Огненият кръг

11.

Тъй като не съм казала на никого, че съм се пременила по случай специалната ми среща, аз съм готова за всяка тяхна реакция. Но въпреки всичко, когато слизам надолу по стълбите, където конете ме очакват, страните ми горят.

Леля Върджиния изпада в истински шок, щом ме вижда да се приближавам, и се съвзема едва когато заставам пред нея.

— Облякла си брич?

Тя дори не споменава мъжката шапка, под която съм скрила косата си, нито факта, че съм направила и невъзможното, за да скрия пола си. Явно всички тези странности бледнеят пред шока, който й причиняват моите панталони.

Поглеждам ги и се усмихвам, после вдигам очи към нея.

— Сигурно ти се вижда странно да ходя облечена по този начин. Но от години ги слагам, когато излизам на езда, а е много трудно да вървиш бързо, когато полите ти се мотаят в краката.

Не й казвам, че трябва да бързам. Че змийският камък хладнее с всеки изминал ден, че животът на всички нас зависи от това, да намеря Камъка и да затворя Портата, колкото е възможно по-скоро. Тя го знае много добре.

Леля ми се поколебава, после бавно ми кима.

— Съдбата на света е в твои ръце, скъпа племенничке — казва и се навежда да ме прегърне. — Мисля, че можеш сама да си избереш облеклото за всяка една ситуация, да не говорим за настоящата.

Поемам си дълбоко въздух и потъвам в прегръдките й, но само за миг. Откакто майка ми я няма, леля Върджиния винаги ми е предлагала безпределната си мъдрост и подкрепа. Сега тя ще ми липсва повече от всякога, но все някой трябва да остане да се грижи за другите момичета, докато ние двамата с Димитри пътуваме за древните каменни пещери край Локру в Ирландия. Напълно е възможно Виктор съвсем случайно да е открил, че във връзка с един необичаен обрат на речта се споменава и Локру, но тъй като не разполагаме с други възможности, би било глупаво да отминем това без внимание.

Отдръпвам се, ала не откъсвам поглед от очите на леля Върджиния.

— Скоро ще се върна.

Снижавам глас, като хвърлям поглед към Соня, Луиса и Хелене, които ме чакат до конете.

— Моля те, грижи се за всички и внимавай да не се случи нещо непредвидено.

Тя кима и аз съм сигурна, че и двете си спомняме за предателството на Соня. Навеждам се и я целувам по бузата, после се отправям към другите.

Соня и Луиса са се сгушили една до друга, Хелене е застанала на сантиметри от тях. Колебливо се приближавам към тях, като си спомням разговора си с Луиса в деня, когато отидох да потърся мадам Берие и Алистър Уигън. В очите й все още се крие гняв и за един кратък миг аз се питам дали е безопасно да оставя ключовете сами в Лондон.

Ала мигът отминава. Пътуването с коне в група би било твърде тежко. Времето е лукс, с който не разполагаме, и щеше да е глупаво да дадем на Хелене достъп до вероятното местонахождение на Камъка, при положение че едва я познаваме. И бездруго бе доста трудно да открием връзката между древните каменни грамади край Локру и пророчеството. Няма да рискувам онова, което вече знаем.

Има и още нещо. Мисълта, която все отпъждам и не й позволявам да пусне корени в благодатната почва на моето недоверие.

Смятам, че би било умно от наша страна да не разкриваме важна информация пред Хелене, докато не я опознаем по-добре, както и да не издадем нещо съществено пред Соня и Луиса. Макар да признавам, че може и да греша, аз не се съмнявам, че не мога да си позволя да рискувам.

Спирам се пред тях, като се взирам надолу в ботушите си за езда. Връзките им са завързани върху обутите ми в бричове крака и сякаш са нещо съвсем отделно от мен.

Когато най-после вдигам поглед, държа се като страхливка и се обръщам първо към Хелене:

— Съжалявам, че нямахме време да се опознаем истински, но тук си в добри ръце. Надявам се, че ще се чувстваш удобно. Ако всичко върви по план, ще се приближим още повече до завършека на тази история.

Тя кима с обичайното си безизразно изражение на лицето.

— Вярвам, че ще направиш, каквото е нужно. Не се притеснявай за мен.

Усмихвам й се и се обръщам към Луиса.

— Аз… Съжалявам, че трябва да тръгна без теб. Компанията ти ще ми липсва. Добре ли ще се чувстваш, когато замина?

Устните й, свити сурово, се отпускат. Тя извръща очи встрани, после пак ме поглежда.

— Всичко е под контрол, Лия. Върши си работата.

Пораженческият й тон ме наранява, както нищо друго не би ме наранило. Луиса винаги е била неизтощим извор на оптимизъм и добро настроение. Пророчеството сякаш й бе отнело дори това качество. Или вината е само моя?

Кимам и се мъча да преглътна горчивината, заседнала в гърлото ми. Стоим неловко една срещу друга, аз се протягам и стискам ръката й, преди да се обърна към Соня.

Нямам представа колко време стоим и мълчим, преди най-после Соня да заговори. Когато отваря уста, аз се сепвам от гнева в гласа й.

— Направи каквото трябва, Лия. Направи го и нека тази история свърши.

Тя се обръща и обгърнала снагата си с ръце от студ, се отдалечава от мен.

Аз оставам потресена и неподвижна, докато Димитри не идва при мен. Хваща ме за ръката и ме отвежда при конете.

— Наранена е и ти се сърди, Лия. Ще премине, когато поговорите и всичко се уталожи.

Думите му не премахват тъгата ми, но аз тръгвам след него.

Едмънд ми връчва юздите на Сарджънт, аз протягам ръка и галя коня по главата.

— Идеята да тръгнете само двамата не ми харесва — заявява Едмънд.

— Въпреки че присъствието ти ще ми е добре дошло, ти си нужен повече тук — усмихвам се аз. — Не мога да допусна леля Върджиния сама да се грижи за останалите момичета и да ги води насам-натам. След като Алис е толкова близо…

Той сочи към торбата, метната през рамото ми.

— Взе ли си лъка и камата?

Аз кимам и той се обръща към Димитри:

— Грижи се за нея.

Димитри с навъсено лице поставя ръка върху рамото на Едмънд.

— С цената на живота си, Едмънд, както винаги.

Едмънд свежда поглед, отпуска рамене и въздиша — победен е.

— Тъй да бъде. Най-добре тръгвайте.

Димитри се качва на седлото, а аз премятам торбата над главата си, така че дръжката й да премине през тялото ми. Потупвам още веднъж Сарджънт по муцуната, отмествам се до хълбока му и слагам крак в стремето, като мятам другия във въздуха и се намествам на седлото с едно-единствено движение. Димитри обръща коня си и ме поглежда в очите.

— Готова ли си?

Аз кимам и пришпорваме конете. Яздим по улицата и не обръщам глава назад. Твърде съм съсредоточена във въпроса на Димитри, който искам да отмина без внимание, при това съм доста притеснена и от факта, че изобщо не съм готова.

Нито за пътуването си до Ирландия, нито за изпитанията, които ме очакват.

Докато прекосяваме града, настроението ми се оправя. В жилите си чувствам прилив на бодрост, която измества предишната тревога от предстоящото пътуване. Трябва ми малко време, за да осъзная усещането, и когато това става, аз се усмихвам.

„Свобода — казвам си. — Чувствам се свободна.“

Отървала съм се от ограниченията на поли и фустанели и сега се чувствам свободна като в Алтус. Бричовете не са толкова удобни като туниките, които се носят на Острова, но са по-добри от роклите. До лятото има още два месеца и хладният въздух ни пощипва по страните, но това е по-скоро освежаващо, отколкото неприятно. Щом стигнем гората, определено ще се застуди, ала дори тази мисъл не може да помрачи настроението ми, докато яздим двамата с Димитри през града — отначало по оживените магистрали, а после по все по-тесните и значително по-пусти улички.

Беше много по-лесно да се приготвим за пътуването до Ирландия, отколкото до Алтус. Само за няколко дни тримата с Димитри и Едмънд обсъдихме плановете си надълго и нашироко и определихме снабдителните пунктове. Не взехме много багаж и натоварихме всичко, което щеше да ни е нужно, в дисагите на двата коня.

Сутринта минава в приятно поклащане върху гърба на коня. Двамата с Димитри си разменяме забележки относно минувачите по улиците, каляските и сградите, които виждаме. Слънцето е високо над главите ни, когато забелязвам, че градът е останал далеч зад нас. Прашните и оживени улици са се превърнали във виещи се междуселски пътища, а изпълненият с дим и миризми въздух сега е чист и ухае на свежест.

— Гладна ли си? — обажда се Димитри отляво.

Преди да чуя въпроса му, не осъзнавах, че съм гладна, и сега стомахът ми се свива. Кимам.

Той посочва шосето пред нас.

— По-нататък има ферма. Ще спрем и ще видим дали не можем да си купим нещо за ядене.

Няма смисъл да питам защо не използваме запасите, които носим. Пътуването до каменните грамади на Локру ще трае близо две седмици и неминуемо ще настъпи момент, в който няма често да срещаме места, откъдето да си купуваме храна. Добре ще е да пазим запасите си непокътнати колкото може по-дълго.

Повеждаме конете към къщата със сламения покрив, където Димитри осигурява хляб и сирене от хубавата млада стопанка срещу няколко пенса. Тя ни води към хамбара зад къщата, като настоява да използваме водата във ведрата, и ние си измиваме лицата и ръцете, а после оставяме и конете да утолят жаждата си. Те шумно пият, а Димитри се оглежда за място, където бихме могли да седнем и да обядваме.

— Ей там — сочи той към задната част на хамбара. — Има място в празния обор. Мисля, че балите сено ще са уютни за сядане.

Усмихвам се — забавно ми е и едновременно с това съм трогната, че дори на такова място Димитри се грижи за моето удобство.

Оборът е тъмен и пълен със сенки и аз сядам на пода, защото предпочитам да се облегна на балите, вместо да седна върху тях. След часовете, прекарани на коня, ми става приятно да се отпусна назад в сеното и то да ме боцка. Дори не осъзнавам, че съм пред Димитри и не бива да се държа толкова свободно.

Той въздъхва, изляга се на хълбок и се подпира на лакът.

— Божествено е. Бих могъл да остана така дни наред само с теб и конете за компания.

Аз отхапвам от сиренето, като се наслаждавам на чистия остър вкус в устата си.

— Само с мен и конете, а? Предполагам, че само аз няма да съм ти достатъчна.

Той подхвърля хапка хляб във въздуха и я улавя с уста, после отново се обръща към мен:

— Самата ти си цяло чудо, разбира се, но понякога… Е, за един мъж няма по-приятна компания от добрия кон.

— Така ли? — Лека усмивка придърпва ъгълчетата на устните ми встрани и аз подхвърлям към него парченце хляб. — Ще го имам предвид довечера, когато си построим лагер. Може би Блекджак ще ти прави компания в палатките.

Той вдига парченцето от сеното до бедрото си и го мята в устата си.

— Може би. А аз ще се радвам да ти услужа с одеялото си, ако мислиш, че сама ще ти е студено.

Аз се смея на глас.

— Ще послушам съвета ти.

Очите му палаво блестят, после ме поглеждат сериозно.

— Нямаш представа колко обичам да слушам смеха ти.

Преглъщам хапката хляб и го поглеждам в очите. Слънцето се промъква тук-там от покрива и във въздуха се появяват светли ивици, а прашинките в тях танцуват ли, танцуват.

— Щом ти харесва, ще се опитам да се смея повече.

Той насочва извит като гега пръст към мен.

— Ела.

Аз оставам на мястото си и продължавам да го дразня.

— Не мога, господине, в момента съм заета с хляба и сиренето си.

Той не ми отговаря, ала желанието в очите му мълви единствените думи, които искам да чуя, и само след миг се настанявам до него.

— Лия… Лия… — той прокарва пръсти по лицето ми.

Не се помръдва, но ме придърпва с поглед към себе си и накрая аз се навеждам към него и докосвам с устни устните му. Оставам така за миг, а дъхът ни се носи като шепот.

От устните му се изтръгва стенание и аз се навеждам и го целувам с насъбралото се през последните дни и седмици в душата ми желание. Цели дни и седмици двамата се свивахме по килери и библиотеки и събирахме погледите на околните в Дружеството и в Милторп Менър.

Той ме притиска в сеното. Едва си поемам дъх, когато ръцете му започват да шарят по тялото ми, не ме докосват, но се движат толкова близо, та мога да се закълна, че ги усещам върху кожата си.

Вдигам ръце нагоре и обгръщам шията му, придърпвам го към себе си дотогава, докато тялото му се притисне плътно към мен по цялата си дължина.

— Ти ли го уреди, Димитри Марков? Така че най-после да останем само двамата и никой друг?

Тихо шептя в ухото му и усещам как космите отзад на врата му се изправят.

Той обсипва с целувки голата ми шия до долу, където тя се скрива под памучната тъкан на ризата ми.

— Бих сторил какво ли не — казва той, — за да бъдеш моя само за миг.

Устните му се движат отзад на тила ми и ми се струва, че ще умра от удоволствие. Знам, че трябва да тръгваме, ала отхвърлям всички мисли от главата си и се съсредоточавам в мига. В този миг, в който на света не съществува нищо друго. Нито пророчество. Нито Камък. Нито Души.

Съществуваме само ние. Димитри и аз, единствени в света, който сме създали само за себе си.

Отпускам се, отдавам се цялата, без да обръщам внимание на гласа вътре в себе си: „Задръж този миг. Времето ви заедно ще е кратко.“