Огньовете на сатаната

Девета глава

При пристигането си Корбет и другарите му завариха имението в смут. Веднага щом слязоха от конете, Бадълсмиър, целият разчорлен, се втурна да ги посрещне.

— Сър Хю! — извика той и преглътна с мъка. — Най-добре ще е веднага да се видиш с Великия магистър!

Въпреки приличащото слънце и ясното синьо небе, Корбет усети, че угнетеността му се завръща. Той огледа конюшните: войниците-тамплиери, които сега вършеха задълженията на конярите, бяха вперили празни погледи в него.

— Отново ли смъртен случай? — попита Корбет.

Бадълсмиър кимна и му направи знак с ръка да върви след него.

Секретарят каза на Малтоут да се погрижи за конете и тръгна заедно с Ранулф към главната сграда на имението. Бадълсмиър ги преведе през малкия вътрешен двор до стаята на дьо Моле: гола, оскъдно обзаведена килия, доста по-голяма от тази на Корбет, но също толкова аскетична с белите си варосани стени, черно разпятие и покрит с папурени рогозки каменен под. Великият магистър седеше зад една масичка с метално разпятие в средата. Останалите водачи на ордена вече се бяха събрали. По сериозните им лица със зачервени очи се четеше тревога.

При влизането на Корбет дьо Моле стана и каза троснато на Бадълсмиър да донесе още столове. Когато всички се настаниха, Великия магистър почука по масичката.

— Сър Хю, вчера, докато ви нямаше, умря брат Одо. Или по-скоро беше убит. Късно следобед излязъл да полови риба, както често правеше, с малката си лодка, „Призракът от кулата“. Останал доста време в езерото, но и това не е необичайно. Охранявал го един сержант-тамплиер. Тъкмо се канел да слезе до брега, за да му каже, че е време за вечерня, когато видял пламъци на носа. Било обаче твърде късно: брат Одо и лодката били погълнати от огъня.

Корбет покри лицето си с ръце и пророни:

— Говорих с него, точно преди да тръгна за Йорк, посетих го в библиотеката. Показа ми една хроника; личеше си, че се гордее с нея.

Той вдигна очи към останалите.

— Защо? — попита. — Как е могло да се случи?

— Не знаем — отговори Бранкиър. — Нямаме представа, Корбет: затова те чакахме. Ти си кралският секретар. — Той го посочи с пръст. — Изпратен си тук, за да откриеш какво става. Е, открий го!

— Не е толкова лесно — рече Легрейв и се наведе напред. — Как би могъл сър Хю да се справи с това? Брат Одо е отишъл да лови риба, всичко е било тихо и спокойно. За Бога, та лодката е била в средата на езерото! Никой не е изплувал оттам. Никой не е бил в лодката с него. И все пак и той, и лодката, са унищожени от огън, който дори водата от езерото не е успяла да угаси.

— Какви останки са намерени? — попита изведнъж Ранулф.

Тамплиерите го изгледаха пренебрежително.

Корбет се обади:

— Въпросът на моя приятел е от голямо значение.

— Съвсем малко — отговори дьо Моле. — Трупът на брат Одо бе така овъглен, че не можеше да се разпознае. Намерихме и няколко обгорели дъски от лодката, но това е всичко.

— И нищо друго? — попита Корбет.

— Нищо — рече дьо Моле. — Само плаващи овъглени останки. Беше трудно да се каже кои са от лодката и кои от брат Одо.

— Кой ги е извадил? — поинтересува се Корбет.

— Ами — започна Бранкиър, — сержантът не бил в състояние да направи каквото и да било. Той вдигна тревога и всички отидохме по най-бързия начин на брега на езерото. Качихме се на друга лодка, завързана малко по-встрани, но докато стигнем, пламъците вече започваха да угасват. Тленните останки на брат Одо бяха увити в чаршаф и поставени в ковчег. Ще го погребем довечера. Това, което искаме да знаем, сър Хю, е защо се случват тези неща. И как могат да бъдат спрени?

Корбет впери поглед в другия край на стаята: бъчвичката вино, която беше донесъл като подарък от краля, стоеше начената на една странична маса. Червеният восъчен печат сега висеше надолу като огромна капка кръв. Той въздъхна и бутна назад стола си.

— Не зная — отвърна, — макар че едно ще ви кажа: забравете всичките тия дрънканици и сплетни за огън от ада.

Сетне им каза какво е открил до пътя за Ботъм Бар. Дьо Моле се поизправи на стола си и очите му засияха от вълнение.

— Значи знаеш името на жертвата и как е загинал?

— Да. Също така смятам, че в тази гора е имало някой, който е използвал непозната форма на огън. Последната вечер преди заминаването ни, докато ми разказваше за падането на Акр, брат Одо спомена, че сарацините са мятали огън в града.

— Но това не бе нищо — намеси се Бранкиър, — просто наръчи дърва, накиснати в катран, запалени и запратени с помощта на катапулт или балиста.

— Да не би да ни казваш, че същото се случва и тук? — попита Симс.

Корбет зърна нещо да се движи под дрехата на рицаря и осъзна, че тамплиерът все още носи своята любима невестулка със себе си.

— Но това е невъзможно — рече присмехулно Бадълсмиър, преди Корбет да е успял да отговори. — Този огън е неудобен за използване. Просто купчина подпалени съчки. Как би могло това да обясни смъртта на Ревъркийн в центъра на лабиринта? Там не е имало никой. Или на Питъркин в кухнята? А колкото до брат Одо…

— А какво ще кажете за огнена стрела? — прекъсна го Корбет. — Потопена в катран и борова смола? — Той сви рамене. — Знам, дори преди да сте ми отговорили, че ако към лодката на брат Одо е била пусната такава стрела, той щеше да се опита да изгаси огъня или поне да скочи във водата и да доплува до брега. — Секретарят направи пауза. — Монсеньор, мога ли да те помоля за една услуга?

Дьо Моле разпери ръце.

— Искам разрешение да ходя навсякъде из имението, да разпитвам, когото си искам, и да си пъхам дългия нос — както се изразяват някои — във вашите работи.

— Давам ти го — отговори дьо Моле. — Но при едно условие, сър Хю. Помниш ли стайте, които ти показах вчера? Стой настрана от тях. Колкото до останалото, на твое разположение е.

Корбет му благодари и излезе от стаята.

— Наистина ли го вярваш? — попита го Ранулф, докато влизаха в крилото за гости.

Корбет се спря.

— Кое, Ранулф?

— Ами това, за огнените стрели.

— Че какво друго можех да кажа? Имаме човек, който лови риба насред езерото. За минути, не, дори за секунди, той и лодката му са обхванати от пламъци. Какво друго може да ги е предизвикало? — Корбет сви рамене. — Налучквах, но това е най-доброто, което можех да направя.

Той хвана Ранулф за ръкава и го дръпна до прозореца.

— Каквото и да открием — прошепна Корбет, — ще си мълчим. Смятам, че убиецът беше сред хората, събрани в стаята на дьо Моле.

— Ами маскираният конник в гората? — попита Ранулф.

— Не знам, но той не е бил в кухнята, когато Питъркин загина. Убиецът, така нареченият Стрелец, може да бъде дьо Моле, някой от останалите четирима, а може и да не е сам, да има съучастник. Не знам защо напада убиецът или как го прави, но който и да е, благодарение на откритието ни до пътя за Ботъм Бар сега знае, че сме разбрали част от истината.

— Тогава може би ще се опита да ни затвори устите.

— Вече се опита — отвърна веднага Корбет, — но може отново да го направи. И нищо чудно да сгреши някъде.

Той проточи врат и огледа пустия коридор.

— Казах, че трябва да не се отделяме един от друг, но сега трябва да работим поотделно. Вие двамата с Малтоут ще претърсите имението. Огледайте ковачницата, пребродете полята и горичките. Търсете някакви следи от огън или обгорено, а ако е възможно, и тайна топилня.

— А ти, господарю?

— Аз отивам в библиотеката. Брат Одо може да е загинал не защото живееше в това имение, а заради някое свое откритие. Убиецът трябва да ме е видял, че го посещавам. Смятам, че истината, или поне част от нея, се крие някъде в книжата на брат Одо.

Ранулф се върна в крилото за гости да вземе Малтоут, а Корбет попита един войник за посоката и отиде в библиотеката. Вратата беше отворена. Той влезе вътре и огледа дългото, изпълнено със сенки помещение.

— Бог да ти даде покой, брат Одо — прошепна. — И дано ми прости, ако съм станал причина за смъртта ти.

Той прекоси библиотеката до нишата на брат Одо. Масата беше отрупана с книжа, там бе и големият свитък велен с хрониката на монаха. Корбет я разви и започна да обръща парчетата пергамент, увлечен в драматичния разказ за падането на Акр. Прегледа я внимателно цялата, като се питаше дали в нея няма нещо за тайнствения огън. Но въпреки че в рисунките на Одо имаше балисти, които изстрелваха пламтящи топки катран, не се виждаше нищо значително. Корбет затвори с въздишка хрониката и започна да вдига едно по едно парчетата пергамент. Някои бяха просто стари драскулки, но една от рисунките привлече погледа му. Очевидно бе правена в деня преди смъртта на Одо. На нея имаше дългонос писар, а до него — грубо нарисувана врана. Корбет се усмихна от каламбура с името му — на френски „corbeille“ означаваше врана. Останалите надписи обаче бяха неразбираеми. Корбет си спомни как брат Одо му беше говорил за саксонските руни. Виждаха се едни и същи знаци, отново и отново повтаряни, всичките с въпросителни до тях. Няколко от тях успя да разгадае, но така и не намери никакъв смисъл в подреждането им. Той се върна в другия край на библиотеката и започна да рови из лавиците, докато не намери, каквото търсеше: дебела книга с пожълтели страници със заглавие „Codex Grammaticus“, подвързана с телешка кожа и закопчана с огромна катарама. Корбет я свали от рафта и я отнесе обратно до масата на Одо. Там я отвори и започна да разлиства страниците: в книгата имаше справки за гръцки и староеврейски думи, а в най-използваното приложение накрая бяха изписани всички букви от азбуката със съответстващите им саксонски руни. Корбет взе едно перо, придърпа пергамента и се опита да разчете драсканиците на мъртвия библиотекар. Отначало не можа да разбере нищо, понеже руните образуваха несъществуващи думи, но след това си спомни, че Одо бе използвал латински в своята хроника. След още малко усилия думите бяха разшифровани: „Ignis Diaboli“, „Дяволски огън“; „Liber Ignium“, „Книга за огъня“ и накрая една фраза, която се повтаряше многократно — „Тайната на Бейкън“9.

— Мили Боже! — прошепна Корбет. — Какво ли значи това?

Дяволски огън, разсъди той: ето как Одо описваше пламъците, погълнали нещастния Питъркин и приятеля на библиотекаря Ревъркийн. „Книга за огъня“? Да не би това да бе някакво мъчно разбираемо съчинение? Книга с магии? А „Тайната на Бейкън“? Какво общо имаше това с ужасните огньове? Озадачен, Корбет стана от стола да потърси каталога на библиотеката, но когато го намери, не откри никаква „Книга за огъня“ или каквото и да било, което да обяснява фразата „Тайната на Бейкън“. Тъкмо разчистваше писалището и навиваше пергамента с бележките, които си беше записал, когато чу някакъв шум в задната част на библиотеката — скърцане на врата, последвано от пускане на резета. Корбет се изправи, извади камата си и огледа залата, но видя единствено прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина над силно излъскания под.

— Кой е там? — извика секретарят. След малко повтори. — Кой е там?

— Знай, че идваме и изчезваме…

Гласът звучеше ниско, неузнаваемо, макар думите да кънтяха в библиотеката като мрачен звън на погребални камбани.

Корбет чу и друг звук, познато изщракване. Той се хвърли мигновено настрана. Стрелата изсвистя покрай главата му и се заби в стената зад него.

— Знай — каза вече по-високо гласът, — че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.

Отново щракване. Корбет, който се криеше зад рафтовете, чу глух звук — поредната стрела се беше забила в дървото над главата му. Той се помъчи да овладее дишането си и се огледа трескаво наоколо: прозорците бяха твърде малки, оттам не можеше да се измъкне.

— Знай — продължи напевно гласът, — че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките!

Корбет, вече легнал по очи на пода, надникна иззад лавиците и сърцето му спря за миг. В другия край на библиотеката стоеше фигура с шлем, черна роба доземи и арбалет в ръка. Чуха се стъпки — убиецът бавно се приближаваше. Ако станеше и се втурнеше към него, Корбет в никакъв случай нямаше да успее: следващата стрела щеше да се забие в тялото му, преди да е стигнал мистериозния си нападател. Устата му пресъхна и той положи всички усилия да потисне страха си. Незнайно защо, в съзнанието си виждаше само как кралският вестоносец язди по пътеката към имението Лейтън, Мейв забързва към него, за да го посрещне…

Корбет избърса потта от лицето си и стисна още по-здраво уелската кама. Когато вдигна очи, погледът му случайно попадна на малка странична врата зад едно от писалищата. „Исусе Христе,“ помоли се той, „дано да не е заключена!“

Показа глава навън, но бързо се дръпна обратно, понеже друга стрела профуча като ястреб във въздуха. Сетне стана, преди тайнственият нападател да е успял да зареди следващата. Избута писалището настрана, като ругаеше тихо, и вдигна резето, но вратичката не се помръдна. Корбет се заблъска неистово в нея, макар вече да чуваше как стъпките се приближават зад гърба му. Точно тогава зърна горните резета. Свали ги и вратата се отвори. Кожените й панти изскърцаха. Корбет излезе и я затръшна зад гърба си, точно когато една стрела се заби от другата й страна. Вратата водеше към някакъв коридор. Корбет се втурна слепешката по него и когато зави зад един ъгъл, неочаквано се блъсна в един сержант-тамплиер. Без да обръща внимание на виковете му, продължи да бяга, докато не излезе през отворената врата на някаква запустяла градинка зад площадката за турнири.

Постоя там известно време, за да си поеме дъх, и се върна в отделението за гости. Когато влезе в стаята си, затръшна вратата, заключи я и провери дали вътре няма някой. Накрая се строполи на леглото. Докато лежеше, лека-полека облекчението отстъпи на гняв, на страшна ярост, задето едва не бе паднал в капана. Изкушаваше се да профучи през имението, настоявайки да се срещне с дьо Моле, за да изиска разследване, но какво щеше да докаже с това? Нищо, освен собствения си страх. Убиецът сигурно се беше измъкнал от библиотеката и нямаше как да бъде проследен. Корбет стана, наплиска лицето си с вода и се избърса бавно, като си припомняше увитата в плащ фигура, арбалета и свистящите над главата му стрели.

— Поне — прошепна той — вече знам, че не си дошъл от ада.

Изведнъж спря и се замисли: нападението в библиотеката явно бе отчаяна мярка. Затова ли бяха убили Одо? За да му попречат да открие причината за страшния огън? Убиецът сигурно бе прегледал писалището на библиотекаря, но едва ли бе забелязал парчето пергамент, което сега стоеше на сигурно място в кесията на Корбет, На вратата се почука.

— Господарю!

Корбет отиде до нея и отвори. Ранулф и Малтоут връхлетяха развълнувано в стаята.

— Открихме! — възкликна Малтоут.

— Млъквай! — кресна му Ранулф. — Намерих ги, господарю, следи от обгорено, същите като край пътя за Ботъм Бар. Спомняш ли си дърветата покрай преградната стена около имението? Е, двамата с Малтоут ги видяхме там. — Той се взря в лицето на Корбет. — Не искаш ли да дойдеш? Какво се е случило, господарю?

Корбет им разказа.

— В библиотеката! — възкликна Ранулф. — Че защо там, господарю?

— Първо, защото убиецът е знаел, че съм там. Второ, защото е искал да ми попречи да открия нещо. — Корбет извади парчето пергамент от кесията си. — Забравете за следите от обгорено. Малтоут, искам от теб да се върнеш в Йорк. — Сетне отиде до масата и като взе едно перо, написа фразите, които беше намерил на писалището на Одо. — Ще идеш при краля, той е отседнал в двореца на архиепископа при Йоркската катедрала! — Той му подаде бележката. — Дай му това. Ако те попита какво става тук, кажи му… — Корбет направи гримаса. — Е, кажи му истината. Но имам нужда от отговор възможно най-бързо.

— Мога ли да отида с него? — попита Ранулф.

— Не, не можеш. Още няколко дни далеч от съблазните на Йорк ще се отразят много добре на душата ти, да не споменаваме пък тялото.

Малтоут се разбърза да напълни дисагите. После се върна, за да се сбогува, и почти затича обратно по коридора.

— Ето ти един щастливец — отбеляза Ранулф. — Но какво ще правим сега?

— Да отидем на разходка, Ранулф. Добре ще ни дойдат малко слънце и свеж въздух.

Двамата излязоха навън и Корбет положи всички усилия да се успокои. Първо отидоха в библиотеката. Сега вратата беше отворена, но когато се върна при писалището, Корбет откри, че стрелите са извадени от дървото. Освен няколкото драскотини по бюрото и задната вратичка, почти нямаше следи от случилото се. Върнаха се при конюшните. След като зададе няколко въпроса, Корбет намери сержанта, който бе видял Одо и лодката му да избухват в пламъци.

— Ела — каза му секретарят, — да се разходим до брега на езерото. Разкажи ни какво си видял.

Сержантът сви рамене, пусна на земята колана, който кърпеше, и тръгна с тях, като пътьом им описваше случилото се.

— От колко време ловеше риба брат Одо? — прекъсна го изведнъж Корбет.

— Ами от доста, трябва да бяха минали два-три часа.

— И ти го пазеше?

— Да. Бях на пост на ливадата и вече умирах от скука. От време на време поглеждах към езерото. Беше горещо и започвах да се изморявам. — Той помълча, докато влизаха в прохладната сянка на дърветата край водата. — Когато вдигнах поглед, видях пламъците; изглеждаше, сякаш огънят е лумнал от самото езеро.

Корбет посочи дървения кей.

— Лодката на Одо, „Призракът от кулата“, там ли беше вързана?

— Ами да. Одо се качваше в нея, гребеше сам до средата на езерото и клюмаше с часове над въдицата.

Корбет тръгна по кея. Чувстваше се някак странно сред гънещата се, проблясваща от двете му страни вода. В края на платформата спря и се загледа в овъглените парчетии, полюшвани от вълните.

— И дойде дотук?

— Е, докато стигна до мястото, където стоите сега, вече бяха целите скрити от огъня.

Корбет хвърли поглед през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами пламъците като че ли излизаха изпод дъното на лодката, но водата не можеше да им направи нищо. — Тамплиерът доби загрижен вид. — Точно това ме кара да мисля, че е било дяволски огън.

— Кога угаснаха пламъците? — попита Корбет.

— След доста време. Накрая остана само малко дърво, няколко парчета плат и обезобразените останки на брат Одо.

— Има ли много риба в езерото? — попита Ранулф.

— Разбира се — отговори сержантът. — Особено пъстърва. Често ни я приготвят, прясна-прясна, покрита със сметанов сос.

— Но не си видял никаква риба? — обади се Ранулф. — Искам да кажа, след като в езерото има много риба, а брат Одо е стоял там часове наред, уловът му трябва да е бил значителен.

— Не видях да има риба, но може да е изгоряла.

Корбет му благодари и сержантът тръгна към дърветата.

— Мислиш, че брат Одо е бил мъртъв още преди избухването на огъня? — попита Корбет.

— Да, господарю, така ми се струва. — Ранулф се върна с предпазливи стъпки до брега. — Забелязваш ли как дърветата от двете страни на езерото скриват този кей от погледа? Одо е можел да бъде видян, едва когато е стигал до средата на езерото. Мисля, че е бил убит, още преди да се качи на лодката. Трупът му е бил завързан, така че да стои прав. Бил е загърнат с наметалото и с вдигната качулка, та никой от брега да не забележи, че е мъртъв. Защо му е било иначе на стария тамплиер да носи наметало с вдигната качулка в топъл пролетен ден? И още повече, щом е ловил риба, къде му е уловът, изгорял ли е или не?

Корбет кимна.

— Много добре, Ранулф, но това все пак не обяснява как се е запалил огънят.

— Ето защо мисля, че е бил мъртъв — продължи Ранулф. — Спомняш ли си, господарю, как сержантът каза, че пламъците ближели лодката, но Одо не направил никакъв опит да ги угаси: не скочил разтревожено, нито понечил да избяга? — Той въздъхна. — Но това е всичко, което мога да кажа. Как се е запалил огънят, си остава мистерия.

Върнаха се горе на ливадата. Някъде по средата й Корбет седна и изпружи крака във високата трева. После се опря назад на длани, впери поглед в синьото небе и затвори очи. Наслаждаваше се на топлината, приятното ухание на смачкана трева и диви цветя, цвърченето на птиците по дърветата и мелодичното жужене на пчелите.

— Когато стоя със затворени очи — промърмори той, — имам чувството, че това е раят.

Ранулф изстена.

— Ако бях в някоя кръчма в Чийпсайд с халба бира в дясната ръка и другата на коляното на някоя хубава женичка, щях да се съглася с теб, господарю. — Той откъсна шепа трева. — Господарю, защо убиецът е избрал именно предупрежденията на асасините?

Корбет отвори очи.

— Асасините са ислямска секта — отвърна той. — Носят бели дрехи и кървавочервени пояси и чехли. Живеят под командването на своя водач, Владетеля на планината, в крепост, наречена „Орлово гнездо“, близо до Мъртво море. Чувал съм краля да говори за тях. Твърдината им е построена на върха на непристъпна планина. В нея има оградени със стени градини, пълни с екзотични дървета, мраморни фонтани, красиви цветни лехи и застлани с коприна шатри. Там членовете на тази секта, „Посветените“, биват хранени с шафранени сладкиши и поени с вино, размесено с опиати. Те бленуват за рая: от време на време Владетеля ги изпраща да убият някого, когото си е набелязал. Извършиха големи поразии сред кръстоносците. — Корбет се поизправи и впери поглед в езерото. — Те са кошмар, сенки от ада, които събуждат тъмни страхове, особено в душата на нашия крал. Едуард все още сънува покушението от преди тридесет години.

— Възможно ли е сред тамплиерите да има членове на тази секта? — попита Ранулф. — Отстъпници, които да са се отрекли от клетвата си? Или пък — додаде бързо той, — мохамеданите-убийци да използват това с тамплиерите, за да отслабят западните кралства?

Корбет стана на крака и изтупа тревата от панталоните си.

— Не мога да ти отговоря, Ранулф, но ми се струва, че е крайно време да поговорим с Великия магистър.

Върнаха се в главната сграда на имението и след малко дьо Моле ги прие. Седнал на отрупаното си с ръкописи писалище, той им посочи с ръка къде да седнат.

— Сър Хю — започна дьо Моле и потърка лицето си с длани. — Това не може да продължава вечно. Трябва да отпътувам обратно за Франция. Забраната на краля трябва да бъде вдигната.

— Защо? — попита Корбет, като си спомни пратеника, който беше видял да препуска по пътя за Ботъм Бар. — Да не би в Париж да има нови неприятности?

Дьо Моле порови из книжата на бюрото си.

— Разбира се, че има. Покушението над Филип Френски е извършено от тамплиер. Въпросният сержант е един от непокорниците, за които вече говорихме. Направил е признания и е предаден на Инквизицията.

— Но аз самият ти казах това.

— Все пак не знаеш — отвърна дьо Моле, — че преди няколко дни Филип Френски е прекосявал Големия мост на път към Лувъра след посещение на гробниците в „Сен Дьони“. Очевидно — дьо Моле хвърли парчето пергамент на писалището — тогава е извършено още едно покушение над живота му. В Париж се ширят слухове и скандали, и съветът на ордена настоява да се върна там.

— А има ли някаква истина в тези слухове?

Дьо Моле избягна погледа му.

— Монсеньор — настоя Корбет, — аз не съм ти враг. Възхищавам се от вашия орден. Мъже като брат Одо и сър Гуидо бяха истински рицари на кръста, но за Бога, отворете най-сетне очи, тук има нещо гнило. Знаете ли — продължи той — за мълвата, че сред вас се шири содомия?

Дьо Моле вдигна гневен поглед.

— Не ми чети морал, Корбет! Мога да изброя куп епископи с любовници, свещеници, които посещават проститутки, благородници с вкус към пажовете. Разбира се, има и братя, които се поддават на слабостите на плътта, като всеки човек! — каза троснато той.

— А тези убийства? — попита Корбет. — Можеш ли да ги обясниш, монсеньор? Или защо един тамплиер би изпращал същите предупреждения като Владетеля от планината? Възможно ли е някой или някои от вашия орден да са отстъпници, членове на онази секта? И каква е връзката ви с нея?

Дьо Моле се облегна назад, като си играеше с острия като бръснач нож за пергамент.

— От векове — отвърна той, — орденът на тамплиерите пази Светите места. Строим там свои крепости. Пускаме корени. Гледаме да се разбираме с местното население. Това, че един човек вярва в аллах и застава срещу теб на бойното поле, не означава, че в мирно време не можете да седнете на една маса, за да си разменяте мисли и подаръци.

— Дори с асасините? — настоя Корбет.

— Да, дори с тях. Те държат някои търговски пътища: част от териториите са в тяхна власт. И са податливи на подкупи не по-малко от всеки друг.

— Значи орденът е търгувал с тях?

— Да, и мога да ти кажа, че сър Бартолъмю Бадълсмиър и Уилям Симс са посещавали „Орлово гнездо“ като посланици и Владетеля на планината ги е приемал в дома си.

— Защо не ми го каза досега?

— Не мисля, че има връзка — сопна се дьо Моле. — Бадълсмиър и Симс са виждали прекрасните градини на Владетеля, пили са от ледения му шербет и са слушали речите му. Да, те са били негови гости, но това не означава, че са отстъпници. Асасините не са наши врагове.

— Кои са тогава? — попита Корбет.

— Владетелите на Запада — отвърна дьо Моле. — Те виждат нашите имения, житници, плевни, многобройни стада и плодородни ниви. Ръцете ги сърбят за съкровищата на ордена в Париж, Лондон, Кьолн, Рим и Авиньон. Какво правят тамплиерите, питат те. За какво са им толкова власт и богатства? Няма ли да е по-добре парите им да бъдат използвани за други цели?

— Значи нямаш представа кои може да са нападателите? — настоя Корбет.

— Не повече от теб, сър Хю! — Дьо Моле бутна пергамента настрана и вдигна едно писмо. — Смятам да изпратя вестоносец при краля.

Корбет кимна.

— Ще го помоля — продължи дьо Моле — за разрешение да се върна във Франция. — Той се облегна на масата и впери гневен поглед в Корбет. — Виж какво си мисля, сър Хю: ето, аз съм глава на най-големия християнски рицарски орден, а ми се налага да се моля, за да се прибера у дома, да предлагам пари като гаранция за доброто си поведение. — По лицето му се изписа ярост. — Бог да ми прости тези думи, сър Хю, но подобно унижение би накарало и светец да мисли за отмъщение!

Няколко часа по-късно, в гората край езерото, Стрелеца седеше на ствола на едно паднало дърво. Той чоплеше с нокът лишеите и мъха, загледан в ефеса на забития си в земята меч. Очите му попаднаха на гравирания върху него кръст и лицето му се изопна. Стрелеца се полюляваше замислено напред-назад. Господарят му, по-точно новият му господар, беше прав, като казваше, че с ордена е свършено. И каква полза щеше да има от него тогава? Впери поглед в езерото и се замисли за брат Одо.

— Съжалявам — прошепна той.

Да, наистина съжаляваше, задето старецът трябваше да умре, но с тази дълга памет и навика да си вре носа, където не му бе работа, библиотекарят можеше да се окаже опасен. Стрелеца облиза устни, като си спомни донесеното от Корбет вино. Беше видял бурето отворено и забелязал кръглия като монета червен печат на винаря, на който личеше надпис „1292 година“. Виното имаше богат, мек вкус. Може би един ден щеше да притежава достатъчно богатства, за да си поръчва, каквото иска. И кой можеше да му се противопостави? Тамплиерите? Тъпоумни войскари, уплашени от собствените си тайни и мистериозни ритуали, лутащи се насам-натам като обезглавени пилета. Той сграбчи ефеса на меча, извади го от земята, постави го върху скута си и се зае да го почиства от пръстта. Единствено Корбет представляваше опасност. Първия път се беше опитал само да го сплаши, но в библиотеката, ако не беше проклетата странична врата, щеше да го хване и убие. Каква буря щеше да предизвика с това само! Не смееше да се измъкне от имението, за да опита да влезе в Йорк, това беше опасно. Какво тогава? Той си спомни клюките и слуховете, намеците и хихиканията. Все така седнал на ствола, убиецът започна хладнокръвно да планира следващите си убийства.