Нищо за губене

36

Ричър кара в продължение на два километра, спря пред денонощното кафене в Халфуей, изяде един чийзбургер и изпи три големи чаши кафе. Бургерът беше недопечен и клисав, а кафето беше горе-долу толкова хубаво, колкото кафето в закусвалнята на Хоуп. Чашата беше малко по-зле, но ставаше. Ричър прочете от първата до последната страница парцаливия вестник от миналата сутрин, после се подпря в ъгъла на своето сепаре и подремна един час. Тръгна си в пет сутринта, когато пристигнаха първите клиенти за закуска и го събудиха с бърборенето си и миризмата на хора, които току-що са излезли от банята. Ричър напълни резервоара на пикапа на денонощната бензиностанция и напусна града по същия път, по който беше пристигнал. Караше на изток, планините бяха далеч зад гърба му, а пред него се зазоряваше.

Ричър се движеше с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че стигна до базата на военната полиция след петдесет и две минути. Там все още нямаше раздвижване. В кабината на охраната имаше двама войници — единият беше обърнат на изток, а другият — на запад. Все още бяха на нощно осветление. Ричър предполагаше, че сутрешната проверка е в шест и трийсет, а закуската — в седем. Нощният караул щеше да вечеря по същото време, по което щеше да закусва дневният. Най-вероятно и храната им щеше да бъде една и съща. Бойните поделения не се радваха на голям разкош. Ричър махна на войниците и продължи с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че пристигна до комбината за преработка на метали точно в шест часа сутринта.

В началото на работния ден.

Вече бяха пуснали светлините, така че всичко беше осветено като през деня. Паркингът бързо се пълнеше с коли. Светлините на фаровете се източваха на запад от града, подскачаха по пътя, завиваха, облизваха неравната земя, спираха и угасваха. Ричър намали скоростта, завъртя волана, зави настрани от пътя, прекоси паркинга и спря между смачкан крайслер и очукан пикап форд. Измъкна се от колата, заключи вратата, прибра ключовете в джоба си и се присъедини към тълпата от мъже, които се тътреха към портала за работниците. Чувстваше се малко неприятно. Все едно влизаше в бейзболен стадион, облечен с цветовете на гостуващия отбор. „Внимание, непознат!“ Мъжете около него го поглеждаха с любопитство и се държаха на малко по-голяма дистанция, отколкото помежду си. Но не му казаха нищо. Нямаше открити прояви на враждебност. Само предпазливи, тайни погледи, докато се придвижваха напред в сутрешния сумрак, крачка по крачка.

Порталът за работници представляваше двоен участък от металната стена, който беше направен да се огъва на специални сложни панти. Пътеката се стесняваше, за да мине през него, утъпкана от милиони крака. В близост до портала никой не се блъскаше. Никой не проявяваше нетърпение. Хората отляво и отдясно просто се строяваха от само себе си, като роботи, без да бързат или да се бавят излишно. Всички трябваше да отидат на работа, но очевидно никой не искаше особено.

Опашката бавно се движеше напред — метър по метър.

Мъжът пред Ричър мина през портала.

Ричър също мина през портала.

Още с влизането попадна на допълнителни метални стени, на височината на очите, които разделяха тълпата наляво и надясно — като прегради в обор. Десният коридор водеше до оградено пространство, където според Ричър чакаха работещите на час, за да видят дали ще ги повикат днес. Пространството вече беше запълнено на една четвърт; мъжете стояха и чакаха мълчаливо. Другите, които отиваха наляво, дори не ги поглеждаха.

Ричър продължи наляво.

Левият коридор веднага завиваше и се стесняваше до ширина от метър и двайсет. Опашката се тътреше покрай старомоден часовник с перфоратор, монтиран по средата на огромна стена със слотове за перфокарти. Всеки от мъжете изваждаше своята карта, поставяше я в машината, изчакваше тъпия удар от печата и я връщаше на мястото й. Това ставаше в бавен, неумолим ритъм. Чуваше се тихо просъскване на картон по метал, после тъпият удар на перфоратора и тихото потракване, когато прибираха картите на мястото им. Часовникът с перфоратора показваше шест и четиринайсет и според часовника в главата на Ричър беше съвсем точен.

Ричър просто подмина машината. Коридорът, по който вървеше, отново направи завой и Ричър последва мъжа пред себе си в продължение на десет метра. После излезе в североизточния край.

Комбинатът беше гигантски. Беше потресаващо огромен. Светлините на отсрещната стена се точеха на километър и половина в далечината, намаляваха и потъмняваха от разстоянието, докато перспективата не ги превърнеше в миниатюрна точка в югозападния край. Самата отсрещна стена беше поне на осемстотин метра от Ричър. Пространството, затворено от оградата, сигурно надхвърляше хиляда и двеста декара. Колкото триста футболни игрища.

Невероятно.

Ричър отстъпи встрани, за да пропусне опашката. На отделни места в огромното пространство видя малки групички мъже, които вече се бяха захванали за работа. Движеха се самосвали и кранове. Сенките им бяха рязко очертани от изкуствените светлини. Някои от крановете бяха по-големи от всички кранове, които Ричър беше виждал по пристанищата. Някои от самосвалите бяха по-големи от земни екскаватори. Имаше гигантски преси за метал, монтирани на огромни стълбове от бетон. Пресите се задвижваха от лъскави, мазни хидравлични бутала, дебели като дървета. Имаше пещи за претопяване, големи колкото яхти, и реторти, големи колкото къщи. Имаше купчини от разбити автомобили, високи по десет етажа. Земята беше пропита с машинно масло и навсякъде имаше цветни локви от нафта, а където беше сухо, бяха натрупани метални стърготини и лъскав прах. Навсякъде се носеха изпарения, дим и остри химически миризми. Чуваше се рев на машини и удари на чукове, които се отразяваха от металните стени на комбината и се връщаха като ехо. Зад отворените врати на пещите танцуваха ярки пламъци. Беше като в ада.

Някои от работниците се отправяха целенасочено към задачите, които бяха получили по-рано, други се събираха на групи, все едно очакваха някой да им нареди какво да правят. Ричър ги заобиколи и тръгна покрай северната стена — миниатюрен и незначителен във всеобщия хаос. Далеч пред него, в северозападния ъгъл на комбината, се отваряше порталът за камиони. Пред него бяха паркирани пет товарни машини, които чакаха да потеглят. На шосето, сред останалите автомобили, щяха да изглеждат огромни и тромави. Тук, в комбината, приличаха на играчки. Двата шевролета на охраната бяха паркирани един до друг — като бели точки в далечината. До тях имаше редица от контейнери, високи по дванайсет метра. Бяха наредени по пет на височина. Изглеждаха малки.

На юг от портала за камиони имаше дълга редица от сглобяеми метални фургони, в които се помещаваха офисите. Бяха поставени на къси дебели крачета, за да се изравнят хоризонтално. Във фургоните светеше. В левия край на редицата имаше два, които бяха боядисани в бяло, с червени кръстове на вратите. Здравната служба на комбината. Фургоните бяха толкова големи, че в двата можеше да се събере обикновена болница. До тях беше паркиран бял микробус. Линейката. До линейката се виждаше дълга редица от резервоари за гориво и химикали. Зад тях — зловещ отряд от мъже с дебели престилки и черни маски за заваряване, които режеха с оксижени някакви оплетени железа. Сините пламъци на оксижените хвърляха злокобни сенки. Ричър продължи да върви плътно до северната стена. Работниците го поглеждаха и извръщаха поглед, защото не бяха сигурни какво трябва да направят. На една четвърт от пътя покрай стената Ричър стигна до гигантска пирамида от стари варели за нефт. Бяха боядисани в избеляло червено и бяха наредени по десет на височина, така че се издигаха стъпаловидно. Ричър спря, огледа се и се издърпа на височината на втората редица. После пак се огледа и продължи да се катери, докато не стигна до средата на купчината, където се задържа, внимателно се обърна и огледа целия комбинат отвисоко.

Все още не беше видял цялото пространство.

Имаше още.

Имаше още много.

Това, за което беше решил, че е южната граница на комбината, се оказа просто вътрешна стена. Беше също толкова висока, колкото външната стена, и беше изработена по същия начин, от същия материал, боядисана в бяло, с гладка стена и хоризонтален цилиндър в горния край. Изпълняваше и същата функция — на непреодолима бариера. Но беше просто вътрешна стена, която разделяше комбината на две части, със затворен портал. Зад нея се виждаше външната стена, а пространството между двете беше поне още четиристотин декара. Още сто футболни игрища. Порталът беше достатъчно широк, за да пропусне големи камиони. В земята около него се виждаха дълбоки коловози. Зад стената се виждаха тежки кранове и високи редици от контейнери, подредени един върху друг във формата на буквата V. Контейнерите изглеждаха нахвърляни случайно, но всъщност идеално спираха погледа на всеки случаен наблюдател от нивото на земята — от всички посоки.

Пред вътрешния портал имаше някакъв контролен пункт. Ричър различи две миниатюрни фигурки, които отегчено обикаляха пред него с ръце в джобовете. Наблюдава ги в продължение на една минута, после вдигна поглед над вътрешната стена. Видя още кранове, дим и далечни отблясъци от искри. Течеше някаква дейност. Но не можеше да види нищо повече. Чуваше предостатъчно, но шумовете не носеха полезна информация. Нямаше как да определи кои откъде идват. Ричър остана още минута горе, като наблюдаваше движението на превозните средства в самия комбинат. Движеха се много неща, но нищо не отиваше към вътрешния портал. Нямаше да го отворят. Той се обърна на изток и погледна към небето. Слънцето всеки момент щеше да изгрее.

Ричър внимателно слезе по импровизираната стълба от варели. В мига, в който стъпи на неравната земя, зад него се чу глас:

— Кой си ти, по дяволите?