Нищо за губене

37

Ричър бавно се завъртя и видя двама мъже. Единият беше едър, а другият — огромен. Едрият мъж носеше радиостанция, а огромният — гаечен ключ, дълъг колкото бейзболна бухалка, който сигурно тежеше колкото десет бейзболни бухалки. Мъжът като нищо беше висок два метра и тежеше сто и шейсет килограма. Изглеждаше така, все едно всъщност няма да му трябва гаечен ключ, за да разглоби катастрофирала кола.

Мъжът с радиостанцията отново попита:

— Кой си ти, по дяволите?

— Инспектор от Агенцията за защита на околната среда — отвърна Ричър.

Двамата замълчаха.

— Майтапя се — добави Ричър.

— По-добре да не говориш сериозно.

— Не говоря сериозно.

— Тогава кой си?

— Първо вие — каза Ричър. — Ти кой си?

— Аз съм началникът на обекта на комбината. А сега ти ми кажи кой си.

Ричър извади месинговата звезда от джоба си.

— Аз съм от полицейското управление. Новият помощник. Запознавам се с града и комбината.

— Не сме чували за нови помощници.

— Стана изведнъж.

Мъжът вдигна радиостанцията до устата си, натисна един бутон и заговори бързо и тихо. Изреждаше имена, кодове и команди. Ричър не ги разпознаваше, което не го изненада. Всички организации си имат собствен жаргон. Но Ричър разпозна интонацията и, общо взето, разбра за какво се отнася. Обърна се, хвърли поглед на запад и видя как шевролетите на охраната дават на заден, обръщат и се насочват към тях. Погледна на юг и видя групи от работници, които спираха работа, изправяха се и се готвеха да поемат насам.

— Да отидем до офиса на охраната — предложи едрият.

Ричър не помръдна от мястото си.

— Всеки нов помощник на полицията трябва да посети офиса на охраната — продължи началникът на обекта. Да се запознае, с когото трябва. Да установи връзка. Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, трябва да дойдеш.

Ричър не помръдна. Пак хвърли поглед на запад и видя, че шевролетите са изминали половината от осемстотинте метра, които ги деляха. Погледна на юг и видя, че групите от работници също са тръгнали към тях. Разпозна групата с престилките, маските и оксижените. Бяха десетима души и вървяха бавно и тромаво с тежките си огнеупорни ботуши. От други посоки се приближаваха много други мъже. Сигурно се събираха общо към двеста. След пет минути до варелите за нефт щеше да има голяма тълпа. Великанът с гаечния ключ пристъпи напред. Ричър не отстъпи, а го погледна в очите, после пак хвърли поглед на запад и на юг. Шевролетите вече ги доближаваха и намаляваха скоростта. Работниците продължаваха да прииждат. Бяха се събрали на групички и се строяваха рамо до рамо. Бяха толкова близо, че Ричър различаваше инструментите в ръцете им. Чукове, лостове, оксижени и стоманени клинове, дълги по трийсет сантиметра.

— Не можеш да се биеш с всички — заяви едрият.

Ричър кимна. Дори само великанът щеше да представлява труден противник, макар че не беше невъзможно да се справи с него, особено ако пропуснеше първия замах с гаечния ключ. След това можеше да оцелее в бой сам срещу четирима или дори сам срещу шестима. Но не и сам срещу двеста. Нямаше начин. Сто и десет килограма не можеха да победят общо двайсет тона мускули. В джоба си носеше двата сгъваеми ножа, които беше прибрал в бара, но те също нямаше да свършат работа срещу стотици импровизирани оръжия с обща маса от няколко тона.

Нямаше да стане.

— Ами да тръгваме — каза Ричър. — Мога да ви отделя пет минути.

— Ще ни отделиш колкото ти кажем — отвърна началникът на обекта.

Той махна на по-близкия шевролет, който зави към тях. Ричър чу как под гумите му хрущят омазнени камъчета и метални стружки. Великанът отвори задната врата и му посочи с гаечния ключ да влиза. Ричър се качи на задната седалка. Вътрешността на колата беше спартански устроена. Пластмаса и плат. Нямаше дърво и кожа, нито екстри. Великанът се качи след него и седна на задната седалка, като го притисна до вратата. Началникът на обекта се качи отпред, до шофьора, и затръшна вратата. Колата потегли, зави и се отправи към редицата от фургони с офиси, южно от портала за камиони. Докато се движеше натам, шевролетът бавно мина през тълпата от работници, които продължаваха да се събират, и Ричър видя лицата им през прозорците на колата — сива кожа, изцапана със смазка, лоши зъби и бели очи, широко отворени от интерес и нетърпение.

Офисът на охраната беше в северния край на редицата от фургони, най-близо до портала за камиони. Шевролетът спря точно пред него, до една заплетена купчина от ленти за привързване на тежки товари към откритите каросерии на камионите. Ричър се измъкна от колата преди великана и стъпи на първото стъпало от късото дървено стълбище, което водеше към вратата на офиса. Той се изкачи по стъпалата, бутна вратата и се озова във вътрешността на най-обикновен метален фургон — като онези, които се използваха по строежите. Фургонът беше дълъг седем-осем метра, широк към четири и висок към два и половина. Имаше пет малки прозорчета от дебел плексиглас, защитени от вътрешната страна с дебела стоманена мрежа. С изключение на прозорците и стените, по всичко останало приличаше на антрето в моргата на Халфуей. Имаше бюро, хартия, табло за обяви и столове за сядане, като всичко подсказваше за небрежното отношение на хора, които работят там, но не са собственици.

Началникът на обекта посочи на Ричър да седне на един стол и излезе. Великанът дръпна един стол, обърна го и се отпусна на него, така че да пази вратата. Остави гаечния ключ на пода. Подът беше от изкривени дъски и гаечният ключ тежко издрънча, когато го пусна. Ричър седна на стола в ъгъла. Имаше дървени облегалки за ръцете и тапицерия от плат на седалката и облегалката. Беше сравнително удобен.

— Имате ли кафе? — попита Ричър.

Великанът се поколеба за миг и отвърна:

— Не.

Отговорът беше едносричен и отрицателен, но поне беше някакъв отговор. Опитът на Ричър показваше, че най-трудният момент от един враждебен разговор е в началото. Ако ти отговорят в началото, това е добър знак. После отговарянето се превръща в навик.

— Какво работиш? — попита Ричър.

— Помагам, където трябва — отвърна великанът.

Гласът му беше като на обикновен човек, но звучеше по-приглушено заради огромния му гръден кош.

— Какво правят тук? — попита Ричър.

— Рециклират метал.

— А в тайната част?

— Каква тайна част?

— В южната част. Зад преградата.

— Двор за отпадъци. Неща, които вече не могат да се използват. Няма нищо тайно.

— Тогава защо е заключено и се охранява?

— Защото иначе хората са мързеливи. Ако им писне да работят и започнат да изхвърлят всичко там, ще загубим пари.

— Ти от ръководството ли си?

— Аз съм отговорник.

— Искаш ли да отговаряш затова аз да си ходя?

— Не можеш да си ходиш.

Ричър погледна през прозореца. Слънцето беше над хоризонта. След пет минути щеше да бъде над източната стена. Всъщност мога, помисли си той. Порталът за камиони вече беше отворен и камионите излизаха. Можеше да избере подходящ момент, да си пробие път покрай великана, да хукне към портала, да скочи на някой камион с открита каросерия и готово. След като беше оставил гаечния ключ на пода, великанът не представляваше чак такъв проблем. Сега беше невъоръжен и седеше на нисък стол. Беше тежък, а гравитацията си е гравитация. По-едрите хора са по-бавни. А и Ричър имаше ножове.

— Бях професионален футболист — обади се той.

— Но не много добър, нали? — отвърна Ричър.

Той не отговори.

— Защото иначе щеше да коментираш мачове по спортния канал или да живееш в някоя вила в Маями, а не да си скъсваш задника от работа тук.

Великанът замълча.

— На бас, че и в тази работа не те бива особено.

Великанът продължаваше да мълчи.

Да, мога да си тръгна, помисли си Ричър. Но няма да го направя.

Ще изчакам да видя какво ще стане.

Наложи се да изчака още двайсет минути, преди да стане нещо. Великанът седеше до вратата, неподвижен и мълчалив, а Ричър убиваше времето в ъгъла. Не беше недоволен. Можеше да убива време по-добре от всеки друг. Слънцето се издигаше все по-високо и лъчите му блестяха през плексигласовите прозорци, които ги пречупваха като призма, така че над бюрото във фургона се рееха всички цветове на дъгата.

После вратата се отвори, великанът се изправи и избута стола си, за да не пречи, а вътре отново влезе началникът на обекта. Все така държеше радиостанцията в ръката си. Зад него, в яркия правоъгълник от светлина, Ричър видя как комбинатът работи с пълна пара. Камионите и крановете се движеха, работниците се трудеха, хвърчаха искри, разнасяха се оглушителни шумове. Началникът на обекта спря между вратата и стола на Ричър и каза:

— Мистър Търман иска да те види.

Седем часът, помисли си Ричър. Смяната на Вон свършваше. Тя се отправяше към закусвалнята в Хоуп за закуска, за да прибере пикапа и може би, за да се види с него. А може би не.

— Мога да отделя пет минути на мистър Търман — заяви Ричър.

— Ще му отделиш толкова, колкото иска.

— Вие може да сте негова собственост, но аз не съм.

— Ставай — каза началникът на обекта. — Идваш с мен.