Нищо за губене

57

Вон беше полицай от малък и спокоен град, но се справи идеално със спирането на камиона. Запали двигателя, когато той ги доближи на четиристотин метра, и даде на скорост. Изчака го да ги подмине, изтегли се от старото шосе на новото и подкара след него. Поддържаше дистанция от сто метра, така че шофьорът на камиона да я вижда в огледалата. Ричър отвори прозореца и залепи сигналната лампа на покрива на колата. Вон натисна едно копче и светлината започна да мига. Натисна друго копче и сирената нададе кратък вой.

В продължение на десет дълги секунди не се случи нищо.

Вон се усмихна.

— Ето, започва се — отбеляза тя. — Всеки започва да си мисли: „Кой, аз ли?“

Камионът започна да намалява скоростта. Шофьорът отпусна педала за газта и кабината се наклони малко, докато тежестта и инерцията на каросерията се предаваха на предната ос. Вон се приближи на петдесет метра от него и се отклони наляво, към осевата линия. Камионът даде мигач. Продължи още малко по инерция, после наби спирачки и зави към едно място на шосето, където банкетът беше по-широк. Вон го подмина, зави плътно пред него и двете превозни средства спряха едновременно, предна броня до задна броня. Зад тях останаха шейсет и пет километра пусто шосе, а напред — дори още повече.

— Не можем да го претърсим — каза Вон. — Незаконно е.

— Знам — отвърна Ричър. — Само му кажи да не мърда за пет минути. Ще му махнем, когато свършим.

— С кое?

— Ще му направим снимка.

Вон слезе от колата и се отправи към камиона с професионална полицейска походка. Спря до прозореца на шофьора, каза му нещо и пое обратно.

— Отбий на отсрещния банкет, под прав ъгъл с камиона. Трябва да го виждаме целия с камерата.

Вон погледна напред и назад по шосето, подкара напред и се върна назад с широк завой през шосето, така че спря перпендикулярно на пътя на отсрещния банкет предната броня на колата сочеше право към центъра на камиона. Беше обикновена, просто устроена машина. Издут капак на двигателя, кабина, от която излизаха две товарни релси, и квадратна каросерия, монтирана върху тях. Каросерията беше с метално покритие и на всеки трийсет сантиметра беше гофрирана, за по-голяма здравина. Камионът беше боядисан в пясъчнокафяво и нямаше никакви надписи.

— Включи камерата — каза Ричър.

Вон натисна няколко клавиша на лаптопа и на екрана светна изображението на камиона.

— Трябва да видим топлинната картина — каза Ричър.

— Не знам дали ще работи през деня — отвърна Вон.

Тя натисна още няколко клавиша и екранът светна в бяло. Не се виждаха никакви детайли. Всичко беше еднакво горещо.

— Намали чувствителността — каза Ричър.

Вон си поигра с клавишите и екранът потъмня. Онова, което виждаха през предното стъкло, си остана същото, но образът на екрана на лаптопа потъмня до черно и после се върна в призрачно зелено. Вон продължи да променя настройките, докато повърхността на шосето и храстите зад него не се оцветиха в мътно, почти невидимо сиво. Самият камион светеше в стотина различни нюанса на зеленото. Капакът беше топъл, яркозелен на мястото на двигателя. Ауспухът беше ярко осветена линия, от която на облаци излизаха зеленикави изгорели газове. Диференциалът беше горещ, а гумите — топли. Самата кабина също беше топла — зелен куб с малко по-горещ силует там, където седеше и чакаше шофьорът.

Каросерията беше студена в задната си част. И продължаваше да бъде студена до едно място на три четвърти от дължината й, където изведнъж ставаше по-топла. Разстоянието от метър и петдесет точно зад кабината на шофьора светеше ярко от топлина.

— Намали още — обади се Ричър.

Вон натисна един клавиш няколко пъти, докато гумите не станаха сиви и не се сляха с шосето. Тя продължи, докато сивото не стана черно, а картината не се опрости до пет отделни елемента в два нюанса на сивото. Двигателят — горещ. Ауспухът — горещ. Диференциалът — топъл. Кабината — топла.

И още нещо, на метър и половина от каросерията топло.

— Прилича ми на стената около комбината — каза Вон. По-топла от едната страна, отколкото от другата.

Ричър кимна. Протегна ръка през прозореца, махна на шофьора да продължава и свали лампата от покрива. Камионът се залюля, когато даде на скорост, изтегли се през банкета, качи се на шосето и бавно се отдалечи — първа, втора, трета скорост. На екрана на лаптопа се видя ярка следа от горещи изгорели газове, която образува зелен облак и постепенно се охлади и се разтвори в чернота.

— Какво гледахме? — попита Вон.

— Камион, който отива към Канада.

— Само толкова?

— Видяхме едно и също.

— Това част от твоята теория ли беше?

— Това беше горе-долу цялата ми теория.

— Искаш ли да ми разкажеш за нея?

— После.

— Кога после?

— След като този камион мине границата.

— Защо чак тогава?

— Защото не искам да те поставям в трудно положение.

— Защо ще ме поставиш в трудно положение?

— Защото си полицай.

— Сега ти ме пазиш да не се забъркам в неприятности, така ли?

— Опитвам се да правя така, че никой да не се забърква в неприятности — отвърна Ричър.

Те обърнаха и подкараха обратно към мястото, където старото шосе се разклоняваше. Слязоха от новия асфалт, но този път продължиха напред, между двете изоставени ферми, чак до територията на град Халфуей. Пристигнаха там около десет сутринта. Първо спряха в кафенето за късна закуска. После спряха в „Холидей Ин“, където си взеха една безлична стая в пастелни цветове, изкъпаха се, правиха любов и заспаха. Събудиха се в четири следобед и направиха абсолютно същите неща, но в обратен ред, като филм, пуснат на обратно. Първо правиха любов, после си взеха душ, после се изнесоха от хотела и накрая се върнаха в закусвалнята за ранна вечеря. В пет и половина пак бяха на пътя и караха на изток, към Диспеър.

Шофираше Вон. Слънцето залязваше зад нея и хвърляше ярко отражение от огледалото за обратно виждане. На лицето й блестеше правоъгълник от светлина. Шосето за камиони беше доста натоварено и в двете посоки. Комбинатът продължаваше да всмуква различни товари и да изплюва други. Ричър следеше регистрационните номера на камионите. Видя представители от всички съседни щати на Колорадо, както и един контейнер от Ню Джързи, който си тръгваше от комбината — най-вероятно празен, — и един товарен камион с открита каросерия от Айдахо, който отиваше към комбината, натоварен с ръждясала ламарина.

Регистрационни номера, помисли си Ричър.

— Аз бях в Залива, в Първата война — каза той. — Нали ти разказах?

Вон кимна.

— Носил си една и съща униформа в продължение на осем месеца. В жегата. Страхотна история. На мен ми беше неприятно пак да облека дори тези дрехи.

— Естествено, прекарахме повечето време в Саудитска Арабия и Кувейт. Но имаше и няколко тайни мисии в самия Ирак.

— И?

— Спомням си, че регистрационните номера на колите бяха сребърни. А тези, които видяхме снощи в контейнера, бяха бели.

— Може би са ги променили оттогава.

— Може би. А може би не са. Може би са имали по-належащи проблеми, за които да се притесняват.

— Мислиш, че тези коли не са били от Ирак?

— Мисля, че номерата на колите в Иран са бели.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вон. — Че водим сражения в Иран и никой не знае? Невъзможно.

— Водихме война в Камбоджа, без никой да разбере отвърна Ричър. — Но си мисля, че е по-вероятно всеки ден от Иран на запад към Ирак да заминават известен брой иранци, за да участват в купона. Като хората, които пътуват до друг град за работа. Може би ги спираме на границата. С артилерийски огън.

— Това е много опасно — каза Вон.

— За пътниците? Несъмнено.

— За целия свят — каза Вон. — Не ни трябват допълнителни проблеми.

Двамата минаха покрай базата на военната полиция малко преди шест и петнайсет. Поделението изглеждаше подредено, притихнало и неподвижно — шест паркирани хъмвита, четирима души в кабината на охраната. Всичко беше изрядно, току-що презаредено.

В очакване на какво?

През последните осем километра караха по-бавно, като се опитваха да пристигнат точно навреме. Движението беше затихнало и почти нямаше коли. Комбинатът беше затворен. Светлините бяха угаснали. Вероятно последните работници се прибираха на изток. Шевролетите на охраната сигурно бяха паркирани по местата си. Вон зави наляво по старото шосе на Диспеър, после намери коловозите в сгъстяващия се здрач и тръгна по тях, както беше направила на предишната вечер — през тънката част на осморката, по целия път около жилищната зона, до мястото зад самолетния хангар. Паркира там и понечи да извади ключа от таблото, но Ричър я хвана за китката и каза:

— Този път трябва да отида сам.

— Защо? — попита Вон.

— Защото трябва да го направим на четири очи. Може да възникне проблем. А разликата между нас двамата е, че ти живееш тук, а аз — не. Ти си полицай от съседния град и имаш още много години работа пред себе си. Не можеш да нахлуваш с взлом на чужда територия.

— Вече го направих.

— Но никой не разбра. Така че нямаше проблеми. Този път ще има проблеми.

— Не искаш да ме вземеш, така ли? — попита тя.

— Остани на шосето. Ако стане нещо, прибирай се вкъщи, а аз ще се върна сам.

Ричър остави стълбата, лоста и фенерчето в колата. Но взе със себе си двата ножа, които беше прибрал в бара. Прибра по един във всеки джоб, за всеки случай.

После прекоси петдесет метра пустош и се прехвърли през каменната стена.