Опцията на Тюринг

42.

31 декември 2024

На Брайън едноседмичният престой в Сент Мориц му хареса. За пръв път след нападението срещу лабораторията бе наистина сам. Дори и Свен не бе наоколо, за да разговарят. Наслаждаваше се на самотата и на уединението си. Никой не бързаше. Д-р Бочорт естествено бе благодарен за тези дни, в които имаше възможност да общува с МИ.

Студеният сух въздух изглежда облекчи всички признаци на простудата му, с възобновения си вкус той се зае да изучи множеството ресторанти в града. Когато Свен-2 за пръв път спомена възможността да позвъни в Сент Мориц, Брайън предвидливо си бе заредил немски речник и езиков курс. Получи достъп до тях и след неколкодневна постоянна практика към края на седмицата вече говореше приличен немски. Освен това си позволи удоволствието да мисли за бъдещето, да мисли спокойно, да претегля различните възможности, които се разкриваха пред него. В това отношение д-р Бочорт му бе изповедник — мъдър човек, образован европеец. В последния ден от престоя си Брайън както обикновено измина трите километра до дома на Бочорт и натисна звънеца. Димитрие го отведе в кабинета на Бочорт.

— Влизай, Брайън. Искам да се насладиш на новата самоличност на Свен.

МИ не се виждаше наоколо — вместо това в средата на стаята стоеше красив кожен куфар с бронзови оковки.

— Добро утро, Брайън — рече куфарът. — Това е най-подходящата опаковка. Специално конструирана за удобство, със сензори от всички страни, за да се осигури максимална видимост…

— Също и микрофони и говорители. Изглеждаш добре, Свен.

Д-р Бочорт се размърда на стола си и се усмихна доволен.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие ми доставиха тези няколко дни. Да видя как простият ИИ, върху който работих, се е издигнал до такава мощ и съвършенство, бе за мен истинско интелектуално пиршество, сигурен съм, че ще ме разбереш. В добавка, скъпи Брайън — поемам риска да изглеждам като прекалено емоционален старик, — но аз наистина се насладих на общуването ни.

Брайън не отговори; помръдна неловко и прокара пръсти по ръба на куфара.

— Щади се повече — рече Бочорт, пресегна се и докосна леко Брайън по коляното; престори се, че не усети потрепването и отдръпването му. — Интелектуалният живот е хубаво нещо: да използва човек ума си, да разкрива тайните на реалността — това е дар, който е достъпен на малцина. Но да се наслади човек на нечия човечност е също тъй голямо удоволствие…

— Не бих искал да влизаме в спор.

— Нито пък аз. Позволявам си да бъда нетактичен само поради доверието, поради разбирането, което се установи помежду ни. Ти си бил наранен жестоко и затова си донякъде озлобен. Разбираемо е. Не искам отговор, просто бих искал да бъдеш по-милостив към себе си, да намериш начин да се насладиш на физическите и емоционални удоволствия, които може да ти донесе животът.

Последвалата пауза се проточи. Д-р Бочорт сви рамене, тъй незабележимо, че би могло и да не бъде свиване на рамене, обърна се и вдигна ръка.

— Малки подаръчета за вас, като знаци на благодарността ми. Моля те, Димитрие.

Слугата донесе сребърен поднос, върху който блестеше кожен портфейл.

— Това е за теб, Брайън — рече старикът. — В него ще намериш самолетен билет първа класа до Швеция. Вътре са и хотелските резервации, както и паспортът, за който ти говорих. Съвсем законен румънски паспорт. Все още разполагам с близки приятели в родината — при това на високи постове. Не е фалшификат, съвсем автентичен е, издаден от правителството. Надявам се, че няма да имаш нищо против няколко дни да бъдеш Йон Гика — това е едно достойно име. А ето и това — за суровата балтийска зима.

Шапката бе от норки и му пасваше чудесно.

— Благодаря много, д-р Бочорт. Наистина не бих…

— Няма повече да говорим за това, момчето ми. Ако си напуснал хотела, Димитрие ще вземе багажа ви.

— Всичко е приготвено.

— Добре. Тогава за мен ще е голяма чест да изпиеш с мен една последна чаша вино, докато той се върне.

След като Свен бе натоварен в багажника на големия мерцедес, след последното сбогуване и леката прегръдка с крехкия старец, Димитрие закара Брайън на малкото местно летище. Самолетът се вдигна от заснежената писта за първото, къса отсечка от полета до Цюрих, където имаха връзка с полет на SAS. Обслужването, седалките, храната и напитките — всичко бе неизмеримо по-добро, в сравнение с трансатлантическия полет на „Аерофлот“.

Летището Арланда бе чисто, модерно и добре уредено. След сериозно проучване новият му паспорт бе подпечатан и върнат. Очакваше го багажът му, както и носач и шофьорът на лимузината. Иззад дърветата, обрамчили пътя, се стелеше сняг; когато наближиха Стокхолм, бе ранен следобед, но се смрачаваше. Хотел „Лейди Хамилтън“ бе малък, но живописен, изпълнен до краен предел с портрети и исторически свидетелста за дамата и нейния приятел — адмирала.

— Добре дошли в Стокхолм, мистър Гика — рече високата руса администратори. — Ето ключа ви, стая 32, на третия етаж. Асансьорът е отзад, носачът ще отнесе багажа ви. Надявам се престоят ви в Стокхолм да ви хареса.

— Сигурен съм, че ще бъде така.

И това бе самата истина. Сега вече се намираше в град, в който щеше да спре да бяга, да престане да се крие. А когато напуснеше Швеция, щеше да е отново самият той — свободен човек за пръв път след раняването си.

— Хайде, излизай, Свен — рече той. Куфарът се отключи и се отвори. — Затвори куфара и го запази като сувенир.

— Бих се радвал, ако ми обясниш какво си намислил — рече МИ, след като се измъкна от куфара.

— Свободата има един и същ смисъл и за мен, и за теб. Това е демократична и либерална страна със справедливи закони. Сигурен съм, че всички жители ще се радват да видят как се наслаждаваш на свободата в града им. Швеция не принадлежи към никакъв военен блок. Което означава, че любимците на генерал Шорхт не могат да се докопат тук до мен. Ще останем, докато не съм абсолютно сигурен, че са премахнати всички заплахи. А сега нека се обадя, за да задвижа лавината.

Той взе телефона и набра номера.

— Обаждаш се на Беникоф — рече Свен. — Предполагам си обмислил всички възможни последици от това си действие?

— Едва ли съм мислил за нещо друго през последната седмица…

— Тук е Беникоф. Говорете.

— Добро утро, Бен. Надявам се да си добре.

— Брайън! Ти добре ли си? И какво, по дяволите, търсиш в Стокхолм?

Естествено телефонът съобщаваше и координатите на мястото, откъдето звънеше.

— Наслаждавам се на свободата, Бен. Наистина, чувствам се добре. Не, не говори, моля те. Можеш ли да ми извадиш валиден американски паспорт и да ми го донесеш?

— Да, мисля, че мога, макар че е навечерието на Нова година и…

— Достатъчно. Никакви „и“ и никакви въпроси. Даваш ми паспорта и аз ти съобщавам за всичко случило се. Приятен полет. — Той затвори телефона, който иззвъня само миг по-късно.

— Обажда се отново Беникоф — рече Свен.

— Тогава няма смисъл да му отговарям, нали? Когато влизахме, забеляза ли онзи малък бар, вдясно от фоайето?

— Видях го.

— Ще дойдеш ли с мен да опитам първата си шведска бира? И не си давай труда да се обличаш за случая.

— Не възнамеряваш ли да ми съобщиш какво смяташ да правиш?

— Ще ти съобщя в бара. Идваш ли?

— Ще те придружа с най-голямо удоволствие. С нетърпение очаквам това изживяване.

Асансьорът бе празен, но на партера го очакваше възрастен швед.

— Добър ден! — поздрави на шведски Свен, докато излизаха.

— Добър ден! — отвърна мъжът и отстъпи встрани. Очите му обаче бяха широко ококорени, когато се обърна да ги изгледа.

— Швеция е много толерантна страна — каза Свен. — След като имам подобно име, реших, че ще е разумно, ако извърша някои лингвистични проучвания, особено след като ми каза накъде сме се запътили.

Администраторката, досущ като всички администраторки по света, бе виждала всякакви неща и само им се усмихна: сякаш във фоайето й непрекъснато се разхождаха триоки машини.

— Ако отивате в бара, ще повикам някой да ви обслужи.

Униформената сервитьорка не бе толкова хладнокръвна. Не смееше да излезе иззад бара и да вземе поръчката им. Ако изобщо говореше английски, то сигурно го бе забравила до думица, когато Брайън поиска една бира.

— Приятелят ми иска една бира — каза Свен отново на шведски, — една шведска бира, благодаря.

— Да — ахна тя и изхвърча в стаята зад бара. Когато се появи отново с бутилка бира и чаша, бе повъзвърнала самообладанието си, но не смееше да мине покрай Свен. Вместо това заобиколи покрай съседната маса, за да обслужи Брайън и се върна пак по обиколния път.

— Много интересно преживяване — рече Свен. — Харесва ли ти бирата?

— Много.

— Тогава ще ми кажеш ли какво си си наумил?

— Това, което виждаш. Планът ми за атака се основава върху факта, че военните обичат потайността и ненавиждат прожекторите. Към края на миналия век, преди истината да лъсне, черният бюджет на Съединените Щати е прикривал разходи от над осемдесет милиарда долара годишно за напълно безсмислени неща, като бомбардировача Стелт например. Очевидно е, че генерал Шорхт играе същата игра с мен в името на националната сигурност: държи ме затворен, държи в тайна съществуването ми. Е, аз обаче избягах. Светът скоро ще узнае, че съм тук, ще разбере и за твоето съществувание. Ние излязохме от зимника на слънчева светлина. Няма да разкривам никакви подробности за конструкцията на ИИ — това е търговска тайна и в мой интерес е да си държа устата добре затворена. Ще те помоля и ти да не влизаш в подробности.

— Или се прибирам обратно в куфара ли?

— Свен, ти се шегуваш!

— Благодаря. Работя от известно време по усъвършенстване на тази техника. С риск да ти се сторя сълзлив, съм длъжен да подчертая, че дължа живота си, самото си съществувание на теб. Поради тази причина само аз не бих направил нищо, което да ти навреди.

— А имаш ли други причини?

— Много. Надявам се, че няма да ти прозвучи много антропоморфно, ако кажа, че ми харесваш. И те смятам за близък приятел.

— Чувство, което и аз споделям.

— Благодаря ти. И тъй, ако си говорим между приятели, не се ли боиш за личната си безопасност? Имаше опити за покушение срещу теб. А и военните…

— Смятам, че убийствата вече не са американско средство, след разпускането на ЦРУ. А що се отнася до другата банда — военните — просто ще разлая кучетата. Ще разкажа на пресата всичко, което знам за престъпниците. Ще дам на противника да разбере, че притежава погрешния ИИ, че моят усъвършенстван ИИ сега е собственост на „Мегалоуб“ и на правителството на Съединените Щати. А противниците, които и да са те, могат да получат дял от него, само ако купят акции на компанията. Котката изскочи от чувала. Да ме убиват сега ще е противопоказно. Да ме отвлекат — мен или теб — ще е по-целесъобразно, предвид онова, което се нарича промишлен шпионаж. Но съм убеден, че шведското правителство няма да погледне с добро око на това. Особено след като го уверя, че ще е първо на опашката за сдобиване с ИИ, в замяна на помощта му. „Мегалоуб“ ще се съгласи с това, заради безопасността ни. Една компания може само да спечели от продажбите, а Швеция има купища крони.

Първият репортер пристигна двайсет минути по-късно; някой очевидно му се бе обадил. Но още преди да успее да включи магнетофона си, зад него се появи видеооператор, който започна да снима.

— Името ми е Лундвал от „Дагенс Нюхетер“, ето картата ми. Бихте ли ми казали, сър, каква е тази машина, която седи — ако използвам правилната дума — на стола срещу вас?

— Тази машина е машинен интелект. Първата в света.

— Тя е… Може ли да говори?

— Навярно по-добре от вас — отвърна Свен. — Да му казвам ли още нещо?

— Не. Не и преди да разговаряме с Бен. Да се качваме в стаята си.

Когато излязоха, забелязаха, че фоайето се изпълваше с възбудени журналисти. Пробляскваха светкавици, викаха въпросите си към тях. Брайън си проби път към администраторката.

— Съжалявам за всичкия този шум.

— Няма нужда, сър. Полицията е на път за насам. Тук, в „Лейди Хамилтън“ не сме свикнали с подобни неща и никак не са ни приятни. Съвсем скоро редът ще бъде възстановен. Ще приемате ли телефонни обаждания?

— Не, не смятам. Но очаквам посетител — мистър Беникоф. Ще го приема веднага, щом пристигне. Надявам се това да стане утре по някое време.

Веднага след като влязоха в стаята, Брайън включи телевизора, за да види, че той и Свен бяха станали предмет на извънредни новини по шведската телевизия. За броени минути темата бе подета и от други станции и обиколи света. Котката наистина бе изскочила веднъж и завинаги от чувала.

По-късно, когато огладня, той поръча да му донесат сандвич в стаята. Когато отвори вратата, забеляза, че дребничкият сервитьор с ориенталски произход се съпровождаше от двама полицаи — всеки от тях бе поне с две глави по-висок.

По-малко от пет часа след като се бе обадил на Беникоф, телефонът иззвъня.

— Обаждат се от рецепцията — каза Свен.

Изненадан, Брайън вдигна слушалката.

— Господинът, за когото споменахте — мистър Беникоф — е тук. Искате ли да го приемете.

— Тук, в хотела? Сигурна ли сте?

— Напълно. Полицията вече провери документите му.

— Да, ще го приема, разбира се.

— Военните самолети имат обсег до девет хиляди километра — рече Свен. — И през по-голямата част от полета могат да поддържат скорост от 4,2 Mach25.

— Сигурно това е причината. Добрият стар Бен трябва да е дръпнал някои доста влиятелни конци.

На вратата се почука и Брайън отвори. Пред него стоеше Бен и държеше в ръка американски паспорт.

— Мога ли вече да вляза? — попита той.