Огньовете на сатаната

Четиринадесета глава

Дьо Моле дълго не можа да въдвори ред. Легрейв стана и се хвърли към Корбет, но Симс, който бе седнал между тях, бутна стола си назад и му попречи. Дьо Краон се изправи и щракна с пръсти на своя облечен в черно писар, сякаш се канеше да си тръгне. Корбет обаче познаваше своя стар враг и усети, че всичко е само представление: френският пратеник щеше да напусне стаята, само когато това бе в негова полза. Все пак секретарят бе доволен, че другите тамплиери не скочиха в защита на Легрейв. Имаше неодобрителни викове и загрижени погледи, но суровото изражение на дьо Моле и обезпокоеният поглед на Бранкиър вдъхнаха увереност на Корбет.

„Знаят нещо, — помисли си той. — Това, което казах, засегна някакви техни тайни.“

Най-сетне Легрейв, почервенял от ярост, бе принуден да седне.

— Нямате доказателства! — запелтечи той.

— И дотам ще стигнем — отвърна Корбет, — след като опиша останалите смъртни случаи. Бедният брат Одо. Пипнал си го, когато е отивал да лови риба, нали? Изчакал си го сред дърветата до началото на кея. Не видях кръв там, така че сигурно си го повалил с един удар по главата, може би дори си му строшил черепа. След това си го спуснал в лодката, вързал и го да седи изправен на пейката, а кърмата и носа си посипал с гръцки прах. Сложил си веслата в пръстените им и си ги завързал за ръцете на стареца. Въдицата си пъхнал в ръцете му, а сетне си избутал „Призрака от кулата“ до средата на езерото. Обичайна гледка в това имение: старият брат Одо, облечен в неизменния си плащ с качулка, наведен над въдицата, а лодката му се полюшва върху вълните на езерото. Скрил си се между дърветата, изстрелял си една огнена стрела към лодката — ето как се всява страх. След като човек като Одо, герой за своя орден, бива погълнат от пламъците на ада, кой може да бъде в безопасност? Какво става във Фрамлингъм? И така отровата започва да се разпространява.

— Но защо Одо? — попита дьо Моле. — Защо този кротък старец?

— Защото бе учен — отговори Корбет.

— Ами Бадълсмиър?

— Понеже е бил потенциален източник на скандал — продължи Корбет. — Легрейв е знаел малките му тайни — за страстта му към млади мъже и охладеното вино, което оставял в стаята си. В каната сипал сънотворно; запалителният прах пък поръсил по рогозките и по парчето кожа, поставено на пролуката на вратата, за да пази от течение. Само че Бадълсмиър е отсъствал: влюбените са се скарали. Скудас и Джослин изпили виното. Докато Бадълсмиър се криел в горичката, паднала нощ. — Корбет погледна към пепелявото лице на Легрейв. — И ти си се върнал, вероятно с паничка, в която е имало жив въглен. Бутнал си го под вратата. Рогозките са били сухи, прахът се е запалил и огънят е забушувал, а двамата младежи са преминали спящи в отвъдното.

— Монсеньор! — Легрейв се отблъсна от масата, но в този момент Симс пусна невестулката си на пода. Гадинката мигом изчезна в тъмнината, а господарят й хвана ръката на Легрейв.

— Мисля, че ще е най-добре да останеш, братко — отбеляза кротко той. — Това, което казва Корбет, звучи логично.

— Разбира се — продължи Корбет. — Между смъртта на Бадълсмиър и тази на брат Одо има връзка. Случилото се възбудило любопитството на библиотекаря. Той започнал да си спомня разни истории от Изтока за тайнствения огън. Легрейв обаче го следял неотклонно. Може би Одо е говорил с него, казал му е с какво се занимава: затова се върна в библиотеката, когато бях там. Ако онази врата не беше отворена — каза троснато секретарят, — щеше и мен да убиеш!

Очите на Легрейв бяха изцъклени, зъбите му стиснати. Той хвърли набързо поглед към дьо Краон, но последният извърна глава.

Корбет въздъхна: дори само този поглед потвърждаваше подозренията му.

— Въпреки всичко — продължи той, — Бадълсмиър също е започнал да се приближава твърде много до истината: чудел се е кой стои зад смъртта на Мърстън. Онази сутрин, когато стана покушението над краля, Бадълсмиър е знаел къде е бил и къде е отишъл Великият магистър. Също като мен е стигнал и до заключението, че двама от другарите му, Симс и Бранкиър, са били в другия край на Ботъм Бар, доста далече от „Тринити“, когато е извършено нападението.

— Вярно е — прекъсна го Бранкиър. — Бадълсмиър постоянно ни разпитваше къде сме отишли, по кои улици сме минали…

— И в кои кръчми сме пили — добави мрачно Симс.

— Но аз бях с монсеньор дьо Моле! — викна Легрейв и погледна към другия край на масата, но дьо Моле само се втренчи строго в него.

— Великият магистър е бил при златарите поне два часа — отговори Корбет. — А ти е трябвало да останеш отвън.

— Така и направих.

— Но ако погледнете нарисуваната от Бадълсмиър карта на Йорк, ще видите, че от Стоунгейт до хана в „Тринити“, където е бил Мърстън, може да се стигне само за няколко минути.

Дьо Моле свали ръце от устата си.

— Сър Хю казва истината — заяви той. — Ходихме при двама златари. По едно време излязох и не те намерих отвън.

— Обикалях сергиите! — извика Легрейв.

— О, да, така е — обади се Корбет. — И какво си купи?

Легрейв облиза устни.

— Ръкавици — отговори вместо него Бранкиър. — Така ни каза.

— И къде са те? — попита Корбет. — Не си купил само един чифт. Различни продавачи са готови да свидетелстват за това. Защо са му на човек повече от един чифт ръкавици? Ти си рицар-монах, Легрейв, не някакъв суетен царедворец.

— Къде са ръкавиците? — попита дьо Моле.

— О, ще откриете, че ги няма — вметна Корбет. — Виждате, че прахът, който е използвал Легрейв, може да бъде много опасен. Той цапа, прашинките му се набиват в тъканта. Веднъж използвани, те трябва да се унищожат. Легрейв е направил именно това. Изгарял ги е в разни усамотени кътчета на имението. Моите другари намериха останките.

— Лъжа! Лъжа! — развика се Легрейв и заудря с юмруци по масата.

— Можем да претърсим стаята ти — предложи Корбет. — Или да поискаме да ни покажеш тези ръкавици. Кой знае какво ще намерим там. Следи от веществото, което си използвал? То остава по ботушите и дрехите. Или може би недоизбърсани петна от кръв по ножа или меча ти?

— Ралф. — Бранкиър се наведе напред, вперил поглед в другия край на масата. — Имаш възможност да отговориш на тези обвинения.

Легрейв обаче не вдигаше очи.

— Бадълсмиър е изучавал и предупреждението на асасините — продължи Корбет. — Ето, посланието, забито на вратите на катедралата „Сейнт Пол“, гласи следното:

Корбет затвори очи.

— Това предупреждение прочетох в манастира, когато бях дошъл с краля. Но другото, което ми бе предадено на моста над Уз, звучеше по-различно:

— Същото важи за предупреждението, което мастър Клавърли е свалил от бесилката на Мърстън. — Корбет сви рамене. — Именно това ме накара да се замисля. Да не би участниците в тази зловеща игра да са били двама? Легрейв в Англия и дьо Краон във Франция? Легрейв е закачил своето предупреждение на вратите на „Сейнт Пол“, когато тамплиерите са минали през Лондон. Дьо Краон ми е предал втората версия на посланието, докато прекосявах Йорк. Също така е накарал някой от слугите си да закачат едно на бесилката на Мърстън, просто за да направят мистерията още по-голяма. — Корбет се усмихна мрачно на французина. — Ще трябва да кажеш на господаря си във Франция, че си допуснал сериозна грешка, не си преписал вярно посланието.

Френският пратеник остана неподвижен, с отметната назад глава, загледан в тавана, като не преставаше да глади с ръка рядката си червена брада.

— Но как направи връзката? — попита Симс. — Как разбра, че Легрейв и дьо Краон са съучастници в този заговор?

Корбет се обърна към него.

— При пристигането си тук — може и да не си спомняте това — ви казах, че съм получил подобна заплаха, но не споменах къде. По-късно, в разговор с всички ви, Легрейв нехайно спомена, че това се е случило на моста над Уз. Как би могъл да го знае, ако не са съучастници с дьо Краон? — Корбет посочи с пръст Симс. — Написа ли своя разказ, за цялата тази жалка история, както нареди Великият магистър?

Тамплиерът кимна.

— А ти, Бранкиър?

— Разбира се.

— А Легрейв?

— Бях прекалено зает — отвърна предизвикателно последният.

— Както и да е — намеси се Симс. — Аз не знаех, че предупреждението ти е било предадено на моста над Уз. — Сетне посочи Легрейв. — Спомням си обаче как ти каза това, а и Бранкиър води протокол на тази среща.

— Но това имение бе поставено под запрещение — обади се дьо Моле. — Никой от нас не е можел да влезе в Йорк, нито пък мосю дьо Краон да дойде тук.

— Ако искахте да кореспондирате с някого извън стените на това имение, чак толкова трудно ли щеше да ви бъде? — попита Корбет. — За Бадълсмиър е било съвсем лесно да се измъкне. Сигурен съм, че мосю дьо Краон има писари и куриери, които да изпълняват поръчките му, така че двамата винаги да са осведомени какво става.

Корбет помълча, загледан в прозореца. Бурята беше преминала, но дъждът все още трополеше по стъклата.

— В крайна сметка — промърмори той, — трябва да призная, че допуснах ужасна грешка. — Сетне огледа всички около масата. — Мислех, че в този орден цари поквара, но както във всяка затворена общност, и тук има добри и лоши хора. Монсеньор, за подозренията си към теб и останалите братя се извинявам. — Корбет потърка лицето си с длани. — Но се чувствам изморен и сърцето ми е другаде. „Veritas in ripa“ — промърмори той. — Истината е на речния бряг. — Секретарят погледна Легрейв. — Това е написал Бадълсмиър на стената в килията си, преди да се обеси. Той също се е досетил кой е убиецът. Може би е видял нещо. Може би е осъзнал колко близо е бил Легрейв до „Тринити“, когато кралят бе нападнат. Роден за воин, Легрейв не е нито левак, нито десняк, ами борави с еднаква лекота с двете ръце. Когато си спомних убиеца в библиотеката и помолих моя слуга да изиграе ролята му, се обърках, но накрая се сетих как постоянно прехвърляше арбалета от едната в другата си ръка. — Корбет погледна Великия магистър — Ти знаеш ли какво означава надписът?

— Да, да, знам — отвърна дьо Моле. — „Ripa“ на латински означава „речен бряг“, а „речен бряг“ на френски е „la greve“.

Корбет отмести стола си назад.

— Бадълсмиър е знаел това — рече. — Но не е можел да предаде стар приятел, брат от своя орден. Още повече, е нямал доказателства, затова е успокоил съвестта си, като е оставил това загадъчно послание.

Корбет се изправи.

— Аз приключих. Монсеньор — заяви той. — Сред тамплиерите не съществува заговор или конспирация, а по-скоро, както вече обясних, имаше опит да се дискредитира орденът с цел Едуард Английски да бъде подтикнат да конфискува имотите му и по този начин развърже ръцете на Филип Френски. Легрейв бе оръдието на Филип Френски, но заговорът си има своите корени — Корбет насочи за момент поглед към дьо Краон. — Те се крият в онези тъмни души, които съветват френския крал.

— Аз също приключих — скочи на крака дьо Краон и столът му падна с трясък на пода. — Монсеньор, отказвам да стоя тук и да слушам тези безсмислици, тези обиди към мен и моя господар. Ще бъде подаден официален протест както пред Едуард Английски, така и пред ордена в Париж.

— Можеш да идеш, където си искаш — каза сухо дьо Моле. — Както вече спомена, ти си под защитата на френския крал. Нямам власт над теб.

Дьо Краон отвори уста да отвърне, но явно размисли и излезе от стаята, следван от облечения си в черно писар. Когато мина покрай Корбет, извърна очи към него секретарят трепна вътрешно, като видя ненавистта в очите му. Изчака, докато вратата се затръшне и гласът на дьо Краон, който крещеше да му доведат конете и останалите му слуги да се съберат, постепенно заглъхна.

— Той ще се върне в Йорк — заяви Корбет — и след това ще протестира най-красноречиво пред Негово величество. Утре по това време вече ще пътува към най-близкото пристанище, за да се върне във Франция. Сега обаче и аз трябва да вървя.

Той погледна към Легрейв, който седеше, вкопчил здраво ръце една в друга, втренчен в тъмнината, и устните му мърдаха беззвучно. Корбет все още се надяваше да му спести пълното унижение.

— Не можеш да си тръгнеш — заяви дьо Моле.

— Но ти ми даде дума!

— Когато приключим с този проблем! — сопна му се Великият магистър. — А още не сме приключили! — Той се обърна. — Сър Ралф Легрейв, какви отговори ще дадеш на тези обвинения?

Симс, който седеше до обвиняемия, го хвана за лакътя и го разтърси. Легрейв издърпа ръката си. Имаше вид, сякаш вижда нещо в сенките в другия край на залата.

— Как ще отговориш? — попита остро дьо Моле.

— Аз съм тамплиер — отвърна Легрейв.

— Обвинен си в ужасни престъпления — обади се Бранкиър. Всички твои вещи ще бъдат претърсени!

Легрейв се отърси от мислите си.

— Няма нужда. — Той прокара пръст по устните си. — Доказателствата са в стаята ми. — Сетне прехапа ъгълчето на устата си и погледна за миг към Корбет. — Те може и да не ги открият, но ти ще успееш. Дьо Краон ме предупреди за теб. Трябваше веднага да те убия. Всички заслужавахме да умрем. — Той повиши глас. — Ние сме тамплиери; мъже, посветили се на войната срещу неверниците. А я ни виж сега: банкери, търговци, земеделци. Хора като брат Одо, които живеят на минали лаври. Ревъркийн и глупавите му поклонения всяка сутрин; Бадълсмиър с неговите момчета; Симс с пиянството; Бранкиър със сметките. Каква надежда има за който и да било от нас? Влязох в този орден заради една идея, не по-малко благородна, не по-малко свещена от търсенето на Светия Граал. — Той посочи с пръст дьо Моле. — Филип Френски е прав. С нашия орден е свършено. Защо трябва да си крием богатствата? Орденът трябва да бъде разпуснат, обединен с други, да му се даде нова цел.

— А ти? — попита Корбет, любопитен какво е предложил Филип на Юда.

— Аз щях да стана рицар във френския двор — отвърна Легрейв. — Да, да имам къщи и имения, да бъда освободен от клетвите си. Възможност да наваксам изгубеното време: да се оженя, да създам наследник. В това поне има някаква цел. Рано или късно бурята ще се разрази и кулата на тамплиерите, построена върху пясък, ще рухне; и какво срутване ще бъде само!

Корбет отиде и се надвеси над него.

— Ти си лъжец. Проявил си се и като страхливец: предал си своя орден още преди години, в Акр.

Легрейв вдигна рязко глава, уплашен от гневния ропот на своите другари.

— Какво, какво каза? — заекна той.

— Запознах се с един рицар-тамплиер в болницата за прокажени в Йорк. Човек, държан с години като затворник от асасините. Не ми каза името си. Наричаше се „Незнайния“, но говореше за един английски тамплиер, който избягал от поста си в Акр и така обрекъл на смърт другарите си.

— Чувал съм подобни слухове — обади се Бранкиър.

— Побягнал си, нали? — попита Корбет. — Й французите са научили за това. Те не само са ти предложили богатство, но и са заплашили да те разкрият като страхливец.

Легрейв само кимна, покри лицето си с ръце и тихо зарида.

— Признаваш ли се за виновен? — прошепна Бранкиър.

— Трябва да бъде изправен на съд — кресна Симс.

— Вече беше изправен — отвърна дьо Моле, като стана на крака. — И бе признат за виновен.

Великият магистър извади големия си меч от канията, която висеше на облегалката на стола му. Отиде до другия край на масата, спря и се взря гневно в Легрейв. Сетне вдигна меча, като го държеше точно под ефеса, както свещеник държи кръст.

— Аз, Жак дьо Моле, Велик магистър ордена на тамплиерите, признавам теб, сър Ралф Легрейв, рицар от същия орден, за виновен по обвиненията за убийство и измяна. Какво имаш да кажеш?

Легрейв вдигна глава.

— Присъдата е произнесена — продължи напевно дьо Моле. — Екзекуцията ще се извърши утре призори.

— Не можете да направите това! — възкликна Корбет.

— Върни се в своята канцелария! — отвърна дьо Моле. — Потърси из документите и актовете, вашите кралски харти и разрешителни. Имам право да обезглавявам и беся, братко. — Сетне отново погледна към Легрейв. — За последен път те питам: имаш ли да кажеш нещо?

— Нищо — отговори Легрейв. — Освен, монсеньор… — Той огледа за последен път залата. — Всичко това ще отмине — прошепна. — Защото с нашата кауза е свършено. Дните ни са преброени. Орденът ни със сигурност е обречен на гибел.

Дьо Моле отиде до вратата и се върна с група сержанти. Симс изправи Легрейв на крака. Великият магистър му махна колана с меча, знака за рицарско звание.

— Пратете му свещеник — рече дрезгаво той. — Нека изповяда греховете си.

Затворникът се обърна и без повече да погледне назад, беше отведен от залата.

Корбет се приближи с протегнати ръце до Великия магистър.

— Този път ти казвам сбогом, сър.

Дьо Моле го сграбчи за китката. Корбет се разтревожи; тамплиерът продължаваше да я стиска с всичка сила. Ранулф изруга и пристъпи напред.

— Ти си наш гост — заяви дьо Моле. — Твърде късно е за пътуване сега. Освен това си представител на краля. Трябва да присъстваш от негово име на изпълнението на присъдата.

Сърцето на Корбет се сви. Дьо Моле беше прав. Екзекуцията на Легрейв не можеше да мине без кралски свидетел. Самият крал щеше да изиска това.

— Възразяваш ли? — попита дьо Моле, все още без да пуска ръката на Корбет.

— Не обичам да гледам как умира човек — отвърна Корбет. — Особено на ешафода.

Дьо Моле пусна ръката му.

— Ще стане бързо — промълви той. — И така, сър, кажи на слугите си да се оттеглят. С Бранкиър имаме да ти кажем нещо.

— Господарю — възрази Ранулф. — Това не е…

— Сър Хю е в безопасност — настоя дьо Моле. — Няма да му се случи нищо лошо. Заклевам ви се.

Корбет кимна. Ранулф и Малтоут неохотно тръгнаха към вратата.

— Изчакайте го в отделението за гости — викна им Великият магистър. — Може да се забави доста. Няма от какво да се боите.

След като вратата се затвори след тях, дьо Моле подкани Корбет да седне. Двамата с Бранкиър се настаниха от двете му страни.

— Вие сте подозирали — започна Корбет.

— Разбрах гатанката на Бадълсмиър — отвърна дьо Моле. — Макар че не виждах как може да е вярно.

— А намесата на Филип Френски?

— Мина ми подобна мисъл през ума — рече дьо Моле. — В Париж Легрейв често отсъстваше от събранията на управата. Питах се дали не участва в някой заговор на Филип. Ние винаги сме пречели на френския крал. Постоянно му напомняме как неговият благочестив баща навремето се притече на помощ на Светите места в Отвъдморските земи. Но има и нещо друго. Преди около осемнадесет месеца Филип, който вече е вдовец, пожела да бъде приет в нашия орден.

— Но защо? — възкликна Корбет.

— Заради славата. Може би заради богатствата ни. Или да се добере до нашата голяма тайна.

— Каква голяма тайна? — попита Корбет.

Дьо Моле погледна към Бранкиър от другата страна и каза тихо:

— Той заслужава да знае.

Бранкиър издиша шумно.

— Решил съм — настоя дьо Моле.

Той разхлаби яката на ризата си, извади изпод дрехите си една златна дарохранителница, покрита отпред с парче дебело стъкло, и я постави на масата. Сетне придърпа по-близо свещта.

— Какво е това? — попита Корбет.

— Парче от Светия кръст — обясни дьо Моле. — Взето е, преди да загубим битката при Хатин14. Сложи ръка на него.

Корбет се подчини.

— А сега се закълни — продължи Великият магистър, — че каквото и да видиш тази нощ, не ще кажеш никому, нито по някакъв начин ще намекнеш за него пред когото и да било.

— Кълна се! — отговори Корбет. Знаеше, че тамплиерите се канят да му разкрият голямата тайна на своя орден: източника на всичките им странни ритуали, скрити стаи и провеждани в късна доба церемонии.

— Кълна се — повтори той — върху кръста на Спасителя!

Дьо Моле окачи дарохранителницата обратно на врата си и без нито дума повече двамата с Бранкиър изведоха Корбет от залата. Изкачиха стълбите към коридора, който водеше към тайната стая, все още строго охранявана от няколко войника. Дьо Моле отключи стаята, но не накара Корбет да се отдръпне. Вместо това излезе с гоблена, който секретарят бе забелязал да виси тук първия път. Войниците стояха като статуи, с наведени глави, а Корбет беше отведен нагоре по други стълби към тайния параклис. Гобленът бе закачен на една кукичка, забита в ръба на поставения върху подиум олтар. Бяха запалени факлите по стените, също и свещите, и тъмната стая се обля в светлина. На пода бяха поставени три възглавнички. Бранкиър направи знак на Корбет да коленичи и сам направи същото. Сетне дьо Моле направи нещо с дървената рамка на гоблена. След малко свали нея и самия гоблен.

Отдолу се показа светъл ленен чаршаф. Личеше си, че е много стар, бе пожълтял от годините, и на него се виждаха някакви едва забележими очертания. Дьо Моле сложи по една свещ от двете му страни и образът стана по-ясен. Сетне дойде и коленичи до Корбет.

— Гледай, сър Хю — прошепна той. — Гледай и се прекланяй.

Корбет се взря в очертанията и изведнъж забрави за другите двама. Когато очите му се нагодиха към контраста между светлини и сенки, сърцето му спря за миг и той почувства как по цялото му тяло избива пот. Образът, сякаш рисуван с някакво ръждиво на цвят вещество, бе на глава с корона от тръни. Очите бяха затворени, косата прилепнала от двете страни на издълженото лице, сплъстена и окървавена, носът изострен в смъртта. Устните бяха плътни, леко разтворени; по високите скули все още личаха белези, порязвания и синини. Дьо Моле и Бранкиър се наведоха напред, долепиха лица до земята и подеха молитвата: „Боготворим Те, Христе, и Те възхваляваме; защото с Твоя свят Кръст Ти спаси целия свят.“

Корбет гледаше образа, без да помръдне. Изглеждаше така жив; сякаш, ако се протегнеше и го докоснеше, главата щеше да се раздвижи, лицето да оживее, очите да се отворят.

— Това да не би… — прошепна той.

Припомни си историите и легендите за свещената плащаница, с която някога е било покрито лицето на разпнатия Христос. Някои казваха, че се намира в Лука, Италия. Други — че е в Рим, Кьолн или Йерусалим. Дьо Моле се изправи, остави Корбет да погледа още малко и отиде до платното. Сетне изгаси свещите, скри незабравимото лице зад гоблена и седна на подиума срещу Корбет.

— Точно това е, което си мислиш — промълви той. — Свещената плащаница, с която Йосиф от Ариматея и Никодим са покрили лицето на Христос в гробницата.

По някакъв начин на тъканта се е появил отпечатък на лицето му. В продължение на векове платното е крито, но през хиляда двеста и четвърта година, когато Константинопол е превзет и подложен на опустошение, то дойде в нашия орден. — Той разпери ръце. — Ето на какво отдаваме почит нощем. То е причината за изопачените приказки, че тамплиерите се кланят на отрязани глави или провеждат странни ритуали. Това е нашата голяма тайна и нея би искал да заграби Филип Френски.

Корбет се отпусна на пети и кимна. Всеки крал бе готов да даде цяло състояние за това, което току-що бе видял. Ако го притежаваше, Филип щеше да го използва, за да подчертае светостта на своето управление или, ако обстоятелствата налагаха това, да го продаде за огромна сума. Целият християнски свят бе готов да даде мило и драго, за да го притежава.

Дьо Моле се приближи до Корбет и му помогна да се изправи.

— Само на неколцина избрани от ордена е позволено да го зърнат — обясни той. — Сега си върви, сър Хю, но никога не произнасяй и дума за това, което видя.

Корбет стана, напусна малкия таен параклис и се върна в стаята си. Малтоут вече спеше, но Ранулф нямаше търпение да поздрави господаря си и го разпита какво се е случило. Ала Корбет само поклати глава, свали ботушите си, легна на леглото и се уви с наметалото.

— Ама, господарю — замърмори Ранулф. — Нали знаеш, че можеш да ми имаш доверие?

Корбет се надигна на лакът.

— Едно ще ти кажа, Ранулф, и не искам повече да ме разпитваш. Няма друг като мен: в една нощ успях да надникна и в сърцето на злото, и в извора на светлината. Видях и ада, и рая!

Сетне, без да обръща внимание на слугата си, който продължаваше да ругае под нос, Корбет легна и отправи молитва скоро да се съмне и цялата тази работа да приключи.

На другата сутрин Корбет, Ранулф и Малтоут стояха пред главния вход на сградата. Слънцето още не беше пробило през гъстата мъгла между дърветата, която острият студен ветрец раздвижваше, придавайки на околните градини призрачен вид. Дьо Моле бе настоял да дойдат всички тамплиери. Бяха строени в каре около една груба дървена платформа. От едната й страна имаше дръвник и голяма двуостра секира. От другата бе поставена малка кошница, пълна със слама и посипана с талаш. Великият магистър се качи на платформата и изпя „De Profundis“, псалмът за мъртвите. После се отмести и един тамплиер, целият в черно и с червена маска на лицето, се качи на импровизирания ешафод. Заби барабан и Легрейв, облечен в панталони и бяла ленена риза, в ботуши, беше изведен от входа на главната сграда. Изглеждаше блед, но ако не се смяташе това, не проявяваше никакви признаци на страх. Той се качи на ешафода и коленичи пред дръвника. Дьо Моле се приближи до него и му прошепна нещо в ухото. Легрейв се усмихна леко, но поклати глава; явно отказваше да слуша. Дьо Моле отстъпи назад. Палачът върза ръцете на осъдения зад гърба му и го бутна да сложи глава върху дръвника. Няколко секунди Легрейв остана неподвижен, с проточен врат и затворени очи, но изведнъж вдигна глава. Палачът понечи отново да го бутне върху дръвника, ала дьо Моле поклати глава. Легрейв погледна небето, сетне събралите се да станат свидетели на неговата смърт.

— Ще бъде хубав ден — заяви той с ясен глас. — Слънцето ще изгрее, мъглата ще се вдигне. Братя… — Гласът му потрепери за момент. — Братя, спомняйте си за мен.

После положи отново глава върху дръвника, палачът дръпна ризата му малко по-надолу и отстъпи назад. Барабанът заби. Голямата секира се вдигна и проблесна за миг, докато се спускаше, прерязвайки първо въздуха, сетне врата, вените и сухожилията на Легрейв. Корбет затвори очи, произнесе тихо една молитва и се отдалечи през тълпата.

В горната дневна в двореца на йоркския архиепископ Едуард, крал на Англия, и Джон дьо Варен, граф на Съри, седяха върху възглавнички в прозоречната ниша и гледаха към двора долу. Корбет, Ранулф и Малтоут приготвяха конете си и двете товарни кончета, взети назаем от кралските конюшни, за пътуването на юг. Корбет седеше на коня си, загледан умислено през портите, сякаш пресмяташе колко време ще му е необходимо, докато стигне от Йорк до имението си в Лейтън. Кралят потисна раздразнението си и като отвори шепа, се загледа в Тайния печат.

— Твое Величество, аз тръгвам — му бе заявил преди това Корбет. — Искам до пладне да съм поел на път. Удържах на думата си и сега ти трябва да спазиш своята.

Кралят вилня, крещя и се моли, но секретарят му остана непреклонен.

— Аз имам нужда от теб! — викна вбесено кралят.

— Съпругата и детето ми също — отвърна Корбет и като извади пръстена от пръста и печата от кесията си, се приближи до краля и му ги пъхна в ръцете.

— Господарю мой — прошепна секретарят, — дори доброто куче получава кокал за награда.

— Но защо сега? — сграбчи го Едуард за предницата на туниката.

— Аз… — Корбет извърна поглед. — Уморен съм — прошепна дрезгаво той. — Изморих се от всичката тази кръв, от насилието. Оттеглям се от службата си. Искам да седя в имението си и да броя овцете. Да лягам с жена си и да не спя повече с кама под леглото, а Ранулф и Малтоут да вардят пред вратата.

Сетне Корбет сгъна пръстите на краля върху печата и пръстена, излезе от покоите му и кресна на Ранулф и Малтоут, че тръгват.

Сега дьо Варен проследи погледа на краля.

— Мога да го спра — предложи графът. — Дай ми десет добри стрелци. Ще го хвана при градските порти и ще ти го доведа обратно.

— О, за Бога, не ставай глупав! — изстена Едуард, наведе се и потупа по бузата своя първи маршал. — Ти си добър човек, Джон. Ако ти кажа да се качиш на някой боен кон и да нападнеш луната, сигурно ще го направиш.

Той захвърли нехайно пръстена и печата на рогозките, макар внимателно да си отбеляза къде са се търколили.

— Аз направих Корбет това, което е сега — промърмори сипкаво той. — А каквото съм създал веднъж, мога да създам и втори път.

Но още докато изричаше думите, знаеше, че лъже. Корбет щеше да му липсва — с мрачното изражение и тайнствеността, със сухия си хумор и любовта си към закона. Корбет, неговият господар в сянка и „ангел-хранител“, както го бе нарекъл веднъж кралят.

— Той свърши чудесна работа — призна неохотно дьо Варен. — Вярваш ли на мастър Хюбърт Сийгрейв?

Едуард се усмихна.

— Не, не му вярвам. Истината има много лица, но един богат винар да дойде и да си признае греховете с пълни със старо злато сандъци, молейки краля да му прости за моментното опущение… — Едуард сви рамене и посочи с пръст надолу към двора. — Мозъкът на Корбет може да е от стомана, но сърцето му е от восък. Предполагам, че той има пръст в тази работа. Но както и да е, хазната ми е пълна, а ковчежниците ми танцуват от радост, без да споменаваме отстъпките, които ще ни прави Сийгрейв за всяко буре бира, което достави в кралския двор.

— Ами дьо Краон? — попита графът.

— Сумти и пъшка — отвърна Едуард. — Бил потресен, изумен. Прекалено много протестира, негодникът му с негодник. Ще се върне при моя скъп брат във Франция и ще започна да получавам писма. Дявол да го вземе, и то какви писма! Гневни възражения, яростни опровержения. После Филип ще се свие в паяжината си и ще захване да плете нови заговори. Наумил си е да съсипе тамплиерите и ще го направи, но не и докато аз седя на трона в Уестминстър…

Едуард стана и отиде до масата.

— Легрейв е мъртъв — продължи той. — Дьо Моле ще се върне във Франция, за да приеме уверенията на краля в невинност. Дори ще предложи на френския крал заем. — Едуард седна и започна да прелиства книгите, които Корбет бе заел от библиотеката на архиепископа. — Но този огън…

— Ти си чувал за него и преди, нали, Твое Величество?

— О, да — излъга Едуард и му щракна с пръсти да се приближи. Сетне сложи лакти на масата, опря лице в шепи и каза замислено. — През лятото ще прекося границата с Шотландия. Ще дам на Уолъс и неговите бунтовници такъв урок, че ще ме запомнят. — Той потупа страниците на книгата. — Искам моите служители, които отговарят за боеприпасите, да прочетат това. Щом Корбет го е открил, ще могат и те. Онзи мошеник Клавърли, когото възнамерявам да наградя, може да им помогне. Тогава, добри ми графе, ще занесем този огън на север. Ще подпаля пирена под краката им!

Едуард чу някакъв шум долу на двора, отмести стола си назад и отиде да надникне. За миг сърцето му спря: Корбет си беше отишъл.