Огньовете на сатаната

Втора глава

Във Фрамлингъм Гуидо Ревъркийн, управителят на тамплиерските имоти в Йоркшир, започваше ежедневното си самотно поклонение по обсипаната с камъчета пътека на големия лабиринт. Както обикновено, правеше това на четири крака, като пееше псалми, за да изкупи греховете си. Гуидо, шестдесетгодишен, с побелели коса и брада и загоряла от слънцето кожа, все още вярваше, че на съвестта му тежат много грехове. Някога той бе рицар-тамплиер, Христов воин, един от защитниците на Акр през 1291 година, преди ордите мамелюци да го превземат и потопят в море от кръв. Тогава Гуидо успя да избяга: рамо до рамо със своите другари, той си проби път по кея до една от малкото останали лодки, които чакаха да откарат него и другите бежанци до християнската флота. О, как се бореше Гуидо! На моменти кръвта по тесните, прашни улички на Акр стигаше до глезените му и все пак градът падна, а той, Гуидо Ревъркийн, се спаси. След онази ужасна нощ започна да страда от кошмари. В сънищата си се връщаше постоянно към разрушението на Акр.

С течение на годините Гуидо полека-лека стигна до заключението, че е трябвало да загине в Акр. Смяташе, че е бил длъжен да се бие, докато враговете на Христа не го убият, и така да даде възможност на другите да избягат.

— А вместо това — бе прошепнал веднъж той на своя отец-изповедник, — се върнах в Англия. Беше ми дадена удобната службица да наглеждам хамбарите, къщите, нивите и ливадите на Тамплиерския орден. Отче, аз измених на Христа, предадох Господа. Трябва да се върна и да бъда спасен.

Неговият изповедник непрекъснато му повтаряше, че за това и дума не може да става.

— Нужен си в Англия — шепнеше той иззад решетъчната преграда. — Тук имаш задължения.

Но Гуидо не намери покой, докато отецът-изповедник не спомена за лабиринта. Той се намираше до главната сграда в имението на Ордена — огромно море от висок, страховит жив плет от лигуструм с тесни пътечки, които водеха до центъра. Там имаше голям дървен кръст с образа на разпнатия Христос.

— Не можеш да отидеш до Йерусалим — каза му тогава отецът-изповедник, — но, сър Гуидо, ако трябва да изкупиш греха, ако искаш да изплатиш дълга си, всеки ден точно преди зазоряване минавай на колене до центъра на лабиринта, като пееш псалми.

Сега Гуидо правеше именно това. Камъчетата се забиваха дълбоко в кожата на коленете му, но той гледаше на това като на път към рая и се тътреше нататък, а очуканите дървени зърна на броеницата се плъзгаха между разкривените му пръсти. Познаваше лабиринта като опакото на ръката си. Всяко потайно ъгълче, всяка сляпа пътечка. Понякога нарочно избираше погрешен път, за да увеличи болката, и тези самоналожени страдания му носеха облекчение. Коленете му вече кървяха, болката в ръцете и раменете му се засилваше, по лицето му се стичаха струйки пот.

— Аз съм в Йерусалим — прошепна той, загледан в кръста. — Удържах на думата си!

Гуидо допълзя на четири крака до каменната основа на разпятието и вдигна поглед към страдалческото лице на своя Спасител.

— Господи — промълви той, като се удряше в гърдите. — Съгреших пред небесата и пред Теб!

Извади от торбичката си прахан и запали трите дебели жълти свещи в железния свещник на стъпалата пред кръста. Сетне отмести колене от образувалите се между камъчетата локви, погледна пламъчетата, които трептяха на утринния ветрец, и вдигна очи към разпятието.

— Също като в Акр — прошепна. — Сива зора, трепкащи пламъци.

Гуидо присви очи; сякаш и проклетата миризма на горящия град го преследваше. Пламъчето на свещта се засили и изведнъж от всичките му страни избухна огън. Гуидо отвори уста да изкрещи, но гората от пламъци погълна тялото му.

Едуард Английски влизаше в Йорк с развети знамена. Пред внушителната процесия, която се отправяше към Микългейт Бар, вървяха херолди. Зад краля се точеше дълга върволица от каруци е товарни животни, а от двете му страни маршируваха колони от копиеносци и стрелци с лъкове. Градът жужеше като катурнат кошер, тъй като едва в последната минута херолдите бяха обявили през кои порти ще влезе процесията. Цял Йорк се беше изсипал да посрещне краля: градските съветници в кожени мантии и обточени с хермелин качулки; жените и дъщерите им, облечени в рокли от най-скъпа коприна и златоткан брокат, с изскубани вежди и лъскави коси, покрити с богато украсени накити за глава и воали. Свещеници в ярки филони бяха довели своите енориаши. Свещениците носеха съдове светена вода и четчици за ръсене, за да благославят минаващия крал. Личеше си, че градският съвет е дал всичко от себе си. Уличките и канавките бяха почистени, обсипаните с рани просяци прогонени, дървените стеги опразнени, а бесилките и железните клетки до тях свалени. Членовете на гилдиите „Корпус Кристи“ и „Тринити“ имаха внушителен вид под многоцветните си знамена.

Кметът и градските съветници бяха посрещнали краля пред Микългейт Бар, за да му връчат ключовете на града на пурпурна възглавничка. Сетне го накараха да се усмихне още по-широко, като му поднесоха кесии, пълни със златни и сребърни монети. Едуард изрази своята благодарност, прие декларациите им за вярност и хвърли кесиите в ръцете на дьо Варен.

— Наглеждай ги — прошепна. — Не искам да се загуби и пени.

Веднага след като влязоха през Микългейт Бар, се спряха да послушат хора от момчета в бели столи, които пееха химн на три гласа в чест на краля, славейки управлението и превъзнасяйки победите му. След това процесията навлезе в самия град, по тесните улички, покрай големите къщи с искрящи на утринното слънце, белосани фасади, украсени с боядисани в черно греди. Въпреки наредбите на кметството, бе наизлязъл и целият живописен подземен свят на Йорк. Блудници и проститутки в къси рокли и перуки в оранжево и червено измерваха с очи войниците и се опитваха да привлекат вниманието на възседналите коне рицари и церемониалмайстори. Дребните престъпници от тесните улички, без господар и без пукната пара, се спотайваха в сенките, далеч от слънчевата светлина и готови всеки момент да побегнат, ако наближеше някой пристав. Недъгавите, певачките, главорезите, мошениците и джебчиите се бяха стекли в търсене на лесна плячка. Сергиите бяха прибрани, а търговците и техните чираци стояха със зяпнали уста, нетърпеливи да зърнат поне за мъничко своя крал.

Видът на Едуард действително оправдаваше прозвището „принц-завоевател“: със златна диадема на стоманеносивата коса, а ризницата, която Корбет го бе накарал да облече, бе покрита с плащ от златоткан брокат. Беше яхнал прочутия си боен кон, Черния Баяр, със седло и сбруя от тъмнопурпурна, поръбена със сребро кожа. Кралят яздеше с лекота, като с едната си ръка държеше юздите, а на другата му бе кацнал един великолепен снежнобял сокол, донесен от Париж. До него облеченият в полудоспехи Джон дьо Варен, граф на Съри, носеше личното му знаме — златен лъв, изправен на задни крака сред море от кръв. Точно зад краля яздеше Корбет, неспокоен и тревожен; очите му постоянно шареха из тълпата и отворените прозорци от двете страни на процесията. От време на време попипваше дръжката на камата си и хвърляше тревожен поглед към Ранулф. Неговият прислужник обаче бе зает да се усмихва и изпраща въздушни целувки към съпругите и дъщерите на градските съветници. От време на време процесията спираше и разкошно облечените херолди надуваха сребърните фанфари, преди да продължат след плющящите знамена с гербовете на Англия, Шотландия, Уелс, Франция и Кастилия.

На ъгъла на „Тринити“ кралят се спря да погледа провесения между два стълба огромен гоблен на гилдията „Корпус Кристи“. Беше сцена от Страшния съд. На него с ярки цветове бе изобразена съдбата на грешниците: законодатели, ковали лоши закони, бяха облечени в плащове от горяща сяра; подкупните адвокати биваха набивани на кол или им трошаха костите на колелото. Едуард се изкикоти на друга сцена, на която се виждаше група монаси с обръснати глави, водени от маймунолик демон към гореща яма, пълна с отровни змии. Пред тази импровизирана сцена имаше групички млади жени, всичките облечени в бяло, които пееха Песни в прослава на краля. Едуард ги послуша вежливо, галейки кацналия на китката му сокол. Сетне хвърли една сребърна монета пред подиума, целуна едно от момичетата и нареди процесията да продължи. Корбет изгледа свирепо Ранулф, който в опит да имитира краля посегна да хване едно от момичетата за ръката.

Точно когато излязоха на „Тринити“, Корбет чу как една стрела изсвистя между него и краля. Един от войниците отстрани изтърва копието си и се строполи на земята със стонове, заглушавани от шурналата от устата му кръв. Корбет се надигна на стремената и викна на въоръжените конници, които се затичаха към тях. Следвайки заповедите на секретаря и дьо Варен, те заобиколиха краля и вдигнаха щитовете си, за да образуват желязна стена около него. Корбет огледа набързо къщите от двете страни на улицата.

— Там! — викна Ранулф.

Корбет проследи ръката му, която сочеше към един от мансардните прозорци на близкия хан. Видя как дървените капаци се отварят още веднъж, фигурата с качулка, която се спотайваше там, и масивния арбалет. Отново се чу свистене, сякаш ястреб се спускаше към жертвата си, но този път стрелата се строши в един от вдигнатите щитове.

— След мен! — кресна Корбет.

Той слезе от коня, извади меча си и следван по петите от Ранулф и Малтоут, си запробива път през тълпата, без да обръща внимание на възцарилата се наоколо суматоха. Когато стигнаха сенките на къщите, вдигна поглед и изруга. Беше загубил представа коя е сградата. След това обаче зърна ъгъла на уличката, където клечеше просяк с качулка, протегнал ръце за милостиня. Корбет го изблъска от пътя си и хукна към входа под безвкусната табела, окачена на един стърчащ към улицата прът. Пътьом викна на Ранулф да заобиколи, за да заварди задния вход, и влезе в тясното, тъмно помещение. Събралите се там хора дори не подозираха какво е станало. Повечето бяха слуги, кухненски работници и камериерки. Корбет им заповяда да се отдръпнат от пътя му и се втурна нагоре по тясното, разклатено дървено стълбище. Плувнал в пот, той стискаше здраво меча и отчаяно се питаше какво ще направи, ако се срещне очи в очи с нападателя. Помъчи се да си спомни кой точно бе прозорецът.

— На най-горния етаж е — промърмори на себе си и предпазливо изкачи следващото крило стъпала.

На половината път обаче съгледа дима, който се процеждаше изпод една врата в нишата току до стълбите, и се обърна.

— Малтоут! — нареди на прислужника си. — Върни се и кажи на ханджията, че къщата гори!

После стисна носа си и бутна вратата. Беше залостена. Той отстъпи назад, стовари се с цялата си тежест върху нея и тя се отвори. Вътре се кълбеше гъст дим, макар че голяма част от него излизаше през отворения прозорец. Точно под перваза имаше стол, под който лежеше арбалетът и снопче стрели. На пода до тях бе проснат овъглен, горящ труп на мъж. В първия момент Корбет остана втрещен, загледан в зловещите сини и жълти пламъци, които танцуваха над почернелия мъртвец.

— Бог да ни е на помощ! — промълви току-що пристигналият Малтоут. — Господарю, що за огън е това?

Кашляйки мъчително, Корбет изведнъж се опомни, дръпна тежката дрипава завеса, която висеше зад вратата, и като подкани Малтоут да му помогне, я метна върху горящия труп, за да потуши пламъците. Скоро стаята се напълни с хора: съдържателят и помощниците му носеха ведра с вода, която изляха върху мъртвеца и навсякъде из стаята. Корбет обаче забеляза, че освен дето бе опърлил леко около трупа, огънят не беше подхванал нито стените, нито дъските на пода. Най-сетне пламъците бяха потушени и от цялата злополука остана само вонята, следите от опърлено по пода и противното цвърчене на водата, която попиваше през покриващата трупа завеса.

— Всички да излязат! — заповяда Корбет. — Малтоут, изгони всички!

Съдържателят, шкембест плешив човечец, понечи да протестира, но точно тогава Ранулф връхлетя в стаята.

— Никой не видях! — рече задъхано той. — Абсолютно никой! Какво е станало тук?

— Всички да излязат! — кресна Корбет. — А ти, драги — посочи той кръчмаря, — ме изчакай долу!

Малтоут и Ранулф изблъскаха хората навън. Корбет дръпна тежката завеса и се задави от ужасната смрад. Малтоут се обърна и повърна върху купчината слама в ъгъла; Ранулф пък клекна хладнокръвно до останките.

— Как е станало? — попита той, като посочи арбалета и стрелите до стола.

— Не знам — отвърна Корбет. — Имаме един човек, преливащ от омраза. Той взема арбалета, изстрелва две стрели в опит да убие краля и няколко минути по-късно вече е горящ труп. Изпепелен е от необикновен огън, който не се е разпространил нито по стените, нито по пода.

— Това можеше да стане — обади се Ранулф. — Накрая дървото щеше да затлее и избухне в пламъци, но нашето пристигане тук го спря. Въпросът е кой е този човек и как се е запалил.

Корбет се насили да огледа трупа. Лицето и горната част на торса бяха напълно изгорели. От очите бяха останали само две локвички вода. Ако човекът бе имал някакво окосмяване по главата или лицето, то бе напълно изпепелено. Секретарят преглътна мъчително.

— Виж — рече той и дръпна завесата още по-надолу. — Горната половина на тялото е изгоряла. — После посочи панталоните и ботушите на човека. — А тези са само опърлени.

Корбет се надигна и отиде до леглото. Изпод мръсната кръгла възглавница се подаваха оръфани кожени дисаги. Корбет ги измъкна, сряза каишките и изсипа съдържанието върху вълнената завивка. Вътре имаше уелска кама, кесия със сребърни монети и една мърлява тамплиерска туника с червени кръстове от двете страни.

— Богат човек, поне за войник — отбеляза Корбет.

Той отвори кесията и изсипа съдържанието й в ръката си. Сетне хвърли среброто върху кревата и разви парчетата пергамент, които бе намерил вътре. На едното имаше груб план — Корбет веднага разпозна пътя на шествието, който минаваше през Микългейт Бар и „Тринити“. На другото беше изписан списък с провизии, закупени от някой си Уолтър Мърстън, сержант в имението на Тамплиерския орден във Фрамлингъм. Корбет седна на леглото.

— Ранулф, прибери всичко обратно в дисагите. За Бога — махна той към овъглените останки, — покрий това. — После продължи. — Значи това е Уолтър Мърстън, тамплиер, който се е опитал да извърши държавна измяна и кралеубийство. Изстрелял е две стрели към нашия крал, но минути след това е бил погълнат от някакъв тайнствен огън.

— Божие наказание — каза напевно Малтоут.

— Ако е така — подхвърли присмехулно Ранулф, — кажи-речи цял Йорк би избухнал в пламъци.

Корбет стана и отиде до прозореца. Кралската кавалкада вече продължаваше пътя си, а тълпата зяпаше към кръчмата, сега обградена от войници с вдигнати щитове и насочени напред пики. От стълбището долетя тропот на тежки стъпки и един дебел глас, който ругаеше всички кръчмари по света, наричайки ги „мръсни негодници“ и „изчадия на сатаната“. Корбет се ухили и промърмори:

— Милорд Съри ей сега ще пристигне.

Вратата на стаята се отвори с трясък, кожените й панти се изпънаха докрай.

— Гнусна измет! Неблагодарни копелета! — кресна дьо Варен с изпотено, зачервено лице и прекоси с мечешки стъпки стаята. — Е, Корбет, проклети писарю! Какво имаме тук?

Графът дръпна назад дрипавата завеса и се ококори при вида на трупа.

— Да му се не види! Кой е тоя?

— Очевидно сержант и вероятно стрелец от Ордена на тамплиерите — отговори Корбет. — Дошъл е в стаята със своя арбалет и се е опитал да убие краля.

— И кой го е запалил?

— Тъкмо спорехме върху това, милорд. Малтоут смята, че е Бог, но според Ранулф ако всеки грешник трябваше да бъде наказван по този начин, целият град щеше да се превърне в огнено море.

Дьо Варен се закашля и като се върна до вратата, изкрещя нещо към стълбите. В стаята влязоха група кралски стрелци с лъкове.

— Изнесете това! — заповяда дьо Варен. — Искам да го завлечете до площада и да го окачите на най-високото бесило!

Стрелците послушно оголиха леглото и увиха трупа в мръсните чаршафи. Дьо Варен погледна към Корбет с ъгълчето на окото си.

— А, и накарайте някой от проклетите лениви писари да напише табелка „Така умират всички предатели“. Закачете я на врата на този негодник!

Сетне изтика стрелците със зловещия им товар навън и затръшна вратата след тях.

— А името на тоя боклук?

— Уолтър Мърстън.

— Кралят ще поиска сметка за всичко това! — каза троснато дьо Варен. — Нямам им вяра на тия мръсни рицари-монаси!

Той се приближи до мястото и разрита пепелта с ботуша си, тракайки с шпорите си по дървения под. След това погледна през прозореца.

— Страх ме е, Корбет — прошепна графът. — Много ме е страх. Бях с краля преди тридесет години, когато асасините се опитаха да го очистят. Пратиха един, който се престори на вестител. — Той присви очи и задиша тежко, с издути ноздри. — За малко да успее, всичко стана така внезапно. Но кралят бе по-бърз и му разби главата с едно столче. И сега пак го преследват.

Той сграбчи Корбет за ръката. Писарят отвърна на погледа му, без да трепне.

— За Бога, Хю, не ги оставяй да го направят! — каза умолително дьо Варен и извърна очи. — Умираме един по един — промълви той. — Всичките стари приятели на краля.

— Кажете на Негово величество — отговори Корбет, — че нищо няма да му се случи. Ще дойда в абатството „Сейнт Мери“.

Дьо Варен отиде с тежки стъпки до вратата.

— А, милорд графе!

— Да, Корбет.

— Кажете на краля, че няма да се върна в имението Лейтън. — Корбет си наложи да се усмихне. — Поне докато не приключа с тази работа.

Той чу как дьо Варен трополи надолу по стълбите, крещейки обиди към всички в хана. Ранулф и Малтоут стояха в ъгъла на стаята и го гледаха със зяпнали уста.

— Какво има, Ранулф? — попита Корбет. — Ако не си затвориш устата, ще лапнеш някоя муха.

— Никога не съм чувал дьо Варен да те нарича Хю — отговори Ранулф. — Трябва здравата да се е уплашил…

— Така е. Асасините не си губят времето. — Корбет затвори прозореца. — Но да вървим. Тук вони ужасно. Ранулф, донеси ми дисагите.

— Кои са тези асасини? — попита Малтоут.

— По-късно ще ти разкажа. Сега искам само да разбера защо един тамплиер ще изпълнява техните заповеди!

Тримата слязоха по стълбите в общата стая на хана — ниско, усойно помещение с почернели от хилядите палени огньове тавански греди. В отсрещния й край, близо до вратата на килера, седеше съдържателят, заобиколен от група леки жени, и се наливаше с вино, сякаш животът му зависеше от това. Когато зърна Корбет, той се свлече на колене и сключи ръце пред гърдите си.

— О, господарю, смилете се над мен! — проплака шишкото, като го гледаше жаловито, макар че изпоцапаното лице на Корбет не показваше нищо, което да поуталожи паниката му. Човечецът почти запълзя в краката му. — Господарю, повярвай, нямаме нищо общо с това!

Ранулф извади меча си и го опря с плоската страна о рамото на кръчмаря.

— Ако имаш — каза насмешливо червенокосият слуга на Корбет, — до седмица ще те обесят, после ще те разчекнат и ще окачат осолените ти крайници над Микългейт Бар.

Съдържателят се вкопчи в наметалото на Корбет.

— Господарю! — простена той. — Милост!

Корбет бутна настрана меча на Ранулф и накара кръчмаря да седне на стола си.

— Донеси на господаря си чаша от най-доброто вино. Същото за мен и моя придружител — нареди той на една от прислужниците. — А сега слушай, кръчмарю.

Корбет придърпа едно столче и седна точно срещу съдържателя, така че коленете им почти се допираха.

— Няма от какво да се боиш — продължи той. — Стига да ми кажеш истината.

Съдържателят не спираше да се тресе. Мечът на Ранулф бе едно, но този кротко говорещ кралски секретар го плашеше до смърт. Известно време човечецът не можа да произнесе нищо, само пелтечеше.

— Не те грози никаква опасност — увери го Корбет. — Не можеш да носиш отговорност за всички, които посещават хана ти.

Той взе чашата вино, донесена от една прислужница, и я бутна в ръката на ханджията. Сетне отпи от своята и я остави — виното беше добро, но от тлъстата муха, която плуваше в него, му се повдигна.

— А сега, кой беше този човек?

— Не знам. Дойде снощи. Пътник някакъв. Представи се като Уолтър Мърстън. Плати добре за стаята, с две сребърни монети. После си изяде вечерята и повече не го видях.

— Слиза ли долу да закусва?

— Не, бяхме заети да се подготвяме за посрещането на краля. — Ханджията изстена и закри лицето си с ръце. — Канехме се да празнуваме. В един момент излизаш навън, развяваш знамена и слушаш фанфарите, а в следващия… — И махна безпомощно с ръце.

— Никой друг ли нямаше с него? — настоя Корбет. — Никой ли не е идвал да го посети?

— Не, господарю, но ханът има два входа, преден и заден. Постоянно влизат и излизат хора, особено в дни като този. — Гласът на мъжа пресекна.

Корбет зажумя и постоя, като се мъчеше да извика в паметта си всичко, което бе видял, докато си проправяше път през тълпата. Изведнъж си спомни как бе блъснал просяка, докато изпращаше Ранулф в малката уличка, и отвори очи.

— Почакайте тук — нареди секретарят и излезе от хана.

— Какво търсиш? — попита забързалият след него Ранулф.

Корбет отиде до началото на уличката и я огледа. Представляваше тесен, смрадлив сокак между къщите, пълен със смет и скитащи котки. Две дечица се опитваха да яхнат старата свиня, която се ровеше из боклуците, но от самия просяк нямаше и следа.

— Господарю? — обади се Ранулф.

Корбет се върна в общата стая на хана.

— Ханджийо, в Лондон — а предполагам, че и в Йорк е същото — просяците си имат любими места, като например някой ъгъл или вход на църква. Виждали ли сте просяк да застава на ъгъла в уличката от другата страна на хана ви?

Съдържателят поклати глава.

— Не, господарю, никой просяк не би стоял тук. Далече е от дюкяните, а уличката не води наникъде. — Той се усмихна и разкри зачервените си, възпалени венци. — Пък и моите клиенти не са от хората, дето биха се разделили с някое пени.

— В такъв случай, ханджийо, се върни при буретата с бира. Няма от какво да се страхуваш.

Корбет махна на Ранулф и Малтоут да го последват и тримата излязоха на „Тринити“ Лейн.

— Сър. — Един кралски офицер се приближи до тях с ръка на дръжката на меча и шлем в другата. — Графът на Съри ни заповяда да стоим тук, докато не приключите.

— Събери хората си — нареди Корбет. — Иди при краля в абатството. Кажи на милорд Съри, че скоро ще се видим. Конете ни?

Войникът вдигна ръка и към тях се приближи един стрелец, който водеше трите коня.

— Не ще можете да ги яздите — отбеляза стрелецът. — По улиците е голяма блъсканица.

Когато излязоха от „Тринити“, Корбет разбра, че войникът е бил прав. Сега, когато кралската процесия беше отминала, Микългейт гъмжеше от народ. Сергиите отново бяха наредени и търговията си вървеше, както обикновено; продавачи, пътуващи търговци и надничари се мъчеха да изкарат някое и друго пени от празничната атмосфера в града. Корбет водеше коня си, следван от Ранулф и Малтоут. Напредваха много бавно. Пред църквата Сейнт Мартин трупа актьори бяха издигнали импровизирана сцена на две каруци и за най-голямо удоволствие на публиката играеха пиеса за Каин и Авел. Когато Корбет мина покрай тях, Бог — фигура, облечена в бял чаршаф, със закрепен на главата златен ореол — тъкмо бележеше Каин с червен кръст. „Де да беше толкова лесно,“ помисли си Корбет, „знакът на Каин да се виждаше на челото на всеки настоящ или бъдещ убиец.“

— Мислиш ли, че тамплиерът е действал на своя глава? — попита Ранулф, който вървеше след него.

— Не — отговори Корбет. — Ранулф, колко време ни отне, докато стигнем от краля до онази стаичка в хана?

Ранулф спря, за да даде път на група деца, които тичаха след дървен обръч; последва ги едно улично псе, стиснало между зъбите си трупа на мършаво пиле и гонено от побесняла домакиня, която крещеше, колкото й глас държи.

— Странно приказват тук — отбеляза Ранулф. — По-бързо и някак по-отсечено, отколкото в Лондон.

— Но момичетата са също толкова хубавички — отвърна Корбет. — Зададох ти въпрос, Ранулф; колко време смяташ, че ни е отнело?

— Горе-долу колкото да кажеш десет пъти „Аве Мария“.

Корбет си спомни как си проправяше път през тълпата, загуби се, а после влезе в хана и изкачи стълбите.

— Мислиш, че са били двама? — попита Ранулф.

— Да. Вратата на стаята беше заключена, вероятно от съучастника на стрелеца, когато е излязъл. Забелязах, че ключът липсваше.

— Значи беше тръгнал да търсиш просяка?

— Може би, макар това да не обяснява всичко — продължи Корбет. — Двете стрели трябва да са били изстреляни от Мърстън. И все пак как може един професионален войник да бъде убит за секунди, без да окаже съпротива? И после тялото му да бъде изпепелено така бързо от онзи ужасен огън?

— Може другият да го е убил — отговори Ранулф, — а сетне да е изтичал надолу по стълбите и да се е престорил на просяка, когото бутна.

— Това е само предположение — възрази Корбет.

Когато наближиха моста над Уз, той стисна още по-здраво юздите. Мостът бе широк; от двете му страни, до високите дървени парапети бяха наредени сергии, на които се предлагаше риба, „прясно извадена,“ както крещяха продавачите, „от реката долу“. Корбет спря, остави Ранулф да държи конете и отиде да погледне през дупката между коловете. От дясната си страна виждаше голямата кула на Йоркския замък, а отляво извисяващите се островърхи камбанарии на Йоркската църква и абатството „Сейнт Мери“.

— Какво да кажа на краля? — промълви той на себе си, без да обръща внимание на любопитните погледи на минувачите.

После се взря в речните води, които образуваха водовъртежи около колоните на моста, и малката рибарска лодка до тях. Рибарите гребяха срещу течението и с всички сили се мъчеха да удържат мрежите си, същевременно избягвайки отпадъците, които се въртяха наоколо, неспособни да се измъкнат от орбитата на дебелите колони. Корбет все още не можеше да разгадае смъртта на тамплиера: един воин, набързо превърнат в тлееща пепел! Той се върна при Ранулф; точно в този момент едно просяче дотича при тях с пени в едната си ръка и парче пергамент в другата, и му забърбори нещо. Корбет се усмихна и клекна пред детето.

— Какво има, момче?

Хлапакът се ухили още по-широко, бутна парчето пергамент в ръката на Корбет и избяга, когато секретарят започна да го развива. Корбет прочете написаното и въпреки блъсканицата и прежурящото слънце, кръвта в жилите му изстина.

Корбет се взря в написаното: последователността на изреченията бе леко променена, но заплахата си оставаше все така действителна. Той вдигна поглед: момчето беше изчезнало и нямаше как да го проследи. Убийците бяха наблюдавали всяка тяхна стъпка, скрити сред тълпата. Явно мъртвият тамплиер не бе сам; явно бе само една пионка и играта едва сега започваше.