Нищо за губене

54

Вон отново намали скоростта и продължи да кара с изключени фарове. Термалният образ на компютъра показваше, че небето над комбината гори. Топлината се излъчваше от спрените пещи и котли на вълни, които приличаха на слънчеви изригвания. Металната стена също беше топла. На екрана се виждаше като непрекъсната хоризонтална зелена лента. Беше много по-ярка в южния край. Температурата й беше много по-висока около тайната зона. Образът й на екрана направо блестеше.

— Бунище, как не — обади се Ричър.

— Здраво са работили там — каза Вон. — За съжаление.

Огромният паркинг изглеждаше пуст. Порталът за работниците изглеждаше затворен. Ричър не го погледна направо. Получаваше по-добра информация в невидимия спектър, от инфрачервените лъчи.

— Няма ли пазачи? — попита Вон.

— Доверяват се на стената. И нищо чудно. Стената наистина е страхотна.

Двамата продължиха бавно и безшумно в мрака, подминаха паркинга и северния край на комбината и стигнаха до шосето за камионите. Петдесет метра по-нататък спряха. На екрана се показаха коловозите от шевролетите на охраната, почти незабележимо по-светли от храсталака около тях. Земята беше утъпкана, така че нямаше микроскопични отвори между отделните буци пръст, следователно вентилацията беше по-слаба и земята на това място изстиваше по-бавно в края на деня. Ричър посочи коловозите на Вон, тя завъртя волана и слезе от шосето. Вторачи се в екрана, намести се в коловозите и продължи по-бавно. Колата подскачаше по неравната земя. Вон пое по огромната осмица. Безизразното око на камерата не показваше нищо друго освен сиво-зелена пустош. След това хвана и каменната стена на жилищната зона. Камъните бяха задържали дневната топлина. Стената се виждаше като ниска напръскана лента, която се извиваше като змия на петдесет метра вдясно от тях — на плавни, безкрайно дълги завои.

Вон обиколи зоната по коловозите на шевролетите, почти по цялата обиколка, докато Ричър не прецени, че са стигнали точно зад хангара на самолета. Там спряха, Вон угаси двигателя, Ричър изключи вътрешната светлина в колата, двамата отвориха вратите си и излязоха. Навън беше съвсем тъмно. Въздухът беше свеж и студен. Часовникът в главата на Ричър показваше един и трийсет сутринта.

Идеално.

Двамата изминаха петдесетте метра, които ги деляха от каменната стена. От време на време Ричър се обръщаше да провери какво става назад. След десет метра вече му беше трудно да различи черния форд, след двайсет беше още по-трудно, а след трийсет — невъзможно. Двамата лесно се покатериха по стената и скочиха от другата страна. Точно пред тях беше задната стена на самолетния хангар — огромна, надвиснала, по-тъмна от небето. Те тръгнаха право към нея, покрай кипарисите, и поеха покрай нея, обратно на часовниковата стрелка. Хангарът беше тъмен и пуст. Самолетът го нямаше. Ричър спря на ъгъла и се ослуша с всички сили. Не чу нищо. Той махна на Вон да се приближи.

— Първа точка — прошепна той. — Току-що потвърдихме, че когато работят през деня, самолетът лети през нощта.

— А каква е втора точка? — попита Вон.

— Да потвърдим дали внасят нещо с него, или изнасят нещо, или и двете.

— Как? Ще разгледаме ли?

— И още как.

— Колко време имаме?

— Около половин час.

Двамата влязоха в хангара. Беше огромен и съвсем тъмен. Миришеше на машинно масло, бензин и лакирано дърво. Подът беше от утъпкана пръст. По-голямата част от хангара беше съвсем празна, така че да има място за самолета, когато се върне. Двамата тръгнаха опипом покрай стените. Вон реши да рискува с фенерчето. Обхвана го с длан и лъчът от светлина се превърна в мътно червеникаво сияние. Двамата видяха, че на стените има полици, по които бяха подредени тенекиени кутии с гориво и машинно масло, както и някакви малки части в картонени кутии. Може би маслени и въздушни филтри. Или инструменти за поддръжка. По средата на задната стена имаше хоризонтален цилиндър, на който беше навит тънък стоманен кабел. Цилиндърът беше разположен в някаква сложна скоба, захваната за пода, а на оста му беше монтиран електромотор. Лебедка. Вдясно от него по стените имаше още полици. Резервни гуми за колесника. И още дребни компоненти. Целият хангар беше точно по средата между подреденото и разхвърляното състояние. Беше работно място — нищо повече. Нямаше никакви очевидни скривалища. А високо над главите им се различаваха очертанията на мощни лампи. Когато ги светнеха, вътре щеше да бъде светло като ден.

Вон изключи фенерчето.

— Няма смисъл.

Ричър кимна в тъмното. Излезе от хангара и се приближи към пистата за рулиране, а Вон го последва. Пистата представляваше широка ивица от земя, която беше утъпкана по същия начин като пистата за излитане и кацане. От двете й страни имаше култивирани парцели с островърхи сребристи храсти и високи тънки дръвчета, оградени с чакъл. Сухолюбиви растения — достатъчно близо до хангара, за да представляват някаква приятна гледка, и достатъчно далеч, така че светлините на хангара нямаше да стигат до тях. Ричър посочи към тях и прошепна:

— Ще се скрием там. Залегни и не мърдай, докато не те повикам. Светлините на пистата ще бъдат зад теб, но не се притеснявай. Те са нагласени така, че да светят хоризонтално, на север и на юг.

Вон кимна и тръгна надясно, а Ричър — наляво. След като направи три крачки, тя потъна в мрака. Ричър стигна до растенията от лявата страна на пистата, пропълзя между тях и легна по лице. От двете му страни имаше храсти, а над него се издигаше едно дръвче. Имаше добър изглед към вътрешността на хангара. Предположи, че Вон ще го вижда по същия начин, но от другата страна. Заедно го покриваха целия. Ричър се притисна към земята и зачака.

Ричър чу самолета в два и пет сутринта. Самотният двигател в далечината, който виеше и кашляше. Представи си светлината за кацане, която беше видял преди увиснала в небето, все по-ниско. Шумът се приближи, но затихна, докато Търман намаляваше мощността и се приготвяше за кацане. Светлините грейнаха. Бяха по-ярки, отколкото очакваше Ричър. Изведнъж се почувства уязвим. Пред себе си виждаше собствената си сянка, преплетена със сенките на храстите около него. Протегна глава и се огледа за Вон. Не я видя. Шумът от двигателя се засили. Тогава светнаха и лампите в хангара. Те също бяха много ярки. Хвърляха остра сянка от покрива, която стигаше на два метра от Ричър. Той погледна напред и видя великана от комбината, който стоеше в хангара, с ръка на ключа на лампата, а пред него падаше огромната му сянка — толкова надалеч, че Ричър почти можеше да се протегне и да я докосне. На деветстотин метра вдясно от него двигателят на самолета изрева за последно, а после Ричър почувства как земята съвсем леко потреперва от приземяването на колесника. Шумът от двигателя утихна, докато самолетът намаляваше скоростта, и после отново се засили, когато самолетът зави към хангара. Ричър го чу зад гърба си — нетърпимо силен рев. Земята се тресеше. Самолетът се движеше между двата култивирани парцела, двигателят му ревеше гръмогласно, а въздушното течение от перката вдигаше прах от земята. Самолетът намали скоростта, рязко зави надясно на нестабилния си колесник, двигателят изрева отново и самолетът се завъртя пред хангара, с витлото навън. Там се разтърси за секунда, после двигателят угасна, ауспухът изтрещя два пъти и витлото рязко спря да се върти.

Тишината ги обгърна отново като одеяло.

Светлините на пистата угаснаха.

Ричър не откъсваше поглед от самолета.

Дясната врата на кабината се отвори и Търман се измъкна навън. Едър, схванат и тромав. Все още беше с вълнения си костюм. Той се спусна на земята и остана неподвижен за миг, после закрачи към къщата.

Не носеше нищо.

Нито чанта, нито сак, нито куфар, никакъв багаж.

Нищо.

Търман излезе от светлината и изчезна. Великанът от комбината изтегли стоманения кабел от хангара и го закачи за една халка под опашката на самолета. После се върна до теглича, натисна някакъв бутон, електромоторът нададе вой и започна бавно да издърпва самолета в хангара, на заден ход. Когато самолетът спря на мястото си, великанът разкачи кабела и го нави обратно на теглича. После се промъкна покрай крилото, загаси светлините в хангара и се отдалечи в мрака.

Той също не носеше нищо.

Не беше отворил никакви багажни отделения в самолета и не беше взел нищо от кабината.

Ричър изчака двайсет дълги минути, за по-сигурно. Никога през живота си не си беше създавал проблеми от нетърпение и не смяташе да започва точно сега. Когато се увери, че всичко е притихнало, изпълзя навън, прекоси пистата за рулиране и тихо подвикна на Вон. Не я виждаше. Беше добре скрита. Тя се показа от мрака в краката му и леко го прегърна. Двамата отидоха до тъмния хангар, промушиха се под крилото на самолета и застанаха до фюзелажа.

— Вече знаем — каза Вон. — Изнасят нещо, но не внасят нищо.

— Но какво? — попита Ричър. — И къде? На какво разстояние може да лети това самолетче?

— С пълни резервоари? Някъде към хиляда и двеста километра. Едно време в щатската полиция имаха такова. Всичко зависи от скоростта и височината на полета.

— Какво се смята за нормално?

— Ако летиш с малко повече от половината мощност на двигателя, можеш да изминеш хиляда и двеста километра с двеста и трийсет километра в час.

— Търман го няма по седем часа всяка нощ. Да кажем, че му трябва един час на земята, значи лети по шест часа — три часа натам и три часа обратно. Това означава радиус от шестстотин километра. Близо милион и сто хиляди квадратни километра.

— Доста голяма площ е — отбеляза Вон.

— Можем ли да разберем нещо от посоката, в която се снишава за кацане?

Вон поклати глава.

— Не. Той трябва да се изравни с пистата, а се съобразява и с посоката на вятъра.

— Тук няма голям резервоар за гориво. Значи зарежда на другото място. Ходи някъде, където можеш да си купиш бензин в десет-единайсет часа вечерта.

— Има много такива места — отвърна Вон. — Окръжни летища, авиационни клубове и прочие.

Ричър кимна. Представи си една географска карта. Уайоминг, Южна Дакота, Небраска, Канзас, част от Оклахома, част от Тексас, Ню Мексико, североизточният ъгъл на Аризона, Юта. Девет различни щата. При това се предполагаше, че Търман не лети само по един час във всяка посока и не вечеря по пет часа, някъде наблизо в самия щат Колорадо.

— Ще трябва да го попитаме — каза Ричър.

— Мислиш ли, че ще ни каже?

— В крайна сметка, да.

Двамата се промушиха под крилото и се върнаха по стъпките си — зад хангара и до стената. Минута по-късно вече бяха в колата и следваха призрачните зелени следи от коловозите в посока, обратна на часовниковата стрелка — по целия път около комбината, чак до мястото, което Ричър беше избрал, за да се промъкнат вътре.