Огненият кръг

34.

Оттогава измина седмица и сега, докато се приготвям да си легна в моята стая, продължавам да се удивлявам как успяхме да си съберем багажа и да се приготвим за тръгване за толкова кратко време.

Гарет, Димитри и Едмънд свършиха по-голямата част от работата, като бързо поставиха всяко нещо на мястото му въпреки факта, че групата ни сега щеше да е по-многолюдна от преди. Луиса, Соня и аз направихме всичко възможно, за да подготвим Хелене за суровите условия по време на пътуването, защото, докато Бриджид яздеше съвсем прилично по пътя от Локру до Лондон, Хелене бе научена да сяда странично на коня, при това с пола.

Обличам си нощницата, разресвам с четка косата си и си мисля за времето, когато Соня, Луиса и аз се мъчехме да приучим Хелене да се доверява на конете. След два разочароващи дни в Уитни Гроув бяхме изгубили търпение от непрекъснатото й хленчене, задето няма да може да се задържи върху коня при по-продължителен и труден преход. И сякаш за да влоши нещата още повече, тя категорично отказва да носи брич, което Бриджид бе приела безпрекословно. По друго време едва ли бих се интересувала от тоалета й, ала в случая нейното твърдоглавие би коствало живота на всички ни, ако се наложи да препускаме през гората, както това стана по пътя към Алтус.

Някой чука на вратата и аз се обръщам с мисълта, че вероятно е Димитри.

— Влез.

Той прекрачва прага. Тревожните бръчки около очите му ми подсказват, че не е доволен, задето се е съгласил с тазвечерния план. Прекосява стаята и се насочва към мен, улавя ме за ръцете и ме изправя на крака. Придърпва ме към себе си, взема ме в прегръдката си, която неизменно ме кара да се чувствам в безопасност, колкото и илюзорно да е усещането ми. Ала чувството, че през последните няколко дни той ме е прегръщал по-силно, по-продължително, ни най-малко не е плод на въображението ми. Сякаш се бои, че всеки миг мога да изчезна от обятията му.

Най-после аз се дърпам назад и надзървам в очите му.

— Готов ли си?

Той кима.

— Но само защото по никакъв начин не мога да те накарам да промениш намерението си.

Усещам, че усмивката ми е тъжна.

— Имаш право. Не можеш.

Решението да посетя Отвъдното за последен път не беше трудно. Не знам какво ще се случи при Ейвбъри, но трябва да съм честна пред себе си. Без помощта на Алис душата ми по всяка вероятност ще бъде задържана в Пустошта и тялото ми ще умре. Родителите ми — а навярно и Хенри заедно с тях — са рискували душата си, за да останат в Отвъдното, в случай че аз се нуждая от помощта им. Ще постъпя правилно, като ги освободя, за да преминат в Крайния свят, в случай че не доживея до мига, когато това ще стане. И въпреки че съм готова да посрещна съдбата си, иска ми се да видя родителите си и брат си още веднъж. Иска ми се да разговарям с тях и да ги прегърна.

А най-много от всичко ми се ще да се сбогувам с тях.

Освобождавам се от прегръдката на Димитри, тръгвам към леглото си и се покатервам на него. Той сяда до мен, докосва с пръсти лицето ми — от страните, та чак до брадичката.

— Ако ми разрешиш да дойда с теб, ще се погрижа да се върнеш жива и здрава.

Тръсвам глава. Вече съм отхвърлила предложението му.

— Няма да позволя да пострадаш — и, което е още по-важно, да загубиш мястото си при Григъри заради мен.

Той извръща поглед встрани и стиска зъби.

— Все още не разбираш, нали? — В гласа му се чете раздразнение.

— Какво? — повдигам се на лакти аз. — Какво толкова не разбирам?

Той се обръща с лице към мен.

— Нима мислиш, че ме е грижа за мястото ми при Григъри? Нима вярваш, че след всичко случило се между нас на мен ми пука до каква степен ще пострадам?

Той поклаща глава, за миг поглежда встрани, а после отново впива пламтящите си очи в мен.

— Ти си всичко за мен, Лия. Без колебание бих изгубил мястото си при Григъри, ако това ще осигури успеха ти при преодоляването на пророчеството.

Протягам ръце и ги обвивам около врата му, като докосвам с устни устата му. Не след дълго нежната целувка разпалва в душите ни страст, желание и аз притискам тяло в неговото със съзнанието, че чувствата помежду ни са по-силни от всякога, защото знаем, че през идните няколко дни можем да се изгубим завинаги. Нещо в стомаха ми започва да вибрира и за миг навлиза във всяка частичка на тялото ми. Той сигурно го е почувствал, защото накланя главата ми на една страна така, че да има по-лесен достъп до устата ми, а аз се притискам още по-силно към него с желанието да се разтворя в него в същия този миг.

Иска ми се да се вмъкна под кожата му, в тялото му, в душата му.

Той премества ръцете си от косата ми и ги поставя върху раменете ми.

— Лия… Лия…

Вдига едната ми ръка, обръща я и ме целува по дланта, после покрива с целувки нежната кожа от вътрешната страна на китката ми. Оставя последна целувка върху грапавината на белега ми, после ме поглежда в очите.

— Надявах се да те държа цял живот в обятията си. Да те обичам.

Протягам ръка и докосвам челото му с връхчетата на пръстите си, после я отпускам в скута си. Не знам как успявам да се усмихна, но вероятно неговата любов ми дава сила и не ми е чак толкова трудно.

— Обещавам, че ще се боря, Димитри. Ще се стремя да остана с теб — свивам рамене. — Останалото е в ръцете на съдбата.

Той кима, а аз се мушвам навътре под завивките и лягам по гръб с глава върху възглавницата.

— Направи каквото трябва, а после се върни при мен.

Димитри полага още една целувка върху устните ми, става от леглото и се намества на стола си. Ако протегнем ръце, ще докоснем връхчетата на пръстите си. И все пак той сигурно вече се чувства на хиляди километри оттук.

Затварям очи, преставам да мисля и потъвам в полудрямка, която би ми дала възможност да пътувам, но не и без моята намеса — бих могла поне да определя посоката. Мисля си за родителите си — за зелените очи на майка ми и гръмкия глас на баща ми. Мисля си за Хенри и за заразителната усмивка, която озаряваше не само неговите очи, а и очите на околните.

Мисля си все за тях. Виждам лицата им. После потъвам.

Сигурна съм, че ще ги срещна в полята около Бърчуд. Това е единственото реално място, където бихме могли да се сбогуваме.

Този път минавам покрай реката зад голямата каменна сграда. Къщата е същата, каквато я помня. Домът, който моят пра праотец е построил, наднича иззад старите дъбове. В света около него няма нищо тъмно, нищо зловещо.

Тъга пронизва сърцето ми, когато съзирам огромния камък, който двамата с Джеймс бяхме нарекли наш, и се старая да не се чудя, задето сега е напълно възможно двамата с Алис да го смятат за техен. Наблизо реката радостно ромоли и аз осъзнавам, че различните реки ромолят по различен начин. Всъщност в това няма никаква логика, ромонът им би трябвало да е еднакъв. Защото, където и да се намират, става дума за течаща по камъните вода. Ала това е моята река и аз сякаш срещам отдавна изгубен приятел.

Затварям очи, заставам на брега и се съсредоточавам върху появилите се в съзнанието ми лица на членовете на моето семейство, докато накрая чувам тропота на ботуши по сухите листа, покрили земята.

Трябва да съм готова. Знам, че те идват, защото сама ги призовавам с всяка частица от вече порасналата си мощ, ала това не ми пречи да се изненадам, когато се обръщам назад и съзирам родителите си и Хенри да вървят — да вървят — към мен.

Тъгата ми трае само миг, защото, щом той ме дарява с широката си, характерна за Хенри, усмивка, не ми остава нищо друго, освен да се втурна към него. Родителите ми също са там, но аз копнея да прегърна именно брат си.

Той също се втурва към мен със сила, която приживе не притежаваше, и аз осъзнавам, че никога не съм усещала или виждала силата му. Той прекара живота си като затворник, прикован за инвалидния си стол. Живя и умря в него. Сълзите свободно се стичат по бузите ми, аз го държа в ръцете си и знам, че той най-после е свободен.

— Хенри! О, Хенри!

Само това мога да кажа. Обзета съм от нещо, което е твърде силно, за да мога да го определя с думи.

— Лия! Мога да вървя, Лия! Виждаш ли? Мога да вървя!

Гласът му е същият, какъвто си го спомням — висок глас на дете, изпълнен с вълнение и въодушевление, все дарове на възрастта.

Отдръпвам се назад и го оглеждам.

— Виждам, Хенри. Наистина. Вървиш прекрасно.

Усмивката му е безбрежна като синьото небе над нас.

— Тогава защо плачеш?

Аз се засмивам и изтривам сълзите с опакото на дланта си.

— Защото съм преизпълнена от щастие, Хенри. Вътре в мен няма достатъчно място, където да се побере.

Застанал до Хенри, баща ми тихо хихика и аз се взирам с внимание в тях, в моите родители.

Простирам ръце и прегръщам баща си, като го притискам до себе си и вдишвам аромата му на лула и кедрово дърво.

— Татко, толкова ми липсваше!

— И ти ми липсваше, дъще.

Обръщам се към майка ми и прегръщам и нея — усещането за близост е различно, като се има предвид времето, което прекарах в Алтус.

— Лия — казва тя и аз усещам диханието й в косите си. — Ти си добре.

Пускаме се и се взираме една в друга.

Тя се усмихва и удивено поклаща глава.

— Пораснала си, превърнала си се в красива млада жена.

Удоволствието от комплимента й е мимолетно. Само след миг баща ми се оглежда и по силното му лице преминава тъмен облак.

— Тук ти си в безопасност засега, Лия, но ние не бива да оставаме дълго.

Казва ми да побързам, въпреки че никой от нас не желае срещата ни да свърши. На мен ми е още по-тежко, защото знам, че е последна.

Хващам го за ръцете.

— Татко, дошла съм да те помоля да преминеш към Крайния свят заедно с мама и Хенри.

Очаквам да се изненада, ала раменете му се отпускат и в очите му виждам смирение.

— Вече нямаш ли нужда от нас?

Поклащам глава.

— Винаги ще имам нужда от вас. — Отмествам поглед към мама и Хенри. — Винаги. Но за вас тук е рисковано. Напоследък дори е доста опасно. Отдавна трябваше да ви помоля да прекосите границата, за да бъдете защитени. Беше егоистично от моя страна да ви позволя да останете в това междинно място.

— Лия — проговаря майка ми с тих глас и аз се обръщам към нея.

Не може да има тайни помежду ни. Присъщата връзка между майка и дъщеря е много силна, независимо от факта, че след смъртта й сме се видели само веднъж в Отвъдното.

— Има и друго, нали? Нещо, което криеш от нас.

Аз се стягам, искам гласът ми да звучи силно и безстрашно.

— Дойде време да привикам ключовете в Ейвбъри и макар че в пророчеството се казва двете с Алис да бъдем заедно, тя не е съгласна да мине на наша страна.

Майка ми свъсва вежди.

— Но щом в пророчеството се казва да ползваш помощта на Алис, защо ще тръгваш за Ейвбъри тъкмо сега?

— Не мога… — Поглеждам я в очите със съзнанието, че ако някой изобщо може да разбере моите мъки заради Душите, това е само майка ми. — Не мога още дълго да устоя на напора на Душите. Трябва да се опитам да използвам силата, която все още имам, защото тя намалява с всеки изминал ден.

— Подобно развитие е опасно — казва баща ми. — Трябва да почакаш, докато имаш всичко, от което се нуждаеш, за да излезеш жива от цялата тази история.

Поклащам глава.

— Не става въпрос само за мен, татко. Ключовете също са потърпевши. И те като мен страдат под натиска на Душите.

— Намерила си ключовете? — пита той. — И четирите?

— И четирите — кимам аз. — Но не мисля, че мога да ги убедя да останат в Лондон още една година.

Опитвам се да се усмихна.

— Просто времето дойде. Това е. Готова съм за битка. Да използвам силата, която имам, заедно с тази на ключовете. Да направя опит. А ако междувременно трябва да загина, ако трябва да поверя душата си на Пустошта, за да не може Самаил да ме използва като своя Порта, е, това е за предпочитане пред обратното.

Те обмислят думите ми с мрачни лица. Първа проговаря майка ми:

— Решението е твое, Лия. Добре познавам поразиите, на които са способни Душите. Трябва да постъпиш така, както мислиш за добре.

Усмихвам се и я гледам в очите, които толкова приличат на моите.

— Благодаря ти, мамо. Знаех, че ще ме разбереш. Искам само…

Тя се пресяга да ме докосне по лицето.

— Какво искаш, скъпа?

Аз въздъхвам и тъжно се усмихвам.

— Искам само да бяхме имали повече време да бъдем заедно. Времето ни в материалния свят да не бе прекъснато тъй рязко.

— А пък аз искам да бях имала твоя кураж — кима тя. — Твоята сила, Лия.

Навеждам се да я прегърна.

— Сбогом, мамо. Моля се да намериш покой в Крайния свят и да не забравяш, че винаги ще те обичам.

Тя проговаря с дрезгав глас, а очите й блестят от неизплакани сълзи.

— И аз те обичам, Лия. Няма по-горда майка от мен.

Разделяме се и аз я поглеждам за последен път.

— Нито по-горда дъщеря от мен.

Най-после сълзите започват да се стичат по страните й и аз съм сигурна, че си мисли за избора, който е направила — да сложи край на живота си, вместо да изиграе ролята си в пророчеството. Може би сега вече ще се отърси от срама си и ще прости на себе си тъй, както й простих и аз.

Обръщам се към баща ми и се старая да запаметя лицето му. Благите очи и милата усмивка, които винаги са ме карали да се чувствам в безопасност във всеки свят. Споменът за тях ще ми носи спокойствие, каквото и да ми е писано занапред.

— Благодаря, че остана толкова дълго. Благодаря, че се погрижи за мен и ме напътстваше да намеря всичко, от което се нуждаех.

Той ме взема в обятията си и започва да говори, докато аз вдишвам аромата му.

— Съжалявам само, че времето не ни беше достатъчно.

Отдръпвам се и го поглеждам в лицето, като искам да му кажа, че е направил, каквото е можал.

— Не всичко е било по силите ти, татко.

Мисля си за Алис. За решението й да остане на страната на Душите срещу сестра си. Срещу своята сестра близначка. Срещу собствената си кръв.

— Ако беше, не се съмнявам, че щеше да успееш.

Той ме хваща за раменете, а от очите му извира нова сила.

— Не се предавай, Лия. Ти притежаваш голяма мощ. Ако има човек, който би могъл да доведе нещата докрай, то това си ти.

— Няма да се предам, татко. Обещавам — усмихвам му се аз с желанието да го убедя в думите си. — Може и да ме видиш в Крайния свят.

Той ме докосва по челото.

— Нека бъде така, мое малко момиче. Нека бъде тъй, но след още много, много години.

Правя крачка назад, като преглъщам чувството, което вече се надига в гърдите ми. Не ми се ще да погледна към Хенри. Не ми се иска да се взра в очите му — тъмни като тези на баща ми. Сбогуването с него веднъж едва не ме уби.

Този път ще трябва да съм по-силна.

Сякаш прочел мислите ми, той казва:

— Не тъгувай, Лия. Ние отново ще бъдем заедно.

Мракът в душата ми се разпръсва и на устните ми разцъфтява усмивка.

— Да, Хенри. Ще бъдем.

Навеждам се и силно го прегръщам.

— Знаех, че не ти си лошата, Лия. Знаех го.

Сега вече аз го поглеждам в очите. И там виждам обич. Обич, истина, светлина.

Виждам всичко, за което се боря.

— Така е. През всичкото време ти си бил прав, Хенри. Не съм лоша. — Колебая се и го гледам в очите. — Може би никой не е лошият. Може пък да не е толкова просто.

Едва когато го изричам, ми хрумва, че току-виж тъкмо това се оказала истината.

Хенри навъсено кимва.

— Ще ми липсваш — после се усмихва. — Но ние отново ще се видим.

— Да — кимам аз.

Навеждам се и го целувам по бузата. Тя е гладка и мека — същата, каквато си я спомням.

За първи път не съжалявам, че той няма да порасне и по страните му няма да набоде брада. За първи път ми се струва, че започвам да вярвам: Хенри трябва да е в Крайния свят с мама и татко, а аз — в моя, поне засега. Аз трябва да завърша пророчеството за себе си и за всички бъдещи Сестри.

Изправям се и се усмихвам.

— А сега тръгвай. Побързай. Намери убежище в Крайния свят и знай, че оставаш в сърцето ми завинаги.

Баща ми хваща майка ми за ръката, а тя улавя ръката на Хенри. Те се обръщат и тръгват и майка ми за последен път хвърля поглед назад през рамото си. Очаквам да каже нещо важно и тя донякъде го прави. В известна степен това е най-важното, което може да каже и което ме кара широко да се усмихна.

— В момента не завиждам на Душите, дъще. Никак дори не им завиждам.

Тримата потъват сред дървесата, а аз продължавам да се усмихвам и в случая също не завиждам на Душите. В този миг съм убедена, че възможностите ми нямат граници, че мога да направя абсолютно всичко.