Огненият кръг

18.

Днес по време на вечеря господин О’Лиъри и Бриджид ни засипват с въпроси. Докосвам с пръсти дръжката на камата през тъканта на торбата си, когато те натрапчиво ни разпитват за каменните грамади. И това става, макар Димитри да ги уверява предварително, че само яздим и оглеждаме. Едва след десерта господин О’Лиъри сякаш приема обясненията ни, но аз не съм сигурна дали в очите му съзирам облекчение или разочарование.

Горя от нетърпение да стана от масата; успокоявам се, когато е минало достатъчно време, за да пожелаем лека нощ на семейство О’Лиъри, без да изглеждаме невъзпитани. Двамата с Димитри се качваме по стълбите, спираме пред вратата на моята спалня, бързо, но страстно се целуваме за лека нощ, след което Димитри продължава по коридора към стаята си.

С облекчение смъквам брича и ризата си. По-удобни са от всякакви рокли и фусти, ала усещането, когато навличам нощницата върху голата си кожа, е наистина божествено.

Пъхам се в леглото, придърпвам вълнените одеяла чак до брадичката си и с чувство на благодарност се отпускам в топлината, идваща откъм камината. Питам се дали това е работа на Бриджид, защото не видях други домашни помощници освен жената, която идва да приготви вечерята. Не си правя труда да проверя топлината на змийския камък. През последните няколко дни съм се отказала от този навик. Беше ми станало много трудно да отричам, че силата му намалява. Затова си позволявам само за миг да си помисля за него, след което потъвам в дълбок сън.

Убедена съм, че се намирам вътре в една от пещерите край Локру, макар да няма никакъв знак, че това е каменна грамада. Но аз знам, знам го по онзи необясним начин, по който човек разпознава нещата в сънищата си.

Отначало съм сама и си проправям път в хладното и влажно пространство с факлата, която държа в ръка. Търся нещо — или някого, — но не мога да го назова. То е като сянка на някаква представа, продължавам напред, очите ми внимателно оглеждат скалистите стени и подовете, а аз навлизам все по-надълбоко във вътрешността на пещерата.

Първо долавям шепот. Не странното мърморене, което чувах, преди да се събудя, когато Алис правеше магии в Тъмната стая, а обикновен шепот от приглушен разговор. С всяка измината крачка той се усилва и когато завивам зад ъгъла на пещерата, аз ги зървам.

Момичетата вървят едно до друго, уловени за ръце. Те са почти еднакви, дори гледани в гръб. Тутакси разпознавам едното.

За миг в съзнанието ми се появява малкото момиченце в Ню Йорк, което за първи път ми подаде медальона.

Виждам я как ми го подава целия мокър на пътеката край Бърчуд, само миг след като съм го хвърлила в реката.

Накрая я съзирам и в съня си, а ангелското личице се слива с Алисиното — такова, каквото беше точно преди да потегля за Алтус.

Гледам на детето като на представата за Алис, въпреки златистата коса, която напълно контрастира с кестенявите къдрици на сестра ми.

Момичето отдясно е с нейния ръст, ала косата й пада на червеникави вълни. То се обръща и се вторачва в мен, погледите ни се срещат. Дори на светлината на факлата се вижда, че очите му са зелени като моите. Като изключим кестенявата коса, физически тя е също като момиченцето, изиграло толкова важна роля в най-мрачните моменти на моя сблъсък с пророчеството. Ала лицето на това момиче тук е някак по-нежно и невинно.

— Ще дойдеш ли с нас? Моля те! — Гласът й трепери и на дребното й лице с деликатни черти се появява страх.

Кимам, въпреки че сърцето ми бие неудържимо. Знам, че другото момиче е детето от моите кошмари, и мисълта да я последвам навътре в пещерата никак не ме блазни.

След секунда тя се обръща, а усмивката й е загадъчна.

— Да, Лия, ела с нас. Ще водя и двете ви.

В гласа й долавям онзи обезпокоителен нюанс, който добре помня — глас на дете, което се преструва на невинно.

Нямам време да попитам какво има предвид, тъй като тя отново се извръща и дърпа другото дете за ръката. Аз тръгвам след тях и усещам, че въздухът става още по-влажен, а отпред и отгоре заедно с влажния бриз в пещерата навлиза мирис на метал.

— Почти стигнахме — детето Алис говори, без да направи пауза, без да се обърне назад.

Другото момиченце, което тя дърпа забързано за ръката, изпъва врат, за да ме види. Ужасът в очите й кара сърцето ми да се свие. Тя се препъва и се обръща напред, за да се изправи. Прави още няколко крачки, после внезапно спира и аз разбирам всичко, щом долавям далечен шум от вода пред тях. Шум от стичане на вода по скалите на пещерата.

Момиченцето Алис не спира да върви. Само дърпа още по-силно другото момиченце за ръката.

— Хайде де, не се бой. Това е само вода.

Не искам да ги следвам. Вече два пъти едва не срещнах смъртта си във водата. При това сестра ми все повече ме плаши.

Въпреки всичко продължавам да вървя след ужасеното момиче, което сестра ми дърпа все по-навътре и по-навътре в пещерата. Нейният страх не ще ми позволи да си отида, дори в съня си.

Внезапно в пещерата става много тъмно. Вече не виждам момичетата, защото факлата осветява на по-малко от метър пространството пред мен. Останалото е чернилка, докато не завиваме зад следващия ъгъл и пространството пред нас неочаквано се разтваря.

Помещението изглежда измамно голямо, тъй като таваните се издигат извън полезрението ми. Ала всъщност не е така. Дори е доста тясно, осветено е с призрачна червена светлина, идваща откъм пълен с вода басейн само на няколко крачки от нас. От тавана, който ние не виждаме, падат капки и се стичат по стените, преди да се влеят в басейна. Те изминават дълъг път, тъй като водната повърхност не е на същата тераса, на която сме стъпили ние. Не. Терасата се спуска дълбоко надолу към зиналата паст от камъни, която посреща водата, черна като смъртта.

Дори не ми се мисли да сляза от нея. Тялото ми се тресе от страх и аз не намирам сили в себе си да държа факлата. Единственото ми желание е да се вкопча за стените на пещерата и колкото е възможно по-бързо да изляза от този сън.

Но съм прикована на мястото си. Не мога да си тръгна, защото нещо е на път да се случи.

А аз съм тук, за да го наблюдавам. Единственото нещо, което човек може да направи в сън като този.

— Приближи се, Лия — казва моето съновидение Алис. — Искам и ти да видиш.

Ще ми се да й откажа, ала очите на другото момиченце ме умоляват, сякаш моето присъствие би могло да я спаси по някакъв начин, но аз вече знам, че не може. Няма да я спаси.

И все пак трябва да опитам, и аз се придвижвам на сантиметри напред, за да предложа помощта си на ужасеното дете. За да я издърпам от водната пропаст, разляла се пред нея.

Ала нямам възможност. На сантиметри съм от нея, протягам ръка към нейната малка трепереща фигурка, когато Алис пуска ръката й. За миг съм радостна, защото си мисля, че се е освободила.

Но после моята Алис от съновиденията ми пристъпва към нея с протегнати напред ръце. Блъска я толкова леко, тъй изящно, че ми отнема миг, за да осъзная как момичето с кестенявата коса изчезва в дълбините.

Спускам се напред, забравила собствения си страх. Когато стигам до ръба на скалата, виждам, че тя все още пада надолу. Няма писъци, няма никакъв звук. Само леко размахване на крайниците й във въздуха и призрачно спокойствие на лицето й. Но не само на нейното лице, защото, докато пада, то се превръща в моето.

Господин О’Лиъри ни дава нова карта, като заявява, че картата на Димитри е безнадеждно остаряла. Изглежда, задълженията на господин О’Лиъри като пазач включват обновяване на картата с всяко ново откритие, за да го предаде на хората, които проучват местността. Вършил го е в продължение на години, през които изследователи и учени са проучвали каменните грамади, и макар да не ни помага с радост на сърцето, наистина се чувства задължен да ни снабди с най-новата карта на областта. Приемаме помощта му с известно колебание, но е разумно да се възползваме от всички улеснения.

След като обсъждаме бъдещата си обиколка известно време, започваме с една от най-големите пирамиди. Според мен Камъкът може да е скрит и в не толкова привличащо вниманието място, за да не бъде намерен от случаен търсач, но Димитри мисли, че ще го открием в едно от най-значимите места в Локру, което означава в една от най-големите пещери. Накрая аз се предавам и се съгласявам с неговата теория. За всеки случай ще трябва да претърсим всичките, докато не намерим Камъка или не елиминираме пещерите като негови потенциални скривалища.

Приближаваме с конете си първата голяма пирамида, която се намира малко по-наляво от първата група. Обезкуражени, гледаме как покритите с трева хълмове се издигат над околния пейзаж като странно образувание сред безредно захвърлените в полето възвишения. Струва ми се невъзможно подобно място да крие объркана, лабиринтоподобна пещера, ала още щом спираме конете си и пристъпваме в хладното пространство, виждаме тъкмо такава пещера.

Фактът, че всъщност нямаме представа какво точно търсим, хем ни пречи, хем ни дава тласък в нашата работа, започваме бавно, оглеждаме внимателно всичко около всяко необичайно нещо и продължаваме забързано по-навътре в първата пещера. Просто има твърде много за изследване и колкото по-дълго вървим, внимателно заобикаляйки скалите насред пътеките, навеждайки се понякога заради ниските тавани, толкова повече видяното от нас започва да ни се струва съвършено еднакво.

Скалистите стени на пещерите, от които тук-там изпъкват големи камъни и ни пречат на движението, са покрити с причудливи рисунки. Спирали, дупки, издълбани в скалата, черти, изподраскани на зигзаг — голяма част от вътрешността е сложно изписана. Не мога да не се запитам какво означава всичко това. В същото време се моля, щото местонахождението на Камъка да не е скрито в някоя от рисунките гатанки върху стените на пещерата. Дори не знам добре латински език. Ако трябва да дешифрирам тези древни рисунки, ние сме обречени.

— Край на пътеката — казва Димитри и спира пред мен, а аз замалко да се блъсна в него. — Трябва да се връщаме.

Въздъхвам, но не съм сигурна дали въздишката ми е плод на разочарование или облекчение.

— Добре.

— Не се предавай, Лия. Това е още първата пещера. Толкова много ни очакват!

— Точно така. — Не мога да скрия недоволството в гласа си аз, обръщам се и тръгвам към изхода. — Ами ако всички изглеждат еднакво? Как бихме могли да се оправим?

— Не знам — отвръща той, а гласът му кънти в каменните стени. — Все някак трябва да успеем.

Отговорът му не ме успокоява, но си мълча по време на целия път, докато отново не излизаме навън под сивото пролетно небе. Оглеждам се във всички посоки, погледът ми отчита по-малките възвишения вдясно и вляво, както и голямото в далечината.

— Сега накъде?

Виждам как Димитри напряга ума си, сякаш мисленето ще ни помогне да попаднем на вдлъбнатината, която търсим, макар да става все по-ясно, че цялата екскурзия може да се окаже упражнение по случайно откриване на важна находка.

— Да се насочим към голямото възвишение, като минем през малкото ей там. — Той показва надясно и аз проследявам погледа му.

Струва ми се, че нищо няма да видя в тучната зеленина, която ни заобикаля от всички страни, но докато оглеждам полето, до по-малката пещера ми се мярка нещо жълто.

— Почакай! Там има нещо! — соча натам аз.

Димитри примижава и проследява направлението на пръста ми.

— Нищо не виждам.

Съсредоточавам поглед, за да го зърна пак и да го покажа на Димитри. Но него вече го няма.

— Изчезнало е. Може би съм си въобразила.

— Убеден съм, че не е така — клати глава той. — Ти си доста практичен човек. Щом твърдиш, че си видяла нещо, със сигурност е така. Хайде да отидем и да проверим, искаш ли?

Само след миг ние сме вече пред следващата пещера. Бихме могли да оставим конете при предишната и да повървим, ала странният пейзаж ме кара да се чувствам не на себе си. И макар че докъдето ни стигат очите няма жива душа, навикът си е навик. Всеки миг съм готова да избягам, да се защитавам.

Почти е невъзможно да проучим по-малкото възвишение, както се полага. Таваните са ниски, коридори вътре почти няма. С мъка се провираме сантиметър по сантиметър, като се стараем да не повредим нещо, ала не след дълго напълно се предаваме и решаваме да продължим след обяда.

— И сега какво? — Опитвам се да прикрия отчаянието в гласа си.

Седнали сме на тревата пред по-малкото възвишение. Аз се мъча да се преструвам, че храната, която Бриджид пакетира за нас, ми доставя удоволствие, ала липсата на напредък в работата ни потиска апетита ми.

Димитри въздиша.

— Да се върнем в къщата и да си признаем, че днес сме свършили рано. Колкото и да ми е противно да го заявя, не сме се подготвили както трябва. Не вярвам много на господин О’Лиъри, но може да се възползваме от предложението му и да го вземем за водач.

Мисълта да прекарваме по цели дни в компанията на господин О’Лиъри в тъмнината на пещерите ме кара да настръхна до мозъка на костите, но Димитри може и да е прав.

— Е, предполагам, че няма да ни заболи толкова, ако му разрешим в началото да ни придружава. Може би от него ще научим нещо, което ще ни позволи да продължим сами работата си.

— Мисля, че така ще е най-разумно — кима Димитри и се протяга с прозявка. — При това бих могъл да си почина преди вечеря. Тук не спя много добре.

Рязко се обръщам към него, тъй като независимо от обстоятелствата, при които сме се намирали двамата с него, не се е случвало да е спал лошо.

— Защо така?

— Чувствам се… обезпокоен. Не знам дали е, защото сме близо до Камъка, защото между това място тук и нашия народ вероятно съществува древна връзка, или пък поради факта, че господин О’Лиъри и дъщеря му са доста странни, но тъй или иначе не мога да се отпусна и да си почина както трябва.

Кимам.

— И аз се чувствам по същия начин.

Той се пресяга и ме хваща за ръката.

— Още ли сънуваш кошмари?

— Случва се.

По-сериозно е, разбира се, но не искам да тревожа Димитри и да отнемам още от съня му.

Той поднася ръката ми към устните си и нежно ме целува по кокалчетата на пръстите.

— Когато се страхуваш, винаги можеш да дойдеш при мен.

Нежността му ме кара да се усмихна.

— Благодаря ти. Засега се оправям.

Той става и ми помага да се изправя на краката си.

— Ела. Ще помолим господин О’Лиъри утре да ни придружи.

Тръгваме към къщата под все по-познатото ни сиво небе и през цялото време се питам кое е за предпочитане — изобщо да не открием Камъка, или да поверим живота си в ръцете на човек като господин О’Лиъри.