Огненият кръг

38.

Едва сме доближили до къщата, а вратата се отваря. Сърцето ми подскача, когато на прага застава Гарет. Само след миг зад него се появява и Бриджид, която бърше ръце в престилката, завързана на кръста й. Тя нетърпеливо ни маха с ръка, а на лицето й сияе лъчезарна усмивка.

— Лия! — Тя излиза навън, преди да сме спрели напълно. — Толкова се притеснявах!

— Предполагам, че сме в безопасност? — обръща се Димитри към Гарет.

Гарет кима с глава.

— Няма друг освен нас. Влезте вътре. Ще ви приготвим нещо за ядене и всичко ще ви разкажем.

Димитри се извръща на седлото към мен. Знам, гледа да е наблизо, та да не би да имам нужда от помощта му, но съм му благодарна, че не ми я предлага. При цялата си умора имам нужда да се чувствам способна да ръководя дребните неща, които трябва да се свършат през деня.

Слизам от коня и отново поглеждам към Бриджид, защото забелязвам тревожния й поглед върху себе си. Старая се да стоя по-изправена и да се усмихвам по-непринудено, щом срещна очите й.

— Би било чудесно да похапнем. И да има малко вода да се измием, ако е възможно.

Останалите слизат от конете си зад мен, Едмънд помага на леля Върджиния и Бриджид ни въвежда в къщата, а мъжете отиват да се погрижат за конете.

Вътре е тясно и тъмно, но не и неприятно. Минаваме покрай една стая, която прилича на гостна, и Бриджид ни води към проста тясна стълба в средата на къщата. Качваме се горе и на нас с леля Върджиния ни дават отделни стаи. Луиса изразява желание да спи в едно помещение със Соня, а Бриджид любезно повежда Хелене към стаята, където ще бъдат заедно. Разбираме се да се измием и преоблечем, а после отново да се видим с Бриджид в малката кухня на долния етаж.

Половин час по-късно намирам ключовете, седнали около простичка дъсчена маса, Бриджид тъкмо им налива чай.

— Къде е леля Върджиния? — питам аз и сядам до Соня.

— Каза, че иска да си почине и че ще се видим на вечеря. — Луисиният глас звучи мило и осъзнавам, че не съм успявала да прикрия убедително тревогата си. — Тя ще се оправи, Лия, не се безпокой. Няколко часа почивка могат да сътворят чудеса.

Кимам, поемам чашата с нащърбен ръб от сръчните ръце на Бриджид и отпивам от горещия чай, за да избягна отговора.

— Значи така. — Луиса посръбва от чашата си, като с хитър поглед се взира в Бриджид. — Само двамата с Гарет ли бяхте в тази огромна къща?

Както налива чая, Бриджид се смущава и леко порозовява.

— Не е чак толкова огромна.

Луиса повдига вежди.

— Не ми пука за тъпата къща, Бриджид. Ха! Всъщност бих искала да ми кажеш с какво се занимавахте през последните два дни, когато останахте насаме.

Соня подбелва очи.

— Луиса! Не бъди толкова любопитна!

Луиса въодушевено отхапва от една курабийка.

— Не се правете на толкова невинни. И вие като мен искате да разберете какво е станало.

Едва удържам смеха си. Може би все пак е по-добре, че леля Върджиния не е на масата.

Бриджид най-после сяда и започва да оправя кърпата за хранене върху коленете си.

— Не останахме чак толкова дълго насаме. Пристигнахме едва вчера сутринта. Докато уредим престоя си с ханджиите, докато те приберат багажа си и си тръгнат, вечерта дойде… Прекарахме я в наблюдение да не се появят Пазителите и в приготовления за вашето пристигане. Изглежда, в странноприемницата няма много гости. Нуждае се от основно почистване.

Питам се дали не си мисли за онзи техен добре поддържан хан в Локру, тъй като в очите й забелязвам искрица гордост.

— Какво обяснихте на ханджиите?

Гласът на Хелене тихо долита от отсрещния край на масата и аз осъзнавам, че не си спомням кога за последен път се е обаждала. За миг изпитвам съжаление, задето Бриджид толкова бързо се приобщи към нас, докато Хелене продължава да страни и винаги остава в периферията на групичката ни.

Бриджид свива рамене и двете розови петънца отново заемат местата си върху страните й.

— Гарет им каза, че сме младоженци, които искат да останат насаме. Даде им добри пари, за да се изнесат по-бързо.

Луиса се кикоти неприлично.

— Сигурна съм, че го е направил!

Соня я плясва по ръката.

— Луиса! Ей богу!

После поглежда към Бриджид, като едва скрива усмивката си.

— Много съжалявам, Бриджид. Не знам какво я прихваща.

Бриджид кима и на устните й разцъфва усмивка.

— Беше много хубаво да сме сами в къщата.

— Знаех си аз! — направо изписква Луиса. — Искам подробности!

Всички около масата избухваме в смях с изключение на Хелене, която ни удостоява само с усмивка. Ала Бриджид не успява да продължи, защото по стълбите се чува трополене, което се приближава към кухнята. След миг Гарет се появява на вратата.

— Конете са… — Той млъква и се вглежда в лицата ни, които се обръщат едновременно към него, тъй като всички си мислим за това, как двамата с Бриджид са останали сами в хана. — Какво?

Бриджид поруменява и става, за да прибере чашите и чиниите от масата, а ние се спукваме от смях. Дори Хелене тихо се киска, сложила ръка на устата си, и за миг аз забравям, че сме в Ейвбъри.

Забравям за бръмченето във вените си. За шепота на медальона на китката си. За зова на Самаил.

За миг почти забравям, че това може би са последните дни, в които душата ми принадлежи на самата мен.

Почти.

Не само търся забрава и вечерта преминава в приятни забавления, тъй като сме се разбрали тази нощ да не говорим за пророчеството. Двете със Соня помагаме на Бриджид да приготви вечерята, докато Хелене и Луиса играят крибидж върху протритата кухненска маса. Гарет и Димитри запалват огъня и тръгват да търсят вино, а след около час двамата се появяват тържествено от килера и размахват високо във въздуха четири прашни бутилки, пълни с рубиненочервена течност.

Само притесненията на Едмънд ни напомнят за нашата мисия. От време на време той грабва пушката и обикаля около къщата, докато леля Върджиния седи пред вратата, увита в одеяло, защото нощта наистина май ще е мразовита.

Не след дълго масата е подредена. Храната в съдовете вдига пара, виното е разлято в чашите и ние сядаме, обединени от общата ни цел. С удоволствие наблюдавам как Хелене започва да се смее заедно със Соня и Луиса, как Гарет оказва внимание на Бриджид с обич, която я кара да се усмихва и да порозовява.

Сърцето ми е обзето от дълбок покой, като гледам всички тези любими за мен хора. Хората, които ми станаха толкова скъпи. Внезапно си казвам, че каквото и да се случи с мен, с тях всичко ще е наред. Те ще оцелеят и ще бъдат щастливи. Ще продължат напред, ще се смеят и ще обичат.

Само това ме интересува. Само от това имам нужда. Сега се чувствам още по-силна и по-сигурна в решението си да дойда в Ейвбъри без Алис и като оглеждам за кой ли път масата, още повече се убеждавам, че моята саможертва, ако се стигне до това, ще бъде в името на доброто, което ще оцелее.

Едва когато се втренчвам в Димитри, изпитвам леко съмнение, защото, макар да се усмихва и да прави опити да се смее, зървам тъмните облаци в очите му. Глупаво е да си мисля, че няма да продължи без мен. Че няма да намери щастието си на друго място. И все пак здраво стиснатите му челюсти и тъгата в очите му много ме безпокоят. Не ми се ще да го оставя сам.

Протягам ръка и отмятам косата от челото му, без да ме е грижа, че леля Върджиния или някой друг ще приемат поведението ми за дръзко. Димитри ме поглежда в очите и от дълбините на взора му бликват страстно желание и любов. Знам, че ако има нещо в света, което би ме накарало да променя решението си, това е само той.

Потъвам в горещата вода и изпитвам огромна благодарност към Бриджид, задето намери тази стара вана в задната част на къщата. Греенето на водата в тенджери и пренасянето й в малката ми стаичка си беше истински разкош, едва успях да убедя себе си, че го заслужавам.

Утре вечер по това време ще се подготвяме за Обреда. Разбира се, ако приемем, че Пазителите няма да ни настигнат. Така или иначе, това може да е последната ми нощ сред живите същества.

Опитвам се да не мисля за нищо. Да се съсредоточа върху милувката на водата по кожата ми, върху усещането от хладния метал върху гърба ми, върху лекия хлад, който гали лицето ми, тъй като въздухът е по-студен от водата във ваната. Ала това е само за миг, после ликът на Димитри запълва мрака в съзнанието ми. Виждам го такъв, какъвто беше на вечеря: очите му са преизпълнени със същото желание, което не престава да нараства и в самата мен, в собственото ми тяло. В утробата ми пърхат нежност и очакване, щом си помисля за него.

— Искаш ли да изляза, докато свършиш?

Гласът му идва откъм вратата и аз обръщам глава, за да го погледна; той се е облегнал на стената в стаята ми, а вратата зад него е затворена. Не се изненадвам да го видя на това място. Свикнала съм с навика му да се прокрадва тихомълком при мен. С неочакваните му появи.

Един вътрешен глас ми нашепва, че би трябвало да го помоля да излезе. Напомня ми, че е далеч извън общоприетите норми да разреша на мъж да стои в стаята ми, докато съм гола и се къпя. Ала гласът е толкова тих. Превръща се в едва доловим шепот. Това е гласът на предишната Лия, а аз никога повече няма да стана отново онази Лия.

Без да му мисля много, аз се изправям, водата се стича по тялото ми и пада във ваната, а аз стоя гола-голеничка пред Димитри. Очите му потъмняват още повече и се превръщат в черни езера на желанието, щом погледът му се спуска към гърдите ми, към плоския ми корем, към бедрата ми.

Протягам ръка към него и макар да е странно, изобщо не ме е срам.

— Би ли ми подал онова одеяло там?

Отнема му секунда да проследи накъде сочи ръката ми — одеялото е метнато отзад на леглото, но в крайна сметка той го измъква оттам. Пристъпва към мен, като ми го подава от разстояние, без да се доближава, сякаш няма доверие в себе си.

— Разгъни го, ако обичаш.

Почудата засенчва погледа му, но той разгъва одеялото широко, чака ме да изляза от ваната и все още мокра, да пристъпя към него. Ръцете му ме обгръщат, а топлото и меко одеяло гали кожата ми. Двамата стоим и не помръдваме. Невъзможно е да не мислим за факта, че само едно тънко одеяло разделя мускулестите ръце на Димитри от голото ми тяло.

— Ще ми помогнеш ли да се избърша? — питам, опряла лице в рамото му.

Той отстъпва назад и бавно разтваря одеялото. Чувам как си поема дъх, когато се вторачва в голотата ми. Удивително леко ми е да стоя пред него, без да се смутя.

Очите му не се откъсват от моите, когато нежно бърше раменете ми с крайчеца на одеялото. Изтрива ми ръцете и продължава към гърдите ми, а нежният натиск на дланите му кара тялото ми да настръхне от копнеж. Извръща поглед от лицето ми и коленичи пред мен, като придвижва одеялото по корема ми, по извивката на хълбока към мекотата от вътрешната страна на бедрото ми. Радвам се, че го прави толкова бавно. Не бързам да се крия от погледа му. Внезапно тялото ми сякаш се превръща в най-дълбоката тайна, която съм пазила досега, а вече не ми се ще да имам никакви тайни от Димитри.

Ръцете му са търпеливи и внимателни. Копнежът му, силен също като моя, изпълва стаята. Когато свършва, той се изправя с одеялото в ръце. Виждам въпроса в очите му и в отговор му подавам ръка.

— Ела — придърпвам го аз към леглото. — Ела и легни при мен.

Той мълчи, когато се намествам в извивката на ръката му и докосвам с пръсти топлата плът, която се подава в отвора на яката му. Пръстите ми пробягват надолу и развързват връзките под шията му една по една, докрай. Отстранявам плата и оголвам гърдите му. После лягам върху него и целувам мускулите, които изпъкват под удивително меката му кожа.

Подпирам брадичка на ръката си и се взирам в очите му.

— Знаеш, че те обичам. Сигурно си го спомняш.

Той ме дръпва към устата си тъй внезапно, че прекъсва дъха ми. Само след миг аз съм под него, а главата ми потъва в долната възглавница, когато той се притиска към мен. Докосва лицето ми, вперва поглед в очите ми с ярост, която ме плаши.

— Тръгни с мен, Лия. Хайде да заминем тази нощ. Аз ще те браня от Душите, докогато е нужно. Ще работим заедно, за да привлечем Алис на наша страна.

Обвивам ръце около шията му и го придърпвам към себе си, а устните ни отново се сливат. Страстта ни заплашва да счупи бариерите на нежната целувка и накрая аз се отдръпвам.

— Трябва да направя нужното, Димитри. Не желая да живея в свят, в който трябва да се крия от Душите дори в съня си. Нещо повече, не желая да живея в свят, в който останалите ключове, моите приятелки, ще трябва да се примиряват със същото. В свят, в който трябва да направиш компромис с верността си към Григъри, за да ме закриляш.

Той понечва да ми възрази, но аз нежно поставям ръката си върху устата му и го възпирам. После го поглеждам право в очите, за да разбере, че говоря сериозно.

— Така трябва да бъде, Димитри. Моля те, не хаби времето, в което сме заедно, като отваряш отново дума за това. Просто бъди с мен — тук и сега. Бъди с мен и знай, че каквото и да се случи, аз съм твоя и утре, и тази нощ и завинаги.

Навеждам се над него и притискам устни в неговите. После се разтварям цялата за него, като се наслаждавам на голата му кожа, която се търка в моята. И не съжалявам ни най-малко.