Нищо за губене

20

Вон си изпи водата, Ричър си изпи кафето и попита:

— Ще ми дадеш ли пикала си?

— Кога?

— Сега. Докато се наспиш.

— Не — отвърна Вон.

— Защо не?

— Защото ще го използваш, за да отидеш в Диспеър, ще те арестуват и аз ще се окажа замесена.

— Ами ако не отида в Диспеър?

— Къде иначе ще искаш да отидеш?

— Искам да видя какво има на запад от града. Може би момчето е дошло оттам. Предполагам, че не е минал през Хоуп. Щяхте да го видите. Същото важи и за изчезналия съпруг на момичето.

— Има логика. Но на запад от Диспеър няма нищо. Всъщност твърде много нищо.

— Трябва да има нещо.

Вон помълча малко. После каза:

— Ще се наложи да обикаляш. Ще се върнеш почти до границата с Канзас.

— Аз ще платя бензина — каза Ричър.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в територията на Диспеър.

— Къде минава границата?

— На осем километра западно от комбината за рециклиране на метал.

— Дадено — обеща Ричър.

Вон въздъхна и му подаде ключовете от колата.

— Тръгвай. Аз ще се прибера пеш. Не искам да знаеш къде живея.

Седалката на стария шевролет не можеше да се дръпне много назад. Шасито беше късо. В крайна сметка му се наложи да шофира с изправен гръб и разтворени колене, все едно караше трактор. Воланът не беше стегнат, а спирачките бяха меки. Но все пак беше по-добре, отколкото да ходи пеш. Дори много по-добре. Ричър смяташе да се въздържа от по-продължително ходене, поне за един или два дни.

Първо отиде до мотела в Хоуп. Стаята му беше в края на коридора, значи стаята на Люси Андерсън беше по-близо до рецепцията. Нямаше друго място, в което да е отседнала. Не беше видял друг хотел в целия град. А не беше при приятели, защото тогава нямаше да бъде сама в закусвалнята предишната вечер, когато имаше най-голяма нужда от подкрепа.

Всички прозорци на мотела бяха от задната страна. Отпред имаше само редица от еднакви врати, пластмасови шезлонги и тесни процепи с дебело стъкло, които пропускаха дневна светлина в баните. Ричър започна със стаята, която беше съседна на неговата, и тръгна по редицата, като търсеше бяло петно от изпрано бельо, окачено да съхне над ваната. Опитът му показваше, че жените от поколението на Люси Андерсън са особено придирчиви по отношение на личната си хигиена.

От общо дванайсет стаи имаше две възможности. В едната баня се виждаше по-голямо бяло петно, отколкото в другата. Това не означаваше повече бельо. А просто по-голямо бельо. По-възрастна или по-едра жена. Затова Ричър почука на другата врата, отстъпи една крачка и зачака. Мина дълго време, после Люси Андерсън отвори вратата и спря в сянката от другата страна на прага предпазливо, с една ръка на бравата.

— Здравей, Лъки — каза Ричър.

— Какво искаш?

— Искам да разбера защо твоят съпруг е ходил в Диспеър и как е стигнал дотам.

Люси носеше същите бели маратонки и почти същите къси чорапки. Над тях се виждаха дълги крака — гладки, атлетични и с идеален слънчев загар. Може би играеше в женския отбор по футбол в университета. Сигурно беше звездата на отбора. Над дългите й крака се виждаха къси отрязани джинси — бяха отрязани по-високо отвън на бедрата, отколкото отвътре, а това означаваше, че са наистина много високо отрязани, защото останалият материал беше широк едва три сантиметра.

Над тях носеше друго яке с качулка, то беше синьо и нямаше надпис.

— Не искам да търсиш съпруга ми — каза тя.

— Защо не?

— Защото не искам да го намериш.

— Защо не?

— Причината е очевидна — каза тя.

— За мен не е — каза Ричър.

— Искам да ме оставиш сама.

— Вчера беше разтревожена за него, а днес не си, така ли?

Тя пристъпи една крачка напред, на светло, и хвърли поглед наляво и надясно покрай раменете на Ричър. Паркингът на мотела беше празен. Нямаше нито една кола, с изключение на стария пикап на Вон, паркиран до вратата на стаята на Ричър. Якето на Люси Андерсън беше в същия цвят като очите й, а очите й бяха изпълнени с панически страх.

— Просто ни остави на мира — каза тя, върна се в стаята си и затвори вратата.

Ричър поседя в пикапа на Вон, като разглеждаше картата, която намери в джоба на вратата. Слънцето се беше показало и в кабината беше топло. Опитът на Ричър показваше, че в колите или е топло, или е студено. Като в някакъв примитивен календар. В колите или беше лято, или зима. Слънцето или проникваше през стъклото и метала, или не.

Картата потвърди това, което му беше казала Вон. Щеше да се наложи да обиколи три и половина от страните на огромен правоъгълник — обратно на изток, почти до границата с Канзас, после на север към междущатската магистрала 1–70, после отново на запад и накрая на юг по отбивката от магистралата, по която минаваха камионите за комбината. Общото разстояние беше почти триста и двайсет километра. Общото време — почти четири часа. Плюс още четири часа и триста и двайсет километра в обратна посока, ако не нарушеше обещанието си към Вон и не минеше през Диспеър.

А той смяташе да не го нарушава.

Най-вероятно.

Ричър излезе от паркинга и се насочи на изток, следвайки същия маршрут, по който беше пристигнал с дядото и неговия гранд маркиз. Слънцето беше ниско на небето, от дясната му страна. Старият пикап изпускаше изгорели газове в кабината, така че Ричър беше отворил прозорците съвсем малко. Прозорците не бяха електрически. Бяха от старомодните, с дръжки, които Ричър предпочиташе, защото можеха да се нагласяват по-точно. Беше отворил левия прозорец по-малко от два сантиметра, а десния — наполовина на това разстояние. Когато караше с постоянна скорост от деветдесет и пет километра в час, в колата влизаше вятър и издаваше приятен писклив звук, който се смесваше с басовото ръмжене на старото окачване и мекото гъргорене на уморения двигател. Пикапът беше приятен за каране по щатското шосе. Когато излезе на магистралата, не беше толкова приятен. Товарните камиони го задминаваха както си искаха. Геометрията на колата не беше нагласена както трябва, така че изобщо не беше стабилна. Още след първите двайсет километра китките на Ричър го заболяха от стискане на волана. Веднъж спря за бензин и веднъж за кафе, като и в двата случая се радваше, че ще си почине малко.

Отбивката се отклоняваше от магистрала 1–70 на запад от Диспеър и се връщаше обратно на югоизток, а след петдесет километра се превръщаше в натовареното шосе с две платна, което Ричър вече познаваше. Беше като онова шосе, което беше видял от другата страна на комбината. Беше построено по същия начин — със същата ширина, същия груб асфалт и пясъчни банкети. Точно четири часа, след като беше потеглил от мотела, Ричър намали скоростта, излезе от шосето и отби на пясъка. Почти нямаше движение, с изключение на камионите, които се приближаваха и отдалечаваха от комбината, на трийсет километра по-нататък. Бяха най-вече обикновени товарни камиони, но имаше и цистерни, и микробуси. Номерата им бяха предимно от щата Колорадо и съседните щати, но имаше и няколко от Калифорния, Вашингтон, Ню Джързи и дори от Канада. Минаваха толкова бързо, че старият пикап се поклащаше от въздушната вълна.

Самият град Диспеър оставаше невидим в далечината — на хоризонта едва се различаваше някакво петънце, над което неподвижно висеше смог. На осем километра по-близо от града, но все пак на двайсет и пет километра оттук, се различаваха ниските сиви сгради, които Ричър беше видял по-рано — сега му се падаха вдясно. Може би бензиностанция. Или мотел. Или и двете. Може би дори голям паркинг за камиони с ресторант. Може би имаше точно такова място, където можеше да се зареди с много калории.

Може би точно онова място, където съпругът на Люси Андерсън и неидентифицираното мъртво момче се бяха заредили с калории, преди да продължат към Диспеър. Поне в случая на неидентифицираното мъртво момче това сигурно е било последната храна в живота му.

Може би някой щеше да си спомни за тях.

И може би мястото беше извън юрисдикцията на Диспеър.

А може и да не беше.

Ричър погледна в огледалото, даде на скорост, качи се обратно на шосето и пое към хоризонта. Дванайсет минути по-късно спря, преди да подмине една малка зелена табела с надпис: „Диспеър, население 2691“. На сто метра от обратната страна на табелата се виждаха ниските сгради.

Но те изобщо не бяха сиви. Беше му се сторило така заради особената светлина, прахоляка и разстоянието.

Всъщност бяха маслено зелени.

И не бяха бензиностанция.

Нито мотел.

Нито паркинг за камиони.