Невидимото братство

- С какво се е занимавал той?

- Беше офицер в армията, полковник.

Евен изсумтя и Кити се обиди:

- Какво лошо има в това?

- Просто подобни хора проявяват тенденцията да мислят, че униформата им позволява да властват над другите, че са избраните, властниците. Но... - Евен опита да се поуспокои. - Полицаите са най-зле.

- Какво, по дяволите, ти има? - избухна Кити. - Да не би някой полицай да ти е изял бонбоните, та си мислиш, че имаш право да ги ругаеш постоянно?

Евен се загледа в Северната звезда. Колко много пъти му се бе искало да може да изчезне в космоса с ракета.

- Не ти ли казах? - измърмори. - Не ти ли казах, че баща ми беше полицай? Мислех, че съм го споменал. Беше човек, който трябваше да пази другите.

Кити не отговори.

- Такъв беше.

Глава 55

Евен се събуди с бумтящо главоболие. Кити се бе свила до корема му в голямата си пижама. Не правиха любов, преди да заспят, никой от двамата нямаше настроение, пък и не бяха във форма. Евен откри, че Кити бе получила удар по бедрото с бухалката, затова една солидна синина не й позволяваше да спи на лявата си страна.

Измъкна се предпазливо от леглото и се промъкна в кухнята. Намери аналгин и го глътна с чаша вода. Облече се, написа й бележка с „приятно пътуване“ и излезе при фолксвагена.

Лек дъждец образуваше водни ивици по червения лак с малки перлички вода, които се събираха и търкулваха колебливо, милиметър по милиметър, надолу по извитите калници. Евен спря на една бензиностанция и напълни резервоара, купи си кокосов сладкиш и чаша кафе - момичето на щанда тактично избягваше да се вглежда в пребитото му лице - и хапна закуската в колата, преди да продължи.

В девет и десет влезе в пощата на Вика и му обясниха, че е сбъркал входа. Отделът с пощенските кутии бил навън, зад ъгъла, първата врата вдясно. Излезе, сви надясно и влезе в облицован с мрамор коридор, подмина асансьорите и стълбището, мина през някаква врата, кимна на служител или „Консултант“, както пишеше на табелка на гишето му, и влезе в помещението с пощенските кутии. Много бяха - петнайсет- двайсет метра с редове нагоре и надолу и навътре плътно до ъглите. При това бяха сини, а той винаги бе смятал, че пощите се придържат към червения цвят. Тръгна бавно между кутиите, следейки номерацията. Сини като небето преди буря, помисли си и извади малкото ключе. Вдясно пишеше 1277. После 1380 и 1498. Бяха изписани с бели цифри над ключалките. Приближи се. Спря най-навътре в ъгъла. Числата над 1600 бяха подредени по права линия надолу подобно на четириъгълни облаци в мечтата на математик за небето. 1649 беше най-отгоре и той Затърси надолу по редицата с ключа пред себе си като меч, спря пред една от най-долните кутии, ето я, 1642 и се поколеба за миг. Изведнъж се почувства несигурен дали наистина искаше да продължи.

Дали не беше твърде загрижен за Май, обсебен? Нея я нямаше и той не можеше да я върне към живота. Мисли за това снощи, преди да заспи. Лежеше и усещаше спокойното дишане на Кити по тила си, ръката й на гърдите си. Все още имаше живот за живеене, живот, който започваше да добива смисъл, посока - ако оставеше миналото зад гърба си, ако го забравеше.

1642. Цифрите на табелката бяха хубаво оформени, големи, ясни. Рождената година на Нютон. Сборът им бе 13, неговото число. Тоест, разбира се, беше 4, но... Той пъхна ключа със съзнанието, че ако не провереше какво е искала да му покаже Май, щеше да се чуди цял живот.

В кутията имаше само един пакет, увит в кафява хартия. Облепен беше с кафяво тиксо, а на бяло листче с адрес пишеше, че бе изпратен до Май-Брит Фосен, п.к. 1642, N-0119 Вика. Пощенските марки и няколко клейма показваха, че бе изпратен от Осло. Евен взе пакета, затвори кутията и си тръгна.

Глава 56

На връщане спря и купи шест кутии бира и пакет шоколадови бисквити - внезапно бе закопнял за сладко - сякаш би могло да успокои нервите му. Беше по-развълнуван, отколкото в Лондон, без да знае защо. Може би заради многобройните въпроси в главата му. Кое беше по-старото - пликът от Лондон или пакетът от пощенската кутия? Доколкото можа да види по клеймата, този пакет бе изпратен през септември. А защо не бе оставила всичко на едно място? Дали за да минимизира шанса нещо да бъде намерено? Да разсее риска? Дали пакетът не съдържаше двете липсващи страници от формулата на Нютон?

Паркира пред къщата си, влезе и тъкмо се канеше да остави пакета на масата в хола, когато замръзна. Нещо не беше наред. Извърна се бавно и се огледа из стаята, преди да се втурне към дивана и да отмести възглавницата. Въздъхна облекчено, щом видя, че пакетът с формулата си стоеше там непокътнат. Светна, върна се на бюрото си и се наведе да разгледа краищата на няколко листа. Нямаше съмнение, някой бе влизал в къщата. Или все още беше там.

Промъкна се в кухнята и взе най-големия нож за хляб. Хвана го пред себе си като оръжие и тръгна предпазливо из къщата, проверявайки всяко ъгълче. Празно беше. При задната врата получи отговор как въпросният бе успял да влезе. На стъклото, близо до ключалката, се забелязваше кръг. Стъклото бе прерязано с диамантена резачка и сто на сто го бяха придържали на място с вендуза, след което бяха отстранили стъклото, пъхнали ръка и отключили вратата. На излизане отново бяха сложили стъклото на мястото му, залепяйки го с прозрачно тиксо. Професионална работа. Ако не бе забелязал, че нещо бе разместено, нямаше да обърне внимание, че някой си бе играл с вратата.

Обиколи щателно цялата къща, най-напред за да провери дали нещо не липсва, после за да види дали не бяха пипали електрическата инсталация, дали не бяха инсталирали подслушвателни устройства, накратко - дали бяха направили нещо, което щеше да му създаде неприятности. Не намери нищо. Или наистина нямаше, или - понеже беше аматьор, що се отнасяше до тези неща - чисто и просто не знаеше какво да търси.

Изпълнен с нерешителност, остана така с телефона в ръка, претегляше предимствата и недостатъците.

- Не, ще го направя - измърмори най-сетне и набра номера, който му бяха казали никога да не го записва. Отключи задната врата и излезе в градината, почувства се като глупак, когато застана в най-отдалечения ъгъл сред храстите френско грозде.

Някаква жена отговори и Евен попита за Ян Юхансен.

- Подполковник Юхансен?

- Да.

- Момент.

Някакъв мъж поздрави добродушно.

Евен се представи.

- Аз съм професор от университета в Осло и преди осем-девет години работих с военното разузнаване и твоя отдел във връзка с нова система за шифриране, която бях разработил. Най-много се занимавах с един Дал-Хансен.

- Да, да, спомням си - изръмжа Юхансен. - Дал-Хансен е пенсионер. Да не би да искаш да ни изложиш нови идеи?

- Не - отвърна Евен и започна да масажира горната част на носа си между очите. - Във връзка с назначението ми при вас аз подписах клетва за секретност на високо ниво, бях надлежно инструктиран съгласно закона за държавна сигурност или каквото по дяволите там беше и узнах каква отговорност изисква подобна секретна работа. Навярно съм единственият цивилен, запознат със системата ви за шифриране, та бе естествено да се погрижите да проумея колко сериозна е ситуацията. Но... - направи малка пауза, за да се увери, че другият му бе отделил цялото си внимание - инструктирахте ме също така да се свържа с вас, ако се чувствам под наблюдение, заплаха или в друго положение, което би могло да застраши нашата обща тайна.

- Къде си сега? - Гласът бе изгубил приятното си ръмжене.

- У дома. Но недейте да прибързвате. Искам единствено някой да дойде тук и да прегледа къщата, за да я подсигури срещу подслушване. Влизали са с взлом, но, доколкото виждам, нищо не е откраднато. Ето защо искам само да знам дали не са идвали тук, за да инсталират някоя мръсотия.

- Окей. Остани си вкъщи, докато дойде нашият човек. Ще пристигне с товарен автомобил на фирма за водопроводни услуги и ще се представи като Фин Поулсен. Ще дойде след час.

Евен благодари и прекъсна връзката. Загледа се в градината на съседите, която бе спретната, а между лехите имаше пътеки, облицовани с плочки. Не беше съвсем сигурен дали бе разумно да звъни на този Юхансен. После влезе вътре, обади се на банката и си уговори среща.

Едва тогава седна зад бюрото и извади макетно ножче от чекмеджето. Преряза внимателно тиксото и разтвори хартията в единия край на пакета, за да изсипе съдържанието. Тефтер, няколко дискети и купчина листи се показаха, сякаш всички те бяха леко смутени и неуверени на силната светлина от лампата.

Върху тефтера с почерка на Май бе изписано Работна тетрадка по Проекта Нютон. Разлисти я и откри, че бе оформена като дневник, започваше на 5 април 2004, преди година, и съдържаше записки по работата над книгата за Нютон, за която вече бе чел. Най-отгоре върху камарата листи имаше ново резюме, по-изчерпателно от предишното, което би могло да означава, че този плик бе изпратен по-късно от плика, оставен у Кити. Текстът, наречен от Май Първа тайна си беше в същия вид като вече познатия му. Отдолу се мъдреше Втора тайна с подзаглавие: Бог е всичко.

На Евен му се искаше да започне да я чете веднага, но реши най-напред да добие представа за остатъка от съдържанието на пакета:

- две дискети с надпис „Тайният живот на Нютон“ на едната и „Бележки“ на другата

- двайсет и три страници с бележки на ръка, познатите му отпреди плюс доста нови

- трийсет ксерокопия на страници от бележниците на Нютон

- шест страници с копия от книги за Нютон

- една Самотна страница със закодирано съобщение от един ред в средата

- петнайсет страници с прегледния план на Май какво искаше да включи във фактологическата част и какво щеше да се използва за подправки на измислените епизоди

- две страници с латински думи по азбучен ред и значението им на норвежки

- три страници с различни списъци с думи

- копие от молба до Кралския колеж в Кеймбридж за разрешение за разглеждането на оригиналите на различни книги (с кламер бе прикрепено оригиналното писмо с отговора, печат и подпис - разрешението получено)

Евен вдигна вежди с изненада, Май явно бе направила добро впечатление - рядко се случваше да дават подобно разрешение. По време на работата си като докторант той самият бе подал молба в университетската библиотека да види осем от оригиналните тефтери на Нютон от времето, когато е работил над Principia, но направо го отрязаха. Не можеше да си представи Кралският да е смекчил ограничителните си разпоредби.

Прегледа всичко отгоре-отгоре и извади бира от хладилника, отнесе Втора тайна на дивана и се намести удобно.

Глава 57

Втора тайна

БОГ Е ВСИЧКО

(или ЗА КВАДРАТУРАТА НА КРЪГА)

Тринити Колидж, Кеймбридж, Англия

Октомври, 1666

Младият студент седеше дълбоко съсредоточен над тетрадка, беше вечер и пламъче на свещ хвърляше неспокойна светлина върху листа, където пишеше букви ред след ред. Бяха повторения на същите пет съгласни и четири гласни, но винаги с нова подредба.

- Имаме проблем с W, Уикинс - въздъхна той. - Не получавам анаграма, която едновременно да звучи добре и да разказва нещо за собственика, не и с тази буква.

Тъй като не получи отговор, той надникна иззад рамо към колегата си, който седеше на стол с тежка книга на гърдите, устата му зееше отворена, очите бяха затворени.

Студентът погледна името си, ISAAC NEWTON, и въздъхна отново. На страницата се виждаха няколко варианта на кодово име под формата на анаграма, но никой не го задоволяваше напълно.

- Може би на латински - измърмори той и написа ISAAC NEUUTONUS.

В стаята настъпи тишина и се чуваше само спокойното дишане на другаря му и скърцането на перото по хартията. Въздишките му продължиха на равни интервали от време, когато се наведе над писалището и се предаде на упорития си нрав. Изведнъж хилавите рамене се извиха напрегнато, перото се понесе по-бързо, зачеркваше, пак пишеше, а той си мърмореше:

- ... едно, две U, едно V, две N, I е J, а... едно S идва в повече, хм...

Накрая се облегна на стола и се усмихна доволно към листа. Там пишеше JEOVA SANCTUS UNUS.

- Един свети Бог - възкликна той. - Това е кодово име, с което мога да стана известен.

Тринити Колидж, Кеймбридж, Англия

Февруари 1675

-... и трябва да ви напомня, драги господа, че са изминали съответно цели пет и шест години, откак получихте магистърска степен и се подписахте, че приемате 39-те тезиса на Англиканската църква. - Ефор Уъртман изгледа многозначително двамата си гости поред и с гримаса на изтощение се подготви за нов укор. Нютон се облегна леко настрана и планетата Марс се плъзна като златно кълбо по лицето на ефора подобно на символ на войнствения нрав на чиновника. На писалището му се издигаше голямата Птолемеева система от лъснат месинг с петте си орбити като ясни, правилни кръгове със Земята в центъра и Слънцето в собствена, по-удебелена орбита като слуга на земната планета - безвкусна обида - очевидно науката по времето на Птолемей се бе оставила да я подчини някакъв човешки възглед. Тя обаче си бе тъкмо на място върху писалището на ефора, този глупав невежа, който преди известно време дори се бе изказал положително за Антихриста и смяташе, че пътешествието до Рим, това гнездо на греха, трябваше да се превърне в част от образованието на всеки интелектуалец християнин. Болезнено потрепване премина по лицето на ефора, той се наведе над писалището със слабо задъхване и пак се изправи, избърса чело с кърпа. Погледна виновно професорите, които бе изпратил да повикат, и се приготви да заговори отново.

Професор Астън го изпревари:

- Проблеми със стомаха ли имате, драги ефоре? - попита го с дружелюбен интерес.

Ефорът кимна бегло и се облегна настрана, двамата гости доловиха слабо къркорене откъм вътрешните му органи и из стаята се разнесе миризма на развалени яйца. Изведнъж мъжът пребледня, изправи се с ужасена физиономия на пълното лице и забърза навън с ръка върху задните части.

- Струва ми се, че душата на природата го надви, завладя го вътрешна сила - отбеляза Астън с усмивка. Нютон се въздържа да коментира безвкусните афоризми на другаря си, това само би го окуражило да продължи.

Когато ефор Уъртман се върна и седна, Астън се покашля:

- Мъжът на сестра ми е асистент на придворния лекар и съвсем тайно е открил рецепта срещу хлабав стомах, срещу Diarea explosivo, както той го нарече. Рецептата се е харесала на придворния лекар, а не на последно място и на Негово Величество краля.

Ефорът го изгледа въпросително с блясък надежда в размътения поглед.

- Ами да. Взема се яйце и се вари, докато стане твърдо, т.е. осем-десет минути. После се бели кората и острият край трябва да сочи към фундамента.

Ефорът сбърчи чело.

- Фундамента?

- Да, към ректума. Ако ефорът предпочита по-народен израз, можем да кажем „дупката на задника“. Та значи, яйцето се натиква в ануса, ректума или както Вие предпочитате да го наричате, господин Уъртман, както се казва, скъпото дете има много имена, и се оставя да изстине. Когато вече е студено се взема ново яйце и процедурата се повтаря. Продължава се така, докато коремът се успокои. - Астън се облегна на стола с усмивка. - Както казах, кралят намира рецептата за превъзходна. - Направи кратка пауза. - А що се отнася до ръкополагането, споменато от ефора, трябва да кажа, че не ме вълнува обличането в попско расо или каквато и да било друга рокля, но с удоволствие бих дошъл да сваря яйца на ефора, ако пожелае.

Той му се намръщи, преди да обърне поглед към Нютон.

- Както знае ефор Уъртман - каза Нютон спокойно, - аз съм човек християнин, подобно на повечето останали хора. Освен това съм избран от Бога да бъда учен, който да разкрие Загадката на живота и да покаже на човека световната логика и хармония.

(Последното изречение беше подчертано с молив и в полето пишеше с почерка на Май: „твърде предвзето, трябва да се смекчи, макар Нютон на практика да е разсъждавал така за себе си Евен беше съгласен.)

Няма причина да бъда ръкополаган. Аз вече съм Лукасов професор и трябва да работя с по-възвишени неща, с математическите истини и физичните закони - дейност, която проповядва величието на Бога в по-голяма степен, отколкото някое свещеническо деяние някога би могло да го стори. - Нютон сниши глас и изгледа ефора настоятелно. Марс отново беше посред челото му. - Затова нека ви го обясня веднъж завинаги: ако от университетска страна се настоява за ръкополагането ми, ще се видя принуден да се оттегля от професорския си пост.

Ефор Уъртман вдигна глава изненадано и се премести малко настрани, за да вижда лицето на Нютон освободено от планети.

- Наистина ли, господин професоре? - попита го скептично.

- Да - заяви Нютон и стана да си ходи.

-... вода към вино си е чиста шарлатания и явно господин Иисус Христос доста се е упражнявал, за да го постигне - Астън се оригна и насочи бутилката вино към Нютон. - В Типендейл видях един, дето го можеше. Беше застанал на площада и караше хората да плащат по 10 шилинга за чаша вода, която въртеше ли, въртеше. Танцуваше и се перчеше с чашата, докато най-накрая им я връщаше и им даваше да отпият. Казвам ти, всички потвърждаваха и уверяваха, че това е вино. Никой не забеляза, че той подмени чашите, докато се въртеше с развято палто, упс, е, никой освен мен. А това, че Иисус лекувал болни, ми се струва да е нагласена комедия, приятели, които се престрували на слепи и прочее. - Астън сбърчи чело и погледна учудено бутилката, на чието дъно бяха останали няколко капки. - А това с непорочното зачатие е наистина... това се нарича „pia fraus“, благочестива измама. Фокус от голяма величина, трудно е, не, невъзможно е да го разкриеш. Мислиш ли, че може да са зашили на Дева Мария химен, след като тя и някой си там мъж... ? - Франсис Астън пи, докато изпразни бутилката и изхълца. - Само възкресението е по-логично и чудато. Още не съм успял да го прозра, но работя по въпроса. - Пак изхълца и обърна леко кривоглед поглед към другаря си. - Не проумявам как могат да изградят цяла религия върху подобни невъзможни неща.

Самотен светилник се опитваше да освети помещението без успех.

- Не съм съгласен, че тези неща не били логични - отвърна Исак Нютон със сериозен тон. - Бог е велик и може да прехвърли силата си върху когото си поиска, особено щом става въпрос за собствения му син. Но ако искаш да разобличиш нещо нелогично, то учението за Светата троица е лъжа и измамническа приумица. Било е измислено на събора в Никея през 325 г. и всеки с минимална математическа логика може да види, че твърдението „три ще бъдат едно и едно ще бъде три“ е невъзможно и дори религия не може да се основава върху подобно нещо. Учението за Светата троица е чисто и просто богохулно. Да се твърди, че Бог и Иисус имат еднаква природа, означава да се твърди нещо, което не е написано в Библията. Иисус е син Божи и е създаден от Бог в качеството си на първото създание на земята, което е нещо различно. - Нютон се бе разпалил и тъмните му очи блестяха, когато продължи.

- Бог е създал вселената като грандиозна загадка, позволявайки на нас, хората, да живеем посред нея и нашата задача, разбира се, е да я опознаем. - Огнището бе угаснало и в стаята беше студено. Той стана и закрачи напред-назад, за да се сгрее, продължавайки да говори. - Цялото голямо знание, prisca sapientia, някога е било известно на нас, хората, с основаването на първата религия. Нациите обаче я унищожили, религията, която можела да се открие в страната на Мойсей и Езекиил. За да намерим пътя обратно, трябва да търсим познанията на най-старите цивилизации, родили човека с най-пространни познания, който е живял някога. - Той спря пред свещта и сянката му скри другаря му. - Перфектното в Божието творение е, че всичко е направено изключително просто. Аз съм избран от Бог, за да покажа на остатъка от човечеството, че творението си има своята логическа съгласуваност и през последните години изучавах Светото писание, особено Откровението на Йоан, и открих, че без съмнение...

Бе отстъпил крачка встрани и изведнъж видя отпуснатата фигура на професор Франсис Астън на стола. От отворената му уста прозвуча слабо изхъркване.

- ... и открих, че без съмнение е време да си лягам - измърмори раздразнено и излезе от стаята.

Парадоксално е, помисли си Евен, че Нютон, който е бил противник на триединството, през цялото си време в Кеймбридж е живял в Тринити Колидж.

Май бе написала бележка до себе си най-отдолу на страницата.

,Дали след това трябва да има сцена с Нютон, който изучава Библията и обобщава изследванията си за времето, когато е възникнал животът на Земята и момента, когато Иисус ще се завърне (отначало е бил в края на XVII век, а после - през 1948 г.)? Сцената може да показва впечатляващите му (и малко ексцентрични... ?) изследвания върху размера и вида на храма на Соломон — и как съпоставя получените данни с изказвания на библейските пророци, особено Даниил, и прави своите изводи за хронологията на древните цивилизации - и стига още по-далеч, до тълкувания на бъдещи събития.

Проблемът е, че ми е трудно да разбера тези тълкувания. Не толкова нелогичното, погледнато от позицията на модерния човек, а чисто и просто жонглирането му с числа. Той е майстор на математиката - аз определено не съм! При отделни автори, писали за Нютон, забелязвам тенденцията да смятат, че тези пространни и почти налудничави изследвания са добили значение за разработването на теорията му за гравитацията, но познанията ми в тези области са твърде оскъдни, за да си съставя преценка. Трябва да поговоря за това с Йелм. Дали да не предложа да използваме Евен Вик за консултант точно по тези въпроси?

Евен изсумтя. Значи по време на работата си все пак се бе сетила за него - Евен Вик. Взе си нова кутийка бира и се съсредоточи върху следващата сцена.

Лондон, 17 ноември 1675

Суровата мъгла се нижеше откъм Темза и надвисна над квартала, та шумът от чаткащи конски копита и дрънчащи колела сякаш бе увит в памук. Кочияшът зъзнеше в студа, увит в палтото си и скръстил ръце. Хвърли поглед към господарските къщи, които се извисяваха на известно разстояние от улицата и утайката на обществото, която се движеше по нея. Вечерният мрак и мъглата правеха сградите мистериозни и завоалирани, сякаш криеха тайни, които никой жив не биваше да узнава. Кочияшът потръпна от собствените си мисли и дръпна поводите, понеже между дърветата видя два високи фенера, които осветяваха стълбище.

- Пристигнахме, мистър - викна назад и изплю топче кафяв тютюн между задниците на конете. Исак Нютон изсумтя в отговор, слезе от колата и подаде на кочияша няколко монети, преди да се обърне към къщата. Кочияшът удари конете и поклащащото се фенерче на колесницата скоро се скри в непрогледния мрак, угасна тъй внезапно, сякаш изчезна падаща звезда на небето.

Нютон си пое дълбоко дъх и изкачи четирите стъпала към вратата, обрамчена от две мощни колони. Наведе се и зачете. На основата на едната пишеше IAKIN, а на другата - BOAS. Някакъв прислужник отвори, още преди ръката му да достигне чукчето, и го покани да влезе с дълбок поклон. На заден план изникна висок, кокалест господин и се усмихна радушно при вида на новодошлия.

- Мистър Санктус Унус, добре дошъл в ложата ни. Радвам се да Ви видя отново. Отдавна очаквам тази вечер. Всичко наред ли е?

- Мистър Ф - отвърна Нютон и се поклони леко. Подаде шапката и палтото си на прислужника и последва високия мъж един етаж по-нагоре. Влязоха в библиотеката и му предложиха стол.

- Време е да седнем и да поговорим на чаша бира - оповести мистър Ф и кимна към прислужника, който ги бе последвал и стоеше на вратата. Нютон искаше да каже, че не желае нищо за пиене, най-малко пък бира, но прислужникът вече бе излязъл.

- Чух, че кралят Ви е освободил от ръкополагането - мистър Ф положи лакти на облегалките и сключи пръсти, опирайки брадичка върху палците си.

- Да - отвърна Нютон. - Това е голямо облекчение и мина доста безболезнено. Подадох молбата си през март и получих отговор още през април. Освен това кралят предлага всички бъдещи Лукасови професори по математика да се освобождават от ръкополагането, ако пожелаят.

- Да, разбрах това - отвърна мистър Ф и се усмихна едва доловимо. - Така нареди почитаемият глава на нашия орден.

Нютон вдигна очи с изненада:

- Нареди?

- Имаме голямо влияние, ще знаете, драги Санктус Унус. - Той млъкна, понеже прислужникът се появи с две чаши пенлива бира върху сребърен поднос. Мистър Ф вдигна чаша към Нютон и той отпи предпазливо. Не понасяше вкуса на бирата, това беше едното; още по-малко му допадаше усещането да загуби контрол над ума и мислите си. А тази вечер определено искаше да запази трезвия си разум.

Мистър Ф остави чашата на масичка помежду им и продължи:

- Както знаете, така нареченият „Невидим колеж“ представлява група мъже, полагащи усилия да съхранят езотеричните науки. И двамата сме участвали в многобройни дискусии в този „невидим колеж“ и знаем, че групата поставя над всичко всемогъщия Бог и стремежа да се достигне Prisca Sapienta, древното познание. Дори над собствения живот и амбиции. От членовете на „Невидимия колеж“ бе създадено Кралското научно дружество в качеството му на съвършено видим и официален сборен пункт на емпиричното познание и опит. Нашият почитаем регент по Божията милост следи развитието на това общество с цялото си внимание и слуша съветите ни с респект и интерес.

Мистър Ф се усмихна съзаклятнически на Нютон, преди да продължи:

- По разбираеми причини Негово Величество не знае за невидимата част на дружеството, търсенето на Истината и стремежа ни да реализираме „квадратурата на кръга“, да добием природата на златото сама по себе си. Това, да копнееш да превърнеш човека в жив философски камък, представлява идея, от която се страхуват, и затова опитите в тази насока са нежелани от властимащите. Кралят забрани езотеричните науки и алхимичните експерименти, затова трябва да отдадем мислите и деянията си на нощта и сенките.

Мистър Ф замълча, потъна в тих размисъл сякаш над собствените си думи, а после се наведе напред и изгледа Нютон с остър поглед.

- Проблемът е, че в „Невидимия университет“ има хора, които не са толкова склонни да запазят в тайна познанията ни, колкото би било желателно. Вие, мистър Унус, по-рано в писмена форма назовахте неудовлетвореността си от мистър Бойл и недискретните му навици, а има и други, които не са проумели дълбокия смисъл на думите „sub rosa“.

Мистър Ф стана от стола, отиде до малка масичка до прозореца и взе нещо. Нютон пак отпи от бирата най-предпазливо, чувстваше се необичайно нервен, сякаш навлизаше в един свят, в който трябваше да предостави отговорността на други, да положи живота си в чужди ръце.

Домакинът се върна и седна на стола. В скута му се мъдреше кафява одежда.

- В най-голямо тайнство образувахме ядро от братя, желаещи съвършена невидимост. Преди няколко години основахме „Fratemitatis Invisibilis“ - ордена на невидимото братство. Това не е орден, в който се влиза с молба, понеже никой освен членовете му не знае за него, това е орден, в който те канят и е огромна чест да получиш подобна покана. Много от нас, заемащите най-високите длъжности в Невидимото братство, имаме опит от други езотерични общества и здрави връзки с чуждестранни ордени.

Мистър Ф вдигна одеждата и тя се разгъна, оказа се роба с голяма кафява качулка. На пода се свлече дебело въже и мистър Ф обясни, че било за превързване около кръста.

- Всички в нашия орден носят такива одежди по време на срещите, това ни осигурява тотална анонимност, дори и в рамките на братството. Аз, в качеството си на Ваш пряк ръководител, единствен съм запознат с истинската Ви самоличност. А единственият, чиято самоличност Вие познавате, съм аз. Дори главата на ордена, с когото скоро ще се срещнете, няма да знае кой сте. Той иска да поговори с Вас, да Ви разпита, но качулката на робата ще Ви направи невидим за него, а неговата качулка ще скрие него от Вас.

На Нютон се наложи да се покашля, преди да успее да попита:

- Кой е запознат с неговата идентичност?

- Ние, които сме с първи ранг след него. Не ми е позволено да издавам броя ни. Мога само да спомена, че влиянието ни се увеличава, понеже нашите нишки, нашите членове са верни на каузата ни и заемат постове и длъжности в много от най-високопоставените среди на обществото. — Очите му блестяха, когато добави: - Вярвайте ми, ще станете член на братство, което ще оформи бъдещето на Англия.

На вратата се почука, два пъти, после още два.

Мистър Ф кимна и подаде робата на Нютон.

- Облечете я, моля. Сега се връщам.

Той излезе от стаята, а Нютон остана сконфузен с кафявата одежда в ръце. Колебливо я надяна през главата си и тя падна по тялото му. Обгърна го като попско расо и той взе въжето, за да го пристегне около кръста. Качулката бе надвиснала над лицето му и той гледаше като през тунел. Махна я раздразнено и отиде до прозореца. Долу по улицата премина карета и изчезна в мъглата.

Невидимото братство. По някакъв начин мисълта да бъде невидим му допадаше. Да седи и слуша, да се изказва свободно, без да присъства, на практика. Но да не знае с кого споделя познанията си... Е, винаги можеше да се оттегли от братството, ако започнеше да го спъва.

Вратата зад него се отвори и влезе облечена в роба фигура с факел в ръка.

- Сложете си качулката и ме последвайте - подкани го гласът на мистър Ф и посочи с позлатения жезъл в ръката си.

Минаха по коридора и слязоха по някакво стълбище, но не същото, по което се бе качил Нютон на идване, после по нов коридор и ново стълбище. На слабото осветление беше лесно да се загуби чувството за посока и разстояние. Нютон броеше наум всяка крачка, всяко стъпало и всеки завой, който правеха. Не знаеше за какво му бе това, но му даваше усещане за контрол. Накрая мистър Ф спря пред широка дъбова врата, вдигна факела сякаш случайно и освети роза, изваяна на горната рамка. Нютон кимна под качулката. Sub rosa. Всичко, изречено „под розата“, бе подчинено на мълчанието и освещаваше поверителността. Мистър Ф вдигна жезъла и Нютон забеляза, че беше някакъв вид скиптър. На върха му имаше впечатляващо изваяна глава на пеликан и роза. Очите на птицата блеснаха на светлината на факела като два малки звездни сапфира, а в центъра на розата имаше голям рубин. Мистър Ф почука

по вратата със скиптъра, преди да я отвори благоговейно.

Точно зад нея имаше два факела, осветяващи син килим. Той се стелеше напречно по обширен под, по средата бе Обрамчен от две редици столове с високи облегалки, по дванайсет от всяка страна, които стигаха до трон, издигнат на стъпало над пода. Там стоеше човек, облечен в същата роба като Нютон и мистър Ф, само че въжето около кръста му бе сребристо. Зад трона на главата на ордена горяха два факела, а на олтар точно до него имаше голяма книга, осветена от два канделабъра. Останалата част от помещението тънеше в мрак, който ставаше все по-непрогледен, колкото повече човек се отдалечаваше от онова, което явно представляваше центъра на ложата, трона на главата. Нютон не успяваше да възприеме размерите на стаята.

Главата на ордена направи подканващ жест. Нютон се приближи с известно страхопочитание и седна на тясна пейка в лоното на трона. Вратата зад тях се затвори с кух трясък, сякаш се намираха в обширно помещение с каменни стени. Настъпи тишина. Нютон чуваше собственото си дихание и кръвта, пулсираща в слепоочията. Имаше ли и други тук, дали някой не седеше извън обсега на факлите и не го наблюдаваше в мрака? Принуди се да не мисли, да не се страхува, нито да се надява, просто да присъства и да чака.

Дълго седяха така. Тихи. Нютон усети как пулсът му се успокои, а дишането му стана част от тишината.

- Висшето естество е всичко и всичко е Висшето естество. - Гласът бе дълбок и приятен. - Няма вечно различие между Светлината и Мрака, Доброто и Злото. Във вселената има само една Материя, една Душа и един Дух. - Главата на ордена редеше думите и те отекваха слабо между стените. На Нютон му се стори, че бяха сами и мистър Ф също го нямаше, макар да не го бе чул да излиза. Главата на ордена млъкна и Нютон усети, че го наблюдаваха, забеляза как погледът търсеше нещо в него, преценяваше го сякаш беше ученик в класна стая.

- Поканен сте да се присъедините към нашето братство - каза главата на ордена с естествен глас. - Ако след този разговор съм съгласен с онзи, който Ви предложи, на следващото Общо събрание ще бъдете поканен като член на „Ордена на невидимото братство“.

Нютон наведе глава в отговор.

- Приемате ли да се закълнете във вярност към ордена?

Нютон кимна.

- Приемате ли да се закълнете във вечно мълчание и запазване на тайните на братството?

Той кимна отново.

- Приемате също да споделите знанието и езотеричните си познания с братята си? - Нютон се поколеба за миг, но наведе глава.

Главата на ордена замълча за момент.

- Встъпването Ви в братството ще бъде встъпване във вечността. Членството е необратимо и не е възможно да напуснете Невидимото братство, след като веднъж сте се заклели във вярност. - Нютон седеше сковано на ниската пейка.

Главата на ордена повиши леко глас, когато продължи:

- Престъпването на правилата на ордена означава прекъсване на нишката на живота. - За миг настъпи тишина, после той добави, сякаш за да се увери, че Нютон разбираше сериозността на ситуацията: - Напускането е равносилно на смъртна присъда.

Нютон гледаше през тунела на качулката, погледна олтара и книгата, разгърната и осветена. За миг се зачуди каква ли беше и дали главата на ордена не преекспонираше всичко това; но същевременно знаеше, че не беше така. Бавно наведе глава.

Глава 58

Евен не помръдваше. Мислите му се блъскаха из главата, във всички посоки подобно на топчетата в тотото. Не успяваше да добие обща представа нито за тях, нито за чувствата си. Отделни мисли се откъсваха от бъркотията, добиваха форма и се изтъркулваха в съзнанието му.

Номер 7, числото е 7: Вечна вярност към братството, така бе казал главата на ордена. Това означаваше да споделя познанията си с тези невидими братя. Вечно, дълго време. Подобно задължение не подхождаше на онзи Нютон, с който Евен се бе запознал. Напротив, той беше човекът, способен да укрива новите си открития години наред, без да е склонен да ги сподели с когото и да било, чисто и просто защото нямаше доверие на никого. От друга страна пък Нютон определено имаше вкус към тайниченето, така че нещо в това братство явно го бе привлякло.

Номер 2, числото е 2: Май му бе дала две следи. Едната минаваше през петица купа в тестето карти и стигаше до Кити и плика, а после и до Лондон и самата формула на Нютон.

Другата минаваше през пасианса и пощенската кутия и водеше до тези записки и тази тайна, която току-що бе прочел. Въпросът бе защо правеше всичко толкова трудоемко и защо според нея бяха необходими две съвсем различни следи.

Номер 31, числото е 31 : Каква част от този текст беше истина и каква бе измислица и илюзия? Май бе преди всичко историк, но наистина ли разполагаше с доказателства за това? Таен орден!? Че Нютон е имал фанатична позиция спрямо религиозното, че е проявявал егото си по начин, граничещ с лошия вкус... Евен въздъхна. Сигурно беше вярно. Той самият беше чел за религиозната страна у Нютон, но всъщност винаги я бе избягвал. Не тя го интересуваше.

Номер 13, числото е 13: Няма вечна разлика между Светлината и Мрака, между Доброто и Злото. Злото и Доброто. Злото... Бяха двете страни на една монета. Евен се втренчи в точка на пода, където бе прогорена дупка с цигара, изведнъж усети как по едната му буза се търкулна сълза и се прокле, задето бе станал толкова сантиментален на стари години. Избърса брадичка с рязко движение. Злото все още си беше Зло, също толкова голямо и също толкова Зло - вечно.

Взе си нова бира и я отвори.

Номер 26, числото беше... Май...

Мислите му се закучиха и отиде до уредбата. Зарови сред дисковете и намери Левон Минасян: „Beyond borders“ - беше го получил от Май за трийсет и четвъртия си рожден ден. „Музика, която те кара да си спомняш, че си човек“ беше му казала леко потайно, когато отвори пакета.

Скоро из стаята се понесоха дълбоките, меланхолични тонове на дудука. Спокойно и без заобикалки той разказваше за тихия повик на земята, за признанието на житейските истини, за това, което е далеч и никога няма да се завърне, за измяна и надежда, за съня на лунна светлина и загубата на единственото, което обичаш. Евен се огледа диво из стаята, за да не избухне в плач, свлече се на дивана и изпразни кутийката бира на тежки глътки.

Оригна се високо и ясно, сякаш за да провокира стените и дивана, после взе дневника на Май, Работна тетрадка по проекта Нютон, отвори я на първа страница и зачете:

5 април 2004, Осло - миналата седмица разговарях с Один Йелм. Предложи ми книга за Исак Нютон. Не за постиженията му в областта на математиката и физиката, а за тайните му...

Глава 59

Осло

- Мама ще остане тук, докато заспиш - прошепна тя и усети как ръчичката на Стиг се мушна в нейната. Хубаво беше пак да си е у дома, да седи на леглото на Стиг и да слуша равномерното дишане на малката Лине от другото легло.

В петък Лине я бе приела с отворени обятия, разказа й за детската градина и всичко останало, сякаш Май-Брит бе отсъствала само един-два дни. Затова пък Стиг се бе държал настрана, стесняваше се, а може би се сърдеше, не успяваше да го разбере напълно. Остави я да се доближи до него чак като ги слагаше да си лягат вечерта. Лине заспа за две минути и не потърси повече внимание, но Стиг лежеше с широко отворени очи и гледаше Май-Брит, проследи я с поглед до вратата и я погледна с болезнена печал, когато понечи да угаси лампата. Тя се върна и седна на ръба на леглото му. Тогава ръчичката му потърси нейната и тя остана цели 45 минути, говори му и му пя тихичко, а той я гледаше. Малката ръчичка се отпусна и накрая той заспа.

Оттогава това се повтаряше всяка вечер: Лине заспиваше, после Май-Брит и Стиг се отдаваха на собствените си кратки мигове в полумрака под нощната лампа. А когато той заспеше, тя често оставаше до него, за да успокои деня и да премисли това-онова.

Тази вечер бе взела до леглото дневника си и когато видя Стиг да прегръща мечето си и да се обръща на другата страна насън, тя вдигна тефтера от пода и разлисти назад до написаното миналия четвъртък; имаше нужда да обобщи последните събития.

26 август, Арундел Хаус, Кеймбридж - Открих скрита бележка, написана от Нютон!!! Беше пъхната най-отзад в един от бележниците му, в „джоб“. Едва успях да я намеря, просто почувствах някаква неравност под хартията. Дали има нещо общо със „загатва- нията“ на Паскар? Малко се съмнявам, но може да се окаже още по-добре, ако никой не я е виждал преди. Преписах текста, преди да върна бележката на място, сякаш никога не съм я виждала (дали не сбърках?). Не искам никой да изпревари книгата ни с тази новина. Може да се окаже безценна за продажбите!

(А и нали е само временно, ще оставя бележката скрита, докато книгата бъде готова за издаване...). Ще разуча текста по-обстойно, когато се прибера - кодиран е.

Утре заминавам. Имам среща с Один в издателството в 14:30, за да обсъдим проекта. Иска да знае докъде съм стигнала. Ще му покажа Първа тайна. Иска да издадем книгата идната есен, чул за някаква друга книга за Нютон, която била запланувана за след две години. Мисля, че е твърде рано да я издаваме след година, особено ако намерената бележка може да разкрие нещо, което изисква нови изследвания и допълнителна работа.

Усети, че слабата светлина изтощаваше очите й и влезе в кабинета. Фин-Ерик не бе у дома, беше се обадил да каже, че ще остане да работи до късно. За трети път тази седмица. Май-Брит не беше сигурна дали индиректно не се опитваше да й каже, че като отсъстваше тя толкова дълго, на него му се струпваше работа, или просто искаше да я накаже. Откакто се бе прибрала, той се държеше малко особено, хленчеше като малко дете, а това не му бе присъщо.

Май-Брит отвори капачето на уредбата и пусна Шестата симфония на Бетовен - запис на Лондонския симфоничен оркестър, който бе открила в магазин втора ръка в Кеймбридж. Не беше типично за нея да има пороци, но ако все пак можеше да се каже, че някога се бе привързвала към нещо до степента на зависимост, то това беше тази музикална творба. Беше положителна и спасителна като детски смях и птича песен и никога не й омръзваше нито звученето, нито набавянето на нови издания с изпълнения на различни оркестри и диригенти. Все още откриваше изненадващи страни, когато нови музиканти споделяха версиите си на Бетовеновите ноти и възприятия.

Седна на фотьойла и продължи да чете.

Петък, 27 август, у дома - Минах през издателството, преди да поема към дома. Один изказа непосредствено положително мнение за представените от мен резултати. През уикенда ще ми прати мнението си за текста на Първа тайна.

Уикенда бе посветила на децата и Фин-Ерик. Дори не извади мистериозната бележка, за да я разгледа. Принуди се да я игнорира в полза на семейството.

Понеделник 30 август, Осло - Один смята, че „Тайната“ трябва да се подправи малко, била твърде суха и твърде подобна на фактите. Казва, че в художествените части трябва да свалям очилата на историка. Предлага да намекна, че Нютон открива философския камък. Аз си мисля, че отиваме твърде далеч - но обещах да помисля. Освен това смята, че откъсът трябва да има някакъв вид заключение - така просто си свършвал. Според мен не е точно така, защото се загатва, че връзката на Нютон с алхимията никога не е била прекъсвана, че се е знаело и пишело за това дълго след смъртта му, въпреки цялото това отричане в цензурирани негови биографии, пълни с половинчати истини. Освен това ще последват още тайни.

Не му споменах за мистериозната бележка - не знам точно защо, реших, че може да почака.

Използвах остатъка от деня за обработка на Първата тайна.

Следващите няколко дни работи у дома, опитваше се да декодира бележката от Нютон и прибираше децата рано, с тях прекарваше много топли мигове.

Извади писалката от чантата и седна да пише текста за деня.

Четвъртък 2 септември, у дома - Не съм разгадала кода. Показах на Один новата версия на Първа тайна и той остана много по-доволен. Всъщност и аз. Сега намирам повече жизненост в нея. Изхвърлих старата.

Поколеба се малко и добави още един ред.

Някой е влизал в кабинета ми и е ровил из листите.

Чистачката?

Глава 60

9 септември, у дома - Още не съм успяла да разгадая съобщението на Нютон върху скритата бележка. Всъщност си мисля да се обадя на Евен. Този инат ще се справи за два-три дни. Но не, по дяволите, не.

Евен го досмеша, разлисти купчината бележки и намери листа със самотните два реда; кода на Нютон:

silibisivnisitatinretarfmuiguffe

ygoloehtelitnegfosnigiro evenegehpotsirhcnaej

Погледът му веднага се спря на „guffe“ в края на първия ред, беше като виц - но виц на норвежки. Нютон не е знаел норвежки. Прииска му се да започне с декодирането на загадката на мига, но реши най-напред да дочете дневника и бележките. Все пак имаше вероятност Май-Брит сама да е разгадала кода.

Той взе дневника, прочете половин изречение и пак грабна листчето с кода. Порази го нещо в началото на първия ред: silibisivnisitati. Ужасно много i-та, почти всяка втора буква. Това означаваше, че трябва да изключи метода със заместването, трудно щеше да намери буква, която да се повтаря толкова често. Дори е-то, което иначе е най-обичайната буква в английския, не би могло да функционира в подобни количества, усещаше го.

Остави листа на пода и тъкмо се канеше да чете отново дневника, когато звънецът в коридора изсъска.

- Момент - извика и набързо насъбра листите, дискетите и дневника и ги пъхна под няколко списания. Огледа се, за да се увери, че нищо не бе останало и отиде да отвори. На вратата стоеше мъж на около трийсет с големи мустаци и син гащеризон, в ръка държеше кутия с инструменти.

- Фин Поулсен. Имал си проблеми с канала, така ли? - мустаците и акцента без съмнение бяха трьондски.

- А, да - кимна Евен и тръгна пред него към кухнята, - можеш да погледнеш и кранчето - добави и се почувства нелепо. - Да, ето тук мирише и капе. - Показа разсеяно към мивката и се усмихна засрамено.

- В такъв случай ще погледна... - Фин Поулсен загледа окото му. - Били са те?

- Блъснах се в една врата - отвърна Евен.

„Водопроводчикът“ се ухили, отвори кутията и се показаха редица измервателни уреди, жици и антени, подредени на точно определени места. На Евен му се искаше да попита за какво служат, как се използват, но вместо това получи многозначителен поглед да си гледа работата. Мъжът извади черна кутийка, отвори я, включи към нея слушалки и започна да върти някакви копчета.

- Аз ще съм в хола, ако има нещо - каза му Евен и тръгна.

Седна на дивана и продължи с дневника.

13 септември, Осло - Някой е влизал в офиса и е разбъркал листите ми - пак. (Параноята на Евен явно ме е заразила и без да се замислям, винаги оставям листите така, че разбирам, ако някой ги е пипал - застъпват се точно при полето и една буква се вижда на най-горния ред.) Случи се и преди две седмици, тогава реших, че е просто чистачката, но днес я попитах, тя се обиди и каза, че никога... и т.н.

Нося копието от бележката на Нютон и дневника в чантата си, така че в офиса едва ли има някакви „тайни“ за откриване. Само ми се вижда странно Один или някой друг от издателството да души, докато ме няма. Никога не се е случвало преди. А и не крия нищо от тях (е, почти нищо), така че могат просто да попитат.

14 септември, у дома - Понастоящем пиша Втората тайна и си правя някои записки по фактологичната част. Вълнуващо е да се работи с религиозността на Нютон, защото поражда толкова много мисли за моето собствено отношение към християнството, както се е развило откак напуснах родния дом.

От време на време поглеждам кода на Нютон. Опитвах се да използвам различни гледни точки към загадката, но винаги се връщам на така наречените заместителни шифри (Евен каза, че се наричали така! Ще рече, че азбуката започва с ключова дума, съдържаща определен брой букви от азбуката, и след тази дума идва остатъкът. С други думи, ако ключовата дума е „turnips“, то кодовата азбука става:

TURNIPSABCDEFGHJKLMOQVWXYZ

Освен това може и цялата азбука да се „завърти“ на три или пет, или колкото човек прецени места надясно, но се надявам Нютон да не го е направил чак толкова трудно, защото няма да имам никакъв шанс да разгадая шифъра!

После обикновената азбука се написва точно под тази редица и отделните букви в кода се заместват със стоящите на същото място в азбуката с turnips.

TURNIPSABCDEFGHJKLMOQVWXYZ

ABCDEFGHIJKLMNOPQRSTUVWXYZ

Така думата APE⁸ в кода става TJI.

Разбира се, налага се да изключа буквите æ,o,â, тъй като текстът е писан от англичанин. Всъщност не съм съвсем сигурна дали „j“ и „i“ не трябва да се обединят!?).

Именно заместителните шифри са най-често използваните от Нютон (каза Евен!), когато е искал да закодира важни текстове. Но каква ли може да бъде ключовата дума? Пробвах с „newton“ и „isaacnewton“ и поне десет други варианта, но никой от тях не придава смисъл на текста.

- Не. - Измърмори Евен. - По дяволите, естествено, защото си била на погрешен път. - Той взе отново листа с кода и го разгледа. Тръгна да обикаля из стаята, докато умът му си играеше с различни възможности. В един момент застана до прозореца и погледна навън, наблюдаваше как хартията се отразява в стъклото, изръмжа и отиде в банята. Обърна страницата към огледалото, редицата се отрази в него и, макар отделни букви да изглеждаха погрешни, целостта започна да добива смисъл.

- Точно така - изсумтя доволно, но веднага се вгледа напред с празен поглед, скривайки листа в ръка. Дали зад огледалото не беше скрита камера?

Когато се върна в гостната, „водопроводчикът“ тъкмо демонтираше телефона, взе някакъв инструмент и свърза няколко жици, погледна някакъв уред и кимна, без да каже нищо, после пак сглоби телефона. Евен седна на дивана и видя как мъжът обиколи стаята с някакъв инструмент в ръка, спря до една лампа, до уредбата и се напъха зад ди-

вана, където имаше контакт. Отвори прозореца и надникна навън, изръмжа нещо и пак го затвори. После изчезна в коридора, за да огледа останалата част от къщата.

Евен седна на бюрото. Написа текста на кода отзад напред, бавно, с големи, ясни букви.

EFFUGIUMFRATERNITAT1SINVISIBILIS

JEANCHRISTOPHEGENEVE

ORIGINSOFGENTILETHEOLOGY

За момент се спря, дразнеше го, че втората дума завършваше на „NEVE“, макар да му бе ясно, че това е чиста случайност. Нямаше нищо общо с него. После започна да дели редиците на думи. Най-напред намери „THEOLOGY“, последната дума, а след това откри, че вторият ред започваше с име: JEAN CHRISTOPHE, последвано от града GENEVE - ако, разбира се, не трябваше да го възприема като фамилно име.

Известно време се мъчи с горния ред, отдели думата „VISIBILIS“ или евентуално „INVISIBILIS“, но после зацикли. Накрая реши да направи почивка и се върна към дневника на Май - изсмя се високо на първото, което прочете: 16 септември, Осло - Разреших загадката на листчето!!! По дяволите! Толкова беше просто, че ме досрамя, като го разбрах (всичко беше написано отзад-напред). Как не се сетих веднага! Ако не друго, поне научих нещо за работата с кодове.

Effugium fraternitatis invisibilis Jean Christophe Geneve Origins of Gentile Theology Доколкото разбирам, първото изречение означава: Бягайки от невидимото братство.

Следващото трябва да е име, а после има и град, т.е. Женева, или пък е фамилното име на този човек? Последното, Произход на нееврейската теология, ми звучи познато. Трябва да помисля малко.

Евен кимна, той си спомняше заглавието, наскоро се беше натъкнал на него. „Произход на нееврейската теология Не беше ли това книга, която Нютон е написал, но е била издадена едва след смъртта му?

„Женева“. Евен смяташе, че беше градът, не фамилно име. На някое място в историята имаше връзка между Нютон и Женева, но в бързината не си спомняше каква точно.

Погледът му случайно попадна върху думата „следят“ в началото на следващия откъс в дневника и той зачете с любопитство.

17 септември, Осло - Възможно е да преувеличавам, но чувствам, че ме следят. Не, тези думи може би са твърде силни, но понякога някой ме преследва, мисля. Точно както се чувствах в Англия. Не през цялото време, само понякога. Само че не виждам кой е и затова се чудя дали не ме е нападнала някаква невроза. Опитах се да поговоря за това с Фин-Ерик, но той каза да отида в полицията или просто да не мисля за това. Изглежда по-скоро смята, че нещо не е наред с главата ми (все пак напоследък се чувствам преуморена). Но от друга страна идва и моментът с листите в офиса. Размествани са поне два пъти - сигурно е! При това толкова малко, сякаш няма да забележа.

Евен разлисти объркано няколко страници напред, после се върна и пак отиде напред - дневникът свършваше тук! Макар да имаше още поне 10-15 празни страници за писане. Разгледа щателно празните листи един по един, но не откри нищо интересно. Никаква скрита бележка, никакво мистериозно петно от мастило, нищичко.

Явно Май изведнъж бе изпитала нуждата да се раздели с всичко, свързано с Нютон, и го бе изпратила в пощенската кутия. Погледнато на настоящия етап, нямаше съмнение, че е имала реална причина да бъде предпазлива.

Евен се загледа във „водопроводчика“, който прекоси коридора и влезе в спалнята с инструментите си. Изведнъж дневникът му се стори тежък, лежеше в скута му като чудовищно и отговорно наследство от Май. Осъзнаваше, че тя най-тайно би искала той да поеме незавършеното й дело. И вече го бе сторил, беше се нагърбил, но очевидно не съвсем потайно, понеже някой знаеше и го държеше под око.

Погледна последната страница, вътрешната страна на корицата, където Май бе открила бележката. По средата бяха изписани някакви числа.

284+ 1000

Втренчи се в числата, без да разбира. Нещо не беше наред, помисли си той и прелисти напред за сравнение. Тук цветът на вътрешната страна на корицата беше жълт. Най- отзад беше бял. В задната част на книгата беше залепен нов слой! Опипа с пръсти целия лист, провери и ръба, стана и взе едно джобно ножче от чекмеджето на бюрото. Май бе заела от Нютон идеята да крие разни неща из книгите. Внимателно изряза мястото около една малка издатинка и отдели хартията. В ръката му изпадна ключ. Приличаше на този от пощенската кутия във Вика.

- Е, можем да говорим - обади се глас откъм вратата.

Глава 61

Париж - Женева

Май-Брит каза на всички, че заминава за Париж - и наистина отиде там. Прекара в града четири часа.

От летище Шарл дьо Гол взе автобус до центъра и цял предиобед се разхожда из града, правейки произволни кръгчета: сменяше метрото в последната секунда, влизаше в магазини, като се изнизваше през задната врата, изведнъж се качваше на някой автобус за няколко спирки, вършеше всевъзможни странни неща, за каквито можеше да се сети, преди да отиде до Гар дьо Лион и да хване експреса за Лион, където нае кола и пое на изток към границата с Швейцария. Когато пристигна в Женева, беше вечер. Намери малък пансион в покрайнините на града. Плати в брой за седмица.

Преди да си легне, написа нещо в новия дневник, който си беше купила:

15 ноември, Женева - От известно време проектът Нютон е в застой, против волята ми. Бях заета с лансирането на есенните книги и бях консултант на няколко исторически романа, които ще излязат догодина. Сега обаче съм заделила една седмица за работа в Женева - с онзи Жан Кристоф, който е назован в кода.

Почти съм сигурна, че става въпрос за Жан- Кристоф Фасио дьо Дюилие. Това е братът на Никола Фасио дьо Дюилие, за когото пиша в Третата тайна на Нютон. Жан-Кристоф е бил инженер, мисля, освен всичко е създал и отпечатана върху мед карта на Женева, която намерих в интернет.

Утре ще отида в библиотеката, за да потърся информация за него и семейството му.

Затвори дневника, остави писалката отгоре и угаси лампата. Мушна се под топлата завивка и си легна да спи с чувството, че е анонимна, оставена на спокойствие. За първи път от няколко месеца насам не усещаше да я следят. Никой не знаеше къде е. Никой.

Глава 62

- Нищо?

- Не. Проверих цялата къща за RF-сигнали, т.е. радиочестотни сигнали, микровълни, както и инфрачервени и други светлинни сигнали - обясни „водопроводчикът“ Поулсен. Докато говореше, мустакът му влизаше чак между зъбите. - В къщата няма никакви необичайни сигнали. Освен това проверих телефона за паралелни инсталации като приемници и устройства за радиовръзка. Да погледна ли и компютъра?

Евен отвърна с жест, приблизително означаващ, добре“ или „върши си работата“. Мъжът седна на стола и извади от кутията с инструменти някакви дискети. Известно време Евен виждаше само широкия гръб, наведен над клавиатурата и екрана.

Ключът за пощенската кутия в джоба му крещеше да бъде използван. Той седна спокойно на дивана и заразлиства бележките на Май. Купчината беше голяма и меко казано - разнообразна. Доста от страниците представляваха списъци от специални думи или понятия с обяснения.

Prima materia - светият дух на алхимията, присъстващ във всички вещества. Трябва да се освободи от неактивните метали чрез трансформация.

Regulus — латинската дума за „дребен владетел“, но според алхимичната химична терминология означава „ кристален „...

Леле, как само се бе вглъбила в материала, помисли си Евен впечатлен и намери нов списък.

Способността за окисляване на дадено вещество зависи от броя на електроните в неговите атоми, от свободните места в тях, които могат да бъдат заети от електроните на друг вид атоми при условията, необходими за протичането на една химична реакция.

Тези неща не бяха лесни за човек с хуманитарно образование. Явно бе, че Май бе работила доста усърдно, за да проумее света на Нютон, не само чисто алхимичния, но също така и онзи с по-физикохимични характеристики.

Друг списък от думи пък бе по-езотеричен в подбора си:

Die Chymische Hochzeit Christiani Rosenkreutz (Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц) - книга, написана от теолога Йохан Валентин Андрее, навярно един от основателите на ордена на Розенкройцерите. Книгата разказва за сватбено празненство, където гостите са подложени на окултни изпитания, като някои дори умират и отново биват събуждани за живот.

Пеликанът - често се използва за символ на братства, „родее „ се с розата и кръста. Пеликанът е древен християнски символ на възкресението като птицата феникс (възкресението Христово?). В масонските среди кръвта му е символ на Светото дело, т.е. „ възкресението „ на членовете от робството на невежеството към свободата на мъдростта.

Пеликанът, Евен зарови из листите, не беше ли писала за него във Втора тайна... Къде беше? Да, ето, като част от някакъв скиптър или нещо подобно. Все повече се впечатляваше от обстойния й подход към една материя, която едновременно трябва да бе намирала за доста мъглява и наивна.

Взе няколко закопчани с кламер ксерокопия от страници на книги с подчертани с жълт маркер редове. Явно всички цитати се отнасяха до един и същ човек; Никола Фасио дьо Дюилие, личност, която Нютон очевидно бе познавал дълги години.

„ Фактът, че този особен тандем, съставен от сдържания, скован и коректен професор и веселия, малко лекомислен по-млад мъж, е издържал дълги години сочи, че са ги свързвали повече общи неща от интереса към математиката. „ Из статията „Подражателят на Нютон“ от Грег Оливър Клъф.

„ Фасио дьо Дюилие и Нютон определено са правили съвместни експерименти с алхимия в Кеймбридж. Кореспонденцията им по време на заболяването на Фасио през 1692 загатва, че са се натъкнали на вещество или са постигнали резултати, които на всяка цена са искали да запазят в тайна. „ Цитатът беше от книгата на Майкъл Уайт за Нютон - „Тихият магьосник“.

„Фактът, че двамата са поддържали известна връзка дори и след като Нютон официално се дистанцира от Никола Фасио дьо Дюилие поради принадлежността му към окултна група, наречена „Пророците от Севените „, чиито членове като цяло били френски бежанци, не може да означава друго, освен че ги е свързвала някаква

тайна - може би завинаги. Трудно е да се узнае дали тайната е била алхимична, окултна или от друг вид, защото ако са съществували издайнически документи, те със сигурност са били изгорени от Нютон, когато малко преди смъртта си е „подреждал“ книжата си. „ Предизвикателната статия на Фиф в „Хисторикъл Сайънс Нюз“: Нютон- гениален или луд, еретик или християнин.

Евен остави копието, понеже „водопроводчикът“ спря компютъра и се изправи.

- Е, и той е чист. Искаш ли да инсталирам детектор на телефона?

- Хм... за какво служи той?

- Ще те предупреди, ако те подслушват, чисто и просто една лампичка ще светне червено, ако чужди уши се намърдат на линията.

- Но ти не го ли провери току-що?

- Да, но през нощта някой може да дойде и да се свърже. Видях, че кабелът на телефона влиза в къщата изпод този прозорец. Достъпен е за човъркане от онзи, който иска да подслушва. - Мъжът вдигна вежда въпросително и Евен кимна. Поулсен зарови в кутията с инструменти и извади малка бяла кутийка с жица, която свърза за телефона. След няколко минути се изправи и затвори кутията. Изглежда най-сетне беше готов.

- А мобилния?

- Никога не го използвай за тайни разговори. Мобилните телефони са сравнително лесни за подслушване, невъзможно е да ги подсигуриш на сто процента - изръмжа той изпод мустака. - Това колата ти ли е? - Посочи червения фолксваген.

- Да. По-точно не. Току-що я взех на заем. Пристигнах с нея тази сутрин, така че е вън от опасност. - Изведнъж Евен почувства непреодолим порив да разкара мъжа от къщата си и да слезе до града.

Онзи кимна и излезе в коридора.

- Не се казваш Фин Поулсен - отбеляза Евен, когато мъжът бе на път към входната врата.

Фин Поулсен се ухили през рамо.

- И ти не си се блъснал във врата. - Евен заключи след него и влезе да вземе ключовете за колата и малкото ключе.

Както винаги в центъра беше трудно да си намери свободно място за паркиране, но в крайна сметка успя да сбута костенурката между едно BMW и един мерцедес на улица „Кралица Мауд“. Чудесна компания, помисли си и забърза към пощата на Вика. На гишето на консултанта се бе събрала опашка от хора, чакащи да получат своите пратки. Евен ги подмина и закрачи между пощенските кутии. Оттам излизаше дама с куфарче за документи. Възрастен мъж бе отворил кутията си и отделяше пощата от рекламите, които мяташе ожесточено в пластмасова кофа. Останалата кореспонденция прибра в черна папка, заключи вратичката и излезе. Евен Затърси номер 1284.

Очевидно бе, че 284 + 1000 трябваше да значи 1284, и тъй като нямаше указания за друга пощенска станция, близко до ума беше да предположи, че Май отново бе използвала тази на Вика. Евен не разбираше само защо й беше да дели числото на две, но може би в качеството си на любознателна ученичка на Нютон искаше да заблуди евентуални любопитни или шпиони.

Ето! 1250-1299. Малко над средата намери 1284 и пъхна ключето в ключалката, готов да завърти - и скоро му се наложи да пусне ключето, за да не го пречупи в еуфорията си. То издрънча на пода. Погледна номера изненадан, вдигна ключа и пак намери кутия 1284. Бавно и предпазливо, сякаш темпото бе провалило първия опит, той пъхна ключето в дупката, натисна... Но не, не влизаше докрай. Безспорно ключът бе погрешен - или ключалката.

Глава 63

Женева

Силен северен вятър духаше по Женевското езеро и върлуваше из града, та минус десетте градуса в ноемврийския въздух се усещаха като минус двайсет. Слънцето беше ниско на запад и скоро щеше да се скрие зад заснежените планински върхове. Гледката към езерото и планините зад него бе, меко казано, пленителна и Май-Брит се чудеше дали да не доведе Фин-Ерик и децата тук през лятната ваканция. Да направят разходка с парахода, да седят на палубата на лятното слънце с чаша червено вино, докато децата обикалят наоколо и се забавляват... Обърна гръб на вятъра и потърка изстиналия си нос с кожената си ръкавица. Най-напред трябваше да дойдат пролетта и лятото.

Сутринта не успя да запали колата под наем и хвана автобуса до центъра и градския музей, където имаше уговорка с един служител.

Скоро щеше да стане пет часът, работният ден бе приключил и тя зъзнеше на студа. Забеляза, че оставаше почти половин час до следващия автобус. Зачуди се дали да не хване такси до пансиона, но зърна едно кафене, което я изкуши повече. Получи си капучиното и извади тефтера и писалката. Остана така, обезкуражена, загледана във виелицата, примесена с фини снежинки. Отвинти капачето на писалката и написа:

Г8 ноември, кафене, Женева - Не съм открила нищо особено. Вече знам, че Жан-Кристоф е бил и астроном, но не мисля, че това има нещо общо с Нютон. За разлика от брат си е прекарал почти цял живот в родния си град, Женева, но също така е и пътувал.

Ходил е в Лондон, където на практика става „Член на Кралското научно дружество“ през 1706, макар да не е известен с никакви научни постижения - поне доколкото успях да разбера (през 1706 Нютон е бил президент на дружеството!!! Дали тази чест не е знак на благодарност за помощта - за едно или друго нещо?) Жан-К. е посещавал и Париж, и Рим, но всеки път се е връщал у дома в Женева.

Посетих библиотеката, градския музей, няколко други музея и един отдел на Държавния архив. Доста малко сведения има за семейство Фасио дьо Дюилие и повечето информация се отнася по-скоро до брата, Никола. Никола Фасио дьо Дюилие е прекарал последните си години в Лондон и освен с приятелството си с Нютон е известен и като изобретател на диамантен свредел и с намесата си в спора между Нютон и Лайбниц относно откритието за диференциалното смятане (така ли се казва, Евен?).

Но за останалите членове на семейството - на практика нищо. Ужасно разочароващо е и не знам как ще продължа напред.

Май-Брит вдигна чашата, огледа се разсеяно из кафето, където все повече клиенти търсеха убежище от студа с топло кафе и сладкиш. Докато капучиното се разливаше меко в устата й и топлината му гъделичкаше приятно бузите й, тя забеляза мъж, наблюдаващ я над горния ръб на списание. Седеше в дъното, близо до вратата на тоалетната, беше леко пълен, малко по-млад от нея, с тъмни мустаци, които от разстояние изглеждаха рошави и мръсни. Той продължи да се взира в нея и тя извърна поглед. В лицето му имаше нещо познато.

Отделни срещи между хората могат да бъдат така съдбовни, както срещата между живота и смъртта. Наскоро бе прочела това изречение някъде и доби неприятното усещане, че й предстоеше точно такава среща. Остави чашата и побърза да прибере нещата си. С ъгълчето на

окото си видя как мъжът се изправи, тя взе палтото си и също стана. Мъжът направи завой към входа, но свърна наляво и застана точно до нейната маса. Май-Брит нарами чантата си и си придаде възможно най-високомерен и свиреп вид.

- Извинете - започна той на английски, макар акцентът да издаваше, че бе французин. Май-Брит се престори, че не говори на нея и понечи да го заобиколи. Той препречи пътя й: - Не сме ли се срещали и преди? Името ми е Симон Латур.

Глава 64

- Отначало мислех да сервирам телешките пържоли на Талейран - обясни Один Йелм, разбърквайки с меки движения съдържанието на касеролка, - но бе абсолютно невъзможно да открия подобаващ стек. Или беше толкова стар, че едва не се бе превърнал в крава, или беше замразен. А всички знаем какъв е вкусът му в такъв случай. -Той погледна Евен, за да получи потвърждение на думите си. Евен се огледа в рустикалната кухня: ламперията и шкафовете бяха от дъб на тъмни петна, от наредени по грубите рафтове глинени делви се подаваха спагети, мъдреха се буркани, пълни с боб, сушени домати, гъби и плодове. Плотовете представляваха масивни, грубо рендосани дъски, покрити с тънък плексигласов лист - атмосферата беше такава, че човек очакваше пред прозореца да замучи крава или да кудкудякат кокошки.

- Имаш газова печка - отбеляза Евен, за да се намира на приказка.

- О, да, налага се. Осигурява най-добър контрол над топлината. - Йелм дегустира виното, което бе налял за двамата, примлясна и погледна етикета скептично. - Това е Медок от малко лозе на юг от Льо-Вердон, пивко е и леко охладено определено е добро за телешко, но за дивеч... не знам... Ти какво ще кажеш?

Евен опита виното и отвърна, че е хубаво - нито твърде кисело, нито твърде сладко.

- Добре е - каза той и изпразни чашата на един дъх, демонстрирайки познаваческо въодушевление.

- Опасно е човек да не се грижи за вкусовите си органи, отразява се на настроението и желанието за работа и рискуваш да станеш меланхоличен, да загубиш енергията си. - Йелм опита соса и добави щипка сол, разбърка и опита отново. - Казал го е Брилат-Саварин, известният френски философ на гастрономията. - Йелм кимна към соса и подаде черпака на Евен. - Ще бъдеш ли така добър да го разбъркваш бавно, докато сляза до мазето за по-подходящо вино, мисля, че имам едно ловджийско италианско, точно от такова се нуждаем. - Евен пое черпака и видя как Йелм извади от пазвата си ключ на път към коридора. Отключи се врата и затропаха стъпки надолу по стълбище.

Дали в мазето няма някое пиратско съкровище? - помисли си Евен и остави черпака, за да си налее вино. От прозореца можеше да види улицата и той се запита в коя ли от къщите живее Сюзан. Беше казала номер шестнайсет, Йелм живееше в единайсет, значи бе онази червена двуетажна сграда с колите отпред.

По дяволите! Мамка му! Евен остави чашата, за да не рискува да я счупи от раздразнение. Беше забравил да се обади на Сюзан, както бе обещал. Всъщност беше странно, че тя не се бе опитала да го потърси цял ден. Или пък... може би чисто и просто й беше омръзнало да чака отговор и го бе зарязала?

Дали да не мине през тях на тръгване и да помоли за прошка, може би щеше да преспи у тях? Би било практично - усещаше, че се налага хубаво да си пийне, за да преживее вечерята с Йелм.

Взе чашата и отпи солидна глътка, облегна се на перваза и загъргори с хубавото вино в уста.

След разочароващото посещение в пощата пое към дома и насъбра листите от Май и формулата на Нютон, нае сейф в най-близката банка и почувства облекчение, настроението му се повдигна заради увереността, че вече всичко е на сигурно място. После се изкъпа и преоблече, чудеше се как ли Йелм щеше да коментира вида му. За негова изненада издателят не показа нито с поглед, нито с гримаса, нито с думи, че вижда нещо необичайно в лицето на Евен.

По стълбището се чуха стъпки, вратата на мазето се затвори и заключи и Йелм се шмугна в кухнята по обичайния си, неуравновесен начин, натиквайки ключето под ризата.

- Добре ли е сос... ? О! - Той изгледа Евен на прозореца.

- Знам ли, сигурно се справя добре.

Йелм остави бутилката, поразбърка съдържанието на касеролката, нагледа картофите във фурната и отвори бутилката от мазето.

- Споменах ли, че съм купил месо от лос? Месарят имаше такова крехко парче, че можех да го нарежа с поглед. - Той вкуси от виното за телешко и изгледа госта си. - Какво те привлича у Нютон?

Евен загледа отражението си в стъклото на прозореца, за да види дали не се бе разкрил. Ама че наивен въпрос. Отпи жадно от виното, преди да отговори.

- Гениалността, нюхът, с който е прозирал числата, виждал е възможностите им в нови положения, правил е неща, невъзможни за други хора по света. Гледал е на света като на ребус, който трябва да разгадае. Също така се е справил с голяма част от него, невероятно важна при това. Благодарение на него науката е направила квантов скок.

- Толкова особен ли е бил геният му? - Йелм го изгледа косо над дъската за рязане, където режеше броколите на розички. - Не е ли просто факт, че е отделял доста време и е налучквал някои неща?

Евен се усмихна, ето го наказанието, задето се отнасяше снизходително към храната и виното. Мнението му за Йелм се повиши.

- Ами, като изключим това, че с един замах е направил цялата Вселена понятна, обяснил е движението на планетите около Слънцето, на Луната около Земята, приливите и отливите, траекториите на кометите, дал е отговор на някои от най-сложните въпроси, над които човечеството е размишлявало хилядолетия наред, нека ти разкажа една кратка история, която доста ясно показва значимостта му. - Евен отпи, преди да продължи. - Негов съвременник, математик на име Бернули, обичал да измисля загадки и задачи, които колегите или учениците му да разрешават, или пък той самият. През 1696 чисто и просто попитал: имам две точки, А и В на известно разстояние и на различна височина. Прокарвам път от А до В и пускам камък да се търкаля по него само с помощта на гравитацията. Кой път ще му даде най-кратко време за търкаляне?

Йелм слушаше внимателно, като в това време изсипа броколите в стъклена купа и започна да реже гъби.

- Изглежда никой от учениците и колегите му не е успял да реши задачата, затова я препратил на известни европейски математици, един от които бил и Лайбниц. Само че и те не успели. - Евен завъртя виното в чашата, загледа се в отражението на светлината в червенината му. - Злите езици говорят, че Лайбниц, който поначало бил добродушен и толерантен човек, със злобна усмивчица предложил да изпратят задачата на „великия Нютон“, най-вероятно за да го притиснат до стената, както и всички останали. Нютон пък, който по него време бил сравнително новоизбран управител на Монетния двор в Лондон, си имал доста проблеми в работата - предишният заемащ службата тотално бил занемарил задълженията си.

В деня, когато получил задачата, той се прибрал късно следобед, изтощен. Племенницата му Катрин, която живеела при него по това време, оставила писмото от Бернули на масата. Той го отворил, прочел загадката и предпочел да игнорира предизвикателството. Главата и тялото на петдесет и четири годишния математик били твърде уморени и оставил писмото настрана. След вечеря обаче любопит-

ството го заглождило и скоро честолюбието надделяло. Седнал на писалището си с лист, перо и запалена лампа. Изписал страници изчисления и станало полунощ. Катрин пожелала лека нощ, без да получи отговор, и си легнала. Часовете минавали. Часът станал два, после три. Най-сетне изправил скования си гръб и погледнал листа доволно. Часът бил четири посред нощ - и той бил решил задачата.

- Боже! Вярно ли е? - впечатли се Йелм и направи френска гримаса, която напомни на Евен за инспектор Бонжов. - Успял е за половин ден, а всички останали са били принудени да се откажат? - Той отвори фурната и извади огнеупорна чиния с картофи, нарязани на колелца. - Е, може да сядаш на масата, скоро ще сервирам.

Сосът за дивеч, картофите, салатата, виното, всичко беше вкусно. Евен усещаше как вкусовите му рецептори си умираха от удоволствие.

- Това са Картофи Ана - обясни Йелм и си сипа допълнително. - Наречени са на Ана Лионска. Била френска куртизанка, толкова желана, че популярното Кафе Англе в Париж обзавело стая за нея, където да я посещават най- отбраните й гости: крале, графове и благородници. Там имало най-необходимото - легло, шезлонг и маса, винаги наредена за двама. Готвачът бил толкова доволен, задето привличала в ресторанта известни хора от цяла Европа, че създавал нови ястия на нейно име. Едно от тях е Картофи Ана, което ядеш сега.

Евен набучи парченце гъба и го вдигна.

- А ти защо се интересуваш от Нютон?

Йелм му хвърли бегъл поглед, преди да се усмихне доволно.

- Тайните. Личността с многото противоречия. Той е съвсем уникален и същевременно такъв типичен англичанин. - Йелм остави вилицата и хвана чашата. - А пропо, за типично английското, понякога си мисля, че Англия е една от малкото модерни, цивилизовани държави, защитени до такава степен, че са могли да опазят традициите си непокътнати векове наред, ако са поискали. И въпреки това нацията полага огромни усилия да открие себе си. Да вземем например уличното движение. Англичаните са единствените в света, които настояват да карат в лявото платно, същото правят и нациите, които са под бащината закрила на Империята. И си мислим, че трябва да е залегнало дълбоко в гените им, след като са толкова упорити, но не!... - Йелм се ухили широко и отпи от виното. - Чист инат. Загледай ги, когато вървят по тротоара, разминават се отдясно точно както и ние. Или пък погледни как са построени ескалаторите - стоиш вдясно, точно както в останалия свят - това не означава ли сам да се подкопаваш?

- Един добър приятел - започна Евен, - английски математик, преди няколко години беше почетен гост на банкет тук, в Осло. По време на вечерята, докато разговорът беше в разгара си, го попитаха защо англичаните така настояват да карат от лявата страна. Той отвърна, че всъщност имали известни планове за преобразувания. За проба най-напред щели да оставят тежкотоварните превозни средства да карат от дясната страна, за да видят как ще потръгне.

Йелм, който тъкмо бе отпил от виното си, се засмя така внезапно, че за малко то да изтече през ноздрите му.

- Да, да ги видим - задави се той. - Как никой не се е сетил по-рано. Англичаните умеят да мислят новаторски, колкото и да са консервативни.

Говориха за какво ли не и Евен трябваше да си признае, че вечерта бе значително по-приятна, отколкото би посмял да се надява. Разбира се, зачекнаха трагичната смърт на Май и Йелм го увери, че това е голяма загуба за издателството, независимо че бе прекарала при тях доста кратко време.

- Как я намери? - попита Евен. - Тя никога не бе работила в издателския бранш.

- Имам си връзки - Йелм се подсмихна лукаво. - И един подобен контакт ми предостави дисертацията на Май- Брит за влиянието на куртизанките върху европейската външна политика през XVIII и XIX век. Чисто и просто

беше блестяща, така добре формулирана, направо забравяш, че четеш научен текст и същевременно толкова вярна на фактите - разбираш, че можеш да се уповаваш на съдържанието. А и политическият аспект - да изследваш какво влияние са имали тези жени върху побърканите си от любов гости: крале, министри, дипломати. Очевидно е било значително, ако вярваме на изследванията на Май- Брит Фосен.

- Спокойно можеш да се уповаваш в тях - отвърна Евен.

- Получи стипендия от една феминистка организация и пътува из Европа. Първо половин година, а на следващата - още три месеца, за да изследва архиви и частни сбирки кореспонденция. Влагаше много труд в работата си, както винаги, когато нещо я завладееше сериозно.

- Вече сте били женени?

- Да. Аз имах докторантска стипендия в Кеймбридж и живеех там част от времето, но си ходехме на гости винаги, когато имаше възможност.

Один Йелм кимна.

- Тогава си се запознал с Нютон?

- Не. Нютон беше моят герой още от детските години.

- Евен обърса чинията с последното парче френски хляб, сдъвка го и се облегна със стон. - Ох, толкова съм сит, че покрай мен може да прелети пица, без да ми се прииска да я докосна.

- Пица! Смееш да мислиш за пица сега!? - Йелм изглеждаше искрено възмутен.

- Не, нали точно това казвам - усмихна се Евен. - И през ум не би ми минало.

Йелм вдигна вежди примирено и стана.

- Ела, да седнем в салона. Ще направя кафе и ще пийнем коняк, ще изпушим по някоя пура. За по-късно съм приготвил десерт, френска прасковена мелба, способна да накара кошмарите ти за пицата да се изпарят като вампири при вида на пресен чесън.

В „салона“, помисли си Евен. Коняк и пури. Мелба. Картофи Ана. Този Йелм беше културен сноб от класа.

Само че симпатичен.

- Говори се - започна Один Йелм на идване с бутилката коняк и две кръгли чаши, - че имаш страстно отношение към числата и можеш да откриеш нещо специално в каквато и да било конфигурация, нещо лично, така да се каже. Вярно ли е?

О, не, помисли си Евен. Като да си изправен пред нов курс студенти, все ще се намери някой, който да е чувал историята, мита. Знаеше, че можеше да кори само себе си, не умееше да си държи езика зад зъбите, когато трябва.

- Всъщност е доста просто - отвърна и взе чашата коняк. - Тук няма фокус-бокус. Всички могат да го направят. Знаеш, всяко число се дели на частите си, вижда се как е съставено, можеш да определиш към каква група числа спада и какви особености следват от това. Почти като да дисектираш цвете и да откриеш към кое семейство и група растения спада според характерните му белези, дали листата са на кръст или не и т.н. - Той сви рамене и прие една от пуретите на Йелм. - Когато ме попитат, съм достатъчно глупав... суетен, за да отговарям, да разказвам тези неща. - Въздъхна и погледна пуретата, чувстваше се пиян. - Май ми харесва да впечатлявам младите студенти. Но всичко е илюзия, начин да си спечелиш незаслужено възхищение. Всичко приключва, когато ме опознаят.

- 99 - каза Йелм и го изгледа лукаво.

Един от систематичните несистематици, помисли си Евен. Един от онези, които си мислят, че 100 е хубаво, кръгло число и следователно твърде лесно, затова им се струва, че съседното трябва да бъде трудно.

- Вземи което и да е трицифрено число, например 785, завърти го на обратно и намери разликата.

- Какво! Аз ли? - Евен кимна и Йелм извади телефона си и защрака. - Каза 785 минус обратното... 587. Да видим... разликата е 198. Той вдигна очи.

- 198 е 99 по две. Подобна разлика между две трицифрени числа, от които едното се обръща наопаки, винаги се дели на 99.

- Винаги... Майтапиш се...!

- Не, вземи ново число.

- 982.

- Окей. 982 минус 289 е 693...

- Момент... - Йелм защрака по телефона си. - Да, ох... - отвърна и вдигна очи.

- 693 делено на 99 прави точно 7, нито повече, нито по-малко.

Йелм изглеждаше едновременно объркан и впечатлен. Провери резултата на калкулатора на телефона си и кимна.

- Мога и други неща - обясни Евен и се почувства приятно детински. - Вземи ново трицифрено число, извади обратното му и още отсега мога да ти кажа каква е средната цифра - 9.

Йелм го изгледа скептично, измърмори 220 и започна да смята на калкулатора.

220. Божичко! Евен се втренчи в него. 220. Добродушно число. По дяволите! Това бе решението на пощенската кутия, която не искаше да се отвори. Как не се беше сетил преди. Дали не подценяваше Май, както и Фин- Ерик? Тъкмо той трябваше да знае, че тя беше толкова способна...

- Да, по дяволите, 198 - възкликна Йелм. - Откъде знаеш.

- Ами... просто е така. - Евен погледна домакина си разсеяно и се замисли за 220 и 284. Две числа, които бяха приятели, бяха свързани, бяха неразделни точно както двама души, които имат дете. Вземеше ли човек всички цели делители на 284, сборът им образуваше 220. Събереше ли по същия начин всички цели делители на 220, образуваха 284. Нямаше логика да бъде точно така, феноменът просто нямаше обяснение. Просто си беше факт. Една от смешните приумици на математиката. Това беше толкова известно сред математиците, че трябваше да асоциира 284 с 220 още като го видя. Сега знаеше и защо Май бе оставила числото 1000 само - за да му даде шанс да дешифрира кода.

Ключето за пощенската кутия беше в джоба му и едва ли не риташе ключовете за колата, искаше да тръгне веднага. Само че пощата беше затворена. Трябваше да чака до утре.

Йелм се покашля.

Евен вдигна очи.

- Ами... хм, средното число е винаги 9, независимо какви числа вземаш - измърмори той. После се поизправи. - Съжалявам, професионално увреждане, дойде ли ми идея, самозабравям се и се отплесвам.

Йелм махна с ръка снизходително, сви очички, така че се превърнаха в малки цепки и каза:

- Ще ти дам ново число, за което да ми разкажеш нещо лично. Да речем 364...?

Ето пак, помисли си Евен. Не 365 като броя на дните в годината, а точно с едно по-малко, сякаш за да ме затрудни. Той се напъна да си придаде измъчен вид, чувстваше, че го дължи на домакина си заради вкусната вечеря и дори въздъхна, та Йелм се ухили доволно.

- Трябва да внимавам с това число - отвърна Евен и приключи театъра. - 364 съдържа толкова хубави истории, че мога да запълня остатъка от вечерта само с него. Нека обаче се задоволя да ти обърна внимание за това, което може да се нарече родство с картите за игра. Както знаеш, в едно тесте има 52 карти, нали? Всяко тесте се състои от 13 карти, разделени на четири групи: купи, спатии, кара и пики. Ако събереш стойността на всички тези карти, значи асото като 1, после 2, 3 и така нататък, валето 11, дамата 12, разбираш, ще получиш числото 364.

- Така ли? - Йелм пак зачатка с телефона, поклати глава и заключи: - Не, 91.

- Да, сега си събрал всички отделни карти от една боя. Само че имаш четири бои, затова трябва да умножиш по 4.

Йелм натисна няколко бутона и не можа да сдържи усмивката си:

- 364, ами да, вярно е. - Той се ухили. - Щеше да ми е приятно да ми преподаваш математика в училище, оценките ми сигурно щяха да изглеждат малко по-добре.

Евен се усмихна сухо.

- Съмнявам се. Не съм голям педагог, търпението ми е като на кобра, която искаш да почешеш по носа. Но математиката всъщност е забавна, ако очите ти се отворят за нея. Заклеймили са я като досадна съвсем нелогично и незаслужено.

- И точно затова искам ти да допишеш книгата на Май- Брит Фосен за Нютон - заяви Один Йелм, изведнъж добил сериозен вид, с почти делови тон. - Ти познаваш светлите страни на математиката и на този мъж, загадките и уникалните му способности. Не на последно място ти си и единственият, познавал Май-Брит Фосен достатъчно добре, за да довършиш започнатата от нея работа. Можем ли да се споразумеем за книгата? - Той взе малък пистолет, който лежеше на масата, сочейки към Евен. - Разбрах, че вече си си взел отпуск от университета, може би е добра идея да го използваш за написването на книга за Нютон.

Йелм натисна спусъка на запалката и запали пуретата на Евен, която той съвсем бе забравил в ръката си. Димът се разсея из устата му като топла мъгла и той го издиша бавно над масата. Вгледа се в облачето дим, което бе притискано нагоре от топлината на кафето и двете стеаринови свещи. Вгледа се в жарта. Отпуск, да. Смисълът му беше в това да намери причината за самоубийството на Май, да открие онзи или онези, които бяха виновни за него. Сега обаче използваше това време за търсенето на стари формули на Нютон, за анализа им, за намирането на писма от Май за Нютон. В крайна сметка всичко се въртеше около Нютон. Дали Май не бе планувала той да довърши делото й? Дали всъщност това не се криеше в наследството й?

- Май някога споменавала ли е името ми във връзка с проекта Нютон?

Йелм се замисли и поклати глава.

- Доколкото си спомням, не. Както ти казах последния път, двамата с нея не успяхме да си кажем кой знае какво по проекта. Не ми се искаше да й натяквам, защото знаех, че мога да разчитам на нея и виждах, че работи по задачата. Погледнато от настоящата позиция обаче, съжалявам, че не настоях за месечен отчет.

- Трябва да има още материали - каза Евен. - Трябва да е написала повече. Май проявяваше рядко упорство, когато нещо я завладееше, а ако съм те разбрал правилно, тя е била доста запалена по тази книга.

- О, да. Беше й легнала на сърцето, каза ми го един ден през зимата. Работеше усърдно, както казваш, пътуваше много, за да събира материали. Искаше всичко да бъде проверено, възможно най-необоримо.

- Какви материали?

Йелм го погледна със съжаление.

- Точно това не знам. Както казваш, трябва да има нещо на едно или друго място, но нямам понятие къде. - Той насочи пуретата си към Евен. - Но ти, който навярно си я познавал най-добре, ти сигурно можеш да се сетиш за някое място, където би могла да скрие това-онова - и защо.

- Не - отвърна Евен, загледан в пистолета на масата. - Не. Нямам представа.

Евен тъкмо бе станал от дивана, за да си ходи, когато телефонът звънна. Один го вдигна, поговори за кратко и закри слушалката с ръка, обясни, че трябвало да поговори от кабинета си за две минути. Веднага се връщал. Евен кимна и остана прав насред стаята, пиян и леко несигурен къде да се дене, облегна се на бюфета. Мобилният телефон на Йелм бе оставен до една ваза - малък и подканящ, молеше да го използват, не да лежи мрачен и безполезен. Евен натисна някакво копче и екранът светна. Той надзърна предпазливо през рамо, после потърси съобщенията. Занизаха се редица непознати имена, докато изведнъж видя „Кити“. Ослуша се към кабинета и чу ръмжащия глас на Один Йелм. Пръстът му не се поколеба, текстът излезе на екрана и Евен зачете думите с каменно лице. Датата показваше, че беше отпреди седмица.

Когато Один се върна, Евен вече беше в коридора, обличаше си коженото яке.

- Съжалявам, че излязох така неучтиво, но разговорът беше все пак важен. От Франция - обясни Йелм. - Вземи - той извади три пурети и ги пъхна в джоба на ризата на Евен. - За из път.

...да спреш с всичките си глупости... приключихме... моля те. Евен изгледа мъжа, получил съобщението от Кити. Получил молбата й. Кой беше той всъщност? Кой се криеше зад приветливата външност, зад фасадата на културния сноб?

Преди да успее да се замисли дали не бе твърде пиян, за да прецени колко разумно беше да пита, той го направи:

- Кой е Симон Латур?

Один Йелм вдигна глава с изненада.

- Чул си разговора? - Погледът стана изпитателен, гласът - премерен. - Френски писател е. Какво чу?

Нищо - отвърна Евен и си тръгна. - Нищо.

Глава 65

Женева

Седнал на писалището, мъжът изглеждаше дребен. Май-Брит се съмняваше дали краката му изобщо достигат пода. Овалното му лице лъщеше все едно за закуска бе ял датски сладкиши с майонеза. Тя усети Симон Латур зад гърба си, леко вдясно, сякаш внимаваше да не се набива на очи.

Симон обясни коя е тя и мъжът кимна. Май-Брит помоли Симон да излезе в преддверието, преди да обясни на мъжа от какво се интересува. Направи го на френски. Говори бързо и премина направо към същината. Когато приключи, той с бърз почерк записа бележки в някакъв тефтер. На стената висяха най-различни поставени в рамки дипломи, подчертаващи компетентностга му и една снимка, на която дребният човечец бе прегърнал през кръста по-млад мъж. У младия имаше нещо познато, но Май-Брит не успя да разбере какво. Определено беше някой швейцарски познат, приличаше на такъв.

- Семейство Фасио дьо Дюилие - повтори мъжът, докато записваше още нещо. - Ще започна издирването следващата седмица.

- Искам да знам къде се е дянала библиотеката им, книгите, де - повтори Май-Брит, за да се увери, че той е разбрал задачата. Не искаше да й чертаят родословно дърво. - Аз съм историк и знам, че сбирката им съдържа много интересни произведения, които се намират трудно.

- Да, разбирам. Към кого да се обърна, когато резултатът е налице? - Говореше така, сякаш положителният резултат се подразбираше, просто въпрос на време.

Май-Брит му даде номера на мобилния си телефон, подчерта конфиденциалността на отношенията им - никой, дори Симон Латур не биваше да знае за характера на задачата. Мъжът кимна спокойно и прие капарото от петстотин франка.

Когато излязоха на улицата, тя хвана Симон Латур за лакътя.

- Ще дойдеш ли с мен до Париж?

Глава 66

Евен лежеше буден, когато чу тихия глас под прозореца.

Не беше в настроение да посещава Сюзан на тръгване от Йелм, затова взе такси и си беше у дома малко след полунощ. По това време умът му работеше на пълни обороти, та поработи няколко часа с една страница от формулата на Нютон, която бе сканирал на компютъра, но усети как умората надделява и се мушна под юргана. Преди миг се бе борил с някакъв подобен на кошмар сън, в който стои на самотно парче земя и гледа как всичко около него се разпада. Спомни си, че бе сънувал нещо подобно и преди. Лежа в полусън и си мисли за Май и „наследството“, как му го бе завещала, понеже беше недосегаем и нямаше с какво да го заплашат. Той беше сам, съвсем сам и никой не можеше да му отнеме скъп човек. Май имаше деца, затова бе умряла. Мислеше си и колко добре го бе познавала, как бе измислила кодове, които той и почти единствено той можеше да разгадае. Как писмото, написано в Париж и картата петица купа го бяха отвели до Кити и плика, който пък от своя страна го насочи към формулата на Нютон. После пък се появи ключът, снимката с пасианса излезе на бял свят и картите разкриха мистерията си: пощенската кутия и пакета със записки, дневник и още тайни.

Докато за пореден път размишляваше над мистериозния и избор: да му предостави сведенията си чрез две следи, той чу гласа отвън. Звучеше наполовина шепнешком и в тона се криеше въпрос. Никой не отговори. Въпросният пак заговори и Евен реши, че говореше по мобилен телефон или нещо подобно. Спомни си, че преди няколко минути бе дошла кола, малко необичайно, понеже всички в този квартал заминаваха по това време на денонощието - отиваха на работа. Спалнята му гледаше към задния двор, а колата бе паркирала наблизо пред къщата, затова Евен не я свърза със себе си, като цяло не й посвети нищо повече от половин мисъл. Не и преди да чуе гласа. Пак прошепна, още веднъж звучеше като въпрос, но не се чу отговор.

Тъкмо преметна крака на пода и чу съскане в коридора. Будилникът на нощното шкафче показваше седем и десет. Само един тип хора звъняха по това време на денонощието, също така само те можеха да изпратят някого в задния двор на живота.

Той се облече спокойно, чу ново раздразнено съскане, завърза обувките си и излезе в коридора.

- Момент - извика и отиде в банята, където си изми зъбите и наплиска лице. Това избистри мозъка му и вече се чувстваше ако не готов, то поне подготвен да се срещне с третата власт.

- Главен инспектор Молвик - оповести висок, грубоват мъжага в края на петдесетте си години, когато Евен отвори вратата. С професионален жест му показа съвсем бегло ламинираната си карта. - Ти ли си Евен Вик?

Евен го погледна.

- Много добре знаеш, по дяволите.

- Може ли да вляза?

- За какво става въпрос?

- Да не искаш всички съседи да видят, че стоиш тук и приказваш с полицията?

Евен погледна към колата отвън, цивилен бял форд сиера.

- Докато се обличате като цивилните, а се държите по този начин, съседите ще приемат каквото и да било. Няма проблем.

- Да не са те били наскоро? - главен инспектор Молвик се загледа в окото му с интерес.

- Блъснах се в една врата - отвърна Евен и посочи с палец към задната част на къщата. — Шофьорът ти няма ли да влезе?

Главният инспектор даде нареждане на ръката си, където очевидно имаше микрофон и след малко в края на къщата се появи млад мъж, прескочи плета на съседите и му подаде ръка.

- Мохамад Саикх, сержант.

- Евен Вик, уморен - отвърна той и се отдръпна настрана.

Влязоха в кухнята.

- Кафе? - попита Евен.

Главният инспектор не отговори, но Саикх кимна дружелюбно и благодари.

- Къде си бил в петък вечер? - Молвик седна разкрачено до масата. От грубата му кожа се подаваше набола еднодневна брада, а сенките под очите сивееха.

Кутийката за кафето беше празна, затова Евен разряза ново пликче, изсипа съдържанието му и го хвърли в кофата под мивката. С огромно старание премери кафето с лъжицата и сложи приставката на мястото й, преди да натисне копчето и то да светне в червено. Евен се обърна и се опря на плота. Погледна ножа за хляб на двайсет сантиметра от ръката си. Дали не беше глупаво да ги кани вътре? С годините главен инспектор Молвик бе развил солиден корем, челото му се бе поудължило, но навярно това си беше в реда на нещата. Той въздъхна.

- Преструвам се, че не съм чул въпроса ти, Молвик, и започваме отначало. Става ли? Разказвате ми защо сте тук и аз отговарям, ако искам.

Молвик изгледа сержанта си, като че ли искаше да каже: виждаш ли, проклет кретен, не иска да сътрудничи.

- В петък вечер е била убита жена - обясни сержант Саикх. - Намерихме у нея телефонния ти номер и си оставил съобщение на телефонния й секретар. Затова...

- Сюзан? Сюзан Стенли? - Евен ги изгледа втрещено и се свлече на един стол. - Тя ли е?

Сержантът кимна.

- Намерена е вчера по обед, не се е появила на работа. Кога говори с нея за последно?

Евен поклати глава.

- Да съм говорил с нея? Говорих с нея във вторник, значи преди седмица, на тръгване от апартамента й.

- Значи мястото ти е познато, бил си там и преди? - намеси се заядливият глас на главния инспектор.

- Мястото? Не и ако става дума за апартамента й в Осло, там не съм бил никога. Бях в Лондон, тя има апартамент в Лондон, аз... - Евен замълча и се опита да се успокои.