Обречена на теб

Глава 12

— Господин Крос — Скот стана от стола зад бюрото си, — тук ли ще сте днес?

Поклатих глава, отворих вратата на кабинета си и направих знак на Ангъс да влезе преди мен.

— Трябва само да свърша нещо. Утре ще съм в офиса. Изчистил бях програмата си, като разпределих днешните срещи и съвещания в останалите дни от седмицата. Не възнамерявах да идвам в „Кросфайър“, но информацията, която Ангъс бе отишъл да събере, беше абсолютно поверителна и не исках да рискуваме да я обсъждаме другаде.

Трябваха ми няколко секунди, за да затворя вратата и да затъмня стъклата, след което последвах Ангъс до къта с меката мебел и се отпуснах в едно от креслата.

— Чух, че си бил доста зает през последните няколко дни, момко — заяви той и се усмихна кисело.

— Скука няма — въздъхнах дълбоко и се опитах да преборя умората. — Кажи ми, че имаш новини.

Ангъс се наведе.

— Да, понаучих някои неща. Открих свидетелство за брак е фиктивно месторождение и смъртен акт на Джаксън Трамел, където Лорън Китри фигурира като негова съпруга. Починал е по-малко от година след сватбата им.

Съсредоточих се върху най-важната част от информацията.

— Значи Лорън е излъгала къде е родена?

Ангъс кимна.

— Не е никак трудно.

— Но защо? — Погледнах го внимателно и видях, че е стиснал зъби от напрежение. — Има ли още нещо?

Записано е, че причината за смъртта на Джаксън е неизвестна-отговори тихо. — Открили са куршум в дясното му слепоочие.

Застинах на място.

— Не са могли да определят дали става въпрос за убийство или самоубийство?

— Точно така. Не са могли да докажат със сигурност нито едното, нито другото.

Още въпроси без отговор, но най-важният беше дали Лорън изобщо ни интересува. Може би си губехме напразно времето.

— По дяволите! — изругах и прокарах ръка по лицето си. — Искам само една снимка, нищо повече.

— Минало е много време, Гидиън. Четвърт век. Може би някой от родния ѝ град ще си спомни за нея, но не знаем откъде е всъщност.

Отпуснах ръка и го погледнах. Познавах всеки нюанс на гласа му и знаех какво означава.

— Мислиш, че някой се е погрижил да разчисти всички следи?

— Възможно е. Но е възможно също полицейският рапорт за смъртта на Джаксън да се е загубил някъде през годините.

— Не вярваш в това.

Потвърди предположението ми, като поклати глава.

Взех със себе си едно момиче, което да се представи за служителка на Националната агенция по приходите и да потърси Лорън Китри Трамел. Разпита Моника Диек и тя ѝ каза, че не е виждала бившата си снаха от много години и доколкото знае, Лорън отдавна е починала.

Поклатих глава, опитах са да проумея чутото, но нищо не разбирах.

Моника беше уплашена, момко. Когато чу името на Лорън, пребледня като призрак.

Станах и закрачих напред-назад из кабинета.

— Какво, по дяволите, означава това? Все така далеч сме от истината.

— Има още един човек, който може да ни даде отговорите.

Спрях изведнъж.

— Майката на Ева.

Ангъс кимна.

— Можеш да я попиташ.

— Боже! — Вперих поглед в него. — Единственото, което искам, е да знам, че жена ми е в безопасност. Че тази история не представлява заплаха за нея.

Чертите на Ангъс омекнаха.

— Това, което знаем за майката на Ева, е, че за нея винаги най-важна е била сигурността на дъщеря ѝ. Не мога да си представя, че би изложила Ева на какъвто и да е риск.

— Безпокоя се точно заради прекаления ѝ стремеж да я защитава. Един господ знае откога следи всяко движение на Ева. Предполагах, че го прави заради Нейтън Баркър. Но е възможно той да е бил само част от причината. Може би има и още нещо.

— С Раул вече работим по нов протокол за действие.

Прокарах ръка през косата си. Освен че се грижеха за безопасността ни, Ангъс и Раул се опитваха да решат проблема е Ани и да намерят записките, които брат ѝ си беше водил. В същото време полагаха усилия да идентифицират фотографа, направил снимката в клуба, и да разрешат загадката около майката на Ева. Работеха на границата на възможностите си, въпреки че имаха на разположение помощен екип.

Хората от охраната ми бяха свикнали да отговарят само за моята безопасност. Когато Ева стана част от живота ми, отговорностите им се удвоиха. Ангъс и Раул бяха свикнали да дежурят на смени, но сега и двамата работеха почти по двайсет и четири часа на денонощие. Дадох им разрешение да наемат толкова помощен персонал, колкото им е необходим, но това, от което всички имахме нужда, беше още един специалист по охрана, може би дори двама. Професионалисти, чиято единствена задача да е сигурността на Ева и на които бих могъл да се доверя напълно, както вярвах на досегашния си екип.

Трябваше да отделя време и да се погрижа за това. Исках, когато с Ева се върнем от медения си месец, всичко да е наред.

— Благодаря ти, Ангъс — казах и въздъхнах дълбоко. — Да вървим в мезонета. Сега искам да бъда с Ева. Ще реша какво да правим по-нататък, но първо трябва да поспя.

— Защо не ми каза?

Погледнах към Ева, докато се събличах.

— Реших, че изненадата ще ти хареса.

— Да, но все пак… Въпреки всичко беше страхотно.

Личеше си, че е доволна от интервюто.

Държанието ѝ беше добър знак. Говореше бързо и подскачаше из апартамента. Като се замисля, поведението ѝ не беше много по-различно от това на Лъки, който се втурваше под леглото, изтърколваше се обратно и през цялото време джавкаше щастливо.

Излязох от дрешника само по боксерки, отидох до леглото и се тръшнах на него. Боже, колко бях изморен. Прекалено уморен дори да пусна ръка на красивата си съпруга, която изглеждаше прекрасно в гащеризон без презрамки. И все пак бях готов да откликна, ако ми направи предложение.

Ева седеше на своя край на леглото. Наведе се да помогне на Лъки, който се опитваше да се изкатери горе, но все не успяваше. Миг по-късно кутрето вече беше на гърдите ми и скимтеше от негодувание, защото не му позволявах до олигави цялото ми лице.

— Добре, разбрах. Аз също те харесвам, но не идвам да ти ближа муцуната.

Кучето изджавка в отговор. Ева се засмя и отпусна глава на възглавницата си.

Изведнъж ми мина през ума, че ето това е то. Да си у дома. Никога преди не съм го изпитвал. Никъде не съм се чувствал наистина у дома си, откакто баща ми почина. Но сега чувството се беше завърнало, и то по-хубаво от всякога.

Гушнах Лъки до корема си и се обърнах към жена си:

— Как прекара с майка си?

— Мисля, че добре. Почти сме готови за събота.

— Мислиш?

Ева сви рамене.

— Заболя я главата, докато гледахме интервюто. Стори ми се, че почти изпадна в паника.

Погледнах я внимателно.

— Защо?

— Защото ти говори за личния ни живот по телевизията. Не знам. Понякога не я разбирам.

Спомних си, че Ева ми беше разказала за разговора си с Моника относно книгата на Корин и за възможността да използваме медиите в своя полза. Майка ѝ я беше предупредила да не го прави, беше ѝ казала да не излага личния ни живот на показ. Тогава се съгласих с Моника и като оставим настрана днешното интервю, все още бях съгласен с нея. Но сега, при малкото, което знаех за самоличността ѝ, ми изглеждаше твърде вероятно майката на Ева да се тревожи за собственото си лично пространство. Едно беше от време на време да споменават името ти в местните клюкарски вестници и съвсем друго — да привлечеш към себе си вниманието на целия свят.

Ева беше пълно копие на майка си в лице, а до голяма степен имаше и нейните маниери. Освен това носеше фамилията Трамел, което беше много странна грешка. Далеч по-добро прикритие щеше да ѝ даде фамилното име на Виктор. Може би някой издирваше Моника.

И ако знаеше поне толкова, колкото аз, след споменаването на Ева по националната телевизия нямаше да му е никак трудно да открие местонахождението ѝ.

Сърцето ми заби учестено. В опасност ли беше съпругата ми? Нямах представа от какво точно се укрива Моника.

— О! — подскочи изведнъж Ева. — Не ти казах… Имам рокля!

— Боже! За малко да ми докараш инфаркт.

Лъки се възползва от изненадата ми, хвърли се върху мен изневиделица и започна да ме ближе като луд.

— Извинявай. — Ева взе кутрето и ме спаси от него, като седна до мен, скръстила крака, и го сложи в скута си. — Днес се обадих на татко. Баба ми го е попитала дали бих искала да облека нейната сватбена рокля. Изпрати ми я на снимка, но дрехата е държана в шкаф толкова дълго, че не можах много да разбера какво представлява. Затова татко сканира една снимка от сватбата на баба, на която тя е с роклята, и се оказа, че е идеална. Точно това, което без да знам, съм искала през цялото време!

Потърках гърдите си и се усмихнах криво. Очароваше ме, че е толкова ентусиазирана да се омъжи отново за мен.

— Радвам се, ангелчето ми.

В очите ѝ проблясваше вълнение.

— Прабаба ми я ушила за баба с помощта на сестрите си. Роклята е истинска семейна реликва, не е ли страхотно?

— Наистина е страхотно.

— Нали? И двете сме почти еднакви на ръст. Наследила съм дупето и циците си от нея, така че роклята може изобщо да не се нуждае от поправки.

— Обичам дупето и циците ти.

— Секс маниак — каза Ева и поклати глава. — Мисля, че ще е хубаво роднините по бащина линия да ме видят с тази рокля. Притеснявах се да не би да се чувстват не на място, но благодарение на роклята те ще участват в събитието по много значим начин. Не мислиш ли?

— Напълно съм съгласен — заявих и ѝ направих знак да се приближи. — Ела тук.

Погледна ме.

— Познавам този поглед.

— Така ли?

— Все още ли си мислиш за дупето и циците ми?

— Винаги си мисля за тях. Но засега ми стига и една целувка.

— Хмм. — Наведе се над мен и ми поднесе устните си.

Хванах я за тила и взех това, от което се нуждаех.

— Впечатляващо е, синко.

Гледам нагоре към „Кросфайър“, застанал на улицата, но щом чувам гласа на баща си, извръщам глава.

— Татко.

Облечен е като мен — в тъмен костюм от три части. Вратовръзката му е тъмночервена също като кърпичката, втъкната в горното му джобче. Двамата сме еднакво високи и за момент това ме стряска. Защо съм толкова изненадан? Отговорът се върти някъде в подсъзнанието ми, но не мога да го достигна.

Прегръща ме.

— Ти изгради цяла империя. Гордея се с теб.

Поемам си дълбоко въздух. Досега не съзнавах колко много съм искал да чуя тези думи.

— Благодаря ти.

Татко се раздвижва и се обръща слице към мен.

— И си женен. Поздравления.

— Трябва да дойдеш с мен в мезонета, за да те запозная с жена си.

Притеснен съм. Не искам да ми откаже. Толкова много неща искам да му кажа и все нямаме време. Само по няколко откраднати минути за откъслечни разговори на общи теми. Но тъй като Ева ще е там, ще събера смелост да му кажа това, което отдавна искам.

— Ще я харесаш много. Тя е невероятна.

Татко се усмихва.

— Освен това е красива. Бих искал да имам внук. И внучка.

— Леле! — разсмивам се. — Хайде да не бързаме чак толкова.

— Животът минава бързо, синко. Докато се усетиш, вече е свършил. Не го пропилявай.

Преглъщам буцата в гърлото си.

— Ти можеше да имаш още време.

Не това искам да кажа. Искам да го попитам защо се отказа, защо ни напусна. Но се страхувам от отговора.

— Дори да имах цялото време на света, пак не бих могъл да построя нещо такова.

Поглежда отново към „Кросфайър“. Когато човек стои на улицата, му се струва, че сградата се издига до безкрайност зрителна илюзия, създадена от пирамидата на върха.

— Необходими са много усилия, за да запазиш това неща цяло. Същото eue брака. В крайна сметка ще трябва да предпочетеш едното пред другото.

Замислям се над това. Дали е вярно? Поклащам глава.

— Заедно ще го пазим да не се разруши.

Тупва ме по рамото и земята под краката ми започва да трепери. Отначало съвсем

слабо, после по-силно, докато накрая край нас започнат да се сипят стъкла. Гледам сужас км далечната кула на върха избухва, сградата започва да се руши и прозорците се пръскат под натиска.

Събудих се задъхан, дишах тежко, протегнах ръце да избутам тежестта от гърдите си и усетих топла козина. Премигнах и установих, че Лъки се е покатерил върху мен и е започнал тихичко да скимти.

— Господи! — Седнах в леглото и отметнах косата си.

Ева спеше до мен, свита на топка, с ръце, мушнати под брадичката. През прозореца до нея видях, че слънцето се снишава. Един бърз поглед към часовника ми каза, че е малко след пет следобед. Навил бях алармата за пет и петнайсет, затова се протегнах към смартфона си и я изключих.

Лъки промуши глава под ръката ми. Вдигнах го и го задържах на нивото на очите си.

— Пак го направи.

Събуди ме от кошмара. Как, по дяволите, можех да знам дали го прави съзнателно, или не? Във всеки случай му бях благодарен. Погалих го набързо и се измъкнах от леглото.

— Ставаш ли? — попита Ева.

— Трябва да отида при доктор Питърсън.

— А, да, съвсем забравих.

Поколебах се дали да не пропусна часа си, но съвсем скоро двамата с Ева щяхме да заминем на меден месец и дълго време нямаше да се виждам с добрия доктор. Прецених, че ще изтърпя сеанса. Оставих Лъки на пода и се запътих към банята.

— Хей — извика Ева иззад гърба ми, — поканих Крие на вечеря довечера.

За момент забавих крачка, после застинах на място. Обърнах се към нея.

— Не ме гледай така. — Седеше в леглото и търкаше очи. — Чувства се самотен, Гидиън. Сам е, без семейството си. Не му е лесно. Реших, че мога да приготвя нещо простичко за вечеря, и после ще гледаме някой филм. Ще го накараме, доколкото е възможно, да забрави за развода за известно време.

Въздъхнах. Такава си беше жена ми. Винаги искаше да защити и страдащите и нещастните. Как да ѝ се сърдя, след като тъкмо неща като това я правеха жената, в която се влюбих?

— Добре.

Усмихна се. Заслужаваше си да приема всичко само за да зърна усмивката ѝ.

— Току-що догледах интервюто ти — заяви доктор Питърсън и се настани в креслото си. — Жена ми спомена за него и успях да го открия в интернет. Много добре се справи. С удоволствие го изгледах.

Повдигнах панталоните си и се настаних на дивана.

— Беше необходимото зло, но съм съгласен, че мина добре.

— Как е Ева?

— Сигурно ме питате как реагира, когато видя онази снимка?

Доктор Питърсън се усмихна.

— Мога да си представя как е реагирала. Как се чувства сега?

— Добре е. — Още бях потресен от това колко ѝ беше призляло. — И двамата сме добре. Което не променяше факта, че побеснявах от гняв всеки път, щом си помислех за станалото. Снимката беше направена преди месеци. Защо му е трябвало на някого да я задържи и да я публикува точно сега? Щеше да е сензация още през май.

Единственият отговор, който ми хрумваше, беше, че е искал да нарани Ева. Може би дори да всее раздор между нас. Искал е да унижи както нея, така и мен.

Някой щеше да си плати за стореното. Когато приключех с него, щеше да види ада отблизо. Щеше да страда така, както бяхме страдали ние с Ева.

— И двамата с Ева казвате, че всичко е наред. Какво означава това?

Изпънах рамене, опитвах се да се отърва от напрежението.

— Връзката ни е… стабилна. Сигурна, както никога преди.

Доктор Питърсън остави таблета на страничната облегалка на креслото и ме погледна в очите.

— Дай ми пример.

— Снимката е добър пример. Преди връзката ни беше такава, че появата на подобна снимка можеше да разруши всичко.

— Този път беше различно.

— Съвсем различно. С Ева разговаряхме за ергенското ми парти в Рио още преди да замина за там. Тя ревнуваше. Винаги е била ревнива, но това не ми пречи. Всъщност дори ми харесва. Но не ми харесва, че се самоизмъчва така.

— Основната причина за ревността е чувството за несигурност.

— Тогава нека го кажем по друг начин. Тя обича да пази територията си. Няма да докосна друга жена до края на живота си и тя много добре го знае. Но има богато въображение. И на онази снимка видя тъкмо това, от което се страхува най-много.

Доктор Питърсън ме остави да говоря, но за момент замълчах. Трябваше да изхвърля образа — и гнева, който той пораждаше — от съзнанието си, за да мога да продължа.

— Ева беше на хиляди километри от мен, когато това проклето нещо се появи в интернет, а аз нямах абсолютно никакво доказателство, за да се защитя. Можех да ѝ дам само думата си и тя ми повярва. Без въпроси. Без съмнения. Обясних ѝ, доколкото можах, и тя прие думите ми за истина.

— Това те е изненадало.

— Да… — Замълчах за миг. — Сега, като го обсъждаме, всъщност изобщо не се изненадах.

— Наистина ли?

— Беше труден момент и за двама ни, но не разруши отношенията ни. Като че ли знаехме точно какво да направим, за да се помирим. И бяхме сигурни, че ще го сторим. Без съмнение.

Доктор Питърсън се усмихна мило.

— Говориш много откровено. И по време на интервюто, и сега.

Свих рамене.

— Не е ли странно какво би направил човек, изправен пред опасността да изгуби жената, без която не може да живее?

— Преди беше ядосан, че ти е поставила ултиматум. Негодуваше срещу това. Все още ли е така?

— Не — отговорих без колебание, макар че никога нямаше да забравя как се чувствах, когато се разделихме по нейно желание. — Щом иска да говоря, говоря. Няма значение какво ѝ казвам, в какво настроение съм и какъв ужас изпитва, когато го чуе… Справя се. И ме обича още повече.

Засмях се на глас, стреснат от внезапно обзелата ме радост.

Доктор Питърсън вдигна учудено вежди, по устните му се появи едва забележима усмивка.

— Досега не съм те чувал да се смееш така.

Поклатих глава объркано.

— Не свиквайте с това.

— О, не съм сигурен. Повече разговори. Повече смях. Нали знаеш, че двете неща са свързани?

— Зависи кой говори.

Погледът му беше топъл и състрадателен.

— Ти си спрял да говориш, когато майка ти е спряла да те слуша.

Усмивката ми изчезна.

— Казват, че делата говорят по-силно от думите — продължи докторът, — но все пак не можем без думи. Изпитваме нужда и да говорим, и да ни чуват.

Вперих поглед в него, пулсът ми се ускори без видима причина.

— Жена ти те слуша, Гидиън. И ти вярва — заяви и се наведе. — Аз те слушам и ти вярвам. Затова ти отново започна да говориш и получаваш различна реакция от тази, за която си се подготвил. Отваря нови хоризонти, нали така?

— Искате да кажете, че аз се отварям.

Докторът кимна.

— Така е. Отваряш се за възможността да бъдеш обичан и приеман. А това е един съвсем нов свят.

Протегнах ръка и разтърках врата си.

— Какво се очаква да направя от тук нататък?

— Да се смееш повече, е добро начало. — Доктор Питърсън се отпусна в креслото, усмихна се и взе отново таблета си. — Ще измислим и останалото.

Влязох във фоайето и през входната врата на мезонета чух едновременно гласа на Нина Симон[14] и джавкането на Лъки.

Чувствах се добре. Кутрето лаеше и драскаше с лапи като лудо. Усмихнах се, без да се усетя, отворих вратата, клекнах и стиснах малкото куче, което веднага се хвърли към мен.

— Чу ме, че идвам ли?

Изправих се, притиснах го до гърдите си и го оставих да ме ближе по бузите, докато го чешех по гърба.

Влязох в хола и видях как вторият ми баща се надига от пода, където бе седял допреди миг. Поздрави ме с топла усмивка и още по-топъл поглед, после изражението му се промени и се превърна в нещо заучено и… не така топло.

— Здравей — поздрави ме и пристъпи към мен.

Носеше дънки и фланелка, но беше събул обувките си, така че бе по бели чорапи с червен кант около пръстите. Никога не бях виждал чупливата му сивкава коса толкова дълга, личеше си, че от няколко дни не се е бръснал.

Не помръднах от мястото си, умът ми блокира. За момент Крис ме бе погледнал точно като доктор Питърсън. Или Ангъс.

Както баща ми ме гледаше в сънищата ми.

Не можах да отвърна на погледа му, затова оставих Лъки на пода и си поех дълбоко въздух. Когато се изправих, видях, че Крис ми е подал ръка.

Усетих познатата тръпка на неудобство, погледнах встрани и видях Ева да стои на вратата на кухнята. Погледите ни се срещнаха, нейният беше нежен и мил, изпълнен с любов.

Крис изглеждаше коренно променен. Приятелският му поздрав ми напомни какви бяха отношенията ни преди години. Имаше време, когато той не се държеше така официално с мен. Гледаше ме с обич. Спря, когато му казах да не го прави повече. Той не ми беше баща. Никога нямаше да бъде. Знаех, че съм само бреме, което върви заедно с любовта към майка ми. Не исках да се преструва, че му пука за мен.

Изглежда обаче, през цялото време се е преструвал, че не му пука.

Поех ръката му, прегърнах го набързо и го потупах твърдо, но нежно по рамото, преди да го пусна. Той ме задържа. Застинах на място и бързо погледнах към Ева.

Тя се престори, че ми налива питие, след което се оттегли, за да го направи наистина.

Крие ме пусна, отстъпи назад и се прокашля. Очите му блестяха от влага зад златните рамки на очилата.

— Неофициално облекло във вторник? — отбеляза пресипнало и изгледа дънките и фланелката ми. — Работиш прекалено много. Особено щом вкъщи те чакат сладко кутре и красива съпруга.

„Жена ти те слуша, Гидиън. И ти вярва. Аз те слушам и ти вярвам.“

Вторият ми баща също ми вярваше. И плащаше скъпо за това. Виждах болката, с която живее, познавах я от времето, когато аз самият я изпитвах. За мен раздялата с Ева беше почти като смърт, а връзката ни все пак беше отскоро. Крие беше женен за майка ми над две десетилетия.

— Имах час при терапевта си — обясних.

Тези обикновени думи ми прозвучаха като чужди, като нещо, което един психически нестабилен човек би споделил не съвсем уместно.

Крие преглътна трудно.

— Посещаваш терапевт. Това е добре, Гидиън. Радвам се да го чуя.

Ева се появи с чаша вино в ръка. Подаде ми я и повдигна брадичка в очакване на целувка. Целунах я и за един дълъг сладък момент задържах устни до нейните.

— Гладен ли си? — попита ме, когато я пуснах.

— Умирам от глад.

— Хайде тогава.

Изгледах я, докато влизаше с нас в кухнята. Възхитих се на начина, по който панталоните с дължина под коляното обгръщаха дупето ѝ. Ходеше боса, а русата ѝ коса се поклащаше свободно около раменете. Беше прекрасна, по лицето ѝ нямаше никакъв грим освен малко гланц на устните.

Подредила бе вечерята на кухненския остров. Настани мен и Крис на високите столове от едната страна, а тя остана права срещу нас. Беше спокойна и непринудена точно като атмосферата, която създаваше около себе си.

От три високи свещи се носеше аромат на цитруси и подправки. Вечерята включваше пържола на грил и салата с горгонзола, червен лук, червени и жълти чушки, овкусена със силен винегрет. Хрупкавият хляб, намазан с чесново масло, беше подреден в кошничка, покрита със салфетка, а декантерът с червено вино ни очакваше да напълним чашите си без столчета.

Наблюдавах я как се поклаща в такт с музиката, докато се хранеше и си приказваше с Крис за Аутър Банкс и къщата ни на плажа. Спомних си за миг как изглеждаше мезонетът, преди Ева да започне да се пренася. Живеех в него, но не можех да го нарека свой дом. Сигурно когато съм купувал жилището, на подсъзнателно ниво съм знаел, че тя ще се появи. То я очакваше — също като мен — да внесе живот в него.

— Сестра ти ще ме придружи на официалната вечеря утре вечер, Гидиън — каза Крие. — Много се вълнува.

Ева се намръщи:

— Каква вечеря?

Крие вдигна учудено вежди.

— Организирана е в чест на съпруга ти като благодарност за щедростта му.

— Наистина ли? — Ева ококори очи и дори подскочи леко. — Ще държиш ли реч?

Стана ми забавно.

— Да, обикновено се очаква нещо такова.

— Да! — Жена ми започна да подскача и да ръкопляска като мажоретка. — Обожавам да слушам речите ти.

Като никога и аз си помислих, че може да ми хареса, особено като видях какво похотливо пламъче заигра в очите ѝ само при мисълта за тази реч.

— Освен това с нетърпение очаквам да видя Айрланд — добави. — Във вечерно облекло ли ще бъдем?

— Да.

— Още по-добре! Ще си в смокинг и ще държиш реч — възкликна тя и потри ръце.

Крие се засмя:

— Съпругата ти явно е най-големият ти почитател.

— Съмняваш ли се? — намигна му Ева.

Насладих се на вкуса на виното, преди да го преглътна.

— Социалните ни ангажименти трябва да се появяват на календара на смартфона ти, ангелчето ми.

Усмивката на жена ми изчезна и тя се намръщи.

— Мисля, че не е така.

— Ще погледна.

Крие се намести на стола, вдигна чашата си и въздъхна:

— Беше прекрасно, Ева. Благодаря ти.

Тя махна с ръка пренебрежително.

— Просто салата. Радвам се, че ти хареса.

Преместих поглед от нея към втория си баща. Поколебах се дали да кажа нещо, почувствах се неудобно. Всичко си беше чудесно и така. Промяната можеше само да навреди.

— Трябва да се събираме по-често — изплъзна се от устата ми, преди да се усетя.

Крие ме погледна изненадано, след което сведе поглед към чашата си. Прокашля се.

— Много бих се радвал, Гидиън — отвърна и ми хвърли бърз поглед. — Ще ми е приятно да се виждаме всеки път, когато пожелаеш.

Кимнах. Станах от стола, взех чинията му и я занесох до умивалника заедно с моята.

Ева се приближи до мен и ми подаде своята. Погледите ни се срещнаха и тя се усмихна. После се обърна към Крис:

— Да отворим още една бутилка вино.

— Изпреварваме графика с две седмици. Ако не се случи нещо непредвидено, ще свършим съвсем скоро.

— Отлично. — Изправих се и подадох ръка на ръководителя на проекта. — Справяш се чудесно, Лео.

По-ранното откриване на най-новия курорт от веригата „Кросуиндс“ щеше да ни донесе безброй предимства. Можех дори да съчетая задължителната финална проверка с малко време за почивка с жена ми.

— Благодаря, господин Крос.

Събра материалите си и стана. Лео Айнер беше едър мъж с оредяваща руса коса и широка усмивка. Работеше много, придържаше се стриктно към графика и гледаше дори да го изпревари, когато е възможно.

— Впрочем трябва да ви поздравя. Чух, че наскоро сте се оженили.

— Така е. Благодаря ти.

Изпратих го до вратата на офиса и погледнах часовника си, когато си тръгна. Ева щеше да дойде в „Кросфайър“ около дванайсет, за да обядва с Марк и годеника му Стивън. Исках да я видя — така или иначе, щеше да е наблизо. Щеше ми се да чуя мнението ѝ по един въпрос, който обмислях цял ден.

— Господин Крос… — Скот стоеше на вратата и ме пресрещна, докато се връщах обратно към бюрото си. — Диана Джонсън ви чака на рецепцията от половин час. Какво да кажа на Черил?

Помислих си за Ева.

— Кажи ѝ да покани госпожица Джонсън при мен.

Докато чаках, изпратих на съпругата си съобщение: „Отдели ми малко време, преди да си тръгнеш от „Кросфайър“. Трябва да те попитам нещо.“

„Лична среща? — написа ми в отговор. — Пак ли си мислиш за дупето и циците ми?“

„Винаги“ — отвърнах.

Така ме завари Диана да се усмихвам срещу телефона. Вдигнах поглед и я видях да влиза, усмивката веднага изчезна от лицето ми. Носеше бял костюм с панталон, а на врата ѝ имаше масивно златно бижу, очевидно се бе постарала да изглежда добре. Тъмната ѝ коса се спускаше на вълни около лицето и стигаше до раменете, а гримът ѝ бе твърде драматичен.

Приближи се до бюрото ми.

— Госпожице Джонсън, не разполагам с много време. — Оставих телефона настрани и се настаних в стола си, преди тя да седне.

Диана сви устни. Хвърли чантата си на най-близкия стол, но остана права.

— Обеща ми ексклузивни права за сватбените ти снимки!

— Така е.

И след като си спомних какво бях получил в замяна, натиснах копчето и затворих вратата на кабинета.

Тя подпря ръце на бюрото ми и се наведе към мен.

— Дадох ти цялата информация за секс записа на Ева и Брет Клайн. Спазих своята част от уговорката.

— И в същото време си убедила Корин да ти даде необходимата информация, за да напишеш книга за мен.

През погледа ѝ премина някаква сянка.

— Мислиш ли, че блъфирах по време на интервюто? — попитах с равен тон и се облегнах назад. — Че не знаех кой ще е действителният автор на книгата?

— Това няма нишо общо със сделката, която сключихме!

— Така ли?

Отдръпна се от бюрото ми с рязко движение.

— Боже, какво самодоволно копеле си! Пет пари не даваш за никого, освен за себе си.

— И преди си го казвала. Което поставя логичния въпрос „Защо очакваш да спазя обещанието си?“.

— Абсолютна глупост от моя страна. Смятах, че извинението ти беше съвсем искрено.

— Бях напълно искрен. Ужасно съжалявам, че те изчуках. Лицето ѝ почервеня от гняв и смущение.

— Мразя те — изсъска.

— Знам. Имаш пълното право, но ти предлагам да си помислиш добре, преди да пренесеш желанието си за мъст върху съпругата ми — казах и се изправих. — Ще излезеш през тази

врата и аз отново ще забравя, че съществуваш. Вярвай ми, не искаш да мисля за теб, Диана. Посоката на мислите ми няма да ти хареса.

— Можех да направя истинско състояние от онзи секс запис! — заяви с обвинителен тон. — А и щяха да ми платят добър хонорар, за да напиша онази книга. Сватбените ти снимки щяха да са истинска златна мина за мен. А сега какво имам? Отне ми всичко. Длъжник си ми, по дяволите!

Вдигнах вежди.

— Значи от издателството вече не искат ти да пишеш книгата? Интересно.

Диана се изправи, направи видимо усилие да се стегне.

— Корин не знаеше за нас.

— Хайде да се изясним. Няма такова нещо като „нас“. Телефонът ми изпищя. Получих съобщение от Раул, че двамата с Ева са съвсем близо до „Кросфайър“. Отидох до закачалката.

— Искаше да те изчукам и аз го направих — продължих. — Ако си искала мен самия, тогава… Не нося никаква отговорност за прекомерните ти очаквания.

— Не носиш отговорност за абсолютно нищо! Ти просто използваш хората.

— Ти също ме използва. За да получиш секс. Да се опиташ да попълниш банковата си сметка — казах и облякох сакото си. — А що се отнася до обезщетението, което ти дължа за финансовите ти загуби, жена ми предложи да те наема на работа.

Разтвори широко тъмните си очи:

— Будалкаш ме.

— И аз отговорих по същия начин. — Взех телефона си и го пуснах в джоба на сакото. — Но тя говореше съвсем сериозно, затова изготвих предложение. Ако се интересуваш от него, Скот ще те свърже с някого от „Човешки ресурси“.

Отправих се към вратата.

— Можеш да си тръгнеш и сама, няма да те изпращам.

Не беше необходимо да слизам във фоайето. Ева имаше уговорка за обяд и думите, които щяхме да си разменим набързо, нямаше да са толкова важни.

Но исках да я видя. Да я докосна дори само за миг. Да си напомня, че мъжът, който чукаше жени като Диана Джонсън, вече не съществува. Никога вече нямаше да ми се гади от миризмата на секс, нито пък щях да търкам заради нея кожата си почти до израняване под душа.

Тъкмо минавах покрай охраната във фоайето, когато видях Раул да съпровожда Ева през въртящата се врата, а после отново да се оттегля навън. Жена ми носеше гащеризон с цвят на вино и беше обула сандали с изключително високи токчета и толкова тънки каишки, че не знам как се държаха на краката ѝ. Загорените ѝ рамене бяха голи, като изключим тънките презрамки, на ушите ѝ висяха кръгли златни обеци. Слънчеви очила скриваха отчасти лицето ѝ и привличаха погледа към плътните устни, е които само допреди няколко часа Ева обгръщаше члена ми. Носеше светлобежова чантичка в ръка и премина по мраморните плочки със съблазнително поклащане на бедра.

Хората обръщаха глава след нея. Някои задържаха по-дълго поглед, за да се възхитят на задните ѝ части.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че тя още носи следи от спермата ми дълбоко в себе си? Че зърната на гърдите ѝ са болезнено чувствителни от смучене, че плътните устни на перфектната ѝ вулва още са подпухнали от триене в члена ми?

Аз знаех всичко това и си мислех: „Моя. Само моя.“

Ева сякаш усети горещия ми мълчалив призив, извърна рязко глава и видя, че идвам към

нея. Разтвори устни. Видях надигането и спускането на гърдите ѝ, когато си пое рязко въздух.

„И аз изпитвам същото, ангелчето ми. Всеки път е като удар в стомаха.“

— Шампионе.

Хванах тънката ѝ китка с две ръце, притеглих я към себе си и я целунах по челото. Вдишах аромата на парфюма ѝ.

— Ангелчето ми.

— Каква приятна изненада — прошепна и се облегна на мен. — Излизаш ли?

— Не, исках само да те видя.

Отдръпна се, в очите ѝ проблесна удоволствие.

— Май здравата си хлътнал по мен.

— Това чувство е силно заразно. Прихванах го от теб.

— Така ли?

Смехът ѝ ме заля като гореща вълна, изпълнена с любов.

— Ето го и най-важния човек — каза Стивън Елисън и спря до нас. — Поздравления и на двама ви.

— Здравей, Стивън. — Ева се извърна и прегърна едрия червенокос мъж.

Той ѝ отвърна със силна прегръдка и дори я повдигна леко от пода.

— Май бракът ти се отразява добре — каза ѝ. Пусна я и се ръкува с мен: — На теб също.

— Наистина се чувствам добре — отвърнах.

Стивън се засмя.

— Умирам от нетърпение. Марк ме накара да чакам с години.

— Не може да ми го натякваш непрекъснато! — обади се Марк, който се бе появил преди секунди. После се ръкува с мен: — Честито, господин Крос.

— Благодаря.

— Ще обядваш ли с нас? — попита Стивън.

— Не, нямам такива планове.

— Но си добре дошъл. Колкото повече, толкова по-весело. Отиваме в „Браянт парк трил“.

Погледнах към Ева. Тя вдигна слънчевите очила на върха на главата си и ме погледна с очакване. Кимна леко, за да ме окуражи.

— Имам много да наваксвам отвърнах.

Беше си самата истина. Закъснявах с два дена от графика си. И тъй като трябваше да свърша всичко необходимо, преди да заминем на меден месец, възнамерявах да хапна нещо на работното си място.

— Ти си шефът — напомни ми Ева. — Можеш да се скатаеш, когато си пожелаеш.

— Не ми влияете добре, госпожо Крос.

Хвана ме под ръка и ме поведе към вратата.

— Но това ти харесва.

Дръпнах се и погледнах към Марк.

— Знам, че сте зает — заяви той, — но ще ни е много приятно, ако дойдете с нас. Искам да поговоря за нещо и с двама ви.

Кимнах в знак на съгласие. Щом излязохме на улицата, горещината и шумът на града ни погълнаха на мига. Раул чакаше на тротоара до лимузината. Погледите ни се срещнаха, преди той да отвори вратата на Ева. Проблесна ярка светлина и привлече вниманието ми. Обектив на фотоапарат надничаше иззад кола, паркирана от другата страна на улицата.

Целунах Ева по слепоочието, преди да се вмъкне в колата. Погледна ме очарована и учудена. Не ѝ обясних нищо. Беше пожелала в медиите да се появят още наши снимки, които да се преборят с предстоящата книга на Корин. Не ми беше никак трудно да демонстрирам чувствата си към нея, без значение дали онова проклето писание щеше да види бял ден.

Пътуването до Браянт парк беше съвсем кратко. След броени минути вече се изкачвахме по стълбите, а аз се върнах назад във времето. Спомних си как с Ева се бяхме скарали точно тук. Видяла беше снимка на мен и Магдалин — жена, която отдавна смятах за семейна приятелка, макар да се носеха слухове, че ми е любовница. А аз бях видял снимка на Ева с Кари — мъж, когото тя обичаше като свой брат, но злите езици говореха, че той е неин любовник и живеят заедно.

И двамата бяхме полудели от ревност, връзката ни беше съвсем нова и обременена от твърде много тайни. Вече бях напълно обсебен от Ева. Светът ми се беше преобърнал в опита ми да намеря място за нея в живота си. Въпреки гнева си тя ме погледна с такава обич и ме обвини, че не мога да разпозная любовта, когато я видя. Но аз я бях видял и разпознал. Ужасила ме бе повече от всичко на този свят. И за първи път в живота си изпитах надежда.

Когато доближихме покрития с бръшлян вход на ресторанта, Ева ме погледна. Осъзнах, че и тя си спомня същото. Идвали бяхме тук и след тази случка, когато Брет Клайн се опита да я спечели отново. Но тогава тя вече бе моя, носеше моите пръстени и си бяхме дали клетва. Бяхме по-силни отпреди, но сега… Сега нищо не можеше да ни раздели. Бяхме здраво вплетени един в друг.

— Обичам те — каза ми, когато последвахме Марк и Стивън през вратата.

Шумът на пълния ресторант ни погълна. Почукването на прибори в порцелан, шумните разговори, едва доловимата музика и суматохата от кухнята, която работеше на пълни обороти.

Усмихнах се:

— Знам.

Настаниха ни веднага и сервитьорът се появи на мига, за да ни попита какво ще пием.

— Защо не поръчаме шампанско? — предложи Стивън.

Марк поклати глава:

— Знаеш, че трябва да се връщам на работа.

Стиснах ръката на жена си под масата.

— Задай същия въпрос, когато започне да работи за мен. Тогава ще празнуваме.

Стивън се ухили:

— Дадено.

Поръчахме си напитки — изворна и газирана вода и безалкохолно — и сервитьорът отиде да изпълни поръчката ни.

— Ето за какво става въпрос — започна Марк и се поизправи на стола. — Една от причините, поради които Ева напусна, беше предложението на „Ланкорп“…

Жена ми го изпревари с лукава усмивка:

— Райън Ландън ти е предложил работа.

Марк ококори широко очи.

— Откъде знаеш?

Жена ми погледна към мен, а после и към него.

— Ти нали няма да приемеш?

— Не. — Марк се отпусна назад и ни погледна внимателно. — От „Ланкорп“ не ми предлагат израстване в професионален план. Няма нищо общо със скока, който ще направя, когато започна работа в „Крос индъстрис“. Но има и друго. Спомних си за напрежението между Ландън и Крос, за което ми беше споменала. Проверих как стоят нещата, след като ти напусна. Тъй като знаех цялата история, тази работа ми се стори твърде нередна. Първо Ландън отказва да работи с нас, а веднага след това се опитва да ме отмъкне.

— Може би иска да работи само с теб, а не с цялата агенция — подхвърли Ева.

Стивън кимна:

— И аз това му казах.

„Не се и съмнявам — помислих си, — защото вярва в партньора си.“ Но Марк явно знаеше истината. Ева ме погледна и сякаш мълчаливо заяви: „Нали ти казах!“ Стиснах ръката ѝ.

— Но вие не го вярвате — възрази Марк, с което доказа, че и двамата сме прави.

— Не — заяви тя, — не вярвам. Ще бъда съвсем честна с теб. Аз подведох семейство Ландън. Казах им, че с Гидиън много държим на теб и с нетърпение очакваме пак да работиш с нас. Исках да видя дали ще налапат въдицата. Реших, че ще ти направя добра услуга, ако ти предложат страхотна оферта. А ако ли не, все едно нищо не се е случило.

Марк се намръщи.

— Но защо си го направила? Не ме ли искаш в „Крос индъстрис“?

— Разбира се, че те искаме — намесих се. — Ева беше съвсем честна с Ландън.

— Просто опипвах почвата — обясни тя. — Поколебах се дали да ти кажа, но не исках да се почувстваш неудобно, ако наистина ти предложат страхотна работа и ти сериозно се замислиш дали да я приемеш.

— И с какво се занимаваш сега? — попита я Стивън.

— Сега ли? — Ева сви рамене. — С Гидиън планираме церемония, на която да подновим клетвите си, а след това ще заминем на дълъг меден месец. Райън Ландън не е проблем, с който ще се справим в близкото бъдеще. Той ще е тук и ще си върши своето. Аз просто няма да го подценявам повече. А Марк ще си има страхотна нова работа в „Крос индъстрис“.

Ева ме погледна и веднага разбрах. Както всички останали битки, така и тази с Ландън вече нямаше да водя сам. Жена ми щеше да е до мен, да прави всичко по силите си и да се бори докрай.

Усмивката на Марк проблесна в очертанията на брадичката му:

— Звучи ми добре.

— Искаш ли пак да си играем на палава секретарка? — прошепна Ева.

Едната ѝ ръка беше в моята, а с другата обхвана бицепса ми, докато влизахме в кабинета ми. Погледнах я, засмях се на закачката и видях топлия смях в очите ѝ.

— Днес по някое време все трябва да свърша малко работа — отвърнах сухо.

Намигна ми и ме пусна, след което послушно се настани в един от столовете пред бюрото ми.

— Какво мога да направя за вас, господин Крос?

Засмях се отново и закачих сакото си на закачалката.

— Какво ще кажеш, да помоля ли Крие да застане до мен по време на сватбената церемония?

Обърнах се точно навреме, за да видя изненаданата ѝ физиономия.

Премигна срещу мен:

— Наистина ли?

— Кажи ми какво мислиш.

Облегна се и кръстоса крака.

— Бих искала първо до разбера какво мислиш ти, после ще ти кажа мнението си.

Седнах на стола до нея и се почувствах по-добре, отколкото иа обичайното си място на бюрото. Ева ми беше партньор, най-добрият ми приятел. Рамо до рамо щяхме да се справим с това, както и с всичко останало.

— След престоя ни в Рио си мислех да поканя Арнолдо. Разбира се, след като го обсъдя е теб.

— Нямам нищо против — заяви тя и усетих, че е съвсем искрена. — Това е решение, което трябва да вземеш сам за себе си.

— Той разбира какво изпитваме един към друг и смята, че ни се отразява добре да сме заедно.

— Радвам се — усмихна се Ева.

— Аз също — заявих и потърках брадичката си. — Но след снощи…

— Коя част от вечерта имаш предвид?

— Вечерята с Крие. Накара ме да се замисля. Нещата са се променили. А и доктор Питърсън ми каза нещо. Аз просто…

Протегна се и стисна ръката ми.

Опитах се да намеря точните думи.

— Искам човекът, който ще стои до мен, докато ти вървиш към олтара, да знае всичките ми тайни. Не искам никакви преструвки. Не и за нещо толкова важно. Когато застанем един срещу друг и отново изречем клетвите си, искам всичко да е… истинско.

— О, Гидиън!

Ева стана от стола и клекна до коляното ми. Очите и блестяха от влага като бурно небе след пролетен дъжд.

— Ти си прекрасен човек — прошепна. — Сам не осъзнаваш колко романтичен си всъщност.

Взех лицето ѝ в ръце и избърсах с палци сълзите, които се стичаха по бузите ѝ.

— Не плачи. Не мога да те гледам как плачеш.

Улови китките ми, изправи се с рязко движение и притисна устни до моите.

— Не мога да повярвам, че съм толкова щастлива — прошепна, без да се отделя от мен. — Понякога ми се струва нереално. Като че ли сънувам и всеки момент ще се събудя и ще установя, че все още съм на пода във фоайето, виждам те за първи път и си представям всичко това, защото така силно те желая.

Сложих я да седне в скута ми, прегърнах я и зарових лице във врата ѝ. Винаги успяваше да изрази с думи онова, което аз не можех.

Прокара ръце през косата ми.

— Крие много ще се зарадва.

Затворих очи и я притиснах към себе си.

— Ти го направи.

Ева правеше всичко възможно.

— Така ли? — Засмя се тихо и се отдръпна назад, за да докосне нежно лицето ми. — Всичко се дължи единствено на теб, шампионе. Аз съм само късметлийката, която седи на първия ред.

Изведнъж ми се стори, че бракът не е достатъчен, за да я запазя за себе си. Ева означаваше толкова много за мен. Запитах се защо не съществува нещо по-обвързващо от лист хартия, който ми дава правото да я наричам своя съпруга. Клетвите са обещание, а аз се нуждаех от гаранция, че тя ще е до мен всеки ден от живота ми. Исках сърцето ми да бие в един ритъм с нейното, а когато му дойде времето, двете да спрат заедно. Да бъдем завинаги вплетени един в друг, за да не ми се наложи да живея без нея дори за миг.

Целуна ме още веднъж. С любов. Сладко. Устните ѝ бяха толкова нежни.

— Обичам те.

Никога нямаше да ми омръзне да чувам тези думи. Щях да се нуждая от тях винаги. Думи, които трябваше да бъдат изречени и чути, както бе казал доктор Питърсън.

— Обичам те.

Още сълзи се отрониха от очите ѝ.

— Боже, виж ме на какво приличам — промълви и ме целуна отново. — А и ти трябва да работиш. Но не оставай до късно в офиса. Искам да се позабавлявам, докато ти помагам да си облечеш смокинга… и да го съблечеш след това.

Оставих я да се изплъзне от ръцете ми и да стане, но не можех да откъсна поглед от нея.

Прекоси стаята и изчезна в банята. Останах на мястото си — не бях сигурен, че ще събера сили да стана. Когато бях край Ева, коленете ми омекваха, а пулсът ми се ускоряваше.

— Гидиън! — Майка ми влетя стремително в кабинета, а Скот се спусна по петите ѝ. — Трябва да говоря е теб.

Станах и кимнах на Скот. Той се оттегли и затвори вратата. Топлината, която бях почувствал заради близостта до Ева, изчезна, а щом се изправих пред майка ми, у мен остана само усещане за празнота и студ.

Носеше тъмни дънки, напълно прилепнали по тялото ѝ, и широка блуза, пъхната в тях. Дългата ѝ черна коса беше опъната назад и вързана на конска опашка, а на лицето ѝ нямаше никакъв грим. Повечето хора биха си казали, че тя е изключително красива жена и изглежда доста млада за годините си. Но аз знаех, че е не по-малко уморена и притеснена от Крие. Не носеше нито грим, нито бижута, което изобщо не беше в неин стил.

— Това се казва изненада — заявих и се настаних на мястото си на бюрото. — Какво те води насам?

— Току-що се разделих с Корин. — Пристъпи решително към бюрото ми и остана права, както бе направила и Диана само преди няколко часа. — Страшно разстроена е от интервюто, което даде вчера. Направо не е на себе си. Трябва да отидеш да я видиш. Да поговориш с нея.

Изгледах я озадачено, изобщо не разбирах начина ѝ на разсъждение.

— Защо ми е да правя подобно нещо?

— За бога! — възкликна и ме погледна така, сякаш напълно съм си изгубил ума. — Трябва да ѝ се извиниш. Каза някои доста обидни неща…

— Казах истината. Нещо, с което книгата, която тя ще издаде, не може да се похвали.

— Не е знаела, че си имал връзка с онази жена… писателката в сянка. Веднага щом е разбрала, Корин е казала на издателя си, че не може да работи с нея повече.

— Изобщо не ме интересува кой ще пише проклетата книга. И друг писател в сянка да намери, това с нищо не променя факта, че Корин навлиза в личното ми пространство и изважда на бял свят неща, които биха могли да наранят съпругата ми.

Майка ми вирна брадичка.

— Дори не ми се говори за съпругата ти, Гидиън. Обидена съм — не, бясна съм, че си се оженил без присъствието на семейството и приятелите си. Това нищо ли не ти говори? Че е трябвало да предприемеш толкова важна стъпка без благословията на хората, които те обичат?

— Да не намекваш, че никой не би одобрил женитбата ми? — попитах и кръстосах ръце. — Това определено не е вярно, но дори да беше, човек не избира с кого да прекара остатъка от живота си, като се съобразява с мнението на болшинството. С Ева се оженихме без присъствието на други хора, защото това беше интимно събитие само за нас двамата и не искахме да го споделяме с никого.

— Но ти сподели новината с целия свят! И то преди да кажеш на семейството си! Не мога да повярвам, че постъпи толкова грубо и нетактично. Трябва да оправиш нещата — настоя разпалено. — Трябва да поемеш отговорност за болката, която причиняваш на хората около себе си. Не съм те възпитала по този начин. Не можеш да си представиш колко съм разочарована.

Мярнах някакво движение зад гърба ѝ и видях, че Ева стои на вратата на банята. По лицето ѝ бе изписан гняв, а ръцете си беше стиснала в юмруци. Поклатих глава отсечено и присвих очи, за да я предупредя да не се намесва. Достатъчно дълго бе водила тази битка вместо мен. Сега беше мой ред. Най-после бях готов.

Натиснах копчето и затъмних стъклата.

— Точно ти нямаш никакво право да ми държиш лекция за това какво означава да причиняваш болка и да разочароваш хората, майко.

Извърна рязко глава, сякаш ѝ бях ударил шамар.

— Не ми говори с такъв тон.

— Знаеше какво ми причиняват. И не направи нищо.

— Няма да говорим отново на тази тема — заяви и разсече с ръка въздуха.

— Да не би да сме я обсъждали изобщо някога? — попитах с горчивина. — Разказах ти всичко, но ти в нито един момент не беше готова да го обсъдиш с мен.

— Не изкарвай мен виновна!

— Изнасилваха ме. — Думите изплющяха и увиснаха във въздуха. Болезнени и остри като бръснач.

Майка ми потръпна и отстъпи назад.

Ева се протегна към касата на вратата, без да гледа, и я сграбчи силно.

Поех си дълбоко въздух, за да си възвърна известен контрол, и почерпих смелост от присъствието на жена ми.

— Изнасилваха ме — повторих с по-спокоен глас. — Всяка седмица в продължение на почти една година. Мъжът, когото покани в дома си, ме опипваше. Насилваше ме. Отново и отново.

— Престани. — Дишаше тежко. — Не говори тези отвратителни, грозни неща.

— Но това се случваше. Всяка седмица. Докато ти беше в някоя от съседните стаи. Той почти се задъхваше от възбуда, когато идваше у нас. Гледаше ме с онзи гнусен блясък в очите. А ти не го виждаше. Отказваше да го видиш.

— Това е лъжа!

Кипна ми. Яростта не ми даваше покой, трябваше да се движа. Но успях да остана на място и да насоча поглед към Ева. Този път тя ми кимна.

— Кое е лъжа, майко? Че ме изнасилваха? Или че ти предпочете да си затвориш очите?

— Престани да го повтаряш! — сряза ме и се изправи. — Заведох те на преглед. Опитах се да открия доказателства…

— Защото думата ми не ти стигаше ли?

— Ти беше много объркано дете! Лъжеше за всичко. За каквото ти дойде наум. За най— очевидните неща.

— Така си създавах усещане за контрол! В живота ми нищо не зависеше от мен, освен думите, които излизаха от устата ми.

— А аз по някакъв магически начин е трябвало да разбера кое е лъжа и кое — истина? — Наведе се напред, готова да атакува. — Двама лекари те прегледаха. Ти дори не допусна единия до себе си…

— Да позволя на още един мъж да ме докосва там? Можеш ли да си представиш какъв ужас изпитвах само при мисълта за това?

— Позволи на доктор Лукас…

— А, да, доктор Лукас. — Усмихнах се студено. — Откъде научи за него, майко? От мъжа, който ме изнасилваше? Или от твоята психоаналитичка, която му беше научен ръководител? Във всеки случай са те насочили право към негов роднина, защото са знаели, че многоуважаемият доктор Лукас ще направи всичко, за да защити репутацията на семейството си.

Майка ми се отдръпна и започна да отстъпва назад, докато накрая се блъсна в стола зад гърба си.

— Той ме упои — продължих. Все още помнех всяка подробност. Убождането от иглата. Студената маса. Срама ми, докато Лукас вкарваше пръсти в част от тялото ми, при мисълта за която треперех от отвращение. — Прегледа ме. А после излъга.

— Как бих могла да знам? — прошепна майка ми. Очите ѝ изглеждаха поразително сини на фона на бледото лице.

— Знаеше. Спомням си изражението ти, когато ми каза, че Хю няма да идва повече и не бива да споменавам за станалото никога. Не смееше да ме погледнеш в очите, но ти личеше, че знаеш.

Погледнах към Ева. Обвила бе ръце около себе си, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Очите ми пареха, но тя плачеше и заради мен.

— Може би си мислела, че Крие ще те напусне? — разсъждавах на глас. — Че новото ти семейство няма да понесе подобно нещо? Години наред смятах, че си му казала — веднъж те чух да споменаваш доктор Лукас пред него, но Крие не е знаел нищо. Кажи ми, каква може да е причината една жена да не сподели подобно нещо със съпруга си?

Майка ми не отговори, само продължи да клати глава, сякаш мълчаливото ѝ отричане даваше отговор на всичките ми въпроси.

Ударих с юмрук по бюрото и всичко върху него се разклати.

— Кажи нещо!

— Грешиш. Напълно грешиш. Всичко е изопачено в главата ти. Ти не… — Отново поклати глава. — Не беше така. Объркан си…

Ева впери гневен поглед в гърба на майка ми. Стисна устни с ненавист. И тогава изведнъж ми дойде наум, че мога да я оставя да носи това бреме вместо мен. Аз трябваше да се отърва от него. Не ми беше необходимо повече. Не го исках.

Направил бях същото за нея по отношение на Нейтън, но по различен начин. Действията, които предприех тогава, прогониха сянката от очите ѝ. Сега тази сянка живееше в мен, както и трябваше да бъде. Преследвала бе Ева достатъчно дълго.

Поех си въздух бавно и дълбоко. Когато отново издишах, гневът и отвращението си отидоха заедно с дъха ми. Стоях така достатъчно дълго, за да проумея замайващата лекота, която почувствах. Изпитвах мъка и дълбоко терзание, което изгаряше гърдите ми. Смирение. И приемане — ужасно и безусловно. Но това ми тежеше много по-малко, отколкото отчаяната надежда, че един ден майка ми ще ме обича достатъчно, за да приеме истината.

Сега тази надежда бе мъртва.

Прокашлях се.

— Да сложим точка. Няма да ходя при Корин. Нито ще се извиня, задето казах истината. Приключих с всичко това.

Майка ми остана неподвижна дълго време.

После се извърна и без да каже и дума, тръгна към вратата. След миг вече я нямаше, беше изчезнала от другата страна на затъмненото стъкло.

Погледнах към Ева. Тя тръгна към мен, а аз към нея. Заобиколих бюрото, за да се срещнем по средата. Прегърна ме толкова силно, че дъхът ми секна.

Но нямах нужда от въздух. Имах нея.