Огненият кръг

7.

Но не е. Чакаме, докато Виктор прелиства книгата, отначало бързешком, а после по-бавно и търпеливо, сякаш отбелязва всяка дума, ала все не успява да открие онова, което търси. След като повтаря търсенето и в други книги, някъде отдалеч в къщата се чува звън на часовник и ние с недоволство решаваме да си тръгнем към Лондон, без ни най-малко да сме се приближили до отговора на въпроса си.

Лицето на Виктор е сбръчкано от притеснение, когато се сбогуваме с него. Очевидно, що се отнася до изследователската работа, той не е свикнал да претърпява неуспех, така че обещава да продължи да търси и веднага щом попадне на въпросния израз, да ни се обади.

На връщане мълчим, слънцето виси ниско над земята зад облаците, покрили околността. Дори господин Уигън не е вече тъй въодушевен и когато го оставяме заедно с мадам Берие пред неугледната тухлена сграда, където само преди няколко часа бяхме пристигнали с Димитри, чувствам облекчение.

— Съжалявам, Лия — казва Димитри, щом каретата започва да подскача по улиците на Лондон към Милторп Менър. — Знам, че хранеше надежда да получиш отговор чрез познатите на Артър, още повече когато разбра, че това са господин Уигън и мадам Берие.

Въздъхвам.

— Ще ми мине. — Думите ми не звучат убедително и аз поглеждам Димитри в очите. — Всичко ще мине, нали?

Ненавиждам се, задето давам гласност на опасенията си, че няма да се оправим. Че никога не ще намерим отговорите, които търсим. Че накрая Душите и Алис ще властват над света в пълна тъмнина.

— Лия! — Димитри ме хваща за ръката и отговорът се чете в очите му, но той все пак го изговаря на глас. — Змийският камък на лейди Абигейл е у теб. Той ще те предпазва от злини по време на търсенето, а ние ще продължаваме да търсим, докато си отговорим на всички въпроси около пророчеството. Имаш думата ми.

Успявам да се усмихна успокояващо с усещането, че всичко е лъжа. Не му казвам, че с всеки изминал ден змийският камък става все по-студен. Не му казвам, че Соня, Луиса и моя милост може да не сме в състояние да поддържаме връзката си достатъчно дълго, за да се противопоставяме на пророчеството заедно, да не говорим за Хелене, която пристига утре и която внася допълнителна несигурност в характера на нашата компания.

Не споделям и най-голямото си опасение, а то е, че с отминаването на дните намалява и собствената ми решимост. Че се превръщам във все по-голям враг на самата себе си — в такъв, какъвто Алис едва ли би могла да ми бъде.

Димитри се връща в апартамента си в Дружеството за през нощта и през останалата част от пътя аз се притеснявам за реакцията, която ще имат Луиса и Соня поради часа, в който се прибирам. Мракът погълна и последния остатък от дневната светлина. Обещанието ми да се върна за чая и да прекараме заедно последния следобед преди пристигането на Хелене на другата сутрин си остана само на думи.

Но няма смисъл да се тревожа. Луиса и Соня са се оттеглили всяка в стаята си и в къщата цари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на големия стенен часовник на входа и тихите стъпки на прислугата в кухнята.

Чувствам отсъствието на приятелките си като някакво обвинение и се настанявам на дивана до камината. Не съм готова да се оттегля в стаята си и да спя. Не намирам покой в съня. Мислите ми се връщат към безкрайните изисквания, поставени в пророчеството, и аз ги прелиствам едно по едно наум — последния ключ, местонахождението на Камъка, зова на Обреда, необходим за завършването на пророчеството, в случай че намеря отговорите на всички въпроси. Въпросите се носят с потока на моето подсъзнание. Не ми е неприятно и аз оставям мислите си да ме теглят накъдето си искат с убеждението, че понякога отговорите изникват, когато най-малко очакваме.

Тихо почукване на входната врата ме връща в действителността, аз ставам от канапето, взирам се в коридора и се чудя дали не ми се е причуло. Изглежда, никой друг не го е усетил. Тъкмо се каня да се върна в салона, когато отново го чувам. Този път съм сигурна, че някой чука.

Звукът идва от парадния вход.

Поглеждам наляво и надясно в коридора и тутакси ми става ясно, че никой друг не го чува. Прислугата продължава да се движи из къщата, ала никой не се отправя към входа. Тръгвам по коридора и си давам сметка, че се радвам. Някак си съм сигурна, че посетителят е дошъл тъкмо при мен.

В огромната бронзова дръжка на вратата виждам деформираното си отражение. Не си разрешавам никакво колебание и отварям вратата. Дори не се изненадвам да видя сестра си на прага.

Почти не усещам студа, който нахлува в къщата миг преди Алис да заговори.

— Добър вечер, Лия. Аз… — Алис се двоуми. — Извинявай за късния час. Надявах се да си будна, за да поговорим на четири очи.

Търся с поглед очите й и не виждам враждебност в тях. При това аз съм много по-уязвима в Равнината, дори в съня си, отколкото изправена в антрето, с цяла армия слуги — и Едмънд — зад гърба си.

Отварям вратата широко и отстъпвам назад.

— Влез.

Тя предпазливо прекрачва прага и когато затварям след нея, поглежда нагоре към тавана.

— Май не си спомням тази къща много добре — промълвява тя. — Мисля, че сме били тук с мама и татко, когато бяхме малки, но мястото ми е напълно непознато.

Аз кимам бавно.

— И аз се чувствах така в началото. Било е доста отдавна.

Тя сваля ръкавиците си.

— Да, предполагам.

— Къде си отседнала в Лондон?

Съжалявам за въпроса си още щом го задавам. Той е от въпросите, които най-често се задават от хора, запознали се по време на някое посещение.

Тя сякаш не обръща внимание на питането ми.

— Имаме стаи в „Савой“. Разбира се, знаех, че тук няма да съм добре дошла.

Стоим и не помръдваме, гледаме се една друга и аз започвам да се чувствам нелепо. Между нас се простира цял един свят, но Алис все пак си остава моя сестра.

— Да отидем в салона.

Обръщам се и тръгвам по коридора, без да чакам да се уверя, че ще ме последва, ала усещам погледа й с гърба си и съм убедена, че върви след мен.

Щом влизаме в затоплената от огъня в камината стая, аз се настанявам на един стол и оставям Алис да седне на дивана, където седях само преди няколко минути. Тя оглежда стаята и се питам дали не я сравнява със салона в Бърчуд.

— Как си, Алис?

Самата аз се изненадвам от кротостта на думите си. В тях се съдържа само въпрос, липсват обвиненията, които назряват в дъното на душата ми.

— Защо си дошла?

Тя си поема дълбоко въздух и преди да отговори, се вглежда в ръцете си.

— Ти си моя сестра, Лия. Моята сестра близначка. Често мечтаех да прекарам последните седмици с теб.

Мисълта за нейния годеж отприщва гнева, спотаен вътре в мен.

— Ако бях на твое място, нямаше да очаквам да ми помогнеш за сватбеното празненство. Особено като се има предвид, че си сгодена за бившия ми любим.

Тонът ми е твърд и непоколебим и не се изненадвам, че в него има горчивина.

— Сърдита си — забелязва тя.

От гърлото ми се изплъзва лек смях.

— Нима си мислеше, че ще организирам тържества? За да ти пожелая щастие?

Тя вдига поглед и пресреща моя.

— Надявах се, че ще намериш сили в себе си да споделиш щастието ми, Лия, каквото и да има между нас.

Думите й ме карат да скоча на крака и аз се отправям към камината, като се опитвам да укротя внезапното треперене на ръцете си.

— Твоето щастие ли? Мислила си, че ще споделя щастието ти? — не успявам да намеря думи, тъй невероятно ми се струва нейното предположение.

— Така мислех.

Гласът й е по-твърд, отколкото беше само преди минута.

— Ти го напусна, Лия. Ти го напусна. Какво очакваше? Че ще чака с притаен дъх да се върнеш?

Обръщам се с лице към нея, а гневът ми е по-пламенен от огъня в камината зад гърба ми.

— Ти не ми остави никого, при когото да се завърна, Алис. Нищо, заради което да си струва да остана.

Тя става и от очите й се изстрелват искри.

— Не се впрягай, Лия. Вината не е само моя. И двете направихме избора си. Би могла да попиташ Хенри за списъка и да го дадеш на мен, за да го опазиш. Би могла да помогнеш на Душите, каквото впрочем е задължението ти като Порта. Ти също направи своя избор. — Тонът й става все по-студен. — И ти не си толкова невинна.

В гнева си правя три големи крачки и отивам до другия край на килима, като спирам точно пред нея. Цялата се треса от ярост.

— Как смееш! Как смееш изобщо да говориш за Хенри! Нямаш право, Алис. Нямаш право дори да споменаваш името му.

Тя започва да издърпва ръкавиците си и диша тъй бързо, че виждам как пазвата й се надига и спада.

— Явно няма смисъл. Надявах се, че когато обсъждаме личните си въпроси, ще съумеем да оставим пророчеството настрана. Че ще намериш място в сърцето си за мен и ще ме благословиш.

— Да те благословя ли? Искаш да те благословя? — В смеха ми се прокрадват истерични нотки. — О, Алис, уверявам те, че моята благословия няма за нищо да ти потрябва.

Тя накланя глава на една страна.

— И защо така, Лия?

Истерията ми внезапно секва. Поглеждам я в очите и заговарям със спокоен глас:

— Защото няма да има никаква сватба. Не и с Джеймс.

Тя се усмихва.

— Ето тук грешиш, Лия. Сватба ще има. И аз ще стана съпруга на Джеймс Дъглас.

— Нима? — питам аз. — А сигурна ли си, че той ще те направи своя съпруга, когато научи каква е ролята ти в пророчеството?

Алис замръзва на мястото си.

— Откъде знаеш, че вече не е наясно?

Усмихвам й се.

— Защото, Алис, Джеймс Дъглас е добър човек. Мъж, който никога няма да се ожени за жена с черно сърце като твоето, стига само да разбере.

Тя се сепва, кръвта се дръпва от лицето й само миг преди да се успокои и да започне да се преструва пред мен.

— Той няма да ти повярва.

— Сигурна ли си? Наистина ли? Убедена ли си, че Джеймс няма да ме погледне в очите и да разбере истината?

Кожата на шията й се набръчква, когато тя тежко преглъща, стресната от моята заплаха.

— Джеймс ме обича. Вярно е, че дълги месеци виждах сянката ти в очите му, ала това вече е минало и забравено. — Тя предизвикателно вдига брадичка. — Дори да му кажеш, дори да ти повярва, Джеймс ще остане при мен така, както навремето остана при теб. Ако имаш куража да му кажеш.

Думите й пробождат като с кама сърцето ми. Тя е права. Аз имам своята вина за случилото се и немалка част от нея е свързана с факта, че използвах Джеймс като пионка в пророчеството. Ако му се бях доверила, ако бях споделила всичко с него, той най-вероятно щеше да остане при мен и сега нямаше да е сгоден за сестра ми.

Но пък тогава нямаше да имам Димитри. А това също е нещо, което не мога да си представя.

— Ще видим, Алис.

Тя приглажда с ръка полата си.

— Така е, ще видим.

Алис се отправя към входа, двете излизаме от стаята и аз тръгвам по коридора. Тя хваща с ръка бравата и се обръща към мен.

— Не беше никак лесно, да знаеш.

— Кое не беше лесно?

Питам я, въпреки че не ме интересува. Наистина. Просто искам тя да си отиде.

Струва ми се, че за миг зървам на лицето й болка, преди булото на омразата да го покрие отново.

— Виждах обожанието в очите на всеки, който говореше за теб. Знаех, че татко, Джеймс, дори собствената ни майка предпочитат теб пред мен. Нима е толкова трудно да повярваш, че вероятно Джеймс се е примирил с факта, че си го изоставила? Че може би ме обича истински? Че може би за един-единствен път ти не си обект на обожание и не стоиш над всички останали?

Поклащам глава.

— Нямам представа за какво говориш, Алис. Още от самото ни раждане аз съм винаги в твоята сянка. Любовта на Джеймс към мен бе едно от малкото неща, които бяха само мои.

Усещам потреса в собствения си глас. Винаги избираха Алис.

Красива. Енергична. Жизнена.

В усмивката й липсва примиренческата топлина, която забелязах в салона.

— Толкова си несговорчива, Лия. Не желаеш да видиш нещата такива, каквито са в действителност, щом не са по вкуса ти. Не мога да разбера защо винаги се надявам нещо да се промени. Но нищо не се променя.

— Не. И никога няма да се промени, Алис. Не и що се отнася до пророчеството и ролята ми в него. Не и що се отнася до съдбата на хората, които обичам.

Боя се от усмивката, която се появява на устните й. Спомням си я от многото наши срещи в Равнината, тя издава нейната преданост към Душите, застрашаващи човечеството.

— Удивлява ме фактът, че все още си тъй самодоволна, Лия. Че все още не виждаш истината.

Кръстосвам ръце на гърдите си.

— Каква е тази истина, Алис?

Тя накланя глава, сякаш е напълно очевидно.

— Че всъщност не си по-различна от мен. Че с всеки изминал ден все повече заприличваш на мен.

Тя дърпа вратата, промъква се навън и я затваря след себе си.

Стоя известно време на мястото си, взирам се във входа и си мисля за сестра си, за Джеймс, за пророчеството. За това, колко се преплетоха съдбите ни.

Когато най-после тръгвам към стълбите, мъча се да се съсредоточа върху Джеймс и онова, което ще му кажа. Опитвам се да се съсредоточа върху неговата съдба и върху това, колко е важно да го спася от Алис. Но продължавам да чувам последните думи на сестра ми. Те кънтят в ушите ми и накрая аз не съм сигурна дали са нейни, или са мои собствени.

Не мога да спя. Сънищата ми са изпълнени е мрачни фигури и шепот, който сякаш извира от собствената ми глава.

Дори докато се нося на вълните на дрямката, в съзнанието си изреждам вероятните места, където може да е Камъкът. Там е Виктор, яхнал стълбата си, окачена на релсата, минава от книга на книга, а Димитри стои под него с лист хартия в ръка. Миг преди да се събудя, аз усещам как отговорът се изплъзва и изчезва измежду пръстите ми.

Минута по-късно сядам в леглото и ми се струва, че го знам.