Нищо за губене

27

За втори път през този ден Вон му остави пикапа и се върна вкъщи, за да вземе полицейската кола. Ричър го откара до тиха странична улица в западния край на града и паркира в сянката на едно дърво, обърнат на север, така че да наблюдава движението по улица „Първа“, която беше точно пред него. Не виждаше много. Около трийсет метра в двете посоки — наляво и надясно, на запад и на изток. Не разполагаше с особено добро зрително поле. Но и без това нямаше какво толкова да гледа. Минаваха по десет минути, без да се случи абсолютно нищо. Беше си съвсем логично. Жителите на Хоуп, които се прибираха откъм Канзас, вече щяха да са завили от главната улица някъде по-рано в града. А никой, който беше с всичкия си, не се прибираше от Диспеър, нито пък отиваше натам. Дневната светлина бързо гаснеше. Светът се изпълваше със сивкав мрак. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше.

Когато стана шест и трийсет и две, Ричър видя един стар пикап, който профуча през зрителното му поле. Отляво, от запад на изток. Бързо, откъм Диспеър. Вътре имаше шофьор и трима пътници. Едри мъже, седнали близо един до друг. Бяха изпълнили цялото купе, с притиснати рамене.

Ричър разпозна този пикап.

Познаваше и шофьора.

Както и пътниците.

Помощниците от Диспеър — точно навреме.

Ричър изчака един миг, после запали двигателя на стария шевролет и се отдели от бордюра. Потегли на север към улица „Първа“ и зави наляво по нея. Погледна в огледалото. Старият пикап вече беше на сто метра зад него и се отдалечаваше в противоположната посока, но намаляваше скоростта и се канеше да завие. Шосето пред Ричър беше пусто. Той подмина железарията, натисна газта и с мъка ускори до сто километра в час. Пет минути по-късно прекоси границата между двата града и продължи по неравното шосе на Диспеър.

Двайсет километра по-късно Ричър намали скоростта, подмина празния парцел, затворената автокъща, бензиностанцията и магазина за домакински стоки и зави наляво в лабиринта от улици в центъра на Диспеър. Първо трябваше да се отбие до полицейското управление. Искаше да провери дали някой не се беше възстановил фантастично бързо и дали не бяха намерили заместници на двамата полицаи.

Отговорът беше „не“ — и в двата случая.

Вътре беше тъмно, а навън беше тихо. Не се виждаха светлини, нито движение. Отвън не бяха паркирани никакви коли. Нито патрулни автомобили на щатската полиция, които временно да заместят градската, нито пикапи на новоназначени помощници, нито обикновени частни автомобили с временни лепенки „Полиция“ на вратите.

Нищо.

Беше съвсем тихо.

Ричър се усмихна. Беше излязъл на лов, а в града нямаше кой да пази закона — точно като в някаква филмова антиутопия за края на света. Това му харесваше. Той направи обратен завой през празния паркинг пред полицейското управление и се насочи към пансиона. Паркира до бордюра отпред, спря двигателя и отвори прозореца. В далечината се чуваше самолет, който набираше височина. Беше седем вечерта. Онази чесна (или бийч, или пайпър) отново излиташе. Жената от мотела беше възкликнала: „А не се ли питате защо този самолет лети всяка нощ?“

Май ще попитам, помисли си Ричър. При това скоро.

Той слезе от пикапа и застана на тротоара. Пансионът беше скучна тухлена сграда на ъгъла. Беше на три етажа, с тесни прозорци и равен покрив. До входната врата водеха четири каменни стъпала. На стената до вратата имаше дървена табела, осветявана от лампа със слаба крушка на извита поставка. Много отдавна табелата бе боядисана в червено-кафяво, а внимателната ръка на някой аматьор бе написала върху нея „Стаи под наем“. Кратка, ясна обява. Ричър не обичаше такива места. В пансионите обикновено се отсядаше за по-дълго, отколкото той искаше. В общия случай се плащаше наем за седмицата, а в стаите имаше котлони за готвене. Значи беше почти същото, като да си наемеш квартира и да се устроиш в нея.

Ричър се изкачи по каменните стъпала и бутна вратата. Беше отворено. Вътре имаше малко квадратно антре с кафяв линолеум на пода и стръмно стълбище вдясно. Стените бяха боядисани в кафяво, с някакъв оптичен ефект, който имитираше шарките на линолеума. На трийсет сантиметра под тавана висеше гола крушка с мътна светлина. Миришеше на прах и зеле. Имаше четири врати. И четирите бяха боядисани в тъмнозелено и бяха затворени. Две отзад и две отпред — по една врата в дъното на стълбището и по една срещу него. Значи две стаи, които гледаха към улицата. В едната сигурно живееше собственикът или управителят на пансиона. Опитът на Ричър показваше, че собствениците и управителите винаги си избират стая на първия етаж, която гледа към улицата, за да следят кой влиза и кой излиза от сградата. Проследяването на влизането и излизането беше от особена важност за собствениците и управителите на пансиони. Трябваше да ограничават непозволените гости и хората, които се настаняваха по повече от един в стая, а се случваше и наемателите да се измъкнат точно преди да платят събиралия се в продължение на месеци наем.

Ричър реши да започне с вратата, която беше в дъното на стълбището. От нея се виждаше най-добре. Той почука и зачака. Мина дълго време, после вратата се отвори и на прага застана слаб мъж с бяла риза и черна вратовръзка. Беше почти на седемдесет години и косата му беше също толкова бяла, колкото ризата. Ризата му не беше чиста. Вратовръзката също, но беше вързана много изрядно.

— Какво желаете? — попита старецът.

— Ваш ли е пансионът? — попита Ричър.

Старецът кимна.

— Преди беше на майка ми. Държим го почти от петдесет години.

— Търся един приятел — каза Ричър. — От Калифорния. Разбрах, че е отседнал тук.

Старецът не отговори.

— Млад човек — продължи Ричър. — На двайсетина години. Много едър. Със слънчев загар и къса коса.

— Тук няма такъв.

— Сигурен ли сте?

— Да, защото изобщо няма никой — каза старецът.

— Днес следобед са го видели да излиза оттук.

— Може да е дошъл на гости.

— На кого? — попита Ричър. — Нали няма никой?

— На мен — отвърна старецът.

— Беше ли ви на гости? — попита Ричър.

— Не знам. Бях навън. Може да ме е търсил, да не ме е намерил и да си е тръгнал.

— Защо да ви е търсил?

Старецът помисли малко, преди да отговори:

— Може да е отседнал в хотела, но да е искал да направи икономии. Може да е чул, че тук е по-евтино.

— А един друг човек? — попита Ричър. — По-нисък, жилав, горе-долу на същата възраст?

— Тук няма никой — отвърна старецът. — Нито едри, нито дребни.

— Сигурен ли сте?

— Това е моята къща. Знам кой живее в нея.

— От колко време е празна?

— Не е празна. Аз живея тук.

— От колко време нямате квартиранти?

Старецът помисли още малко, преди да отговори:

— От много.

— Колко много?

— От години.

— Тогава как изкарвате пари?

— Не изкарвам — отвърна старецът.

— Ваша ли е къщата?

— Не, плащам наем. Както и майка ми. Вече почти петдесет години.

— Може ли да видя стаите? — попита Ричър.

— Кои стаи?

— Всичките.

— Защо?

— Защото не ви вярвам. Мисля, че тук живеят и други хора.

— Мислите, че лъжа?

— Просто съм подозрителен по природа.

— Май трябва да се обадя в полицията — каза старецът.

— Давайте — каза Ричър.

Старецът отстъпи в мрачното антре и вдигна телефона. Ричър прекоси коридора, до отсрещната врата. Беше заключена. Когато се върна при стареца, той му каза:

— В полицейското управление не вдигат.

— Значи сме само двамата — каза Ричър. — Най-добре да ми дадете ключа, който отваря всички врати. Ще си спестите разходите за ремонта на ключалките.

Старецът отстъпи пред неизбежното. Извади ключа от джоба си и го подаде на Ричър. Беше износен месингов ключ на канап. На канапа висеше стара метална халка все едно от табелката беше останала само тя.

На първия етаж имаше три стаи за гости, а на втория и третия — още по четири. Общо единайсет. Всички бяха еднакви. Във всяка стая до една от стените имаше тясна метална койка. Койките все едно бяха взети от старомодна болница или от казарма. Бяха оправени, с чаршафи и тънки одеяла. Чаршафите бяха прани толкова много пъти, че изглеждаха почти прозрачни. Одеялата, някога дебели и груби, бяха износени до гладка повърхност. Срещу леглата имаше шкафове с чекмеджета и етажерки за хавлиите. Хавлиите бяха също толкова изтънели, колкото чаршафите. Близо до леглата имаше чамови кухненски маси с котлони, които бяха свързани с контакта с износени електрически кабели. В края на коридора на всеки етаж имаше обща баня — с черни и бели плочки, големи метални вани с лъвски крака и тоалетни с казанчета високо на стената.

Стаите бяха оборудвани само с най-основното, но бяха добре поддържани. Плочките в банята бяха потъмнели от старост, а не от мръсотия. Подовете бяха изметени до блясък. Леглата бяха оправени по конец. Ако Ричър пуснеше монета върху тях, щеше да отскочи на половин метър. Хавлиите на етажерките бяха изрядно сгънати и подредени. Котлоните бяха безупречно чисти. Никъде не се виждаха трохи, петна или изсъхнали пръски от кетчуп.

Ричър провери стаите една по една, като заставаше на прага на всяка стая, преди да излезе, за да усети миризмата на въздуха и да се вслуша в ехото от наскорошно прибързано заминаване. Не откри и не почувства нищо единайсет пъти поред. Така че се върна долу, върна ключа и се извини на стареца. После го попита:

— В града има ли линейка?

— Защо, ранен ли сте? — попита го старецът.

— Да предположим, че бях. Кой щеше да дойде да ми помогне?

— Колко тежко сте ранен?

— Да предположим, че не мога да ходя. Така че имам нужда от носилка.

Старецът отговори:

— В комбината има здравна служба. Ако някой пострада по време на работа. Там имат линейка и носилка.

— Благодаря — отвърна Ричър.

После отново подкара стария шевролет на Вон. Спря за момент пред църквата, която беше на нивото на улицата. По цялата дължина на сградата имаше надпис с боя: „Конгрегация на последните дни“. На един от прозорците имаше плакат, който приличаше на рекламно табло за намалено свинско от супермаркет. На него пишеше: „Времето е близо“. Беше цитат от Откровението на свети Йоан. Глава първа, стих трети. Ричър го знаеше наизуст. На другия прозорец имаше друг плакат с надпис, който гласеше: „Краят наближава“. Вътрешността на църквата беше също толкова мрачна, колкото посланията на прозорците. Имаше редици от метални столове, паркет на пода, ниска сцена и подиум. По стените имаше още плакати. Всички плакати авторитетно съобщаваха, че няма време за губене. Ричър ги прочете един по един, после продължи към хотела. Когато пристигна, вече беше съвсем тъмно. През деня хотелът му се беше сторил мърляв и безцветен, но през нощта беше още по-зле.

Сградата представляваше заплашителен тухлен куб. Сякаш в нея се помещаваше стар затвор, който се намираше в Прага, Варшава или Ленинград. Стените бяха сиви и безлични, а прозорците — пусти и тъмни. Вътре имаше празна и не особено привлекателна трапезария отляво и празен бар отдясно. Право напред във фоайето имаше рецепция, която също беше празна. Зад рецепцията имаше вита стълба, която беше прекалено тясна и изглеждаше крива. Стълбата беше покрита с мокет. Нямаше асансьор.

Според щатските и федералните закони, както и според разпоредбите на частните застрахователни компании, хотелите бяха длъжни да поддържат подробна документация за гостите си. В случай на пожар, земетресение или торнадо всички замесени имаха интерес да знаят точно кой е бил в сградата по време на бедствието. Така че Ричър много отдавна се беше убедил, че най-доброто място за издирване във всеки хотел е рецепцията. Но с годините (и навлизането на компютрите) това ставаше все по-трудно. Трябваше да се натискат специални комбинации от клавиши и да се откриват пароли. За щастие град Диспеър беше изостанал от модерните времена и хотелът в него не представляваше изключение. На бюрото на рецепцията имаше голяма квадратна книга, облечена в стара червена кожа. Нямаше нищо по-лесно от това да я хване, да я завърти, да я отвори и да прочете какво пише вътре.

В хотела нямаше никакви гости.

Според записаното последната стая беше дадена преди седем месеца на една двойка от Калифорния — бяха пристигнали с личния си автомобил и бяха пренощували две вечери. Оттогава не бяха идвали никакви гости. Нищо. Не бяха записани никакви имена, които да подхождат на двайсетгодишни мъже без съпруги или приятелки, нито едри, нито дребни и жилави. Нямаше абсолютно никакви имена.

Ричър излезе от хотела, без да срещне абсолютно никого, и се качи в шевролета. Следващата спирка беше на две пресечки оттам — в градския бар, където смяташе да се срещне с местните жители.