Опцията на Тюринг

44.

Ла Джола, Калифорния

8 февруари 2026

Ерин Снеърсбрук мярна датата на сутрешния си персонализиран вестник само с периферното зрение. В него имаше много малко общи новини, никаква политика и спорт, но много биохимия и изследвания на мозъка. Беше потънала в една статия за растежа на нервите, но нещо я човъркаше непрекъснато. Тогава тя погледна отново датата, остави листовете вечна хартия на масата и взе чашата си с кафе.

Тази дата. Никога нямаше да я забрави, никога. Можеше да я отмести някъде встрани, когато бе заета, ала все нещо щеше да й напомни и онзи ден отново да изплува. Първата гледка на раздробения череп, на погубения мозък, необятното чувство на отчаяние, което я бе смазало. После отчаянието отстъпи място на надеждата, а сетне — на огромното удовлетворение, че Брайън бе оцелял.

Нима бе минала още една година? Година, през която не го бе виждала и не бе разговаряла с него — нито веднъж. Бе опитвала многократно да се свърже с него, но той не отвърна на обажданията й. Като се сети за това, тя набра номера му и получи същия отговор — предварително записан на магнетофон. Да, съобщението й бе прието и Брайън ще й се обади. Но той никога не го направи.

Една цяла година бе доста дълъг срок и това никак не й харесваше. Загледа се към боровете и към океана зад тях, без изобщо да ги вижда. Прекалено дълъг срок. Този път щеше да предприеме нещо. Ууди вдигна телефона още при първото му позвъняване.

— Ууд, охрана.

— Ууди, тук е д-р Снеърсбрук. Питам се дали не би ми помогнал. Имам проблем със свръзките.

— Само кажи — и готово.

— Става дума за Брайън. Днес е годишнината от онзи ужасен ден, в който бе прострелян. И този факт ме наведе на мисълта, че има вече година, откакто говорих за последен път с него. Търся го по телефона, но той никога не се обажда. Предполагам, че е добре, инак щях да науча.

— В страхотна форма е. Виждаме се понякога в гимнастическата зала, когато тренирам. — Последва продължителна пауза, след което Ууди отново заговори: — Ако не си заета, мога да уредя да го видиш сега. Искаш ли?

— Чудесно, свободна съм почти целия ден — рече тя и се обърна към терминала си, за да отмени половин дузина уговорки. — Ще дойда по най-бързия начин.

— Ще те чакам! До скоро виждане!

Когато изкара колата от гаража, слънцето се бе скрило зад плътни облаци, по предното стъкло заплющяха капки дъжд. Докато пътуваше към вътрешността на страната, дъждът се усили, но както винаги бариерата на планинската верига възпираше облаците и бурята. Като прекоси прелеза за Монтесума, слънцето отново блесна и тя отвори прозорчето, за да нахлуе топлият пустинен въздух. Както винаги държащ на думата си, Ууди я очакваше на портала на „Мегалоуб“. Не й отвори, а излезе и дойде при нея.

— Имаш ли място за един пътник? — попита той.

— Да, разбира се. Качвай се — тя докосна един бутон, вратата се отключи и се отвори широко. — Брайън не е ли тук?

— Напоследък често го няма. — Когато седна, вратата се затвори и заключи, коланът автоматично се пристегна. — Обикновено работи у дома. Ходила ли си някога в ранчото Сплит Маунтин?

— Не, защото никога не съм го чувала.

— Това е добре. Не искаме много да се шуми за него. Карай на изток и аз ще ти покажа къде да завиеш. Всъщност то не е ранчо, а строго охраняван жилищен район за най-висшите служители на „Мегалоуб“. Къщи-близнаци и отделни жилища. След като производството тук се разшири, се наложи да потърсим място за живеене — достатъчно близко и безопасно.

— Доста елегантно решение. Виждаш ми се угрижен, Ууди. Какво има?

— Не знам. Може би нищо. Тъкмо затова реших, че няма да е зле да поговориш с него. Ами, работата е в това, че… не се срещаме често с него. Преди се хранеше от време на време в стола. Вече — не. Почти не го виждам. А когато все пак го срещна, ами… навярно думата е отчужденост. Никакви шеги, никакви празни разговори. Не знам дали нещо го измъчва или не. Завий надясно по онзи път.

Пътят се виеше през пустинята и свършваше пред широка порта на високата стена, която се простираше от двете й страни. Испанският колониален стил, дърветата и другата растителност не можеха да скрият факта, че стената е солидна и висока, а кованото желязо на портата не е само за декорация. С приближаването им тя се отвори широко, Снеърсбрук подкара по вътрешния двор и спря пред втора порта. Възрастен мъж в униформа излезе от къщичката на охраната, дегизирана като кръчмица.

— Добро утро, мистър Ууд. Само секунда и ще можете да влезе с докторката.

— Добре, Джордж. Как е, много работа, а?

— Ден и нощ. — Той се усмихна кротко, обърна се и влезе в къщичката.

— Охраната тук е доста строга, а?

— Охраната тук е най-добрата на света. Старият Джордж е пенсионер. Харесва си работата. Така поне може да излиза от къщи. Наели сме го само да казва „Здрасти“ на хората и той го прави доста добре. Истинската охрана се ръководи от МИ. Той следи всяко превозно средство на земята, всеки самолет във въздуха. Още като пристигна в „Мегалоуб“, той знаеше коя си, какво правиш тук, свърза се с мен, провери самоличността ти и получи разрешението ми.

— Щом системата е толкова усъвършенствана, защо е тогава това забавяне?

— Не е забавяне. Заровени в земята сензори изследват колата, всичките й части, търсят оръжия или бомби, проверяват домашния ти телефон, да се уверят, че е твой, ето готово. — Външната порта се затвори, а вътрешната се отвори. — Този МИ върши повече работа от всичките ми войски и автоматизирани системи в „Мегалоуб“. Карай направо, третата или четвъртата отбивка е, нарича се Авенида Хакаранда.

— Сериозна работа — рече Снеърсбрук, когато паркираха пред голяма, удивително модерна къща.

— И защо не? Брайън отдавна вече е милионер, ако не и повече. Само да видиш статистиката на продажбите…

С приближаването им към входната врата заговори някакъв глас:

— Добро утро. Съжалявам много, но в момента мистър Делейни не е у дома…

— Аз съм Ууд, от охраната. Млъквай и му кажи, че съм тук с д-р Снеърсбрук.

След известно забавяне вратата се отвори.

— Мистър Делейни ще ви приеме веднага — рече безплътният глас.

Когато минаха по коридора и влязоха в стаята с висок таван, Снеърсбрук разбра защо Брайън нямаше нужда повече да ходи в лабораторията. Тази, с която разполагаше тук, беше може би още по-добра. Спартански обзаведена и блестяща, едната стена бе закрита от компютри и други машини. Брайън седеше пред тях, на рамото му имаше неподвижен МИ. Не ги погледна, а зяпаше безучастно нанякъде.

— Моля да ни извините за момент — рече МИ. — Но се мъчим с едно доста сложно уравнение.

— Това ти ли си, Свен?

— Д-р Снеърсбрук, много мило, че си спомняте. Аз съм просто един блок, програмиран за прости отговори. Ако бъдете тъй добър да изчакате…

Тогава Свен се размърда, оформи долните си манипулатори като крака и отиде при тях.

— Какво удоволствие, че ви виждам. Тук рядко имаме посетители. Непрекъснато натяквам на Брайън, че не може така: само работа и никакви забавления. Но той е до голяма степен работохолик.

— Разбирам. — И тя посочи Брайън, който още не помръдваше. — Знае ли, че сме тук?

— О, да. Казах му, преди да изоставя смятането. Но той иска да поработи още малко.

— Така ли? Този наш Брайън е самият чар и дружелюбност. Ууди, разбрах какво имаш предвид. Нашият приятел Свен се държи далеч по-човешки.

— Много мило, че го казвате, докторе. Но не забравяйте, че колкото повече изучавам интелекта и човека, толкова повече заприличвам на него, а да се надяваме — ставам и по-интелигентен.

— Справяш се отлично, Свен. Бих искала да мога да кажа същото и за Брайън.

Саркастичните й думи сигурно бяха проникнали в съзнанието на Брайън и нарушиха съсредоточеността му. Първо се намръщи, а сетне поклати глава:

— Не си справедлива, док. Имам работа. И единственият начин да я свърша, е да изолирам емоциите от логиката. Човек не може да мисли ясно, когато из тялото му циркулират хормони и адреналин. Това е голямото предимство, което Свен и подобните му имат над интелекта, обвит в човешка плът и кръв. Никакви жлези.

— Според общоприетото мнение, нямам жлези — рече Свен. — Но статичните заряди от време на време ми пречат по същия начин.

— Не е вярно, Свен — рече хладно Брайън.

— Прав си, опитвах се да се пошегувам.

Снеърсбрук ги гледаше мълчаливо. В един миг Свен й се стори по-човечният от двамата. Нима с усвояването на човешкото от МИ Брайън губеше своето? Тя отхвърли ужасяващата мисъл.

— Каза, че се мъчите с някакво уравнение. Нямате ли повече нужда от връзката с оптичните влакна?

— Не. — Брайън докосна врата си. — Направих малка модификация и сега връзката се осъществява посредством модулирани инфрачервени лъчи. — Той се изправи, протегна се и се опита да се усмихне. — Извинете, че бях груб. Двамата със Свен сме се заели с нещо толкова голямо, че чак се плаша.

— Какво?

— Не съм сигурен още, искам да кажа не съм сигурен дали ще можем да го направим. И бачкаме като луди, понеже искаме да успеем преди следващото заседание на борда на „Мегалоуб“. Но аз съм един отвратителен домакин… — сепна се Брайън.

— Точно такъв си! — рече Свен. — Затова пък аз ще се заема веднага да поправя нещата. Сър, госпожо, всекидневната е в тази посока. Разхладителни напитки, тиха музика — можем да бъдем и много гостоприемни, само да поискаме.

Свен махна с ръка към Брайън. Жестът му означаваше извинение, а може би и примирение.

Брайън и Ууди взеха по чаша безалкохолно, но Снеърсбрук, която рядко си позволяваше спиртни напитки, освен на официални празненства, неочаквано почувства, че й се иска нещо по-различно.

— Мартини „Бомбай“ с лед, но без вермут. Можеш ли да се справиш, Свен?

— Това е изцяло във възможностите ми, докторе. Един момент, ако обичате.

Тя потъна в удобния фотьойл, сплете пръсти около чантичката си и сдържа яда си. Мартинито щеше да помогне.

— Как вървят нещата, Брайън?

— Много добре. Когато мога, измислям разни работи.

— А главата? Някакви тревожни симптоми, болки, изобщо — нещо?

— Чувствам се съвсем добре.

Тя кимна благодарно на Свен и сръбна от питието си. То наистина помогна.

— Отдавна не сме имали сеанс със свързващата машина.

— Знам. Смятам, че няма да имам повече нужда от това. Централният процесор вече е интегриран и мога да получа достъп до него, когато пожелая. Никакви проблеми.

— Това е хубаво. Не ти ли мина през ума да ми го съобщиш? Не съм публикувала нищо друго, освен общо описание на операцията, тъй като очаквах крайните резултати. — В тона й се усетиха ледени нотки. Брайън ги долови и се изчерви леко.

— Пропуск от моя страна. Извинявай. Виж какво, ще напиша всичко това и ще ти го пратя.

— Добре. Разговарях няколко пъти с Шели…

— Това не ме интересува. Част от миналото, което съм забравил.

— Хубаво. Но от най-обща хуманна гледна точка смятам, че би искал да узнаеш, че на баща й му направиха байпас-операция и е добре. Тя не можа да се впише в цивилния живот и постъпи отново във войската.

Брайън пийна от чашата си, погледна през прозореца, но не каза нищо.

Тръгнаха си половин час по-късно, след като Брайън им каза, че трябвало да се заеме отново с работа. Снеърсбрук шофира мълчаливо, докато не излязоха от портите.

— Не ми харесва — рече тя.

— Но все пак обеща да идва по-често в гимнастическия салон, нали?

— Чудесно. И с това се свършва целият му социален живот. Нали чу отговорите му. Театри, концерти — защо му са, след като разполага с най-добрата цифрова и компактдискова техника. Партита? Никога не ги е обичал. А пък за момичетата — най-мъчно ми стана, когато направо отклони въпроса. Какво мислиш, Ууди? Ти си му приятел.

— Мисля си… понякога, като ги гледам двамата. Понякога, невинаги, но е така, както ти го каза. Свен ми се струва по̀ човек от двамата.