до Нурли сега в 12:00? Ще подписва.

- Да, да. - Май-Брит кимна. Погледна бележката в ръката си, помисли си, че очаква с нетърпение Коледата заедно с децата и Фин-Ерик, но подозираше, че току-що бе получила най-хубавия подарък предварително.

Глава 73

Евен псуваше и мислеше несвързано по целия път на връщане от пощата. Дневникът беше по средата на камарата листи в плика. Най-отгоре имаше няколко копия, после няколко бележки, отдолу книгата и...? Следейки движението с едно око, той разлисти купчината на съседната седалка..., имаше още бележки, много, и после една тайна. Трета тайна - Физика в движение... (без закон), пишеше на първата страница. И толкова. Трета тайна беше най-отдолу... уф.

Значи крадецът бе отмъкнал плика и останалото в него. Какво по дяволите беше? Да го вземат мътните, как можеше да сглупи и да хукне...

Дискета, сети се, когато паркира и тръгна да влиза в къщата. Може би липсваше дискета, понеже у него нямаше такава. И няколко листа! Спомни си, че не беше извадил всички - пръстите му не можаха да обхванат най-долните. Надяваше се да не бяха много. Нито пък разобличаващи.

Не се съмняваше, че това бе клопка за него. Дали зад нея не стоеше оная свиня, Молвик?

Заключи входната врата и влезе в гостната. Погледът му прекоси стаята бързо и автоматично, провери листите на бюрото, разположението на столовете, дисковете и списанията на дивана - бе разширил проверките си след посещението на „водопроводчика“ Поулсен - не, никой не беше влизал.

Пусна ключето в едно от чекмеджетата на писалището и се втренчи в него, преди да бутне чекмеджето с коляно. Кой, по дяволите, можеше да знае, че бе планирал да ходи до пощата днес?

Телефонът звънна. Евен го сграбчи и изръмжа рязко:

- Да?

- Здрасти, аз съм, Кити. Станало ли е нещо? Звучиш ядосан.

- Не, просто не мога да открия едни листи - отвърна Евен и седна на стола. - Как е там на юг?

- Добре е. Тъкмо ще излизаме на тренировка... Исках само да проверя как... искам да кажа, какво стана вчера? Проблеми ли имаш, какво искаше полицията? Опитах се да ти звънна вчера, но... уплаших се да не ти се е случило нещо.

- Не, успокой се, Кити. Всичко е наред, няма проблем. Снощи излизах, всъщност ходих на рожден ден, по-голямото дете на Май и хм... Фин-Ерик, Стиг, стана на пет. - Евен се отпусна на стола до бюрото и хвърли поглед към кутийката до телефона. Светеше в зелено. Не го слушаха чужди уши. - А това с полицията беше просто рутинна проверка. Мисля, че някой от младежите от неделя е бил приет с контузии и са ме разпознали. Искаха да чуят нашата версия. Нещо такова... Не знам точно. Тръгнаха си малко след като разговаряха с теб, изглеждаха доволни. - И това дори не беше лъжа, помисли си той. Молвик, онази свиня, беше толкова щастлив, че приличаше на американски президент, успял току-що да си издейства нова победа в изборите.

- Значи всичко е наред, сигурен си? - Кити не звучеше убедена. Той забеляза, че му хареса да го чуе, радваше се, задето някой се притесняваше за него. Отдавна не се бе случвало.

- Да, да, не мисли за това. Просто се радвай на топлината там. Впрочем, докато имам лекар на линия... - поколеба се, дали не беше глупаво?

- Да...?

- Ами, така де. Ако са ти прерязани семепровода, знаеш, ако човек е стерилизиран, той може ли да зарасне отново, самичък, искам да кажа, за да... е, сещаш се.

- За да можеш да оплождаш отново?

- Да.

- Да, случвало се е. Отрязва се част от семепровода в двата тестиса, както със сигурност знаеш, и се е случвало краищата му да попаднат в съприкосновение, готови да проведат известно количество семенна течност. Но се случва изключително рядко.

- Колко рядко?

- Ами, не знам, в два-три случая на хиляда. Нещо подобно, мисля. Защо?

- Не, аз просто... вчера ми се обади един приятел от университета. Жена му забременяла, макар да се бил стерилизирал преди 12 години, здравата бе побеснял и си мислеше, че си е намерила друг. Така де, бях чувал нещо подобно и...

- И не се притесняваш, че съм бременна от теб - засмя се Кити в слушалката.

- От мен? Не, не. Или... да не би да е станало? - изведнъж стана нервен.

- Съмнявам се. Използвам спирала, освен това току-що ми дойде. Сега обаче трябва да тръгвам, останалите чакат.

- Да, добре. Впрочем, чакай, още нещо. Кога Май ти даде плика, сещаш се кой, спомняш ли си?

- Точно ли?

- Възможно най-точно...

- Ами, а, де. Мисля, че беше някъде през ноември, средата... защо?

- Не, няма нищо - просто си мислех.

- Хубаво, но сега се налага...

- Да, разбирам, няма да те занимавам повече. Благодаря, че се обади - каза Евен и затвори.

23 септември. Тогава Май бе изпратила първия дневник в пощенската кутия. С готово резюме, доста бележки и две тайни.

Ноември, каза Кити, средата. Той поседя замислен, Май явно бе оставила недовършеното резюме и няколко случайни записки - заедно с Първа тайна и само нея - в плика, за да събуди вниманието му, да предизвика любопитството му. Нали трябваше да се презастрахова, че той ще довърши започнатото, ще се замисли за бележката с Хермес Трис, ще се домогне до формулата на Нютон. Сигурно това бе причината за несъответствието...

Баща. Татко. Думи, които за него винаги бяха означавали страх и омраза. Синоними на бой, удари и караници. На злоба. Той си пое дълбоко дъх и погледна през прозореца. Не можеше ли да бъде различно за него? Не можеше ли той, ако беше в другия край на думите, получателят им, не можеше ли тогава да ги накара да съдържат... доброта, радост... любов? Възможно ли беше с този негов живот? Можеше ли да държи злото в шах, понеже знаеше, че то си стои там, чака някой да го нахрани?

Пет години. Вчера. Нямаше как да бъде другояче. Май го бе оставила преди пет години, седем месеца и... няколко дни - за своя изненада установи, че бе загубил бройката. Това означаваше, че когато си бе тръгнала, е била бременна, почти във втория месец. Доколкото бе узнал, бяха минали няколко месеца, преди да срещне Фин-Ерик. Значи той, Евен Вик, трябва да е бащата на Стиг.

Евен погледна към улицата, червеният фолксваген блестеше на предиобедното слънце, чист след нощния дъжд. Огледа се надолу по улицата, провери за непознати коли. Загледа хората, които минаваха пеша или с автомобили. Обърна се и погледна листите на масата.

Уязвим. Изведнъж бе станал уязвим. Имаше син, когото можеха да използват срещу него. Ако някой узнаеше... Не, той няма да го казва на никого, няма да звъни на Фин-Ерик, няма да го пита нищо. Никой не трябва да узнава.

Фин-Ерик обаче знаеше. Няма начин. Май е била в четвъртия месец, когато са се запознали. Той обаче не знаеше, че Евен знае. И така беше най-добре. Завинаги, вечно. Евен не беше типичният баща, не беше модел за едно дете, не ставаше за подобна отговорност. Фин-Ерик беше най- добрият и грижовен татко на света. Нямаше зло в гените си. Досаден, но добър.

Решението бе взето.

Евен грабна Трета тайна, стъписа се пред заглавието: Кое движение във физиката не подлежи на закона на Нютон? и започна да чете.

Глава 74

Трета тайна

„Физика в движение... (без закон)“

Тринити Колидж, Кеймбридж, Англия

17 октомври 1672

Горещината в помещението беше ужасна, Желязната пещ бумтеше, а съдържанието на тигела вреше толкова силно, че големите мехури се пръскаха с мощен пукот.

- Дай ми солната киселина, ако обичаш - помоли Нютон и поразбърка в тигела.

- Солната киселина!? Но... - Уикинс изгледа объркано съквартиранта си.

- Една лъжица - Нютон посочи стъклена лъжица на

плота. - Проба и грешка, Уикинс, проба и грешка, от това се живее. Регул от желязо 9¼, мед 4 даде вещество с куха, хемисферна ципа. Искам да прочистя сместа и да я сублимирам в духовната й стойност.

Уикинс кимна колебливо.

- Но солна киселина...? - смънка той. - Нали ще инфектира. .. - погледна упорития гръб, извърнат към него, взе бутилката солна киселина и отсипа.

- Благодаря - каза Нютон лаконично и изпразни лъжичката във врящата маса, като я разбъркваше. Ефектът настъпи доста бързо, от тигела се надигна жълт, парлив дим и се разпространи из стаята. Балончетата се пукаха все по-бързо и пушекът са изви на вълни към тях като отровен дух. Нютон се дръпна назад, замаха с ръка и Уикинс отвори прозореца към двора. Подпря го така, че вятърът да не го затръшне.

След малко вече бяха изтикани чак до вратата и се взираха в стаята, обгърната в зловеща мъгла. Нютон едва виждаше леглото си в ъгъла, изкриви лице в гримаса.

- Струва ми се, че ще трябва да помоля за разрешение да спя в твоето легло, драги ми Уикинс. Определено ще срещна смъртта си, ако остана тук тази нощ.

Уикинс погледна другаря си, с когото деляха квартира вече десет години.

- На драго сърце и мисля... - той посочи леглото - ... че ще е най-добре да оставим това отровено одеяло на мястото му.

Взеха фенера и прекосиха малкото помещение към стаята на Уикинс, съблякоха се и се завиха с юргана в тясното легло. И двамата лежаха само по нощни ризи. Навън се беше спуснала октомврийска нощ, чуха вик откъм един от прозорците близо до портата, после някой отговори. Гарван грачеше високо откъм покрива. Уикинс лежеше полунастрана с Нютон зад гърба си. Полежаха така, без да кажат нищо, усещаха как топлината на другия караше кожата да потрепва. Тогава Нютон се надигна, облегна се с ръце от двете страни на тялото на приятеля си, наведе се над него и духна свещта. В стаята настана непрогледен, освобождаващ мрак.

Кралското научно дружесетво, Лондон

12 юни 1689

Исак Нютон разговаряше с Робърт Бойл и Джон Док, когато вратата се отвори. Президентът на Кралското научно дружество, лорд Брункър, покани с ръка възрастен господин с непринудено приветлив вид. Новодошлият имаше ясен поглед, който сякаш обхващаше всички наведнъж. С обичайните си високопарни фрази лорд Брункър представи на компанията учени холандския професор Кристиан Хюйгенс. Професорът се поклони почтително и бавно започна да се придвижва сред множеството, разговаряйки. Зад него тъмнокос млад мъж се заусмихва широко и без мяра на всички, сякаш се бе самопровъзгласил за сянка на Хюйгенс.

- Кой е младежът зад професора? - попита Нютон тихо Бойл, който имаше обичая да бъде най-добре запознат с клюките.

- Никола Фасио дьо Дюилие, швейцарски математик, пристигнал в страната преди две-три години. - Бойл говореше толкова високо, че Хук, уредникът по експериментите в дружеството, се извърна раздразнено към тях, без това да обезпокои Бойл. - Това лято ескортира Хюйгенс из Англия. Активен и приятен млад мъж, бих казал. Впрочем мисля, че е работил над обясненията на теорията ти за влиянието на всяка определена маса върху други маси с нещо, което нарича „теория на избутването“. Той определено ще се радва сам да ти обясни идеите си, знам, че силно желае да се срещнете.

- Ясно - отвърна Нютон и се поклони на Хюйгенс, който се приближаваше.

- Удоволствие е да Ви срещна, професор Нютон - поздрави Хюйгенс с искрен глас. - Очаквах този момент, за

да Ви поднеса едно лично извинение.

Нютон се поклони отново, резервиран и в очакване. Не беше свикнал на подобни ясни и добронамерени обяснения от страна на колегите си в дружеството, затова предусещаше някаква клопка.

- Когато на времето обсъждахме теорията Ви за цветовете, съставящи светлината, аз виждах една хипотеза, построена върху вълнуващи, но изключително утопични мисли. Моите разсъждения стигаха до други отговори. Впоследствие успях в по-голяма степен да прозра стойността на експериментите с тестове, които оборват или подкрепят дадена хипотеза и, както във Вашия случай, я превръщат в теория с неоспорима сила. Аз съм възрастен мъж, закостенял, инатлив, но и открил поука, понеже трябва да призная, че Вие ми показахте как науката е навлязла в нова и важна ера с тези точно документирани експерименти.

- Професор Хюйгенс, това за мен е твърде голяма чест... - запъна се Нютон.

- О, не, никак даже. Отдавна трябваше да изразя подкрепата си в писмена форма, но нали преди няколко години помолих професор Хук да Ви предаде съжалението ми, понеже разбрах, че с него сме имали еднакви възражения, и в еднаква степен са ни липсвали доказателства за аргументите ни.

С ъгълчето на окото си Нютон видя как Хук се дръпна по-назад. Очевидно бе чул думите на Хюйгенс и не му се искаше публично да отговаря защо не бе предал на Нютон извинението.

- Разбрах, че преди няколко години в стаята Ви е имало пожар - продължи Хюйгенс и кимна съчувствено. - Кошмарно е за един учен внезапно да изгуби резултатите от изследванията си и да се наложи да започва отначало.

Нютон кимна с благодарност, без да коментира. Хюйгенс получи въпрос от Джон Лок и заедно с Робърт Бойл започнаха да обсъждат теории за пречупването на светлинните и звуковите вълни.

- Казвам се Никола Фасио дьо Дюилие, голяма чест е за мен да Ви срещна, мистър Нютон, голяма чест.

Нютон се извърна към младия мъж и се усмихна.

- Радвам се да Ви видя, мистър Фасио дьо Дюилие.

- Наричайте ме Никола, ако мога да си позволя тази прямота - отвърна швейцарецът и се поклони смирено. - Надявам се да имам възможност да Ви представя една своя теория.

- Може да се уреди - отвърна Нютон приветливо. - Очаква ни дълго лято.

Тринити Колидж, Кеймбридж, Англия

22 октомври 1689

Скъпи Никола,

Много се радвам, че си приятел на мистър Оливеус и ти благодаря сърдечно, задето беше така добър да ме запознаеш с алхимичните му наблюдения. Безспорно ми помогна да напредна с експериментите, които започнахме при последното ти посещение. Планирам да бъда в Лондон идната седмица и с удоволствие ще отседна при теб. Ще взема със себе си книгите, които искаше да видиш, както и писмата ти.

По различни поводи мистър Бойл предложи да се свърже с мен за обсъждането на тези въпроси, но се въздържах поради нестабилния му начин на живот и понеже разговаря с какви ли не хора. Според мен е и твърде открит, и твърде главозамаян от похвалите. Изпрати ми само един-два реда дали мога да отседна в къщата, в която живееш сега, или би искал да си намеря друга стая за известно време.

Докато се видим отново, надявам се...

Перото спря. Нютон дълго гледа през прозореца. Дъждът се изливаше в безмерни количества, като че ли предвещаваше ново Божие наказание. Той въздъхна, подписа писмото и го запечата с восък.

Глава 75

Евен обърна листите, но отзад нямаше нищо. Толкова дълга беше Трета тайна. Той се изправи и закрачи раздразнено из стаята, отиде до прозореца и погледна колата, съседа, който прибираше пощата, върна се на дивана и седна. Заглавието беше хубаво, будеше любопитството. До известна степен дори го и задоволяваше. И все пак той се чувстваше излъган. Текстът на тайната беше твърде кратък. Повдигаше въпроса за една страна у Нютон, в която никога не се бе задълбочавал, нито се бе замислял особено, а именно сексуалността му. Но само открехваше вратата, чувстваше той, не продължаваше, не конкретизираше проблемите, които това може би е създавало на Нютон, не приключваше въпроса. Окей, може би едно категорично заключение би било твърде пресилено, но трябваше поне да задълбочи малко повече.

Естествено, самата материя беше трудна, затова бе възможно Май да бе избрала да я обсъди във фактологичната част. И все пак тази тук му изглеждаше недовършена. От друга страна Май не беше от онези, които прескачаха оградата на най-ниското място. Веднъж й бе казал на шега, че тя наблюдава оградата съсредоточено, изрязва на определено място дупка, промушва се и се спира да я разучи от другата страна. Тя се бе засмяла и се бе съгласила отчасти с него.

Дали не бе написала нещо по въпроса в дневника си? Той го взе и зачете от началото.

Някакъв вид отговор се появи на 30 декември.

Писах, трих, променях и добавях, но не съм доволна от Третата тайна. Страхувам се, че ще стане твърде плоска, като в жълт вестник. Това е едното. Затова избягвам конкретността и (едва загатвам?) приближаването. Друг въпрос е, че знаците са толкова несъдържателни, че чувствам как престъпвам някаква невидима граница, ако „настоявам на своето“, макар да се чувствам доста уверена във факта, че Нютон е имал интимни връзки най-напред с Уикинс и после с Никола Фасио.

Всъщност изпитвам и страх. С радост бих настоявала на своето, но... Мисля, че се намесва миналото ми, или това е само глупаво извинение? Не, просто е по-трудно, отколкото смятах. За мен като възпитано в християнската традиция момиче не е лесно да излизам в публичното пространство с изказвания за секса между мъже. Дори и да смятам, че предразсъдъците и суеверието са загърбен период. Ужасявам се при мисълта да говоря публично за тези неща, например във връзка с излизането на книгата.

Не се съмнявам какво ще каже Один Йелм. „Давай! Не се отказвай! Не смекчавай истината. Това е интересно, хората трябва да го научат.“

Да, да, мисля си, сигурно. Но толкова ли е важно?

Не знам. Ще го оставя настрана, времето ще покаже. Догодина може би ще бъда по-смела.

По-смела? Евен отпусна дневника в скута си.

По дяволите. Тя не се познаваше. Ако някой изобщо беше смел, то това бе тя. Малко хора щяха да дръзнат да си отидат по този начин, дори заради собствените си деца. Смела, безукорна Май.

Евен се втренчи в дланите си върху дневника. Тя беше там, в ръцете му, усещаше го, изпълваше порите, завинаги щеше да остане в спомените на клетките. Кожата й, потрепваща, вълнуваща като уравнение с четири неизвестни, едновременно мека, еластична, но също и грапава от бенки, лунички и дребни белези. Пухкавото коремче, „най-меката точка на света“, както той обичаше да казва. Тъмната коса, едновременно пищна и своенравна. Меки устни, които целуваха пръстите му и умееха да го повалят от смях по всяко време. Връхчетата на пръстите му я помнеха по-добре от който и да било видеозапис.

Той се взря в пространството, липсата й гризеше корените на сърцето му като бръмбар - цвекло. Видя през прозореца фолксвагена, съседа, който копаеше в градината, садеше храст или нещо подобно. Върна се и зачете по-нататък, неспокойно. Спря. Нещо друго го глождеше, нещо за книгата на Нютон, кодовете или...? Не знаеше.

През януари Май бе работила доста над фактологичната част, бе я систематизирала, беше писала чернови на главите. В началото на февруари отново бе заминала за Париж.

8 февруари, Хотел Берсоли, Париж - Днес посетих Юлий д’Алвейдр, колекционерът, закупил голяма част от сбирката на Дюилие. Жилището му - не, резиденция е по-правилната дума - се намира недалеч от хотела, близо до Люксембургската градина, затова предпочетох първо да отида там. За съжаление него го нямаше. По-точно синът не беше там. Някаква жена (икономка? не приличаше на съпруга) обясни, че Юлий д’Алвейдр починал преди близо трийсет години, но синът му, Жул д’Алвейдр, щял да бъде на разположение след три седмици. Щял да остане в семейната къща в Южна Франция до края на месеца.

Значи ще трябва да се заредя с търпение.

След това обикалях Латинския квартал в опит да открия Бернано и антиквариата му. Също без успех. Възможно е и той да е мъртъв, много е вероятно, все пак книгите са купени преди седемдесет години. Или пък книжарницата е затворена. Може да я е поел нов собственик и да е сменил името.

Не съм молила за помощ, защото цял ден ме държат под око и това не е параноя!! Сигурна съм. На два пъти забелязах мощен мъжага с мустаци да ме следи от разстояние, извърна поглед, когато го загледах. Приличаше на Симон Латур, но не мисля, че е той.

Искаше ми се да отида при него, да поговорим, да го попитам какво иска, но той изчезна зад един ъгъл.

10 февруари, Париж - Намерих антиквариата на Бернано! Тоест, сега има ново име, Книги и антики. Представлява смесица от будка за туристи, антикварни книжарница и магазин за антики. Рожба на модерното време...? Собственикът е племенник на предишния и не знаеше нищо за закупените някога от Женева книги. Знаеше само, че на тавана имало няколко кашона с книги, които не бил намерил време да прегледа. (Поел магазина едва преди 14 години.) Можело колекцията да е там. Уговорихме се да се върна утре, веднага след като отвори, защото тогава щял да има повече време да ми помогне.

Мъжът от вчера влезе в магазина, докато си говорех със собственика, застана до една полица точно зад мен и се загледа в някаква книга. Надуших го и вече си спомням къде съм го виждала преди - миналата година беше в библиотеката в Кеймбридж, докато изучавах Нютон - спомням си смрадта на кисела пот. Беше ми неприятно да стои толкова близо до мен, не само заради вонята. Приличаше ми на демонстрация: „Гледай, показвам ти, че те държа под око“.

Не знам какво да правя, този тип сто на сто е чул разговора ми със собственика. Когато си тръгнах, той остана в магазина, иначе щях да говоря с него, да го питам какво иска, с какво се е захванал. Не съм го виждала през останалата част от деня.

Противно е. Изпитвам едновременно гняв, унижение и страх. Преместих се в големия хотел в Монмартър, за да се отърва от него.

Впрочем тази вечер се обади Симон Латур. Утре идва в Париж и се чудеше дали не съм отседнала в същия хотел като предишния път. Естествено... сега! Каза, че се обадил в издателството и говорил с Один, получил телефонния ми номер и узнал, че цялата сед-

мица ще бъда в Париж.

Странно... интересно, обажда се същия ден, когато ме следят открито.

Всъщност нямам желание да говоря с него...

Евен захвърли дневника на дивана и се изправи. Започна да обикаля из стаята неспокойно, ритна една книга, паднала от бюрото му и тя тупна в стената, после удари с юмрук рамката на вратата. Четенето на дневника на Май беше като да седи завързан за стол със запушена уста и да гледа как към нея се промъква отровна змия. Искаше му се да закрещи диво: „Внимавай! Пази се!“, да крещи сякаш все още можеше да я спаси от нулевата точка, към която бавно се приближаваше.

Спря до прозореца. Дали и той не бе поел по същия път? Червеният лак на фолксвагена блесна от внезапен слънчев лъч. Някой знаеше, че сутринта бе поел към пощата. Някой знаеше, че отива точно в тази пощенска станция. Лакът угасна, когато нов облак скри слънцето. Някой следеше движенията му. Взира се в колата няколко секунди и отиде до телефона. Поколеба се за миг и вдигна слушалката, докато очите му следяха кутийката, която „водопроводчикът“ бе свързал за апарата. Набра номера. Лампичката светна в зелено, дружелюбно, пролетно. Позвъни се и вдигна дамата от последния разговор.

- Офицера от разузнаването Ян Юхансен, моля - каза Евен и погледна зеленото око. Все още зелено. Все още.

Прехвърлиха разговора и един глас изръмжа:

- Юхансен.

- Евен Вик се обажда.

Зеленото око дори не премигна. Никой не слушаше неправомерно. Предпочете да кара направо.

- Налага се да проверите за сигурност една кола, но мисля, че наблюдават къщата, затова трябва да се направи на друго място.

Миг мълчание.

- Наблизо има ли бензиностанция с автомивка?

- Да, само на двеста-триста метра към центъра. Eco.

- Каква е колата?

- Фолксваген, ретро, костенурка-модел 74-та. Червен. Ярко червен.

- Бъди там с колата след час от този момент. Поръчай измиване. Фин Поулсен ще те чака там.

Глава 76

Помещението за миене беше празно. Евен следеше зорко зелените лампи, докато караше колата напред към четките за миене и натисна спирачките, когато светна червено. Вратата зад него задрънча и започна да се спуска към пода. Под нея мина мъж в червен гащеризон, влезе и му кимна. Мустаците ги нямаше, а прическата му беше толкова мазна, сякаш я поддържаше с машинно масло. И все пак си беше същият, Фин Поулсен.

- Само ще погледна машината за миене - изръмжа на диалекта от Осло и намигна на Евен. - Трябва да се нагласи, преди да я включиш. Предишният клиент се оплака.

- Няма проблем - отвърна Евен. - Да изчакам ли отвън?

- Не е необходимо. Мисля, че ще отнеме две минути.

Миячът Поулсен извади измервателен уред от кутията с инструменти и обиколи колата два-три пъти. Апаратът пиукаше в спокойно темпо, докато застана зад колата, тогава честотата се ускори. Поулсен включи слушалките, изключи високоговорителя и направи нова обиколка. Гледаше съсредоточено екрана. Започна да разглежда вътрешната страна на бронята с огледалце и фенерче.

- Ето - изсумтя той и вдигна малка, плоска кутийка. - GPS-предавател. Показва на тези, които те следят, къде се намираш по всяко време. - Евен се доближи. - Имат карта, подобна на онези, които със сигурност си виждал в такситата, и може да се държат извън зрителното ти поле, но същевременно да знаят къде се намира колата ти.

Евен се взираше в черната джаджа, без да намира думи. Сякаш го парализираше и задушаваше цялата активност на мозъка му.

- Да си забелязал непознати коли или хора в квартала? Редицата къщи е малко настрана, така че не е лесно да се промъкнеш до колата посред бял ден. - Фин Поулсен го изгледа.

Евен поклати глава.

- Не. Нищо не съм забелязал.

- Карал ли си колата на място, където е стояла без надзор? Паркинг в центъра, при някой мол или нещо подобно?

- Една нощ стоя на Фрогнер. - Евен откъсна поглед от кутията и загледа Поулсен. - Няколко часа беше и при... - Замълча, изведнъж усети, че сърцето му се страхува. Уязвим. Не биваше да става уязвим. - Искам да кажа, няколко часа беше при мои приятели, синът им имаше рожден ден.

Поулсен кимна.

- Отнема пет секунди да закрепиш подобна магнитна кутийка. Може да се случи където и да е. Да я взема ли с мен?

Изглеждаше невинна. Малка и уязвима, толкова лесно бе да я настъпиш, да я смачкаш с пета.

- Не, върни я там - отвърна Евен.

Глава 77

Караше към дома. Представяше си как го наблюдават като движеща се червена точка върху електронна карта.

В гостната беше тихо. По кухненския прозорец жужеше муха като далечен спомен от лятото. Слънцето мяташе кос лъч по пода и разкриваше, че тук отдавна не бе минавано нито с прахосмукачка, нито с парцал. Така мога да разбера дали не са идвали неканени гости, помисли си Евен и седна на дивана. Вдигна дневника от пода. „Втора работна тетрадка по проекта „Нютон“ беше написано на корицата.

11 февруари, Париж - Рових и тършувах из малък таван, където едва имаше място да стоиш изправен. Наполовина приключих с кашоните, но не откривам „Произход на нееврейската теология“ на Нютон. Отнема ми много време, понеже трябва да се уверявам, че изписаната на ръка книга не е подвързана заедно с някоя друга в по-голям том. Ето защо се налага да разлиствам всичко.

Мъжът с мустаците не се е вясвал от вчера, нито на улицата, нито в магазина.

Симон Латур седна неканен до мен тази вечер, докато се хранех в хотелския ресторант. Попита дали дребният човечец в Женева бе успял да ми помогне. Отговорих му с благородна лъжа, обясних, че засега беше съвсем малко. Стори ми се разочарован, каза, че мъжът бил най-добрият швейцарски генеалог, когото познавал, при това старателен изследовател. Искаше най-сетне да кажа с какво би могъл да ми помогне, ако имам нужда. О, да, отвърнах, на драго сърце. Не знам как да се държа с него. Изглежда ми едновременно жалък и компетентен. Нахакан и скромен. Приятен и ужасно дразнещ. Човек, изпълнен с противоречия, така да се каже.

Разказа ми, че открил интересни новини за Невидимото братство, намерил ново разклонение на ордена, за което не бил чувал преди. Сочело към Северна Европа, Скандинавия. При тези думи се втренчи в мен, сякаш това щеше да ме заинтригува допълнително.

- Аз съм - казах му и вдигнах ръка, сякаш се предавах, - признавам всичко.

Латур не го сметна за забавно.

- Орденът е само за мъже - обясни ми. - Казва се Невидимото братство, не Сестринство.

- Какво ще кажеш за брак? - попитах. – Невидимият брак. Нещо подобно намекна мъжът ми, когато се чухме за последно. Казва, че му писнало да пътувам половината време.

Симон разказа, че съпругата му работела с него, затова нямало проблем. Седяла си вкъщи и систематизирала открития от него материал. Наглеждала кокошките и архивите. Нямали деца.

Колко хубаво би било двамата с Фин-Ерик да работим заедно по някой проект!... или пък...? Не знам за какво би могло да става въпрос. В главата му се въртят само застраховки и птици. Птиците през Ренесанса. Гарантиран бестселър.

Все още си мисля за Евен, с него щеше да се получи. Той е различен, по-многостранен, градивен, отворен за новости.

Мисля... ако можех да избирам наново, щях да се върна при Евен - ако ме пожелае - особено след като открих, че съм бременна.

Той се изправи на крака и се втурна към тоалетната с ръка на устата, свлече се пред тоалетната чиния и повърна. След малко спазмът на стомаха го отпусна, но остана така, опрял глава на студения порцелан. Ръката му напипа копчето и тоалетната чиния се изплакна. Вонята на повръщано изчезна. Известно време тръбите гъргореха, после и този звук изчезна и остана слабото пищене в ушите му.

След миг отвори очи и откри, че дневникът беше на пода до него. Вдигна го с движение на стар човек и продължи да чете.

28 февруари, Осло - Този следобед се обадих на Юлий д’Алвейдр, докато децата гледаха детски предавания. Фин-Ерик излезе да изучава птиците заедно с приятели (Така каза. Мисля си, че е с неговите ох-толкова-тайни братя, гумените му ботуши са си в шкафа. Затова пък красивите кожени обувки ги няма. Мъже!).

Говорих с дамата, икономката, която срещнах последния път в Париж. Тя ме помнеше и обясни, че мосю д’Алвейдр се бил върнал в столицата. Веднага щяла да говори с него по въпроса, каза ми и остави телефона, преди да успея да отговоря. Стъпките й звучаха ясно по пода и чух някой да говори далеч в дъното на помещението. Стисках палци и се молех, когато затропа отново по пода. Вдигна слушалката и ми каза, че мосю д’Алвейдр с радост щял да ме приеме! Е, определено й благодарих, леко бурно, но ми стана толкова хубаво! Уговорихме се да отида на 8 март. Едва когато резервирах самолетните билети, се сетих, че щях да посетя стария колекционер в Деня на жената.

Глава 78

Париж

Къщата беше огромна, спомен от времето на Луи XIV, с еркери, розетки и тем подобни щуротии, каквито стилът рококо е предлагал в изобилие.

Жул д’Алвейдр беше възрастен, слаб като скелет господин с козя брадичка и благороднически фрак, протъркан на ръкавите. Той изслуша запитването й с мълчалив интерес, без да я прекъсва. После се изправи и я поведе по някакво стълбище. На практика наоколо нямаше мебели, а по тапетите бяха останали по-светли отпечатъци от картини. Токчетата на Май-Брит чаткаха по плочките със силен шум, който отекваше продължително в голямата зала. Мосю д’Алвейдр отвори някаква врата и с галантен жест я покани да влезе в библиотека, почти толкова богата, колкото една норвежка градска библиотека. От пода до тавана - а това разстояние беше голямо - се издигаха отрупани с книги етажерки. Възрастният мъж отиде до шкаф между два прозореца и посочи полица на височината на хълбоците. Тук били някои от книгите, които баща му купил в Женева, обясни той. Тънък, крив показалец извади красив том със златист надпис по кожения гръб.

- Това е едно от първите издания на „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго. До нея са „Клетниците“, но в по-окаян вид от Дева Мария. - Жул д’Алвейдр погали нежно книгите, сякаш му бяха малки приятели, нуждаещи се от мъничко внимание. - Някакви определени книги ли търсите, млада госпожо?

Май-Брит се взираше в полиците, обърна се и се огледа из библиотеката. Като се вгледаше по-внимателно, забелязваше черни рани, зейнали дупки - дали цялото творчество на дадени автори не беше махнато? - като след операция, при която раната не е била зашита и затова не е заздравяла.

- Издирвам ръкопис на английски, не знам дали е подвързан. Казва се „Произход на нееврейската теология“.

Козята брадичка потрепна замислено и мъжът се насочи към стълба, изтикана в един ъгъл.

- Да помогна ли? - Май-Брит се приближи, като разбра, че стълбата трябваше да се мести.

- Ако бъдете така добра да поставите това сътворено зарад човешката необходимост чудовище до глобуса, ще се кача да видя какво мога да открия. - Май-Брит последва указанието и скоро старият мъж се заизкачва с усилие, а тя проследи притеснено движението на изтърканите лачени обувки. Придържаше стълбата, за да не се разклати и най-слабо по време на изкачването. Струваше й се, че дори муха би извадила от равновесие неуверено издигащото се по стъпалата мършаво тяло.

Той спря на предпоследното стъпало и замърмори някакви заглавия, докато пръстът му се плъзгаше търсещо по редицата от бели и шарени гърбове, всичките без надписи.

Сякаш този ходещ анахронизъм знаеше наизуст всичките си книги, сякаш всяка една имаше специално място в сърцето му. Мърморенето секна и той извади някакъв том с кафява и малко позагнила кожа на гърба. Подвързията беше картонена и отгоре бе залепена хартия на ивици.

- Използвали са тънка и некачествена кожа - извини се той и й подаде книгата, - но не сметнах произведението за толкова важно, че да влагам средства в разкрасяването му. Да си кажа право, английският език не е силната ми страна и никога не съм чел повече от първите две страници.

Той започна дългото пътешествие към пода и Май-Брит остави книгата, за да може да се концентрира върху безопасността на стареца. Отидоха до място с мебели за сядане. Възрастният мъж седна задъхано и я покани да последва примера му. Столовете бяха високи, с прави облегалки и красиви жълти мотиви по тапицерията, подлакътниците бяха резбовани. Рококо, средата на XVIII век, помисли си Май-Брит и седна предпазливо на ръба. Мосю д’Алвейдр извади от джоба на гърдите си сгъната кърпичка и избърса сухото си като пергамент чело.

- Мога ли да Ви предложа нещо? Шери, калвадос, чаша вино?

- Чаша вино ще ми се отрази превъзходно - отвърна Май-Брит с чувството, че един ден, прекаран с този човек, щеше да я накара да ходи по-изправена, буквално. Старият благородник излъчваше достолепие, което те караше да гледаш на живота през по-широк хоризонт, сякаш една вътрешна гордост заради това кой си и какво защитаваш може да устои на всичко. Дори на прокрадващата се бедност и упадък.

Мъжът вдигна от масата малко звънче и позвъни кратко. Скоро в библиотеката влезе възрастна дама и получи лаконично нареждане да донесе две чаши от най-доброто им вино. Май-Брит разпозна жената от посещението си преди месец.

Тя сведе нервен поглед към книгата в скута си и я отвори предпазливо, сякаш се страхуваше от онова, което може да се крие между кориците. Големи букви със завъртулки по заглавната страница обозначаваха, че това действително е „Произход на нееврейската теология“, написана от Исак Нютон. Само че този текст тук не е изписан от него самия, помисли си Май-Брит, не и с такива големи букви. По- нова ще да е. Тя заразлиства по-нататък. Хартията малко се променяше, ставаше по-лоша, а почеркът - по-дребен. Стана ситен, неясен, Нютонов. Разказваше за произхода на теологията, за меко казано неортодоксалните възгледи на автора върху християнската религия. Май-Брит прелистваше бавно страница след страница, изчиташе първите думи на най-горния ред и минаваше на следващата страница. Когато стигна средата на произведението, изведнъж спря, взря се в някакъв по-различен текст и усети как за един кратък миг кръвта напусна лицето й. Жул д’Алвейдр бе зает да говори с икономката си, та не забеляза реакцията на Май-Брит.

Тя вдиша безшумно, за да снабди мозъка си с кислород, прочете отново най-горния ред, Via vitae aeternae - пътят към вечността на живота - въздъхна и загледа надолу по страницата, където алхимични знаци и символи се примесваха с латински и английски думи. Разлисти и преброи шест страници с формули и обяснения.

По тялото й се разля мощно усещане за щастие и тя се почувства като приключенец, най-сетне изкачил Еверест. Беше открила онова, което търсеше, онова, за което намекваше Паскар. Беше намерила отговора на загатванията, формула, непозната формула, написана от самия Исак Нютон.

Глава 79

9 март, Париж - Купих „Произход на нееврейската теология“. Не... не е съвсем вярно, понеже не ми позволиха. Получих я като подарък (на красива жена, каза той) - и най-милостиво ми дадоха позволение да изразя благодарността си към икономката и обслужването й с малък израз на признателност на тръгване. Той не ме изпрати навън, а остана спокоен сред всичките си книги с такова изражение, сякаш и небесният рай не би могъл да му предложи нещо, което да липсва в това помещение.

Изпразних портмонето си от всички пари в брой и ги дадох на икономката (по-късно ще накарам да оценят книгата и ще изпратя на д’Алвейдр точната сума, той трябва да получи толкова, колкото се полага). Тя взе 634-те евро, без да повдигне и вежда, и каза, че таксито, за което бях помолила, чакало пред входа. Искаше ми се да я целуна, да се втурна в библиотеката и да целуна възрастния мъж, да танцувам и ликувам, но излязох на улицата със спокойни, достойни крачки и се качих в таксито. Помолих да ме откара в хотела. Когато колата се отдалечи от тротоара, погледът ми несъзнателно се прокрадна по паркираните автомобили и за кратък миг мярнах познато лице. На шофьорското място в една от колите седеше моят преследвач, мъжът с мустака, и се взираше назад.

Май бе намерила формулата преди повече от месец - но е дала на Кити кафявия плик през ноември - преди пет месеца!

Дневникът се плъзна между омекналите изведнъж пръсти. Причерня му пред очите. Опря се на тоалетната чиния и едва се изправи на крака, пусна чешмата и наплиска лице със студена вода. Пликът у Кити го бе отвел в Лондон. Откъм огледалото го загледаха кръвясали очи. Изпитваше порив да реве, да плаче, да строши всичко наоколо си. В Лондон му предадоха формулата на Нютон! Мазната му коса се нуждаеше от подстригване и стърчеше във всички посоки, наболата му брада бе отпреди няколко дни и сивееше по хлътналите бузи. Приличаше на луд професор. Луд професор по математика, току-що решил уравнението Май с едно неизвестно - кой стои зад смъртта й.

И точно такъв беше той. И точно това бе направил.

С рев заби юмрук в огледалото и в мивката се изсипаха стъкла, кожата на кокалчетата му се разкъса, без да усети болка. Нажежената до червено лава в гърдите му притъпяваше всичко останало. Ръката му се отпусна на ръба на умивалника, кръвта се процеждаше от дълбоките рани и се смесваше със солената вода, капеща от лицето му. Вдигна глава с гърлено съскане. От парчетата огледало го загледа втренчено разкривеното и нарязано като зловеща мозайка професорско лице. Едното око липсваше, другото се отразяваше в три деформирани варианта, липсваше голяма част от челюстта му, а устата се кривеше грозно. Части от челото му бяха превърнати в черни полета от липсващ мозък. Беше черен и бял. Едно парче се отчупи и падна в умивалника. Разпадаше се.

Най-сетне се виждаше такъв, какъвто беше.

Глава 80

Телефонът звънна, докато ядеше ябълка в обедната почивка.

Главен инспектор Молвик се взря в нея, всъщност не обичаше ябълки, но днес един специален червен екземпляр направо му изкрещя да го вземе и той го грабна на минаване покрай магазинчето на път за работа. Продавачите на плодове и зеленчуци не бива да оставят стоката си по такъв начин, направо на тротоара. Ябълката не бе чак толкова лоша. Сочна и сладка. Той избърса ъгълчетата на устата си и насочи поглед към Мохамад Саикх, кимна деспотично към телефона. Сержантът въздъхна, остави парче пълнозърнест хляб с кафяво сирене и отиде до бюрото на главния.

- Да, ало, телефонът на главен инспектор Молвик. - заслуша се, каза „да“ и „добре“ и затвори. - Трябва веднага да се явим в кабинета на началника - обясни той и събра остатъците от обяда си.