Огненият кръг

28.

Все още сме на километри от Лондон, когато зърваме дима от уличните лампи да се вие в тъмнеещото небе. Бих искала да кажа, че се радвам да видя как градът се появява в далечината. Откакто напуснах Бърчуд и Ню Йорк, Лондон с най-близо до представата ми за дом. Ала не е възможно да приравнявам толкова обикновена емоция е чувството, развихрило се в душата ми. Щастлива съм, че ще мога да спя в истинско легло, макар сънят вече да не ми носи предишното избавление. Щастлива съм, че ще видя леля Върджиния, защото копнея за нейното майчинско внимание и спокойна сила.

Но все пак има неща, които карат сърцето ми да се свива от тревога.

Ще трябва да се изправя лице в лице със Соня и Луиса, както и със собственото си нежелание да простя, дори когато им разкажа как Душите са ме манипулирали, за да стана предателка. Ще трябва да се съобразя с факта, че ключовете вече са четири, а не три, и да въведа Бриджид в компанията ни, в която цари напрежение.

И което ме тревожи най-много — ще трябва да се изправя срещу Алис. Ще трябва да се опитам да я привлека на наша страна, въпреки че в този момент едва ли има нещо по-невъзможно от това.

— Притеснена ли си, Лия? — прозвучава тихият глас на Бриджид до мен, докато отминаваме една уморена млада майка с две малки деца по пътя, идещ от Лондон.

Кимам, объркана и същевременно облекчена, задето емоциите могат лесно да се видят на лицето ми. Мисля, че вече няма да имам сили да ги сдържам в себе си.

Тя се усмихва:

— Ти имаш благородно сърце. Приятелките ти сигурно също го знаят. Сигурна съм, че ще те разберат.

Докато й отговарям, аз спускам надолу ръката си и галя Сарджънт по шията.

— Надявам се. Боя се… Точно така, боя се, че не съм се проявявала достатъчно като приятелка.

— Понякога всички грешим, не мислиш ли? — пита тя. — Но прощаваме на другите техните недостатъци и се надяваме и те да ни простят.

— Може би. Въпросът е там, че аз не им простих грешките тъй лесно, както ти прости моите. И сега… — Въздъхвам. — И сега предполагам, че няма да е справедливо да очаквам да проявят тази добрина към мен.

Тя се усмихва.

— Разбрах много за приятелството от книгите. От тях и от това пътуване с теб — смее се тя. — Струва ми се, че в твоя случай става дума повече за благосклонност, отколкото за справедливост. Освен ако не проявявам наивност.

Простотата на нейните идеали ми носи леко успокоение. Може би Бриджид е права и ние всички можем да намерим начин да си простим една на друга.

Ухилвам й се.

— Много си мъдра за момиче, израснало под похлупак. И много смела.

Тя отмята глава назад и се смее.

— Само изглеждам така. Уверявам те, че вътрешно съм доста плашлива.

— Е, не си единствена, Бриджид. — Но като поглеждам към града, от безгрижния ми тон не остава и следа. — Не само ти си такава.