Огньовете на сатаната

Тринадесета глава

Ранулф и Малтоут се върнаха късно следващата сутрин. И двамата бяха небръснати и мръсни, но въодушевено разправяха как са намерили поръчаното от него, едва след като са обърнали града с главата надолу. Сетне се свечерило, стражата ударила нощната камбана и градските порти били затворени, та затова си наели стая в един хан току до портите при Ботъм Бар.

— А, значи сте опитали местната бира? — отбеляза язвително Корбет.

Ранулф вдигна ръце и ококори невинно очи.

— Само капчица, господарю, само капчица.

— Да видим какво сте донесли — каза троснато Корбет.

Ранулф разкопча дисагите и извади три големи кесии с някакъв прах. Корбет отвори всяка от тях, подуши съдържанието им и го попипа. Миризмата бе неприятна, но не и остра.

— На открито — отбеляза той, — не би предизвикала тревога или подозрения.

Тримата се измъкнаха от крилото за гости, заобиколиха имението и влязоха в лабиринта. Корбет извади роговата лъжичка от кесията си и следвайки указанията на Бейкън, внимателно смеси прахчетата. Сетне ги разбърка хубаво с пръсти, оформи сместа на купчинка, взе запалената свещ от ръката на Ранулф и я постави до купчинката, като нареди на двамата си слуги да се отдръпнат. Пламъкът на свещта обаче угасна. С малко повечко усилия Корбет отново я запали. Този път пламъкът бе по-силен, свещта започна да се стапя и огънчето бавно заслиза към купчинката тъмен прах. Сърцето на Корбет се сви отчаяно, но изведнъж прахът се подпали, чу се пукот и пламъците лумнаха яростно във въздуха, обгаряйки земята под себе си, Корбет огледа синия им оттенък, докато Ранулф и Малтоут стояха със зяпнали уста.

— Никога не съм виждал масло да гори толкова бързо или силно! — промърмори Ранулф.

— Аз обаче съм виждал нещо подобно — отбеляза Корбет. — Есенно време, когато фермерите горят сухите стърнища: понякога огънят се движи по-бързо от човек.

Той стъпка огъня, да не би някой да вдигне тревога. Излязоха от лабиринта и се промъкнаха в пръстена от дървета, където Корбет взе една суха пръчка. Отново направи сместа и намаза с нея пръчката от единия край. Другия запали с праханта на Ранулф. Този път ефектът бе още по-силен. Веднага щом стигна до сместа, пламъкът лумна така буйно, че Корбет трябваше да го стъпче с пета.

— Трябваше да си сложиш ръкавици — забеляза Ранулф, като гледаше как господарят му бърше ръце в дрехата си. — Дебели, кожени ръкавици.

Корбет сведе очи към ръцете си, сетне отново погледна Ранулф.

— Ръкавици ли? — прошепна той. — Спомняш ли си кожените останки, които намерихте? Това са били ръкавици! — възкликна той. — Единствената следа, която е оставил убиецът!

— Какво искаш да кажеш? — попита Ранулф.

— Парчетата кожа — отзова се услужливо Малтоут, — които намерихме близо до следите от опърлено: убиецът сигурно е изгорил ръкавиците си.

Корбет навлезе по-навътре сред дърветата. Сега вече знаеше кой е бил убиецът, но как можеше да подкрепи твърдението си? Какви доказателства можеше да представи? Той нареди на Ранулф да скрие торбите с прах и тримата се върнаха в крилото за гости. Корбет накара слугите си да му намерят нещо за ядене, а самият той отново се зае да изучава картата на Бадълсмиър.

— Не е на целия град — промърмори по едно време, — а само на района около „Тринити“.

Сетне се замисли за надписа, който рицарят бе издълбал на стената. Предишната вечер бе сметнал, че думите са подредени в някаква анаграма, сложна мозайка или гатанка. Той отново ги преведе на английски и започна да пренарежда буквите, но не му хрумна нищо смислено. После обаче ги преведе на френски и плесна изненадано с ръце: Бадълсмиър също бе знаел самоличността на убиеца. Не бе събрал сили обаче в последните моменти преди смъртта си да назове своя брат тамплиер, затова бе решил да успокои съвестта си, като остави след себе си тази мистериозна фраза.

Ранулф и Малтоут се върнаха с храна от кухнята. По лицето на Корбет Ранулф усети, че господарят „Кисела физиономия“ вече затяга примката.

— Виж го, сякаш пише обвинителния акт — прошепна той на Малтоут. — Като съдия, който се готви да издаде присъда за обесване.

— Вече знаеш, нали? — попита той господаря си.

Корбет остави перото и се обърна.

— Да, знам кой е убиецът и мисля, че мога да го докажа.

— Логика! — възкликна Ранулф. — Както обикновено.

Корбет обаче поклати глава.

— Не, Ранулф, не логика. Приложих я и направих ужасна грешка. Работиш върху дадена предпоставка и смяташ, че всичко ще се нареди. — Той стана и се протегна. — Поради самонадеяността и проклетата си логика допуснах голяма грешка. Горкият Бадълсмиър е бил по-близо до истината от мен.

— Какво е предпоставка? — попита Малтоут с пълна с хляб и сирене уста.

— Започваш с дадено твърдение — отвърна Корбет. — Като например: „Всички мъже пият бира; Малтоут е мъж, следователно пие бира.“ Но предпоставката е погрешна. Не всички мъже пият бира, това не е безспорен факт. Следователно всяко твърдение, което изказваш въз основа на тази предпоставка, ще бъде грешно. — Корбет придърпа столчето до двамата си слуги, които седяха, облегнати на стената, и ядяха от хляба и сиренето, сложени в една оловна чиния. — Смятах, че в ордена на тамплиерите има заговор, който цели да отмъсти на английската и френската корони. От това заключих, че убийствата във Фрамлингъм и по другите места са резултат на този заговор. Но грешах.

— Каква е истината тогава? — полюбопитства Ранулф.

Но Корбет поклати глава.

— Изяжте си хляба и сиренето.

После млъкна, дочул някакъв шум в коридора.

— Трябва да се махнем оттук по най-бързия начин — подкани ги той. — Ранулф, събери багажа. Малтоут, ти иди в конюшните и оседлай конете. Искам да потеглим до час.

Малтоут грабна едно парче сирене и изхвръкна от стаята. Ранулф хвърли поглед към изопнатото лице на господаря си и се зае бързо да стяга багажа. Корбет прибра грижливо принадлежностите си за писане и огледа стаята, за да се увери, че няма да забравят нищо.

— Скрий книгите, които Малтоут донесе — изсъска той. — Къде са трите торби с прах?

— Прибрани са отделно — успокои го Ранулф.

Излязоха от крилото за гости и поеха към конюшните. Малтоут вече беше извел конете и припряно се мъчеше да сложи оглавника на дребното опърничаво товарно конче. Корбет му помогна и провери сбруята и коланите на седлата. Изненада се от тишината в имението, но точно тогава чу металическо щракване зад гърба си и тихата ругатня на Ранулф. Обърна се рязко. Изходът на двора беше препречен от кордон тамплиерски войници с шлемове и брони, всеки от тях с арбалет в ръце. От двете им страни стояха техните сержанти и офицери.

— На конете! — заповяда Корбет. — Ако е необходимо, минете през тях!

Той пришпори коня си. Чу се заповед. Един от стрелците вдигна арбалета си и над главата на Корбет бръмна стрела. Секретарят продължи напред, полагайки всички усилия да обуздае паниката си и уплашения кон. Прозвуча нова заповед. Този път стрелата прелетя покрай лицето му; друга се строши в каменната настилка пред коня. Животното изцвили и се изправи на задни крака.

— Аз бях дотук — промърмори Малтоут.

Корбет дръпна юздите на коня си — дьо Моле беше излязъл от сградата и минаваше през редицата войници. Носеше полудоспехи, както и останалите водачи на ордена, а ръцете му почиваха върху ефеса на меча. Той се приближи до Корбет и сграбчи оглавника на коня му.

— Сър Хю, нима ще ни напуснеш, без да се сбогуваме?

— Нямаш власт да ме спреш — отвърна Корбет. — Възнамерявам да мина през рицарите ти, а ти ще носиш отговорност за последствията!

— Моля ви!

Дьо Моле го погледна жално със зачервените си очи.

— Корбет — прошепна той. — Знаеш кой е убиецът, нали? По лицето ти личи.

— По тези въпроси думата има кралят — отговори Корбет.

— Не, сър Хю, тази земя принадлежи на тамплиерите. Аз съм техен Велик магистър. Трябва да имам някаква власт, някаква дума по въпроса. Правосъдието на тамплиерите разглежда делата не по-малко щателно и грижливо от кралското.

Корбет се поотпусна на седлото.

— И ти знаеш кой е убиецът, нали, монсеньор?

— Да, да, така мисля; съвсем друго е обаче да го докажа.

— А ако остана — продължи Корбет, — имам ли думата ти, че ще се въздаде справедливост и ще ми се позволи да си тръгна?

Дьо Моле вдигна ръка.

— Кълна се в кръста.

Корбет слезе от коня.

— Тогава изпрати четирима от твоите хора в Йорк. Не се тревожи, ще ги снабдя с необходимите писма и пропуски. Искам да отидат при мосю Амори дьо Краон, пратеника на Филип IV в двореца на архиепископа. — Корбет понижи още повече глас. — Кажи му, каквото искаш, но го покани тук като свой гост. Подхвърли, че искаш да му разкриеш някои тайни, засягащи френската корона. Гледай писмото ти да звучи възможно най-приятелски. — Секретарят вдигна поглед към бледосиньото небе. — Сега е около пладне. Трябва да пристигне по здрач.

— Аз също огледах посланието на сър Бартолъмю на стената — рече дьо Моле. — То допълва останалото.

— Трябваше да ми кажеш — отговори Корбет.

— До падането на нощта всички ще знаят — прошепна дьо Моле.

Корбет се обърна и каза на Ранулф и Малтоут да слязат: конете им трябваше да бъдат върнати в конюшните, а багажът — в крилото за гости. Тамплиерите отстъпиха и Корбет се върна в стаята си. Скоро го последваха неколцина от войниците, които застанаха на пост в коридора.

— Трябваше да минем през тях — заяви Ранулф, като хвърли багажа на пода с почервеняло от гняв лице. — Нямаше да посмеят!

— Имаше само един начин да го разберем — подметна Корбет, — а аз не бях готов да пробвам.

Той седна на масата, написа кратко писмо до краля и пропуски за Йорк за тамплиерските пратеници, запечата ги бързо и Ранулф ги предаде на един от стражите отвън. След това бе принуден да седи и чака, без да обръща внимание на постоянните въпроси на Ранулф и тихото мърморене на Малтоут, че наоколо стояли на пост прекалено много тамплиери.

Следобед излязоха да се разходят и стражите ги последваха. Ранулф преброи поне дузина. Корбет се изкуши да поиска аудиенция с дьо Моле, но размисли. Все още не беше напълно сигурен, затова реши, че ще е най-добре да изчака пристигането на дьо Краон. Той каза на Ранулф и Малтоут да се върнат в стаята си и влезе в църквата на тамплиерите. Поседя малко в параклиса на Богородица, загледан в красивата статуя на Девата с младенеца от тъмен махагон. Над нея имаше кръгло прозорче с изрисувани сцени от живота на Христос. Корбет се помоли: статуята и картините му напомняха за енорийската църквица близо до фермата на баща му.

„Трябва да се върна там, — мислеше си, — да се уверя, че гробницата на родителите ми се поддържа добре.“ Той вдигна поглед към прозореца. Нямаше да е зле да купи рисувано стъкло, което да осветява тъмния трансепт, където под студените, влажни каменни плочи лежаха погребани родителите му. Той се усмихна — приживе майка му би харесала подобна постъпка. Често го водеше на църква в следобеди като този, когато баща му и по-големите му братя бяха на полето. Описваше му сцените, изрисувани по стените или преградата пред кораба. Така отец Адълбърт го опозна и по-късно се съгласи да му преподава.

— Трябва да работиш упорито, Хю — казваше майка му. — Не забравяй, че всеки голям дъб в началото е бил дребно желъдче.

— Как ми се иска да си тук! — прошепна Корбет.

Какво ли щеше да си помисли за него сега — отделен от своята съпруга и детето си, той се готвеше да се изправи пред един убиец и да се погрижи за въздаването на справедливостта? Това бе заветът на баща му: бивш войник, участник в гражданската война, той винаги му бе проповядвал за нуждата от силен владетел, добри съдии и строги закони. Корбет въздъхна, стана от молитвеното столче и се върна до вратата на църквата, където го очакваха стражите. Все още не беше сигурен какво трябва да направи, как да хване убиеца в капан. Доказателствата бяха едно, но доказването — съвсем друго. Той се обърна, погледна към кръглото прозорче с изрисуваните сцени и в главата му започна да се оформя една идея.

— Искам да се видя с дьо Моле — каза той на единия от войниците. — Веднага.

Сержантът сви рамене в знак на съгласие, заобиколи заедно с Корбет главната сграда и скоро го въведе в килията на тамплиера. Дьо Моле беше зает — слуги пълнеха сандъци и ковчежета, сваляха завивките от леглото, изчистваха бюрото от всякакви пергаменти и мастилници.

— Заминаваш ли, монсеньор?

Дьо Моле махна на слугите да излязат.

— Ти си мой затворник, сър Хю — отбеляза сухо той. — Каквото ида стане довечера, аз ще се върна с теб в Йорк като твой затворник, за да се срещна с краля. — Той наклони главата си на една страна. — Но ти не си дошъл затова, нали?

— Не — отвърна Корбет. — Дойдох да помоля за една услуга. Искам ти, Бранкиър, Симс и Легрейв да напишете всеки поотделно разказ за случилото се от пристигането ви в Англия насам.

— Защо?

— Защото аз го искам.

— Но какво ще докажеш по този начин?

— Нищо, или поне не много — излъга Корбет. — Но кажи на своите подчинени, че след срещата ми с мосю дьо Краон могат, ако желаят, да подадат оплаквания срещу мен. Такъв един разказ може да се окаже полезен. — Корбет тръгна към вратата. — Остават няколко часа — подвикна той. — Имате достатъчно време до заздрачаване.

Върна се в стаята си и подремна малко. После донесоха ядене от кухнята, а късно следобед един от подчинените на дьо Моле дойде да го извести, че мосю дьо Краон е пристигнал, така че би ли се приготвил сър Хю? Около час след това Корбет, Ранулф и Малтоут влязоха в трапезарията. Тамплиерите вече се бяха събрали около голямата маса. При влизането на секретаря дьо Краон стана. По ъгловатото му лице се беше разляла широка усмивка.

— Сър Хю, монсеньорът казва, че заминаваш, но че имало някои въпроси, които се налага да обсъдим.

Корбет само се ръкува с него, потискайки желанието си да зашлеви това остроносо, лукаво лице. „В него има двама души,“ бе казал веднъж на Мейв. „На пръв поглед се вижда дьо Краон дипломатът, но в очите му прозира и нещо друго, мрачно и злокобно.“

Бранкиър, Симс и Легрейв също бяха тук, както и един от облечените в черно слуги на дьо Краон: блед младеж с наблюдателен поглед и прилепнала за главата рядка косица. Той бе тук като свидетел на дьо Краон.

Веднага щом заеха местата си, френският пратеник се изправи.

— Монсеньор, приветствам сър Хю Корбет, но ми бе дадено да разбера, че искаш да говориш с мен. Защо присъства той тук?

Свидетелят на дьо Краон вече записваше припряно възраженията на господаря си. Дьо Моле се усмихна. Лицето му изведнъж се подмлади, сякаш му доставяше удоволствие да дразни пратеника на Филип. Корбет се запита какви ли са истинските отношения между Великия магистър и краля на Франция. Дьо Краон, объркан от мълчаливата усмивка на дьо Моле, отново седна.

— Сър Хю е тук — потри бавно ръце дьо Моле, — защото е ловец на души и търсач на тайни. — Той погледна Корбет през масата. — Времето минава — промълви. — Пада мрак.

Корбет стана и отиде до края на масата, така че да могат всички да го видят и той да ги гледа. Ранулф и Малтоут, спазвайки указанията му, застанаха до вратата. И двамата бяха опрели заредените си арбалети до стената.

— Някога — започна Корбет, — имаше един крал на Франция, набожен, но войнолюбив; благочестивият Луи искаше да забие на йерусалимските кули знамето на кръста. Но не успя, загина и венецът мъченически бе неговата награда.

Дьо Краон, забравил гнева си, вече го гледаше заинтригувано.

— По онова време — продължи Корбет, — този благочестив крал бе подпомогнат от тамплиерите, голям орден от рицари-монаси, основан по правилата, написани от самия свети Бернар. Те били обзети от една мечта, завземането и защитата на Светите места отвъд моретата. Годините минавали, нещата се променяли и ето че сега имаме един крал на Франция, потомък на свети Луи, на име Филип Хубави, който би предпочел знамената му да се веят над кулите на Лондон и Антверпен.

— Това е нелепо! — скочи на крака дьо Краон.

— Седни! — сопна му се дьо Моле. — И това е последният път, когато прекъсваш!

— Ала мечтите на Филип рухнали — продължи невъзмутимо Корбет, — затова в главата му се зародила друга идея. Това, което не можел да вземе със сила, щял да добие подмолно. Дъщеря му трябвало да се омъжи за единствения син на краля, за да бъде сигурен Филип, че един ден неговият внук ще седи на английския трон, но Филип трябва да плати за това. Налага му се да събере огромна зестра, но хазната му, както и тази на Едуард Английски, е празна. Затова той се оглежда и вижда великия орден на тамплиерите с неговите големи сгради, чифлици, добитък и съкровища. Наблюдава ги внимателно, понеже орденът е загубил голяма част от някогашния си идеализъм. Чуват се слухове за скандали — содомия, пиянство.

Корбет огледа събралите се около масата и забеляза как лицето на Симс едва забележимо поруменява.

— Говори се за странни обреди — продължи той, — носят се слухове за заговори и клики. В непочтената душа на Филип се заражда хитър план…

Дьо Краон понечи отново да стане, но дьо Моле протегна ръка и го спря решително.

— В самия орден на тамплиерите — поде Корбет — има действително много нередности. В него съществува и поквара, но той се намира под защитата на Светия отец в Авиньон. Всеки, който тръгне срещу тамплиерите, тръгва срещу папата, а Филип не може да си позволи това. Затова изчаква и най-сетне избира своя човек: тамплиер, който ще стори на своя орден онова, което Юда е сторил на Христос: предателство чрез целувка.

Тамплиерите се раздвижиха. Корбет се запита колко ли от тях поне са помисляли да изберат пътя, извървян от убиеца. Само дьо Моле остана невъзмутим, поставил ръка пред устата си, и наблюдаваше Корбет с поглед на котка, която се готви да се хвърли върху плячката си.

— Избран е нов Велик магистър на ордена. — Корбет се облегна на масата. — Той провежда велико събрание на ордена в Париж. Желае орденът да се обнови и шумно прокламира намерението си да постигне напредък във всичките провинции. Англия ще бъде първа. Той напуска Париж, слиза в Дувър и отпътува за Лондон, но преди да напусне Франция, скандалът избухва. Един тамплиерски сержант, глупав и лекомислен, бива заловен по подозрение, че се е опитал да убие Филип Френски. Понеже е отстъпник и вероятно се занимава с окултизъм, тамплиерът бива предаден на Инквизицията. Предполагам — усмихна се леко Корбет, — че ако бъда хвърлен в тъмниците на Лувъра и оставен на изтънчените мъчения на Инквизицията, ще бъда готов да се закълна, че черното е бяло, а бялото черно. Да ме прости Господ, но може дори да се отрека от вярата и семейството си, въпреки че мълком ще се проклинам като страхливец. За този сержант е било по-лесно — изпълнен с омраза и негодувание, той е отговорил с готовност на въпросите на Инквизитора, осъждайки себе си и ордена, на който някога е служел.

Бранкиър се наведе напред.

— Да не би да казваш, че сержантът не е извършвал никакво покушение?

— Той не е никакъв убиец — отвърна Корбет, — а просто изкупителна жертва. Филип не е бил нападан в Булонския лес, нито пък е минавал по Големия мост: това е съчинено единствено с цел да повярваме, че съществува някакъв зловещ заговор. Няма никакъв „Стрелец“ — продължи той, — нито пък тайни клики и заговори сред тамплиерите; само повсеместен ропот срещу тях, който подлият Юда е решил да използва.

Той погледна към дьо Краон, който грабна перото от ръката на своя писар.

— В Англия — продължи Корбет, — започва истинското развитие на заговора. Крал Едуард някога се е бил в Светите земи. Асасините са извършили покушение над него. Подобни неща не се забравят лесно и естествено, когато намират забитото във вратите на „Сейнт Пол“ предупреждение на сектата, Едуард не го оставя без внимание. Тази новина смразява кръвта му. Той идва в Йорк, за да свика велик съвет. Среща се с благородния пратеник дьо Краон, за да уговори условията за женитбата. Нашият крал също е разорен, затова търси заем от ордена на тамплиерите.

— Ами предупреждението в Лондон? — извика Бранкиър.

— О, то е било поставено от един от вас. Юдата, станал таен агент на Филип Френски.

— Това са глупости! — каза троснато дьо Краон. — Глупави спекулации…

— Почакайте малко — отговори Корбет. — Докато е бил в Лондон, предателят не само е успял да постави предупреждението на вратите на „Сейнт Пол“, но и е посетил някои лондонски търговци, за да купи големи количества селитра, сяра и други вещества. Този тамплиер някога е служил в Светите земи и е научил тайната на странния огън, който гори така буйно, че и вода не го гаси. Когато се смеси с други вещества и до него се доближи открит пламък, той изглежда, сякаш пламъци са изригнали от ада.

— Чувал съм за него — рече Симс. Той постави невестулката си върху масата, погали я зад ушите и поднесе към муцунката й парче сушено месо. Здравото му око проблясваше. — Всички сме чували за него! — възкликна той. — Византийците са го използвали, за да изгорят една голяма мюсюлманска флота.

— Да, не е никаква тайна — намеси се дьо Моле. — В някои книги този огън е описан. Не анализираше ли и вашият францискански учен Бейкън подобни мистерии?

— Убиецът със сигурност е знаел това — отговори Корбет. — И едва ли е срещнал някакви трудности. Библиотеките и в Париж, и в Лондон се посещават от учени от всички ъгълчета на Божия свят. Самият огън се прави лесно, след като научиш какво трябва да купиш и как да го използваш. — Корбет вече не отместваше поглед от дьо Моле. — Ето че убиецът пристига в Йорк. Той смесва съставките и експериментира с тях тук, в горите до Фрамлингъм, далече от любопитни очи. Въпреки това плъзват слухове. Някои хора са видели да избухва адски огън. Затова една нощ той напуска имението и тръгва по пустия път към Ботъм Бар. На едно място спира, спъва коня си и отново експериментира със странния огън, за да се усъвършенства в употребата му. Същевременно, понеже е отличен стрелец, тренира и с арбалета, като пуска огнени стрели към дърветата; дори и в тъмното нито веднъж не пропуска целта. И така, всичко трябвало да бъде наред. Същата вечер обаче един продавач на реликви, Улфстън от Бевърли, вероятно подпийнал, е напуснал Йорк, за да продава евтината си стока из околните села. Любопитен и вечно жаден за нови истории, той видял огъня и бутнал коня си да се отклони от пътя. Убиецът не можел да позволи това — Улфстън щял да запомни и лицето, и коня му. Затова извадил големия си двуръчен меч и замахнал така силно, че разсякъл горкия човечец на две половини.

— Онова убийство? — кресна Бранкиър.

— Да, онова убийство — повтори Корбет. — Когато конят на Улфстън препуснал в тъмнината, убиецът осъзнал, че вече разполага с човешка плът, върху която да изпробва сместа. Освен това огънят щял да направи жертвата непознаваема. Останките му биват запалени, но в този момент убиецът чува, виковете на двете добродетелни сестри и техния водач, скрива се по-навътре сред дърветата и изчаква, докато отминат. След това напуска мястото и си прибира стрелите си. Изгорените парченца, драскотините по кората на дървото и тлеещите, обезобразени останки на Улфстън са единствените останали следи.

— Кой? — извика дьо Краон. — Кой е този убиец?

— След малко — подразни го Корбет. — Този убиец, мосю дьо Краон, вече е готов да опъне още по-нашироко мрежата си. Мърстън е сержант-тамплиер, много подобен на подмамения в Париж. Една вечер, преди Едуард Английски да влезе в Йорк, на Мърстън било наредено да отиде в един хан близо до „Тринити“, откъдето ще мине кралят. Трябвало да наеме една стая и да чака там.

— Мърстън беше убиец — прекъсна го дьо Моле. — Той извърши покушение над краля.

— Не е бил убиец — отвърна Корбет. — Само един глупак, изпълняващ заповедите на висш офицер. Той останал в стаята през нощта, както би направил всеки добър войник. Кралят влиза в Йорк и ти също, монсеньор, заедно с другарите си. Все пак един от тях се промъква обратно по уличките до хана, където го чака Мърстън, качва се горе, прерязва гърлото на сержанта и взема арбалета, който нещастникът е донесъл със себе си в града. Когато кралят минава по „Тринити“, убиецът пуска две стрели и едва не улучва Негово Величество.

Корбет се обърна, посочи един стол в ъгъла и нареди на Малтоут да го донесе. После седна, за да облекчи схванатия си кръст.

— Мърстън е бил мъртъв, още преди да се изстрелят онези две стрели — продължи той. — Трупът му вече е бил поръсен с гръцкия огън. След като пуска и втората стрела, убиецът подпалва прашеца и се спуска тичешком надолу по стълбите. Лицето и тялото си крие с парцаливо наметало, което е купил от някой просяк. Аз пръв стигнах до онази мансарда, но убиецът вече беше изчезнал, оставяйки ме да си блъскам главата как човек като Мърстън би могъл да пусне две стрели и след това да бъде почти изпепелен от онези жълто-синкави пламъци.

— А онзи действително ли е възнамерявал да убие краля? — попита дьо Моле.

— Не, това е било само началото. Всъщност убиецът — или по-точно Филип Френски — е искал да предизвика голям скандал в ордена на тамплиерите.

— Но защо? — изкрещя Бранкиър.

— За да може английската Корона да обвини ордена, да конфискува собствеността му и да напълни хазната си с неговите съкровища. Онова, което Едуард захванел в Англия, Филип Френски щял бързо да довърши. А ако папата започнел да недоволства? — Корбет сви рамене. — Филип щял да посочи Едуард Английски и да каже, че просто следва примера му. Така щял да унищожи ордена, да заграби земите и богатствата му, да напълни хазната си и да премахне движението, което постоянно му напомняло как неговият благочестив дядо е тръгнал на кръстоносен поход. Папата пък щял да обяви Едуард за главния виновник. Убиецът е знаел, че ще бъда изпратен да разследвам случая. Затова ми изпрати предупреждението и се опита да ме убие близо до Кланиците.

— Но по това време всички бяхме напуснали Йорк — обади се дьо Моле. — Когато са те нападнали, в Йорк е нямало нито един тамплиер. — Великият магистър разпери ръце. — Вярно, някой от нас би могъл да ти изпрати онова предупреждение, но…

— Ти никога не си ми изпращал предупреждение — заяви Корбет. — Нито пък тайнственият стрелец е бил тамплиер. Нали така, мосю дьо Краон?

Погледът на французина дори не трепна.

— Единствено ти — продължи Корбет, като го посочи с пръст, — знаеше, че съм тръгнал за двореца на архиепископа. Накарал си да ме проследят. Ти или някои от твоите хора сте уредили онова нападение и по този начин сте задълбочили мистерията.

— Ами Ревъркийн? — рече дрезгаво Легрейв, без да помръдне глава. — Никой от нас не е бил в имението, когато той е загинал.

— Не, не — отвърна тихо Корбет. — Но сте били тук в деня, преди да умре. Именно тогава убиецът е влязъл в лабиринта с гръцкия огън. Отишъл е до центъра му. На каменните плочи пред кръста има метален свещник с три свещи. Убиецът е поръсил с гръцки огън свещите, плочите и стъпалата, където е коленичел Ревъркийн.

— Разбира се — промълви Бранкиър. — И старият кръстоносец е запалил свещите, докато е редял молитвите си, мислейки единствено за Бога.

— Да — отвърна Корбет.

Той се обърна и направи жест към Ранулф, който стоеше в ъгъла. Слугата се приближи до него с малка паница. Корбет я постави на масата и се усмихна извинително на дьо Моле.

— Взех я назаем от килера.

Сетне стана и донесе една от многото свещи, които горяха в свещниците по перваза на прозореца.

— В паницата — обясни Корбет — има съвсем малка доза от сместа, с която се пали гръцкият огън. — Той вдигна поглед, когато чу тамплиерите да отместват столовете си назад. — Не, няма опасност.

После извади от кесията си дълго парче изсушен пергамент, постави го в паницата и запали единия му край. Огънят го обхвана лакомо и тръгна надолу към съда. Дори Ранулф подскочи уплашено, когато във въздуха изведнъж се издигна малък, но буен пламък.

— Ревъркийн е направил същото — рече Корбет, придърпа паницата и огледа внимателно черната следа на дъното й.

— Ревъркийн запалва онези три свещи и започва молитвите. Слабата светлина преди зазоряване му попречва да види разпръснатия около него смъртоносен прах. Свещите са запалени. Пламъкът стига до веществото, тръгва надолу по свещите, подпалва разпиляната по стъпалата прах и превръща Ревъркийн в жива клада. Какъв хитър начин да убиеш жертвата си, когато си далеч от местопрестъплението. Пламъкът гори силно — обясни той, като пусна паницата по масата, за да я разгледат всички. — Не само че е трудно да бъде угасен с вода, но и не оставя никакви следи, които да сочат кое го е причинило или как е бил запален.

Корбет отново седна на мястото си.

— Другите убийства са извършени по подобен начин. Питъркин, кухненският слуга, си е облякъл престилката и е взел парцалите, с които да хваща горещата скара, без да знае, че са посипани със същия прах. Докато е разравял въглените, през главата му е минало неясно подозрение. Спомнете си, неговите другари в кухнята са обсъждали смъртта на Ревъркийн и другите странни случки. Питъркин се е пошегувал, че във въздуха се носи миризма на сяра. Само дето сярата е била по дрехите му. Останалото знаете — продължи Корбет, без да сваля поглед от убиеца. — Парцалите около ръката му са прихванали огън от някой жив въглен. Човечецът се е опитал да ги потуши в престилката си. Тогава, разбира се, огънят се разпространил и Питъркин загина.

— Но защо? — попита Симс. — Защо е трябвало да загине този клет готвач?

— Защото убиецът е искал да всее страх. Да разпространи слухове, да потъмни краските — как тамплиерите са прокълнати: не само че таят желание да убият краля и се избиват един друг, но и оставят пламъците от ада да горят свободно, поглъщайки дори невинните сред тях. — Корбет започна да върти пръстена си. — Практически погледнато, смъртта на Питъркин е довела до напускането на всички слуги. Слугите са любопитни, те откриват какво ли не. Смъртта на Питъркин е сложила край на това и е предпазила убиеца.

— И кой е той? — изръмжа Легрейв.

— Ти, сър — рече тихо Корбет.