Огньовете на сатаната

Десета глава

Корбет се събуди от камбанен звън. Ранулф вече беше станал и търсеше колана за меча си. Отвън коридорите ехтяха от тропот на крака и давани на висок глас заповеди. Забиха и други камбани. Корбет се облече припряно, надяна колана си и надникна през прозореца. Нощното небе започваше да се озарява от първите отблясъци на зората.

— Нападат ли ни? — възкликна Ранулф, като подскачаше из стаята, докато си обуваше ботушите.

— Съмнявам се — отвърна тихо Корбет.

Някой задумка по вратата и Ранулф вдигна резетата. Един сержант-тамплиер с почерняло лице, разчорлена коса и мръсни, обгорени на места туника и панталони едва не се строполи в стаята.

— Сър Хю! — рече задъхано новодошлият. — Великият магистър те моли да дойдеш веднага. Има пожар в главната сграда!

Когато излязоха от отделението за гости, Корбет видя дима, който излизаше на кълбета от отсрещното крило на зданието. Дворът беше пълен с тамплиери: полуоблечени, те кашляха и хъхреха, докато образуваха верига за подаване на ведра. Корбет бутна вратата и мина. Коридорът бе пълен с дим, но когато от отворената врата подухна ветрец, той се раздели и Корбет зърна оранжевите отблясъци на огъня. От време на време някой тамплиер се втурваше вътре с поредното ведро, разплисквайки вода по пътя си, Бранкиър, следван от дьо Моле, изникна сред дима, като кашляше и плюеше. Двамата изблъскаха Корбет и излязоха, залитайки, на свежия утринен въздух.

— Килията на Бадълсмиър е! — рече задъхано дьо Моле. — Гори като факла.

Той приклекна на каменната настилка, пи жадно от бокала, донесен от един сержант, и плисна останалата вода на лицето си.

— Водата не помага — промълви накрая Великият магистър.

Корбет клекна до него. Бранкиър се запрепъва нататък, неспособен да каже и дума, с рукнали от парливия дим сълзи. От сградата заизлизаха други тамплиери, които крещяха, че не могат да направят нищо.

— Килията гори! — възкликна дьо Моле. — Ако не овладеем пламъците, те ще погълнат цялата сграда.

Тревогата му скоро се пренесе на останалите и хората, които си предаваха кофи по веригата, спряха. Легрейв, притиснал мокър плащ към носа и устата си, се втурна в коридора. Няколко минути по-късно излезе. Горната половина от лицето му приличаше на маска от пепел. Изведнъж Корбет си спомни за тлеещия труп на Мърстън.

— Забравете водата! — възкликна той и посочи към другия край на двора, където до стената имаше голяма купчина пясък, вероятно използвана за някакви строителни работи. — Вземете това! Пясък, пръст, кал. Задушете пламъците, недейте да ги давите!

Отначало настана бъркотия, но после пристигна Симс, чиято невестулка надничаше любопитно от горния отвор на туниката му. Той накара подчинените си да се наредят в дълга редица. Вътре бяха изпратени войници с мокри парцали на лицата. Всеки от тях носеше ведро с пясък, а един беше въоръжен с тежко одеяло. След час пламъците най-сетне бяха обуздани.

— Слава Богу! — промълви дьо Моле. — Слава Богу, сър Хю, че стените са от камък, както и подът: иначе цялата сграда можеше да се превърне в клада.

— И сега белята не е малка — отбеляза приближилият се към тях Легрейв. — Съседната килия е съсипана, както и двете стаи отгоре. Гредите и дъските на пода са изгорели.

— Той се озърна. — Къде е Бадълсмиър? — възкликна. — Сигурен съм, че го видях… — И млъкна.

Бранкиър се отдалечи забързано, като викаше името на Бадълсмиър. Скоро обаче се върна, като клатеше глава.

— Нали това беше стаята на Бадълсмиър? — попита Корбет.

Симс кимна.

— Какво се е случило? — поинтересува се секретарят.

Симс се извърна и извика няколко имена. Двама сержанти се приближиха забързано, голи до кръста, с покрити със сажди тела. Приличаха на демони от ада.

— Вие ли вдигнахте тревога? — попита Бранкиър единия от тях.

— Да, сър. Аз бях на пост. Когато завих в този коридор, видях изпод вратата да излиза дим. Изтичах и заудрях с всички сили по нея. — Той им протегна окървавения си, обгорен юмрук. — Вратата обаче се беше нажежила и затова извиках за помощ. Притекоха ми се Уолдо и Гибнър. Гибнър изтича да удари камбаната, а ние с Уолдо се помъчихме да разбием вратата, която беше заключена и запостена. Накрая взехме пейката от коридора и ударихме с нея от лявата страна, за да разбием пантите. Успяхме — той се задъха, — но към нас блъвнаха пламъци и дим. Вътре беше ужасно, само огън и пушек. Сякаш се намирахме в сърцето на ада.

— Видяхте ли сър Бартолъмю? — сопна му се Легрейв.

— Кажи ми истината!

— Да, той лежеше на леглото. Пламъците вече го бяха обхванали. Видях го само за няколко секунди. — Сержантът се поколеба. — Него и…

— И? — намеси се Корбет.

— Имаше още някой — смотолеви тамплиерът. — Лежаха на леглото. Огънят вече ближеше балдахина и завивките. Извиках веднъж и избягахме. Честно казано, господарю, нищо не можехме да направим.

— Кой беше другият? — извика Бранкиър. — О, за Бога, човече! Значи сме загубили двамина от нашия орден!

— Единият беше сър Бартолъмю — отговори сержантът. — Мисля, че другият беше Скудас.

Дьо Моле изруга под нос и се отдалечи. Корбет остана отстрани да гледа как изпоцапаните, почернели от сажди тамплиери се мият с вода от кладенеца. Слънцето се издигаше бързо над главите им и напичаше. Малко по-настрана дьо Моле и командирите изчакваха влизането в сградата отново да стане безопасно. Най-сетне един сержант докладва, че огънят е изгасен. Дьо Моле нареди на другарите си да останат на място и като махна на Корбет и Ранулф да го придружат, влезе в опушения, зловонен коридор. Стените и дървенията бяха обгорени; когато стигнаха до стаята на Бадълсмиър, Корбет се изненада от силата на огъня, превърнал цялото помещение в почерняла костница. Подът бе покрит с пепел, която стигаше до глезените. От завивките, мебелите и орнаментите не бе останало нищо. Таванът отгоре беше изтърбушен; виждаше се горната стая, където пламъците бяха вилнели, поглъщайки всичко по пътя си.

— Ще издържат ли гредите? — попита Корбет.

— Ние винаги строим добре — отвърна дьо Моле. — Огънят е нашият голям враг. Три, може би четири стаи ще трябва да бъдат изкъртени до камък и ремонтирани.

Той прекоси стаята и доближи мястото, където преди това се бе намирало леглото. От двамата мъртви тамплиери не беше останало много: овъглени скелети, легнали един до друг, неразпознаваеми сред разразилия се ужас. Въпреки пепелта и мръсотията, дьо Моле, по чието лице се стичаха сълзи, коленичи и се прекръсти.

— Requiem aeternam eis Domine — подхвана той. — Дай им вечен покой, Господи, и нека ги огрява несекваща светлина. — Той благослови тленните останки с ръка. — Не отвръщай лицето Си от тях и в безкрайната Си милост прости прегрешението им.

Дьо Моле се изправи на крака, залитна и щеше да падне, ако Корбет не го беше хванал за лакътя. Дьо Моле вдигна лице и Корбет едва не ахна: Великият магистър изглеждаше остарял, с посивяло лице, отпуснати устни и очи на заблудено дете.

— Какво става Корбет? — прошепна дрезгаво той. — Какво става, за Бога? Сякаш не ни стига пожарът, ами и Бартоламю! Добър войник, пък да умре в леглото си с друг мъж. Как ще погледне на това всеобщият съдник на всички нас? Какъв ужасен удар за името на ордена!

Той издърпа ръката си и тръгна със залитане към вратата. Корбет направи знак на Ранулф да му помогне. Великият магистър закуцука като старец по коридора. На половината път спря, облегна се на стената и затвори очи.

— Чувал съм слуховете — промърмори дьо Моле. — Създават се приятелства. Понякога ние, които нямаме синове, търсим сред младите такива, каквито бихме искали да бъдат нашите потомци. Вероятно така е станало и с Бартолъмю. Сега Божието наказание го застигна и се видя силата на Лукавия.

Корбет избърса саждите и пепелта от лицето си.

— Глупости! — каза троснато той. — Бадълсмиър и другият са били убити. Смъртта им е била планирана.

— Но сред порочните ще плъзнат слухове — погледна го изцъклено дьо Моле. — Той изтегли своя жребий.

— Замълчи! — кресна Корбет.

Великият магистър наведе глава. Известно време остана така, като ридаеше тихо, сетне избърса очи с опакото на ръката си и хвана Корбет за ръкава, сякаш бе слепец. Докато вървяха към вратата, залиташе. Навън, без да обърне внимание на другарите си, тръгна с Корбет и Ранулф към стаята си. Когато влезе там, се поотпусна, след като се изми в купата с вода и свали потта и мръсотията от лицето и ръцете си. След това наля три чаши вино и подаде по една на Корбет и Ранулф. Извини се искрено за ранния час, но се позова на свети Павел, че за стомаха е добре да се приема по малко вино. Известно време седя, загледан през прозореца с отворена уста, като от време на време отпиваше от чашата. Ранулф хвърли поглед към Корбет, но последният поклати глава и сложи пръст на устните си. Внезапно вратата се отвори. Бранкиър, Симс и Легрейв се промъкнаха тихо в стаята, седнаха и зачакаха. Най-сетне дьо Моле въздъхна и като се обърна, впери поглед в Корбет.

— Не е било злополука, нали?

— Не — отвърна Корбет. — Било е убийство.

— Но как? — възкликна Симс. — Монсеньор, току-що огледах внимателно останките от ключалките и резетата. Ключът се е стопил в ключалката от вътрешната страна. Горното и долното резе са били пуснати.

— Ами прозорецът? — обади се Ранулф. — Ако е бил отворен, вътре е можело да се подхвърли главня.

— И това проверих — отвърна веднага Симс. — Според сержантите, които са стояли на пост отвън, капаците на прозореца му са били плътно затворени.

Всички говореха за огъня: никой не смееше да отвори дума за обстоятелствата, при които беше загинал Бадълсмиър.

— Пламъците са били толкова силни — възкликна дьо Моле, — горели са яростно. Какво, за Бога, би могло да предизвика такъв огън? — Той махна с ръка. — О, да, злополуки стават. Свещи падат на рогозките, преобръщат се лампи, но този огън се е разгорял мигновено! — Сетне поклати глава. — Не може да е било нещо такова.

— А ако е станала злополука от този род — отбеляза Корбет, — защо Бадълсмиър и другарят му не са вдигнали тревога, не са се опитали да потушат сами пламъците?

— Според сержанта — намеси се Легрейв, — Бадълсмиър и Скудас са били или в несвяст, или мъртви.

— Те са били содомити — изкриви отвратено лице Симс. — Умрели са в греха си. — Гласът му се беше повишил.

— Това Бог ще отсъди — сряза го Корбет. — Сега ме интересува единствено как са умрели. Вратите и прозорците са били залостени, така че никой не би могъл да влезе вътре и предизвика този ад. — Той се озърна. — Нещо необичайно да се е случвало снощи?

Всички поклатиха глави и замърмориха отрицателно.

— Бадълсмиър бил ли е… — Корбет спря, за да подбере по-внимателно думите си. — Връзката му със Скудас беше ли известна?

— Носеха се слухове — отвърна Симс. — Нали разбираш, от онези клюки, които се ширят из всяко затворено общество…

Той млъкна, понеже някой бе почукал на вратата. Един сержант влезе забързано, прошепна нещо в ухото на Бранкиър, остави в нозете му някакви дисаги и излезе. Бранкиър разкопча внимателно каишите и изтърси съдържанието на дисагите в скута си под любопитните погледи на останалите.

— Дисагите са на Скудас — обясни Бранкиър. — Казах на сержанта да събере всичко, което успее да намери в стаята му.

Той вдигна един малък стоманен пръстен с дръжка. Беше мерник, каквито опитните стрелци използваха за арбалетите си. Останалото бяха дребни вещи: нож, кания и малки късове пергамент. Бранкиър ги разви, изруга и ги подаде на Корбет.

На първото имаше някаква схема и Корбет разпозна в нея плана на йоркските улици: „Тринити“, пътя, по който беше преминал кралят, редицата от къщи. Мястото на Мърстъновата засада беше отбелязано с кръстче.

— Написано е с почерка на Бадълсмиър — обясни Бранкиър. — Както и останалите.

Корбет погледна изпомачкания лист и фаталното му послание:

— Това е предупреждението на убиеца.

Корбет сложи пергамента на масата пред Великия магистър. Дьо Моле го огледа.

— Сър Хю? — попита той. — Възможно ли е Бадълсмиър да е бил убиецът? Спомнете си онази сутрин, когато влязохме в Йорк. Тогава Бадълсмиър беше със Скудас.

— Но се върна във Фрамлингъм с нас — вметна Симс. — Не би могъл да бъде в Йорк, когато Корбет е получил предупреждението или е избягнал на косъм стрелите на убиеца.

— Вярно е — отвърна дьо Моле. — Но Скудас е можел. Той се върна много по-късно същия следобед… Беше генуезец по рождение, професионален стрелец с арбалет.

— А това — Бранкиър вдигна едно пожълтяло късче пергамент, което беше извадил от дисагите — е разписка с подписа на Мърстън, с която удостоверява получаването на някакви суми.

— Да не се опитвате да кажете — рече Корбет, като погледна разписката и я подаде на дьо Моле, — че Бадълсмиър и любовникът му Скудас са били убийците?

— Звучи логично — отвърна предизвикателно Бранкиър.

— Да, така е — заяви дьо Моле. — Бадълсмиър е бил недоволен. Той е познавал асасините и техните тайни. Присъства на събранието в Париж, след което бе извършено покушението на Филип Френски. Беше в Лондон, когато посланието на убийците бе забито във вратата на катедралата „Сейнт Пол“. Знаеше, че кралят ще влезе в Йорк и по какъв маршрут ще мине. Неговият любовник Скудас е дал на Мърстън, най-вятърничавия измежду нас, много пари. В дисагите на Скудас има копие от посланието на онази секта, заедно с карта на Йорк. А и Скудас беше професионален стрелец.

— Но защо? — рече Корбет. — Защо е избухнал огънят в стаята на Бадълсмиър? И защо двамата със Скудас не са се опитали да избягат?

— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Великият магистър. — Може би са държали при себе си нещо, с което не са могли да се справят.

— Някой от вас да е виждал Бадълсмиър снощи? — попита Корбет.

— Да, да, аз го видях — отвърна Бранкиър. — Вечеряхме заедно. — Той се усмихна изнурено. — Довършихме отличното вино, което донесохте. Бадълсмиър много обичаше вино. Винаги отнасяше по една малка кана в стаята си.

— А Скудас? — попита Ранулф.

— Сър Хю! — възкликна Легрейв. — Ние сме воинска общност, обвързана с клетви и правилник за дисциплина. Въпреки това сме свободни мъже. Орденът е нашето семейство; естествено е да се създават приятелства. Не си пъхаме носа в чуждите работи. Имаме си достатъчно главоболия и без да проверяваме къде ходи и какво прави всеки от нас.

— Мога ли да взема тези листове? — попита Корбет, като се изправи на крака.

Дьо Моле му ги подаде. Корбет се сбогува някак припряно и се върна в крилото за гости.

— Вярваш ли на всичко това? — попита Ранулф, който подтичваше до него.

— Възможно е — отвърна Корбет. — Звучи логично: Скудас е бил в Йорк, когато бях заплашен и по-късно нападнат. Вярвам на дьо Моле; картата на Йорк и предупреждението са изписани с почерка на Бадълсмиър. Но защо са се озовали у Скудас? Защо не са били скрити по-добре?

— Може Скудас да е бил неговият куриер.

— В такъв случай имаме три възможности — отвърна Корбет, докато влизаха в стаята му. — Първо, Скудас и Бартолъмю са били убийците и са загинали поради някаква ужасна злополука: тази възможност изглежда доста вероятна. Имаме писмени доказателства и не разполагаме с обяснение за възникване на огъня. — Корбет отиде до масата и разпъна пергаментите. — Второ, Бартолъмю и Скудас са били само част от заговор, значи нищо чудно останалите в това имение и по другите места да участват в техните кроежи.

— И трето? — обади се Ранулф.

— Трето, Бадълсмиър и Скудас са само жертви и истинският убиец, Стрелеца, все още е на свобода. А сега — продума Корбет, докато се настаняваше на масата, — да изчакаме завръщането на Клавърли и Малтоут. — Той се усмихна през рамо на слугата си. — Свободен си да играеш на зарове, когато пожелаеш. Аз ще бъда зает.

Известно време Ранулф постоя прав, пристъпвайки от крак на крак, после закрачи из стаята, надничайки през прозореца. От време на време си мърмореше какъв късметлия е Малтоут, задето се е измъкнал оттук. Най-сетне Корбет му каза да млъкне и да излезе. Без да чака повторна покана, Ранулф изхвръкна от стаята. Корбет отново се зае с писмото, което пишеше, но след малко хвърли ядно перото. Убийство, измяна, покушение над краля, содомия, а може би и черна магия! Той стана, отиде до вратата и пусна резетата. Знаеше как ще реагира Едуард. Щеше да крещи й беснее, но останалите от Съвета можеше да поискат по-сериозни мерки: затваряне на всички пристанища за тамплиерите и вероятно конфискация на техните земи и движима собственост.

Корбет заряза писмото и през следващите два часа усилено записва всичко, което се беше случило, което бе чул и видял от самото начало, разговори и заключения. Те обаче не го доведоха доникъде, затова се върна към пергаментите от писалището на брат Одо и дисагите на Скудас. Огледа отново предупреждението на асасините — първото, забито във вратата на катедралата „Сейнт Пол“; второто, което му бе подадено в Йорк; третото, което бе получил от Клавърли, и четвъртото, извадено от дисагите на Скудас. Корбет стана и се протегна. А петото? А, да, нападателят в библиотеката. Корбет взе перото и записа и него. Сетне огледа петте точки, особено последната, и с нарастващо любопитство се взря отново в тях. Имаше разлика; беше я забелязал и преди, но дали тя бе от значение? Корбет прехапа развълнувано устни. Даденото му от Клавърли предупреждение и това, което бе получил в Йорк, се различаваха от другите, които пък гласяха:

Бележката, мистериозно закачена за бесилото на Мърстън и онази, която момченцето му бе подало в Йорк, имаха следния текст:

„Защо е тази разлика? — зачуди се Корбет. — Просто грешка?“ Той отиде до прозореца и погледна надолу към двора. Войниците-тамплиери сновяха напред-назад, разчиствайки боклука от изгорелите стаи. Дали не беше просто грешка? А ако не, какво би трябвало да означава разликата?

— Да кажем — промърмори Корбет, — че заговорниците са били трима: Мърстън, Бадълсмиър и Скудас. Всеки от тях е предавал послания. Обяснява ли това защо някои от предупрежденията са изписани погрешно?

Той отиде до умивалника и наплиска лицето си. Едва тогава забеляза мръсната вода в легена. Явно бе така потънал в мисли за случилото се, че все още носеше следите от дима и огъня. Той излезе в коридора и помоли един сержант да му донесе чиста вода. Сержантът се съгласи и когато отново дойде, Корбет се съблече, избръсна се пред малкото стоманено огледало и си облече чисти дрехи. Все още размишлявайки върху загадката, той слезе в кухнята и помоли за малко хляб, сирене и халба бира. Никой не му обръщаше внимание. Убийствата, скандалните разкрития и тежката работа по потушаването на огъня бяха оказали своето въздействие върху тамплиерската общност. След малко при него дойде Ранулф, чието изпоцапано лице бе нашарено от струйките стичаща се пот.

— Добра ли беше играта? — попита Корбет.

Слугата му се ухили.

— Сега повече от всякога ми приличаш на дяволче. Внимавай, Ранулф — добави Корбет. — На някой може да му хрумне да огледа заровете, които използваш.

— Винаги играя честно — отвърна Ранулф.

— Да бе, а прасетата могат да летят — рече насмешливо Корбет.

Ранулф отиде да се преоблече и измие, а господарят му привърши яденето и излезе на каменната пейка пред входа на главната сграда. Наслаждаваше се на припичащото слънце и си блъскаше главата над предупрежденията; опитваше се да си спомни кое не си е на мястото, но някак все не успяваше. Той затвори очи, позволи си да се отпусне и се замисли за последното писмо на Мейв.

„Трябва да си дойдеш у дома,“ пишеше тя. „На Елинор й е мъчно за теб. Чичо Морган се кълне, че имаш по една хубавичка блудница във всеки град. А аз всяка нощ лежа будна в леглото и се надявам, че на другата сутрин ще чуя развълнуваните викове на слугите и ти ще се върнеш.“

— Сър Хю?

Корбет отвори сепнато очи. Клавърли стоеше пред него и го гледаше загрижено.

— Роджър!

По грозноватото лице на помощник-шерифа се разля усмивка.

— От колко време си тук? — попита Корбет.

— О, оставих си коня в конюшнята и отидох до стаята ти. Ранулф беше там. — Лицето на Клавърли стана сериозно. — Той ми разказа новините. — Сетне седна до Корбет на пейката. — Това имение взе да прилича на гробища — промърмори. — А когато новините плъзнат навън…

— Какво се е случило? — попита Корбет.

— Ами вече получихме заповеди. Всеки тамплиер, който бъде видян в Йорк, ще бъде незабавно арестуван. В общината се шушука, че кралят е изпратил вестители до управителите на всички пристанища с нареждане да задържат всеки пристигащ в страната тамплиер, както и всички писма с техния печат. Й най-сетне, смъртно наказание заплашва всеки тамплиер, който се опита да напусне страната.

Корбет се изправи.

— Надявам се само — заяви той, — че Негово величество знае какво прави. Тамплиерите се намират под прякото управление на папата. Всяко посегателство срещу тях — добави сухо той — се счита за посегателство срещу самия Божи наместник.

Секретарят хвана Клавърли за ръката и двамата влязоха в сградата.

— Кралят пет пари не дава за тамплиерите — продължи Корбет. — Той и неговите лордове умират да сложат ръка на тяхната собственост. Но както и да е, Клавърли, какво друго имаш за мен?

Клавърли му подаде малък свитък пергамент.

— Лошите новини стават все по-лоши — отвърна той. — Накарах моите подчинени да ми направят списък с всички, които имат достъп до топилни, разрешителни за внос в Йорк и кандидатствалите за строителни разрешения.

— И? — попита Корбет, въвеждайки Клавърли в стаята си.

— Виж сам.

Корбет разви пергамента. И трите списъка бяха много кратки. Той разпозна имената на някои от водещите съветници и търговци на Йорк, включително Хюбърт Сийгрейв, винар и собственик на хана „Зелената мантия“. Все пак единственото име, което присъстваше и в трите къси колонки, бе това на ордена на тамплиерите. Те притежаваха ковачници и топилни в Йорк, имаха право да внасят хранителни продукти и други стоки в града, а също така бяха собственици на жилищни сгради под управлението на своя домакин, вече покойния сър Гуидо Ревъркийн; очевидно той бе искал разрешение от кмета и градския съвет да строи и обновява някои от тези здания. Корбет изстена и хвърли пергамента на леглото.

— Нищо от това не ми помага! — възкликна той.

Клавърли му подаде една златна монета.

— Отидох да се видя с мистрес Джокаста. Тя ти благодари за подаръка, но с оглед на миналото си смята, че е по-добре да ти го върне. Помоли да огледаш внимателно монетата, особено ръбовете.

Корбет го направи и забеляза по тях мънички червени следи.

— Какво е това? — попита той, застърга с нокът едната и тя падна.

— Мистрес Джокаста смята, че е восък. Също така каза, че златото е много старо. — Клавърли приседна на едно столче и разкопча колана си. — Очевидно този метал е като плат, с различен строеж и изработка: това злато тук е меко, много скъпо и в днешни времена се среща изключително рядко.

— Но защо им трябва на тамплиерите да секат свои собствени монети? — попита Корбет.

— Не зная, сър Хю. Може би са разорени и започват да топят натрупаното злато, или просто са намерили съкровище и не желаят да го предадат на краля. Но виж, сър Хю, пътувах бързо, а пътят беше прашен…

Корбет се извини и му наля чаша вино. Едва свършил с това и Ранулф връхлетя в стаята, оплаквайки се на висок глас, че е търсил господаря си под дърво и камък. Но когато Корбет му подаде чаша вино, той забрави сръдните.

— Слава Богу, че дойде, Клавърли! — възкликна слугата между глътките. — Както вече казах, това имение е заприличало на гробница.

— Направи ли проучване къде са били тамплиерите в Йорк сутринта, когато беше нападнат кралят? — попита Корбет.

— Да, и не открих много. Очевидно един от тях е напуснал рано града.

— Да, това трябва да е Бранкиър.

— А един от стражите близо до Ботъм Бар със сигурност е видял Великия магистър и останалите да се срещат и потеглят заедно.

— Но какво са правили преди това?

— Ами едноокият, Симс, очевидно е прекарал голяма част от времето си в хана, зяпал слугините, а после поскитал доста и е бил видян на много места.

— А покойният Бадълсмиър?

— Някои пристави си го спомнят как се е разхождал сред сергиите близо до Пейвмънт. Определено са го видели да стои на площада заедно с младия сержант, докато са окачвали трупа на Мърстън.

— Ами дьо Моле и Легрейв?

— Дьо Моле наистина е посетил златаря, но Легрейв е прекарал голяма част от времето си по улиците. Ходил е в квартала на ръкавичарите и са го видели да прави покупки. Като че ли е пазел входа, докато дьо Моле е бил вътре.

— Значи всеки от тях е можел да се промъкне в хана близо до „Тринити“, където се е спотайвал Мърстън?

— Да, можели са — отвърна Клавърли. — А, и още нещо. — Помощник-шерифът отпи глътка вино. — Доста по-късно следобед стражите при Ботъм Бар си спомнят как един сержант-тамплиер, същият русокос младеж, когото са видели да се разхожда с Бадълсмиър, напуснал града. Яздел бързо и крещял на хората да се отдръпнат от пътя му.

Корбет въздъхна.

— Това би трябвало да е Скудас, който също е мъртъв. Значи знаем, че всички тамплиери, включително Бадълсмиър, са били в Йорк, когато е станало покушението над краля. Известно ни е, че са били разделени, но са се срещнали пред Ботъм Бар и са напуснали града, преди аз да получа предупреждението на моста над Уз. Определено вече ги е нямало, когато скритият стрелец се опита да ме убие. Единственият тамплиер в града по това време е бил Скудас.

Корбет приседна на ръба на леглото си. „Възможно ли е“, помисли си, „хората, които стоят зад тези нападения — Бадълсмиър и Скудас — вече да са мъртви? И затова ли Бадълсмиър е напуснал града заедно с дьо Моле; за да си осигури алиби, докато неговият приятел и любовник Скудас извърши покушението?“ „Ако е така, — рече си той, като се опита да потисне радостното вълнение, което погъделичка стомаха му, — значи няма да има повече убийства и мога да докладвам на краля, че всичко е приключило.“ Секретарят погледна двамата си събеседници и промърмори:

— Може ли да ме оставите за малко сам?

Клавърли пресуши на един дъх чашата си.

— Имам и още едно съобщение.

— Да?

— Един прокажен, неизвестен рицар, умира във Францисканската болница. Той твърди, че е бил тамплиер, и желае да говори с теб.

— Тамплиер, прокажен! — възкликна Ранулф. — Възможно ли е той да е тайнственият конник, видян в гората до пътя за Ботъм Бар?

Клавърли сви рамене.

— Виж — усмихна се уморено Корбет. — Ранулф ще се погрижи за теб. Но не се отдалечавай. Може да се наложи да си тръгнем бързо.

Когато те излязоха от стаята, Корбет се опита да подреди мислите си. Всички доказателства сочеха, че Бадълсмиър е виновен, но все пак нещо липсваше. Само дето умът му бе твърде претоварен, за да улови и задържи тази подробност. Най-важното бе да отиде в Йорк и да посети болницата за прокажени. Корбет вдигна донесения му от Клавърли списък и порови за златната монета в кесията си. Изведнъж се поспря, понеже се сети за виното, което беше донесъл във Фрамлингъм, и отново се втренчи в списъка.

— Разбира се! — възкликна задъхано. — In vino veritas: във виното е истината!