Огньовете на сатаната

Единадесета глава

Хюбърт Сийгрейв, ханджия и кралски винар, обърса потното си лице, сега добило пепеляв цвят, и погледна уплашено към другия край на писалището, където се беше настанил сър Хю Корбет. Роджър Клавърли, помощник-шерифът, седеше от лявата страна на секретаря, а слугата с лукави очи се беше изправил зад тях. Погледът на Сийгрейв се премести на златната монета, която лежеше на бюрото.

— Естествено, естествено — запъна се той. — Виждал съм такива монети. От добро злато са.

Сетне се обърна жално към вратата, откъдето го гледаха уплашено пребледнялата му жена и младите му синове.

— Затвори вратата, Ранулф — промърмори Корбет. — Да видим сега, мастър Сийгрейв. — Секретарят придърпа стола си до ръба на писалището и се взря в черните и бели квадрати на плота. — Ще започна отначало. Тази монета и други като нея не са дело на някакъв си дребен фалшификатор, а на богат, силен човек. Този човек е открил съкровище, което по право принадлежи на короната, но е решил да го претопи и да отлее от него монети. Той е плащал стоката, преди тези търговци да влязат в Йорк, където със същото злато щели да си купят, каквото им е необходимо. Хитростта е очевидна: короната не получава своето съкровище, търговецът го пази, за да натрупа още богатства, а няколко чуждестранни търговци използват монетите, за да купуват стоки, които да внасят в собствените си страни. Кой би могъл да ги проследи? А и кой би задавал въпроси? Йоркските търговци винаги се радват, когато видят в касите им да се излива добро злато, та паметта им бързо се замъглява.

Корбет поспря, за да отпие от чудесното вино, което Сийгрейв им беше поднесъл, погрешно заключавайки, че секретарят е дошъл само на посещение от учтивост.

— Аз пък — удари се Корбет по гърдите — направих грешка. Помислих си, че може да са тамплиерите. Те вечно подават молби за разрешения да ремонтират сградите си в Йорк, имат лиценз за внос на стоки от чужбина и разбира се, притежават свои собствени топилни и ковачници. Но защо биха рискували да си навлекат кралския гняв?

Корбет направи пауза. Изпитваше искрено съжаление към този дебел търговец, огънал се пред алчността си.

— Същото обаче важи и за теб, мастър Сийгрейв. Ти имаш поне две топилни в „Зелената мантия“. Също така си подал молба за разрешително да строиш върху съседна пустееща земя. Преди да напусна Фрамлингъм, огледах внимателно сметките на управителя. Ти си предложил цена, далеч надвишаваща пазарната, за празния парцел от другата страна на хана ти.

Сийгрейв отвори уста да проговори, но вместо това покри лицето си с ръце.

— Всъщност грешката ми беше — продължи безмилостно Корбет, — дето приех, че виновникът е кандидатствал за разрешително да внася стоки от чужбина. Но като личен винар на краля за Йорк, ти не се нуждаеш от подобно разрешително. Чуждестранните кораби докарват виното по Уз, разтоварват бъчвите си и ти им плащаш с тези златни монети.

— В действителност съседното парче земя не ти трябва, за да строиш на него други сгради — намеси се Ранулф, — а защото смяташ, че там може да откриеш още съкровища.

— Само че си допуснал една грешка — добави Корбет. — Използвал си едни и същи калъпи и за восъчните печати, и за златото. По ръбовете на някои от златните монети се е набил червен восък.

— Има и други търговци — измънка Сийгрейв, без да вдига очи. Сетне дръпна ръка от плота и Корбет видя потните следи, оставени от пръстите му.

— Мастър Сийгрейв — обади се Клавърли. — Ти си виден гражданин. Същински принц сред търговците. Ханът ти се е прочул, не само в Йорк, но и далеч извън стените на града. Роден си и си отраснал тук. Чувал си легендите: как някога римляните са построили на това място голям град и как преди царуването на Алфред викингите са си направили тук крепост, в която трупали плячката си. Тук не е необичайно да се намерят няколко чаши и монети. По какво си изровил ти?

— Можем да си отидем — прибави Корбет — и да се върнем с кралските войници. Те ще обърнат целия хан и ще разровят всеки сантиметър земя. — Той се наведе над писалището. — Погледни ме, мастър Сийгрейв.

Търговецът вдигна уплашен поглед.

— Толкова лесно ми се струваше — избъбли той. — Различни търговци, по различно време. Знаех, че ще си държат езика зад зъбите. Все пак, сър Хю, кой възразява да му се плаща в злато? Но вие сте намерили восък, набит в ръбовете?

Корбет кимна.

— Е, Бог знае как е попаднал там.

Сийгрейв стана, бутна стола си назад и се усмихна мрачно, когато видя ръката на Клавърли да се насочва към камата.

— Не се тревожи, помощник-шерифе, няма да бягам, нито ще правя глупости. Искам да ви покажа какво съм намерил.

Търговецът излезе от стаята си. Няколко минути по-късно се върна с несигурна стъпка, като мъкнеше малък сандък, около две стъпки дълъг и една висок, стовари го върху писалището и отметна капака.

— Мили Боже и всички ангели! — възкликна, Ранулф загледан в купчината златни монети вътре.

— Има и още — добави Сийгрейв.

Той излезе, върна се с кожена торба, развърза връвта й и изсипа скъпоценните предмети до сандъка: златна, обсипана със скъпоценни камъни дарохранителница, инкрустиран със седеф рог за пиене, две чаши с дебел слой сребро отвътре, изображение на Агнеца от чист нефрит, кръст за носене на гърдите с аметисти в четирите му краища.

— Голямо богатство — промълви Сийгрейв. — Намерих го преди около три месеца, когато строителите копаеха в градината. Бяха спрели заради студа и снега. Децата ми си играеха в изкопа. В единия му край намерили камък от улична настилка със странни знаци. Слязох да проверя. — Той помълча малко. — Не знам дали беше канавка или улей за чиста вода, но беше направен от бряст. Пъхнах ръка вътре. — Ханджията поклати глава. — Струваше ми се, че сънувам. Вадех торба след торба, всичките пълни с монети. — Изведнъж раменете му се отпуснаха. — За Бога, сър Хю, как бих могъл аз да изсека такива монети!

— Но те изглеждат толкова нови! — възкликна Корбет. — Кръстовете от двете им страни, червеният восък по ръбовете.

— Направих дискретно проучване в хрониките и летописите на града — отговори Сийгрейв. — Някога Йорк се е казвал Йорвик. Викингските пълчища са си направили лагер тук. — Той посочи скъпоценните предмети, които блестяха на писалището. — Може би някой от главатарите им е заграбил църковно злато и го е претопил, но бидейки суеверен, е изсякъл кръст от двете страни на монетите.

— Свещници — обясни Клавърли. — Сър Хю, трябва да е имало свещници, което обяснява наличието на червен восък.

Корбет вдигна златото и остави монетите да изтекат между пръстите му.

— Странно — промълви той. — А аз, умникът, си помислих, че са прясно сечени.

— Така е — отговори Сийгрейв. — Който и да е направил тези монети, сър Хю, никога не ги е използвал, а ги е скрил заедно с останалата част от съкровището. Трябва да са му донесли същия лош късмет като на мен. Дървените тръби бяха обгорени, както и земята около тях. Не знаех какво да правя — продължи той. — Беше ми омръзнало да ми плащат с лоши сребърни монети, а ако бях предал съкровището на хазната, каква награда щях да получа? Само дето кралските служители щяха да ме разпитват, да намекват, че съм го откраднал и да използват всички възможни законови уловки, за да го задържат за себе си. И каква част от това тук, сър Хю, щеше да попадне в хазната? Кралските служители не са по-различни от кралските винари — всички бъркаме в меда.

— Можеше да се обърнеш към самия крал — упрекна го Корбет.

— И за това си помислих — отвърна Сийгрейв, — в деня, в който дойдохте тук. Бях на път да си призная, но… — Той сви рамене. — Вече бях затънал до шия. Бях изчакал кралят да дойде в Йорк. В града имаше страшно много непознати — велики лордове, служители на двора, слуги с ливреи: прекрасен момент да похарча златото. Придворните доставчици купуваха стоки и пазарите въртяха оживена търговия. — Лицето на Сийгрейв се сгърчи и по пребледнелите му бузи рукнаха сълзи. — А сега загубих всичко — изломоти той.

Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе съпругата на Сийгрейв с две вкопчени в полите й дечица.

— Какво ще стане? — попита тя. Хубавичкото й лице беше изопнато, тъмните й очи приличаха на кладенци, пълни със страх.

— Изчакай отвън, мистрес Сийгрейв — отговори Корбет. — Кралят иска своето съкровище, а не човешки живот. Това, което е направил съпругът ти, е напълно разбираемо.

Той почака, докато вратата се затвори. Сийгрейв вече беше избърсал очите си и го гледаше с очакване.

— Ето какво трябва да направиш, мастър Сийгрейв — заяви меко Корбет. — Поискай аудиенция при краля. Вземи съкровището със себе си. Не споменавай за моето посещение тук… — Корбет помълча. — Не, кажи му, че съм вечерял тук и че си ме попитал дали не е възможно да бъдеш приет от Негово Величество.

— А после? — попита тревожно Сийгрейв.

— Хвърли се в краката му — продължи Корбет. — Сетне отвори чувалите. Повярвай ми, мастър Сийгрейв, кралят ще те целуне като свой брат, стига да му предадеш всичко!

— Искаш да кажеш… — промълви задавено ханджията.

— О, за Бога, човече! — викна Корбет. — Намерил си злато и си похарчил част от него: то ще бъде приспаднато от дела ти.

— И няма да има глоба, няма да има затвор? — възкликна Сийгрейв.

Корбет се изправи на крака.

— Мастър Сийгрейв — отвърна сухо той, — ако си изиграеш добре картите, вероятно ще получиш рицарско звание.

Ханджията се опита да го задържи, като пелтечеше, че иска да му се отплати богато. Корбет наистина остана малко, но само колкото да си изпие виното и да увери сащисания Сийгрейв, че семейството му няма защо да се бои от него.

— Вярно ли е това? — промърмори Клавърли, използвайки един момент, в който двамата бяха останали сами в стаята.

— Че какво толкова е станало, Роджър? — засмя се хитровато Корбет. — Сийгрейв просто се е поддал на алчността си. Ако наказвахме всеки за това, нямаше да ни стигнат бесилките в страната. — Той вдигна ръка. — Но трябва да си държиш устата затворена.

— Имаш думата ми, сър Хю.

Когато свършиха, Сийгрейв ги изпроводи до конюшните. Там подръпна разтревожено ръкава на Корбет.

— Сър Хю, имам да призная и едно последно нещо.

— Още ли съкровища има? — възкликна изненадано Корбет.

— Не, става дума за деня, когато дойдохте тук. Стори ми се, че следите някого.

— Какво имате предвид? — попита Корбет.

— Ами в деня, когато кралят влезе в Йорк, в този хан, както и във всички останали в града, беше много оживено. По едно време влязоха двама тамплиери. Единият беше от командирите. Разбрах го по приказките му. Беше с гола глава и сивкаво лице; нисък, набит мъж.

— Бадълсмиър! — възкликна Корбет.

— Придружаваше го един млад сержант. Беше рус, с чуждестранен акцент. Помислих си, че може би идват за съседното парче земя, затова ги приех лично и им заговорих за плановете си. — Сийгрейв се покашля. — Честно казано, те просто ме изтърпяха. Сетне поискаха стая, като казаха, че имат да обсъждат разни работи насаме, далеч от очите и ушите на любопитните. Подчиних се; това беше рано сутринта. Около обяд по-старият си замина, а по-младият тръгна, малко преди твоето пристигане… — Сийгрейв помълча. — Реших, че трябва да ти кажа.

Корбет му благодари и го успокои. Когато излязоха от двора на конюшните, той слезе от коня си и го поведе за юздите. Озадаченият Клавърли, вперил любопитен поглед в него и Ранулф, ги последва през тесните улички и сокаци. Накрая влязоха в тихото гробище на една църквица.

Корбет приседна на някакъв очукан надгробен камък и се загледа в коня си, който хрупаше лениво високата свежа трева.

— Ако бях поне наполовина толкова умен, за колкото се имам, щях да съм най-хитрият от кралските служители — въздъхна той. — Истината е, че се лутам като слепец. И да напипам нещо, то ще е по-скоро случайност, отколкото резултат от умения.

— Но все пак откри кой е фалшификаторът — подхвърли окуражаващо Ранулф.

— Чиста случайност. Мислех си, че червеният восък доказва вината му, но се оказа, че не е така.

— Защо не го арестува? — попита Клавърли.

— Казах ти — отвърна Корбет. — Проявил е алчност, но все пак е баща и съпруг, и аз не искам да си цапам ръцете с кръвта му. А ето че имаме Бадълсмиър и Скудас — продължи той. — Появата им в хана ми прилича на любовна среща, използвали са за предлог желанието на Сийгрейв да откупи онова парче земя. За да избегне всякакви скандали и слухове, Бадълсмиър си тръгва първи, за да се присъедини към Великия магистър. И най-важното, Скудас не би могъл да ме нападне, защото по това време е бил в хана. Така че — Корбет остави коня си да го побутне по врата, — Бадълсмиър и Скудас са мислели за покушение над краля и мен толкова, колкото и над кралицата на феите. Те са дошли в Йорк, за да бъдат заедно. Били са през цялото време в хана.

— Ами предупреждението? — попита Ранулф. — Картата, намерена сред вещите на Скудас: и тя, и другите бележки са написани с почерка на Бадълсмиър!

Корбет стана.

— Чудя се — отвърна той — дали самият Бадълсмиър не е имал някои подозрения? Дали не е нарисувал картата, за да проведе собствено проучване?

Сетне хвана юздите и се качи на коня.

— Сър Хю?

Корбет се отърси от мислите си и погледна надолу към помощник-шерифа.

— Ако искате — предложи Клавърли, — мога да се върна с вас във Фрамлингъм или да ви придружа до болницата за прокажени.

— Не — усмихна се Корбет. — Както се казва в Евангелието, „Доста е на всеки ден злобата му“10. — Той улови ръката на Клавърли. — Ти свърши добра работа, Роджър. Ще се погрижа кралят да узнае за това. Благодаря ти за любезността и помощта.

— Говори се, че си суров човек — рече Клавърли и махна с глава към хана. — Но Сийгрейв до гроб няма да забрави твоето състрадание.

Корбет сви рамене.

— През изминалата година видях много кръв и смърт, мастър Клавърли… — Гласът му се скъса. — Остани със здраве.

И като пришпори коня си, секретарят излезе от гробището. Ранулф остана, за да се сбогува с помощник-шерифа.

— Мъчно му е за дома — прошепна слугата, като се наведе от коня си. — Господарят „Кисела физиономия“ чезне по жена си.

— А ти, Ранулф? — ухили се Клавърли.

Ранулф направи най-благочестивата физиономия, на която беше способен.

— Добродетелта сама по себе си е награда, помощник-шерифе — пропя той.

Сетне, изпроводен от кънтящия смях на Клавърли, Ранулф пришпори коня си, преди господарят „Кисела физиономия“ наистина да изпадне в някой от пословичните си пристъпи на меланхолия.

Корбет влезе в двора на болницата за прокажени. Един брат мирянин се показа, секретарят му прошепна нещо и дребният човечец кимна.

— Да — промърмори той, — очаквахме ви. Останете тук!

Сетне влезе припряно в болницата и се върна, придружен от един монах.

— Това е брат Анселм, нашият управител.

Францисканецът сграбчи ръката на Корбет.

— Ела — рече той, но се обърна, когато Ранулф понечи да тръгне след тях. — Боя се, че рицарят иска да се види само със сър Хю.

Озадачен, Корбет погледна Ранулф, сви рамене, влезе и пое след монаха нагоре по стълбите. След малко тръгнаха през дългата болнична стая, където болните лежаха в редици от двете страни. Всяко легло беше отделено с тъмносини чаршафи, нанизани на забити в стените стоманени пръчки. Помещението беше чисто и миришеше приятно, а бельото и балдахините на всяко легло бяха снежнобели.

— Правим, каквото можем — промълви брат Анселм. — Много от тези хора не са имали достойнство в живота, та поне в смъртта да го познаят.

Когато стигнаха до края на помещението, той въведе Корбет в една почти напълно гола стаичка. Белите варосани стени и мрачното разпятие напомниха на Корбет за килията му във Фрамлингъм. Незнайния лежеше, подпрян на няколко възглавници. Върху тях бе разпиляна русата му, подгизнала от пот коса. Корбет положи всички усилия да скрие отвращението си от ужасните рани и язви, разяждащи лицето на мъжа. Незнайния отвори очи и се помъчи да се усмихне.

— Не се притеснявай — прошепна той. Слюнката образуваше мехурчета по напуканите му устни. — Знам, че не съм красавец, сър Хю. Братко, едно столче за нашия гост.

Брат Анселм донесе едно и когато Корбет седна, прошепна в ухото му:

— Не му остава много време. Съмнявам се дали ще преживее нощта.

След това си отиде, като затвори тихичко вратата зад гърба си.

Незнайния извърна лице, затвори очи и задиша дълбоко, сякаш събираше последните си сили.

— Ти си сър Хю Корбет, Пазител на тайния кралски печат?

— Да.

— Казват, че си почтен човек.

— Хората казват много неща.

— Добър отговор. Силите ми се стапят, сър Хю, затова ще бъда кратък. Смъртта скоро ще дойде. Кой съм и откъде съм — това не те засяга. Бях тамплиер. Бих се при Акр и когато градът падна, бях пленен и предаден на асасините, които ме държаха затворен с години в своята крепост, „Орлово гнездо“.

Незнайния размърда крайниците си в усилие да намери поне малко облекчение.

— Владетеля на планината — прошепна той, — ме освободи, за да предизвикам хаос в своя орден, да пусна слухове за проявено малодушие.

— Защо? — попита Корбет. — Какви слухове?

— Известна ми е една голяма тайна — пророни немощно Незнайния. — Водачите, които сега са във Фрамлингъм бяха в Акр. Когато градът падна… — Незнайния спря, като се мъчеше да си поеме дъх. — … Някои тамплиери загинаха. Аз и други бяхме ранени и взети в плен, мнозина отстъпиха. Обаче — пръстите му задраскаха по одеялото — според Владетеля на планината, един английски тамплиер се проявил като истински страхливец. Той напуснал поста си и така мамелюците завзели една стена и ни отрязали пътя. В деня, когато ме плениха, ми разправиха за един рицар-тамплиер, който бягал, захвърляйки меч и щит, докато другите умирали.

— Кой е бил той? — попита Корбет.

— Не зная — отговори умиращият. — Но години и години, докато лежах затворен в онази тъмница, мечтаех да се върна, да разпитам оцелелите къде са били и да им поискам сметка за техните постъпки. Когато ме освободи, Владетеля на планината ми каза само, че въпросният тамплиер сега е един от водачите на английската ложа. — Незнайния отново помълча. — Попитах го как е разбрал националността, но не и името на тамплиера.

— И?

— Той ми отвърна, че при падането на Акр имало само шестима английски тамплиери: аз, Одо Тарлстън, Легрейв, Бранкиър, Бадълсмиър и Симс. Страхливецът пищял на английски, следователно би трябвало да е един от тях. И сега всичките са водачи на ордена! О, как само напреднаха, докато на мен ми гниеха месата! — Незнайния се усмихна изнурено. — Отидох в горите до Фрамлингъм и ги видях да минават наблизо в цялото си величие.

— Защо му е трябвало на Владетеля да те освобождава и изпраща тук? — попита Корбет.

— Помислих и за това — отвърна със запъване Незнайния. — Разцеплението в ордена е добре известно: още един скандал би ги сринал в очите на западните владетели.

— Но сега ти умираш! — възкликна Корбет. — Защо, когато беше в гората до Фрамлингъм, не отиде да поговориш с дьо Моле?

— Защото… — Незнайния затвори очи. — Защото, сър Хю, искам да умра чист пред Бога. Не, не. — Той поклати глава. — Това не е цялата истина. Докато пътувах из Европа, чух разни истории за ордена; защо да го повличам още по-надолу?

— Защо тогава избра мен?

— Желанието ми за мъст се стопи, сър Хю, но справедливост трябва да се въздаде. Ти ще осведомиш дьо Моле за онова, което знам. Кажи му да попита всеки от своите преки подчинени къде са били по време на нападението над Акр.

— И нищо повече? — рече Корбет. — Никакви подробности като например за коя стена става дума или в коя част на града?

— Тамплиерите ще разберат — отвърна Незнайния. — Ще задават въпроси. Ще разпитват сами. — Той сграбчи ръката на Корбет. — Закълни се, сър Хю, закълни се, че ще го направиш!

Корбет погледна жестоко разяденото от болестта лице на Незнайния.

— Не се ли страхуваш от допира на един прокажен? — подкачи го умиращият.

— Знам, че заразата не се предава само от едно докосване — отвърна секретарят. — Но да, сър, който и да си, ще кажа на дьо Моле, когато и както намеря за добре. — Той постави ръката на Незнайния обратно върху одеялото. — Има ли нещо друго?

Незнайния поклати глава.

— Не, сега вече намерих покой. Можеш да си вървиш.

Корбет стана и отиде до вратата.

— Сър Хю!

Корбет се обърна.

— Чух да разправят за някакви страшни огньове; страхливецът ги пали, сигурен съм.

Навън в коридора Корбет поседна за малко на една пейка. Имаше нещо важно в изповедта на Незнайния, но какво? Секретарят въздъхна. Реши, че няма да казва на дьо Моле — и на никой друг, нито дори на Ранулф — докато не сглоби сам парченцата от мозайката.

Корбет и Ранулф пристигнаха във Фрамлингъм малко преди заздрачаване. Пътуваха мълчаливо, понеже Корбет отказваше да отговаря на въпросите на слугата си. Завариха Малтоут да лежи на леглото на Корбет, прегърнал два тежки, подвързани с велен тома. Той се стресна и замига глуповато към тях, все още стискайки здраво книгите.

— Прощавай, господарю — заизвинява се той, — ама доста ми се наложи да чакам. — И сложи книгите на леглото до себе си.

— Негово величество кралят? — попита Корбет.

— Да, здравата се е разярил; затворил се е в покоите си с дьо Варен и останалите. Наредил е на шерифите да не пропускат тамплиери през пристанищата. Май орденът е изпаднал в голяма немилост.

— Знаем това — побърза да отвърне Ранулф, за да не остане по-назад. — Изпрати ли той някакви съобщения?

— Скоро ще можем да си вървим. Той ще поеме нещата в свои ръце.

— А откри ли нещо за фразите, които ти написах? — попита Корбет. После седна до Малтоут, вдигна една от книгите и я отвори. — За Бога, Малтоут! — възкликна секретарят. — Какво си ми донесъл? „Коментарите на свети Йероним върху Евангелието от Матея“?

— Малко по-навътре е — измънка Малтоут. — Показах онези думи на библиотекаря на абатството и той ви прати тези книги.

Корбет прелисти страниците и едно заглавие прикова погледа му.

— „Liber Ignium“, „Книга за огъня“ — прошепна той. — Да, същата фраза, която намерих в ръкописите на Одо.

Корбет вдигна втория том, сборник с философски писания. Прелисти и него. По едно време спря и се усмихна. Беше намерил, каквото търсеше: „De Secretis Artis“11.

— Съчиненията на брат Роджър Бейкън — поясни той, — за тайните на природата. Бейкън беше францисканец, възпитаник на Оксфорд. Ексцентричен саможивец; беше построил обсерватория на моста Фоли и прекарваше голяма част от времето си в наблюдения на звездите.

— Познаваш ли го? — попита Ранулф.

— Слабо — отвърна Корбет. — Понякога четеше лекции в Оксфорд. Беше нисък, набит човек със загоряло лице и голяма брада. Имаше лошо зрение, но глас като камбана. Някои го смятаха за побъркан, други за голям мислител.

— И как ще ни помогнат тези книги? — попита Ранулф.

— Не знам. Може и да не успеят.

— Бъди внимателен с тях — прекъсна го Малтоут. — Онзи библиотекар ме накара да положа клетва и да подпиша документ. После трябва да ги върнем веднага в библиотеката на абатството.

— Някой тук знае ли, че си ги донесъл?

— Не — отвърна Малтоут. — Тамплиерите не ми обърнаха много внимание. Един от войниците ми разказа какво се е случило: за тайнствения огън, за смъртта на лорд Бадълсмиър и другия. Шушука се, че са били любовници. — Чу се звън на камбана и той млъкна. — Сега има заупокойна служба и само неколцина знаят, че съм тук.

Корбет стана и се приближи до прозореца. Слънцето все още грееше, но започваха да се трупат облаци, тъмни и навъсени.

— Ще има буря — отбеляза той. — Бъдете внимателни — предупреди ги през рамо. — Не се скитайте сами из имението.

— Господарю — продума Ранулф, като се приближи зад него. — Мислех си, дали си спомняш турнира? Дьо Моле отбеляза как Легрейв държи копието в лявата си ръка.

— Да, да, спомням си.

— Бранкиър също пише с лявата ръка.

— Какво общо има това с цялата работа?

— Ами нападателят в библиотеката. Казахте, че е бил с шлем и наметало…

Корбет се обърна и потупа слугата си по рамото.

— Браво на теб, най-умни сред писарите! — извика той. — Малтоут, донеси ми онези книги. Ранулф, ти имаш арбалет. Хайде, да се върнем в библиотеката.

Корбет излезе забързано от стаята. Ранулф остана за малко, за да разправи тихичко на Малтоут какво се е случило в негово отсъствие. Каза му за Сийгрейв и посещението в болницата за прокажени, но закле младия вестоносец да мълчи.

— Или — отбеляза мрачно — Корбет ще се погрижи да те понижат до най-низшия слуга в кралските кухни. — Но млъкна внезапно, понеже Корбет се беше върнал в стаята.

— Чакам! — рече нетърпеливо той. — Малтоут, донеси онези книги! Ранулф, арбалета!

Навън денят гаснеше. Небето бе станало тъмнопурпурно, а в далечината се чуваше първият грохот на гръмотевици. Над горите северно от имението пък слабо проблясваха светкавици. Тримата минаха покрай църквата, откъдето тамплиерите още не бяха излезли. Тихите звуци на заупокойната молитва се процеждаха зловещо през прозорците от цветно стъкло. Библиотеката беше отключена, но тъмна. Корбет запали няколко свещи, увери се, че капачетата им са здраво закрепени, и отиде до мястото, където бе седял при пристигането на нападателя. На двамата си слуги каза да останат до вратата, сетне нареди на Ранулф да се престори, че го напада.

— Аз съм десняк, господарю — подвикна слугата му. — Както повечето хора. Държа арбалета здраво с дясната ръка и дърпам лебедката с лявата.

Корбет го гледаше внимателно.

— Ако бях левак — продължи Ранулф, — щеше да бъде точно обратното, ето така.

Той премести арбалета в другата си ръка, но дръпна лебедката далеч по-несръчно.

Корбет затвори очи, мъчейки се да си припомни онзи съдбоносен следобед. Сетне поклати глава и ги отвори.

— Хайде още веднъж, Ранулф. Тръгни бавно напред.

Ранулф се подчини. Малтоут, все още с книгите в ръце, остана до вратата.

— Е, господарю? — попита Ранулф, вече само на около метър от него. — Успя ли да си спомниш?

— Държеше го в дясната ръка — заяви Корбет. — Да, определено в дясната.

— Значи нападателят може да е Симс или дьо Моле. Легрейв и Бранкиър са леваци. Бадълсмиър е овъглен труп, същото важи и за Скудас. Още повече, вече знаем, или поне така си мислим — продължи Ранулф, — че нито Бадълсмиър, нито Скудас са участвали в тази работа.

Корбет само поклати глава и загаси свещите. Тримата излязоха от библиотеката и тръгнаха да прекосяват площадчето. Тамплиерите вече излизаха от параклиса. Дьо Моле, заобиколен от своите подчинени, махна на Корбет да дойде при него.

— Сър Хю — опита да се усмихне Великият магистър. — Чудехме се къде си. Даже ни мина през ума, че може да си ни забравил.

— Бях по кралски работи в Йорк — отвърна Корбет. После хвърли набързо поглед през рамо и благодари Богу, задето Малтоут бе проявил достатъчно разум да скрие книгите под наметалото си.

— Погребахме нашите мъртъвци — продължи с равен глас дьо Моле, загледан в тъмнеещото небе. — И както личи, и природата ще оплаче тяхната смърт. Сър Хю, налага ни се да вземем някои решения. Ще бъдеш ли наш гост на вечеря?

— Нали няма да има никакви погребални обреди? — поинтересува се Корбет.

— Не и за Бадълсмиър! — каза троснато Бранкиър и пристъпи напред. — С това се приключи, сър Хю.

— И считате, че Бадълсмиър е виновникът? — попита дръзко Корбет.

— Доказателствата са убедителни — отговори дьо Моле. — Порочната му връзка със Скудас, недоволството му, картата на Йорк с отбелязаните места, откъдето е трябвало да мине кралят, предупреждението на асасините. Какви повече доказателства са нужни? Независимо от кралската заповед, вече прекалено дълго сме затворници. Възнамерявам до три дни да отида в Йорк и да поискам аудиенция при краля. Другарите ми също имат работа. Не можем повече да чакаме. Случаят е разрешен: Бадълсмиър е виновникът.

— Аз пък не мисля така — отвърна Корбет.

Тамплиерските водачи, и досега неприкрито враждебни, започнаха да се държат още по-заплашително. Те заобиколиха секретаря, хвърлиха церемониалните наметала на ордена и започнаха да посягат към дръжките на мечовете и камите си. Корбет обаче остана невъзмутим.

— Не ме заплашвай, монсеньор.

— Никого не заплашвам — отвърна дьо Моле. — Просто се изморих и взе да ми се повдига от всичките тези интриги и мистерии, пожари и убийства на стари другари. Това са истински трагедии, но аз съм френски поданик и Велик магистър на тамплиерския орден. Възразявам срещу задържането ми като затворник в едно от собствените ни имения.

— Тогава иди, щом желаеш, монсеньор. Но едно ще ти кажа: всеки от вас, дръзнал да направи това, ще бъде арестуван като изменник. И не ми цитирайте името на Бадълсмиър. Той може и да е бил содомит, недоволник, но не е извършил никакво престъпление. В деня, когато беше извършено покушението над краля, той се е бил затворил в стаята си в хана „Зелената мантия“. Напуснал е града, преди да ми бъде изпратено предупреждението. И Скудас не е можел да ми изпрати онази бележка, нито пък да се опита да ме убие, докато минавах през Йорк.

Погледът на дьо Моле стана колеблив.

— Ами картата? — попита той. — Предупреждението? Разписката за получени пари?

— Да, помислих и върху това — отговори Корбет и погледна към Симс, който беше извадил наполовина камата си. — Дръпни си ръката от тази кама — предупреди го секретарят. — И си гледай невестулката.

Здравото око на Симс се впери гневно в дьо Моле, но последният кимна едва забележимо.

— Говореше за Бадълсмиър — продума Великият магистър.

— Бадълсмиър е смятал, че убиецът е член на вашия орден — продължи Корбет. — Провеждал е собствено разследване. Нарисувал е тази карта с цел, която до този момент не ми е известна. Преписал е също така предупреждението, за да го изучи по-обстойно. Накратко казано, монсеньор, човекът, когото преследвам, все още е жив и здрав. Горкият Бадълсмиър загина, за да бъдем заблудени.

Изведнъж всички се обърнаха. Дотича един сержант и започна да си пробива път към дьо Моле, Когато стигна до него, му прошепна нещо на ухото.

— Какво има? — попита Корбет.

— Може да е важно, може и да не е — отвърна Великият магистър. — Но един от нашите оръженосци, Джослин, е изчезнал, вероятно е избягал. — Дьо Моле погледна към Ранулф над рамото на Корбет. — И кажи на слугата си да свали този арбалет. — Сетне вдигна ръка и щракна с пръсти. — Останалите да ме последват. Сър Хю — добави той извинително, — ти все още си наш гост. Непременно ела на вечеря.

Корбет остана на мястото си, докато тамплиерите се изнизаха, шумолейки с плащовете си. Камъчетата под ботушите им хрущяха. Малтоут изстена и приклекна.

— Господарю, тия книги тежат като чувал с камъни.

Ранулф прибра стрелата на арбалета в колчана. Корбет се обърна тромаво. Краката му тежаха, сякаш бяха пълни с олово. Той раздвижи врат, за да поотпусне схванатите си мускули.

— Мислиш ли, че Бадълсмиър е бил убит, понеже е знаел прекалено много? — попита Ранулф.

— Възможно е — отвърна господарят му. — Но все още не виждам никаква логика в тези убийства. Великият магистър е прав: не можем още дълго да го задържаме тук.

— Кралят наистина ли ще ги арестува?

— Съмнявам се. По ранг дьо Моле е равен на най-високопоставените благородници, освен това е поданик на Филип Френски. Кралят може да недоволства и пуфти, да го задържи на някое пристанище и да го заплаши, че ще конфискува собствеността на ордена. Но в крайна сметка дьо Моле ще напусне страната и ще подаде оплакване до папата.

— И така убиецът ще се измъкне?

— В този случай, Ранулф, нищо чудно да го направи. Но нека не разочароваме нашите домакини. Трябва да се измием и преоблечем.

Върнаха се в крилото за гости. Известно време Корбет седя и разглежда донесените му от Малтоут книги. Прочете първата глава от трудовете на Бейкън, но не можа да намери нищо интересно в нея. Той хвана книгата с две ръце и се замисли над предсмъртните думи на Незнайния в болницата за прокажени. Какво ли беше значението на неговата изповед: твърдения за проява на малодушие сред тамплиерите преди толкова много години в Акр? Ами ако страхливецът бе тук, във Фрамлингъм? Навън се разрази буря: дъждът заплющя по прозореца, над имението проехтя гръм, светкавица озари дърветата и двора с бяла светлина.

— Има ли нещо интересно в тези книги? — поинтересува се приближилият се зад гърба му Ранулф.

Корбет се почеса по главата.

— Нищо. — Сетне стана и вдигна късото си палто. — Това може да почака. Чудя се какво ли ще стане сега?

Ранулф го погледна недоумяващо.

— Питам се дали истинският убиец не си е мислел, че ще се задоволя да посоча Бадълсмиър като виновник?

— Значи все още сме в опасност? — попита Ранулф.

— Възможно е, но ела… — Той млъкна, когато проехтя камбаната, едва доловима сред тътена на гръмотевиците. — Нашите домакини ни очакват.

Когато привършиха с приготовленията си, те си наметнаха плащовете и изтичаха през дъжда до главния вход на сградата. Дьо Моле и водачите на ордена ги очакваха в залата. Корбет едва се сдържа да не потрепери при тази гледка. Отвън гърмеше и святкаше, а вътре всички факли бяха запалени и редицата свещи по цялото протежение на масата хвърляше дълги сенки, които танцуваха по стената. Корбет и придружителите му бяха посрещнати студено. Дьо Моле им посочи с ръка къде да седнат: Корбет от лявата му страна, Ранулф и Малтоут в другия край на масата. Великият магистър каза молитвата и слугите донесоха блюдата от кухнята. Корбет откри, че му е трудно да се храни, че се взира внимателно в чашата си и пие от виното, едва след като останалите отпият от същата кана.

— Нямаш ни доверие, сър Хю — промърмори дьо Моле и сложи в устата си парче хляб.

— Присъствал съм и на много по-весели трапези — отвърна Корбет.

Вечерята продължи. Легрейв се помъчи да завърже разговор, но дьо Моле беше потънал в собствените си мисли, а Симс и Бранкиър бяха вперили каменни погледи в масата, твърдо решени да не обръщат внимание на Корбет и другарите му. Вечерята вече бе към своя край, когато някой почука силно на вратата. Корбет се обърна на стола си и точно в този момент вътре се втурна един сержант.

— Монсеньор! — рече задъхано той. — Монсеньор, дошли са кралски войници!

Дьо Моле се надигна, но точно в този момент вратата се разтвори с трясък и един подгизнал капитан от кралската гвардия влезе в залата. Зад него двама от хората му бутаха окован човек, от чийто плащ капеше вода.

— Монсеньор! — обяви капитанът. — Извинявам се за неудобството, което ви причинихме с ненадейното си пристигане. Смятаме, че това е един от вашите хора.

Сетне сграбчи затворника, блъсна го напред и му дръпна качулката. Корбет впери невярващ поглед в небръснатото, мокро лице на сър Бартолъмю Бадълсмиър.