Нищо за губене

7

Ричър повдигна вежди.

— Тук имате наредба против скитничеството?

Съдията кимна.

— Да, както и в повечето градове в западните щати.

— Никога не съм попадал на такова нещо.

— Значи сте извадили голям късмет.

— Аз не съм скитник — каза Ричър.

— Нямате дом и работа от десет години насам, пътувате с автобуси, на автостоп или ходите пеш от място на място, като от време на време се хващате да работите на парче. Как бихте се описали, освен като скитник?

— Свободен — отвърна Ричър. — Щастливец. Съдията отново кимна и каза:

— Радвам се, че виждате положителната страна.

— А Първата поправка? — попита Ричър. — Нямам ли право да пътувам, където искам?

— Върховният съд на САЩ отдавна се произнесе по този въпрос. Общините имат право да не приемат нежелани граждани на своя територия.

— Туристите са нежелани граждани? Какво ще кажат в Търговската палата?

— Нашият град е тих и старомоден. Хората не си заключват вратите. Не изпитваме нужда да го правим. Повечето ключове в този град са били изгубени още по времето на бабите и дядовците ни.

— Аз не съм крадец.

— Предпочитаме да сгрешим от предпазливост — каза съдията. — Опитът на други места показва, че бездомните и безработните винаги създават проблеми.

— Ами ако не си тръгна? Какво е наказанието?

— Трийсет дни арест.

Ричър замълча. Съдията продължи:

— Полицаят ще ви откара до края на града. Ако си намерите работа и дом, ще ви приветстваме с отворени обятия. Но не се връщайте, докато това не се случи.

Полицаят отново го заведе на първия етаж, за да му върне парите, паспорта, дебитната карта и четката за зъби. Нищо не липсваше. Върнаха му всичко. След това полицаят му подаде връзките за обувки и изчака зад бюрото, докато Ричър ги промуши обратно през дупките, върза ги и ги стегна. Накрая полицаят отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и нареди:

— В колата.

Ричър тръгна пред него, прекоси фоайето на управлението и излезе навън. Слънцето се беше скрило. Беше късно следобед, късно през годината и вече се стъмваше. Полицаят беше преместил патрулката. Сега колата беше обърната с предницата навън.

— Отзад — процеди той.

Ричър чу самолет в небето, някъде далеч на запад. Един-единствен двигател, който се напрягаше да набере височина. Малък самолет — чесна, бийч или пайпър, — самотен сред пустошта. Той отвори вратата и се качи. Когато нямаше белезници, беше много по-удобно. Седна настрани, както би седнал в такси или лимузина. Полицаят се наведе след него, подпря се с едната ръка на покрива на колата, а с другата на вратата и каза:

— Не се шегуваме. Ако се върнеш, ще те арестуваме и ще те затворим в същата килия, но за трийсет дни. Освен ако не ни погледнеш накриво. Тогава направо ще те застреляме за съпротива при арест.

— Женен ли си? — попита Ричър.

— Защо?

— Сигурно не си. Явно предпочиташ сам да се изхвърляш.

Полицаят остана неподвижен за няколко секунди, после затръшна вратата и се качи отпред. Потегли по улицата, направи десен завой и пое на север. До главната улица има шест пресечки, пресметна наум Ричър. Ако завие наляво и ме закара по пътя ми, на запад, може би ще им се размине. Но ако завие надясно и ме върне на изток, към Хоуп, може би няма да им се размине.

Ричър просто мразеше да се връща.

Основният принцип в живота му беше да продължава напред.

Шест пресечки и шест кръстовища. На всяко кръстовище полицаят леко натискаше спирачката, намаляваше скоростта, оглеждаше се наляво и надясно и едва тогава продължаваше. Когато стигна до главната улица, спря съвсем. Постоя малко. После натисна газта, потегли отново и завъртя волана.

Надясно.

На изток.

Обратно към Хоуп.