Огньовете на сатаната

Пета глава

Корбет и другарите му се върнаха в стаите си, за да се преоблекат за вечеря.

— Не споменавайте нищо за нападението над мен — предупреди ги Корбет, докато вървяха по коридора към трапезарията.

Тамплиерите вече се бяха събрали около масата в средата на помещението, което беше малко и уютно, украсено със знаменца, закрепени по гредите на тавана. Дьо Моле каза набързо молитвата и благослови храната на масата, но сетне, преди да седнат, влезе един слуга с поднос, на който имаше бокали и същия брой чинийки с посолен хляб. На всеки тамплиер и тримата им гости бяха раздадени по една чаша и парче хляб.

— Да си спомним — произнесе напевно дьо Моле — за онези от братята ни, които си отидоха преди нас. За загиналите ни другари.

— Амин! — казаха в хор тамплиерите.

Корбет се озърна в пълната със сенки зала и едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че призраците на онези, които дьо Моле бе призовал, се тълпяха около тях. Той отпи от чашата и отхапа парче посолен хляб. Ранулф се закашля, но господарят му го смушка и той побърза на свой ред да хапне.

— Да си спомним — продължи дьо Моле — за хубавите градове и крепости, които паднаха в ръцете на нашите врагове.

Всички отново вкусиха от виното и хляба.

— Да си спомним — обади се за трети път дьо Моле — за Светите земи, където нашият Бог Исус е страдал, умрял и възкръснал.

След това чашите и чиниите бяха прибрани. Дьо Моле покани всички да седнат и вечерята започна. Въпреки мрачния тост, ястията се оказаха вкусни: фазан с подправки, задушен заек, пресни зеленчуци, чаши с бордо, а накрая сервираха сладки, и изстудено вино от Елзас. Корбет отпи от него и докато слушаше разговорите на околните, си спомни за подаръка, който кралят бе направил на дьо Моле. Приказваха повече за неща, които ставаха в чужбина, сякаш искаха да забравят скорошните събития. Говореха за кораби, корсари в Средиземно море, скорошното си велико събрание в Париж и големия въпрос дали трябва да се обединят с ордена на хоспиталиерите. Корбет и двамата му другари не бяха пренебрегвани, но нито веднъж не ги въвлякоха в разговора. Едва когато дойде библиотекарят Одо, слаб, плешив мъж с дълга бяла брада, атмосферата се проясни. Одо беше безгрижна душа, усмихнат, с весели очи. Корбет веднага изпита симпатия към него.

— Отегчавате нашите гости — заяви Одо от края на масата. — Вие не сте рицари и благородници, а одъртели, побелели войници, които нищо друго не знаят. — Той се поклони на дьо Моле. — Монсеньор, прости ми, че закъснях.

— Глупости — усмихна му се в отговор дьо Моле. — Познаваме и теб, и твоята страст към книгите, а и това, което казваш, е истина. Би трябвало да си подобрим обноските.

Дойде един слуга от кухнята, който сложи прибори пред библиотекаря. Одо се облегна с лакти на масата и Корбет зяпна от изненада — лявата ръка на стареца липсваше, на нейно място имаше лакирано дървено чуканче. Легрейв, който седеше отсреща, се наведе към него.

— Приемаме странностите на брат Одо — прошепна високо той и се усмихна на библиотекаря, който го гледаше с престорен гняв. — Няма да му хареса, че ще ти кажем, но той е герой, истински рицар.

— Вярно е! — заяви гордо Бранкиър. — Защо мислите, че търпим речите и лошите му обноски?

Корбет усети всеобщото възхищение, дори обич към стария тамплиер.

— Навремето — добави Симс, — брат Одо беше рицар, с когото дори Артур, Роланд и Оливър биха се гордели.

— О, я стига! — махна със здравата си ръка библиотекарят, макар открито да се наслаждаваше на тези добронамерени задявки.

— Той беше в Акр — продължи Легрейв, — както и всички тук, но остана да защитава пробива, когато започнаха да разрушават стените. Тръгна си последен. Разкажи ни, братко, разкажи и на нашите гости какво се случи.

Корбет разбра, че това е почти ритуал, само че този път с една малка разлика. Присъстващите отчаяно се стараеха да му покажат, че въпреки слуховете и шушуканията, някога, в друго време, те са били защитници на християнския свят — герои, светци с оръжие в ръка. Към молбата на Легрейв се присъединиха и останалите тамплиери, та накрая Одо отпи голяма глътка вино и вдигна лакираното чуканче.

— Загубих ръката си в Акр — започна той. — Да, това се случи през март хиляда двеста деветдесет и първа година, когато градът бе превзет. — Библиотекарят огледа един по един четиримата командири на ордена. — И вие бяхте там.

— Ние хукнахме да бягаме — рече Легрейв, без да вдига очи. — Ометохме се от града, сложили щитове на гърбовете си и вперили очи в морето.

— Не, това не е вярно — отвърна меко Одо. — Трябваше да се оттеглите. Стотици пъти съм ви казвал: няма величие в смъртта. В един окървавен труп няма никаква чест. Няма гордост в плен.

— Ти не побягна — отбеляза Бранкиър.

— Братко — каза дьо Моле, като почука по масата с дръжката на ножа си. — Честно казано, вие всички имате предимство пред мен; аз дори не съм бил там. Не познавам непоносимия пек на пустините в задморските земи. Никога не съм чувал смразяващия крясък на мамелюците, нито съм усещал дивата ярост на битката. Превземането на Акр не е станало по наша вина, а понеже… — Той улови погледа на Корбет и гласът му секна. Великият магистър вдигна насълзените си очи. — Разправи ни още веднъж, Одо — прошепна той. — Разкажи ни как падна градът.

— Обсадата започна през март — прозвуча плътният, мек глас на Одо. Той се облегна назад, затвори очи и се зае да рисува картините с думи. — Както всички знаете, Акр беше обречен, но въпреки това улиците кипяха от живот, а кръчмите гъмжаха от народ до късно през нощта. В стаите над винарните беше пълно със сирийки и гъркини. Трескаво вълнение беше обхванало града, когато неверниците започнаха да го обграждат. — Той отвори очи. — Защо става така, че пред лицето на смъртта хората започват да се веселят още по-буйно? Сър Хю, участвал ли си някога в битка?

— Само при засади в Уелс и сред влажния пирен на шотландските мочурища, но не като теб, брат Одо. — Корбет огледа тамплиерите. — Не съм в състояние да съдя когото и да било за онова, което е направил в битка. И аз самият не съм сигурен как бих се държал.

Одо безмълвно вдигна чашата си към него и продължи:

— Последната атака стана през май. Чуваха се ударите на обсадните машини, падането на камъни от ронещите се стени на града, грохотът и ревът на всепоглъщащия огън… и онези барабани. Помните ли ги, братя, помните ли несекващото биене на мамелюшките барабани?

— Дори и сега — заяви Бранкиър. — Понякога вечер, когато си лягам в килията, пак звучат в ушите ми. — Той се огледа стеснително. — Тогава ставам и започвам да се взирам през прозореца в сенките между дърветата. Чудя се дали сатаната и войнството му не идват да ме изкушават.

Одо кимна.

— Бях на западната стена — продължи той. — Имаше пробив. Оттам се изливаше масло, което почерняше земята и правеше димна завеса. Мамелюците запълваха рововете с колони от товарни животни. Те падаха в рова, биваха убивани и така се образуваше мост, по който минаваха враговете ни. Не бяхме останали много. Чувствах се уморен, заслепен от дима, ръцете ми тежаха. — Той помълча. — Зад димната завеса се чуваха песните на дервишите и биенето на барабани, които идваха все по-близо. Първата атака бе предприета точно преди зазоряване: тъмни маси, сякаш адът бълваше легиони от демони. Отблъснахме ги, но ни заляха полкове тежковъоръжени мамелюци и стените бяха завзети. Започнахме да отстъпваме. Минахме покрай група монаси, доминиканци. Бяха се събрали и пееха „Salve Regina“. Не можехме да направим нищо, за да ги спасим. Навсякъде около нас умираха хора — сред пламъците в кулите, по входовете на къщите, на барикадите в уличките.

— Но ти си ги спрял — намеси се Бранкиър. — Поне за малко, но си успял да ги спреш.

— Да. Имаше една улица, която водеше към пристанището; всички бягаха натам. Редиците ни се бяха разстроили и корабите се пълнеха с бясна скорост. Аз и около две дузини тамплиери — все отбрани воини — останахме да отбраняваме последната барикада.

Одо се изправи. Лицето му доби младежки вид, а очите му светнаха от вълнение.

— Бихме се цял следобед — заяви той. — А докато се биехме, пеехме Великденския химн, даже когато неверниците се отдръпнаха и ни обещаха живот. Но ние само им се изсмяхме. Те отново настъпиха. Над барикадата заваля дъжд от огнени топки; сетне пред очите ми падна черна пелена. — Раменете му се отпуснаха. — Когато се събудих, бях на един от корабите, който бързо се движеше към открито море. Лявата ми ръка я нямаше, а Акр бе завзет. По-късно научих, че един мъж е оцелял и той ме е завлякъл до стъпалата на кея. Намерил лодка. — Гласът на Одо потрепери. — Понякога страшно ми се иска да бях умрял с братята си.

— Глупости — рече Уилям Симс. Покритото му с белези лице беше омекнало. Той се изправи, отиде и падна на коляно пред стария библиотекар. — Ако беше загинал — каза тихо той, — никога нямаше да чуем този разказ и Фрамлингъм нямаше да има своя любим библиотекар.

— Значи — обади се Корбет, — с изключение на Великия магистър, всички сте били в Акр?

— Върнахме се с останалите — отговори Легрейв. — Сега всеки от нас е командир. Аз за Бевърли, Бадълсмиър за Лондон, Симс за Темпълкоум в Дорсет, Бранкиър за Честър.

— А на вашето велико събрание — настоя Корбет, като се надяваше с това да поразведри атмосферата — приеха ли се някакви нови планове? Ще се опита ли Орденът да си върне загубеното?

— С течение на времето — отвърна дьо Моле. — Но накъде биеш, сър Хю?

Той махна с пръсти и от сенките изникна един слуга, който им напълни чашите.

— Може би сега не му е нито времето, нито мястото — рече Корбет и погледна набързо Ранулф и Малтоут, които, вече напълнили стомасите си, зяпаха ококорено тези странни мъже, свидетели на неща, които дори не биха се присънили на двамата младежи.

— Глупости — отвърна дьо Моле. — Какво искаш да знаеш, Корбет?

— Всички сте отишли във Франция на Великото събрание, нали така? Защо се върнахте в Англия, монсеньор? И защо останахте заедно, вместо всеки да се върне на поста си?

— В задълженията ми влиза да посещавам всяка провинция — отговори дьо Моле. — И по време на тези посещения трябва да съм придружен от своите преки подчинени.

— Кога се върнахте?

— Седем дни преди предупреждението да бъде забито на вратите на катедралата „Сейнт Пол“ — рече саркастично дьо Моле — и няколко дни след покушението над Филип Френски в Булонския лес.

— Е, хайде, продължавайте — обади се Легрейв, облегна се с лакти на масата и се зае да си облизва пръстите.

— И дойдохте във Фрамлингъм? — попита Корбет.

— Да — отговори предизвикателно Легрейв. — Бяхме във Фрамлингъм, когато стана онова ужасно убийство на пътя за Ботъм Бар.

— И бяхме в Йорк — вметна Бранкиър, — когато кралят беше нападнат, а ти едва не беше убит.

— Но всичко това — заяви Бранкиър — е чисто съвпадение, а не доказателство за държавна измяна.

— И не забравяйте — намеси се Одо, — никой от моите другари не е бил тук, когато сър Гуидо загина в центъра на лабиринта. Всички бяха напуснали Фрамлингъм предишната вечер, за да се срещнат с краля в „Сейнт Ленард“.

— Сър Гуидо ваш приятел ли беше? — попита Корбет.

— Да, и преди да си ме попитал, причината да не съм в траур е, защото се радвам, че сър Гуидо умря. Той беше човек, който постоянно се самоизмъчваше. Сега е намерил покой в ръцете Христови. Без повече болка, без повече съмнения. — Старият библиотекар примигна. — Утре ще го погребем и той ще намери покой.

— Но ти си бил там — рече Корбет. — Отишъл си с него до входа на лабиринта.

— Да, отидох, точно преди зазоряване. Беше красива утрин. Небето започваше да става наситено синьо. Сър Гуидо каза, че му напомняло за Светите земи. После коленичи с броеница в ръка и започна своето поклонение. Аз пък седях, както обикновено, наслаждавах се на сладкото ухание, което утринният ветрец довяваше, и се молех сър Гуидо да спре да се самоизмъчва. Бях позадрямал, когато чух страшните му писъци. Изправих се и видях над лабиринта да се издига облак черен дим. Останалото го знаете.

— И си сигурен, че там не е имало никой друг? — настоя Корбет.

— Бог ми е свидетел, сър Хю, никой нямаше.

Корбет огледа тамплиерите.

— И кога се върнахте, късно следобед?

— Както вече казах — отговори дьо Моле, — бяхме в града. Имахме да свършим някои работи. Брат Одо не е сметнал за необходимо да ни изпраща съобщение. Сър Гуидо е бил мъртъв и никаква суматоха не е можела да го върне.

— Само Бранкиър се върна рано — заяви Одо. — Беше поискал да се срещнем в един часа. — Той се усмихна и започна да рови в чинията си. — Бях заспал, Бранкиър трябваше да ме събуди. — Сетне се ухили. — Понякога си усещам годинките. Но колко беше часът?

— Часовата свещ беше стигнала до тринадесетия пръстен — отговори Бранкиър. — Ти сам видя. — После погледна към Корбет. — Исках брат Одо да ми намери една книга. Когато обаче пристигнах във Фрамлингъм, един слуга ми каза за сър Гуидо, затова се отбих до килията си, оставих си багажа и едва тогава отидох при брат Одо.

— Това са сведенията, които ми трябваха — заяви Корбет. — Монсеньор, извинявам се, но трябва да разпитам всички ви какво точно сте правили в този ден. — Той вдигна умиротворяващо ръка. — Сигурен съм, че въпросите ми ще изяснят нещата. Нито аз, нито Негово величество кралят желаем да ви обидим. Дори, монсеньор, ви донесох бъчвичка с вино от хана „Зелената мантия“, като подарък от Негово Величество.

— А — рече дьо Моле и се усмихна в знак на благодарност. — От кралския винар, Хюбърт Сийгрейв. Беше подал молба да закупи от нас някои земи. Запустяла площ…

В този момент от кухнята долетяха ужасяващи писъци и той млъкна. Ранулф реагира пръв, като блъсна стола си назад и се втурна натам, а Корбет и останалите го последваха. Влязоха в една голяма зала със стени, целите в куки, от които висяха тенджерки, гърнета и тигани. Сега тя приличаше на сцена от ада — близо до фурната един от готвачите, обхванат в буйни пламъци, се мяташе и пищеше пред очите на ужасените си другари. Огънят беше обхванал цялата му престилка и вече ближеше панталоните и парцала на врата му. Той залитна напред и се свлече на колене. Ранулф изля отгоре му голямо ведро с вода, сетне с помощта на Малтоут грабна едно тежко парче зебло, което лежеше близо до коша с хляб, и го метна върху нещастника, за да потуши пламъците. Корбет бързо огледа тамплиерите. Дьо Моле се беше извърнал с лице към стената. Брат Одо и четиримата командири гледаха потресени. Крясъците на готвача се превърнаха в скимтене и скоро стихнаха. Гърчещата се фигура замря. Ранулф, с почернели от дима лице и ръце, дръпна зеблото. Готвачът лежеше мъртъв, целият обгорен. Покъртителна гледка. Малтоут се задави и тръгна право към вратата, която водеше към двора.

Другите слуги, момчетата, които въртяха шишовете, готвачите и помощниците, започнаха полека да се отдръпват от тамплиерите. Един от тях неволно катурна застаналата на пътя му оловна тенджера и тя издрънча шумно.

— Смееше се — прошепна един от готвачите. — Просто се смееше и в следващия момент избухна в пламъци. Видяхте ли го? Едва се виждаше от огъня. — Очите на мъжа се ококориха трескаво. — Само се шегувахме. А той се смееше. — И вдигна ръка към носа си, най-сетне усетил противната воня.

— Кой беше той? — попита Корбет.

— Питъркин. Живееше с майка си в Копъргейт. Имаше големи мечти, искаше да си отвори собствена гостилница.

— Изнесете го — обърна се дьо Моле към сержантите-тамплиери, които се тълпяха на вратата към трапезарията. — Покрийте го с платно и го отнесете в лечебницата.

Слугите продължаваха да се отдръпват към вратата. Главният готвач, мъж с широки рамене и оредяваща коса, пристъпи напред, свали кожената си престилка и я хвърли на пода

— Дотук! — изръмжа той. — Напускаме. И да се опитате да ни спрете, на сутринта няма да ни има. — Той посочи с ръка тамплиерите. — Платете ни и ще си ходим.

Корбет видя подлютения, зачервен абсцес на дланта му и стомахът му се сви, като си помисли, се е докосвал до храната му. Останалите слуги повториха искането на готвача. Настроението в кухнята осезателно се промени. Един от прислужниците вдигна нож, а друг — все още изпоцапан с кръв сатър. Корбет чу как сержантите зад него изваждат мечовете си.

— Това е нелепо — възкликна той. — Тук аз съм пратеникът на краля. Монсеньор, платете на тези хора и след като отговорят на някои мои въпроси, ги пуснете да си ходят. Но няма да ги разпитвам тук. Бог да прости този нещастник, но здравата умириса всичко.

Дьо Моле се обърна към своите подчинени.

— Идете да проверите охраната на имението — рече той. — Вечерята свърши. Сър Хю и аз ще разпитаме тези добри хора. — Сетне прибави дипломатично. — И не се тревожете. — На лицето му се появи немощна усмивка. — Сигурен съм, че мастър Ранулф ще успее да ни опази всичките.

Отначало четиримата командири като че ли нямаха намерение да му се подчинят. Без да пускат дръжките на камите си, те гледаха свирепо ту готвачите, ту Корбет.

— Вървете — каза тихо дьо Моле.

Групата се разпръсна. Корбет поведе готвачите към подиума в трапезарията и се качи на него, а те останаха скупчени в подножието му. Не се чувстваха толкова уверени извън кухнята — пристъпваха от крак на крак и очевидно нямаха търпение да си тръгнат.

— Какво се случи? — попита Корбет.

— Това, което всички казаха — обади се главният готвач.

— Вечерята беше приключила и ние разчиствахме кухнята. Питъркин беше сладкар. Той се зае да разравя въглените в пещта, като се смееше и говореше. В следващия момент изпищя. Обърнах се и видях, че цялата му предница е пламнала.

Човекът се обърна и щракна с пръсти. Един от слугите извади тънка кожена престилка и я подаде на Корбет.

— Носеше една от тези.

Корбет огледа престилката с любопитство. Кожата беше много тънка, с клуп за главата в горната част и връвчици за връзване на кръста. Можеше да предпази човек от петна и хвъркащите от време на време искри, но не и от алчните пламъци, които бе видял Корбет.

— Какво носеше на ръцете си?

— Тези вълнени ръкавици — отговори готвачът. — Стигаха му до лактите.

— Покажи ми какво правеше той — насърчи го Корбет.

— Ела, ще бъдем само ние двамата.

Готвачът понечи да възрази, но Корбет слезе от подиума и като приближи до лицето му една сребърна монета, го увери:

— Ще бъда с теб през цялото време.

Сребърната монета изчезна и двамата влязоха в кухнята. Готвачът заведе Корбет до голямата пещ. От двете й страни имаше широки, вградени в стената фурни.

— Беше тук — рече готвачът, докато отваряше желязната вратичка.

Корбет надникна предпазливо вътре. Топлината на тлеещите въглени, натрупани на висока купчина под стоманената мрежа, го блъсна в лицето и той подскочи. Готвачът вдигна един железен прът с дървена дъска в единия край и посочи към фурната.

— Виждаш ли, господарю, Питъркин се канеше да сложи пайовете върху мрежата, да затвори вратата и да ги остави да се опекат. Знаеше точно колко време им трябва. — На омазненото му лице се появи тъжна усмивка. — Беше добър готвач. Коричките на неговите пайове бяха винаги крехки и златисти, месото свежо и ароматно. Оставя майка — продължи той, — а тя е вдовица.

Корбет сложи още една сребърна монета в почернялата ръка на мъжа.

— Тогава й дай това — рече той. — И понеже сега кралят е в Йорк, й кажи да подаде молба за обезщетение.

— Той пък като откликне… — изсумтя човекът.

— Няма да откликне — отговори Корбет, — но молбата ще дойде при мен. А какво правеше Питъркин после?

Готвачът посочи пълния с пепел железен поднос на пода.

— След като се привърши с печенето, фурните трябва да бъдат угасени. Питъркин винаги настояваше да върши тази работа сам, за да ги подготви за следващия ден. Знаеше точно колко чиста трябва да бъде фурната, как да разстеле въглищата. И тъкмо изгребваше пепелта в подноса, когато чух писъците му.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Корбет, докато се отдалечаваше от фурната.

Готвачът го последва.

— Не знам, мастър. Да, виждал съм изгаряния в кухнята, особено когато върху огъня падне мазнина; остават страшни рани по лицето и ръцете. От време на време пък се случва да се попарим с вряла вода по краката.

Мъжът извади парцал изпод кожената престилка и обърса потта от лицето си.

— Обаче, мастър — рече той и се приближи толкова, че Корбет усети спарената миризма на тялото му. — Обаче, мастър — повтори той, — никога не съм виждал подобно нещо — човек да се превърне в горяща главня за секунди.

Корбет отиде до отворената задна врата на кухнята. Острата миризма на изгоряло месо все още висеше във въздуха. В залата се чуваха тихи мърморещи гласове, а в тъмнината навън — дрънчене на ризници. Той стоеше до кухненската врата и гледаше как лунната светлина се отразява в локвите по каменната настилка на двора.

— Какво видя? — попита секретарят. — Тоест в началото, когато зърна Питъркин да гори.

— Пламъци — отвърна мъжът, докато си изтърсваше престилката. — По цялата му предница, гърдите, корема и ръцете. Да, дори вълнените ръкавици горяха.

— А да си забелязал нещо необичайно тази вечер?

— Не, сър!

— Нищо ли? — попита Корбет.

— Бяхме заети, сър.

— И никой не е влизал? Дори преди вечерята или през деня?

— Доколкото съм видял, не, сър!

— Какво си видял тогава?

Готвачът направи гримаса.

— Ами оня конник…

— Какъв конник?

— С маска, качулка и голям двуръчен меч, който висеше от дисагите му. — Мъжът се размърда неловко. — Виждал съм го само веднъж. Когато… ами бях излязъл да бия зайци в околните гори. Той седеше като сянката на смъртта сред дърветата и гледаше втренчено към имението. Изобщо не се помръдна, а аз просто си плюх на петите.

Сърцето на Корбет спря за миг. Дали тайнственият убиец не дебнеше в горите между Фрамлингъм и Йорк?

— Мислиш ли, че маскираният конник е бил от Фрамлингъм? — попита той.

— Не знам, но това място е прокълнато — продължи трескаво готвачът. — Някои от нас живеят тук. Други, подобно на Питъркин, са от града. Чухме за странното убийство до Ботъм Бар. Това беше спокойно имение, преди командирите да пристигнат с войниците си, мастър. А сега пеят посред нощ някакви чудати химни. И тук не можеш да отидеш, там не можеш да влизаш… Като капак на всичко, смъртта на сър Гуидо. Той беше добър човек. Малко суров, ама добряк — точно затова се смееше Питъркин.

Корбет се обърна рязко.

— Какво имаш предвид?

— Той каза, че огънят, от който е загинал Гуидо, е дошъл от ада; че е огънят на Сатаната.

— Че защо? — подхвърли Корбет.

Мъжът хвърли поглед към вратата на трапезарията, а след това към поредната сребърна монета между пръстите на Корбет.

— Ами носят се разни слухове — рече той.

— Какви слухове? — настоя Корбет. — Хайде, човече, няма от какво да се страхуваш.

— Ами един от прислужниците е видял някой от тамплиерите…

Готвачът млъкна.

— Искаш да кажеш, някой от командирите?

— Да. Не знам кой, но го е видял да целува мъж. Нали разбираш, мастър, както се целува жена. Мога също да ти кажа, че прислужникът не е успял да различи кой е.

— Сигурен ли си? — попита Корбет.

— Напълно. Слугата вървял по един коридор. Зърнал тамплиера, който бил с гръб към него. По плаща му разбрал, че е от новопристигналите. Мисля, че другият бил един от сержантите, младо момче. Виждате колко е тъмно в сградата, мастър. Онези двамата са били в сенките. Слугата толкова се уплашил, че се обърнал и духнал. Както и да е, Питъркин се смееше на тази случка. Той всичко обръщаше на шега. Каза, че имението воняло на дяволска сяра и точно тогава стана белята. — Мъжът грабна монетата от ръката на Корбет. — А сега си отивам, мастър.

Той излезе от помещението. Корбет чу високи гласове в коридора, но докато отиде там, готвачът вече водеше другите към изхода.

— Не бих могъл да ги спра — промълви дьо Моле. — Свободни са да отидат при ковчежника, да си вземат заплатите и да си вървят. Какво мислиш, сър Хю?

Великият магистър влезе в кръга от светлина, хвърляна от свещите на масата, седна уморено и покри лицето си с ръце. Ранулф и Малтоут също седнаха. Бяха пийнали здравата и сега усещаха въздействието на алкохола.

— Виждал съм подобни инциденти — заяви Ранулф. — Обгорени хора в лондонски кръчми.

— Но не и дотолкова — отговори Корбет и седна срещу дьо Моле.

Дьо Моле вдигна поглед. Изглеждаше състарен с години — стоманеносивата му коса беше разчорлена, под очите му имаше тъмни кръгове. Лицето му беше загубило обичайното си спокойно, властно изражение.

— Сатаната напада от всички страни — промълви той.

— Защо говориш така? — попита Корбет. — Онова в кухнята може да е просто злополука.

Дьо Моле се облегна назад.

— Не беше злополука, Корбет. Убийството до Ботъм Бар, нападението над краля, смъртта на сър Гуидо. А сега и това!

Защо би ви нападал Сатаната?

— Не зная — изръмжа Великият магистър и стана, — но когато го срещнеш, Корбет, задай му същия въпрос!

Сетне излезе от трапезарията и тръшна вратата след себе си.

Корбет също стана, като направи знак на Ранулф и Малтоут да го последват.

— Чуйте! Отсега нататък ще спим в една и съща стая, като винаги един от нас ще остава на пост. Внимавайте какво ядете и пиете. Никой да не се разхожда сам из имението. — Той въздъхна. — Ако питате мен, все едно сме се върнали сред шотландската пустош. Само дето там знаехме кой е врагът ни, а тук не знаем!

Върнаха се в отделението за гости. Изведнъж Корбет спря и сърцето му се качи в гърлото — от тъмното изникна забързана фигура, но се оказа само някакъв прислужник, който вървеше припряно към портите, събрал багажа си във вързоп.

— До сутринта всичките ще са офейкали — промърмори Ранулф. — Ако зависеше от мен, господарю, и ние щяхме да си отидем!

— Къде? — попита Корбет. — При Едуард в Йорк или в Лейтън?

Ранулф не отговори. Когато се върнаха в отделението за гости, Малтоут остана отвън на пост, макар видимо да му се спеше, а Корбет и Ранулф влязоха. Вътре прислужникът седна на едно столче. Корбет го погледна с любопитство — обикновено дръзкото лице на Ранулф сега бе пребледняло, а от нехайството му нямаше и следа.

— Какво има? — попита секретарят.

— А, нищо — отвърна Ранулф, като подритваше тръстиките, с които бе настлан подът. — Толкова съм щастлив, че обмислям дали да не стана тамплиер. — Той изгледа свирепо Корбет. — Мразя това място. Не обичам тамплиерите. Не мога да проумея, воини ли са или монаси. Библиотекарят може да е велик старчок, ама от останалите направо ме побиват тръпки.

— Страх те е, нали? — рече Корбет и приседна на крайчеца на леглото.

Ранулф се почеса по главата.

— Не, господарю, не ме е страх. Ужасен съм. Малтоут мисли само за коне, за друго и не говори. Още не му е влязло в дебелата глава какво става тук. — Ранулф подръпна камата на колана си. — Мога да се справям с враговете, господарю, с разбойника в уличката, с убиеца в тъмната стая. Но това? Хора избухват загадъчно в пламъци — Ревъркийн в центъра на лабиринта, онзи нещастник в кухнята…

— Според Аристотел — отговори Корбет, — всяко естествено явление си има обяснима причина.

— Глупости на търкалета! — озъби му се Ранулф. — Проклетият Аристотел не е тук. Ако беше, друга песен щеше да запее!

Корбет се разсмя.

— А, на теб ти е смешно, господарю! — каза троснато Ранулф. — Тук сме само от няколко часа, а вече ни заплашваха, стреляха по нас и ни преследваха из лабиринта.

Корбет улови ръката му.

— Да, страх ме е, Ранулф.

Сетне се изправи, протегна се и впери поглед в черното резбовано разпятие на стената.

— Толкова години ловя убийци, а нищо подобно не съм виждал. Да, преследваха ме в лабиринта. — Той се обърна с изопнато лице. — Не обичам да ме преследват, Ранулф. Не обичам да ме заплашват. Никак не ми се нравят кошмарите, в които кралският пратеник казва на Мейв и малката Елинор, че съм си отишъл и че скоро ще изпратят трупа ми, за да бъде погребан. — Той седна. — Аз съм доверен секретар. Работя с восък и пергамент. Разрешавам проблеми. Предпазвам краля и преследвам враговете му. Понякога ме е страх; толкова, че нощем се будя, изпотен от глава до пети. — Корбет направи пауза. — Тази сутрин се изплаших. Ако не беше ти, щях да си плюя на петите. Но убиецът иска именно това — да настъпи повсеместен хаос. Само че ние ще въдворим ред и след като го направим, ще чакаме!

— Ако доживеем дотогава.

— Ще доживеем. Направих някои грешки, но накрая виновникът, който стои зад всичко това, ще бъде заловен и ще си плати. Затова нека подредим нещата. Да започнем с тамплиерите. Те притежават имоти в Англия и из цяла Западна Европа. Били са прогонени от Светите земи. Загубили са първоначалната си цел, навлекли са си враждебността, а поради своето богатство и завистта на хората. Те също се боят, затова предложиха на краля тлъстата сума от петдесет хиляди лири. Онази лукава стара лисица знаеше, че може да им ги измъкне. Така че хайде, Ранулф, служителю на Зеления печат, кажи какво се е случило до тук?

— Всичко е започнало с великото им събрание в Париж.

— Водено от дьо Моле — продължи Корбет. — Присъстват и четиримата английски магистри. След покушението на Филип IV тръгват за Англия. Докато са в Лондон, на вратите на катедралата „Сейнт Пол“ е забито предупреждението на асасините. Идват в Йорк; пребиваването им във Фрамлингъм буди безпокойство в околността. Главната сграда на имението е здраво охранявана, някои места се пазят много внимателно. После имаме смъртните случаи: необикновеното убийство близо до Ботъм Бар, покушенията над краля и мен. Убийството на Ревъркийн и гибелта на сладкаря Питъркин. Е, Ранулф, каква е логиката във всичко това?

Ранулф се почеса по главата.

— Само една: където са дьо Моле и четиримата му подчинени, там се появяват неприятности. За случилото се не може да се намери никакво смислено обяснение. Повечето убийци имат мотив. Действително, в ордена на тамплиерите може да съществуват различни течения или таен заговор на хора, практикуващи черна магия. Един или всичките четирима водачи на ордена, дори дьо Моле, може да искат да си отмъстят на френския и английския крал.

— Но това не обяснява — добави Корбет — странното убийство при Ботъм Бар и смъртта на Питъркин. Защо трябва един нещастен сладкар да бъде унищожен от огън? И още по-важно, как избухва той?

Ранулф стана и закрачи неспокойно из стаята.

— Господарю, ти казваш, че, всяко естествено явление си има обяснение. Ами ако това тук не е естествено? Хората не избухват току-така в пламъци.

Корбет поклати глава.

— Знам, Ранулф, и все пак подозирам, че целта е била да си помислим именно това.

— Добре де, как може да се случи такова нещо? — инатеше се Ранулф. — Вярно, тамплиерите са били в града, когато нападнаха краля, но са отсъствали от имението, когато е загинал Ревъркийн. Знаем това със сигурност.

— Брат Одо е бил тук — отвърна Корбет. — Стар е, но както сам признава, си е воин. Може да е убил сър Гуидо, да е напуснал имението, да се е присъединил към Мърстън, а после да е тръгнал из улиците на Йорк да ни чака. Накрая се е прибрал бързо в имението, преди другите да са пристигнали. Легрейв каза, че го е заварил да спи.

— Да, ама той е с една ръка.

— Е, и? Чувал съм и хора с по-големи недъзи да извършват убийства. Откъде да знаем дали не е последвал Ревъркийн в лабиринта и не го е убил? Или по някакъв начин да е уредил смъртта на Питъркин?

— Ами при Ботъм Бар? — попита Ранулф. — Да е размахвал двуръчен меч?

Корбет разпери ръце.

— Признавам, това би било трудно… но не и невъзможно. Освен това готвачът спомена някакъв конник с маска, който се навъртал в горите около имението.

— Убиец? — попита Ранулф.

— Възможно е, макар че готвачът може да лъже. Накрая обаче остава още един проблем. Фалшивите монети. А може би не са фалшиви… Но както и да е — продължи Корбет. — Те са се появили в Йорк точно след пристигането на тамплиерите.

— Значи пак се връщаме към алхимията или магията — сопна му се Ранулф. — Господарю, когато вилнеех из лондонските улици, познавах някои фалшификатори. Те всъщност вземат една хубава монета и изработват от нея две по-тънки. Никога не съм чувал някой да сече дебели златни монети.

Корбет приседна на леглото и потърка лицето си с длани.

— „Ако анализираш всичко“ — цитира той, — „и стигнеш само до едно заключение, то това заключение би трябвало да е истината.“ — Той погледна Ранулф. — Може и магия да е. — После добави замислено. — Може би огънят на Сатаната бушува сред нас.