Обречена на теб

Глава 1

Ню Йорк е градът, който никога не спи, дори не му се доспива. Домът ми в Горен Уест Сайд беше чудесно шумоизолиран, както подобава на апартамент в сграда за милиони долари, но все пак шумовете на града проникваха вътре: ритмичното шляпане на автомобилни гуми по мокрия износен асфалт, умореното свирене на спирачки и непрестанният писък на клаксоните на такситата.

Излязох от кафенето на ъгъла на кипящия от живот Бродуей и суматохата на забързания град веднага ме погълна. Как съм живяла досега без шумотевицата на Манхатън?

Как съм могла да живея досега без него?

Гидиън Крос.

Обхванах брадичката му с ръце и усетих, че той се притиска в дланите ми. Разтресох се цялата от тази проява на слабост и обич. Само преди няколко часа си мислех, че той никога няма да се промени, че ще ми се наложи да направя прекалено много компромиси, за да продължа живота си с него. Сега, изправена пред смелостта му, се съмнявах в своята собствена.

Дали не проявявах по-голяма взискателност към него, отколкото към самата себе си? Изпитах срам при мисълта, че е възможно да съм го принуждавала да се променя, докато аз упорито съм отказвала да го сторя.

Стоеше пред мен толкова висок и силен. По дънки и фланелка, с ниско нахлупена бейзболна шапка, никой не би могъл да разпознае в него световния магнат, когото хората си мислеха, че познават. И все пак Гидиън излъчваше такава вродена сила, че обикновеният минувач не можеше да остане безразличен. С крайчеца на окото си забелязах как хората му хвърлят бегли погледи, а после се обръщат да го изгледат отново.

Независимо дали се беше облякъл небрежно, или бе с някой от любимите си костюми в три части, ушити по поръчка, Гидиън винаги привличаше вниманието със силното си мускулесто тяло. Държанието му и авторитетът, който налагаше без усилие, никога нямаше да му позволят да се слее с тълпата.

Ню Йорк поглъщаше всеки новодошъл, а Гидиън държеше града на златна каишка.

И този мъж ми принадлежеше. Въпреки халката на пръста му, понякога все още ми беше трудно да го повярвам.

Гидиън никога нямаше да бъде просто обикновен мъж. Той беше необуздана сила, скрита зад елегантна външност; олицетворение на съвършенството, прорязано тук-там от недостатъци. Беше в центъра на моя свят, беше центърът на целия свят.

И въпреки това току-що ми бе доказал, че е готов да отстъпи и да се огъне до точката на пречупване само за да бъде с мен. Което ме подтикна да докажа на всяка цена, че си заслужавам болката, която го принудих да изпита.

Около нас магазините по Бродуей започваха да отварят. Трафикът ставаше все по— натоварен, черните коли и жълтите таксита подскачаха като луди по неравностите на улицата. Жителите на квартала поемаха по тротоарите: някои извеждаха кучетата си на разходка, други се отправяха към Сентрал парк за сутрешния си крос — опитваха се да откраднат възможно повече време, преди работният ден да ги е погълнал изцяло.

Мерцедесът спря до тротоара точно в момента, в който излязохме. Едрата фигура на Раул се очертаваше неясно зад волана. Ангъс плавно паркира бентлито точно зад него. Двамата с Гидиън щяхме да поемем към различни домове. Как бе възможно подобно нещо да се нарече брак?

Всъщност това беше нашият брак, макар че никой от двама ни не желаеше да е точно така. Наложи се да се отдръпна, когато Гидиън нае шефа ми, за да го отнеме от агенцията, за която работех.

Разбирах желанието на съпруга ми да започна работа в „Крос индъстрис“, но необходимо ли бе да се опитва да ускори решението ми, като действа зад гърба ми?… Не можех да позволя подобно нещо — особено на човек като Гидиън. Или щяхме да действаме заедно и да вземаме решения заедно, или щяхме да се отдалечим толкова много един от друг, че връзката ни нямаше да просъществува.

Вдигнах глава и вперих поглед в поразителното му лице. Видях, че на него са изписани разкаяние и облекчение. Както и любов. Толкова много любов.

Гидиън бе невероятно красив. Очите му бяха сини като водите на Карибско море, черната лъскава коса достигаше до врата му. Всяка черта на лицето му беше като изваяна и толкова съвършена, че човек оставаше без дъх, губеше ума и дума. Външният му вид ме порази още щом го видях за първи път, но и сега все още имаше моменти, в които разумът ме напускаше в присъствието на Гидиън. Този мъж просто ме заслепяваше.

Причината обаче се криеше в истинската му същност, в неизчерпаемата му енергия и сила, в острия му ум и безкомпромисност, както и в нежността, която бликаше от сърцето му…

— Благодаря ти. — Докоснах с върха на пръстите си тъмната линия на веждите му и веднага усетих онзи трепет, който винаги изпитвах, когато докоснех кожата му. — За това, че ми се обади. За това, че ми разказа съня си. И задето се срещнахме тук.

— Готов съм да се срещна с теб навсякъде. — Думите му прозвучаха като пламенен и страстен обет.

Всеки от нас си имаше демони. Докато беше буден, Гидиън държеше своите затворени в клетка благодарение на желязната си воля. Но щом заспеше, те го измъчваха жестоко, появяваха се в кошмарите му, които той дълго отказваше да сподели с мен. Между нас имаше толкова много общи неща, но насилието, което бяхме преживели като деца, бе оставило у нас травми, които едновременно ни сближава и разделяха. Затова се борех още по-силно за Гидиън и за връзката ни. Насилниците вече ни бяха отнели прекалено много.

— Ева… Единствената сила на Земята, която може да ме държи настрани, си ти самата.

— Благодаря ти и за това — промърморих и усетих стягане в гърдите си.

Раздялата се беше отразила тежко и на двама ни.

— Знам, че не ти беше никак лесно да ми осигуриш лично пространство, но имахме нужда от това. Наясно съм също, че те отблъснах рязко…

— Прекалено рязко.

Извих устни, когато долових ледената нотка в думите му. Гидиън беше от мъжете, на които никой нищо не отказва. Но колкото и да му беше неприятно, че бях отрязала контактите ни напълно, сега бяхме заедно, защото точно този труден момент му бе помогнал да направи крачка напред.

— Знам. И ти ми позволи да го направя, защото ме обичаш.

— Това е нещо, много по-силно от любов.

Обхвана китките ми с ръце, стисна ги по онзи властен начин, който ме караше да му се отдам изцяло.

Кимнах, вече не се страхувах да призная, че двамата изпитваме огромна нужда един от друг — чувство, което някои биха определили като нездравословно. Но такива бяхме ние, такава беше връзката ни. И тя бе изключително ценна.

— Ще отидем заедно при доктор Питърсън — изрече и думите му прозвучаха като директна заповед, но ме погледна така, сякаш ми задаваше въпрос.

— Толкова обичаш да се разпореждаш — подразних го, исках на раздяла и у двама ни да остане приятно усещане. Да се почувстваме обнадеждени.

Ежеседмичният ни терапевтичен сеанс при доктор Питърсън беше само след няколко часа, във възможно най-подходящия момент. Бяхме направили много важна крачка напред. Имахме нужда от помощ, за да разберем какво да предприемем от тук нататък.

Гидиън ме прегърна през кръста.

— Това ти харесва.

Хванах ръба на фланелката му в ръка и стиснах мекия плат.

— Харесвам теб.

— Ева.

Дъхът му обля врата ми като гореща вълна. Манхатън ни заобикаляше, но не можеше да се намеси. Когато аз и Гидиън бяхме заедно, около нас не съществуваше нищо друго.

От гърдите ми се изтръгна нисък стон. Мечтаех за него, копнеех за него, потрепнах от удоволствие, когато отново усетих как се притиска в мен. Вдишах дълбоко аромата му, мачках с пръсти твърдите мускули на гърба му. Почувствах се замаяна от порива, който ме обземаше. Бях пристрастена към него — с цялото си сърце, душа и тяло. Дни наред бях живяла без своя наркотик, така че се чувствах слаба, нестабилна и неспособна да функционирам правилно.

Гидиън ме обгърна цялата, тялото му беше толкова по-голямо и мускулесто от моето. Почувствах се в безопасност в прегръдката му, обичана и защитена. Нищо не можеше да ме докосне и нарани, когато той ме прегръщаше по този начин. Исках и Гидиън да се чувства в безопасност, когато е с мен. Трябваше ни всяка цена да го накарам да разбере, че може да свали гарда и да си поеме спокойно въздух. Аз щях да защитавам и двама ни.

Трябваше да стана по-силна. По-умна. По-страшна. Имахме врагове, а Гидиън се справяше с тях сам. Беше част от характера му да се опитва да защити хората около себе си — дълбоко се възхищавах на тази негова черта. Но беше време да покажа на хората, че мога да бъда не по-малко решителна и страховита от съпруга си.

И най-важното — да го докажа на самия Гидиън.

— Ще се видим в пет, шефе.

— И нито минута по-късно — предупреди ме сърдито той.

Не можах да се въздържа и се разсмях, обожавах тази негова грубоватост.

— Или какво?

Отдръпна се от мен и ме изгледа така, че цялата настръхнах.

— Или ще дойда да те взема.

Навярно трябваше да затая дъх и да вляза на пръсти в мезонета на втория си баща, защото в този час — малко след шест сутринта, бе твърде вероятно да ме заловят, докато се промъквам обратно вътре. Вместо това влязох с решителна крачка, потънала в мисли за промените, които трябваше да си наложа.

Можех да си взема душ, ако съм много бърза, но реших да не се къпя. Беше минало толкова време, откакто Гидиън ме бе докосвал за последен път, откакто бе прониквал в мен. Не исках да отмия спомена за ласките му — той щеше да ми даде силата да направя необходимото.

Лампата върху страничната масичка светна.

— Ева.

Подскочих.

— Божичко!

Извърнах се и видях, че майка ми седи на дивана в хола.

— Изкара ми акъла! — скарах ѝ се и поставих ръка на сърцето си, което биеше лудо.

Щом тя се изправи, дългият ѝ сатенен халат с цвят на слонова кост проблесна около

стегнатите ѝ, леко загорели от слънцето крака. Бях единственото ѝ дете, но двете приличахме повече на сестри. Моника Трамел Баркър Мичъл Стантън поддържаше маниакално външния си вид. Направила бе кариера от това да е идеалната съпруга и младежкият вид и красотата ѝ бяха най-големият ѝ капитал.

— Преди да започнеш — заговорих първа, — да, знам, че е необходимо да поговорим за сватбата. Но наистина трябва да се приготвя за работа и да си събера нещата, за да мога довечера да се прибера вкъщи…

— Любовник ли имаш?

Въпросът ѝ ме изненада повече от засадата, която ми беше устроила.

— Моля? Не.

Майка ми въздъхна дълбоко и напрежението видимо я напусна.

— Слава богу! Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става? Колко е сериозен проблемът между теб и Гидиън?

Достатъчно. Известно време се тревожех, че решението му ще сложи край на връзката ни.

— Опитваме се да оправим нещата, мамо. Просто поредната трудност, която трябва да преодолеем.

— Трудност, заради която го отбягваше в продължение на дни? Това не е начинът да се справите с проблемите, Ева.

— Дълга история…

Моника скръсти ръце.

— За никъде не бързам.

— Но аз бързам. Трябва да се приготвя за работа.

По израза на лицето ѝ разбрах, че съм я наранила. В същия момент съжалих за думите си.

Някога исках да порасна и да стана точно като майка си. Часове наред пробвах дрехите ѝ, спъвах се с обувките ѝ на високи токчета, плесках лицето си със скъпите ѝ кремове и гримове. Опитвах се да имитирам задъхания говор и чувствените ѝ маниери, бях убедена, че майка ми е най-прекрасната и идеална жена на света. А само как се държеше с мъжете! Как я гледаха те и как се опитваха да удовлетворят всяко нейно желание… Е, исках и аз да притежавам същата магическа сила.

В крайна сметка пораснах и се превърнах в пълно нейно копие, единствената разлика помежду ни беше в прическата и в цвета на очите ни. Но само на външен вид. Като жени двете бяхме абсолютно различни и — за съжаление — този факт ме изпълваше с гордост. Спрях да се обръщам към нея за съвет, освен ако не ставаше въпрос за дрехи или за подредбата на дома.

Това щеше да се промени. И то веднага.

Използвала бях много и различни тактики по отношение на връзката ми с Гидиън, но не се бях обръщала за помощ към единствения ми близък човек, който знаеше какво означава да си съпруга на известен и властен мъж.

— Имам нужда от съвет, мамо.

Думите ми увиснаха във въздуха и щом майка ми разбра смисъла им, ококори изненадано очи. След миг се отпусна обратно на дивана, сякаш коленете ѝ бяха омекнали. Изненадата ѝ ми подейства като плесница — изведнъж осъзнах, че напълно я бях изолирала от живота си.

Почувствах болка, когато седнах на дивана срещу нея. Бях се научила да подбирам много внимателно какво да споделям с майка си, правех всичко възможно да ѝ спестявам информацията, която би могла да предизвика влудяващи разговори.

В миналото не винаги беше така. Доведеният ми брат Нейтън ми бе отнел топлотата и готовността, с които разговарях с майка си, също както ми бе отнел невинността. След като научи за насилието, на което бях подложена, майка ми се промени. Опитваше се всячески да ме защити и дори започна да ме дебне непрекъснато и да ме задушава с грижите си. Действаше с пълна увереност по отношение на всичко, което бе свързано с нея. Единственото изключение бях аз. Тревожеше се за мен, бъркаше се в живота ми и понякога дори изпадаше в истерия. През годините твърде често си налагах да заобикалям истината, пазех тайните си от хората, които обичах, само и само да поддържам мир около себе си.

— Не знам как да се превърна в типа съпруга, от която има нужда Гидиън — признах.

Майка ми отново изправи гръб, цялата ѝ стойка изразяваше възмущение.

— Да не би той да си има любовница?

— Не! — Не можах да сдържа смеха си. — Никой на никого не изневерява. Не бихме си причинили такова нещо. Не можем да го направим. Спри да се тревожиш.

Не можех да не си задам въпроса дали скорошната изневяра на майка ми с баща ми не бе истинската причина за тревогите ѝ. Дали не тежеше на съвестта ѝ? Дали тя не поставяше под въпрос връзката си със Стантън? Аз самата не знаех какво да мисля за станалото. Обичах баща си толкова много, но в същото време бях убедена, че вторият ми баща е идеалният съпруг за Моника и успява да задоволи всичките ѝ нужди.

— Ева…

— С Гидиън се оженихме тайно преди няколко седмици.

Боже, колко добре се почувствах, след като най-после го казах на глас.

Майка ми премигна. Веднъж. После втори път.

— Какво?

— Все още не съм казала на татко — продължих, — но ще го направя днес.

Очите ѝ заблестяха от сълзи.

— Защо? Господи, Ева… как можахме да се отдалечим толкова много?

— Не плачи. — Станах и се преместих до нея. Протегнах се, за да стисна ръката ѝ, но вместо това тя ме прегърна силно. Вдишах аромата ѝ и ме обзе онова спокойствие, което човек може да изпита единствено в майчината прегръдка. Поне за известно време. — Не го бяхме планирали, мамо. Заминахме за уикенда, Гидиън ме попита дали бих го направила, след това уреди всичко… Стана съвсем спонтанно. Решихме го на момента.

Моника се отдръпна, по лицето ѝ се стичаха сълзи, в очите ѝ гореше огън.

— Омъжила си се без предбрачен договор?

Засмях се. Не можах да се въздържа. Разбира се, че майка ми щеше да се съсредоточи най-вече върху финансовите подробности. Парите много отдавна се бяха превърнали в движещата сила в живота ѝ.

Има предбрачно споразумение.

— Ева Лорън! Прочете ли го внимателно? Или и в това отношение постъпи съвсем спонтанно?

— Прочетох внимателно всяка дума.

— Ти не си юрист! Господи, Ева… Мислех, че съм те научила да бъдеш по-разумна!

Дори шестгодишно дете можеше да проумее всички клаузи отвърнах сърдито, осъзнала истинския проблем в брака ми с Гидиън: прекалено много хора се бъркаха в отношенията ни и отвличаха вниманието ни, така че двамата не можехме да се съсредоточим върху истински важните проблеми. — Не се тревожи за предбрачния договор.

— Трябваше да помолиш Ричард да го прочете. Не знам защо не си го направила. Много безотговорно от твоя страна. Аз наистина не…

— Прочетох го, Моника.

И двете се извърнахме, когато чухме гласа на втория ми баща. Стантън влезе в стаята, готов за работния ден. Изглеждаше много елегантен в тъмносин костюм с жълта вратовръзка. Представях си, че когато стане на неговата възраст, Гидиън много ще прилича на втория ми баща: в добра физическа форма, изискан и известен, все същият алфа мъжкар.

— Наистина ли? — учудих се.

— Крос ми го изпрати преди няколко седмици. — Стантън прекоси хола, отиде до майка ми и взе ръката ѝ в своята. — Аз самият не бих могъл да договоря по-добри условия.

— Винаги има и по-добри условия, Ричард! — отвърна рязко майка ми.

— Предвидени са бонуси за всички значителни събития като годишнини и раждане на деца. Няма никакви санкции за Ева освен брачни консултации. В случай на разтрогване на брака активите ще бъдат разделени повече от справедливо. Изкушавах се да попитам Крос дали адвокатът му е прегледал договора предварително. Предполагам, че силно се е възпротивил на съдържанието му.

Майка ми се успокои за момент, опитваше се да осмисли чутото. След това внезапно се изправи, цялата настръхнала.

— Значи си знаел, че възнамеряват да се оженят тайно? Знаел си и нищо не си ми казал?

— Разбира се, че не знаех. — Стантън я взе в обятията си и започна да ѝ говори напевно, сякаш успокояваше дете. — Предположих, че подготвя нещата за в бъдеще. Знаеш, че в подобни случаи преговорите траят по няколко месеца. Макар че в този конкретен случай нямаше нищо, за което бих могъл да преговарям.

Изправих се. Трябваше да побързам, за да отида навреме на работа. Не исках да закъснявам точно днес.

— Къде отиваш? — попита майка ми и се отдръпна от Стантън. — Разговорът не е приключил. Не можеш просто да хвърлиш бомбата и да си тръгнеш!

Извърнах се към нея и направих няколко крачки заднишком.

— Наистина трябва да се приготвя. Искаш ли да се видим на обяд, за да поговорим?

— Не можеш да…

— Корин Жиро — прекъснах я.

Майка ми първо отвори широко очи, а после ги присви. Едно име. Не бе необходимо да казвам друго.

Бившата годеница на Гидиън беше проблем, който не се нуждаеше от повече разяснения.

Рядко се случва някой да дойде за първи път в Манхатън и мястото да не му се стори познато. Силуетът на града е обезсмъртен в безброй филми и телевизионни сериали, чрез които любовта между Ню Йорк и неговите жители достига до всички хора на планетата.

Аз не бях изключение.

Обожавах елегантната сграда „Крайслер“, построена в стил „арт деко“. Можех съвсем точно да посоча жилището си на картата на острова и да определя къде се намира спрямо „Емпайър стейт билдинг“. Гледах с благоговение извисяващата се до небето „Фрийдъм тауър“, която се издигаше над всичко в централната част на Манхатън. Но нищо не можеше да се сравни с „Кросфайър билдинг“. Бях убедена в това още преди да се влюбя в мъжа, чието въображение бе довело до построяването на този небостъргач.

Докато Раул паркираше мерцедеса до бордюра, аз продължих да се възхищавам на сградата — забележителен стъклен обелиск с цвят на сапфир. Отметнах глава назад и обхванах с поглед блестящата повърхност чак до обляната в слънце най-горна точка, където се помещаваха офисите на „Крос индъстрис“. Минувачите се движеха забързано край мен, тротоарът бе напълнен от делови мъже и жени, отправили се към работните си места с куфарче или чанта в едната ръка и чаша горещо кафе и другата.

Почувствах присъствието на Гидиън още преди да го видя. Приятна възбуда обзе тялото ми, когато той слезе от бентлито, паркирало точно зад мерцедеса. Въздухът се зареди с електричество, с онази пращяща енергия, която винаги предвещаваше буря.

Малко хора знаеха, че безпокойството, което бушуваше в измъчената душа на Гидиън, предизвикваше тази буря.

Обърнах се към него и се усмихнах. Едновременното ни пристигане не беше плод на случайността. Знаех го още преди да видя потвърждението в очите му. Беше облякъл тъмносив костюм с бяла риза и сребриста вратовръзка. Тъмната му коса падаше на кичури до яката на ризата и му придаваше едновременно секси и елегантен вид. Изгледа ме отново с онзи горещ и ненаситен поглед, който ме изпепеляваше още от първата ни среща. Сега обаче в блестящите му сини очи имаше нежност и откритост, а за мен това бе по-ценно от всичко, което можеше да ми даде Гидиън.

Пристъпих към него, докато той приближаваше към мен.

Добро утро, господин Тъмен и Опасен.

Гидиън изкриви устни в кисела усмивка. Смехът в очите му правеше погледа му още по— топъл.

— Добро утро, съпруго моя.

Протегнах ръка към него и ми стана много приятно, когато той също подаде ръка и стисна здраво моята.

— Казах на майка ми тази сутрин… че сме се оженили.

Гидиън вдигна нагоре тъмните си вежди учудено, а по устните му се разля доволна победоносна усмивка.

— Добре.

Разсмях се на неприкритото му собственическо чувство и леко го бутнах по рамото. Реакцията му беше светкавична — притисна ме до себе си и целуна крайчеца на извитите ми в усмивка устни.

Радостта му беше заразителна. Усетих как тя се надига вътре в мен и осветява всички кътчета на душата ми, потънали в мрак през последните няколко дни.

— Ще се обадя на баща си още през първата почивка. Ще му кажа всичко.

Изведнъж Гидиън стана сериозен:

— Защо сега, а не по-рано?

Гласът му бе изпълнен с нежност, говореше тихо, за да не ни чуе някой. Около нас бе пълно с хора, отправили се към офисите си, но никой не ни обръщаше внимание. Въпреки това се поколебах дали да му отговоря — чувствах се твърде изложена на хорските погледи.

И тогава… истината ме озари. Криех толкова много неща от хората, които обичах. Както малки, така и големи тайни. Опитвах се да поддържам съществуващото положение, а в същото време се надявах всичко да се промени.

— Страхувах се — отвърнах.

Гидиън пристъпи по-близо и впери съсредоточен поглед в мен.

— Acera вече не.

— Не се страхувам.

— Довечера ще ми кажеш защо.

Кимнах:

— Ще ти кажа.

Обви врата ми с ръка — едновременно нежен и собственически жест. Лицето му беше безизразно и не издаваше нищо, но очите… тези сини, сини очи… в тях бушуваха емоции.

— Ще се справим, ангелчето ми.

Любовта се разля в тялото ми като топлината на хубаво вино.

— Точно така.

Почувствах се много странно, докато минавах през вратата ми „Уотърс Фийлд & Лийман“, броях наум дните, през които бих работила за тази престижна рекламна агенция. Мегуми Киба седеше на рецепцията, махна ми и потупа с пръст слушалките на ушите си, за да ми покаже, че в момента води разговор и не може да ми обърне внимание. Аз също ѝ махнах в отговор и с решителна крачка се отправих към бюрото си. Предстоеше ми да свърша много неща, да поставя началото на нещо ново.

Но всичко по реда си. Оставих чантата си в най-долното чекмедже, настаних се на стола и влязох в сайта на любимия ми цветарски магазин. Знаех какво искам. Две дузини бели рози в дълбока червена кристална ваза.

Бялото означава непорочност. Приятелство. Вечна любов. Освен това, когато се предаваме, развяваме бяло знаме. С настояването за раздяла между мен и Гидиън бях създала фронтова линия и в крайна сметка бях победила. Но не исках да воювам повече със съпруга си. Дори не исках да напиша остроумна бележка, която да му предадат заедно с цветята, както правех преди. Написах това, което ми диктуваше сърцето.

Невероятен си, господин Крос.

Толкова много те обичам и ценя.

Госпожа Крос

Сайтът ме подканяше да финализирам поръчката си. Натиснах бутона и за миг си представих какво би си помислил Гидиън за подаръка. Надявах се, че един ден ще имам възможност да го наблюдавам, докато получава цветя от мен. Дали се усмихва, когато му ги донасят? Дали прекъсва съвещанието, което ръководи, за да прочете бележката ми? Или може би изчаква някой от кратките свободни моменти в графика си, за я погледне насаме?

Извих устни, докато обмислях всички тези възможности. Обичах да правя подаръци на Гидиън.

А скоро щях да разполагам с повече време, за да ги избирам.

— Напускаш ли?

Марк Герити вдигна недоумяващ поглед от молбата ми за напускане и срещна моя.

Стомахът ми се сви, когато видях изражението на шефа ми.

— Да. Съжалявам, че не те предупредих по-рано.

— И утре е последният ти работен ден?

Въздъхнах, наведох се и подпрях лакти на коленете си. Реших и този път да кажа истината. Марк се отпусна назад в стола си. Очите му с цвят на топъл шоколад бяха няколко нюанса по-светли от кожата и в тях се четеше учудване и тревога.

— Защо го правиш, Ева?

— Знам, че не постъпвам професионално, като напускам по този начин, но… точно сега трябва да преосмисля приоритетите си… Не мога да отдам цялото си внимание на работата, Марк. Съжалявам.

— Аз… — Шефът ми въздъхна тежко и прокара ръка през тъмните си гъсти къдрици. — По дяволите… Какво бих могъл да кажа?

— Че ще ми простиш и няма да ми се сърдиш — опитах се да се засмея, но не се получи. — Знам, че искам прекалено много от теб.

Марк успя да се усмихне някак си.

— Никак не ми е приятно да те загубя, знаеш го, Ева. Мисля, че досега никога не съм ти казвал колко много ми помагаш. Караш ме да работя по-добре.

— Благодаря ти, Марк Оценявам го.

Господи, беше по-трудно, отколкото си представях, макар да знаех, че съм взела най— доброто и единствено възможно решение.

Отделих поглед от красивия си шеф и го насочих към гледката зад гърба му. Марк беше младши акаунт мениджър и разполагаше с малък кабинет с изглед към сградата от другата страна на улицата, който бе също толкова типичен за Ню Йорк, колкото и огромният кабинет на Гидиън Крос, разположен на най-горния етаж над нас.

В много отношения разпределението на етажите отразяваше начина, по който се бях опитала да дефинирам връзката си с Гидиън. Много добре знаех кой е той. Знаех какво представлява — беше единствен по рода си. Това страшно ми харесваше и не исках в никакъв случай да се променя, желаех само да се изкача до неговото ниво благодарение на собствените си способности. Но едва сега осъзнавах, че с упорития си отказ да приема, че женитбата ни променя плановете ми, аз го дърпах надолу, опитвах се да го сваля до собственото си ниво.

Околните нямаше да гледат на мен като на човек, който е постигнал професионално израстване благодарение на качествата си. За повечето от тях успехът ми винаги щеше да се дължи на брака. Просто щеше да ми се наложи да го приема.

— И така, какво ще правиш от тук нататък? — попита Марк.

— Честно казано… все още не съм решила. Знам само, че не мога да остана тук.

Подложен на още по-голямо напрежение, бракът ми можеше и да се пречупи. А в опита си да установя определена дистанция, да поставя себе си на първо място, вече го бях изложила на достатъчно рискове.

Гидиън Крос беше дълбок и необятен като океана и още от момента, в който го видях за първи път, изпитах страх, че ще се удавя в него. Но не можех да се страхувам повече. Не и след като осъзнах, че сега най-големият ми страх е да не го загубя. Опитала се бях да остана неутрална, но така само се лашках от едната крайност в другата. Колкото и да се дразнех от положението, така и не се спрях, за да осъзная, че щом искам да поема контрола в свои ръце, просто трябва да го направя.

— Заради сделката с „Ланкорп“ ли? — попита Марк.

— Отчасти.

Пригладих тясната си раирана пола и се опитах да простя на Гидиън, задето бе наел Марк на работа. Поводът за това беше специалното изискване на „Ланкорп“ към „Уотърс Фийлд & Лийман“ Марк, а следователно и аз, да работим по техния проект — искане, което Гидиън прие с подозрение. Финансовата пирамида, създадена от Джефри Крос, бе погълнала голяма част от богатството на семейство Ландън и въпреки че и Райън Ландън, и Гидиън бяха успели до голяма степен да възвърнат онова, което бащите им бяха загубили, Ландън все още търсеше начин да си отмъсти.

— Но най-вече по лични причини — продължих.

Марк се изправи, подпря лакти на бюрото и се наведе към мен.

— Това изобщо не ми влиза в работата и не искам да проявявам любопитство, но трябва да знаеш, че Стивън, Шона и аз винаги ще бъдем до теб, ако ти потрябваме. Означаваш много за нас.

Очите ми се напълниха със сълзи, когато чух откровените му думи. Годеникът му Стивън Елисън и Шона, сестрата на Стивън, ми бяха станали близки приятели през месеците, откакто живеех в Ню Йорк. По никакъв начин не исках да ги загубя.

— Знам. — Усмихнах се, въпреки че ми беше тъжно. — Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас. Обещавам. Но всичко ще се подреди чудесно. За всички.

Марк се отпусна и отвърна на усмивката ми.

— Стивън направо ще откачи. Май трябва да те накарам ти да му съобщиш новината.

Сетих се за едрия, общителен предприемач и тъгата ми веднага изчезна. Стивън щеше

да ми се накара, задето изоставям партньора му, но щеше да го стори добронамерено.

— О, хайде стига — отвърнах закачливо. — Нали няма да ми причиниш подобно нещо? И без това ми е достатъчно трудно.

— Нямам нищо против да ти стане още по-трудно.

Засмях се. Да, Марк и работата тук наистина щяха да ми липсват. При това много.

Когато дойде време за първата ми почивка, от другата страна на континента, в Калифорния, все още беше рано. Затова изпратих съобщение на баща си, вместо да му се обадя: „Моля те, кажи ми, когато станеш. Трябва да ти съобщя нещо.“ И тъй като знаех, че освен баща Виктор Рейъс беше и ченге (което го караше непрекъснато да се безпокои за мен), добавих: „Нищо лошо не се е случило, просто имам новини.“

Едва успях да оставя телефона на плота в стаята за почивка и да си взема кафе, когато той иззвъня. Красивото лице на баща ми изгря на екрана, на снимката личаха сивите очи, които бях наследила от него.

Изведнъж ме обзе нервност. Протегнах се към телефона, а ръката ми трепереше. Обичам много и двамата си родители, но винаги съм си мислела, че баща ми изпитва по-дълбоки чувства към майка ми. И докато Моника никога не се колебаеше да ми посочи начините, по които мога да поправя недостатъците си, баща ми май изобщо не забелязваше, че имам такива. Да го разочаровам… да го нараня… беше жестоко дори да си го помисля.

— Здрасти, татко. Как си?

— Обикновено аз задавам този въпрос, рожбо. При мен всичко си е постарому. А ти как си? Какво става?

Отидох до най-близката маса и седнах на един стол, за да се поуспокоя.

— Казах ти, че нищо лошо не е станало, а ти въпреки това ми звучиш разтревожен. Събудих ли те?

— Работата ми е да се тревожа — отвърна татко и от топлотата, която долових в дълбокия му глас, разбрах, че е в добро настроение. — Тъкмо се приготвях да изляза да потичам преди началото на работния ден, така че не, не ме събуди. Какви новини имаш да ми съобщиш?

— Ами… — Преглътнах, за да потисна сълзите си. — Господи, по-трудно е, отколкото си представях. Казах на Гидиън, че се безпокоя как ще го приеме мама; че на теб ще ти е по— лесно, но сто, че сега се опитвам да…

— Ева.

Поех дълбоко въздух:

— Ние с Гидиън се оженихме тайно.

Настъпи зловеща тишина.

— Татко?

— Кога? — Острата нотка в гласа му почти ме уби.

— Преди няколко седмици.

— Преди да дойдеш да ме видиш?

Прокашлях се.

— Да.

Мълчание.

О, господи! Направо е жестоко! Едва преди седмици му казах, че Нейтън ме е изнасилвал, и той го понесе толкова трудно. А сега това…

— Татко… плашиш ме. Бяхме на онзи остров и всичко беше толкова красиво. В курорта, в който бяхме отседнали, непрекъснато се организират сватби, никак не е трудно да се ожениш там… като в Лае Вегас. Винаги има свещеник, както и човек, който оправя документите. Моментът беше перфектен, нали разбираш. Имахме идеалната възможност да го направим. — Гласът ми потрепера. — Татко… моля те, спри да мълчиш.

— Аз… не знам какво да кажа.

Гореща сълза се плъзна по лицето ми. Мама бе избрала богатството пред любовта, предпочела беше пред баща ми мъж, който твърде много напомняше на Гидиън. Това бе причината за предубеждението, което татко трябваше да превъзмогне.

— Ние все пак ще направим сватба — уверих го. — Искаме приятелите и близките ни да са до нас, когато разменяме клетвите си.

— Точно това очаквах, Ева — изпъшка татко. — По дяволите! Имам чувството, че Крос току-що е откраднал нещо от мен. Трябваше аз да те отведа до олтара. Вече се подготвях как ще стане това, но той просто дойде и те отне от мен. А ти дори не ми каза. Беше при мен, в къщата ми, и не ми каза нищо. Боли ме, Ева. Много ме боли.

След тези думи нямаше как да спра сълзите си. Лееха се като горещ порой, замъгляваха очите ми и ме стискаха за гърлото.

Извърнах се рязко, когато вратата на стаята се отвори и Уил Грейнджър влезе вътре.

— Сигурно е тук — каза колегата ми. — А, ето я…

Някой, облечен в тъмен костюм, протегна ръка и го бутна встрани.

Гидиън. Той изпълни рамката на вратата, насочи поглед към мен и ме смрази. Изведнъж ми заприлича на ангел на отмъщението. С изискания си костюм изглеждаше едновременно умел и опасен, лицето му бе застинало в красива маска.

Премигнах, опитвах се да проумея как и защо бе дошъл. Преди да успея, той застана пред мен, а телефонът ми се озова в ръката му. Гидиън сведе поглед към екрана му и го доближи до ухото си.

— Виктор. — Името на баща ми прозвуча като предупреждение. — Струва ми се, че си разстроил Ева, затова сега ще разговаряш с мен.

Уил се измъкна заднишком и затвори вратата.

Въпреки острия тон, с който изговори думите, Гидиън докосна с пръсти бузата ми изключително нежно. Впери поглед и мен, а сините му очи бяха изпълнени с леден гняв, от който потреперих.

Мили боже, наистина беше ядосан. А също и баща ми. От мястото си го чувах как крещи.

Стиснах Гидиън за китката и поклатих глава. Изведнъж ме обзе ужасен страх, че двамата мъже, които най-много обичам на света, в крайна сметка няма да се харесат, а може дори и да сс намразят.

— Всичко е наред — прошепнах. — Наред е.

Гидиън присви очи и изрече едва чуто:

— Не, не е.

Когато отново се обърна към баща ми, го стори е твърд и овладян тон, което направи гласа му още по-страшен.

— Признавам, че имаш правото да си сърдит и наранен. Но няма да търпя да измъчваш жена ми заради това… Не, тъй като очевидно нямам деца, не бих могъл да си представя подобно нещо.

Напрегнах се да чуя отговора на татко, надявах се понижаването на тона да означава, че е започнал да се успокоява.

Изведнъж Гидиън замръзна на място и измъкна ръката си от моята.

— Не, няма да бъда щастлив, ако сестра ми се омъжи тайно. И все пак не бих си го изкарал на нея…

Трепнах. Съпругът ми и баща ми имаха една обща черта: и двамата бяха болезнено загрижени за хората, които обичат.

— На твое разположение съм по всяко време, Виктор. Готов съм дори да дойда при теб, ако смяташ, че е необходимо. Когато се ожених за дъщеря ти, поех пълна отговорност както за нея, така и за нейното щастие. Ще понеса последствията, ако се налага.

Присви очи, докато слушаше баща ми.

Гидиън седна срещу мен, остави телефона на масата и включи високоговорителя.

Гласът на баща ми изпълни пространството около нас:

— Ева?

Едва успях да си поема дълбоко въздух, Гидиън ми подаде ръка и аз я стиснах здраво.

— Да, тук съм, татко.

— Рожбо… — Татко също си пое дълбоко въздух. — Не се разстройвай, моля те. Аз само… Трябва ми време да възприема чутото. Не го очаквах и… трябва да го подредя в съзнанието си. Може ли да поговорим по-късно тази вечер? Когато свърши дежурството ми?

— Да, разбира се.

— Добре. — Той замълча.

— Обичам те, татко. — Гласът ми потрепера от напиращите сълзи.

Гидиън премести стола си по-близо до мен и обхвана с бедра моите. Изненадах се каква огромна сила ми даваше, какво облекчение изпитвах, че мога да се облегна на него. Беше съвсем различно от подкрепата, която Кари ми даваше. Най-добрият ми приятел споделяше настроенията ми, можеше да ме развесели или да наругае някого вместо мен, но Гидиън беше моят щит.

А аз трябваше да съм достатъчно силна, за да си призная, когато имам нужда от него.

— Аз също те обичам, миличка — изрече баща ми, но в гласа му имаше толкова много тъга и болка, че сърцето ми се късаше. — Ще ти се обадя по-късно.

— Добре, аз… — Какво друго можех да кажа? Нямах представа как да оправя нещата. — Дочуване.

Гидиън му затвори, а после стисна треперещите ми ръце в своите. Впери поглед в мен, ледът се стопи и се превърна в нежност.

— Няма от какво да се срамуваш, Ева. Ясно ли ти е?

Кимнах:

— Не се срамувам.

Той обхвана лицето ми с ръце и изтри сълзите с палци.

— Не мога да те гледам да плачеш, ангелчето ми.

Опитах се да потисна мъката, която изпитвах, да я избутам в някой ъгъл и по-късно да се справя с нея.

— Защо си тук? Как разбра какво става?

— Дойдох да ти благодаря за цветята — отвърна тихо.

— О! Харесаха ли ти? — Опитах се да се усмихна. — Исках да те накарам да мислиш за мен.

— Правя го през цялото време. Всяка минута.

Хвана ме за бедрата и ме придърпа по-близо до себе си.

— Можеше просто да ми изпратиш бележка.

— О! — Едва забележимата усмивка по устните му накара сърцето ми да подскочи. — Но тогава нямаше да получа това.

Гидиън ме сложи в скута си и ме целуна така, че останах без дъх.

„Все още ли искаш да се приберем вкъщи довечера?“ Получих това съобщение от Кари, докато чаках асансьора в началото ни обедната почивка. Майка ми вече беше във фоайето, а аз се опитвах да събера мислите си. Трябваше да обсъдим толкова много неща.

Господи, искрено се надявах, че ще ми помогне да се справя с всичко.

„Такъв е планът — написах на любимия си приятел, който понякога ме изкарваше от нерви, и влязох в кабината. — Обаче имам ангажимент след работа, а после ще вечерям с Гидиън, така че може да закъснея.“

„Ще вечеряш с него? Трябва да ми кажеш какво става.“

Усмихнах се. „Разбира се.“

„Трей се обади.“

Издишах шумно, сякаш досега бях задържала дъха си. Мисля, че в известен смисъл бе точно така.

Не можех да виня партньора на Кари — с когото той ту се събираше, ту се разделяше — за това, че се отдръпна, когато разбра, че момичето, с което Кари имаше чисто сексуална връзка, беше бременно. Трей и преди имаше проблем с бисексуалността на Кари, а появата на бебето означаваше, че във връзката им винаги щеше да се намесва и трети човек.

Да, Кари трябваше да се обвърже с Трей много по-рано, вместо да си държи и двете вратички отворени, но добре разбирах страха, който се криеше зад действията му.

Отлично познавах мислите, които минават през ума на човек, преживял насилие като мен и Кари, но накрая все пак успял да създаде връзка с прекрасен човек, който истински го обича.

Когато нещата са прекалено хубави, за да са истински, как можеш да повярваш в тях?

Освен това съчувствах на Трей и ако той решеше да напусне Кари, щях да уважа решението му. Но от дълго време насам този мъж беше най-доброто, което се бе случвало на Кари. Щях да бъда изключително разочарована, ако двамата се разделят.

„Какво каза?“

„Ще ти обясня, като се видим.“

„Кари! Държиш се гадно.“

Тъкмо минавах през вратата, когато той ми отговори: „На мен ли ми казваш какво е гадно?“

Стана ми мъчно — това определено не можеше да се изтълкува като добра новина.

„Обичам те безумно, Кари Тейлър“ — написах.

„И аз те обичам, бебчо.“

— Ева!

Майка ми прекоси разстоянието помежду ни, обута в сандали на тънки токчета. Не можеше да остане незабелязана дори сред тълпата, която влизаше и излизаше от „Кросфайър" по време на обедната почивка. Моника Стантън би трябвало да се загуби сред морето от костюми заради дребния си ръст, но привличаше към себе си огромно внимание, така че бе невъзможно да ѝ се случи.

Чар. Чувственост. Деликатност. Това бе взривоопасната комбинация, която бе превърнала Мерилин Монро в звезда и която описваше идеално майка ми. Облечена в морскосин гащеризон без ръкави, Моника Стантън изглеждаше по-млада от годините си и по-уверена, отколкото беше в действителност. Пантерите на „Картие" обгръщаха врата и едната ѝ китка и недвусмислено показваха на всички наоколо, че тази жена обича лукса.

Дойде право при мен и ме прегърна, с което ме изненада.

— Мамо.

— Добре ли си? — Отдръпна се назад и се вгледа внимателно в лицето ми.

— Какво? Да. Защо?

— Баща ти се обади.

— О! — Погледнах я предпазливо. — Не прие новината много добре.

— Така е. — Хвана ме под ръка и двете се отправихме към вратата. — Но ще се справи. Не беше съвсем готов да те пусне да си отидеш.

— Защото му напомням за теб.

Според баща ми майка ми беше тази, която го бе напуснала. Все още я обичаше, макар че се бяха разделили преди повече от две десетилетия.

— Глупости, Ева. Между нас има прилики, но ти си много по-интересна.

Думите ѝ ме накараха да се разсмея.

— Гидиън казва, че съм интересна.

Моника се усмихна широко, при което мъжът, който минавате покрай нас, се спъна в

собствения си крак.

— Разбира се. Гидиън е ценител на женската красота. Ти си изключително красива, но само по себе си това не би било достатъчно, за да поиска да се ожени за теб.

Спряхме пред въртящата се врата и пуснах майка ми да мине пред мен. Лепкавата жега ме блъсна като вълна, когато застанах на тротоара, и по кожата ми веднага се появиха капчици пот. Съмнявах се, че някога ще успея да свикна с влагата тук, но я приемах като част от цената, която трябва да платя, за да живея в любимия си град. Пролетта беше прекрасна, знаех, че и есента ще бъде такава. Идеалният момент от годината да подновим клетвите си с мъжа, на когото принадлежаха сърцето и душата ми.

Тъкмо благодарях на бога за това, че има климатици, когато забелязах шефа на охраната на Стантън да ни чака до черна кола, паркирана до бордюра.

Бенджамин Кланси ме поздрави с непринудено, но уверено кимване. Както обикновено се държеше съвсем делово, но аз изпитвах към него такава огромна благодарност, че ми бе трудно да се въздържа да не го прегърна и целуна.

Гидиън беше убил Нейтън, за да ме защити. Кланси се бе погрижил Гидиън никога да не си плати за стореното.

— Здравей — поздравих го и усмивката ми се отрази в големите му авиаторски очила.

— Радвам се да те видя отново, Ева.

— И аз се радвам да те видя, Кланси.

Той не се усмихна, не беше в стила му. Но въпреки това почувствах усмивката му.

Майка ми се качи първа и аз седнах до нея на задната седалка. Още преди Кланси да заобиколи колата, Моника вече се бе обърнала към мен и се протягаше да ме стисне за ръка.

— Не се тревожи за баща си. Има типичния латиноамерикански характер: лесно избухва, но бързо му минава. Иска само да е сигурен, че си щастлива.

Стиснах леко ръката ѝ.

— Знам. Но ужасно много ми се иска татко и Гидиън да се разбират добре.

— И двамата са много упорити мъже, миличка. От време на време между тях ще има сблъсъци.

Права беше. Мечтаех си да видя как двамата общуват по мъжки. Щеше ми се да имат общи теми за разговор, да говорят за спорт и коли, от време на време да се потупват по гърба приятелски, както правят мъжете в такива ситуации. Но трябваше да се придържам към действителността, каквато и да се окажеше тя.

— Права си — признах. — И двамата са големи момчета. Ще се оправят все някак.

„Надявам се.“

— Разбира се.

Въздъхнах и се загледах през прозореца на колата.

— Мисля, че намерих решение на проблема с Корин Жиро.

Последва мълчание.

— Ева, трябва да си избиеш от главата тази жена. Когато мислиш за нея, ѝ придаваш сила, която тя не заслужава.

— Позволихме ѝ да се превърне в проблем, защото и двамата с Гидиън бяхме толкова потайни — обясних и погледнах към майка ми. — Светът изпитва огромен глад за всичко, свързано с Гидиън. Той е изключително красив, богат, секси и невероятно интелигентен. Хората искат да узнаят всичко за него, но той пази личното си пространство така ревностно, че те не знаят почти нищо. Това дава възможност на Корин да опише в биографията си времето, когато е била с Гидиън.

Майка ми ме изгледа внимателно.

Какво си си наумила?

Порових в чантата си и извадих малък таблет.

Трябват ни повече такива неща.

Завъртях екрана и ѝ показах снимката ни с Гидиън, която някой бе направил само преди няколко часа пред „Кросфайър“. Начинът, по който докосваше врата ми, изглеждаше едновременно нежен и собственически, а аз бях извърнала лице към него така, че любовта и възхищението ми бяха очевидни. Стомахът ми се сви, когато видях как един толкова интимен момент бе изложен на показ и целият свят можеше да ни зяпа. Но трябваше да свикна с това. Трябваше да дам на света още такива снимки.

— Ние с Гидиън трябва да спрем да се крием — заявих. — Трябва да ни виждат повече. Прекарваме прекалено много време затворени насаме. Хората искат да видят милиардера плейбой, който най-после се е превърнал в прекрасен принц. Искат приказки, мамо, истории с щастлив край. Трябва да им дам историята, която желаят, и като го направя, книгата на Кории ще стане жалка.

Майка ми изпъна гръб.

— Това е ужасна идея.

— Не, не е.

— Ужасна е, Ева! Не трябва да се отказваш от толкова трудно спечеленото си лично пространство срещу каквото и да е. Ако подхранваш обществения интерес, той ще става все по-голям. За бога, нали не искаш непрекъснато да си по страниците на таблоидите?

Стиснах зъби.

— Няма да стане така.

— Защо да поемаш подобен риск? — Моника повиши тон и гласът ѝ стана писклив. — Заради Корин Жиро ли? Книгата ѝ ще бъде забравена съвсем скоро след премиерата, но ти никога няма да се отървеш от вниманието на таблоидите, след като веднъж си го предизвикала.

— Не те разбирам. Няма начин да съм с Гидиън и да не привличам общественото внимание. По-добре е да взема нещата в свои ръце и да диктувам аз правилата.

— Да си известна и да си по страниците на всички клюкарски медии, не е едно и също.

Изпъшках мълчаливо.

— Мисля, че драматизираш прекалено.

Майка ми поклати глава.

— Казвам ти, че това не е правилният начин да се справиш със ситуацията. Обсъди ли го с Гидиън? Не мога да си представя, че ще се съгласи с теб.

Вперих поглед в нея, бях истински изненадана от реакцията ѝ. Мислех си, че ще посрещне предложението ми с възторг, като се има предвид отношението ѝ към сполучливия брак и всички последствия от него.

Тогава видях по лицето ѝ страх, който бе помрачил очите ѝ.

— Мамо — започнах и се ядосах сама на себе си, че не я разбрах по-рано, — вече не е нужно да се страхуваме от Нейтън.

Тя отвърна на погледа ми.

— Така е — съгласи се, но не изглеждаше никак спокойна. — Само че всяко твое действие… всяка твоя дума да бъде подробно обсъждана за забавление на аудиторията. Това само по себе си е истински кошмар.

— Няма да позволя на външни хора да решават как да представят пред света мен и брака ми!

Омръзнало ми беше да се чувствам… жертва. Исках да вляза в ролята на атакуващия.

— Ева, ти не си…

— Или ми дай алтернатива, която не предполага да стоя безучастно и да не правя нищо, или да приключваме въпроса, мамо — заявих. — Няма да постигнем съгласие, а аз няма да променя решението си, преди да имам друг план за действие.

Моника издаде някакъв отчаян звук и замълча.

Пръстите ме сърбяха, изпитвах неудържимо желание да изпратя съобщение на Гидиън и да изпусна парата. Веднъж ми беше казал, че бих се справила чудесно с всяка неприятна ситуация в публичното пространство. Предложил ми бе да използвам това свое умение в полза на „Крос индъстрис“ и да се заема с поддържането на позитивния имидж на компанията.

Но защо да не започна с нещо много по-лично и далеч по-важно?