Огньовете на сатаната

Шеста глава

Двамата рицари заеха позиции от двата края на арената. Прашният двор бе разделен на две от бариера — дълга дървена ограда, покрита с кожа. Рицарите бяха в пълно бойно снаряжение, с големи турнирни шлемове на главите. Оръженосците им подадоха щитовете, после дългите дървени копия. Корбет гледаше как всеки от ездачите балансира ловко с копието, направлявайки коня си с крака. Изсвири пронизително тръба. Рицарите тръгнаха бавно. При следващия сигнал конете се спуснаха в галоп, разривайки прахта с подкованите си копита, опънали шии, докато всеки от двамата рицари, придържайки се към бариерата от лявата си страна, се насочваше право към противника си. Щитовете се вдигнаха, копията се наведоха. Срещнаха се със силен трясък в средата. Копията се строшиха. Двамата рицари се олюляха на седлата, но успяха да се задържат и всеки премина в отсрещния край на двора.

— Добра работа! — викна брат Одо, като се облегна на стената и затропа с бастуна си по земята. — Добро копие, Легрейв. Симс! — изрева старият библиотекар. — Навеждай копието по-отрано, иначе ще паднеш по задник!

Тази духовитост предизвика смях сред зрителите — рицари и сержанти. Корбет и двамата му другари наблюдаваха боя, без да излизат от сянката на стената. Слънцето беше силно и прахта от арената задръстваше очите и гърлата им. Рицарите отново се приготвиха. Нови копия, вдигнати щитове и след поредния зов на тръбата едрите бойни коне, покрити с пъстри чулове, се втурнаха напред и постепенно преминаха в галоп. Двамата рицари се срещнаха, но този път Симс реагира твърде бавно: копието му не улучи Легрейв, а щитът му се отплесна и го остави оголен. Чу се страхотен трясък, конят на Симс клекна на задни крака и хвърли ездача си от седлото.

— Браво! — извика дьо Моле, седнал на трона си под копринения балдахин, и направи знак на Корбет да се приближи.

— Видя ли Легрейв? Премести копието в лявата си ръка! Каква ловкост! Е, сър Хю, виждал ли си такова нещо сред рицарите на краля?

— Не, монсеньор, не съм.

Секретарят не лъжеше. Двубоите не бяха спирали от сутрешната закуска след заупокойната литургия. Корбет, макар че се чувстваше уморен и страдаше жестоко от горещината и прахта, не можеше да не се възхити на ненадминатото майсторство на рицарите. Той погледна към арената, където оръженосците помагаха на Симс да се изправи на крака, сваляха шлема му и му поднасяха черпаци вода, за да отмие прахоляка от гърлото и потта от лицето си. Легрейв също слезе от коня и свали шлема си, но отиде до поваления си противник. Симс беше малко зашеметен и нестабилен, но го посрещна подобаващо — двамата се прегърнаха и си размениха целувки по бузите.

— Ако можеха всички противоречия да се разрешават толкова мирно — промълви дьо Моле, подаде чаша охладено бяло вино на Корбет и направи знак на един прислужник да донесе същото на Ранулф и Малтоут. — Сър Хю, бих искал да ти благодаря — каза Великият магистър и се наведе към Корбет, така че само той да може да го чуе. — Беше благородно от твоя страна да ни позволиш да погребем мъртвеца си и почетем паметта му с турнир. — После въздъхна. — Сега вече приключихме. Желаеш ли да разговаряш с нас?

— Да, монсеньор.

Дьо Моле сви рамене.

— Дадох нареждания на другарите си. Можеш да ни разпиташ в трапезарията.

Корбет пресуши чашата си, върна я на прислужника и направи знак на Ранулф и Малтоут да го последват. Тримата прекосиха арената, която се намираше до главната сграда на имението, срещу отделението за гости, и се върнаха в стаята си.

— Слава Богу — изстена Ранулф, като се отпусна на едно столче, — че не съм тамплиер! Здравата нападат.

— Те са отлични ездачи — заяви Малтоут. — Видяхте ли ги как направляваха бойните си коне само с колене?

— Губим си времето — отговори рязко Ранулф. — Струваше ми се, че заупокойната литургия никога няма да свърши!

Корбет, който стоеше до прозореца, за да улови прохладния ветрец, бе на друго мнение, но предпочете да замълчи. Литургията беше великолепна. Тялото на Ревъркийн в дървения ковчег, покрит със знамената на Ордена, беше поставено пред високия олтар на красиво украсения параклис. Малката църква гъмжеше от народ и плътните гласове на тамплиерите, които пееха „Requiem Dona Ei“, звучаха с особено, тържествено величие. Корбет седеше до една от страничните пътеки, дълбоко трогнат от красивата реч на дьо Моле за сър Гуидо Ревъркийн, макар от време на време да оглеждаше паството. Четиримата командири на тамплиерите седяха с Великия магистър пред олтара, докато сержантите, оръженосците и слугите стояха в главния кораб на църквата, точно зад дървената преграда.

Корбет се опита да се съсредоточи върху литургията, но разказът на готвача все не му излизаше от главата и той се питаше кои измежду тамплиерските командири и другите членове на това паство се наслаждават на неестествени връзки. От време на време се опитваше да прогони тази мисъл, понеже отвличаше вниманието от и ужасната опасност, която заплашваше въпросните двама: в очите на църквата подобна връзка бе голям грях. Виновниците ги очакваше най-жестока смърт. Но накрая любопитството му взе надмощие. На „osculum pacis“, целувката на мира, точно преди причастието, беше видял Бадълсмиър и един млад сержант да се срещат на входа до преградата. Сега целувки на мира си разменяха всички, но Корбет видя нещо различно между посивелия рицар-тамплиер и младия рус сержант. Ранулф, разбира се, с мъка успяваше да си държи очите отворени в църква, но сега, усетил напрежението на господаря си, проследи погледа му и се наведе напред.

— Господ да ми прости, ама и ти ли мислиш същото като мен?

Корбет сграбчи Ранулф за раменете и го целуна леко по бузата.

— Pax frater — прошепна. — Мир, братко.

— Et cum spiritu tuo6 — прошепна в отговор Ранулф.

— Задръж всички мисли за себе си — изсъска Корбет и отново се съсредоточи върху литургията.

След като тялото на Ревъркийн бе погребано в гробницата под параклиса, Корбет и Ранулф присъстваха на лека закуска в трапезарията, последвана от турнир в памет на мъртвия рицар.

— Мислиш ли, че ще дойдат? — прекъсна сега Ранулф размишленията му.

Корбет се отдръпна от прозореца.

— Ако дьо Моле им е наредил, ще дойдат.

— Те харесват ли жените? — изтърси внезапно Ранулф.

Корбет сви рамене.

— Сигурно. Единствената разлика между нас и тях, Ранулф, е, че те са дали обет за безбрачие и целомъдрие. Тяхна невеста е Христовата църква.

Ранулф подсвирна.

— Но все би трябвало да имат чувства — каза закачливо той.

Корбет седна на масичката и извади дисагите с принадлежностите си за писане.

— Защо да не наречем нещата с истинските им имена, Ранулф? Всеки член на ордена на тамплиерите се е посветил на живот в безбрачие и целомъдрие. Това е част от тяхната жертва. Все пак, както във всички подобни мъжки общности, има мъже, които усещат привличане един към друг.

— Но това е грях — заяви Малтоут — Ами ако ги хванат?

— Бог да им е на помощ: известно е, че орденът на тамплиерите затваря такива мъже в килия, зазижда вратите и прозорците и ги оставя да умрат от глад.

— Ще попиташ ли дьо Моле за тайната стая? — поинтересува се Ранулф. — На втория етаж има един прозорец в повече. Тази сутрин след литургията проверих още веднъж. Между две от стаите дървената ламперия е по-нова. Мисля, че някога там е имало врата.

— Великият магистър има да отговаря на много въпроси — рече Корбет. — Нямам търпение да науча какво крият там.

— Може ли то да е причината за огъня? Някакво тайно оръжие или дори реликва с голяма сила! — възкликна Малтоут. — Веднъж в Лондон срещнах един човек, който разправяше, че е пътувал много навътре в Египет, отвъд Александрия, и стигнал до земите на едно племе, което притежавало старозаветния кивот. Казват, че ако го докоснеш, избухва странен огън, който те поглъща. Вярно е! — повиши глас той, когато видя Ранулф да се хили в шепа. — Платих му два пенса за парче от дървото!

— Бас държа, че този човек никога не е ходил по-далече от Саутхемптън — изкиска се Ранулф. — Виждал ли си колекцията от реликви на Малтоут, господарю? Сред тях има един ръждясал меч, който се предполага, че някой от войниците на Ирод е използвал при избиването на младенците…

Разговорът им бе прекъснат от рязко почукване на вратата. Корбет отвори, очаквайки да види пратеник на дьо Моле, ала отвън стоеше младият тамплиерски сержант, когото беше видял на литургията. Зад него се виждаше нисък, тумбест мъж с лице като на боен мастиф. Имаше издадена напред челюст, здраво стиснати устни, немигащи очи и неумело подстригана черна коса. Беше обръсната високо от всички страни, а останалото стърчеше като някакъв буен храст.

— Е? — рече Корбет.

— За теб, сър Хю.

— Не ме ли очаквахте? — прогърмя непознатият и без повече да се церемони, влезе в стаята, като едва не събори Корбет, и тръшна вратата под носа на младия тамплиер. Сетне постоя, разкрачил тантурестите си крака, с пъхнати в портупея пръсти, свали тъмния си червеникавокафяв плащ и го метна на един стол.

— Бре, да му се не види! — рече, като млясна с устни. — Пресъхнал съм като засипан кладенец!

— И още повече ще пресъхнеш, ако не дадеш някакво обяснение! — рече Ранулф и се изправи. — Кой, за Бога, си ти?

— Роджър Клавърли, помощник-шериф на Йорк. — Новодошлият развърза торбата си, извади някакъв документ и го тикна в лицето на Корбет. — Това е пълномощното ми от кмета и шерифа. Тук съм, за да ви помогна.

Корбет прехапа устни, за да сподави усмивката си: като наблюдаваше сблъсъка между Клавърли и Ранулф. Първият все повече му напомняше за малкия боен мастиф, който винаги подтичваше след чичо Морган, родственика на Мейв. Мастифът не обичаше Ранулф и чувствата им определено бяха взаимни.

— Донеси на нашия гост вино, Ранулф — рече Корбет, като оглеждаше внимателно писмото. — Той е много важен служител и ако правилно съм разбрал това писмо, може да ни даде ценна информация за златните монети, както и за други въпроси.

Секретарят остави пергамента на масата и пристъпи напред, протегнал ръка. Клавърли я стисна силно, сякаш се канеше да му строши костите.

— Добре си ни дошъл, Роджър — каза Корбет, като направи усилие да не трепне от болка.

Помощник-шерифът се отпусна и по грозното му лице се разля топла усмивка.

— Всъщност аз съм човекът, който прибира крадците — заяви наперено той. — Познавам всички престъпници в града и те ме познават. Нещо като добрия пастир, само че наобратно: където и да отидат, аз ги следвам.

Корбет му махна с ръка да седне и предупреди с поглед Ранулф да си мълчи. Клавърли огледа първо Малтоут, който както обикновено стоеше със зяпнала уста, сетне Ранулф.

— Залагам провизии за един месец, че си виждал затвор отвътре, момко. Мога да надуша престъпника дори в тъпкана с народ стая.

— Да, бил съм в Нюгейт — отвърна рязко Ранулф. — Вилнял съм с побойници, мошеници, крадци, все почтени хора. Но кажи ми, Клавърли, ти по рождение ли си такъв неучтив? Или това върви с поста, който заемаш?

Неочаквано Клавърли се наведе напред, протегна ръце и на лицето му отново цъфна онази дружелюбна усмивка. Ранулф му стисна ръцете.

— Не исках да те засегна. И аз съм бил там — отбеляза Клавърли. Все пак от бившите бракониери стават най-добрите пазачи на дивеч. А сега, сър Хю, казано ми е да ти помагам и аз именно това смятам да правя. Ще бъда откровен: ако ти ударя едно рамо, ще споменеш ли името ми пред краля?

Корбет се ухили, развеселен от грубоватата прямота на този напорист дребосък.

— Няма да те забравя, мастър Клавърли.

— Добре — отговори помощник-шерифът. — Първо, намерихме останките, полуразложената долна част от трупа на онзи мъж. Нали си спомняте, водачът на двете добродетелни сестри, Търстън, я е зърнал, когато конят профучал покрай тях. Някои от нашите млади търговци отишли на лов и кучетата им го изровили.

— А конят?

— Изчезнал е яко дим.

— Нещо друго? — попита Корбет.

— Ами стрелецът-тамплиер: отговарях за обесването му на улицата. Турих го в една хубава желязна клетка. С табела, която гласеше, че такава е съдбата на предателите и кралеубийците.

— И?

— Ами тая сутрин табелата беше махната. Намерихме това, закачено с парче тел за клетката.

Клавърли му подаде парче пергамент.

— О, Боже! — изстена Корбет, когато го прочете.

Корбет вдигна пергамента.

— Изреченията са дадени в друг ред, но това е предупреждението на мохамеданите-убийци.

— Но тамплиерите не биха могли да направят това — възкликна Ранулф. — Кралят е издал заповед да не напускат пределите на Фрамлингъм.

— Но и те като всички могат да изкачват стени — отбеляза Малтоут.

— Съмнявам се — намеси се Корбет. — Заповедта е разпространена и в града. Никой тамплиер няма да бъде допуснат да влезе в Йорк.

— Може да е бил преоблечен — прибави Малтоут.

Клавърли сви рамене.

— Стражата на градските порти е удвоена. Спират и претърсват всички непознати, но предполагам, че и това е възможно.

— Убиецът може да е в Йорк — отговори Корбет и им описа видения от готвача маскиран конник.

Клавърли се почеса по брадичката.

— Убиец, който да се крие някъде по пътя за Ботъм Бар? — Сетне направи гримаса. — Не съм чул нищо подобно. Както и да е — рече помощник-шерифът и посочи с глава, — какво става тук? Слуги не се мяркат никъде, видях само тамплиери и оръженосци.

— Всички избягаха — отвърна Корбет. — Снощи тук имаше смъртен случай.

Но млъкна, защото на вратата се почука. Влезе Легрейв.

— Сър Хю, събрахме се в трапезарията. Великият магистър… — Той спря и изгледа Клавърли. — Вашият посетител от краля?

— Да — отговори Корбет. — Ранулф, ти остани тук, за да разкажеш на госта ни какво знаем. Сър Ралф, идвам с вас.

Корбет тръгна след тамплиера. Двамата излязоха от отделението за гости, прекосиха двора и влязоха в трапезарията. Дьо Моле седеше начело на масата, а останалите — от двете му страни. Великият магистър направи знак на Корбет да се настани на другия край, точно срещу него. Сетне забеляза кожената торба с принадлежности за писане, която секретарят постави на масата заедно с пергамент, перо и мастилница.

— Сър Хю, това е неофициален разговор.

Корбет кимна в знак на съгласие.

— Ще ни разпитваш от името на краля. Затова се надявам, че няма да възразиш, ако и ние записваме казаното. Сър Ричард Бранкиър ще бъде нашият писар.

— Монсеньор, правете, каквото желаете, но не разполагаме с много време, затова ще говоря направо. Ако засегна някого, му се извинявам предварително. И ми простете, ако ви задавам въпроси, които съм задавал и преди.

Дьо Моле кимна.

— Монсеньор, има ли разцепление във вашия орден?

— Да.

— Има ли сред високопоставените тамплиери такива, които да таят в себе си горчивина, задето западните владетели не са им помогнали?

— Разбира се, но това не означава, че сме предатели!

— Чували ли сте — продължи Корбет непоколебимо, — за високопоставен тамплиер, който да носи прозвището Стрелеца? — Сетне огледа и останалите, но лицата им бяха непроницаеми.

— Никога! — каза троснато дьо Моле. — Макар че някои рицари, всъщност всичките, са отлични стрелци — с арбалет, с голям уелски лък и дори със сарацински оръжия.

— Имате ли някакви новини за разпитвания от Инквизицията тамплиер?

— Не, но ги очаквам всеки момент. Дори не знаем името му.

— Но сте познавали Мърстън?

Бранкиър, хванал перото с лявата си ръка, старателно записваше всичко.

— Мърстън беше мой подчинен. Слаб човек, не особено харесван от колегите си. Пиеше много. Беше станал гневлив.

— Но не беше предател?

— Не, сър Хю, мисля, че не.

— Тук не сте ли забелязали отсъствието му? Все пак е наел мансардната стаичка в хана вечерта преди покушението над краля.

— Не бива да забравяш, сър Хю, че предишния ден всички ние отидохме да се срещнем с краля в „Сейнт Ленард“. После заминахме за Йорк. Щяха да минат няколко дни, докато се усети отсъствието му.

Корбет помълча, за да запише това, което току-що бе научил. Перото му се движеше по пергамента, изписвайки шифър, известен само нему.

— А деня, в който кралят влезе в Йорк? — попита той, след като остави перото.

— Напуснахме манастира — отговори дьо Моле — и влязохме в Йорк. Аз и Легрейв посетихме нашите банкери-златари в Стоунгейт.

— Имената?

— Конингсби — отвърна Легрейв. — Уилям Конингсби и Питър Ламоуд.

— И останахте там цял предобед?

— Това не е необходимо — намеси се Бранкиър. — Ние сме рицари на кръста, а не заловени от короната престъпници!

— Тихо! — вдигна ръка дьо Моле. — Всичко, което казваме, е истина, братко. Двамата с Легрейв останахме в Стоунгейт до следобед. Проверих нашите сметки, а след това минах през Питъргейт и излязох през Ботъм Бар. Кралската процесия вече се намираше при Йоркската катедрала. Искаше ми се да посетя това място. — Великият магистър слабо се усмихна. — Но го оставих за друг ден.

— А ти, сър Уилям? — попита Корбет.

Нито мускул не трепна по покритото с белези лице на Симс, макар че здравото му око гледаше свирепо секретаря.

— Известно време бях с монсеньора, но после посетих някои търговци в Гудрамгейт и отидох да видя един приятел, свещеник от църквата „Сейнт Мери“. С монсеньор се уговорихме да се срещнем до работилницата за пергамент, която се вижда от Ботъм Бар, и се върнах тук с него.

— А сър Бартолъмю? — поинтересува се Корбет, докато записваше нещо на пергамента.

— Ходих до Джъбъргейт, където са дюкяните на оръжейниците и майсторите на стрели. Исках да купя оръжие.

— Сам? — попита невинно Корбет.

— Не, бях с един сержант.

— А неговото име?

Тамплиерът преглътна мъчително.

— Джон Скудас. Той е тук, в имението.

— Дори няма нужда да ме питаш! — почти кресна Бранкиър през масата. — Напуснах манастира най-късно от всички. Когато стигнах до Йорк, улиците гъмжаха от народ заради кралската процесия. Поостанах малко там, но в града ставаше все по-горещо и претъпкано. Затова се върнах тук, както ще ви каже брат Одо.

Корбет огледа набързо онова, което беше записал: дьо Моле и Легрейв, съобрази бързо той, можеха да гарантират един за друг, а брат Одо за Бранкиър. Но Бадълсмиър? Корбет подозираше, че той лъже. Същото важеше и за Симс, който седеше и галеше любимата си невестулка под ръба на масата. Корбет гледаше втренчено пергамента. Усещаше, че тамплиерите започват да губят търпение: чуваше се стържене на столове и високи въздишки на раздразнение.

— Къде мислиш, че сме били? — попита остро Легрейв. — Че сме помагали на Мърстън в опита му да убие краля? Или сме ти пращали онова послание на моста над Уз?

— Или пък сме ти организирали засадата? — рече присмехулно Бадълсмиър.

— Монсеньор — обади се Бранкиър, като хвърли перото, опръсквайки масата с мастило. — За последен път отговарям на подобни въпроси. Ако един сержант с размътен ум се е опитал да убие краля, а тук и там са разпращани някакви глупави, усукани предупреждения, това прави ли всички ни виновни?

Думите му бяха последвани от одобрително мърморене. Дьо Моле изглеждаше явно притеснен, а мургавото му аристократично лице издаваше безпокойство. Корбет се огледа първо наляво, сетне надясно. Бадълсмиър седеше и се почесваше по посивялото, обветрено лице. „Дали той не е убиецът,“ почуди се Корбет, „с този негов таен грях? Или Легрейв с прилежно сресаната кестенява коса и смугло момчешко лице? Съвършен воин. А може би едноокият Симс? Или високият, изгърбен Бранкиър?“ Въпреки всичко Корбет беше сигурен, че един от тези мъже, а може би и всичките, са убийци и скоро ще последват и други смъртни случаи.

— Изпратихме тялото на Питъркин в града — обади се дьо Моле. — В подходящ ковчег. — Той вдигна ръка. — Не се тревожи, не е придружен от нито един тамплиер, само от наш иконом, който носи съболезнователно писмо и кесия сребро за майката на загиналия. Сър Хю, кой би убил един нещастен готвач? Каква полза би имало от неговата смърт?

— Или дори горкия Ревъркийн — каза троснато Бадълсмиър.

— Не зная — отговори Корбет. — Но ти защо дойде в Йорк, монсеньор?

— Казах ти: задължение на Великия магистър е да посещава всяка провинция.

— И преди да дойдеш — продължи непринудено Корбет, — Фрамлингъм е бил управляван от сър Гуидо Ревъркийн, негов управител и домакин?

— Да.

— Защо сега някои стълбища са охранявани? Какви други тайни крие това имение?

— Като например?

— В горите близо до Фрамлингъм е бил забелязан да се крие маскиран конник.

Дьо Моле огледа другарите си и поклати плава.

— За това не знаем нищо. Какво друго?

— Запечатаната стая на втория етаж на имението?

— Тишина! — заповяда дьо Моле на другарите си, които започнаха да обвиняват на висок глас Корбет, че си вре носа в чужди работи. — Свърши ли с въпросите си, сър Хю?

— Да.

— Тогава нека ти покажа нашата тайна стая.

Дьо Моле стана. Корбет прибра бързо принадлежностите си за писане и го последва.

— Сър Ричард Бранкиър — подвикна през рамо дьо Моле, — можеш да дойдеш с нас.

Като полагаше неимоверни усилия да овладее гнева си, Великият магистър поведе Корбет нагоре по стълбите и по втория коридор с дървен под и резбована ламперия. На половината път обаче спря.

— Бранкиър, отвори тази стая, за да я види сър Хю!

Тамплиерът се промуши грубо покрай Корбет, като едва не го събори. Сетне отвори една от плоскостите на ламперията и натисна някакво лостче. Чу се щракване, няколко от плоскостите се отдръпнаха и отзад се показа врата. Дьо Моле извади от кесията си ключ, пъхна го в ключалката и вратата се отвори. Зад нея имаше малка, тясна килия с гол под и варосани стени. Осветяваше се от едно прозорче.

Корбет, леко сконфузен, огледа складираните там сандъци и ракли.

— Това е нашата съкровищница — обясни Бранкиър. — Много от къщите и именията на ордена имат такива. Да не би кралят да няма? — Той приближи лицето си до това на Корбет. — Може би дори ти, пазителят на неговия таен печат. Всичките ли ваши стаи и стаички, сър Хю, са отворени за очите на любопитните?

— Просто попитах — отвърна Корбет.

— Ето че получи отговор.

Корбет погледна гоблена на стената: красиво бродирано платно в тънка дървена рамка. На него се виждаше как Никодим и свети Йоан свалят Христос от кръста. Мария бе коленичила с протегнати ръце, готова да го поеме. Майсторът беше изобразил блестящо сцената: златното, синьото, червеното, зеленото и пурпурното се комбинираха така, че гобленът приличаше по-скоро на картина.

— Много е скъп — обясни дьо Моле. — Дело на италиански майстор. Само златото по рамката струва повече от приходите от имението. Но ела, сър Хю, имаме да ти покажем и още нещо.

Корбет излезе от стаята. Дьо Моле заключи вратата, а Бранкиър постави дървените плоскости от ламперията по местата им, преди да ги поведе. Стигнаха до края на коридора и изкачиха няколко стъпала. Там двама войници охраняваха някакво стълбище, вероятно към таванското помещение. Дьо Моле им каза да отстъпят, отключи вратата и въведе Корбет вътре. Стаята беше дълга, доста усойна, с овално прозорче на отсрещната стена, точно над импровизиран подиум, на който имаше дървен олтар със свещи от двете страни.

— Огледай се — настоя Бранкиър.

— Няма нужда — отвърна му секретарят. — Стаята е гола като сеновал.

Той вдигна поглед към наклонения таван. През цепнатините между керемидите се виждаше небето. Корбет тръгна към олтара, забелязал двете възглавнички на пода пред него, наведе се и почопли восъка върху масичката.

— Тук няма нищо! — каза троснато Бранкиър, но изглеждаше нервен, сякаш се страхуваше да стои тук.

— Защо тогава пазите така строго помещението? — попита Корбет.

Стъписан, Бранкиър отвори уста да отговори, но дьо Моле го изпревари.

— Колко си подозрителен, сър Хю! Ние сме тамплиери. Имаме свои обичаи и ритуали.

— Но долу имате параклис.

— Вярно е, вярно е — отвърна Великият магистър. — Но отиди в който и да било религиозен орден в Йорк: цистерианците, картузианците и кармелитите. Всичките си имат архиви и параклиси, затворени за външни лица. Така е и тук.

— Всички тамплиери ли имат достъп до помещението?

— Не, не — отговори дьо Моле. — Само сър Ричард и аз. Единствено нашият сан го позволява.

Дьо Моле стоеше в сенките, извърнал лице. Корбет инстинктивно усети, че крие нещо, но нямаше какво повече да каже. Беше му задал въпросите си и дьо Моле бе отговорил.

— Монсеньор — рече той, докато вървеше към вратата. — Благодаря ти за отзивчивостта. Тази сутрин моят слуга остави подареното от краля вино във вашите кухни. — Той се усмихна през рамо. — Макар че това едва ли компенсира главоболията, които ви причиних.