Нищо за губене

11

Белият шевролет влезе в по-тясното пространство между двата комбината с трийсет километра в час. Ричър чу шума от гумите по земята. Бяха широки и меки, наместваха се по неравната повърхност, мачкаха малки камъчета и ги изстрелваха встрани. Ричър се заслуша в съскането на хидравличния волан и влажното ръмжене на големия осемцилиндров двигател, когато колата зави покрай него. Шевролетът направи широк завой и мина толкова близо покрай Ричър, че той усети миризмата от изгорелите газове.

Остана неподвижен.

Колата продължи. Не спря. Дори не намали скоростта. Шофьорът седеше отляво, на високата седалка. Ричър предположи, че както с повечето шофьори очите му предварително са проследили траекторията на завоя. Той гледаше към кривата, по която се движеше колата. Напред и наляво, а не встрани и надясно.

Като за шофьор на охранителна кола не беше много добра техника.

Ричър остана неподвижен дълго след като джипът изчезна. После се изправи, изтупа си дрехите, продължи на запад и седна зад ниската скала, която си беше набелязал от самото начало.

Втората зона беше оградена с необработени камъни, а не с метални пластини. И не беше комбинат, а жилищен комплекс. Виждаше се декоративна растителност, включително дървета, посадени така, че да закриват комбината. В далечината се виждаше огромна къща, построена от дърво, в стил планинска хижа, която щеше да бъде на мястото си по-скоро в курорта Вейл, отколкото в Диспеър. Имаше и допълнителни постройки, включително нещо като голям хамбар, който най-вероятно беше хангар за самолет, защото по цялата дължина на далечната стена имаше широка утъпкана ивица земя, която приличаше на писта. Имаше и три ветропоказателя на високи колони — по един във всеки край и един в средата.

Ричър продължи напред. Движеше се така, че да не влиза в теснината между комбината и комплекса. Там можеха да го забележат прекалено лесно. Можеха направо да го прегазят. Вместо това той отново зави на запад и се насочи така, че да заобиколи и жилищния комплекс, все едно двете оградени пространства представляваха едно-единствено гигантско препятствие.

Към обяд вече беше завил на юг и гледаше комбината откъм задната му част. Жилищният комплекс се падаше по-близо, отляво. Далеч зад него, на северозапад, в далечината се виждаше малко сиво петно. Някаква ниска сграда, или няколко сгради, на осем-девет километра оттук. Не се виждаха ясно. Вероятно бяха близо до шосето. Може би бензиностанция, паркинг за камиони или мотел. Сигурно бяха извън границите на Диспеър. Ричър присви очи и напрегна поглед, но не можа да различи никакви подробности. Затова се върна към по-близките забележителности. Работата в комбината продължаваше. В къщата не се случваше нищо особено. Видя, че шевролетите продължават да обикалят, а по далечното шосе пристигаха и заминаваха камиони. Движеха се в непрекъснат поток. Бяха най-вече товарни камиони с отворена каросерия, но имаше и цистерни, и контейнеровози. Пристигаха и си отиваха, а небето беше потъмняло от дизеловите изпарения — като дълга черна панделка, която се простираше чак до хоризонта. Комбинатът бълваше дим, огън и искри. Шумовете бяха приглушени от разстоянието, но отблизо сигурно бяха оглушителни. Слънцето беше високо в небето и въздухът беше топъл.

Ричър се криеше, гледаше и слушаше, а когато му омръзна, тръгна на изток, за да разгледа далечния край на града.

Слънцето грееше ярко, така че той внимаваше да не го забележат и се движеше бавно. Между комбината и самия град имаше голямо празно пространство. Може би към пет километра. Ричър го прекоси по права линия, през храсталаците. Към средата на следобеда беше на същата линия, на която се беше озовал в шест часа сутринта, но на юг от града, а не на север — сега гледаше към задните дворове на къщите, а не към фасадите на търговската улица.

Къщите бяха спретнати и еднакви — евтино, но здраво построени. Всички бяха на един етаж, с облицовка от итонг и асфалтови покриви. Някои бяха боядисани, други бяха с покритие от дърво. Някои имаха гаражи, други не. Някои имаха оградени дворове, други — отворени. Повечето имаха сателитни чинии, вдигнати към небето на югозапад като нетърпеливи лица. Тук-там се виждаха хора. Най-вече жени и деца. Имаше и мъже. Влизаха и излизаха от колите си, занимаваха се нещо в двора и не бързаха заникъде. Ричър предполагаше, че това са работещите на час, които днес не бяха извадили късмет. Той се придвижи по дъга с дължина от сто метра, отляво надясно, от изток на запад, за да промени гледната си точка. Но гледката не се промени особено. Само къщи, струпани в странно малко предградие — плътно до града, но на километри от всичко останало, обградени от пустош. Небето изглеждаше високо и необятно. Скалистите планини в далечината на запад изглеждаха отдалечени на милиони километри. Ричър изведнъж осъзна, че Диспеър е построен от хората, които се бяха отказали. Бяха изкачили билото, бяха видели далечния планински хоризонт и се бяха отказали да продължат. Просто бяха опънали палатките си и бяха останали тук. А техните наследници си стояха на същото място, като работеха или не работеха, в зависимост от капризите на собственика на комбината.

Ричър изяде последното шоколадче и изпи последната вода. После проби дупка в храсталаците с петата на обувката си и зарови опаковките, празните бутилки и найлоновата торба. След това тръгна, прибягвайки от скала на скала, и се доближи до къщите. Шумът, който долиташе от далечния комбинат, постепенно затихваше. Ричър предположи, че сигурно скоро ще затварят. Слънцето беше ниско отляво. Последните му лъчи огряваха върховете на далечните планини. Въздухът бързо изстиваше.

Първите коли и пикапи поеха обратно — почти дванайсет часа, след като бяха пристигнали. Доста дълъг работен ден. Отправяха се на изток, където вече беше тъмно, така че отново бяха светнали фаровете си. Лъчите им се понесоха по пресечките, като подскачаха и се снишаваха, право към Ричър. После отново завиха — някои наляво, други надясно — и се пръснаха по алеи, гаражи, паркинги и произволно избрани места за паркиране, белязани от прокапало машинно масло. Една по една колите спряха да се движат и фаровете им угаснаха. Двигателите спряха. Вратите се отвориха със скърцане и се затръшнаха. В къщите светнаха лампи. Зад прозорците се виждаха синкавите отблясъци от телевизионни екрани. Небето притъмняваше.

Ричър се приближи още. Видя как мъжете внасяха празните си кутии за обяд в кухните или се протягаха до колите си и търкаха очи с опакото на дланта. Видя момчета с бейзболни ръкавици и топки, които се надяваха на една последна игра. Видя как някои от бащите се съгласяват, а други — не. Видя малки момиченца, които на бегом излизаха от къщите, понесли съкровища за незабавен оглед.

Видя и едрия мъж, който беше застанал на пътя му в ресторанта. Същият, който му беше отворил вратата на патрулката — като портиер на хотел, който отваря такси. Старшият упълномощен помощник на полицейското управление. Той слезе от стария пикап, който Ричър вече беше видял пред ресторанта. Стискаше стомаха си с две ръце. Подмина вратата на кухнята и продължи през двора на къщата си, като се препъваше. Дворът не беше ограден. Той продължи, излезе от него и закрачи през храсталаците.

Ричър се приближи още.

Мъжът спря, остана неподвижен с широко разтворени крака, после се наведе и повърна. Остана приведен може би двайсет секунди, накрая се изправи, като клатеше глава и плюеше в праха.

Ричър се приближи още. Когато беше на двайсет метра от него, мъжът отново се приведе и повърна за втори път. Ричър чу как се дави. Не звучеше като човек, който изпитва болка или изненада, по-скоро раздразнение и примирение.

— Добре ли си? — подвикна Ричър от полумрака.

Мъжът се изправи.

— Кой е там?

— Аз съм — каза Ричър.

— Кой?

Ричър се приближи още. Пристъпи в светлината, която идваше от прозореца на кухнята на съседната къща.

— Ти — каза мъжът.

Ричър кимна.

— Да, аз.

— Нали те изхвърлихме от града?

— Нямаше ефект.

— Не бива да си тук.

— Можем да го обсъдим допълнително, ако искаш. Веднага. На място.

Мъжът поклати глава.

— Лошо ми е. Не е честно.

— Дори да не ти беше лошо, пак нямаше да е честно каза Ричър.

Мъжът сви рамене.

— Както кажеш. Аз се прибирам.

— Как е твоят приятел? С челюстта?

— Здраво си го подредил.

— Зъбите му добре ли са?

— Защо се интересуваш?

— Калибрирам силата на удара — обясни Ричър. — Това си е цяло изкуство. Искам да прилагам точно толкова сила, колкото трябва. Нито повече, нито по-малко.

— Зъбите му и без това не бяха здрави. Всички сме с болни зъби.

— Лоша работа — каза Ричър.

— Лошо ми е — повтори мъжът. — Ще се прибирам. Не съм те видял, става ли?

— Нещо развалено ли си ял?

Мъжът замълча. Накрая кимна.

— Сигурно. Сигурно съм ял нещо развалено.

После се обърна и тръгна към къщата си — бавно и несигурно, стиснал колана си с една ръка, сякаш се страхуваше да не му паднат панталоните. Ричър го проследи с поглед, после се обърна и потъна обратно в сенките.

Отдалечи се на петдесет метра на югоизток от мястото, където беше стоял преди — в случай, че мъжът размисли и реши, че все пак е видял нещо. Искаше да има някаква преднина, ако полицаите започнеха да претърсват задния двор на човека. Искаше преследването да започне от разстояние, по-голямо от дължината на лъча на фенерче.

Но не се появиха никакви полицаи. Мъжът очевидно така и не се беше обадил. Ричър почака трийсет минути. Далеч на запад отново се разнесе шумът от самолетния двигател — форсираше, за да набере височина. Малкият самолет отново беше излетял. В седем вечерта. После шумът утихна, небето съвсем притъмня и къщите се затвориха за през нощта. Небето се покри с облаци, които скриха луната и звездите. С изключение на приглушеното сияние, което идваше зад завесите на прозорците, светът потъна в пълен мрак. Температурата падна като хвърлен камък. Нощ на открито.

Денят се бе оказал твърде дълъг.

Ричър се изправи, разхлаби яката на ризата си и пое обратно на изток към Хоуп. Вървеше така, че осветените къщи да останат зад лявото му рамо, и когато изчезнаха, зави наляво в тъмното и заобиколи мястото, където трябваше да се намират универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел. След това отново се насочи наляво и се опита да открие линията на шосето. Знаеше, че трябва да е някъде там. Но не можеше да го види. Продължи да се приближава към мястото, където се падаше то — толкова близо, колкото можеше да рискува. Най-сетне видя черната ивица в мрака. Не се виждаше ясно, но все пак беше различна от тъмната равнина наоколо. Ричър застана успоредно на шосето, запамети посоката му, отстъпи на десет метра встрани, за по-безопасно, и тръгна напред. Беше трудно да върви в мрака. Спъваше се в храсти. Държеше ръцете си протегнати напред, за да не се блъсне в някоя скала. Два пъти се спъна в камъни, големи колкото футболни топки, и падна. И двата пъти се изправи, изтупа се и продължи.

Вон му беше казала, че е много упорит.

Ричър си помисли, че по-скоро е много глупав.

Но третия път, когато се спъна, не беше в камък. Беше в нещо по-голямо и определено по-меко.