Огненият кръг

10.

Старателно се облякох, макар да ме е срам да го призная дори пред себе си.

Само леля Върджиния и Едмънд знаят какво искам да направя. Не мога да понеса да го споделя с Димитри и да видя тревогата му, внимателно прикрита зад маската на доверието в мен.

— Искаш ли да те придружа? — пита Едмънд, щом слизам от каретата пред хотел „Савой“.

Поклащам глава. Ако ставаше дума за някой друг, Едмънд нямаше да иска мнението ми, но дори той знае, че няма от какво да се страхува, когато съм с Джеймс.

Вдигам поглед към внушителната фасада на хотела.

— Ако искаш, можеш да почакаш вътре.

Не го виждам, по-скоро усещам как той клати глава.

— Ще съм тук с каретата, щом бъдеш готова.

Откъсвам очи от хотела, обръщам се към него и му се усмихвам.

— Благодаря ти, Едмънд. Няма да се бавя.

По улиците цари предобедно оживление, карети и коне се блъскат за повече пространство сред мъжете и жените, които се тълпят навсякъде в Лондон. Ала всичко това остава встрани от вниманието ми. Колкото повече се приближавам към входа на гранд хотела, колкото по-близо се озовавам до Джеймс, толкова по-неспокойна ставам.

Не знам номера на стаята му, а и няма да е много прилично да се срещнем в нея, колкото и добре да се познавахме в миналото. Затова прекосявам богато обзаведеното фоайе и отивам до рецепцията, спирам отпред и представителният и елегантен господин ме удостоява с усмивка.

— Мога ли да направя нещо за вас, госпожице?

Преглъщам тежко.

— Да, идвам при господин Джеймс Дъглас, моля.

Мъжът повдига вежди.

— И за кого да съобщя?

— Амалия Милторп.

Името ми звучи странно, като го произнасям гласно. Никой не се е обръщал към мен с Амалия, откакто напуснах Ню Йорк и училището „Уиклиф“ за млади дами.

Той кима с глава:

— Много добре.

Обръщам се и започвам да чакам, като неспокойно оглеждам фоайето за Алис. Тя със сигурност знае, че имам намерение да говоря с Джеймс, и ако внезапно поиска да се намеси в нашия разговор, ще стане доста неприятно. Ала в момента не съм сигурна кое ме изнервя повече: вероятността да видя Алис или тази, да се срещна с Джеймс. Колко странно, мисля си аз, че и двамата са тук, в Лондон. Че и двамата са толкова близо, че заедно са отседнали в този хотел и се подготвят за сватбата си.

— Лия?

Сепвам се, като чувам гласа зад мен. Готова съм да го видя заедно със сестра ми, ала когато се обръщам, виждам, че е сам.

— Добро утро, Джеймс — усмихвам се аз.

Лицето му се е променило, различно е от преди и аз с изненада откривам, че е остарял. Но не ми става неприятно и през душата ми преминава неканено вълнение при мисълта, че той вече не е младеж, а истински мъж. Очите му, сини като небето в Бърчуд, под което се разхождахме, ми задават въпроси, на които ме е страх да отговоря.

— Радвам се, че дойде — изрича той, ала не се усмихва.

Аз кимам и се оглеждам в оживеното фоайе.

— Бихме ли могли…? Имаш ли нещо против да се разходим? Тук няма да можем да проведем разговора си.

Той не се колебае. Както си стоим във фоайето на „Савой“, ми предлага да го хвана под ръка и ме повежда към изхода. Излизаме и тръгваме по улиците на Лондон съвсем сами, както по времето, преди да напусна Ню Йорк.

Вървим по оживените улици и мълчим. Усещам мускулите на ръката му под моята. Той ме води уверено, сякаш знае точно къде ще ме отведе. Виждам как дъхът ми оставя бяла пара във въздуха, ала не усещам студ.

Стигаме до един парк, закътан зад клоните на дървета и храсти. Шумовете на града утихват, щом отминаваме желязната ограда и се скриваме вътре, и аз усещам как напрежението напуска тялото ми. Липсва ми спокойствието на Алтус, на Бърчуд Менър, въпреки че през по-голямата част от времето си съм заета и съм твърде притеснена, за да забележа безпокойството, което пъпли вътре в мен, когато остана в Лондон твърде дълго, без да си дам почивка.

Тръгваме надолу по покритата с чакъл пътека, уединени заради редиците дървета от двете ни страни. Градската врява достига до нас като сподавено шумолене. Без хорските тълпи, без трополенето на карети и почукването на конски копита по улиците усещам още по-силно присъствието на Джеймс. Тежко преглъщам, когато спомените нахлуват в съзнанието ми, а тялото му е тъй близо до моето.

— Не ми писа.

Гласът му секва и той млъква неочаквано, та ми трябва време да осъзная, че е говорил на мен.

— Така е.

Не е достатъчно, ала не мога да кажа нищо повече.

Продължаваме да вървим, пътеката ни извива и аз зървам отблясъка на вода пред нас.

— Ти не… Не ме ли обичаше? — пита най-после той.

Аз спирам и го дърпам за ръката, за да спре и той. Поглеждам го в очите.

— Не това бе причината, Джеймс. Кълна ти се.

— Тогава кое? — свива рамене той. — Как можа да ме оставиш, без да ми обясниш нищо? Защо не ми писа, когато през цялото време си била съвсем добре тук, в Лондон?

„Не по този начин — казвам си аз. — Като говориш така, всичко се преиначава.“

И все пак, при ограничената информация, с която разполага, нещата сигурно му изглеждат точно така.

Не задържам задълго погледа си върху лицето му и го дърпам за ръката, докато отново тръгнем.

— Не бях „съвсем добре“, Джеймс, както се изрази ти, макар да осъзнавам, че сигурно на теб така ти е изглеждало.

Стигаме до малко езеро, чиито води отразяват сивото небе и непокорно се плискат в брега. До водата е по-студено, ала аз се отнасям безпристрастно към този факт дори когато цялата се разтрепервам.

Джеймс се обръща и вижда, че се треса, съблича си палтото и ме загръща с него под пелерината ми.

— Не биваше да те водя тук — казва Джеймс. — Много е студено.

Близостта, която усещам при докосването му, ме кара да се чувствам така, сякаш никога не сме се разделяли. Сякаш и досега стоим на брега на реката зад Бърчуд Менър и се вслушваме в смеха на Хенри, който разговаря с Едмънд.

— Добре съм. Благодаря за палтото — казвам и се обръщам към желязната пейка, поставена като страж до езерото. — Да седнем ли?

Бедрото му се отърква в моето, когато той се навежда, за да седне. Чудя се дали да не се отдръпна, дали да не се отдалеча от него, предвид отношенията ми с Димитри и факта, че Джеймс е сгоден за Алис. Но не мога. Приятно ми е да усещам силата му до себе си. Е, такова дребно удоволствие едва ли ще ми навреди.

Поемам си дълбоко въздух и започвам, както съм си наумила:

— Спомняш ли си книгата? Онази, която намери в татковата библиотека след смъртта му?

Той се съсредоточава и свъсва вежди.

— Докато правехме описа след смъртта на баща ти, намерих много книги в библиотеката му, Лия.

Не ми бе хрумвало, че Джеймс може и да не си спомни за нея. „Книга за хаоса“ бе за него една от многото интересни находки, макар че тъкмо тя промени до неузнаваемост моя и неговия живот.

— Книгата, която намери веднага след погребението му. „Книга за хаоса“? Беше написана на латински?

Надявам се да събудя някакъв спомен в него. Дори с тази книга щеше да ми е трудно да накарам Джеймс да повярва в пророчеството. Но без нея това щеше да е непосилна задача.

Той бавно кима:

— Мисля, че си спомням. Нали имаше само една страница?

Въздъхвам с облекчение.

— Точно така. Ти ми я преведе, не помниш ли?

— Смътно — отвръща той. — Но, Лия, какво общо има книгата с…

Вдигам ръка и го прекъсвам.

— Толкова ми е трудно да ти обясня, Джеймс. Не питай нищо, само слушай! Слушай и се постарай да разбереш.

Той кима.

— Приказката, която се съдържаше в книгата. Онази за сестрите и седемте чуми.

Продължавам, без да чакам отговор от него, като се мъча да намеря думи, които няма да звучат невероятно, думи, на които да повярва.

— Не е просто приказка, както си мислехме в началото. Това е… нещо като предание. Само че отговаря на истината.

Той ме наблюдава, лицето му не изразява нищо.

— Продължавай.

Започвам да говоря малко по-бързо:

— Преди хиляди години цял легион ангели били изпратени да държат човечеството под око, ала те… ангелите, се влюбили в смъртните жени и били прогонени от небето. — Не мога да разбера какво означава изражението на лицето му, затова продължавам, преди да съм изгубила куража да разказвам. — Оттогава техните деца, които били сестри близначки, са част от едно пророчество. Според пророчеството едната е Бранителка, а другата е Портата, точно както се казва и в книгата.

— Едната е Бранителката, а другата е Портата — мърмори той и аз се питам дали наистина си спомня думите от „Книга за хаоса“, или просто повтаря моите.

— Така е. Моята майка и леля Върджиния произхождат от тези жени, Джеймс, както и ние двете с Алис. Майка ми е била определена за Порта, белязана била да пропусне последователите на Сатаната, Изгубените души, в нашия свят, където те да чакат неговото завръщане. В качеството си на Бранителка леля Върджиния е имала задачата да възпира майка ми. Да гледа майка ми да не пропусне Душите или поне да пропусне през нея възможно най-малък брой Души. Ала Върджиния не е могла да забрани на майка ми да изпълни ролята си… Майка ми не е искала да ги пропусне, ала не е могла да се съпротивлява, Джеймс. Това я разяждало отвътре и накрая тя повярвала, че няма друг избор, освен да пожертва живота си. Обаче това означавало, че пророчеството трябва да бъде поето от Алис и мен.

— Но какво общо има това с твоето заминаване, Лия? — Тонът му е мек, ала в него съзирам нещо, което със страх определям като скептицизъм.

— Алис е Бранителката, Джеймс, а аз съм Портата — бързам да уточня. — Само че аз не съм която и да е Порта. Аз съм Ангелът на Портата, единствената Порта, която има властта да разреши преминаването на самия Самаил. Аз… опитвам се да се боря. Да намеря начин да сложа край на всичко това, но Алис отхвърля ролята си на Бранителка и ламти да получи моята… Тя действа заедно с Душите още от дете и дори в момента работи за свършека на света, доколкото знаем.

Хващам го за ръката.

— Не можеш да се ожениш за нея, Джеймс. Не можеш. Ще бъдеш до нея, когато светът рухне, и макар че ще си в безопасност поради верността си към нея, всички, които обичаш, всичко, което цениш, ще се превърне в прах.

Поглеждам го в очите и се взирам дълбоко в тях. Искам да повярва, че говоря истината. Искам да го накарам да я почувства. Да я съзре в очите ми.

Той отвръща за миг на погледа ми, после става и се приближава досами водата. Помежду ни увисва мълчание, продължително и крехко. Аз не смея да проговоря.

— Не биваше да го правиш. — Думите, хвърлени над водата, са толкова тихи, че трябва да се наведа напред, за да проумея смисъла им.

— Какво? — питам. — Не трябваше да правя какво?

— Да измисляш цялата… цялата… тази история. — Той се обръща и ме поглежда, и като виждам болката, изписана върху лицето му, иде ми да заплача. — Аз още те обичам, Лия. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.

Той идва до мен, пада на колене и взема ръцете ми в своите.

— И ти ли ме обичаш още? Затова ли ми разказваш всичко това?

Гледам лицето, очите му, търся нещо, което може би съм пропуснала. Някоя частица, която да ми покаже, че той вярва в пророчеството. В мен. Ала виждам единствено обожанието, любовта му, която преди ми бе напълно достатъчна.

— Ти не ми вярваш.

Той смутено примигва с очи.

— Лия, това няма значение, нима не разбираш? Нямаш нужда от тази история. Аз не съм преставал да те желая.

Мъча се да открия нещо — каквото и да е, — което да го накара да разбере. Да повярва.

— Знам, че е трудно да повярваш — казвам аз и навивам ръкава си, като се взирам в очите му с най-чистата искреност, на която съм способна.

Протягам ръка към него.

— Погледни това, Джеймс. Белязана съм със знака на пророчеството. Виждал ли си го преди?

Той с неохота поглежда към белега на китката ми, сякаш няма желание да поглежда нищо, което би го накарало да повярва на историята ми. Зърва белега само за миг, после отново се вторачва в мен.

— Не съм го забелязвал, Лия. Но няма значение. Това не променя нищо.

Отпускам ръка в скута си и извръщам поглед от трескавите му очи. Това не е треската на любовта, а на отрицанието.

— Ето защо не ти казах. — Гласът ми е натежал от горчивина. — Знаех, че няма да ми повярваш. Носех вината, задето те напуснах, през всичките тези месеци.

Той поклаща глава и докато търси подходящите думи, целият излъчва болка.

— Ако това е цената да се върнеш обратно, ще ти повярвам, Лия, за да докажа любовта си, ще повярвам на всичко.

Нещо в гърлото ме свива, когато осъзнавам, че Алис е била права. Джеймс няма да ми повярва. Въпреки думите, които изрича, по лицето му не е изписано никакво колебание. Няма и следа от допускане на такава вероятност. Има само отчаяно желание да ми каже онова, което искам да чуя.

— Не е толкова лесно, Джеймс. Вече не е.

Той клати глава.

— Не разбирам.

Издърпвам ръцете си от неговите, минавам покрай него и се приближавам до водата, а в мен се поражда странно чувство. Става съвсем неочаквано. Не е тъга по онова, което всички сме изгубили, нито страх за живота на Джеймс.

Това е гняв заради разкаянието, което ме разяжда, откакто напуснах Ню Йорк. Откакто напуснах Джеймс. Гняв поради дългите часове, през които се измъчвах, че не съм могла да му кажа истината още преди месеци.

Обръщам се, свалям палтото му от раменете си и се връщам до пейката при него.

— Съжалявам, Джеймс. Беше грешка.

Държа му палтото да си го облече, гласът ми едва излиза от гърлото.

— Беше ми приятно да те видя. Желая ти всичко хубаво.

Тръгвам бързо по пътеката, а гласът му ме преследва, чувам го на всяка крачка:

— Лия! Лия?

Опитвам се да не му обръщам внимание, да вървя, без да се обръщам назад. Ала той бързо ме настига и поставя ръка на рамото ми, като ме кара да спра.

— Не разбирам. Аз те обичам. Преди само това имаше значение. Ако залогът за това, да бъдем заедно, е дали ти вярвам, то аз ще ти повярвам.

Лицето му е честно и аз се чудя как може да изглежда толкова искрен и в същото време да ми предлага да изградим обновената си връзка върху една лъжа. Мисля си за Димитри, за дълбокото му желание да премине през най-големите опасности заедно с мен.

— Но това ще е лъжа — казвам.

Той стиска зъби и замислено извръща поглед. След миг отново се обръща към мен и ме поглежда право в очите.

— Не ме интересува.

Думите му ме освобождават и аз внезапно усещам, че не е толкова трудно да си тръгна.

— Но е точно така, Джеймс. — Докосвам студената му буза с ръка. — Няма как.

Обръщам се и си тръгвам. Само че този път той не ме следва.

Когато се връщам в Милторп Менър, очаква ме писмо. Щом виждам името на изпращача, тутакси разкъсвам плика, преди още да сваля шапката си. Сърцето ми лудо бие, когато чета думите, написани върху дебелата хартия, и след секунди вече съм отново навън и викам Едмънд.

Каретата трополи по лондонските улици, а аз се взирам през прозореца, окрилена от надеждата, че най-после краят на пророчеството приближава. Щом зървам сградата на Дружеството, слизам, преди Едмънд да успее да заобиколи и да ми отвори вратата.

— След минута съм тук! — викам аз, докато тичам нагоре по стълбите, за да позвъня на вратата.

Като ме вижда да стоя на прага, икономът се усмихва.

— Добро утро, госпожице. Той е в библиотеката.

— Благодаря — отвръщам му с усмивка аз и минавам покрай него, както съм правила толкова пъти досега, дори не мога да си спомня броя им.

Ала този път е различно. Този път идвам с отговори.

Когато влизам, Димитри вдига поглед.

— Лия! Какво има? Нещо не е наред ли?

Не се изненадвам, че го виждам да чете до прозореца и че навсякъде по масата са разхвърляни книги. Прекосявам стаята и заставам до него.

— Не, всичко е наред — отвръщам и размахвам писмото. — Всъщност бих казала, че най-после нещо е наред.

Той дръпва писмото от ръката ми, очите му пробягват по листа, после поглежда нагоре и се взира в мен.

— Но това означава…

Усмихвам се и кимам.

— Че тръгваме за Ирландия?

Той се ухилва в отговор на усмивката ми. И внезапно ми се струва, че няма невъзможни неща.