Опцията на Тюринг

16.

14 ноември 2023

Мястото за отдих на десетия етаж на болницата приличаше повече на градина върху покрив, отколкото на балкон. Морският пехотинец провери пропуска на Беникоф, преди да го пусне между саксиите с палми. Брайън седеше под сянката на един плажен чадър; предишния ден бе сглупил да заспи на слънцето и лицето му бе изгоряло, та не искаше това да се случи отново. Вдигна очи от книгата и помаха.

— Радвам се да те видя, Бен.

— Аз също, макар че новините няма да ти се понравят. Няма да получим съдебно решение за онази твоя база данни. Напоследък правилата за опазване на тайната се затегнаха и законът изключва подобен достъп. Ако беше мъртъв, нещата щяха да са съвсем различни.

— Не разбирам.

— От време на време някой умира при автомобилна злополука и не оставя кода си за достъп. Трябва да ти кажа, че и в тези случаи има съдебни заседания, доказване на роднински връзки и сума още неща, за да се получи съдебно решение за достъп. И никакви изключения от правилото.

— Тогава какво мога да направя?

— Да стигнеш лично до тази мрежа. Да докажеш, че ти си ти, тогава е вече в правото на компанията да реши дали ще те допусне до материала или не. А това може да се окаже доста опасно.

— Защо?

— Защото — напълно съм сериозен — компанията, която съхранява твоите файлове не е в страната. Намира се в Мексико.

— Будалкаш ме!

— Де да беше така. Компанията е в Тихуана. Там заплатите все още са по-ниски. Съвсем близо е до границата, на 12 мили оттук. Голяма част от монтажните заводи на американските електронни компании се намира там. Тази фирма навярно е създадена, за да ги обслужва. Да почнем ли да мислим за евентуално пътуване до там?

— Не, за момента не.

— Така си и мислех, че ще отговориш — Беникоф се усмихна, като видя изненаданото изражение на Брайън. — Защото доколкото разбрах, твоят военен юридически ястреб е принудил адвокатите на „Мегалоуб“ да се мятат и да вият от яд. В края на краищата ще клекнат. Ходих горе по този въпрос. И сега оттам са натиснали военните да окажат от своя страна натиск върху компанията да подпише новия договор.

— Какво означава „горе“, с Бога ли си говорил?

— Почти. И предположих, че няма да поискаш да видиш тези файлове, докато не се уреди бъдещото ти положение.

— Водиш с едни гърди пред мен.

— Не е трудно човек да надхитри четиринайсетгодишен хлапак!

— Ала-бала. Четиринайсетгодишният вече пропи бира. Ще ми правиш ли компания?

— Разбира се. Стига да е „Бохемия ейл“.

— Не я знам тази.

— Тъй като стана дума за Мексико, бирата е оттам. Мисля, че ще ти хареса.

Брайън се обади по телефона и сервитьор от стола донесе бирите. Примлясна с устни и отпи голяма глътка.

— Добре е. Говорил ли си с док Снеърсбрук наскоро?

— Тази сутрин. Каза, че си скучал и си искал да се измъкнеш навън. Но тя иска да останеш в болницата поне още седмица.

— И на мен така ми каза. Няма проблеми, ще го изтърпя.

— Предполагам, че следващият ти въпрос ще бъде дали можеш да отидеш до Мексико.

— Бен, да не би днес да ти е денят за четене на мисли?

— Не е трудно. Ти искаш тези файлове да са в безопасност, ние — също. Телефонните линии могат да бъдат подслушвани, данните — да се копират. А GRAM-овете могат да се забутат по пощата.

— GRAM-ове? Да не искаш да кажеш DRAM?

— Остаряла работа. Динамичният RAM7 е толкова мъртъв, колкото и птицата додо. Новите гигабайтови памети са статични, не се нуждаят от батерии и имат такъв капацитет, че заместват CD8 и дигиталните аудиоленти. С новата семантична техника за компресиране, те скоро ще изместят и видеолентите.

— Искам да ги видя.

— Ще стане веднага щом може да се уреди пътуването. Освен това нямам намерение да те притеснявам, да те принуждавам да отказваш, като ти предложа да ида вместо теб. Вече говорих за това с някои хора от охраната.

— Сигурен съм, че са изпаднали в буйна радост дори само при мисълта, че ще напусна страната.

— И още как! Но след като крясъците стихнаха, се оказа, че ФБР в момента разполага с действащо споразумение с мексиканското правителство тъкмо по този вид проблеми. Съществуват редовни контакти в преследването на изпрани пари от наркотици и на обмена на компютърна информация, особено в банките. По целия път ще ни придружават въоръжени офицери от президентската охрана. Мексиканската полиция ще се присъедини към нас на границата и ще ни изпрати след това до Щатите.

— Значи мога да отида там и да си получа файловете?

Беникоф кимна.

— Веднага щом лекарката каже, че състоянието ти го позволява. И пътуването ще прилича повече на нахлуване, отколкото на обикновено пресичане на границата. Ще бъдеш охраняван по целия път дотам и обратно.

— А файловете, ще ми ги вземат ли?

— Имаш отвратително и подозрително съзнание, Брайън Делейни. Което е твое, си е твое. Но — сега вече говоря сериозно — ще е трудно, ако не и невъзможно, да се предприеме това пътуване, докато не подпишеш нов договор с „Мегалоуб“. Правителството трябва да защити вложените в него държавни пари.

— Значи ако не подпиша договора, няма да отида, така ли?

— Ти го каза, не аз.

Брайън трябваше да обмисли чутото. Допи бирата си и поклати отрицателно глава, когато Бен предложи по още една. Веднъж вече през живота си се бе опитал да създаде ИИ сам; сведенията, които бе прегледал, го потвърждаваха. Показваха също, че се е разорил и е бил принуден да подпише онзи смехотворен договор с „Мегалоуб“. Ако човек не се поучи от грешките си, той изобщо не е в състояние да се учи. Щом съдбата му бе отредила да изживее отново тази част от живота си, той във всеки случай щеше да опита да се справи по-добре втория път.

— Всичко зависи от новия ми трудов договор — рече накрая. — Ако е справедлив, ще си върнем файловете и аз ще се върна на работа в „Мегалоуб“. Окей?

— Звучи ми отлично. Ще започна да подготвям нещата.

Едва Беникоф си бе тръгнал, когато телефонът на Брайън иззвъня; той вдигна слушалката.

— Кой? Разбира се. Да, има право да влиза, проверете при д-р Снеърсбрук, ако се съмнявате. Идвала е и преди. Точно така. Тогава доведете я, моля, горе.

Морски пехотинец от охраната доведе Доли. Брайън се изправи на крака и я целуна леко по бузата.

— Изглеждаш много по-добре, понапълнял си — рече тя, оглеждайки го с взискателния поглед на майчинската загриженост, след което му подаде пакета. — Надявам се, че още ги харесваш, изпекох ги тази сутрин.

— Да не би да са шоколадови курабии? — Брайън разкъса опаковката и захапа една курабия. — Най-любимите ми. Благодаря ти много, Доли.

— Е, как вървят нещата?

— От добре по-добре. След седмица ще мога да напусна болницата. И е възможно да се заловя с работа почти веднага след това, стига да успея.

— Работа ли? Мислех, че имаш проблеми с паметта си.

— Това не би трябвало да ми попречи. Ако открия някои празноти, когато започна проучванията — е, ще му мисля, ако възникне подобно нещо. Когато започна същинската работа, бързо ще установя колко съм забравил.

— Нали няма да се занимаваш отново с онези неща по изкуствения интелект, а, Брайън?

— Разбира се, че ще работя по него. Защо питаш?

Доли се облегна назад и сплете пръсти.

— Не бива, моля те, Брайън. Веднъж вече опита и виж докъде те докара това. Може би не ти й писано да успееш.

Не можеше да й каже, че веднъж вече бе успял, че неговият ИИ бе изчезнал някъде. Тази информация бе още секретна. Но искаше да я накара да разбере важността на работата му. А „писаното“ нямаше нищо общо с нея.

— Знаеш, че не мога да не продължа, Доли. Нали свободната воля е движещата сила в този свят. А и не съм суеверен.

— Не говоря за суеверие — рече топло тя. — Говоря за Светия дух, за душата. Машината не може да има душа. Това, което се опитваш да направиш е богохулство. Дяволска работа.

— Никога не съм вярвал кой знае колко в душата — рече тихо той.

Знаеше, че думите му щяха да я засегнат. Устните й се сбръчкаха ядно.

— Целият си се метнал на баща си. Никога не стъпи на литургия, не искаше и да чуе. Ние имаме души, дар от Бога, Брайън, а Той няма да ги предаде на машините!

— Доли, моля те. Разбирам чувствата и вярата ти, не забравяй, че бях възпитан като католик. Ала работата ми даде възможност да надникна в мозъка и в това, което би могло да се нарече състояние на човека. Опитай се да разбереш, че вече не ме задоволява онова, в което бях научен да вярвам. Могат ли машините да имат душа? Ти ме питаш това, а аз те питам дали душите могат да се учат? Ако не могат, тогава какъв смисъл има това понятие? Стерилни, празни и непроменени за цяла вечност. Далеч по̀ за предпочитане е да разберем, че ние създаваме самите себе си. Бавно и болезнено, формирани първоначално от гените си, ние се променяме от всичко, което виждаме, чуваме и се опитваме да разберем. Това е реалността и точно така действаме, учим се и се развиваме. Ето, оттам е дошъл и интелектът. Аз се опитвам да открия как се развива този процес и да го приложа към машина. Какво грешно има в това?

— Всичко! Ти отричаш Бога, Светия дух и самата душа! Ще умреш и ще гориш вечно в ада…

— Не, няма, Доли. Тази разрушителна теория води до деградацията на религията в суеверие. Но най-болно ми е, че вярваш в това и че страдаш и се безпокоиш за мен. Бих искал да не го правиш. Наистина не искам да споря с теб за религията, Доли. Никой няма да победи. Но ти си интелигентна жена, знаеш, че светът се променя, дори и религията се променя. Ти се разведе. А ако новият папа не бе постановил, че планирането в семейството не е грях, нямаше да преподаваш Контрол върху раждаемостта…

— Това е друго нещо.

— Не, не е. Ти твърдиш, че изкуственият интелект е неестестевен, но не е така. Растящият интелект е част от процеса на еволюцията. Няма нищо греховно или порочно в това да научим как работи мозъкът или как да направим машинни модели на дейността си. Татко бе един от пионерите в тази област и аз се гордея, че продължавам делото му. Днешните машини могат да мислят по различни начини, да възприемат, та дори и да разбират. Скоро ще са в състояние да мислят по-добре, да разбират, да изпитват чувства…

— Това е почти богохулство, Брайън.

— Да, според твоите разбирания. Съжалявам, но това е истината. Ала ако помислиш върху това, ще разбереш, че чувствата би трябвало да са произлезли от ума, от интелекта. Една амеба, може би най-простото животно на света, ще отдръпне псевдотърбухчето си, когато открие, че допирът може да е болезнен. Болката води до страх, а той от своя страна — до оцеляването. Не можеш да отречеш, че животните, кучетата изпитват чувства.

— Те не са машини!

— Въртиш се в кръг. Доли. И в това няма никакъв смисъл. Когато направя първия ИИ, ще видим дали ще има емоции или не.

— Надявам се да харесаш курабиите — рече тя и се изправи рязко. — Мисля обаче, че е време да тръгвам.

— Доли, почакай, моля те.

— Не. Виждам, че няма начин да те спра.

— Работата не опира само до мен. Идеите притежават своя собствена сила. Ако аз не сглобя мозайката правилно, някой друг ще го направи.

Тя не му отговори, дори когато смени темата и направи плах опит да завърже някакъв незначителен разговор.

— Трябва да се сбогуваме засега. Брайън. И сигурно скоро няма да се видим. Имам много обаждания от клиниката. Бяха много мили, че ми дадоха отпуск по спешност, но наистина хората там не достигат.

— Оценявам стореното от теб да ми помогнеш.

— Няма нищо — рече тя, вече резервирано.

— Мога ли да ти се обаждам?

— Ако прецениш, че е необходимо. Имаш телефонния ми номер.

Появиха се облаци и на терасата стана хладно. Той бавно отиде до стаята си (вече нямаше нужда от инвалидния стол) и запали осветлението. Свали плетената шапка, прокара длан по наболата четина върху скалпа си и отиде да се погледне в огледалото. Белезите по черепа му още се виждаха, макар и не чак толкова червени, каквито бяха доскоро. Косата бе започнала да ги скрива. Взе болничната шапка, но я захвърли настрани. Вече намразваше това място. Беникоф му бе донесъл бейзболна шапка, която рекламираше с едри букви добродетелите на отбора „Отците от Сан Диего“; наложи нея и кимна одобрително на образа си в огледалото. Горката Доли, животът не е бил благосклонен към нея. Е, и към него — също! Тя поне не е получила куршум в мозъка. Часовникът му избръмча и заговори с тих механичен глас: „Четири следобед. Време за сеанса с д-р Снеърсбрук. Четири следобед. Време за…“

— Млъквай — рече той и часовникът спря.

Ерин Снеърсбрук вдигна очи и се усмихна на влизащия Брайън.

— Допада ми вкуса ти за шапките. Тази превъзхожда стопроцентово болничното боне, дето носеше. Готов ли си за работа? Днес искам да изпробваме нещо ново.

— Какво? — Брайън свали шапката, настани се на зъболекарския стол и усети паешкия досег на металните пръсти.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да отложим малко работата си по възстановяването на паметта и в този сеанс да видим дали не можем да доразвием таланта ти да общуваш с имплантирания процесор.

— Разбира се. Досега не ми е идвало наум да те попитам, но що за централен процесор е той?

— Това е паралелна процесорна единица, която съдържа 128 прости, но бързодействащи процесори. Излъчва съвсем малко електричество и изобщо не грее — температурата му е съвсем малко по-висока от твоята. Използваният ток е почти незначителен. Всъщност този компютър използва толкова енергия, колкото и мозъчните клетки. И маса памет. В добавка към шестнайсетте GRAM-а с памет 64 милиарда бита, твоят имплантант съдържа и четири милиарда думи от B-CRAM.

— B-CRAM ли? Това е някаква новост, която не ми е известна.

— Да, нови са. B-CRAM е памет, предназначена за определяне на най-сполучливите съвпадения. Бе разработена за приложение в базите данни, но е идеална и за нашата цел, тъй като може почти мигновено да открие данни, които съвпадат напълно с входните. В-CRAM автоматично сравнява по модел всяка входна данна в паралел с векторите на приличащи й по „тежест“ данни, въведени в нея. Това са компонентите, които съхраняват информацията за възстановяването на нервните ти връзки на входа и изхода.

— Каква конфигурация! Но въпреки че не греят, те все пак се нуждаят от някакво електричество. Само не ми казвай, че ще трябва отново да ми отваряш главата, за да подменяш батериите!

— Едва ли! Електронните импланти, досущ като сърдечните пейсмейкъри, вече не зависят от капризни енергоносители, които трябва да бъдат презареждани от външен източник. Това са минали работи. Сега се захранват от метаболични батерии, които се зареждат от кръвната захар.

— Сладки батерии… технологиите направо са се развилнели. И така, какво искаш да опитаме сега?

— Ще направим една пробна серия. Ще ни отнеме около десет минути. Искам да видя дали усещаш процесора, дали можеш да го подслушаш или чуеш — наречи го както искаш. Нали си спомняш, че го усещаше, когато той осъществяваше връзки с паметта ти. Искам да видя дали можем да възстановим това усещане.

— Вижда ми се разумно.

След няколко минути Брайън се прозя шумно.

— Долавяш ли нещо? — попита лекарката.

— Абсолютно нищо. Машината работи ли?

— Перфектно. Току-що започна отново теста.

— Не се ядосвай, докторе. Все още сме в началото. Защо не пуснем отново онзи сеанс, когато влязох в контакт, да видим дали не бихме могли да създадем отново същите условия.

— Това е добра идея, ще я опитаме утре.

— Ще мога ли да се измъкна оттук след седмица?

— Във физическо отношение — да, стига да не правиш нищо уморително. Никакви стълби или бързо ходене, долу-горе същият обем усилия, които правиш и тук в един обичаен ден. След време ще можем да увеличим натоварването. Това е физическата страна на пътуването; сигурността ти е друг въпрос. Него ще трябва да го зададеш на Бен.

Дали електронната банка в Мексико държеше данните за работата му по ИИ? Толкова много неща зависеха от това.