Огненият кръг

32.

На следващата сутрин чакам Алис пред хотел „Савой“. Тъй като се притеснявах, че може и да ми откаже, не съм я уведомила за желанието си да се срещна с нея, затова сега стоя с гръб към каменния зид на сградата и я чакам да се появи, което несъмнено ще стане. Алис никога няма да остане в стаята си в такъв хубав ден. Пролетта най-после е дошла и в Лондон и в този ден небето е кристално-чисто.

Планирала съм да обмисля, да запомня точните думи, с които ще привлека Алис на наша страна. Но в крайна сметка не правя нищо, взирам се във входа на хотела и с разтуптяно сърце чакам да зърна сестра си.

Малко по-късно тя се появява и аз се притискам плътно в стената, защото все още не съм готова да се покажа пред очите й. Когато кима на портиера, разпознавам рязкото движение на главата. Алис никога не е обичала хората, които смята, че са под нейното равнище, и аз се питам дали изобщо забелязва Джеймс, син на най-обикновен книжар — дори това.

Тя продължава надолу по пътя, без да обръща внимание на хората около себе си, вирнала брадичка, сякаш безмълвно се съпротивлява. Усещането да наблюдаваш как твоето копие върви по улицата е наистина странно. Да гледаш как мъжете й отправят възхитени погледи, а жените умират от ревност. Никога не съм се смятала за красива и удивено се питам дали наистина съм хубава, или съчетанието от самоувереност и надменност привлича тъй неудържимо хорското внимание към Алис.

Когато е на достатъчно разстояние от мен, отлепвам гръб от стената и тръгвам след пърхащата й наметка. Казвам си, че няма да е разумно да й се представя толкова рано.

По-уместно ще е да разбера къде отива. Да почакам да се озове на някое не тъй оживено място, където да поговорим.

Но се страхувам. Не от Алис. Е, не само. Не. Опасявам се да не би да се получи така, че последният ни словесен сблъсък да започне по принуда. Да не би надеждата ми, че Алис може да пожелае да помогне да затворим Портата пред Самаил, да загине.

Алис минава покрай множеството магазини по протежение на улицата. Не е трудно да я проследя, без да ме забележи. Малко са хората, които се държат тъй самоуверено като нея, а още по-малко са онези, които обръщат толкова малко внимание на заобикалящите ги.

Тя прекосява улицата и аз забързвам крачка, за да стигна до отсрещния тротоар тъкмо преди потокът от карети да я скрие от погледа ми. Вървя след нея още няколко минути и изобщо не се учудвам, когато тя завива, за да мине през портите на някакъв парк, до голяма степен скрит от външния свят зад множеството огромни клонести дървета, ограждащи пространството му.

Паркът не е голям и още щом влизам, се озовавам на тясна павирана пътека. В ограниченото място разстоянието между Алис и мен изглежда много по-късо и аз поизоставам, за да не ме види. Навлизаме навътре по лъкатушещия път, минаващ под шарените сенки на дърветата. Бързо се мушвам зад едно дърво, когато Алис внезапно спира на брега на езерото и я гледам как сяда на желязната пейка досами водата. В далечината плават семейство патици и аз се питам дали не им измисля имена, както правехме в детството си с патиците, обитаващи езерото в Бърчуд Менър.

Поемам си дълбоко дъх, събирам всичкия кураж, на който съм способна, и излизам от сянката на голямото дърво. „Хайде, кажи нещо“ — мисля си аз, докато се приближавам зад гърба й. Непосредствената близост до нея ме извежда от равновесие и внезапно ме обземат противоречиви чувства — ненавист, тъга и, да, обич.

Дори в този миг.

На няколко крачки съм зад нея и се готвя да изрека името й, когато тя започва да говори и думите й литват над водата:

— Защо се криещ, Лия? Я ела и седни до мен!

Изненадвам се, ала не от факта, че тя знае за присъствието ми зад нея. Удивлява ме гласът й — липсата на гняв, на страст в него.

Не й отговарям. Просто излизам напред и сядам на пейката до нея.

Проследявам погледа й над водата, втренчен в патиците, които се носят към нас, явно свикнали да получават хляб или някаква храна.

— Помниш ли как навремето яздехме край езерото и хвърляхме на птиците сух хляб?

Гласът на Алис е изпълнен с копнеж и аз си представям поляните около Бърчуд, виждам сестра си, която язди бързо и решително пред мен, а вятърът развява косата й.

— Да — трудно ми е да говоря с тази тежест в гърдите, — ти винаги яздеше твърде бързо и ме изпреварваше. Аз пък се страхувах да не изостана след теб.

Ъгълчетата на устата й се разтягат в усмивка.

— Никога не съм се отдалечавала много от теб, както ти се е струвало. И не бих допуснала да се разделим, каквото и да си мислила тогава.

Нужен ми е миг, за да осъзная новото твърдение. Дори такова незначително признание променя начина, по който гледам на сестра си.

— Защо го правеше, щом си знаела, че ме е страх?

Тя вдига рамене.

— Предполагам, че донякъде съм се наслаждавала на влиянието, което имах над теб. На страха ти. Но, да си призная, не знаех защо го правя.

Поглеждам отново над водата. Тя е накъдрена от малки вълнички, ала е сива и мрачна дори на слънчевата светлина. Изведнъж усещам, че не знам какво да кажа. Как да започна. Търся с очи отсрещния бряг, взирам се в тревата, в дърветата в далечината, сякаш те ще ми подскажат нужните думи. Не се изненадвам, когато Алис първа нарушава мълчанието.

— Вече знам, че той не ме обича.

Очевидно говори за Джеймс, ала думите й не ми носят чувство на удовлетворение.

— Нямах намерение да кажа подобно нещо.

Тя поглежда надолу към ръцете си в скута.

— Не си длъжна да го правиш. Когато надзърна в очите му, виждам единствено теб.

Оставям думите да звучат помежду ни. Не за да нараня Алис, а защото се опитвам да измисля как да й внуша да ни помогне, когато най-после започне да вярва, че Джеймс не я обича.

Сега аз мога да говоря само истината.

— При всяко положение, Алис, Джеймс няма да може да те обикне, ако откажеш да ни помогнеш да затворим Портата. Ако научи каква роля играеш и как искаш да позволиш на Самаил да властва над света.

— Изглежда, пред мен има само два пътя — говори тя с тих глас, в който липсва обичайното непокорство. — Да ти помогна и да заживея като жена, омъжена за човек, който обича сестра й, или да заема мястото си до Самаил и да властвам над света.

Тя се обръща и ме поглежда, а очите й са с най-яркия зелен цвят, който някога съм виждала:

— Ти как би постъпила?

Обмислям въпроса й и си представям, че съм на нейното място. Само след миг съм готова с отговора и казвам:

— Няма да избера нито едното, нито другото. Бих открила нов път, който да ме отведе към собственото ми бъдеще. Бъдеще, в което ще мога да бъда обичана истински и в което няма да съм принудена да заменям любов срещу власт.

За миг погледите ни се срещат и на мен ми се струва, че в очите й проблясва съмнение. Ала пламъчето е съвсем кратко и изгасва, преди да съм се уверила, че изобщо се е появило.

Тя пак се втренчва във водата.

— Тогава ти си по-добър човек от мен, Лия. — Усмивката й е крива и щом проговаря отново, думите й са белязани от едва доловим сарказъм. — Значи отново нямаше за какво да водим този разговор и да се уверим в това, нали така?

Нямам желание да откликвам на уверенията на Алис, че винаги съм била любимата близначка.

— Всеки преценява нещата от собствената си камбанария, Алис. Но каквото и да говориш, татко те обичаше. Все още те обича. Всички те обичаме.

Тя вирва брадичка и поглежда встрани.

— Всички с изключение на Джеймс.

Ставам и отивам до водата, като заставам с гръб към нея.

— Джеймс е… Е, положението с Джеймс е моя грешка. Аз не… — Задавям се и не мога да продължа, защото дори сега споменът за моето отпътуване, когато го изоставих, когато го нараних, дълбоко ме натъжава. — Не се справих както трябва. Не поговорих с него, а трябваше. Не отговорих на много негови въпроси.

Обръщам се към нея.

— Нима не виждаш, Алис? Тези въпроси остават и сега. Аз обичам Димитри. Двамата с Джеймс, е… Нашата любов остана в миналото. Беше при различни обстоятелства. Ако се съюзиш с мен и двете затворим Портата, можеш да започнеш всичко отначало с него. Може да имаш шанс да заживееш живот, в който ще бъдеш щастлива и влюбена, ще изпиташ истинска любов, без сянката на пророчеството и ролята ти в него да тегнат над нея.

В първия миг тя не отговаря, но когато го прави, не споменава за Джеймс, а за баща ни.

— Знаеше ли, че често ви наблюдавах как двамата с татко работехте в библиотеката? Ту спирах пред прозорците отвън, ту заставах до вратата и ви гледах как се смеете и обсъждате всяка книга. Бяхте толкова непринудени, когато си споделяхте всичко, ала щом аз се опитвах да проявя интерес към библиотеката или към татковата сбирка, той ме слушаше с половин ухо и нямаше търпение пак да се върне при теб.

Въздъхвам.

— Татко със сигурност знаеше, че всъщност не се интересуваш от книгите му, Алис. Несъмнено е оценявал усилията ти, но не е искал да те кара да се насилваш.

— Разбира се. Не можеш да кажеш, че просто не се е интересувал от мен, нали така? — Гласът й трепери. — Бях самичка, Лия. Мама беше мъртва. Ти си имаше татко и Джеймс. Хенри си имаше Едмънд. Леля Върджиния винаги се е грижила за теб, още преди да разбера защо е изпитвала подозрение към мен.

Думите й са тежки като олово. Тя е права. Когато го осъзнавам, остра болка пронизва сърцето ми — та нима аз не съм виновна колкото Алис, задето тя избра да се отрече от ролята си на Бранителка? Ами ако Алис бе получила любовта, от която е имала нужда, нямаше ли да застане редом със Сестрите в защита на тяхната кауза?

Прекосявам покритата с камъни пътека, за да заема отново мястото си на пейката, обръщам се към нея и вземам топлата й ръка в моята.

— Никога не съм осъзнавала, че си самотна. Изглеждаше винаги толкова щастлива. Тъй безгрижна. Когато говорехме за библиотеката, ти сякаш се отегчаваше и след време престанах да те занимавам с нея.

— Не исках ти или татко да разберете колко ме боли. Не исках ти да имаш подобна сила над мен — свива рамене тя и поглежда встрани. — Затова се преструвах, че не се интересувам.

— Съжалявам, Алис. Съжалявам, че съм ти причинявала мъка.

Не съм си представяла, че ще ми е толкова трудно да изрека думите. Не защото не са верни, а заради Хенри. Защото всяка несправедливост, всяка обида, нанесена на Алис, изглежда заслужена в светлината на онова, което тя стори на Хенри.

Но аз ги изричам. Изричам ги, защото Алис има нужда да ги чуе и, да, защото трябва да го направя, ако се надявам и искам да получа нейната подкрепа.

— Вече няма значение.

Шията й се набръчква, когато тя преглъща бързо отшумялото вълнение.

— Може би — казвам. — В такъв случай не можем ли да оставим миналото зад гърба си? Не можем ли да работим заедно, за да затворим Портата пред Самаил и да започнем отначало? За да можеш ти да започнеш отново заедно с Джеймс?

Тя бавно измъква ръката си от моята, отпуска я в скута си и отново отправя взор над водата.

— Не ставам за това — простичко отвръща тя.

Странна мисъл и аз трябва да положа усилия, за да скрия огорчението си.

— Напротив, Алис. Ти ставащ за това повече, отколкото всеки друг, защото си Бранителката.

— Опитай се да разбереш, Лия.

Гласът й сякаш идва от много, много далеч и аз имам усещането, че я губя. Че възможността да я привлека на наша страна ми убягва.

— Винаги съм била част от Душите. Винаги съм помагала на тяхната кауза. Винаги.

Думите й прозвучават като завършек на нещо, което не мога да отрека.

Отговарям й със свито сърце:

— Нима няма да ни се притечеш на помощ? Нима няма да изпълниш ролята си на Бранителка, дори с цената да изгубиш Джеймс?

Тя се обръща към мен.

— Съжалявам, Лия. Много е късно. Ако не помагам на Душите за тяхната кауза, няма да знам коя съм всъщност. Това се е превърнало във важна част от мен. Вече е неделима част от моите стремежи. Струва ми се, че ако се отрека, ще престана да съществувам.

Изправя се и докато се приготвя да тръгне, се взира надолу към мен с неописуемо тъжно изражение в очите.

— Съжалявам за теб, Лия, желая ти късмет в съдбата, която ти предстои. Опасявам се, че ще имаш голяма нужда от него.