Опцията на Тюринг

17.

20 ноември 2023

— Ето това е! Пред очите ти е „Господин Добра новина“ — рече Беникоф, втурнал се въодушевено през вратата.

Брайън затвори книгата, която четеше — „Увод в приложната ексклуорова геометрия“, — и вдигна очи; отначало не можа да познае другия мъж, който вървеше подир Бен. Облечен в костюм с жилетка, вратовръзка, с блестящи, високи черни обуща.

— Майор Майк Слоун!

— Същият. Дегизировката бе неизбежна, тъй като високопоставените адвокати на „Мегалоуб“ гледат с презрение на държавните ни униформи, но се отнасят с известно уважение към този шивашки сувенир от цивилните ми години. Съгласиха се. — Той отвори ръчно изработеното си, кожено дипломатическо куфарче и извади дебел сноп листове. — Ето го. Напълно съм убеден, че тъкмо това е договорът, който искаше.

— Откъде мога да бъда сигурен?

— Защото съм го проверил — обади се Беникоф. — Не лично, но го пратих до Вашингтон. Там разполагаме с юристи, които могат да глътнат „Мегалоуб“ за закуска. Увериха ме, че е железен: получаваш условията, които искаше, плюс по-добра от очакваната заплата. След изваждането на непроизводствените разходи, разходите по разработката и всички други обичайни разходи, ще получиш близо петдесет процента от печалбите. Готов ли си за едно малко пътуване на юг от границата?

— Как да не съм! Веднага след като прочета това.

— Желая ти успех. Няма да ти е лесно.

Майк му помогна да вникне в недотам разбираемите и прекалено специализирани текстове, обясни му всичко. Когато два часа по-късно адвокатът си тръгна, договорът бе подписан, регистриран и надлежно вкаран в юридическата информационна банка. Заедно с архаичното му хартиено копие той бе заключен в сейфа на болницата.

— Доволен ли си? — попита Беникоф, докато наблюдаваха как офицерът затваря касата.

Брайън взе разписката и кимна.

— Далеч по-добър е от първия договор.

— Което означава, че вече имаш работа — след като бъдеш в състояние да се заемеш с нея. Нали забеляза клаузата, че ако не успееш да си възстановиш файловете, които, да се надяваме, са в Тихуана, компанията си запазва правото или да те назначи на работа или, да не те назначава? Или пък, че ако те назначат без тези бекъп-файлове, могат да те уволнят когато си поискат.

— Майк Слоун ми обясни всичко това много подробно, докато ти говореше по телефона. Струва ми се справедливо. Затова давай да отваряме тези мексикански файлове и да видим какво има в тях. Предполагам, че си помислил как бих могъл да го направя?

— Не само аз, но и военноморското разузнаване, армията и ФБР. Да не споменавам митническата и акцизна служба. Беше съставен план, одобрен от всички. Не е сложен — простичък, да се надяваме, че ще го разберат и най-тъпите.

— Казвай.

— Нека разговаряме в стаята ти.

— Поне ми кажи кога ще стане.

Бен докосна с пръст устните си и посочи към изхода. Отговори чак когато вратата на брайъновата стая се затвори зад гърба им.

— Утре заран, в осем сутринта, когато е пиковият час за флота в Коронадо. Лекарката ти одобри всички приготовления.

— Свободен! И как ще стане всичко?

— Ще разбереш сутринта — рече Беникоф със садистична наслада. — Засега всички подробности знаят само шепа хора. Не искаме да има фалове или изтичане на информация. И най-добрият план не струва и пет пари, ако проговори някой.

— Хайде, Бен, поне ми подскажи само.

— Добре. Инструкциите ти са да си изядеш закуската в седем и да си останеш след това в леглото.

— Ама че инструкции!

— Търпението е добродетел. Ще си видим сутринта.

За Брайън денят се източи извънредно бавно и когато най-сетне се застави да си легне, не можа да заспи. Сега вече се безпокоеше. Винаги бе смятал, че бекъп-файловете се намират в Мексико. Ами ако не бяха там? Как би могъл да възстанови работата си по ИИ без тях? Дали това щеше да означава допълнителни сеанси със Снеърсбрук и нейната машина, за да се опита да възстанови паметта си за бъдещето, за миналото — нещо, което всъщност той не желаеше? Когато извика сестрата и поиска приспивателно, часовникът показваше полунощ. Трябваше да си почине добре, за да е готов за утрешния ден.

В осем сутринта седеше облегнат на възглавницата в леглото си и зяпаше сутрешните новини, но без да ги вижда. Точно на часа на вратата се почука припряно и двама флотски санитари вкараха носилка на колела. Зад тях вървеше сестрата на етажа и двама души, които можеха да бъдат лекари, ако се изключи фактът, че стояха опрели гърбове на затворената врата, а пръстите неспокойно опипваха предниците на белите им сака. И двамата бяха едри мъжаги и, кой знае защо, изглеждаха на Брайън познати. Дали под мишниците им не личаха издутини? Или и това се бе променило напоследък?

— Добро утро, Брайън — рече сестрата и постави руло бинт на нощното шкафче. — Ако седнеш, това няма да ни отнеме и минута.

Тя отпечата бинта и бързо и сръчно обви изцяло главата му — остави му само малко отверстие да диша и две цепнатини за очите. Сетне отряза бинта и го залепи с лейкопласт.

— Нуждаеш ли се от помощ, за да се качиш на носилката?

— В никакъв случай.

Покатери се сам на количката, завиха го с одеяла до брадата и ги подпъхнаха под него. Изкараха го в коридора — неизвестен пациент в една доста оживена болница. В големия асансьор имаше и други пътници, но те се стараеха да извърнат погледи. Онзи, който бе измислил всичко това, бе осъществил една наистина добра идея.

Линейката чакаше готова и вкараха носилката с Брайън в нея. Не можеше да вижда навън, но по честите спирания и малката скорост разбра, че движението е оживено. Когато най-сетне задните врати се отвориха и го измъкнаха внимателно, той се озова пред самолетоносача „Нимиц“. Минута по-късно го качиха на борда. Още преди да го отведат в лазарета, чу приглушени команди, дочу далечна свирка и корабът започна да се отделя от кея. Без да изрекат и дума, военните моряци излязоха от помещението и в него влезе Беникоф; той затвори и заключи вратата подире си.

— Дай да сваля това нещо от главата ти — рече той.

— Да не би да си ангажирал самолетоносача специално за мен? — попита Брайън с приглушен от бинтовете глас.

— Не съвсем.

Беникоф изхвърли бинта в кошчето за боклук.

— Той и без друго щеше да отплава тази сутрин. Но трябва да признаеш, че прикритието е направо чудесно.

— Разбира се. А сега ми кажи какво следва.

— Аха. Но слез първо от каручката и облечи тези дрехи. Насочваме се към Пасифика и ще плаваме с този курс, докато сушата не се изгуби от очи. Сетне завиваме на юг. Ще минем западно от Ислас Мадрес — малки ненаселени острови, току до мексиканската граница. Снощи по тъмно отплава катер, който ще ни чака там.

Брайън обу панталоните и облече спортна риза. Не ги бе виждал, но му бяха точно по мярка. Мокасините бяха протрити и износени, но много удобни.

— Мои ли са?

Беникоф кимна.

— Взехме ги при последното претърсване на дома ти. Как се чувстваш?

— Развълнуван съм, но иначе — в чудесна форма.

— Доктор Снеърсбрук ми нареди да те карам да лежиш или поне да седиш винаги, когато има спокойни етапи в пътуването — като сега например. Но първо искам да сложиш тази перушина и съответстващия й мустак.

Перуката му пасваше чудесно, досущ като дрехите. Е, след всичките операции, би трябвало вече да са наясно с размерите на главата му. Къдравият мустак с форма на велосипедно кормило имаше някакво лепило от задната си страна; той се взря в огледалото и го залепи на място.

— Здрасти, мой човек — рече той на образа си. — Изглеждам като някой контрабандист от долнокачечствен уестърн.

— Не приличаш на себе си, а това е най-важното. Сядай: заповед на лекаря.

— Ще седна. Колко време ще трае плаването?

— След като излезем от пристанището и навлезем в открито море — по-малко от час.

Някой почука на вратата и Беникоф погледна към нея.

— Кой е?

— Дърмод. С мен е и Рей.

Беникоф отключи вратата и пусна двамата лекари от болницата, сега вече с типичния вид на туристи в спортни сака и карирани панталони.

— Брайън, да ви запозная. Този, едрият, е Дърмод, а още по-едрият е Рей.

— Не съм си и помислил, че сте лекари — рече Брайън. Когато се ръкуваха, той усети, че и двамата са целите в мускули.

— За нас е удоволствие да сме тук — каза Дърмод. — Преди да тръгнем от Вашингтон, шефът ни каза да ти предадем най-добри пожелания и бързо оздравяване.

— Шефът ви ли? — включи изведнъж Брайън. — Да не би вашият шеф по някаква случайност да е работодател и на Бен?

Дърмод се усмихна.

— Той ами, кой друг!

Вече не бе за чудене, че му се виждаха познати. Виждал ги бе по новините, на някакъв парад. Едри, солидни мъже, които вървяха до президента и гледаха навсякъде другаде, само не и към него. Едри, защото работата им бе да застанат между него и евентуалните куршуми и бомбени шрапнели. Тяхното присъствие по-силно от всякакви думи разкриваше важността, която се придаваше на сигурността му.

— Е, благодарете му от мое име — рече тихо Брайън. — Не си мислете, че не оценявам жеста.

— Нареждането на лекаря! — сопна се Бен.

Брайън се отпусна в удобния шезлонг.

— Имате ли представа колко време ще се бавим в Мексико? — попита Рей. — Не ни съобщиха никакви подробности. Дадоха ни само инструкции за болницата и прехвърлянето на самолетоносача и катера. И че ще ни чакат на брега. Питам, само защото тази вечер ще ни чака самолет във Фоги Ботъм. Утре рано сутринта отлитаме за Виена.

— Смятам, че операцията ще ни отнеме най-много два часа. Ние разбира се ще се върнем по друг маршрут. Виена ли? Сигурно става дума за конференцията за лечението и контрола върху СПИН?

— Да, крайно време беше. Лечението се подобрява, но дори и при новите ваксини по света все още има над сто милиона болни. Сумите, необходими само за предотвратяване на разпространението на болестта, са тъй големи, че по-богатите страни трябва да платят — дори и водени единствено от егоистични подбуди.

Брайън усети, че очите му се затварят: въпреки приспивателното, предишната вечер не спа добре. Събуди се още щом Бен го докосна леко по рамото.

— Време е да вървим — рече той.

Когато излязоха на палубата, Дърмод вървеше пред тях, а Рей — подире им. Морето бе гладко, денят — слънчев. Самолетоносачът едва се плъзгаше по водата; Брайън внимателно се спусна по стълбата зад Дърмод. Катерът, който ги очакваше, се оказа деветметрова морска моторна яхта за риболов, ала рибарските пръти бяха застопорени вертикално. Веднага щом му помогнаха да се качи, другите скочиха подире му, моторите забоботиха, изреваха и катерът зави около острова, оставяйки „Нимиц“ зад кърмата си. Появи се мексиканският бряг и се наложи да заобиколят две други рибарски лодки, преди да се насочат към малкото пристанище. Брайън усети, че дланите му неочаквано са се изпотили.

— Какво ще става сега?

— Ще ни чакат две полицейски коли без опознавателни знаци, шофирани от мексиканските цивилни детективи, за които стана дума. Отиваме право в Телебасико, там ни чакат.

Бен бръкна в джоба си и извади две черни пластмасови кутийки, с размера и тежестта на плочки за домино. Брайън ги обърна и забеляза, че всяка от тях имаше входно-изходен порт.

— Памет — рече Бен. — Това са GRAM-овете, за които ти говорих.

Брайън изглеждаше скептично настроен.

— В онези файлове има маса сведения, трупани може би с години. Тези двете имат ли достатъчно капацитет да ги поберат?

— Смятам, че да. Всъщност няма да ти потрябват и двете, втората е за бекъп. Всяка от плочките е с капацитет един гигабайт. Би трябвало да е предостатъчно.

— И още как!

Колите бяха дълги и черни, прозорците им тъмноопушени, тъй че вътре не можеше да се види почти нищо. Двамата мексикански цивилни агенти, които чакаха в колите, си имаха истински мустаци, далеч по-внушителни от фалшивия мустак на Брайън.

— Мъжът отпред е Даниел Салдана — каза Бен. — С него сме работили и преди. Добър човек. Buenos dias, caballeros. Todos son buenos?9

— Не се безпокой, Бен. Радвам се, че те виждам отново.

— Аз също. Готови ли сте за едно малко пътуване?

— Оставаше и да не сме! Имаме инструкции да те отведем с приятелите ти до една фирма, а сетне да ви съпроводим обратно до границата. За мен ще е удоволствие да ви откарам там.

Той отвори вратата на първата кола. Рей пристъпи напред.

— Нямате нищо против тримата да седнем отзад, нали? — попита той.

— Щом така ви харесва.

Бен се качи с другия цивилен детектив във втората кола. Брайън, седнал по средата на задната седалка, се чувстваше като в сандвич. И двамата мъжаги оглеждаха непрестанно улиците навън. Дърмод, отляво на Брайън, разкопча сакото си с дясната си ръка и я задържа там, до кръста си. Когато се обърна малко, сакото му се поотвори и Брайън мярна кожа и метал. Значи, под мишницата му наистина имаше издутина.

Пътуваха кратко до индустриалната зона — типични ниски фабрики за високотехнологично производство без прозорци. Двете коли влязоха в един комплекс, спряха пред някаква сграда и всички минаха през товарния портал. Детективите очевидно бяха идвали тук и преди и ги отведоха до малък, обшит с дървена ламперия кабинет. Там вече ги чакаха двамина, седнали пред компютърен терминал. Вътре стана съвсем тясно, след като влязоха всички, с изключение на Рей, който остана в коридора.

— Кой от вас е джентълменът, който има сметка тук? — попита единият от техниците и взе снопче листове.

— Аз.

— Разбрах, че сте забравили идентификационния номер и паролата си, мистър Делейни?

— Би могло да се каже и така.

— Подобно нещо ни се е случвало и преди, надявам се, че разбирате: необходимо е да вземем всички предпазни мерки.

— Естествено.

— Добре. Бихте ли се подписали тук… и тук. Това е документ, че няма да повдигнете обвинения срещу нас, в случай че не успеете да получите достъп до файловете си. А сега остава последната идентификация. Бихте ли ми дали ръката си, моля?

Той държеше електронен уред с размерите на портативен радиоприемник, с който докосна опакото на ръката на Брайън.

— Ще ни отнеме само няколко секунди — рече той, отнесе уреда и го включи към някаква по-голяма машина.

— Какво е това? — попита Брайън.

— Преносим ДНК-детектор — отвърна Беникоф. — Навлезе наскоро в масова употреба. Уредът отне няколко от епидермалните ти клетки — същите онези, които се люспят непрекъснато. Сега сравнява твоя ОХС-комплекс със записания във файла.

— Никога не съм чувал това съкращение.

— Основен хистосравним комплекс. Това са тъй наречените саморазпознаващи се антигени, които са напълно различни за всеки отделен човек. Най-хубавото е, че са на повърхността на кожата и не се налага ДНК да бъде извличана от клетъчното ядро.

— Бихте ли дошли тук, мистър Делейни? Моля ви използвайте този терминал. Носите ли си памет? Аха, виждам, добре. Всичко съвпада напълно, удовлетворени сме от идентификацията ви. Снехме защитните файлове и получихме идентификационния ви номер и паролата.

Операторът включи GRAM-овете, докато Брайън сядаше пред екрана, обърнат гърбом към останалите в стаята. Подаде му лист хартия.

— Това е номерът ви за допуск. След като го вкарате, ще ви поиска парола — ето я.

ПАДРАЙГ КОЛУМБА — прочете Брайън. Двамата най-важни светии на Ирландия, нищо чудно, че не се бе сетил.

— След като вкарате паролата, влизате във файловете си. Като установите, че са вашите, с клавиша F12 ще ги прехвърлите върху външната си памет. Сравняването и проверката на файловете става автоматично по време на записа. Искате ли да вкарате нова кодова дума или ще закриете тази сметка?

— Ще я закрия.

— Тогава дължите…

— Аз ще платя — намеси се Беникоф и извади снопче банкноти. — Но ще ми трябва разписка.

Брайън набра номера, сетне кода и натисна ENTER. Прегледа бързо списъка на файловете, сетне се облегна назад и въздъхна.

— Какво има? — попита разтревожен Беникоф. — Не е ли онова, което очаквахме, което търсехме?

Брайън вдигна глава и се усмихна.

— Бинго! — рече той и удари с пръст клавиша F12.